Цончо Родев
Погребаният град (2)

Зеленият базалт

Евгени:

Забелязали ли сте, че съществуват хора, които са просто лишени от дарбата да бездействуват и за които dolce far niente^[1] е непознато състояние? Такива хора са опасни. Отнемете ли работата им, те са способни да измислят какви ли не щуротии, но да запълнят бясната си нужда за деятелност. Уви, по всичко изглежда, че аз съм точно от тази категория хора и точно в такова положение изпаднах на 17 октомври. Нямам никаква склонност към съзерцание, сондата щеше да бъде спряна до понеделник сутринта, а пристанището на Каварна е последното място на света, което може да предложи някакво развлечение на един външен човек. Затова само един час след принудителното ми оставане аз вече бях в такова състояние, като че ли страдах от копривна треска.

За да запълня времето си, реших отново — за кой ли път вече? — да отида да прегледам сондата.

Но преди да продължа, нека ви дам накратко някои подробности за работата ми — без тях много от последвалите събития биха се оказали неразбираеми. Аз съм от състава на геоложката група, която преди няколко години откри първия български нефт при село Тюленово, а сега изследвах околностите на находището, за да търся нови залежи на земно масло. Сондата, която споменах, е лично мое дело и, струва ми се, имам известно право на законна гордост — тя е първата българска сонда, построена направо във водата. Издигната е на сто и шестдесет метра югоизточно от пирса^[2] на Каварненското пристанище и под нея има хубави осем метра вода — едно значително постижение на инженерското изкуство, особено като се има предвид, че морето при Каварна не е от най-кротките. Но кулата ми е изчислена отлично и дори шквалът^[3], който вилня на 13 октомври, не можа да я прекатури.

Та, както казах, аз натоварих на мауната^[4] леководолазния си апарат и неопреновия костюм^[5], изгребах до сондата, спуснах се на дъното и още веднъж прегледах всичко — котвите, понтона^[6], състоянието на пробойната и свредела, измерих ъгъла на тръбите. Но всичко беше в ред, а в такива случаи човек, колкото и да се мотае, не може дълго да си измисля работа.

Върнах се на брега и отидох в помещението, което Управлението на риболова бе отстъпило за склад и канцелария на сондажната група. Залових се отново да разгледам земните проби, извадени досега от недрата на земята — напълно ненужна работа, като се има предвид, че всички тези проби бяха многократно разглеждани, описани в съответните дневници и протоколи и изследвани в лабораторията. И точно когато разглеждах парчето зелен базалт, което сондата извади от шестметровата дълбочина (без да се брои дебелината на водния пласт над дъното), имах глупавото хрумване да направя един шеговит подарък на моя приятел Страшо.

Досега ме разпитваха най-малко една дузина журналисти, кой от кой по-жаден за сензации, и всички се залавяха все за това мое хрумване — защо ми е дошло на ум да изпращам осемкилограмовия базалтов къс в София. Трябва да похваля усилията им да изтръгнат от мене дума за нещо изключително, неимоверно, фантастично; един ми подсказваше думата „интуиция“, друг — „гениално прозрение“, трети — „някакво необяснимо съмнение“, четвърти ми напомняше ябълката на Нютон и така нататък и така нататък. Абсолютно на всички аз отговарях с простата истина — че в момента дяволски много скучаех и че просто исках да се пошегувам с техния колега от София Страхил Смилов. Но въпреки това впоследствие във вестниците прочетох такива небивалици, такива гръмки измислици, чути уж от самия мене, че просто ме досрамя за недобросъвестността на тези съчинители.

Базалтът представляваше цилиндър с диаметър десет сантиметра (колкото е диаметърът на сондажната тръба) и дължина около шестдесет сантиметра. Единствената особеност на камъка беше неговият цвят — той нямаше онази мръсна масленозелена окраска, както повечето наши базалти, а беше с матово нежна зеленина („с цвят на некосена ливада“, както го нарече един от журналистите), полупрозрачен, сякаш беше цилиндър, излян от стъкло.

Поставих базалта в едно сандъче, написах отгоре адреса на Страхил Смилов, а вътре прибавих едно кратко писмо приблизително със следното съдържание:

„Исках да ти пратя паламуд или скумрия, но онзиденшната буря прогони рибата, някъде дълбоко в царството на Нептун. Затова пък ти пращам това камъче — то има цвят на рибешка перка и за човек с въображение като твоето вярвам ще има не по-малка цена от няколко солени риби.“

Пак повтарям: всичко това не беше нищо повече от идиотска приумица на човек, който умира от досада. Представях си как Страшо получава съобщението от пощата, как във въображението си чува цвъртенето на рибата и долавя миризмата, която се носи от скарата, как се огъва под килограмите на колета и накрая — как носът му увисва при вида на камъка. Представях си всичко това и, да призная откровено, мисълта, че ще стоваря част от досадата си върху чужди плещи, ми доставяше някакво злорадо задоволство.

Минаха десетина дни, в които аз напълно забравих и досадата, и камъка, и колета до Страшо. И изведнъж получих телеграма:

„Евгени Белинов, геологическа експедиция, пристанище Каварна. Колетът получен. Точка. Важно откритие. Точка. Съобщи телеграфически пълни подробности. Страшо.“

Ех, какъв шегобиец е това момче! Представете си само: „важно откритие“, направено от него, журналиста, по един камък, изпратен му от мене, геолога! Така, както през пролетта той успя да подлуди хората със статиите си за разни древни ръкописи, сега се опитваше със същите средства да отмъсти за разочарованието си от колета, като ми „пущаше муха“ за някакви открития. О, не, драги. На мен тези не минават!

И побързах да му отговоря:

„Направени нови важни открития. Точка. Шест черупки от миди. Точка. Щипка от рак. Точка. Ако искаш, ела да ги видиш.“

Но след още три дни — на 30 октомври сутринта ме повикаха в канцеларията, където ме чакал гост от София.

Отидох. Беше Страхил. Имаше най-сериозното изражение, което някога съм виждал на лицето му.