Джек Слейд
Кървава плячка (3)

3

От голямата врата излезе Джим Холдън и застана в сянката на покритата веранда. До него се спря въоръженият мъж с мрачния поглед. И двамата мълчаха, само наблюдаваха Ласитър. Изглежда, Джим Холдън най-сетне се убеди, че новодошлият му е напълно непознат.

Той закрачи по верандата, а мъжът с мрачния поглед го следваше неотлъчно от лявата му страна като флигеладютант. Другите двама от охраната, вляво и вдясно от Ласитър, се обърнаха към шефа си. Погледите им изразяваха смесица от раболепие, любопитство и напрегнато очакване.

Според разказите на Харпър Джим Холдън беше по-младият от братята. Той беше висок, около четиридесетгодишен мъж с приятна външност и дръзко, симпатично лице.

Джак Холдън беше по-нисък и грозен. Двамата малко си приличаха.

Джим Холдън се спря в началото на стълбата, която се спускаше от верандата, и погледна отвисоко към Ласитър.

— Откъде знаете, че имаме нужда от ветеринарен доктор? — попита той с недоверие.

Ласитър поклати глава:

— Разпитвам просто така! Последната ми работа беше в Чикаго. В една кланица. Но там не беше за мен.

— Не беше за вас? А къде сте били преди това?

— В едно ранчо, надолу в Мемфис.

— А преди?

— Това беше първото ми назначение.

— Защо напуснахте ранчото? За да опознаете света ли? — Джим Холдън продължаваше с въпросите си.

— Нещо такова. Като доктор в кланицата печелех доста добри пари. Но аз съм малко особняк. Предпочитам по-малко пари, но да не ми мирише на кръв. Влече ме миризмата на трева и сено, на говежди тор и конска пот.

Собственикът на ранчото кимна и се засмя:

— Така казвате вие, мистър…

— Казвам се Ласитър.

— Аз съм Холдън. Джим Холдън. Да, тук имаме нужда от ветеринарен доктор. Аз обаче не разбирам много. Тези въпроси ги урежда брат ми. Заповядайте вътре — той подаде ръка на Ласитър. — Брат ми в момента е извън ранчото. След два часа ще се върне.

Ласитър изкачи стъпалата и тръгна след Джим Холдън към вратата. Двамата въоръжени останаха долу. Единият отведе коня на Ласитър на сянка.

Джим Холдън въведе госта в къщата. Приемната беше извънредно просторна. Пред камината, в която гореше огън, бяха разположени шест кресла. Джим Холдън покани Ласитър да седне.

— Заповядайте, докторе! Ще изпратя човек за брат ми. Сигурно няма да се забави много.

Ласитър седна. Джим Холдън тръгна обратно към изхода, но в същото време на стълбата откъм втория етаж се появи една шикозна блондинка и го извика по име. Ласитър се усмихна. Това трябваше да е Джесика Оукланд — възлюбената на Джак Холдън. Тя целуна съвсем непринудено Джим и направо му се хвърли на врата, а той, изглежда, се почувства неловко пред госта. Двамата размениха няколко думи, после тя се върна нагоре по стълбата, а той излезе навън.

Ласитър се чувстваше самотен и изоставен в огромната зала. Цареше пълна тишина, не се долавяше нито тракане на съдове, нито шум от рязане на дърва, нито звук от обичайните работи в едно ранчо.

Джим Холдън се върна след четвърт час.

— Брат ми след малко ще бъде тук, доктор Ласитър — Джим Холдън се приближи до камината и замръзна на място, без да успее да довърши думите си. Ласитър бе извадил своя паркър и го държеше на прицел. Предпазливо, за да не създава недоразумения, Джим Холдън вдигна ръце. Богатият човек трепери не само за състоянието си. Не по-малко потискащ е страхът за собствения живот. Какво струва богатството, ако си мъртъв?

Ласитър даде знак на Джим Холдън да се приближи, приведе се леко и с мощен удар го улучи под брадичката. Високият мъж рухна, без да издаде нито звук.

Вратата се отвори. В залата влязоха неколцина мъже. Единият от тях говореше нещо на останалите. Той тръгна към камината, а другите продължиха направо и бързо се изкачиха по стълбата към горния етаж. Ласитър ги наблюдаваше неподвижен. В краката му лежеше в безсъзнание Джим Холдън, но никой от мъжете не погледна нататък.

Мъжът, който се приближаваше, беше Джак Холдън! Нисък, набит, с дебел нос и огромни уши. Тънки устни, които не бяха в състояние да скрият развалените зъби. Негърът от салона на Уимър бе напълно прав. Този тип имаше по-скоро отблъскваща външност. Но беше богат! Все още беше богат!

Джак Холдън замръзна на място, когато забеляза брат си проснат на пода. Въпреки това запази самообладание и ръката му мигновено посегна към револвера. Движението остана недовършено, когато зърна дулото на паркъра на Ласитър, насочено застрашително в лицето му.

— Какво значи това? — изръмжа Джак Холдън раздразнен. — Не сте никакъв ветеринар, така ли?

— Това беше само шега! — каза Ласитър и отклони пушката към лежащия в безсъзнание. — Идвам да уредим една сметка! И двамата ще се простите с живота си, ако не си тръгна оттук със златото.

— За какво злато… — Джак Холдън предпочете да замълчи. Ясно беше, че няма смисъл да залъгва Ласитър с приказки, но все пак направи още един опит. — Ако брат ми е признал нещо, аз ще отрека всичко!

— Шегуваш се, амиго!

Джак Холдън се втренчи в него и преглътна. От горния етаж се дочу тропот на ботуши. Той веднага извърна поглед нагоре.

Мъжете се връщаха. Носеха чанти, куфари, торби и сакове.

— Не казвай нищо! — прошепна Ласитър. — Отпрати ги, ако се спрат!

Джак Холдън се взираше в него с безизразен поглед.

Ласитър продължаваше да държи брат му под прицел с пушката.

— Ако не изпълняваш, ще стрелям!

— А какво ще стане с вас тогава?

— Няма да узнаете, защото ще бъдете мъртви. И двамата — отвърна Ласитър спокойно.

Заети с товара си, мъжете минаха през залата, без да им обърнат внимание.

— Искам златото! — каза Ласитър, когато вратата се затвори след последния от хората с багажа.

Лицето на Джак Холдън трепна, тъмните му очи блеснаха.

— Нищо не остана! — каза той. — Вложихме всичко в това ранчо.

— Половин милион? — Ласитър се усмихна вяло. — За половин милион може да се купи половината Тексас.

Джак Холдън се втренчи в него.

На горния етаж се появи блондинката и слезе по стълбата. Джак Холдън присви очи и проследи всяка нейна крачка. Тя забеляза двамата мъже, но не ги удостои с поглед, а мина покрай тях с гордо вдигната глава и излезе през вратата, която един от мъжете държеше отворена пред нея.

— При Уимър ли се връща? — запита Ласитър с подигравателен тон.

Джак Холдън се извърна изненадан и отново се втренчи в Ласитър:

— Откъде знаете…

— В моята професия трябва да знам всичко. Във всеки случай — почти всичко…

— Кой сте вие?

— Името ми е Ласитър. Не съм ветеринар. Но това вече го изяснихме.

— Железницата! Вие работите за Железопътната компания?

Ласитър поклати отрицателно глава:

— Не, но и те ще дойдат! Дотогава ние ще сме изчезнали оттук.

— Ние?

— Ние тримата! — каза Ласитър. — И златото!

Погледът на Джак Холдън отново стана безизразен.

Въпреки това си личеше, че умът му работи трескаво.

— И така — подкани го Ласитър. — Тръгвай напред или ще стрелям!

Джак Холдън преглътна и каза:

— Гибън! Ясно — ти си от хората на Гибън. Пратил те е оня тлъст дебелак от Салина, който прави пари с противните си курви.

— Грешиш! Но в едно имаш право — и те ще дойдат. Може би Ричард Гибън ще изпревари дори хората на Железопътната компания.

— От федералните власти ли сте?

— Детинщини! Ако бях от тях, рискувам да бъда подведен под отговорност! Дори само за това, че държа на прицел един напълно беззащитен човек!

Ласитър спокойно опря дулото на двуцевката в гърба на лежащия в безсъзнание мъж.

— Нещо повече, решен съм да го застрелям, ако веднага не ми кажеш къде е златото. Дори да предположим, че съм от федералната полиция, това няма да е истина, щом офейкам скоро със златото, нали?

Джак Холдън поклати глава.

— Само брат ми знае къде е златото.

— Тогава си седни на задника! Но нито за миг не забравяй, че онези от железниците вече са на път насам. Помисли си за Ричард Гибън и неговите изпечени главорези. Той също е потеглил. Води всички, които е успял да събере.

Джак Холдън седна срещу него и сложи големите си ръце на бедрата. По всичко личеше, че той дебне и чака своя шанс. Ласитър още не го беше обезоръжил, също и брат му. Успя да го направи едва сега, когато Джим Холдън се размърда на пода. Ласитър избута с цевта на пушката колта от кобура му и с удар го запрати по гладкия теракотен под чак до камината.

Погледът на Джим Холдън беше още мътен. Ласитър го изправи на крака.

— Приготви кола с бързи коне и чакай с тях пред верандата, Джак! — каза Ласитър и заби дулото на двуцевката под брадичката на брат му. — През това време ние двамата ще вземем златото — после измъкна колта на Джак Холдън от кобура и също го насочи към шията на брат му.

Той се беше посъвзел и бе разбрал какво става, въпреки че още не подозираше кой е този тип пред очите му.

— Ние сме в ръцете му, Джим! — каза Джак Холдън. — Трябва да се подчиним.

Джим Холдън го изгледа с яростен поглед.

— Действай, Джак! — заповяда Ласитър.

Джак Холдън се обърна и тръгна към вратата.

— Сега е твой ред, Джим Холдън! — каза Ласитър. — Тръгвай или ще стрелям!

Той хвърли револвера на Джак Холдън върху едно от отдалечените кресла, сграбчи ръката на Джим и го бутна към стълбата. Ласитър беше нащрек. Ако допуснеше да бъде изненадан — от Джим Холдън или от друг, всичко беше свършено.

Джим изкачи бавно стълбите, спря на площадката на втория етаж и изгледа Ласитър.

— Продължавай!

— Къде?

Ласитър опря показалец в двата спусъка на двуцевката.

— Броя до три! Едно!

Джим Холдън пое дълбоко въздух. Погледът му беше вперен в очите на Ласитър.

— Две! — продължи Ласитър.

Джим Холдън се подчини и продължи по коридора. Към средата спря пред една врата, сложи ръка на бравата и отвори. Ласитър го изблъска навътре в стаята. Помещението беше твърде оскъдно обзаведено. Стените бяха облепени с тапети на цветя. Подът беше гол. До едната стена имаше маса, отсреща — дървено легло и това беше всичко.

— Там! — каза Джим Холдън и посочи леглото.

Ласитър затвори вратата зад себе си и се огледа. Джим Холдън чакаше тъкмо този момент, за да се хвърли върху него.

Ласитър все още не бе открил златото и затова не искаше да застреля Джим Холдън. Може би по-късно щеше да му бъде полезен. Освен това — да застреля с паркър човек, който го напада, но само с голи ръце — това противоречеше на неговите принципи. Достатъчно бе само да дръпне спусъка и двата заряда сачми щяха да изхвърлят Джим Холдън през дървената стена.

Той беше висок и тежък противник. Двамата се вкопчиха един в друг и паднаха на пода, пушката беше притисната между телата им. Джим Холдън бе успял да остане отгоре. Той знаеше, че Ласитър има и револвер 45-и калибър, и сега се опита да го измъкне с едната ръка, като замахна да удари с другата. Ласитър успя обаче да се изплъзне и избегна удара в последния момент. Заудря яростно с юмруци, извъртя се, сви крака и успя да стегне противника си в задушаваща хватка. Пушката падна на пода. Джим Холдън се опита с отчаяни усилия да я достигне с ръка. Не успя, но опита пак с мощен тласък на тялото си да се освободи от хватката. И този опит бе неуспешен, но затова пък му се удаде да обхване тялото на Ласитър с дясната си ръка. Тогава го удари с лявата в лицето и отново се хвърли напред. Така той все пак успяваше при всеки следващ опит да придърпа Ласитър три крачки напред. При последния опит обаче Ласитър просто отпусна хватката. Това бе така неочаквано за Джим Холдън, че той излетя с мощен тласък, тресна черепа си в стената и се свлече на пода.

В този миг вратата се отвори с удар и в стаята нахълта Джак Холдън. Той зърна двуцевката, която се търкаляше на пода, и се спусна към нея. Ласитър бе успял обаче да се извърти и бе извадил своя револвер 45-и калибър.

Джак Холдън замръзна, полуприведен напред, после размаха бясно ръце, за да запази равновесие, вдигна ги високо и застина неподвижен.

Ласитър се изправи, вдигна пушката и попита:

— Готова ли е колата?

Джак Холдън кимна.

— Тогава чакай долу! Ние имаме още работа тук.

Джак Холдън се обърна към вратата.

— Сложи и малко провизии — каза Ласитър.

— Добре! — отвърна Джак Холдън и слезе по стълбата.

Ласитър се опря на стената и за миг затвори очи, изтощен от борбата и плувнал в пот. Едър и силен беше този Джим Холдън. Не след дълго и той дойде на себе си. Ласитър изчака, докато съзнанието му се проясни, и отново го заплаши с двуцевката:

— Да продължим оттам, докъдето бяхме стигнали!

Джим Холдън го изгледа с яростен поглед, стана на крака и се приближи към леглото. С една крачка Ласитър се озова до него и опря дулото в ребрата му.

Джим Холдън се наведе и свали дюшека на пода. Под него имаше наредени дъски. Извади няколко от тях и отдолу се появиха обичайните торби за злато, изработени от тъмнокафява мека кожа.

Джим Холдън започна да ги вади една след друга. Ласитър не вярваше на очите си. Взе една и я отвори. Нямаше съмнение! Намерил бе златото!

* * *

Златото беше в невероятно количество. Под леглото се намираха и два обемисти сака от плътен пъстър плат, в които е било превозено златото. Ласитър заповяда на Джим Холдън да нареди торбите в саковете. Те се оказаха толкова тежки, че сам човек не беше в състояние да носи и двата.

Ласитър взе единия в дясната си ръка и с паркъра в другата закрачи след Джим Холдън, който пое напред с другия сак. Един след друг излязоха с тежкия товар от стаята и се насочиха към стълбата.

— Чакай! — прошепна Ласитър.

Ласитър огледа приемната долу, после коридора зад тях, след това хвърли още един поглед надолу. Никъде не се виждаха, нито се чуваха хора. В голямата сграда цареше гробна тишина.

— Продължавай! — прошепна Ласитър.

Ласитър беше нащрек, тъй като не очакваше Джим Холдън да се откаже така лесно от богатството. От Ной Харпър бе чувал, че когато въпросът е дали да спечели, или да изгуби всичко, той винаги е готов на риск. Въпреки това Джим Холдън успя да го изненада.

Той тръгна към стълбата, но направи само една крачка, завъртя се неочаквано и сграбчил тежкия сак с две ръце, го стовари с всички сили върху Ласитър. Той се строполи надолу по стълбата. Беше в съзнание и с единствената мисъл, че тежката чанта със златото, с която Джим Холдън бе описал почти кръг около себе, сигурно му е пречупила гръбнака след страхотния удар. Ласитър направи кълбо надолу по стъпалата, без да изпуска своя сак и паркъра, но и без да успее да намери някаква опора, и продължи да пада.

Сакът на Джим Холдън бе останал на горните стъпала. Ласитър зърна три стъпала по-ниско револвера си, който бе излетял от кобура при падането. Видя също как Джим Холдън се спусна да го грабне. Ласитър се прицели, но нов сблъсък от свличането по стълбата отклони ръката му нагоре.

Джим Холдън забеляза това, успя да грабне револвера и мигновено го насочи към Ласитър, който вече бе успял да насочи пушката малко по-ниско. Той стреля в същия миг, в който и оръжието в ръката на Холдън изтрещя и избълва пламък.

Ласитър дръпна и двата спусъка. Последва мощен тътен, като че ли сградата бе вдигната във въздуха. От двете цеви блеснаха пламъци, дълги цяла стъпка, и стълбището мигновено потъна в дим. Едрите сачми просвистяха във въздуха, раздробиха дървената облицовка, забиха се в тялото на Джим Холдън и го отхвърлиха нагоре. Той се преобърна във въздуха и се стовари тежко на пода. Дрехите му бяха обхванати от пламъци и дим.

Продължавайки да се свлича по стълбата, Ласитър се блъсна в стената и най-сетне намери опора. Пусна сака със златото, отвори веднага двуцевката и извади нови патрони. Празните гилзи се изтърколиха по стъпалата, а двете цеви продължаваха да димят. Ласитър зареди два нови патрона и затвори пушката. Скочи на крака и хукна нагоре по стъпалата. Грабна револвера си и смъкна в приемната най-напред единия, после другия сак.

Изстрелите без съмнение бяха чути, но отвън притича само Джак Холдън и се спря на вратата. Оттам той не виждаше брат си. През това време Ласитър намери прикритие зад една широка етажерка за книги. Джак Холдън виждаше само двата платнени сака. Сигурно знаеше, или поне се досещаше, за съдържанието им.

— Ела бързо! — извика Ласитър. — Брат ти има нужда от помощ!

Джак Холдън се втурна с широка крачка в залата, но след миг — когато съзря Ласитър, — замръзна на място и вдигна ръце.

— Къде е Джим? — попита той с пресипнал глас.

— Вдигай саковете и ги носи в колата! — заповяда Ласитър.

— Къде е брат ми?

Ласитър насочи паркъра към гърдите му.

— Веднага щом тръгнем, вашите хора ще могат да се погрижат за него. Не му отнемай от времето, през което той може да бъде спасен.

Джак Холдън бе обхванат от ярост, но се подчини. Вдигна тежко саковете в ръце и ги помъкна към вратата. Товарът се оказа непосилен за него. До изхода му се наложи на три пъти да ги пуска на пода, за да си отдъхне.

Ласитър отвори вратата пред него, промъкна се напред зад гърба му, сграбчи го за дясната ръка и го изтегли встрани. Двамата замръзнаха на място. Ласитър се огледа във всички посоки. Джак Холдън също обиколи с поглед наоколо, полуприведен, с двата сака спуснати на земята.

— Тежко ли е ранен брат ми? — прошепна той.

— Продължавай! — изръмжа Ласитър. Колата, в която бяха впрегнати два коня, бе спряна пред стълбата на верандата. Кафявият кон на Ласитър бе привързан отзад. Наоколо нямаше жива душа.

Джак Холдън се извърна и изгледа диво Ласитър. Той от своя страна опря дулото на двуцевката в гърдите му.

— Ако скочиш срещу мен, ще ти се случи нещо много по-лошо, отколкото на твоя брат.

Джак Холдън се обърна, вдигна отново саковете и тръгна. Беше в състояние да се движи с малки, несигурни крачки, трепереше от напрежение, а лицето му бе зачервено от усилието. Ласитър му позволи да пусне саковете на земята преди стълбата и да ги снеме един по един долу, за да ги натовари на платформата на фермерската кола.

Погледът на Ласитър шареше неспокойно наоколо. Не изпускаше от очи и прозорците на голямата къща.

— Качвай се и потегляй! — викна той рязко, когато Джак Холдън се опря изтощен на задното колело.

Джак Холдън мина напред, качи се на колата и седна на капрата. Ласитър се метна отстрани на платформата, опря се ниско на пода и насочи отново паркъра към Холдън, който припряно грабна поводите и камшика.

Конете потеглиха. Холдън ги подкара в тръс. Ласитър се огледа предпазливо назад. Нямаше никакво движение в ранчото. Едва когато приближиха горичката, неколцина мъже изскочиха от помещенията за прислугата и затичаха към къщата.

Без съмнение, за Джим Холдън всяка помощ беше отдавна излишна. Улучен бе смъртоносно от едрите сачми от двете цеви на паркъра. Ласитър бе убеден, че Холдън бе осъзнал напълно риска, преди да го нападне.

Джак Холдън дръпна рязко поводите на конете. Причината беше Ной Харпър, който изскочи на пътя пред приближаващата кола. Ужасен, Холдън се извърна назад към Ласитър. На времето заедно с Харпър бяха в шайката на Ричард Гибън. Братята бяха напълно наясно, какво можеха да очакват от някогашните си партньори.

— Продължавай! — заповяда Ласитър.

Джак Холдън подкара конете, а Ласитър стана прав.

— Стой! — каза той, когато се изравниха с Ной Харпър, и скочи от колата. При това погледът му не отмина елегантната карета, която бе спряна недалеко от пътя между дърветата. В нея беше блондинката, за която предполагаха, че е Джесика Оукланд и която бе напуснала само преди половин час ранчото.

Ной Харпър приближи, отвори единия от саковете, грабна една кожена торбичка и като я размаха триумфиращ към Ласитър, изрева:

— Златото! Ийхууу!

— А тази коя е?

— Онази гъска! — каза Ной Харпър. — Напуснала го, защото се оказал голям скъперник. Аз не съм чак толкова стиснат. Затова тя ще остане при мен. А сега накъде ще потеглим? Всъщност, Джак повече не ни е нужен. Да го очистя ли?

— Ной! — прошепна Джак Холдън съкрушен.

Ной Харпър се ухили злобно:

— А може би предпочиташ да почакаш, докато паднеш в ръцете на Ричард Гибън? Момчетата му ще те накълцат на парчета. Брат ти къде е?

Джак Холдън се обърна към Ласитър, който само вдигна рамене.

— Правилно! — каза Ной Харпър и посегна към револвера си. — Но и Джак не ни трябва повече.

— Не пипай оръжието! — заповяда Ласитър.

— Какво?

— Не пипай револвера и отпрати момичето!

Ной Харпър изблещи очи.

— Да оставя… Ти луд ли си? Ти виждал ли си я? Ласитър, тази кукла е върхът!

— Въпреки това отпрати я! — продължи да настоява Ласитър. — Добре, от мен да мине! Щом е такова съкровище — остани при нея! Но няма да ме следваш!

Ной Харпър преглътна смутен:

— Ще ми дадеш ли единия сак?

Ласитър завъртя дулото на паркъра:

— Долу ръцете от златото!

— Хей! — Ной Харпър пусна обратно торбата, за да освободи ръцете си. — Мислех, че сме приятели!

— Да, приятели сме, но без оная гъска!

— Но защо, Ласитър? — продължи Ной Харпър. — Да я вземем със себе си — ще имаме и нещо за душата. Аз не държа да бъде само моя! Ти успя ли поне да я видиш?

Ласитър се качи на колата.

— Давай, Джак!

Джак Холдън подкара конете.

— Но, Ласитър! — измънка Ной Харпър и погледна смаян след колата. — Тя е жена от класа!

Колата продължи пътя си. Ласитър погледна назад едва когато чу приближаващ се тропот от конски копита. Настигаше ги самотен ездач. Ной Харпър! Ласитър заповяда на Холдън да спре и се наведе към спътника си.

— Това тук е по-съблазнително от десет жени, нали?

Ной Харпър само се усмихна в отговор, спря коня и скочи от седлото. Привърза коня отзад на колата и мина напред.

— Джак, можеш да изчезваш! — извика Ласитър.

Джак Холдън се огледа, за да го види по-добре.

— Пускаш ме да си вървя? Пускаш смъртния си враг? Ти си убил брат ми, кучи сине! Сериозно ли мислиш, че е достатъчно да кажеш: „Джак, можеш да си вървиш!“ и сметките ни са уредени?

— Брат ти искаше да ме убие!

— Сега аз ще го свърша заради него! — изкрещя Джак Холдън побеснял.

Ной Харпър се качи на колата и само с един удар го свали от капрата. Холдън тупна на земята, преобърна се и остана да лежи неподвижен. Ной Харпър пое юздите и камшика и потегли.

— Накъде, Ласитър?

Ласитър потърка носа си.

— Засега само да потеглим!

Ной Харпър го изгледа подозрително.

— Към Омаха?

Ласитър го погледна и се ухили.

— Да. И ще си платиш сам сметката в хотела!

Усмивката на Ной Харпър стана по-широка от Мисисипи.

— Ще си получиш и мангизите за коня!

— И все пак не разбирам как успяха тогава братята Холдън да ви преметнат? Те изобщо не са толкова хитри!

— Това е дълга история.

— Разкажи ми! Имаме време.

— Виновен е Гибън! — започна Ной Харпър и за първи път без заобикалки си призна, че е участвал в обира на влака. — Аз имах съвсем различен план. Но Ричард Гибън е от онези всезнайковци, които знаят и могат всичко по-добре от другите. Предложих поне аз да придружа братята Холдън. Тогава нямаше да се случи нищо. Но не! И ето ти резултата! Толкова му е умът на онова копеле!

Той се обърна към Ласитър и се разсмя.

Ласитър за миг се изкуши от мисълта просто да го прогони оттук. Веднага обаче отхвърли тази идея. Все пак златото още не беше в безопасност. Кой ли още не го търсеше?

* * *

Ричард Гибън излезе от салона в Гранд Айлънд и запали цигара. Отсреща се зададоха двама високи, светлокоси мъже, облечени целите в черни кожени дрехи. В ръце носеха пътни чанти и вървяха в посока към гарата.

Ричард Гибън се обърна към мексиканеца и Артър Спенсър.

— Те ли са?

Соло Кампело и Артър Спенсър кимнаха. Тук, в Гранд Айлънд, имаха доста стари приятели. Не беше трудно да се осведомят, че тези здравеняци подозрително често разпитвали за братята Холдън. Узнаха също, че Ласитър и Ной Харпър са били в хотела. Само за кратко време. Вече бяха заминали. Никой не знаеше накъде. Тъй като конете им бяха изоставени в обора на хотела, беше близо до ума, че са отпътували с влака. Но с кой влак и в коя посока? Оказа се просто невъзможно да научат нещо повече.

Затова сега бяха твърдо решени да не изпускат от очи тези двамата, които така настоятелно бяха събирали сведения за братята Холдън.

Ричард Гибън вдигна ръка, посочи двамата мъже и тръгна. Мексиканецът и Артър Спенсър го последваха. Джет Бойд и останалите мъже също закрачиха бързо, но поотделно или на малки групички по улицата след двамата непознати в черно.

Ричард Гибън и спътниците му успяха да стигнат входа на гарата малко по-рано. Двамата руси мъже в черно прекосиха улицата и се насочиха право към Гибън, без да забелязват, че хората на Джет Бойд междувременно ги бяха обкръжили. Опитаха се да заобиколят Гибън и спътниците му, но той препречи пътя им и любезно сне шапка за поздрав.

— Мистър Бенджамин и мистър Круув? — попита той и се усмихна подкупващо.

Двамата спряха, размениха кратки погледи и отново погледнаха Ричард Гибън.

— Да! — каза Фреди Бенджамин. — С кого имаме честта?

— Аз и моите хора забелязахме, че се интересувате от братята Холдън. Сега напускате града. Къде отивате? Братята Холдън ли преследвате?

— Какво ви засяга това? Кой сте вие изобщо? — отвърна Фреди Бенджамин.

— Отстранете се от пътя ни! — каза другият детектив. — Бързаме!

Ричард Гибън кимна, хората му притичаха на мига, обкръжиха двамата детективи, хванаха ги и отнеха револверите им. Детективите се съпротивляваха, но нападателите имаха чувствително надмощие. Луи Четиринайсети получи удар с нож в кръста и задъхвайки се, потрепери с цялото тяло. Фреди Бенджамин замръзна от ужас.

— Отговаряй! — просъска Ричард Гибън в лицето му. — Иначе те чака същото!

Детективът беше мъртъв. Ножът го бе улучил в сърцето. Не се свличаше на земята само защото мъжете бяха застанали плътно около него и държаха тялото му изправено.

Пред гарата настъпи оживление. Пътници и случайни минувачи бяха забелязали, че става нещо нередно всред групата въоръжени мъже.

— Искахме да отпътуваме за Омаха — каза Фреди Бенджамин, все още под въздействието на преживяния шок. — Братята трябва да са отпътували нататък.

Едно едва забележимо движение с глава беше сигналът на Ричард Гибън за следващите действия. Проехтяха изстрели, мъжете се разбягаха. Двамата детективи от железниците се свлякоха на земята. Единият — прободен с нож, другият — застрелян. Дочуха се крясъци и тълпата замръзна в ужас.

Артър Спенсър се оттегли. Мексиканецът бе изчезнал с другите. Ричард Гибън изчака, докато към детективите се спуснаха хора, за да им помогнат. Тогава се обърна и влезе в сградата на гарата.

Само след броени секунди нещата продължи обичайния си ход. Потокът от пътници и минувачи се разделяше за малко при входа, за да заобиколи мъртвите и хората, коленичили около тях. Само малцина непоправимо любопитни се спираха и рискуваха да хвърлят още един поглед.

Артър Спенсър изскочи срещу Ричард Гибън.

— Омаха! — каза Гибън замислено. — Какво търсят тези негодници в Омаха? Можеш ли ми обясни нещо?

— Може би — Артър Спенсър пъхна показалеца на дясната ръка под яката на ризата си. — Преди време Джак Холдън ходеше при една курва в Омаха. Джесика! Разказваше, че пеела в публичен дом. „Салонът на Уимър“, ако не се лъжа. Мутрата на Джак е маймунска, но той явно притежава точно това, което търсят жените в един мъж. Те го преследват и понякога не може да се откачи от тях. Но по тази Джесика сам хлътна и непрекъснато мечтаеше за нея. Затова си мисля, че ония типове може и да имат право.

— Значи трябва да търсим Джесика?

— Да.

Ричард Гибън гледаше право пред себе си.

— Хм! — той вдигна глава и погледна Спенсър право в очите. — Защо тогава — по дяволите! — ми казваш едва днес, че Джак Холдън се мъкнел с някаква в Омаха?

— Никога не си ме питал за това!

— Някога не съм те питал за това? — избоботи Ричард Гибън гневно. — По цели дни съм мислил и на вас съм поставял същия въпрос: къде може да са се скрили тези предатели? Какво може да привлича един мъж, какво може да го подтикне към действие? Жена, семейство и кой знае още какво, по дяволите! Трябваше да се сетиш поне за тази жена.

— Ной Харпър спомена за нея няколко пъти, но ти не го изслуша.

— Харпър! Този не ми го… Какво! Какво каза? — споменаването на Харпър имаше неочаквано въздействие върху Гибън. Кръвта нахлу в лицето му. — Ной Харпър знае за тази жена?

— Да. И не само той!

— Бягай! — изпъшка Ричард Гибън. — Кажи им веднага! Всички да оседлаят. Тръгваме веднага за Омаха. И горко ви, ако Ласитър и Ной Харпър са ни изпреварили!

— Наистина ли си мислиш, че е възможно?

— Ласитър и Ной Харпър без съмнение са узнали веднага същото, което знаеха онези типове в черните кожени дрехи. И после какво им остава — право в Омаха. При Джесика! Проклятие!

Влакът навлезе в гарата със съскане и бумтене. Пронизителният писък на локомотива проряза въздуха. Двамата мъже с мъка си проправиха път през тълпата и излязоха на улицата. Артър Спенсър вече тичаше, за да информира останалите.

Половин час по-късно напуснаха града и продължиха, следвайки брега на Саут Лейк Ривър в източна посока.

— Може би трябваше да вземем влака! — подхвърли Джет Бойд. — За няколко часа щяхме да сме там. Сега ще яздим три дни.

— Три дни ли! — Ричард Гибън се извърна към него. — Я си размърдай задника! Какво мислиш, аз за какво ви плащам? Хайде, по-бързо!

През цялото време яздиха с високо темпо и действително успяха да стигнат не за три, а само за два дни. Когато влязоха в Омаха, слънцето вече залязваше. Ориентираха се бързо — салонът на Уимър тук бе известен и на децата. Спряха на отсрещната страна на улицата срещу заведението, привързаха конете и всички влязоха вътре. Беше още ранна вечер, не бе дошло времето за представлението на Джесика.

Ричард Гибън поразпита бармана — мъж с черна брада. Очите му светнаха:

— Имате щастие, сър! Да, Джесика отново е тук. След час е първата й поява на сцената. Почакайте, сър! Гарантирам ви, няма да останете разочарован. Какво бихте искали за пиене?

— Тя отново е тук? Защо, да не би да е отсъствувала?

— Беше известно време с един господин, някакъв богаташ — прошепна барманът и с изкусни движения напълни цяла редица чаши с уиски. — Да, така става понякога с младите момичета. Хванат някого — богат, но стар и грозен. И без това те живеят в грях, за да преживяват. А ако не е достатъчно стар, получава нещо в храната. После нашата дама живее в разкош и богатство, дори си намира нещо по-младо.

— С нея не се ли получи?

— Пълен провал! — барманът поклати отрицателно глава и поднесе чашите. Подаде една и на Ричард Гибън. — Наздраве! Не, не стана. Богатият дъртак бил голям скъперник.

— А къде беше това? Наздраве! — Ричард Гибън отпи от чашата си.

— В ранчото „Годланд“ — там, където сега живеят братята Холдън.

Ричард Гибън се задави, закашля се и не можеше да си поеме дъх. Старият мексиканец го потупа силно по гърба.

— Но какво ви стана, сър? — попита барманът изплашен и се обърна към мъжете. — Нещо с уискито ли не е наред?

— Няма нищо общо с уискито! — каза Ричард Гибън, като с мъка надви кашлицата.

— Просто се задави — каза Соло Кампело.

Ричард Гибън потръпна и се втренчи в него.

— Да, задавих се! — процеди той с прегракнал глас. — Не чу ли…

— Не! Какво?

— Бих искал да говоря с Джесика! — Ричард Гибън се обърна към бармана, изпи остатъка от уискито и си поръча второ.

— Страхувам се, че моментът не е подходящ, сър — каза барманът и му поднесе второто питие. — Току-що ви разказах какво е преживяла.

— Аз съм нейният баща!

— О! Мистър Оукланд! Елате, моля! — барманът скочи и посочи вратата зад бара.

Ричард Гибън го последва, а мексиканецът се приседни към тях.

Джесика беше висока, стройна жена с красиво лице. Когато я видя, Ричард Гибън неволно си спомни възрастта и външността на Джак Холдън. Момичето бе толкова младо! Добре, Джак Холдън не беше чак толкова стар. Но да се държи като скъперник! Така му се пада!

— Баща ви, мадам! — каза барманът, когато тя отвори вратата.

Джесика изгледа Ричард Гибън с изненада. Той се усмихна и скришом вдигна пръст пред устата си.

— Добре, Боб! — каза блондинката и задържа вратата отворена.

Барманът се обърна, а Ричард Гибън и мексиканецът влязоха. Стаята беше уютно обзаведена. По прозорците имаше цветя. На масата имаше покривка, а на пода — голям индиански килим, който поглъщаше шума от стъпките. Светеше сумрачна червена светлина.

— Казвам се Ричард Гибън. Аз и моят приятел искаме само да ви зададем няколко въпроса — той се усмихна подкупващо. — Чухме, че сте били в ранчото „Годланд“ при онзи жалък скъперник Джак Холдън.

— Да, така беше. Но моля ви, не споменавайте Джак Холдън! Нито брат му! Богати, имат купища пари, а живеят като… Просто не намирам думи.

— Те не са били винаги богати — каза Ричард Гибън. — Може би това е причината. Аз и приятелят ми Соло добре ги познаваме.

— О! Вие се казвате Соло! — Джесика се засмя и подаде ръка на мексиканеца. — Заповядайте, седнете! Вие също! Моля!

— Благодаря, мадам! — каза Ричард Гибън и отне шапката си за поздрав. — За съжаление, бързаме много.

— Няма ли да останете? — Джесика бе разочарована. — След час е първото ми представление. Аз ви каня, господа! Трябва да ме видите. Моля ви! Вие и Соло сте мъже от друго тесто, не сте като братята Холдън, които се ровят между говедата и конете в огромното си ранчо. Вие двамата разбирате от живота. Жените ги усещат тези неща.

Възрастните мъже се спогледаха и се усмихнаха поласкани.

— Ранчото далече ли е оттук?

— Не! За час сте там! Какво ще кажете, ако ви поканя да ги посетим заедно утре преди обед. Ще ми се да видя какви физиономии ще направят!

— Можем ли да бъдем сигурни, че братята ще бъдат там утре? — подхвърли мексиканецът.

Джесика го изгледа с недоумение:

— А защо не? Нали ранчото си е тяхно. Купиха го и платиха в брой.

— С пари ли? Не платиха ли със злато?

Джесика погледна първо единия, после другия.

— Не знам. Понякога си говореха за злато. И се страхуваха от нещо. Почувствах го без съмнение.

— Мадам! — Ричард Гибън й целуна галантно ръка. — Дължим ви нашата благодарност. Помогнахте ни много.

— Няма ли да останете? — Джесика бе разочарована. Тези застаряващи джентълмени й бяха станали симпатични.

— Ще се върнем! — обеща Соло Кампело.

— Ще бъдем в салона за вашето изпълнение — Ричард Гибън се отдалечи към вратата и сложи шапката си. Старият мексиканец също нахлупи сомбрерото си. Той махна още веднъж на Джесика за сбогуване, преди да затвори вратата зад себе си.

— Мила е, нали? — на устните му се появи странна усмивка, защото в този миг изпита завист към Джак Холдън. Не заради златото. Скоро щяха да му го вземат. Заради това, че този негодник е имал щастието да се радва на благоволението на такава жена.

— Предполагам, че разбираш от какво се страхуват тези мръсници, когато говорят за злато! — каза Ричард Гибън със суров тон. — Хайде! Да тръгваме за ранчото! Ще ги открием сред техните коне и говеда и ще им смажем черепите!

Соло Кампело трябваше да подтичва, за да не изостане.