Марк Твен
Автобиография (37)

Монархията

Преди тридесет и пет години в писмо, адресирано привидно до жена ми, а всъщност до господин Хауълс, аз се забавлявах сам, а гледах да развлека и него, като предсказвах идването на монархията и се мъчех да си представя как ли ще изглежда нашата страна, ако републиката бъде заменена с монархия. Сега това писмо отново привлича вниманието ми: не поради съдържанието си, защото в него няма никакви сериозни мисли, а понеже освежава паметта ми и ми припомня съдържанието на друго писмо, писано преди него, в което се разглежда съвсем сериозно въпросът за идването на монархията.

Аз не мислех, че монархията ще възникне през моя живот, през живота на децата ми или в какъвто и да било срок, който човек би могъл да предскаже, макар и съвсем приблизително. Монархията можеше да настъпи скоро, можеше и да закъснее; тя би могла да дойде след век, а и да закъснее с два или дори три века. Но в крайна сметка тя щеше да дойде.

Съществуваха ли някакви особени, специални причини за това? Да. Две причини и едно условие:

1. Природата на човека е такава, че той се нуждае от нещо определено — нещо, което да обича, да тачи, пред което да благоговее и на което да се подчинява — например бог или крал.

2. Малките републики обикновено са се задържали по-дълго време благодарение на своята бедност и незначителност, но големите — не.

3. Условието: огромната власт и богатство, които пораждат корупция в деловия и политическия живот и подтикват към опасни амбиции любимците на общественото мнение.

И тъй мисълта ми е, че републиките не са вечни — с течение на времето те загиват и в повечето случаи не възкръсват, докато свалената монархия не след дълго отново възсяда престола. Или да изразим тази мисъл с други, по-разбрани думи: историята се повтаря; това, което е било закон в историята, ще си остане закон. В конкретния случай това е така не защото хората съзнателно замислят унищожаването на републиката, а защото обстоятелствата, които те създават, без дори сами да подозират, след време ги принуждават да я унищожат — за тяхно собствено съжаление и ужас. Мисълта ми е, че рано или късно ще се създадат най-неусетно такива обстоятелства, че някой амбициозен идол на нацията ще получи възможност да свали републиката и да си изгради трон върху нейните развалини и тогава историята ще бъде готова да го подкрепи.

Но всичко това беше преди тридесет и пет години. Сега изглежда странно, че ми се е присънвала бъдещата монархия, без ни най-малко да подозирам, че монархията вече е съществувала, а републиката е била отминала. И все пак случаят е именно такъв. Републиката съществуваше само номинално, а в действителност беше отмряла.

От петдесет години насам нашата страна е конституционна монархия, на чийто трон седи Републиканската партия. Няколкото кратки прекъсвания по време на мандата на господин Кливланд нямат значение — те бяха случайни и временни и не можеха да застрашат сериозно владичеството на републиканците. Ние имаме не просто монархия, а наследствена монархия на една-единствена династия. Тронът преминава от наследник на наследник така редовно, така сигурно и неизбежно, както малко тронове в Европа. Нашата монархия е по-могъща, по-деспотична и по-самовластна от която и да било монархия в Европа; заповедите на Белия дом не са ограничени нито от закона, нито от традицията, нито от Конституцията. Руският цар не може да погазва Думата така, както нашата монархия погазва конгреса. Тя има възможност да съсредоточава в свои ръце националната власт и да я засилва непрекъснато за сметка на законните права на отделните щати — и изявленията на държавния секретар показват, че нейната цел е именно такава. Тя има възможност да подбира такива съдии във Върховния съд, които гледат благосклонно на нейните амбиции, и тя заплаши, че ще направи това — пак чрез гласа на държавния секретар. С най-разнообразни и хитри похвати тя така укрепи позициите си и се загнезди така здраво на трона, че според мен, ще остане на него завинаги. Чрез система от извънредни данъци монархията създаде редица гигантски корпорации в интерес на неколцина богаташи и с тънки и ловки доводи успя да убеди многочислените и признателни бедняци, че тези данъци са въведени в техен интерес. Следващият ход на Монархията беше да се обяви за враг на своята рожба — монопола, и да дава вид, че иска да я погуби. Но тя е много внимателна и благоразумна и никога не продумва, че трябва да се атакуват жизнените устои на монополите — данъците.

Дълбокомислено тя отлага тази атака за „след изборите“. Съвсем ясно е, че това означава след хиляда години, ала народът не разбира това. Нашата монархия никога не отстъпва назад; тя върви само напред, само към своята крайна и вече осигурена цел: абсолютната власт!

Не съм очаквал да доживея времето, когато тази нейна цел ще се осъществи, но един неин ход — последният и най-изумителният ход напред — ми вдъхва надежда в това отношение. Става дума за следното: преди нашата монархия поне формално избираше своята Сянка чрез гласа на народа; сега обаче тази Сянка при слизането от трона сама определи своя приемник.

Мисля, че с това се смъква, кажи-речи, последната дрипа, която все още покриваше топящата се восъчна фигура на нашата република. Същото стана и при някогашната Римска република.