Цончо Родев
Мъдростта на твърдата постеля

На Цанко Д. Георгиев

Като в тъмна плащаница бе обгърнала нощта старопрестолната Плиска — мрачна и тиха нощ, в която дори псетата не пролайваха, а нито една жива душа не се мярваше по улиците и стъгдите. Изведнъж нечакан шум разбуди смълчания град. Два коня изтрополяха по каменния плочник, разиграха се под здравите колена на ездачите си, после се втурнаха в бесен бяг към Голямата порта, а хиляди искри заизтичаха изпод подкованите им копита…

 

 

Нощ, ден и още една нощ яздиха странните конници по друмищата на стария Хем^[1]. На второто утро, когато първите лъчи на слънцето порозовиха планинските върхове, единият от конниците, който винаги досега бе яздил малко назад, дръпна юздите и спря разпенения си кон. Другият ездач го чу и също спря. Извърна се:

— Тука ли е?

— Тук, господарю — отговори спътникът му, като посочи едва забележима стръмна пътечка, която се отбиваше от големия друм и косо се подемаше нагоре по сипея. — Стръмно е, но не е далече. Най-много хиляда крачки да има.

— Добре, Курте — рече този, когото Курт бе назовал свой господар, като пъргаво скочи от коня.

Сега, когато беше на земята, пролича, че той има възниско, но плещесто и силно тяло, с леко изкривени крака на човек, прекарал целия си живот върху седлото. Облечен беше в прост на вид, но от скъп чуждоземен плат кафтан и отгоре наметнат с тъмен дебел плащ. И макар че не беше бранно време, под плаща му проблясваха посребрените брънки на здрава броня, тежък къс меч подрънкваше до бедрото, а островърх шлем закриваше косите му.

Уговориха кога ще се срещнат и се разделиха. Курт свърна назад с конете, а другият запъпли нагоре по стръмния склон.

Пътеката беше добра за диви кози или за яките нозе на снажните планинци, но за несвикнали на пешеходство ездачи беше тежко премеждие. Едва забележима и буренясала, тя се виеше нагоре като смок, огъваше се по ронливите сипеи, пълзеше край самотните чукари, извисяваше се към гърбиците на хълмовете.

Човекът се катереше по нея. Отначало той се втурна чевръсто, сякаш си бе наумил на един дъх да стигне до горе, но скоро умората забави стъпките и задъха гърдите му. Все по-често спираше да бърше потното си чело, с надежда и нетърпение поглеждаше нагоре. Уж бяха само хиляда крачки, пък те му се сториха по-тежки от целия път от Плиска дотук.

Пътеката свърши някак си изведнъж. Воинът превали един рид, пресече някаква лъсчинка, прескочи едно палаво-пенливо поточе и внезапно се намери пред благия, но изпитателен поглед на един застанал на пътеката старец. Изглежда, че именно тази среща бе целта на странния пътник, защото той спря, свали шлема си и стори смирен поклон пред стареца. При това движение черната му лъскава коса, събрана досега в три плитки под шлема, се свлече като три черни змии пред лицето му.

— Ти ли си мъдрият Пребънд? — запита той, като изправи снага.

— Дали съм мъдър, не зная — отвърна старецът с усмихнати очи. — Но аз съм Пребънд. Бъди добре дошъл в бедната ми колиба. — После неочаквано добави: — Аз те чаках.

Пътникът нямаше вид на човек, който лесно се смущава. Обруленото му от вятъра скулесто лице беше силно, мъжествено — лице на воин; размислите и изпитанията бяха врязали дълбока бръчка между тънките му черни вежди; изпъкналото чело говореше за спокойствие и съсредоточеност, а вдигнатата брадичка — за навик да иска и заповядва. И въпреки всичко това последните думи на стареца го смутиха и объркаха.

— Как? Чакал си ме? Мигар ме познаваш?

— За пръв път те виждат очите ми — дружелюбно се засмя старецът, като гладеше дългата си бяла брада, но все пак те познавам. Ти си хан Телериг, да бъде здрава десницата ти.

— Значи е вярно, че си ясновидец! — благоговейно прошепнаха устните на стъписания гост. — Да, аз съм Телериг. Но никой не знае за идването ми. Допреди два дни и аз самият не знаех. Реших изведнъж, никому не се обадих. Как си могъл да знаеш ти, старче Пребънд, че ще дойда? Птичките, небесни ли ти казаха? Или твоите богове?

— Аз нямам богове — отговори самотникът. — Служа на един бог, но той не се вмесва, твърде в човешките дела. За твоето идване научих от постелята си… Ела, ела — добави той, — не стой така като нежелан пришелец. По-нататък всичко ще научиш.

Те извървяха заедно до края на пътеката и се озоваха пред колибата на стареца — прост навес от съчки, шума и суха трева.

— Ти невям си изморен, хане — рече Пребънд. — Поседни на одъра, почини си. Аз ще донеса нещо да хапнеш.

Телериг се огледа. Наоколо нямаше нищо, което да му напомня за одър, за легло. Само до едната страна на колибата се проточваше покрита със сухи листа стародавна мраморна отломка, озовала се по някакво чудо тук, на връх планината.

— Това… това ли е леглото ти? — попита ханът с недоверие.

— Седни, седни. Не е лоша моята постеля. Камъкът е дълъг, знаеш, и до половината стърчи навън от колибата. Лете, в топлите вечери, често спя оттатък, под звездите.

— За тази ли постеля спомена преди малко?

— За тази. Но не говори сега. Има време. За приказки, за всичко има време. Седни, отдъхни си.

Старецът се разшета. В две пръстени блюда донесе пчелен мед и диви горски плодове, в прост кърчаг — студена вода от поточето. Похапнаха мълчаливо, после старецът изчезна нанякъде. Упоен от мириса на смола и влажна пръст, от ведрината на въздуха и жуженето на мухите, Телериг се изтегна върху шумата и неусетно задряма.

Събуди се, когато слънцето се бе вдигнало високо, високо над планината. В същия миг при него влезе и старецът — усмихнат, непринуден, като че нямаше нищо по-обикновено от това, българският хан да спи на каменното ложе в колибата му. От мястото си Телериг с любопитство го разглеждаше — сухо, високо и кокалесто тяло, облечено в проста шаячна власеница, мъдро и спокойно лице, обкръжено от сребърнобели коси и брада, сред което грееха две чудно млади, ясни, сини очи.

Старецът го изведе, за да се наплиска с бистра вода от потока, похапнаха пак мед и едва тогава приседнаха край колибата. Пред нозете им се гърчеше вълнистият гребен на планината, а още по-нататък, далеч на север, се стелеше безкрайната Мизийска равнина.

— Ти казваше — подхвана Телериг, — че си знаел за идването ми. Дали не знаеш също каква нужда ме води при тебе, ясновидецо?

— Аз виждам ясно, защото живея извън людската суета, но ясновидец не съм. До мен все достига отгласът на онова, което става долу, в равнината, а останалото научавам от постелята си.

— Не те разбирам, старче. Ти за втори път споменаваш постелята си, пък нигде по света няма ложе, което с човешки глас да говори и мъдри съвети да дава.

— Всичко зависи от ложето. — Очите на Пребънд се смееха. — В Плиска ти спиш на мека постеля, нали? Дебели кожи, меки черги с пух под тях, атлазени завивки, пръхкави възглавници? Така е, нали? Е, такава постеля или не дава съвети, или дава само най-лошите. Но хайде, да не говорим за това. Ти сам ще се увериш. А сега — разказвай!

— Защо да разказвам, щом ти знаеш всичко?

— Защото ти се лъжеш, хане. Ти мислиш, че имаш нужда от моя съвет, пък то не е вярно. Макар и млад, ти си по-умен и по-опитен от мене. Не, ти имаш нужда да споделиш с някого мислите и безпокойствата си, да ги погледнеш отстрани, да ги отмериш.

— Може би си прав — замислено рече Телериг. — Може би, без да си давам сметка, аз наистина за това съм дошъл при тебе. Знаеш ли какво значи самота, старче? Истинска, жестока самота? Мислиш, че самота е твоето отшелничество? Не, не познаваш ти самотата! Човек е истински сам, когато живее сред много хора, когато домът му е пълен с жени, слуги и роби, когато му се кланят знатни и безизвестни, а той се вглежда в раболепните очи, в превитите гърбове, в угодливите усмивки и се пита: и този ли е враг, и този ли е предател, и този ли крие нож в ръкава си? Ето, това е самота!

Знаеш ли ти, че аз, уж всесилният хан и самодържец, за да дойда при тебе, се измъкнах от престолнината като разбойник, като тат^[2] среднощен? Че между хилядите люде, които пълнят палата и ядат от ръката ми, аз не намерих човек, комуто да изплача сърцето си, и дойдох при тебе, защото навред по българската земя се носи славата ти на човек честен, справедлив и мъдър?

— Говори, говори — благо го подкани Пребънд.

Но Телериг не се нуждаеше повече от подкани. След много години на самота душата му се бе най-сетне отприщила и сега думите сами бликаха от устата му.

Той разказа всичко. Започна от вероломния ромейски император Константин Копроним, който се бе заклел да изтрие от лицето на земята българите и всичко българско и вече двадесет години нанасяше удар подир удар върху младата държава. С горест и жар разказа за подклажданите от Византия жестоки вътрешни борби, които подобно на болест разяждаха отвътре ханството; само за десет години жертва на тях станаха седем Телеригови предшественици: Кормисош, предаден при Маркела, Винех, победителят при Веригава^[3] Винех, свален и опозорен, Телец — предателски убит с удар в гърба, Сабин, принуден да бяга в чужбина, Умар, свален само четиридесет дни след въздигането му на престола, Токту, пронизан от стрелата на наемен убиец край Истъра^[4], Паган, убит от подкупени слуги във Варна… Навред предателство, низост, вероломство, кръв.

— Разбираш ли, премъдри старче, какво заварих, когато поех в ръцете си ханството? Една разорена страна, един смазан от нищета народ и един дворец, пълен с велможи и съветници, в джобовете на които дрънчат Константинови номизми^[5].

— Колцина от тях са Константинови люде? — запита Пребънд, докато замислено гладеше дългите бели власи на брадата си.

— Знам ли? — вдигна рамене Телериг. — Привидно около мене цари покорство, но зад множеството смирени очи се спотайват черни души на предатели. Не, сигурно не всички. Но как да ги открия — тях, верните, — за да им се доверя? Как да различа врага от приятеля? Как да надникна в сърцата им?

Шест лета Телериг бе угаждал на всички с една-едничка цел — да даде на народа отдих. На седмото лято — миналата година — за пръв път реши да покаже зъбите си на Константина. Той бе протегнал ръка за дружба и съюз на славяните берзити^[6], но още преди пратениците му да излязат от Плиска, и Константин бе вече известен, а войските му вървяха в бранен поход към Берзития. Едва Телериг бе помислил да укрепи южната си граница, и предупреденият император вече крачеше на север с осемдесетхилядната си войска, която надви българите при Литосория. Тази година, само преди няколко пълнолуния, ханът бе проводил нови гранични отреди на юг и веднага Константин отвърна с нов поход по суша и море. И добре, че морето се показа благосклонно към българите и изпрати незапомнена буря срещу ромейските кораби, иначе… иначе само Тангра знае дали сега цялата българска земя не би пъшкала под крака на ромееца…

— Това е всичко, старче Пребънд — завърши ханът. — Свята клетва съм дал пред боговете на дедите си да направя ханството могъщо и велико и народът ни — скромен и трудолюбив в мир, храбър и суров в бран — има сили да изпълни мечтата ми. И не е силен Константин — Юстиниан беше по-силен от него, пък великият Тервел го смаза и полето край Анхиало^[7] още се белее от ромейски кости. Не, Константин не е страшен — повтори той пламенно. — Страшни са онези, които трябва да бранят народа си, а го продават за шепа злато…

Замълчаха. Споделил мъката си, Телериг за пръв път се чувствуваше лек и волен, с нова сила, налята в мишците. Но до него Пребънд бе свел глава в тежък размисъл, а дългата му коса се свличаше напред като две бели завеси върху лицето. Край тях бяха плъзнали дългите сенки на дърветата, а поточето им ромолеше неспирната си приказка.

— Не е лек твоят жребий, синко — рече най-сетне Пребънд. Думите му прозвучаха като въздишка. — Тежки дни си преживял и тежки дни има да преживееш. Но не унивай — злото не е непоправимо…

Телериг се хвърли в нозете му и улови сухата му десница.

— Отче, ти си живял дълго и си събрал много мъдрост. Говори! Дай ми съвет! Научи ме!

— Какъв съвет чакаш от мене? Аз съм стар, не разбирам от вашите дворцови дела. Не, казах ти — съвет ще ти даде моята постеля.

— Глумиш се с мене! Къде се е видяло камък мъдрост да дава?

— Не говори. Ще видиш сам. Аз искам едно да ти кажа. Ти вярно си съзрял отгде иде злото. Но къде е грешката ти? Откъде идват несполуките ти? Ти лошо избираш оръжието си, хане. Ако трябва да се биеш срещу враг с лък и стрела — с меч ли ще въоръжиш ръката си? А ако врагът ти е устроил хитра засада — прав, с открити гърди ли ще излезеш срещу него? Ти спомена за Тервел и за битката при Анхиало. И аз се бих там, синко. Млад бях тогава, дори и двайсет лета нямах зад гърба си. Знаеш ли как победи Тервел? Юстиниан беше и силен, и хитър. И тази хитрост го погуби. Ние го чакахме в открит бой, пък той избра хитростта — отдели голяма войска за засада и искаше към нея да ни примами. Но Тервел отгатна мисълта му и отвърна на хитростта с хитрост — ние се промъкнахме през нощта, обсадихме засадниците и така ги ударихме, че и човек не остана от тях. А Юстиниан побягна, та чак зад стените на Цариград спря… Това исках да ти кажа, сине — на хитростта можеш да излезеш с честност само ако си много, много силен; ако обаче си слаб, трябва да воюваш с оръжието на врага си, иначе всеки ще рече, че си безумец, пък и победата няма да се нареди на твоя страна.

— Разбирам думите ти, пък не проумявам какво искаш да ми кажеш с тях. Чувствувам, че зад словата ти се крие мъдрост, а…

— Не бързай, не бързай! Ти седем лета си чакал — потърпи още малко…

Този ден той бе преживял толкова чудесни неща, че сега неволно чакаше чудеса. Лежеше с ръце под главата върху камъка, гледаше трепкащите по небосвода звездици и слушаше. Но мъртвият камък не проговаряше, а до ушите му достигаше само влюбената песен на щурците и веселото пригласяне на ручея. Опита се да заспи, но сънят упорито бягаше от клепките му — леглото беше твърдо, неравно и студено; легло за будуване, а не за сън.

И мисълта му пак — както стотици пъти преди това — го изправи пред неразгадания възел.

Да, истинският враг не беше Византия. Ромеецът беше коварен и силен, но той оставаше на второ място. Опасността идеше отвътре, от онези врагове, които като ръжда разяждаха граденото с толкова пот и кръв… Раздорът и предателството!… Всъщност първо предателството. Ако не съществуваше то, не щеше да има и раздори.

Телериг за хиляден път се залови да изброява: Кандих, Цета, Котраг, Севар, Вокил… За всеки можеше да се каже и добро, и лошо. Но нима неговият, на хана, живот беше непорочен? Не можеше ли и за него да се каже добро и лошо? Явните, ежедневните дела не разкриват истинското лице на човека. Или по-вярно — и да го разкриват, често въвличат в грешка. Какво значение имаше, че Севар обича виното и пиршествата, ако сърцето му е останало чисто и предано? Какво значение имаше, че Цета е алчен за имот, ако е готов като своя баща да пролее кръвта си за родната земя?

Ах, само да знаеше!… Да можеше наистина да проговори този студен бял камък и да каже имената!… Но камъкът продължаваше да мълчи. Навремени ханът впиваше пръсти в облата му повърхност и стенеше гласно:

— Кажи! Кажи!

Но никакъв звук не отвръщаше на молбата му. И мислите му пак се втурваха в неразрешеното…

Какво искаше да каже старецът с думите за погрешното оръжие? За какви грешки изобщо говореше той? Опитът с берзитите, заздравяването на границата — нима можеше това да се нарече грешка? Не беше ли направено за доброто на ханството?

Изведнъж — за първи път — в душата му се промъкна съмнение. Всъщност… кой знае?… Може би наистина беше грешка: това бяха дела срещу Византия, но нали преди малко бе видял, че истинският враг е вътрешен? Защо бе хабил усилията си за второстепенното а бе пренебрегнал главното?

Да, лесно е да се каже, но трудно — да се изпълни. Сега, докато лежеше върху каменната постеля, Телериг прецени, че без да нарича нещата „първо“ и „второ“, той винаги бе знаел кой е главният враг. И ако досега не бе насочвал усилията си срещу него, това беше, защото бе приемал задачата като неизпълнима. Единствен Константин Копроним знаеше имената на верните си люде, а от него — паяка, който стоеше в Цариград и държеше всички нишки на огромната паяжина — никаква земна сила не можеше да ги изтръгне.

Никаква ли?

Нито веднъж досега Телериг не бе дръзвал да си зададе този въпрос — борбата срещу подмолните дела на императора бе му изглеждала така нелепа, както например опълчването срещу тъмните сили на небитието. Но за тази борба той си бе мислил като воин, свикнал да се уповава на смелостта и меча. А нали Пребънд беше казал днес: „Трябва да воюваш с оръжието на врага си.“ Константин воюваше с хитрост, подкупи и подлост; срещу такова оръжие и най-здравият меч щеше винаги да бъде безсилен, и най-голямата смелост — безцелна. Да излъже лъжеца, да надхитри хитреца — ето към какво трябваше да се стреми Телериг!

Ханът така се развълнува от тази своя мисъл, че вече не можеше да лежи. Слезе от камъка и разкърши вдървените си крайници. В този миг той внезапно схвана думите на стареца за мъдростта на постелята му и се усмихна в тъмнината: тук се спеше малко и се мислеше много — самотата проясняваше разума, а духът ставаше твърд като мрамора.

Той се усмихна повторно, наметна се с топлата плащаница, отиде до поточето, накваси засъхналите си устни и се заразхожда сам под звездите.

А когато слънцето обля с пурпур най-високите върхове на стария Хем, в главата му вече бе узря план — смел и дързък, но не и неизпълним.

На сутринта Телериг се сбогува с отшелника.

— Благодаря ти за всичко, отче Пребънд. Вярвам, че разгадах тайната на каменната ти постеля и почерпих съвет от нея.

Старецът му отвърна с добра и разбираща усмивка.

— Ние носим истината в себе си — рече той кротко. — Няма въпрос, на който да не намерим верния отговор, стига да се издигнем над робуването на разкоша и да съумеем да обърнем поглед навътре в себе си.

— А мога ли да направя нещо за тебе? Аз все пак съм хан и господар на тази земя…

— Само едно: не ми давай нищо и не вземай камъка ми.

— А ако потрябва някога, ще ме пуснеш ли пак да послушам съветите на каменната ти постеля?

— Да, ела. Аз пак ще те чакам…

 

 

Чудна промяна се бе извършила в хан Телерига. Непримирим, остър като мечица, рязък и пламенен до вчера, той сега изглеждаше уморен, сломен и отчаян. Като че ли нещо се бе скършило в душата му и бе изчезнало завинаги. Боилите^[8], багаините^[9] и другите дворцови люде го гледаха изумени — това ли беше коравият вожд, който по-рано често повтаряше, че и една капка кръв да остане в жилите му, пак ще вдигне меч срещу ромееца? И каква беше тази нова чудатост — да напусне разкошните си чертози и да се премести да спи, сякаш последен божек, на открития чардак, с един козяк за постеля и проста войнишка наметка за покривка? Гледаха го, слушаха примирените му слова и едни поклащаха с отчаяние глави, други в недоумение вдигаха рамене, трети тайно ликуваха в сърцата си.

А Телериг се смееше в себе си, защото знаеше, че всяка негова дума на часа се отнася на Константин Копронима. И постоянствуваше — не излизаше вече да наблюдава игрите и обучението на воините, не питаше за вести от пограничните твърдини, а честичко споменаваше за хан Сабина — онзи, който преди десет години бе избягал във Византия и там бе получил от милостивата ръка на господаря император много земи и роби и титлата патриций. Но никой не знаеше, че докато седеше замислен на трона си, той стискаше до болка в шепата си късче бял камък от твърдата постеля на Пребънд…

Като измина така още една пълна луна, Телериг написа писмо до императора. След обичайните приветствия и поздрави той му разказваше за неблагополучията, претърпени през осемгодишното му властвуване, смирено му искаше прошка за миналите раздори между тях и завършваше:

„Аз реших да избягам оттук и да дойда при тебе, за да покориш чрез мене цяла България. Но изпрати ми обещание за моята безопасност и ми съобщи кои са твоите приятели тук, за да им се доверя да ме придружат.“^[10]

Същата нощ верният Курт препусна на юг. От вътрешната страна на дрехата му беше пришито писмото на хана.

И старият паяк от Цариград се улови в Телериговата паяжина. Константин се зарадва, че се е избавил от такъв опасен съсед като Телерига — по-смел, по-мъдър, по-далновиден и по-опитен в държавните дела от близките си предшественици — и веднага му изпрати благосклонен отговор, в който му даваше и имената на своите верни люде.

Щом получи писмото му („О, Тангра! Какво е станало с българското племе, щом всички продажници, изредени в писмото на императора Константин, са все от българска кръв! Мигар славяните са по-добри българи и от самите българи!“), Телериг още по-силно стисна в топлата си длан бялото камъче от колибата на Пребънд. През нощта той тайно събра онези, които бяха останали верни нему и на България, поведе ги и още преди новото слънце да бе изгряло над Плиска, излови и предаде на смъртна казън всички предатели.

Като научи за измамата, Константин Копроним плака от ярост и скуба побелелите си коси. Той веднага заповяда нов поход на север, но сърцето му не издържа горчивината на поражението и в час на буен гняв престана да тупти. Така завърши живота си онзи, който се бе заклел да унищожи младата държава на българите…

Всичко това се случи през топлата есен на лято седемстотин седемдесет и четвърто. За пръв път от десетилетия насам в Плиска зацаруваха сплотеността и единството. А Византия бе принудена да се откаже за дълго от алчните кроежи на Константин Копронима.

 

 

… Стари предания разказват, че до края на властвуването си хан Телериг водил прост и мъдър живот, чужд на разкоша и охолството. А случвало ли му се да има нужда от добър съвет, той яхвал коня и препусквал някъде в планината, където дълги нощи слушал шепота на един бял камък…

Бележки

[1] Хемус (Хем) — древното име на Стара планина. ↑

[2] Тат — крадец (стар.). ↑

[3] Веригава — старославянското име на Стара планина. ↑

[4] Истър — древно име на р. Дунав. ↑

[5] Номизма — основна златна монета във Византия. ↑

[6] Берзити — славянско племе, населявало земите около днешните Битоля и Прилеп. ↑

[7] Анхиало — гръцкото име на Поморие. ↑

[8] Боил — най-висша титла у древните българи. Боилите били най-приближените на хана или княза хора и крупни феодални владетели. Делели се на велики и малки и на вътрешни (столични) и външни (провинциални). ↑

[9] Багаин — благородническа титла на прабългарите, по низша титла от боил. ↑

[10] Автентично. ↑