Марк Твен
Автобиография (41)

Сенаторът Кларк в Монтана

Завчера ми се обади по телефона един много близък приятел — нека го наречем Джоунс — и каза, че ще мине да ме вземе в седем и половина, за да отидем на една вечеря в клуба „Юниън лийг“. Той побърза да добави, че щом пожелая, ще ме откара обратно, знаеше, че от тази година и до края на живота си аз отклонявах всички покани, които налагат да се стои до късно, особено пък ако трябва да се държат и речи. Но Джоунс ми беше много близък приятел и аз без неудоволствие се съгласих да наруша правилото си и да приема поканата. Впрочем сбърках — стана ми неприятно, и то много неприятно. Защото когато Джоунс ми обясняваше, че вечерята е в тесен кръг, между поканените той спомена и сенатора Кларк от Монтана. Аз съм човек порядъчен, с определени морални принципи и не съм навикнал да общувам с животни от породата на господин Кларк.

Съжалявам, че съм суетен — по-скоро съжалявам, че трябва да призная, че съм суетен, — но трябва да си го кажа. Не мога да не се похваля, че дадох много голямо доказателство за приятелските си чувства към Джоунс, щом се съгласих да седна на една маса със сенатора Кларк от Монтана. Въпросът не е само в това, че той е член на Сената на Съединените щати — с други думи, човек със съмнителна репутация, — защото има сенатори, които до известна степен уважавам и не бих отказал да отида на вечеря с тях, щом е такава волята божия. Неотдавна изпратихме един сенатор на каторжна работа, но аз разбирам много добре, че между тези, които досега са избягнали това повишение, ще се намерят и невинни — не искам да кажа съвсем без престъпления, защото такива сенатори в Съединените щати няма, — но поне невинни в някои видове престъпления. Всички те грабят държавната хазна, като гласуват безчестни пенсионни закони, за да не си развалят приятелството с Великата армия на републиката, със синовете на воините от Великата армия, с техните внуци и правнуци. А гласуването на тези закони е явно престъпление и нарушение на сенаторската клетва.

Аз съм готов да пренебрегна донякъде моралните съображения и да се срещна с умерено престъпни сенатори — дори с Плат или Чонси Депю — но Кларк от Монтана е нещо съвсем друго. Казват, че той купувал законодатели и съдии, както хората си купуват храна и облекло. Благодарение на него корупцията е станала нещо съвсем обикновено в Монтана, той така я е захаросал, че тя дори не издава неприятна миризма. Всички знаят неговата история. Едва ли в страната може да се намери толкова гнил човек като него; той е позор за американската нация и всички, които са го избрали за сенатор, знаят много добре, че неговото място е в каторгата — с окови и желязна топка на краката. Мисля, че от времето на Туийд насам в нашата република не се е раждала по-гнусна твар. Отидох на вечерята, която се даваше в едно от по-малките помещения на клуба, където обичайните цигулки и пиано пречат на разговора и не те оставят спокоен нито за миг. Докато се хранехме, двамата ми съседи на масата ми обясниха по какъв повод е това събиране, което всъщност беше в чест на господин Кларк. За предстоящата изложба в клуба той дал на „Юниън лийг“ — който е най-влиятелният и може би най-богатият клуб в Америка — картини на стойност един милион долара. Беше ми ясно, че моят събеседник гледа на този акт едва ли не като на свръхчовешка щедрост. Другият ми събеседник ми довери шепнешком, захласвайки се от възхищение, че ако се съберат всички суми, които господин Кларк е давал на клуба, включително разноските по пренасянето на тези картини, ще се получат най-малко сто хиляди долара. Той очакваше, че аз ще закрещя от възхищение й възторг, но това не стана, понеже пет минути преди това той бе успял да ми съобщи благоговейно, че годишният доход на Кларк възлиза на тридесет милиона долара.

Хората нямат чувство за съотношение. За човек с тридесет милиона доход сто хиляди са капка в морето и съвсем не е нужно да припадаме от възторг и да се захласваме пред такова подаяние. Ако аз дам за нещо десет хиляди долара (една девета от миналогодишния ми доход), ще ми се отрази много повече на материалното положение; една такава постъпка ще заслужава много повече възхищение, учудване, изумление и благодарност, отколкото ако този тип от Монтана даде двадесет и пет милиона долара, защото на него пак ще му останат по сто хиляди на седмица за дребни разходи.

Това ми напомня за единствения благотворителен жест на Джей Гулд. Когато в Мемфис, щата Тенеси, избухна епидемия от жълта треска, този безсрамен развратител на американските делови нрави, който плуваше в неизчислими милиони, се бръкна, та даде пет хиляди долара за пострадалите от епидемията. Нима това е пожертвувателност? Толкова пари той печелеше за един час, и то часа за молитва (той беше много набожен), но в Америка се надигна такава буря от възхищение, която не отмина ни печата, ни амвона, ни частните разговори, и всеки чужденец би могъл да се убеди, че когато един американски милионер даде пет хиляди долара за болните или умиращи бедняци — вместо да подкупи с тях някой окръжен съдия, — това се смята за най-благородното и най-богоугодното дело в историята на Америка.

В подходящия момент председателят на Комитета за изящни изкуства при клуба стана и започна с онзи изтъркан увод, който никого не можеше да измами; че за случая няма да се произнасят речи, а само ще се води приятелски, непринуден разговор. После продължи в същия дух и се оказа, че произнася реч — реч, която можеше да накара всеки нормален човек да се засрами за човешкия род. Ако в този миг при нас беше попаднал някой чужденец, сигурно щеше да си помисли, че се намира на литургия, изпълнявана в присъствието на самия господ бог. Той щеше да реши, че господин Кларк е най-благородният човек, който е раждала републиката, и най-великодушният, и най-самопожертвувателният, и най-безкрайно щедрият благодетел, какъвто светът още не е виждал. А на този оратор, също обожател и притежател на пари, изглежда, и през ум не му минаваше, че господин Кларк просто бе пуснал в шапката на клуба едно петаче.

Когато той завърши отегчителната си проповед, стана председателят на клуба и продължи литургията, буквално бълваше хвалебствия за онзи мошеник, ако човек има що-годе трезва преценка за нещата, биха му прозвучали като най-остър сарказъм, но говорещият съвсем не си даваше сметка за това. И двамата оратори бяха аплодирани бурно, но ето че вторият каза нещо, което според мен трябваше да бъде прието от присъстващите със студено или дори с ледено мълчание; той каза, че разходите по организирането на изложбата от картини на сенатора са надхвърлили приходите от входа; после той млъкна — ораторите винаги правят тъй, когато искат да постигнат много голям ефект — и след това съобщи на присъстващите, че сенаторът се бръкнал в този съдбоносен момент и дал хиляда и петстотин долара, за да се плати половината от застраховката на картините, и така касата на клуба била спасена. Да пукна, ако присъстващите на литургията не избухнала в овации при това поразително съобщение! Да пукна, ако този мошеник не се беше ухилил до ушите, доволен и щастлив, както може да бъде само още веднъж — в деня, когато сатаната ще го пусне в неделя от котела, за да си почине и поеме дъх в хладилника.

И преди още да бях пукнал, председателят на клуба закри своята сергия от скучни до смърт пошлости, представи Кларк и си седна на мястото. Кларк стана под бесния тътен на пианото и стърженето на цигулките — свиреха „Звездно знаме“ или не, може би „Боже, краля ни пази“, след което събралите се изпяха с пълно гърло „Той е такъв славен момък“. Последва чудо невидяно. Винаги съм смятал, че никое живо същество не е в състояние да произнесе реч за собствените си добродетели, но, изглежда, не съм слагал в сметката влечугите. Сенаторът дрънка, дрънка, дрънка цял половин час и в това дрънкане нямаше нищо друго, освен познатите вече хвалебствия на предишните оратори за неговата щедрост; но той не се задоволи само да повтори дословно всички тези глупости, ами добави нов куп към тях, при което хвалеше себе си така разпалено, с такова чувство, че всички предишни комплименти бледнееха пред неговите. Четиридесет години съм наблюдавал по банкети човешката глупост и суетност, но не ми се беше случвало нито веднъж да наблюдавам нещо поне малко от малко подобно на това просташко самодоволство, на тези нахални и долни автославословия.

Цял живот ще остана благодарен на Джоунс, че ме доведе на това свещенодействие. Аз си мислех, че по банкетите съм успял да видя вече всички зверове от породата на речодържателите и да се запозная с всички разновидности на хората, населяващи нашата страна; но съм се лъгал. Тук видях за първи път как хората могат да слязат на дъното и да коленичат благоговейно пред доларите и техните собственици. Разбира се, аз научавах за тези неща от вестниците, но никога не бях виждал със собствените си очи някой да падне ничком пред долара и да произнася молитви.