Марк Твен
Автобиография (35)

Мария Корели

Запознах се с Мария Корели на една вечеря в Германия преди петнадесет години и веднага изпитах към нея антипатия, която с всяко последователно блюдо се засилваше и затвърдяваше, така че когато се разделихме, първоначалната обикновена антипатия бе прераснала в твърде силна омраза. Когато пристигнах в Англия, в хотел „Браун“ ме чакаше писмо от нея. Беше топло, мило, красноречиво, убедително; от неговия чар петнадесетгодишната омраза се стопи и изчезна. Стори ми се, че тя е почивала на погрешна основа; помислих, че сигурно съм сбъркал в мнението си за тази жена, и почувствах дори известно угризение. Отговорих веднага на писмото й — бих могъл да кажа на любовното й писмо — с едно любовно писмо. Тя живее в Шекспировия Стратфорд. Веднага ми писа отново, като ме увещаваше с най-подмамващи изрази да се отбия за обяд у нея на път за Лондон на 29-ти. Това изглеждаше лесно; отклонението не беше голямо, както предполагах, затова отговорих незабавно, че приемам.

И сега — не за пръв, нито за хиляден път — потъпках едно мое отдавнашно, мъдро и строго правило, именно: „Да предполагаш, е добре, но да се убедиш, е още по-добре.“ Предположението беше свършено, писмото изпратено; време беше да се убедя. Ашкрофт^[1] прегледа разписанията и откри, че аз ще напусна Оксфорд на 29-ти в единадесет часа, ще замина от Стратфорд към средата на следобеда и ще пристигна в Лондон едва към шест и половина. Което значеше, че ще бъда в седем и половина часа, така да се каже, във въздуха, без никаква почивка, а после ме очакваше реч пред кмета на Лондон! Това естествено ме ужаси; на банкета в кметството щяха да ме откарат навярно с погребална колесница.

Тогава ние с Ашкрофт се заехме с една безнадеждна задача — да убедим една безсъвестна глупачка да се откаже милостиво от този план за саморекламиране, на който толкова държеше. Но тя не отстъпи; всеки, който я познава, щеше да ни каже, че няма да отстъпи. И пристигна в Оксфорд на 28-ми, за да не изпусне жертвата си. Молих я да ме освободи, молих я настойчиво, коленопреклонно; позовавах се на побелялата си глава, на своите седемдесет и две години, на вероятността, че цял един ден във влаковете, които ще спират на всеки триста ярда, за да почиват по десет минути, ще ме съсипе и закара в болница. Напразно. Ей богу, все едно че се молех на самия Шейлок! Тя заяви, че не може да ме освободи от поетото задължение; това било съвсем невъзможно. И добави: „Погледнете малко въпроса и от моя страна. Поканих лейди Луси, две други дами и трима господа; да отменя сега обяда, значи да им създам голяма неприятност; те сигурно са отклонили други покани, за да приемат моята; аз самата отмених три други обществени задължения по този случай.“

„Кое е по-голяма беда — казах аз — да се създаде неприятност на половин дузина ваши гости или на триста души, поканени от кмета на Лондон? А щом вече сте отменили три покани и с това сте създали неприятност за три групи поканени и домакини, изглежда, че за вас е лесно да отменяте, и бихте могли, струва ми се, да добавите към списъка още една отмяна от съчувствие към един страдащ приятел.“

Това не оказа никакво въздействие; тя беше твърда като гвоздей. Смятам, че в никой затвор няма престъпник с толкова неотстъпчиво, неподатливо на смекчаване и затрогване, толкова сурово и непоправимо твърдо сърце като това на Мария Корели. Мисля, че ако го ударите с желязо, би пуснало искри.

Тя е към петдесет години, но косата й не е посивяла; дебела и безформена, с едро животинско лице, тя се облича като шестнадесетгодишна девойка и непохватно, безуспешно и трогателно подражава на невинната нежност и очарование на тази най-мила и прекрасна възраст; така че външността се съгласува с вътрешността и в резултат от това — според мене — външно и вътрешно тя е днес най-обидната преструвана, която излага и прави за смях човешкия род. С готовност бих говорил повече за нея, но е безполезно да се опитвам; всички прилагателни тази сутрин ми се струват толкова бедни, слаби и меки.

И така, стигнахме в Стратфорд с влак, като променихме веднъж-дваж вагона, не знаехме, че човек може да спести време и труд, като тръгне пеш. Тя ни посрещна на Стратфордската гара с каретата си и смяташе да ни заведе в Шекспировата черква, но аз не се съгласих; тя настоя, обаче аз казах, че днешната програма е вече достатъчно щедро отрупана с умора и не се нуждае от нова добавка. Тогава тя каза, че в черквата се е събрало множество, което очаква да ме поздрави и ще остане твърде разочаровано; но аз бях изпълнен до гуша с ненавист и детинско желание да бъда колкото е възможно по-неприятен, затова не отстъпих, главно защото добре познавах вече Мария и предвиждах, че ако отида в черквата, ще попадна в клопка да държа реч; зъбите ми вече се бяха разхлабили от непрекъснато говорене и самата мисъл за ново дрънкане беше мъчителна за мене; освен това Мария, която не пропуска никога случай да си направи реклама, ще съобщи случката във вестниците, а тъй като аз не пропусках никаква възможност да й създам неприятност, естествено използвах и тази.

Каза ни, че купува къщата, гдето е живял някога основателят на Харвардския колеж, за да я подари на Америка — още една реклама. Искаше да спрем в тази сграда, за да ме покаже и там, като заяви, че ме очаквали. Отговорих й, че не искам да видя тая проклета къща. Не казах точно тези думи, но мисълта ми беше тази и Мария я разбра; разбраха и се възмутиха дори конете и, защото видях как потрепериха. Тя започна да ме убеждава, каза, че ще останем само един момент, но аз вече знаех какви са нейните моменти, щом трябва да се направи реклама, и не се съгласих. Когато минавахме покрай къщата, видях, че вътре и отвън, по тротоара, е пълно с хора — а това означаваше, че Мария бе подготвила случай за нова реч. Обаче ние отминахме, като се покланяхме в отговор на приветствията и най-после стигнахме до дома й, много привлекателен и удобен английски дом.

Казах, че съм извънредно уморен и бих искал да отида незабавно да полегна в спалнята, за да си почина поне петнадесет минути. Тя се разбъбри с нежно съчувствие и каза, че желанието ми ще бъде веднага изпълнено; но ловко ме въведе в салона, за да ме представи на гостите. Като свърши с това, помолих за позволение да се оттегля, обаче тя поиска да ми покаже градината си, като каза, че това щяло да отнеме само един момент. Разгледахме градината, която аз хвалех и проклинах едновременно — хвалех я с уста и я проклинах в сърцето си. След това ми заяви, че имала още една градина, и ме помъкна към нея. Едва не паднах от умора, но хвалех и проклинах, както и по-рано, с надежда, че всичко вече се е свършило и ще ме оставят да умра спокойно; обаче тя ме подмами към една желязна врата и ме въведе през нея в някакъв празен двор, гдето бяха строени петнадесет ученици от военното училище заедно с преподавателя си — подготовка за нова реклама.

Помоли ме да кажа малко слова и ме предупреди, че момчетата го очаквали. Съчиних набързо нещо, ръкувах се с учителя, поговорих няколко минути с него, след това — е, след това вече се върнахме в къщи. Починах си четвърт час, после слязох за обяда. Към края на обяда тази безмилостна жена стана с чаша шампанско в ръка и започна да държи реч! За мене, разбира се. Пак реклама, както виждате — да се обнародва във вестниците. Когато тя завърши, аз казах: „Много ви благодаря“, и замълчах. Тази моя постъпка беше задължителна, следователно неизбежна; ако бих държал реч, учтивостта и обичаят изискваха да изкажа благодарности и похвали, а в материала, който се луташе из организма ми, нямаше нито парцал от тоя вид.

В Лондон пристигнах в шест и половина вечерта при пороен дъжд и след половин час бях в леглото — уморен до мозъка на костите; но денят във всеки случай бе вече приключил и това ме успокояваше. Най-противният ден в моите седемдесет и две години.

Представих се като човек, способен да поддържа и излага в известен случай едно унизително и брутално грозно настроение, но като се изложих по този начин, изпълних своя дълг към себе си и към моите читатели; въпреки това обаче твърдя и поддържам, че във всяко друго общество извън обществото на Мария Корели настроението ми — е най-кроткото, донесено на нашата планета от моите прадеди — ангелите.

Същата вечер, при банкета от лондонския кмет, държах някаква скърпена реч.