Джек Слейд
Кървава плячка (5)

5

Ласитър протегна ръце и се прозина. Гленда лежеше до него, въпреки че отдавна трябваше да бъде в банката. Тя се обърна към него и се усмихна щастливо, после сложи очилата си, които бяха на масичката.

— Помислих и реших да ти направя следното предложение, Ласитър — каза тя. — Ако пожелаеш, вземи ме със себе си. Не е нужно дори да ме питаш. Ще готвя три пъти на ден, ще пера, ще гладя ризите ти. Ако свършим парите, аз знам как се печелят. Това ще оставиш на мен. И ако не желаеш, не е нужно да се жениш за мен.

Ласитър затвори очи.

— Е? — каза тя и нежно докосна върха на носа му с пръст.

Какво можеше да отговори? Отново старата болест. Той не можеше да остане. При никоя жена. При нея също, колкото и да я обичаше. Такава беше проклетата му работа. Вече бе обяснил всичко на Гленда. Говорил бе половината нощ. И ето ти резултата!

Тя отхвърли завивката настрани, примъкна се върху него и го целуна.

— Не си във възторг от това предложение, нали? — попита го със сериозен тон.

Той отвори очи:

— Този живот не е за тебе.

— Аз си представям прекрасен живот! — тя се притисна към него и скри лице в гърдите му. — Винаги до тебе. Само до тебе!

Ласитър не беше от камък. Тя започна да се движи леко върху него. Той затвори очи и се отдаде на чувството:

— Това е изнудване!

— Точно така! — каза тя, целуна го и захапа най-напред ухото му, после устните му. Съвсем не нежно, а твърде силно. В същото време движенията й ставаха все по-бързи. О, как само умееше да ускорява темпото! Той обичаше нейната почти истерична бързина, в която изпадаше всеки път, малко преди да достигне върха.

Ласитър също си представяше един прекрасен живот с Гленда. За жалост, това просто не беше възможно. Добре, ще напусне Бригада Седем, ще анулира договорите с Вашингтон. Ласитър си пое дълбоко въздух. Ето, че отново попадна в безизходица. Гленда, това сладко дяволче с големите очила на върха на носа, или Бригада Седем!

Невъзможно беше да продължи да живее по същия начин и да я води със себе си. Тя щеше винаги да бъде слабото му място, което трябваше да пази като зеницата на окото си. Щом противниците му узнаеха, че има жена със себе си, с нея щеше да бъде свършено. Или може би и с двамата. Ако негодяи като Ричард Гибън пипнеха Гленда, тогава и той самият беше в ръцете им.

— Забрави предложението ми! — каза тя неочаквано.

Ласитър обърна глава към нея. Очевидно тя го беше наблюдавала през цялото време.

Целуна го нежно, като се усмихваше с любов.

— Беше глупаво от моя страна! Не мисли повече за това! Знам, че това е невъзможно. Аз също не мога да оставя работата си в банката. Никъде няма да намеря подобна възможност. Разбираш ли?

Погали го нежно, като че ли тя го бе отблъснала и сега търсеше извинение.

— Не мисли повече за това! — каза тя отново, сложи си очилата и скочи от леглото. — Но нали ще останеш още една нощ. Трябва освен това да ми обещаеш, че някой ден ще наминеш, за да видиш дали нямам дете от тебе. Това няма да те обвързва с нищо, разбираш ли? Искам само да кажа, че би трябвало да го видиш.

— Дете! — Ласитър се разсмя. — Разрушаваш веднага всичко, което строя!

Само миг по-късно той осъзна, че бе изрекъл пълна нелепост. Искаше да каже още нещо, но усети, че тя плаче.

Проклятие! Той прехапа долната си устна и стана от леглото. Гленда се извърна веднага, за да скрие сълзите си. Той се приближи откъм гърба й, прегърна я, погали косите й и я целуна по тила.

— Ще остана още една нощ. Но пак ще дойда. Повярвай ми, скъпа.

Гленда изхълца, отскубна се и избяга от стаята. Той искаше да я настигне, но остана така, с протегната към нея ръка, докато вратата сама се затвори.

Ласитър потърси дрехите си и се облече. Тъкмо слагаше шапката си, когато в стаята се втурна Гленда, също облечена. Красивото й лице бе обезобразено от ужас и паника.

— Ласитър! Някакви хора! — Тя се завъртя на място и изчезна отново.

Ласитър грабна пушката и хукна след нея. Изпревари я в мига, в който вратата на къщата се отвори с удар и от улицата нахълтаха хората на Ричард Гибън. За частица от секундата Ласитър зърна вън на улицата самия Гибън и стария мексиканец.

Ласитър сграбчи Гленда и я избута зад гърба си, в същия миг вдигна пушката и стреля с двете цеви едновременно. Зарядите от тежки сачми запратиха телата на нападателите обратно навън. Стаята се изпълни с дим. Тежката дървена врата бе изкъртена и излетя навън заедно с рамката.

Ласитър пропълзя назад и погледна нагоре. Таванът в преддверието липсваше. Виждаха се направо гредите на покрива.

Гленда бе застанала пред вратата на спалнята, с разширени от уплаха и ужас очи. Преди облаците дим да я скрият, Ласитър се озова при нея, сграбчи я с лявата ръка и я повдигна до гредореда на тавана.

— Скрий се веднага горе! В най-отдалечения ъгъл! Стой тихо, докато всичко отмине. И, за бога, не се показвай! — прошепна той.

Гленда изпълзя на четири крака на тавана и изчезна в гъстия дим.

От улицата долетяха крясъци.

Ласитър премина пипнешком през дима в спалнята. Завесите скриваха изгледа към улицата и той не можеше да види мъжете, но ги чуваше. Те се уговаряха, като крещяха на висок глас.

Вещите му бяха в ъгъла. Уинчестърът сега нямаше да му бъде полезен, но там се намираха всичките му муниции. Ласитър се претърколи през рамо, застана на колене и зареди паркъра.

Неочаквано се разнесе оглушителна стрелба. Ричард Гибън бе заповядал на хората си да обкръжат къщата и сега те стреляха във всички врати и прозорци. Всички оръжия, които бяха в ръцете им, бълваха олово.

Ласитър се приведе. Около ушите му свистяха рикошети, хвърчаха дървени отломки и парчета стъкло. Вятърът разлюля завесите и той зърна нападателите. Завъртя мълниеносно паркъра и стреля през разбития прозорец. Последва оглушителен тътен. Разлетяха се късове плат. Преди да разкъсат хората на Гибън, част от сачмите отнесоха завесите и раздробиха корнизите.

Прозорците на спалнята гледаха към градината. Стрелбата от тази посока спря. Откъм улицата и другите две страни на къщата продължаваше обаче да се сипе безпощаден огън. Ласитър имаше усещането, че целият град е затаил дъх в тревожно очакване. Жителите на Омаха сигурно смятаха тези бандити за луди. Те бяха, разбира се, напълно с ума си, но сега залагаха на всичко, за да приберат тези пари. От Ласитър! Смахната история — той изобщо нямаше тези пари!

Ласитър презареди пушката и я изпразни през прозореца. Мисълта за Гленда премина бегло през съзнанието му.

Ласитър се промъкна покрай стената, докато съзря неколцина от хората на Гибън. Тъкмо се канеше да ги прогони с два изстрела на пушката, когато се разнесоха крясъци и стрелбата престана. Чуха се още два-три откъслечни изстрела и настъпи неестествена тишина. Ласитър се огледа. Наоколо се виеха плътни завеси от дим. Четиримата бандити се виждаха смътно като в мъгла.

— Ласитър! — проехтя глас.

Той се усмихна злорадо. Ричард Гибън!

— Ласитър, малката е в ръцете ни! Предай се или ще й откъснем врата!

Ласитър вдигна пушката, опря приклада на рамото си в позиция за стрелба и направи крачка напред. Мъжете трепнаха, но останаха неподвижни, явно респектирани от тежката пушка.

— Кажете му, че съм тук!

Мъжете обърнаха поглед към улицата. Там бяха застанали Ричард Гибън, мексиканецът, Артър Спенсър и един висок строен мъж, облечен като наемен стрелец. Четиримата тръгнаха бавно към къщата. Другите четирима от хората на Гибън започнаха да отстъпват, най-напред колебливо, после с големи крачки, за да избягат извън обсега на стрелбата, и застанаха на разстояние около стотина ярда.

Ласитър гледаше мъжете, които приближаваха. В средата вървяха Артър Спенсър и Соло Кампело, плътно един до друг. Между мексиканеца и Ричард Гибън имаше междина колкото за още един човек. Четвъртият беше на още по-голямо разстояние.

Ласитър бе застанал леко разкрачен, пушката беше насочена към земята, защото и четиримата носеха револвери в кобурите.

Новодошлите застанаха на десетина крачки разстояние.

— Преследването продължи дълго! — каза Ричард Гибън. — Но ето че те пипнахме!

— Кой, по дяволите, кого е пипнал? — отвърна Ласитър.

— Къде е златото? — изръмжа мексиканецът. — Хайде, казвай, или жената ще умре.

Ласитър запази хладнокръвие. Беше убеден, че бандитите блъфират и че Гленда се е притаила незабелязана между гредите на тавана.

— Няма да мога да я откупя със злато, то вече не е у мен — Ласитър се изсмя гръмогласно. — Поискайте нещо друго!

— Тогава ще ни дадеш живота си, Ласитър! — изкрещя Ричард Гибън диво и измъкна револвера си. Спътниците му също грабнаха оръжията.

Бяха добре сработен екип. И четиримата бяха бързи. Все пак, истинските специалисти бяха двамата възрастни мъже — Ричард Гибън и мексиканецът Соло Кампело. Техните револвери блеснаха и изтрещяха едновременно. Едва тогава проехтяха изстрелите от револверите на Артър Спенсър и четвъртия мъж. Той се казваше Джет Бойд и беше предводител на специалния отряд, организиран от Гибън за прибирането на откраднатото злато.

И четиримата не бяха обаче достатъчно бързи срещу Ласитър, който също бе извадил мигновено револвера си. Неговият 45-калибров също избълва пламък и дим. Улучи Ричард Гибън и мексиканеца, а куршумите от техните оръжия просвистяха над главата му.

Артър Спенсър и Джет Бойд също не улучиха. Когато револверите им изгърмяха, Ласитър вече не беше на старото място, където го бяха видели само преди миг. Куршумите попаднаха там, където бе стоял, а той самият бе отскочил встрани със скок на пантера.

Ричард Гибън и Соло Кампело се свлякоха един върху друг и останаха на земята. Никой не помръдна повече. И двамата бяха мъртви.

Артър Спенсър умря моментално от куршума, който попадна в сърцето му. Частица от секундата по-късно Джет Бойд падна в тревата, претърколи се към къщата, стана на крака и побягна, като накуцваше.

Ласитър не му обърна повече внимание. Останалите четирима, които се бяха отдалечили на безопасно разстояние, сега тичаха към него и стреляха. Видяха, че Ласитър също лежи, и сигурно за миг не допускаха, че не е бил улучен. Те стреляха и се приближаваха тичешком с крясъци и с явното намерение да го довършат.

Ласитър се претърколи през лявата си страна, вдигна паркъра и дръпна двата спусъка.

Къщите наоколо потрепереха от оглушителния тътен. Дърветата и храстите зашумяха. Тревата се разлюля от мощната ударна вълна на изстрелите. Ласитър вдигна глава, презареди пушката и тогава през разнасящия се дим видя телата на четиримата нападатели, проснати върху оградата.

— Хвърли оръжието! — прогърмя ненадейно глас зад гърба му.

Ласитър хвърли пушката и понечи да се извърти с револвера в дясната ръка.

— Аз съм шерифът на Омаха! Предай се! — изхриптя гласът.

Ласитър пусна револвера и стана.

Шерифът на Омаха беше набит възрастен мъж. Зад гърба му бяха застанали дузина въоръжени мъже от града.

— Кой сте вие? — попита шерифът. — Какво става тук?

— Казвам се Ласитър. Това е Гибън и неговата шайка — той посочи към оградата зад гърба си.

Шерифът го изгледа объркан и с недоверие, после приближи бавно, като държеше насочен колта си.

— А къде е златото?

— В банката.

Шерифът примигна и продължи:

— Кой го занесе там?

— Аз.

— Вие?

Ласитър се изсмя високо:

— А вие как мислите, за какво съм тук в Омаха? — после се обърна и вдигна оръжията си. Беше време да се погрижи за Гленда. — Не ви ли информираха от банката?

— Да. Но мислех, че…

— Непременно ще се видим пак! — каза Ласитър и се отдалечи. После заобиколи къщата и влезе вътре. Улицата беше блокирана в двете посоки от въоръжени мъже.

Ласитър спря в преддверието и погледна нагоре. Гленда беше горе и чакаше. В следващия миг тя се пусна и Ласитър успя да я хване, докато падаше.

— О, господи! — промълви тя през сълзи. — Ранен ли си? Как си? Не можех да си представя, ако…

— Нищо ми няма! Всичко свърши! — каза Ласитър и я притисна към себе си, после я целуна. — Всичко свърши! Преживяхме го!

Не само тази нощ, още цели две седмици остана Ласитър при Гленда, преди да продължи по пътя си, за да получи следващата задача от Бригада Седем.

Ласитър никога не узна, че Линда беше мъртва.

Гробът на Джак Холдън бе открит от хората на шерифа в ранчото „Годланд“. Бяха го убили бившите му другари. Ричард Гибън не беше го пощадил.