Цончо Родев
Погребаният град (5)

Колоната

Страшо:

Докато се връщахме към Каварна, мислех непрекъснато за Евгени. Нещо ставаше с този човек. Познавам го още от казармата, по-късно не една отпуска сме прекарали заедно, но такъв мълчалив и необщителен никога не съм го виждал. И всичко това започна от деня, когато извадихме колоната. Дотогава той беше както обикновено: весел, находчив, с неизменно добро настроение. А сега сякаш бе забравил азбуката или, ако проговореше, това беше, за да направи безсмислен скандал, както например се заяде днес с археолога за земетръсите. Дявол да ги вземе тези земетръси! Като че ли имаше някакво значение дали преди две хиляди години един град е пострадал от земетръс, пожар или война!

И тъй, следобед „джипът“ на геоложката група ни стовари в Каварна — Евгени, Камен Страшимиров и мен. Още преди да тръгнем към Калиакра, ние с Евгени приготвихме колоната „като за пред гости“ — изправихме я и я закрепихме на безформената й част, а в склада подредихме такова осветление, че надписът да бъде осветен отвсякъде и същевременно да личи матовата зелена прозрачност на камъка. Сега избързах напред и запалих всички лампи. И когато Камен Страшимиров прекрачи в склада, колоната изглеждаше така внушително, че той спря поразен и запелтечи несвързано:

— Това… това… Тази колона е нещо невиждано…

Не съм виждал сомнамбул, но мисля, че точно така археологът измина разстоянието до колоната — с протегнати напред ръце и с бавни, тържествени крачки. Приближи се до нея и докато ние с Евгени го наблюдавахме с любопитство отстрани, започна да чете надписа, като продължаваше да възклицава гласно:

— Чудесно!… Невероятно!… Единствено!…

Когато видях, че се готви да прочете надписа за трети път, реших, че е време да се обадя:

— Не бъдете егоист, другарю Страшимиров. Не ни правете повече скомина, а прочетете веднъж на глас.

Той се обърна към нас. Погледът му блуждаеше, като че за пръв път ни виждаше.

— Извинете, какво казахте, другарю Смилов?

— Не е ли много сложно да си говорим на „вие“, и на „другарю еди-кой си“? — попитах аз. — Мен например ми викат Страшо и това ми е напълно достатъчно.

— Много добре — усмихна се той. — А моите най-стари приятели ме наричат Пъчо. Глупав прякор, но кратък и удобен. Та какво каза преди малко, Страшо?

Както виждате, Камен Страшимиров беше човек съвсем „на място“ и въпреки всичките си титли умееше да се държи просто и непосредствено.

— Казах да не бъдеш егоист и да прочетеш надписа гласно.

Той се извърна отново към колоната и мълчаливо я съзерцава няколко минути.

— Надписът представляваше един забележителен документ — каза най-сетне Пъчо, както ще го наричам занапред. — Един от най-забележителните, които са намирани някога по нашите земи. В него се разказва за един изключителен мъж, който може би ще затъмни славата на Акорнион^[1] от Дионисополис.

— Какво толкова е направил?

— Ще ви прочета надписа. В края той отчасти липсва, но най-важното е запазено. Нека не ви правят впечатление някои стилни и граматически неправилности — те са характерни за древния начин на изразяване. — Археологът приближи до колоната и се приготви да чете. Аз пък извадих бележника си, за да стенографирам. — Слушайте. „На добър час! Съветът и народът на Бизоне реши. Тъй като Астроанакс Арнав, мъж добродетелен и мъдър, се показа благосклонен и стори много добрини на града, нему да се изкаже похвала, по възможност по-скоро. Сам, без чужда помощ, Арнав спря Буребиста далеч извън стената на града и след като не можа да ги уговори, прогони ги. Той научи служителите на Асклепий^[2] да лекуват непознати болести, дърводелците — да строят бързоплувни кораби без весла, ковачите — да топят камъка и да вземат от него ктум, който е по-здрав от оловото, медта и бронза. За тези му заслуги, за другите и за приятелството му към града, Арнав да бъде прославен и да бъде увенчан в театъра със златен венец на стойност сто статера^[3] и с бронзова статуя през време на празника Дионисий, освен това да бъде увенчаван и в бъдеще ежегодно на Дионисиите със златен венец и да му се даде най-хубавото място на градския площад, за да постави статуята си. На него и на потомците му да се даде бизонийско гражданство, проксения^[4], правото да заема почетно място при състезанията, освобождаване от данъци, правото да влиза и излиза с кораб от пристанището на Бизоне както в мирно време, така и във война, и то неприкосновен и без договор предварително.“ Дотук надписът е напълно запазен — прекъсна четенето археологът. — Нататък обаче част от редовете са повредени. „Ковчежникът, след като напише… с вдлъбнати букви върху скъп камък, да постави… а другия при кораба… син… полето източно от града… ав ще замине с хората си.“

— Чудесно време е било тогава, няма какво да се каже! — възкликнах аз. — Направиш нищо и никаква рационализация и веднага получаваш златен венец и освобождаване от данъци. Ненапразно хората казват „доброто старо време“! — После признах: — Да си кажа откровено, аз твърде малко разбрах от цялата работа. Статери, ктум, проксения, пък и всичко останало…

— Астроанакс Арнав изглежда е бил чужденец, дошъл с кораба си в Бизоне и гостувал твърде дълго. Наистина Астроанакс е гръцко име, но Арнав не е и не ми напомня на никой от древните езици. Гостуването му може да се датира около средата на първия век преди нашата ера.

— Ха! Как пък разбра това?

— По името на Буребиста. Надписът недвусмислено показва, че този Астроанакс Арнав е помогнал на бизонийци във войната срещу Буребиста, амбициозния и талантлив цар на даките, когото дионисополският надпис за Акорнион нарича „първия по сила и най-велик между царете в Тракия“ и който неведнъж е поставял в шах дори и непобедимите римски легиони на Гней Помпей. Знае се, че Буребиста е бил убит от съзаклятници в края на четиридесет и пета или началото на четиридесет и четвърта година преди нашата ера.

— Трябва да е бил някакъв Крали Марко, този Астроанакс Арнав, щом е можал сам, без чужда помощ да спре и прогони войските, от които са треперели римските легиони.

Камен се задоволи да отговори с многозначително повдигане на рамене — за силата на Астроанакс Арнав той не знаеше повече от онова, което се казваше в надписа.

— Той е бил рядко надарена личност. Освен воинските му добродетели надписът го показва и като човек със знания, значително превишаващи знанията на съвременниците му. Той очевидно е бил вещ в такива разнородни науки като медицината, корабостроенето и металообработването. А това е само част от нещата, на които е научил бизонийци. Надписът ясно казва: „За тези му заслуги и за другите…“, т.е. тези, които не са изброени.

— Но какво, според тебе, значи „ктум“?

— Не е гръцка дума. Навярно е някакъв метал, непознат по онова време на гърците. Може би желязо или стомана. Тъй като не са имали свое наименование на метала, бизонийците вероятно са възприели названието, което гостът е употребявал.

— Работата започва постепенно да се изяснява — обобщих аз. — В Бизоне дошъл гост от неизвестна страна, спасил града от даките на — как се казваше? — Буребиста, научил гражданите на разни занаяти, а от благодарност те му дигнали статуя и му дали разни привилегии, включително софийско, пардон, бизонийско жителство и карта за безплатно посещаване мачовете от „А“ републиканска футболна група. Но какво ще кажеш за края на надписа, там, където липсва част от текста?

— Откровено казано, този край на колоната много ме озадачава. Отначало помислих, че просто обработената част на камъка се е оказала недостатъчна, за да събере целия надпис. Но това не може да бъде вярно. Каменоделецът не е продължил да пише по обработената повърхност, а сякаш е прескачал част от текста, която е оставял да нанесе след довършването на колоната. Това е абсурд — никой разумен човек не ще работи по този начин, пък и скъпият материал, фината обработка на колоната и грижливото изписване на буквите показват, че за надписа не са пестени нито средства, нито време. — Камен помълча малко. — Има и друго нещо, което ме удивлява. В края на надписа е допусната грешка, която звучи твърде странно на фона на общата грижливост.

— Как? Нима разбра нещо от надписа?

— На нас, археолозите, често се налага да възстановяваме повредени или липсващи части на надписи, като използуваме аналогии със запазения текст.

— И каква е грешката, която забеляза?

— Че корабът на Астроанакс Арнав не се е намирал на пристанището, а в полето.

Евгени започна да става еднообразен. За втори път днес той се намеси в разговора, като прогърмя с всички сили едно кратко:

— Какво?!

— Казах, че корабът на Астроанакс Арнав е бил в полето. Това по начало не е кой знае каква изненада. Когато им предстоял дълъг престой на сушата, гърците имали обичай да изтеглят корабите си на брега. Спомнете си от Илиадата — при обсадата на Троя гърците били изтеглили корабите си на сушата и при тях станало едно от най-кръвопролитните сражения.

— Щом е така, какво толкова те удивлява? — попитах аз.

— Слушайте, ще направя една приблизителна възстановка на края на надписа и тогава ще ви обясня причините за удивлението ми. „Ковчежникът, след като напише ДВА ПЪТИ ТОВА РЕШЕНИЕ С вдлъбнати букви върху скъп камък, да постави ЕДИНИЯ ПРЕД ХРАМА НА ЕДИ-КОГО СИ (вероятно главния бог на града), а другия при кораба НА АСТРОАНАКС АРНАВ, син НА ЕДИ-КОГО СИ, КОЙТО СЕ НАМИРА НА полето източно от града И ОТ КЪДЕТО АСТРОАНАКС АРНав ще замине с хората си.“ Разбирате ли вече? Корабът може да е изваден на брега, но така или иначе, ще тръгне от пристанището — надписът ясно говори, че Бизоне е имал пристанище, — а не от полето. Ето кое ме удивлява и смущава.

— В края на краищата това не е много важно — казах. — Може би в щата на Бизоне са липсвали бройки за редактори и коректори…

— И все пак — жалко — въздъхна археологът. — Ако тази част от колоната не беше повредена…

И тогава Евгени хвърли голямата си бомба:

— Аз мога да ви обясня какво е станало с колоната!