Марк Твен
Автобиография (3)

Нашият род

Баща ми, Джон Маршъл Клемънс, беше от Вирджиния, а майка ми, Джейн Ламптън — от Кентъки. Зад Клемънсовия род се точи дълга, губеща се в безкрая върволица от деди, която стига чак до Ноево време. Съгласно традицията, част от тях са били пирати и търговци на роби по времето на Елисавета. Но в това няма нищо лошо, защото такива са били Дрейк^[1], Хокинс^[2] и много други. Някога това са били високо уважавани професии, практикувани дори от монарси. На младини аз също имах желание да стана пират. Ако се вгледа в най-съкровените кътчета на душата си, читателят ще види… впрочем няма значение какво ще види. Аз не съм седнал да пиша неговата автобиография, а моята. По-късно, съгласно преданието, един от споменатата върволица станал посланик в Испания по времето на Джеймс I или Чарлс I, оженил се там и оставил в рода си струйка испанска кръв да ни сгорещява. И пак според преданието същият този, именуван Джефри Клемънт, спомогнал да бъде осъден на смърт Чарлс I.

Досега не съм проучвал задълбочено тези предания, било защото ме е мързяло, било защото съм бил твърде зает с лакировката на отсамния край на върволицата, за да го направя по-представителен; ала други от нашия род твърдят, че са правили такова проучване и то е дало положителни резултати. Ето защо винаги съм приемал на вяра, че посредством моя прадед съм помогнал на Чарлс да се избави от неприятностите си. В това ме убеждават и моите инстинкти. Когато имаш някакъв много силен, упорит и неизкореним инстинкт, можеш да бъдеш сигурен, че той не води началото си от теб, а е унаследен — унаследен много отдавна и усъвършенстван и затвърден от вкостеняващото влияние на времето. Ето аз винаги и неизменно съм таил злоба към Чарлс и съм напълно убеден, че това чувство се е вляло в мен по жилите на дедите ми от сърцето на оня, който е съдил Чарлс, защото не е в характера ми да тая злоба към хората по някакви лични съображения. От друга страна, не храня лоши чувства към Джефри, както би могло да се очаква. Това показва, че моите деди от времето, на Джеймс II също не са имали лошо отношение към Джефри; не зная защо е така и никога не съм могъл да разбера; но фактът си е факт. Освен това винаги съм изпитвал най-приятелски чувства към сатаната. Естествено това също е унаследено; то трябва да е в кръвта ми, не би могло да води началото си от мен.

И тъй благодарение на инстинкта, а също на твърденията на онези от нашия род, които казват, че са проучвали историята му, аз винаги съм се считал задължен да вярвам, че Джефри Клемънт, мъчителят на Чарлс, е мой роднина, и да се отнасям към него благосклонно — по-точно да се гордея с него. Това не ми се отрази добре, защото ме направи тщеславен, което не е хубаво. Родството ми с Джефри стана причина да гледам отвисоко на хора, които съдбата не е ощастливила с такива прадеди, и неведнъж ме е карало да унижавам такива хора и да им казвам обидни неща, и то в присъствие на други.

Подобно нещо ми се случи в Берлин преди няколко години. Тогава наш пълномощен министър при императорския двор беше Уилям Уолтър Фелпс. Една вечер той ме покани на прием, за да ме запознае с граф С…, министър. Фелпс беше благородник от голям и славен род. Естествено дощя ми се да му покажа, че и аз не съм кой да е; но не ми се искаше да взема да измъквам дедите си за ушите направо от гробовете, а и не можех да намеря сгоден случай да ги изкарам на сцената уж съвсем случайно. Струва ми се, че и Фелпс се натъкваше на същите затруднения. Навремени той изглеждаше разсеян — точно както изглежда човек, който иска да извади някого от прадедите си просто съвсем случайно, а не се сеща как да направи това достатъчно убедително. Най-после, след вечерята, той пристъпи към действие. Заведе ни в гостната и започна да ни показва картините в нея, докато накрая се спря пред една нескопосана стара гравюра. На нея бе изобразен държавният съд, който е осъдил Чарлс I. Виждаха се куп съдии с пуритански широкополи шапки, а под тях трима гологлави секретари, седнали пред една маса.

Господин Фелпс сложи показалец върху единия от тримата и каза с тържествуващо безразличие:

— Този е от моя род.

Аз сложих пръст върху един от съдиите и отвърнах с унищожително равнодушие:

— А този от моя. Но това е нищо. Какви ги имаме още в нашия род!

Това не беше почтено от моя страна. След това винаги съм съжалявал за тази си постъпка. Аз просто го унищожих. Чудя се как ли се е почувствал. Във всеки случай нашето приятелство остана ненакърнено, което показва, че той беше прекрасен, високо издигнат човек, независимо от скромния си произход. А и за мен говори добре това, че не се повлиях от този произход. Аз не промених с нищо отношението си към него и винаги се държах с него като с равен.

Сред вирджинските Клемънсовци има един Джери и един Шерард. Джери Клемънс се славеше като отличен стрелец с пистолет и веднъж това му даде възможност да вразуми едни тъпанджии, които не разбираха ни от уговорки, ни от блага дума. По онова време той бе тръгнал на предизборна агитационна обиколка из щата. Събраните пред трибуната тъпанджии бяха наети от опозицията, за да думкат, докато Джери произнася речта си. Преди да започне, той измъкна револвера си, сложи го пред себе си и каза с мек, кадифен глас:

— Нямам желание да стрелям по когото и да било и ще гледам да мина и без това, но имам по един куршум за всеки тъпан, тъй че ако искате да не останете без тъпани, отдалечете се от тях.

По време на войната^[3] Шерард Клемънс беше републиканец — представител на Западна Вирджиния в Конгреса, а след това се пресели в Сейнт Луис, където живееха, а и досега живеят нашите роднини Джеймс Клемънс, и стана отявлен бунтар. Това стана след войната. По времето, когато той беше републиканец, аз бях бунтар; но когато той стана бунтар, аз минах (временно) към републиканците.

Клемънсови винаги са правили всичко възможно, за да поддържат политическото равновесие, каквито и несгоди да им е причинявало това. Не знаех каква е съдбата на Шерард Клемънс, но веднъж трябваше да представя сенатора Холи пред масово републиканско събрание в Ню Ингланд, след което получих гневно писмо от Шерард от Сейнт Луис. Той ми пишеше, че републиканците от Севера — не, „гадовете от Севера“ са унищожили старата южняшка аристокрация с огън и меч и че на мен, аристократ по кръв, не ми подобава да се мъкна подир тия свини. Нима забрави, че си един Ламптън? — пишеше Шерард.

Това беше намек за произхода ми по майчина линия. По баща майка ми беше Ламбтън — Ламбтън, но с „п“, понеже навремето някои от рода не са разбирали много от правопис и фамилното име е пострадало от това. Тя се е омъжила за баща ми в Лексингтън в 1823 година, когато е била на двадесет години, а той — на двадесет и четири. Не може да се каже, че някой от двамата е страдал от излишества. Доколкото ми е известно, нейната зестра се е състояла от двама-трима негри и нищо повече. Те се заселили в далечното селище Джеймстаун, забутано в планинските пущинаци на Източен Тенеси. Там им се родили първите деца, но тъй като аз съм по-късна реколта, не помня нищо. Аз съм бил отложен — отложен за Мисури. Тогава Мисури е бил нов, още неизвестен щат и се е нуждаел от атракции.

Мисля, че най-големият ми брат Брайън, сестрите ми Памела и Маргарет и брат ми Бенджамин са родени в Джеймстаун. Възможно е да е имало и други, но не мога да говоря със сигурност. За такова малко селище заселването на родителите ми там е било голяма придобивка. Хората хранели надежди, че те ще останат и селището ще се превърне в голям град. Предполагали, че ще останат и ще настъпи истински разцвет. Но не след дълго родителите ми си отишли, цените отново паднали и минали много години, преди Джеймстаун да получи нов тласък. Аз съм писал за Джеймстаун в романа си „Позлатеният век“, но това са чути неща, аз лично не съм ходил там.

Баща ми остави чудесен имот в околностите на Джеймстаун — 75000 акра^[4]. Той умря в 1874 г., а го беше купил двадесет години преди това. Данъците бяха нищожни (пет долара годишно за целия имот) и баща ми си ги плащаше редовно и държеше документите си в пълен порядък. Той все казваше, че не очаква преди смъртта му о цената на земята да се покачи много, но един ден имотът ще представлява хубав източник на доходи за децата. В този имот имаше въглища, мед, желязо, гори и баща ми казваше, че с течение на времето през него ще мине железница и тогава имотът ще стане истински имот. Освен това в него растеше диво грозде от някакъв многообещаващ сорт. Баща ми беше изпратил няколко пръчки на Николас Лонгуърт в Синсинати, за да му каже мнението си, и Лонгуърт отвърна, че от това грозде може да излезе не по-лошо вино, отколкото от неговата Катоба. Освен всички тези богатства в това землище имаше и петрол, но баща ми не знаеше това, пък и да знаеше, в онези дни то не би му направило впечатление. Петрола го откриха едва към 1895 година. Де да имах сега няколко акра от тази земя — тогава не бих писал автобиографии, за да си изкарам хляба. Умирайки, баща ми ни завеща: „Дръжте се за земята и чакайте; гледайте някой да не ви подлъже и да ви я вземе.“ Любимият братовчед на майка ми Джеймс Ламптън, който фигурира в „Позлатеният век“ под името полковник Селърс, винаги казваше за този имот, и то с каква разпаленост: „В него има милиони! Милиони!“ Вярно, той за всяко нещо говореше така и винаги се оказваше, че греши, но този път беше прав; а това показва, че човек, който вечно стреля с пророческа пушка, никога не бива да се отчайва. Ако не се обезсърчава и продължава да стреля във всяка попаднала му цел, все един ден ще улучи.

Мнозина смятат полковник Селърс за художествена измислица, фикция, каприз на фантазията и ми правят голяма чест, като го наричат мое „творение“; но те грешат. Аз просто съм го описал такъв, какъвто си беше; трудно би било да преувеличиш нещо в него. Епизодите, които изглеждат най-невероятни и в книгата, и в пиесата, не са моя измислица, а са действителни случки от неговия живот, на които аз лично съм бил свидетел. Публиката си умираше от смях, като гледаше Джон Реймънд^[5] в сцената с ряпата, но колкото и невероятна да е тази случка, тя е точно възпроизведена до най-абсурдните подробности. Това се случи в Ламптъновата къща и аз лично бях там. По-точно казано, именно аз бях гостът, който ядеше ряпата. В тази трогателна сцена един голям актьор би накарал и най-коравосърдечния зрител да се просълзи и същевременно да припадне от смях. Но Реймънд беше добър само в чисто комичните роли. В това отношение той беше чуден, превъзходен — с една дума, велик. Но във всичко останало той бе пигмей на пигмеите. Истинският полковник Селърс, такъв, какъвто го познавах в лицето на Джеймс Ламптън, беше трогателна, красива душа, мъжествен, открит и честен човек с голямо, наивно и всеотдайно сърце, човек, роден за обич; и той наистина бе обичан от всички свои приятели, а домашните му го боготворяха. Да, това е точната дума. За домашните си той беше едва ли не бог. Никой не е видял на сцената истинския полковник Селърс. Видели са само половината от него. Реймънд не бе в състояние да представи другата половина; тя беше извън неговите възможности. Тази половина се състоеше от качества, на които Реймънд бе съвсем чужд. Защото Реймънд не беше нито мъжествен, нито открит, нито честен — той бе празен, себичен, вулгарен, прост и глупав, а там, където би трябвало да бъде сърцето му, зееше празнина. Само един човек би могъл да пресъздаде изцяло полковник Селърс и този човек беше Франк Майо^[6].

Нашият свят е пълен с изненади. И на тях се натъкваш тъкмо тогава, когато най-малко ги очакваш. Когато реших да вкарам Селърс в книгата, Чарлс Дъдли Уорнър, който ми беше съавтор, предложи да променим кръщелното му име. Преди десетина години в едно от глухите кътчета на Запада той се бе натъкнал на човек на име Ескол Селърс и смяташе, че името Ескол ще прилегне много добре на нашия полковник, тъй като беше рядко, необичайно и т.н. Тази идея ми допадна, но аз изразих съмнения, че въпросният човек може да се изтърси отнякъде и да протестира. Обаче Уорнър каза, че това е изключено, че човекът сигурно вече е умрял, пък и да не е умрял, трябвало да използваме името; това било най-подходящото име и без него било невъзможно да минем. И тъй, променихме името. Познатият на Уорнър беше собственик на скромна, небогата ферма. Но една седмица след излизането на книгата в Хартфорд се яви един господин с висше образование, изискани маниери, облечен като граф и доста свирепо настроен — по очите му се познаваше, че се готви да ни даде под съд за клевета; излезе, че и той се казвал Ескол Селърс. Той никога не бе чувал за другия Селърс и живееше на хиляди мили от него. Намеренията на този обиден аристократ бяха съвсем ясни и делови: той искаше издателството да изтегли всички бройки, пуснати на пазара, и да промени името в набора — в противен случай щял да предяви иск за 10000 долара. Издателството му обеща да изпълни неговото искане и му се извини хиляди пъти, а ние възстановихме в набора старото име — полковник Мълбъри Селърс. Очевидно всичко е възможно на този свят. Възможно е дори да съществуват двама души без никакви роднински връзки помежду си, които да носят това невъзможно име Ескол Селърс.

Джеймс Ламптън цял живот плуваше в розовата мъгла на най-красиви мечти и накрая умря, без да види осъществена нито една от тях. За последен път го видях през 1884 година — двадесет и шест години след като бях изял у тях купата сурови репи, прокарвайки ги с ведро вода. Той беше вече остарял и побелял, но ме посрещна с някогашната живост и непринуденост. По дух си беше все същият: същото весело пламъче в очите, същото пълно с надежди сърце, същата убедителност в говора, същото въображение, способно на чудеса; и преди да се бях обърнал още, той вече лъскаше своята Аладинова лампа и пред мен заблестяха скритите съкровища на света. Тогава си казах: „Не, нищо не съм преувеличил в него, описал съм го такъв, какъвто си беше; той и сега си е същият. Кейбъл^[7] ще го познае веднага.“ Помолих го да ме извини за минутка и се завтекох към съседната стая, при Кейбъл. Тогава двамата с Кейбъл обикаляхме Щатите да изнасяме сказки.

— Ще оставя вратата отворена, за да можеш да чуваш — казах аз на Кейбъл. — В другата стая има един интересен човек.

После се върнах и попитах Ламптън с какво се занимава сега. Той взе да ми разказва за предприятийцето, което започнал в Ню Мексико заедно със сина си:

— То е дребна, нищо и никаква работа — колкото да си имам занимавка през свободното време и да не оставям капитала ми да се залежи, и най-важното — момчето да свикне да работи, да, да свикне да работи. Колелото на щастието е изменчиво. Може би един ден той ще трябва да си изкарва с труд хляба — какво ли не става на този свят! Но както казах вече, това е дребна, нищо и никаква работа.

Предприятийцето наистина беше дребна работа, ако се съди по началните му думи. Но в неговите ловки ръце то започна да расте, да процъфтява, да се разширява, надхвърляйки границите на всяко въображение. След половин час той завърши; завърши с още няколко думи, произнесени с очарователно небрежен тон:

— Да, съвсем дребна работа за днешно време, не си струва дори да се говори за нея, но все пак занимателна. Помага да минава времето. Момчето си мисли големи работи за това предприятийце — нали е младо, въображението му работи: още му липсва онзи опит, който обуздава фантазиите и те кара да разсъждаваш трезво. Според мен можем да изкараме един-два милиона, най-много три, но не повече. Все пак за младок, който току-що започва кариерата си, това не е чак толкова лошо. Не ми се ще изведнъж да натрупа цяло състояние — има време за това. На тази възраст такова състояние може само да му замотае главата и да му навреди в много други отношения.

После той избърбори, че си е забравил портфейла в гостната в къщи, че е закъснял и банките вече са затворени и…

Тук аз го прекъснах и го помолих да почете с присъствието си нашата сказка и да доведе всички свои приятели, които биха пожелали да ни окажат тази чест. Той се съгласи и ми благодари с вид на височайша особа, която благоволява да изпълни молбата на простосмъртни. А аз го бях прекъснал, защото разбрах, че се готви да ми поиска билети, които да плати на другия ден; и много добре я знаех, че щеше да си плати дълга, дори ако се наложеше да заложи дрехите си за това. След като поговорихме още малко, той ми стисна топло и сърдечно ръка и се сбогува.

Кейбъл подаде глава от вратата и възкликна:

— Това беше полковник Селърс!