Цончо Родев
Погребаният град (9)

Ново откритие

Камен:

Четиринадесетия ден отделихме, за да се увери Евгени, че странната подводна „кутия“ на „Чаракмана“ не крие никакви тайни, а на петнадесетия се прехвърлихме на понтона, върху който като Париж^[1] се крепеше кулата на неговата сонда.

Трудно ми е да ви предам състоянието, в което се намирах по това време. Както знаете, с цялото си съзнание и дългогодишен опит на археолог аз осъждах търсенията и ги наричах „безцелни“, „напразно губене на време“, „илюзии“ и т.н. Но когато бивах с Евгени и Страшо — а аз всъщност бях непрекъснато с тях, неусетно се поддавах на техния трескав ентусиазъм, на пионерската им амбиция, на непоколебимостта им пред трудностите, жертвите и неуспехите и в такива случаи забравях съмненията си. Днес за мен е най-лесно да кажа, че винаги съм вярвал в успеха на делото, но че по някакви си там хуманни причини съм сдържал и възпирал тяхната разпаленост. За съжаление това не е вярно. Но в моя защита ще кажа, че действително от гледна точка на „чистата наука“ търсенето и надеждите, свързани с него, бяха кръгъл абсурд.

И така на петнадесетия ден ние натоварихме на мауната леководолазните апарати, костюмите и малкото компресорче и се прехвърлихме на понтона. Работихме пак един по един — водата беше дяволски студена и дори през неопрена замръзвахме до кости. Пръв се потопи Евгени, а ние останахме горе да следим излизащите от апарата му на повърхността въздушни мехури — по тях едно опитно око може да разбере дали на дъното всичко се развива нормално. След около половин час Евгени се подаде на повърхността и поклати глава. Не беше намерил нищо. По-късно, докато компресорът с равномерно пърпорене зареждаше апарата му, а Евгени зъзнеше под двете дебели хавлии, той ни се оплака:

— Морето е още много мътно. Онзиденшната буря е вдигнала мътилка от дъното и сега не се вижда нито на метър. Човек трябва да плува като слепец и непрекъснато да долепя маската си до дъното, за да различи нещо…

Екипирах се, сложих апарата на гърба и скочих във водата. Брадата и китките на ръцете ми — единствените незащитени места — веднага изтръпнаха и се вкочаниха. Полека се спуснах до дъното. Водата наистина беше толкова мътна, че като протегнех ръка, не виждах пръстите си. Повече с пипане, отколкото с гледане, се запознах с обстановката. Около сондата, там, където бяха работили водолазите от АС0, имаше конусовиден изкоп с дълбочина около пет-шест метра. Отбелязах с въже една черта на стената на конуса, за да имам отправна точка, и започнах бавно, сантиметър по сантиметър, да изследвам дъното. Опипвах и разглеждах всеки камък, ровех с ръце в тинята и пясъка, връщах се, проверявах отново. А когато започнах да дишам по-трудно, изплувах и разперих безпомощно ръце — и моето спущане се бе оказало безплодно.

Също и Страшо не можа да се похвали с по-голям успех. Не зная дали от студ или от отчаяние, но когато се качи при нас на мауната, лицето му беше по-сиво от надвисналите над главите ни облаци.

Наближаваше обед, когато Евгени се спусна повторно. Не минаха и десет минути от потапянето му и на повърхността изскочи един бял маркер^[2] и весело затанцува по малките вълнички — Евгени беше открил нещо! След малко се появи и той самият, изплува до понтона, свали мундщука и заговори отривисто:

— Този път реших да изследвам не дупката, а онова, което водолазите са изхвърлили извън нея. Попаднах на някаква мраморна плоча. Не можах да я разгледам добре, но ми се стори, че в единия й край личат следи от обработка. За всеки случай — да проверим!

— Какво предлагаш да направим?

— Да дойдете с мене. Плочата трябва да се обърне, а не мога да я обърна сам.

Ние със Страшо навлякохме пак апаратите и скочихме във водата. Малко извън ръба на конуса наистина лежеше тежка мраморна плоча — разрушена в единия край и правилно издялана под прав ъгъл и полирана в другия. Заловихме се за камъка и с нечовешки труд успяхме да го обърнем. Тогава аз залепих стъклото на маската си до повърхността на плочата и така през мътилката успях да различа няколко гръцки букви. После дадох знак на приятелите си, че трябва да я изтеглим.

Беше лесно да се каже, но много трудно да се изпълни. Ние довлякохме мауната точно над мястото на находката, спуснахме от нея едно здраво корабно въже и с него вързахме мраморната плоча. После изплувахме и се опитахме да изтеглим камъка, но той се оказа премного тежък за три чифта ръце. Тогава повикахме няколко души от сондьорите (за които, да отбележа мимоходом, всичките ни действия бяха чудесен повод за изпробване на остроумието им) и с тяхна помощ измъкнахме мрамора. Беше наистина част от плоча с няколко реда добре запазени релефни букви.

Евгени едва ми остави няколко минути да се запозная с надписа и подхвърли нетърпеливо:

— Е?

— Пак начало на интересен надпис.

— Интересен? — намеси се Страшо. — За нашия човек ли се отнася? — Под „нашия човек“ журналистът очевидно разбираше Астроанакс Арнав.

— За нашия човек — отговорих, — макар че този път го наричат другояче. Излекувал няколко души от проказа, включително едно цяло семейство от мъж, жена и син. Да ви прочета ли?

— Глупав въпрос. Чети веднага, разбира се.

— „На добър час! На Астроанер Арнав, мъж добросърдечен и умен, който изцери от проказа Ксенариста, съпруга на Атанайон, Хекатодор, син на Артемон, Каликрита, дъщеря на Хегесагор, Питодор, син на Моним, Хризеида, съпруга на Питодор и Моним, син на Питодор, признателните…“ Тук надписът свършва. — Въздъхнах. — Жалко че плочата е счупена. Може би ако потърсим наоколо…

Но Евгени поклати глава:

— Няма да я намерим, Пъчо. — Трябва да отбележа, че за пръв път от конфликта ни преди половин месец Евгени ме наричаше с прякора ми. Досега или изобщо не ми говореше, или избягваше да споменава името ми. — Плочата не е счупена, а липсващата част е изгорена. Не ме гледай така! Плочата е изгорена от същия огън, който е стопил базалтовата колона.

— Изглеждаш много сигурен в това.

— И наистина съм сигурен. Погледни гърба на плочата. От тази ивица горе личи, че гърбът е бил гладко полиран. По-надолу обаче полировката липсва. Човек би казал, че плочата е разядена. Причината е, че взривната вълна е изхвърлила плочата с лицето надолу и част от гърба, заедно с долната половина на плочата, са били изпечени и са се превърнали в негасена вар. По-късно водата е свършила останалото.

Той замълча да си поеме дъх и този момент бе използуван от Страшо, за да се намеси:

— Но момчето си го бива, а?

— Кой? Евгени ли?

— Не, бе. Астроанакс Арнав. Доколкото зная, нашите лекари и досега се препъват в проказата, а той — по пет-шест наведнъж.

Да упорствувам и след новото откритие не би било нищо друго освен глупав магарешки инат. Моля колегите ми археолози, пък и всички научни работници да не ме упрекват — те вече знаят колко дълго браних „чистата наука“ и се съпротивлявах на напорите на двамата мечтатели. Но най-после бях принуден да призная, че тогава, когато „чистата наука“ се оказа безпомощна и доведе до задънена улица, обоснованата с логика фантастика се оказа права, на верния път, а ентусиазмът на фантастите — по-силен, по-гъвкав и по-жизнеспособен от строгите рамки на науката.

Признах се за бит и вдигнах бяло знаме:

— Кой знае — казах аз в отговор на Страшовите думи, — може Арнав да е бил представител на една цивилизация, пред която днешната наша да е все още прощъпалник…

Двамата проявиха достатъчно снизходителност, за да не ме подиграят за капитулацията ми. Или може би бяха толкова погълнати от новото откритие, че изобщо не й обърнаха внимание.

— Забелязах — поде пак Евгени, — че тук го наричат Астроанер, а не Астроанакс.

— Това ви казах още в началото. Името Астроанер, също непознато за мене, в превод означава „звезден мъж“. Схващате ли? Веднъж го наричат герой, друг път — само мъж, но винаги „звезден“…

Запалихме по една цигара и не проговорихме, докато не хвърлихме угарките в морето.

— Когато за пръв път прочетох надписа на колоната — най-сетне казах аз в дух на разкаяние, — приех Астроанакс като име, нещо подобно на нашето Звезделин. Рядко, непознато име, но име. Затова и тъй упорито противоречех на вашето предположение. После обаче в мен малко по малко се загнезди съмнението, че „звезден герой“ не е име, а прозвище, както понякога в надписите се среща например „месамбриеца Антестерий“, „олбиеца Калип“ и тъй нататък. Основание за това съмнение ми даваше фактът, че в надписа на колоната понякога се говори за Астроанакс Арнав, друг път — само за Арнав. При гърците е имало хора с две имена, но ако употребявали само едното, то е било непременно първото.

— Защо не го каза тогава?

Вдигнах рамене:

— За вас е лесно — из областта на археологията можете да говорите и мислите, каквото искате. Но как би реагирал ти, Евгени, ако аз започна да настоявам например, че може да се построи сонда, която не се опира на земята? Да, не забравяйте, че аз съм обременен с толкова знания за стария свят, че… — Разбраха ме. Не стана нужда да им обяснявам надълго и нашироко. — Сега предположението ми се потвърждава. „Звезден герой“ е заменено със „звезден мъж“, но чудноватото име Арнав е непроменено.

Евгени мълчаливо натисна греблата на мауната.

Облаците над нас се разкъсаха и зад тях плахо надникна слънцето.