Марк Твен
Автобиография (22)

Публични четения

Беседи започнах да изнасям в 1866 година — в Калифорния и Невада; в 1867 изнесох една беседа в Ню Йорк и няколко по долината на Мисисипи; в 1868 обиколих целия Запад, а през следващите два-три сезона прибавих и Изтока към своя маршрут.

„Системата на лекториите“ беше тогава в пълен разцвет и бюрото на Джеймс Редпат на Скул стрийт в Бостън изпращаше лектори в Канада и Северните щати. Редпат даваше лектори за поредици от шест до осем лекции и вземаше средно по сто долара за всяка лекция. Неговата комисиона беше десет процента, като всяка лекция се повтаряше около сто и десет пъти на сезон. В списъка си той имаше достатъчно имена, които привличаха публика: Хенри Уърд Бийчър, Ана Дикинсън, Джон Б. Гоф, Хорис Грийли, Уендъл Филипс, Петролиъм В. Насби, Джон Билингс, арктическият изследовател Хейз, английският астроном Винсънт, ирландският оратор Парсънс, Агасис и други. В списъка си той имаше и двадесет-тридесет души не толкова изтъкнати, не толкова прочути, които работеха на хонорар от двадесет и пет до петдесет долара. Техните имена отдавна са потънали в забрава. За да излизат те на подиума, беше нужна някаква хитрост. И Редпат беше измислил тази хитрост. Всички лектории се стремяха към големите имена, търсеха ги жадно, упорито. Редпат задоволяваше тези искания при едно условие: за всяко име, което привличаше публика, той им даваше и по няколко такива, от които публиката бягаше. Тази система даде възможност лекториите да просъществуват няколко години, но в края на краищата ги погуби и унищожи лекционното дело.

Бийчър, Гоф, Насби и Ана Дикинсън бяха единствените лектори, които си знаеха цената и държаха на нея. В по-малките градове техният хонорар беше двеста-двеста и петдесет долара, а в големите — четиристотин. Лекторията винаги печелеше от тях (ако времето се случеше благоприятно), но обикновено губеше спечеленото благодарение на другите, от които публиката бягаше.

Между последните имаше две жени — Олив Логън и Кейт Фийлд, но първите два сезона те имаха успех. Те взимаха по сто долара и пълнеха салоните поне две години. Но след това публиката започна да ги избягва и престанаха да ги наемат за лекции. Кейт Фийлд бе добила широка, потресаваща известност с кореспонденциите си от Бостън за четенията на Дикенс в началото на неговата триумфална обиколка из Америка, които тя изпращаше по телеграфа за вестник „Трибюн“. Кореспонденциите й бяха лудо хвалебствени, почти идолопоклоннически, и с тях тя попадна много точно в общия тон, защото цялата страна посрещаше Дикенс с бесен ентусиазъм. Освен това телеграфическото предаване на кореспонденции беше новост, изумително чудо, което не излизаше от устата на хората. Кейт Фийлд веднага стана знаменитост. И скоро започна да изнася беседи; но след две-три години нейната тема — Дикенс — загуби своята свежест и стана безинтересна. Още известно време народът се стичаше само да види Кейт Фийлд заради името й; но беседите й бяха слаби и звучаха изкуствено; и когато публиката удовлетвори своето любопитство и й се нагледа, Кейт се видя принудена да напусне лекторския подиум.

Тя беше добро същество и тази нетрайна и мимолетна слава се оказа истинско нещастие за нея. Тя просто трепереше над славата си и повече от четвърт век се мъчеше по всякакъв начин да я запази, ала усилията й останаха почти безуспешни. Тя почина на Сандвичевите острови, оплаквана от приятелите си и забравена от света. Известността на Олив Логън се дължеше на… само посветените знаеха на какво. Очевидно тази известност беше изкуствено раздута, а не спечелена. Наистина тя пишеше и публикуваше някакви писания във вестници и неизвестни списания, но в тях нямаше талант — нямаше дори подобие на талант. И сто години да пишеше, тези неща нямаше да й донесат слава. Име й създадоха всъщност вестникарските бележчици, пускани от мъжа й — незначителен журналист, който работеше на дребно. В течение на година-две тези бележчици се появяваха упорито. Човек не можеше да отвори вестник, без да се натъкне на някоя от тях.

Говори се, че Олив Логън е наела вила в Нахант, където смята да прекара лятото.

Олив Логън се обявява решително против въвеждането на късата пола в следобедния тоалет.

Слуховете, че Олив Логън ще прекара предстоящата зима в Париж, са неоснователни. Тя още не е взела определено решение.

Олив Логън присъства в събота на концерта в зала „Уолок“ и се изказа одобрително за новата симфония.

Олив Логън вече се оправя от тежката болест и ако състоянието й продължи да се подобрява, от утре лекарите ще престанат да издават бюлетин.

Тази всекидневна реклама имаше много интересно въздействие. Името на Олив Логън стана толкова известно на широката публика, колкото и имената на най-големите знаменитости от онова време, и хората говореха с интерес за всички нейни прояви и обсъждаха дълбокомъдро нейните мнения. Случваше се някой невежа от дълбоката провинция да започне да задава въпроси и тогава възникваха изненади за всички присъстващи:

— Коя е все пак тази Олив Логън?

Присъстващите е изумление откриваха, че не могат да отговорят на този въпрос. Никога не бе им минавало през ум да се осведомят.

— Какво е направила тя?

Присъстващите отново онемяваха. Те просто не знаеха. Не си бяха дали труд да разберат това.

— Тогава с какво е толкова известна?

— Е, имаше нещо, не помня точно какво. Не съм се интересувал, но предполагам, че всички го знаят.

Просто за да се забавлявам, самият аз често задавах такива въпроси на хора, които непрекъснато мелеха за тази знаменитост, за нейните прояви и изказвания. И те откриваха с изненада, че са приемали нейната слава на честна дума и че нямат представа коя е тази Олив Логън и какво е направила — ако изобщо е направила нещо.

Благодарение на тази странно създадена известност Олив Логън успя да стъпи на лекторския подиум и най-малко два сезона народът се тълпеше в залите само за да я види. Тя беше само едно име и гардероб от скъпи тоалети и при все че нито едното, нито другото имаше някаква трайна стойност, известно време те й носеха хонорар от сто долара на вечер. Но още преди двадесет и пет години хората вече я бяха забравили напълно.

Ралф Килър беше много приятен спътник при моите набези в Бостън и ние често водехме дълги разговори и пушехме в стаята си, след като комитетът ни изпращаше до хотела. А без комитета никога не минаваше; неговите членове, които носеха копринени лентички на реверите, ни посрещаха на гарата и ни откарваха до салона; на сцената те се нареждаха на столове зад мен, подобно на актьорите от негърската комедия; отначало беше прието председателят на комитета да ме представя на публиката, но той вършеше това с такива пошли хвалебствия, че на мен ми ставаше срамно и аз започвах беседата с голяма мъка. Това беше глупав обичай. Съвсем нямаше нужда от представяне, още повече че това обикновено вършеше някое глупаво магаре, подготвило предварително своята реч, която гъмжеше от тъпи комплименти и нещастни напъни за остроумие. Ето защо след първия сезон аз започнах да се представям сам, като, разбира се, пародирах изтъркания начин за представяне. Тази промяна не се понрави на председателите на комитета. За всеки от тях беше неизразимо удоволствие да се изправи пред многобройната публика от негови съграждани и да произнесе засукана я реч; нима можеше да се очаква, че те ще се помирят с отнемането на това удоволствие?

Моето встъпително слово имаше успех в началото, но после загуби ефекта си. То трябваше да бъде изготвено много старателно и обмислено и да се произнася много сериозно, за да подведе публиката и тя да помисли, че говори председателят на комитета, а не лекторът; освен това потокът от преувеличени комплименти трябваше да й дойде до гуша; после, към края на встъпителното слово, аз съвсем между другото споменавах, че лекторът съм аз и тогава ставаше ясно, че говоря за самия себе си. Ефектът от този трик не беше никак лош. Но както казах, тази карта имаше успех само известно време: вестниците отпечатаха встъпителното ми слово и аз не можех да го използвам повече, защото публиката го знаеше предварително и сдържаше чувствата си.

След това опитах едно встъпително слово, заимствано от моите обиколки из Калифорния. За първи път то беше произнесено напълно сериозно от един недодялан златотърсач в селището Рижо куче. Колкото и да се опъваше той, публиката го принуди да се качи на подиума и да ме представи. Златотърсачът постоя замислен няколко секунди, после каза:

— Аз не знам нищо за този човек. Тоест… знам само две неща: едното е, че той никога не е лежал в затвора, а второто (след кратка пауза, почти тъжно), че не мога да си обясня защо не е лежал.

Този начин на представяне имаше ефект известно време, но после попадна в печата и цялата му сочност отиде по дяволите. Оттогава престанах да се представям на публиката.

Понякога ми се случваха малки приключения, но все такива, които се забравяха лесно. Веднъж пристигнах късно в едно градче и не намерих на гарата нито посрещачите от комитета, нито шейна. Тръгнах наслуки по улиците, огрени от луната, срещнах на едно място цяла тълпа, която отиваше някъде, реших, че отива на лекцията (предположението ми се оказа правилно), и се присъединих към нея. На входа се опитах да се промъкна по-бързо вътре, но контролата ме спря:

— Вашето билетче, моля!

Наведох се към него и прошепнах:

— Не се безпокойте, аз съм лекторът.

Онзи примижа многозначително с едно око и каза толкова високо, че го чуха всички:

— Тия не ми минават вече. Досега трима лектори се вмъкнаха в салона. Четвъртият ще трябва да си плати.

Ща не ща, платих си — това беше най-лесният изход от неудобното положение.

Всеки сезон трябваше да излизаме с нова беседа, която се подлагаше най-напред на проверка пред публика от две и хиляди и петстотин души в старата бостънска концертна зала; тази проверка определяше търговската стойност на беседите. Но лекционните обиколки започваха всъщност не от Бостън, а от околните градове. Ние излизахме в Бостън едва след като репетирахме около един месец в тези градове и внасяхме всички необходими поправки и изменения.

При тази система цялата лекторска гвардия се събираше в Бостън в началото на октомври и прекарваше няколко седмици в безделие и приятни срещи. Ние живеехме в хотела на Йънг, но по цял ден киснехме в бюрото на Редпат, пушехме и бъбрехме, а надвечер се пръсвахме из околните градове, които ни даваха да разберем какво е хубаво и какво куца в новите ни лекции. Провинциалната публика е взискателна. Анекдот, който тя ще посрещне със сдържан смях, предизвикваше истинска буря в големия град. Един среден успех в провинцията означаваше триумф в многолюдния град. И тъй, когато в края на краищата излизахме на голямата сцена в концертната зала, оценката вече ни беше в джоба.

Но понякога лектори, които бяха „нови в занаята“, не знаеха колко голямо значение имат „пробите на сурово“ и се явяваха в концертната зала с непроверена продукция. Имаше един такъв случай, който не на шега разтревожи някои от нас още щом видяхме афиша. Де Кордова, хуморист — той именно ни накара да се разтревожим. Мисля, че истинското му име беше друго, но съм го забравил. Той печаташе по списанията мрачно хумористични разказчета, които се посрещаха благосклонно и му бяха създали доста широка известност. Но ето че изведнъж започна да бракониерства в нашия запазен периметър и ни свари съвсем неподготвени. Неколцина от нас просто се поболяха — толкова се поболяха, че се отказаха да изнасят беседи. Ние отложихме ангажиментите в по-отдалечените краища и останахме в града. Ние — Насби, Билингс и аз — заехме предни места на един от балконите и зачакахме. Залата беше пълна. Когато Де Кордова излезе на сцената, публиката го посрещна, както ни се стори, прекалено радушно и почти неприлично шумно. Мисля, че у нас нямаше злоба, нито дори завист, но все пак ни стана неприятно. Когато разбрах, че той се готви да чете хумористичен разказ, именно да чете, аз се поуспокоих, но все още имах известни опасения. За него, както за Дикенс, беше нагласен висок, подобен на бесилка портал, украсен с драперии, а той стоеше малко зад него, осветен отгоре от скритите лампи. Цялата тази бутафория изглеждаше доста стилна и дори внушителна. Публиката беше толкова сигурна, че той ще я разсмее, че прие на вяра първите десетина изречения и се разсмя от сърце — така се разсмя, че на нас ни беше трудно да понесем това, и ние обесихме носове. Все пак аз не губех надежда, че той ще се провали, понеже виждах, че не може да чете.

Скоро смехът започна да утихва и да се съсредоточава само на отделни места, после изгуби своята непосредственост, след това се появиха паузи, които взеха да стават все по-дълги и по-дълги. Накрая се възцари почти пълна тишина, нарушавана само от този безжизнен, необигран глас, който мърмореше монотонно. Залата утихна и цели десет минути седеше мъртва и безчувствена. От гърдите ни се изтръгна дълбока въздишка; тя би трябвало да бъде въздишка на съжаление за нашия провалил се събрат, но не — ние бяхме подлеци и егоисти, какъвто е целият човешки род, и тази въздишка бе израз на нашата радост от провала на този събрат, който не беше ни сторил нищо.

Сега той вече не четеше, а се измъчваше; току бършеше лице с носната си кърпа, а гласът му и цялото му държане молеха смирено за съчувствие, за помощ, за милост и всичко това представляваше една трагедия. Ала публиката седеше студена и безчувствена и го гледаше само с някакво любопитство, чудейки се как ще свърши всичко това.

Високо на стената имаше голям часовник. След малко цялата зала откъсна поглед от четеца и се вторачи в циферблата. Ние знаехме от горчив опит какво означава това; ние знаехме какво предстои, но очевидно четецът нямаше представа от това. Часът наближаваше девет, половината от публиката следеше стрелките, а четецът продължаваше да се мъчи. В девет без пет хиляда и двестате души станаха като един и се разляха като вълна по пътеките към изходите! Четецът сякаш се парализира: няколко минути той стоя със зинала уста, гледайки с ужас това масово бягство, после се обърна умърлушен и нас пусна сцената с несигурната, колеблива походка на сомнамбул.

Виновни бяха уредниците. Те би трябвало да го предупредят, че последните коли за предградията тръгват в девет и че половината зала ще стане и ще си тръгне по това време, та който ще да говори на сцената. Доколкото си спомням, Де Кордова никога вече не излезе на публично четене.

Много добре помня Петролиъм Възувиъс Насби (Лок). При започване на Гражданската война той работеше в редакцията на толедския „Блейд“ — стар, преуспяващ и много популярен седмичник. Той пусна едно от „Писмата на Насби^[1]“ и с това удари на златна жила. А Насби веднага се прочу. Избрал този нов път, той нанасяше всяка седмица възхитителни удари на медноглавите^[2] и демократите и писмата му се препечатваха навред, от Атлантическия до Тихия океан, и се четяха с неудържим смях от всички — впрочем, с изключение на най-тъпите и закостенели демократи и медноглави. По внезапност славата на Насби приличаше на взрив, а по обхват — на атмосферата. Скоро му предложиха да поеме командуването на рота; той се съгласи и вече се готвеше да замине на фронта, но губернаторът на щата излезе по-умен от политическите господари на немския поет Кьорнер и унгарския Петьофи, отказа да подпише назначението на Насби и му заповяда да си остане у дома. Той беше казал, че на бойното поле Насби ще бъде само един войник с една сабя, а у дома с перото си ще представлява цяла армия, при това с артилерия! Насби се подчини и продължи да пише парливите си писма.

Видях го за първи път в Хартфорд. Мисля, че това беше три-четири години след войната. Операта беше претъпкана с хора, дошли да чуят неговата беседа „Проклет да е Ханаан^[3]“. Той беше излизал с тази беседа — само с нея и с никоя друга — цели две или три години, беше я повтарял неколкостотин пъти и въпреки това сега не можеше да каже едно изречение — освен първото, без да поглежда в ръкописа. Появата му на сцената бе посрещната с взрив от аплодисменти, но той не се спря да се поклони или да отговори, по какъвто и да е начин на приветствието, а продължи право към катедрата, разтвори папката си върху нея и се вкамени в едно положение, което не промени час и половина, колкото траеше беседата: приведен над катедрата, подпрял се здраво на лявата ръка — същински кол, сложил дясната на гърба си. Само тя се протягаше на всеки две-три минути напред, обръщаше лист и пак отиваше отзад на гърба — също като машина, отмерено, бързо, точно. Човек би могъл дори да си въобрази, че чува тракането й. Едър и як, Насби се обличаше как да е, провинциално и приличаше на някой недодялан фермер.

Изгарях от любопитство да го чуя как ще започне. Той не ме остави да чакам дълго. Щом се подпря на лявата ръка-патерица, отметна дясната на гърба и се приведе над ръкописа, той повдигна леко глава, стрелна с поглед публиката и с гръмовития си мечешки глас изрева следното:

— Всички ние сме произлезли от нашите деди!

И продължи да реве така до края, като отминаваше безцеремонно непрекъснатите аплодисменти и смях и сякаш изобщо не ги забелязваше. Беседата му представляваше безпогрешни залпове, които биеха в робовладелството и неговите апологети от Севера, и нейният успех се дължеше на съдържанието, а не на начина, по който четеше; в четенето му нямаше никакво изкуство — освен ако могат да се нарекат изкуство голямата и заразителна искреност и поривистост. Щом свърши беседата си, той обърна гръб на залата и излезе от сцената, сякаш нестихващите аплодисменти не се отнасяха до него.

Той имаше телосложение на бик, а сила и издръжливост — на борец шампион. По онова време експресите не вървяха начесто. Той беше пропуснал връзката на една гара и за да не закъснее за беседата в Хартфорд, беше пътувал цяла нощ и цял ден във вагон за добитък — а беше посред зима. От вагона бе дошъл направо в залата, без да вечеря; и въпреки всичко гласът му гърмеше мощно от катедрата, а самият той не проявяваше никакви признаци на сънливост и умора. След беседата седнахме с него да вечеряме и бъбрихме до полунощ, но първи клюмнах аз, а не той. Той ми каза, че през първия си сезон е чел беседата „Проклет да е Ханаан“ по двадесет и пет пъти месечно, девет месеца поред. Струва ми се, че никой друг лектор не е достигал този рекорд.

Той ми каза още, че след като изнесъл беседата двеста двадесет и пет пъти, един от резултатите бил, че можел да казва първото изречение, без да поглежда в ръкописа, и понякога, в пристъп на безумна смелост, наистина правел това. И още един резултат: след продължителна обиколка той се прибрал у дома; вечерта седнал до камината и се замислил нещо, но не щеш ли, в този миг часовникът ударил осем и прекъснал размисъла му. И понеже навикът си е навик, преди да се съобрази къде се намира, Насби прогърмял: „Всички ние сме произлезли от нашите деди!“