Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mark Twain’s Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Марк Твен. Писма от Земята. Автобиография

 

Редактор: Мариана Шипковенска

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Андреев

Коректори: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

ДИ „Народна култура“

ПК „Д. Благоев“

История

  1. — Добавяне

Кой беше Хък Фин — училищни другари

Вече тридесет години получавам средно по дузина писма годишно от хора, които ми пишат, че лично те или бащите им ме помнят като дете или младеж. И тези писма винаги ми носят разочарование. Всеки път се оказва, че аз не познавам нито тези хора, нито бащите им. Имената, на които те се позовават, са ми неизвестни; спомените, които споделят с мен, не ми говорят нищо. Но тази сутрин най-после бях зарадван с едно писмо, в което се споменават имена, познати ми от времето на моето детство. Подателят е приложил изрязана вестникарска бележка — една от онези бележки, които през последните[1] четири-пет седмици се появиха във всички вестници — и се интересува да знае дали брат му, капитан Тонкри, наистина е послужил за прототип на Хъкълбери Фин.

ХЪКЪЛБЕРИ ФИН ПОЧИНАЛ
Прототипът на знаменития герой на Марк Твен доживя спокойно своя живот в Айдахо.

(По телеграфа, в. „Таймс“)

 

Уолс (щат. Айдахо), 2 февруари (от нашия кореспондент).

Капитан А. О. Тонкри, известен като Хъкълбери Фин и послужил, както се смята от всички за прототип на знаменития герой на Марк Твен, бе намерен тази сутрин мъртъв в стаята си в Мъри. Смъртта е настъпила вследствие сърдечен удар.

Капитан Тонкри, роден в Ханъбъл (щат Мисури), беше шестдесет и пет годишен. На младини той е плавал често с параходи по Мисисипи и Мисури, където се е срещал със Самюъл Клемънс, смята се, че Марк Твен е описал именно него в „Хъкълбери Фин“. Заселил се в Мъри в 1884 г., той води там до сетния си час спокоен уединен живот.

Отговорих, че Хъкълбери Фин е Том Бланкъншип. Понеже авторът на писмото очевидно познаваше добре Ханъбъл от четиридесетте години, той лесно щеше да си спомни Том Бланкъншип. Бащата на Том беше по едно време Градския пияница — строго определен, макар и неофициален пост в онези дни. По тази линия той бе приемник на генерал… (забравил съм вече името на генерала) и известно време единствен той заемаше този пост, без никой да може да му го оспори. Впоследствие обаче Джими Фин доби необходимата квалификация и стана сериозен негов съперник, тъй че по едно време имахме двама градски пияници едновременно и това създаваше на градчето горе-долу такива главоболия, каквито е имал католическият свят през четиринадесети век, когато на папския престол са седели двама папи.

В „Хъкълбери Фин“ аз съм нарисувал съвършено точен портрет на Том Бланкъншип. Той беше неграмотен, мръсен, гладен, но имаше златно сърце. Не допускаше никакво ограничаване на свободата си и беше единствената истински независима личност в цялата област; у него това я извикваше една постоянна, спокойна радост, а у нас — завист. Той страшно ни допадаше и ние обичахме да дружим с него. И тъй като родителите ни забраняваха тази дружба, ние я ценяхме триж повече и просто умирахме за него. Преди четири години научих, че той е станал мирови съдия в едно затънтено селище в Монтана, където всички го уважавали като добър гражданин.

Докато заемаше поста Градски пияница, Джими Фин не се надуваше, не странеше от простосмъртните и не беше много-много придирчив; той се проявяваше като истински демократ и спеше с прасетата в запуснатата табахана. По едно време баща ми направи опит да го превъзпита и да го вкара в правия път, ала не успя. Не че баща ми беше професионален възпитател, но понякога, макар и много рядко, го прихващаше да превъзпитава другите. Веднъж реши да се заеме с Джо Индианеца. И пак се провали. А ние, момчетиите, се радвахме на този провал. Защото, пиян, Индианеца Джо беше невероятно интересен, просто дар божи за нас, а трезвен представляваше жалка гледка. Ние следяхме опитите на баща ми с голяма тревога, но за наша радост всичко завърши благополучно. Джо Индианеца започна да се напива още по-често от преди и стана непоносимо интересен.

Струва ми се, че в „Том Сойер“ уморих Джо от гладна смърт в пещерата. Но може би това е било само за да спазя изискванията на романтичната литература. Сега вече не помня дали истинският Индианеца Джо умря в пещерата или извън нея, но много добре помня, че научих за неговата смърт в крайно неподходящ момент — в една лятна вечер, когато лягах да спя, а навън святкаха и тряскаха гръмотевици и се изливаше такъв порой, че улиците се превърнаха в реки, а аз се каех за греховете си и се кълнях, че ще стана добро момче. Съвсем живо си спомням тези страховити гърмежи, белия ослепителен блясък на мълниите и зловещото плющене на дъжда по прозорците. По това време бях вече достатъчно просветен и знаех много добре какво означаваше целият този невъобразим хаос — сатаната бе дошъл да прибере душата на Индианеца Джо. Ни най-малко не се съмнявах в това. Тъкмо под такъв съпровод човек като Индианеца Джо трябваше да замине за преизподнята и аз щях да остана крайно изненадан и озадачен, ако сатаната се бе явил с по-малко шум. При всяка светкавица треперех и се свивах в смъртен ужас, а в промеждутъците от черен мрак оплаквах своята неизбежна гибел и молех да ми се даде поне още веднъж възможност да се поправя — молех настойчиво, с чувство и искреност, които иначе са съвсем чужди на моята природа.

На сутринта обаче разбрах, че тревогата ми е била измамна и реших да си живея както преди и да чакам следващия сигнал.

А сега ще цитирам един кратък пасаж от писмото, което получих от господин Тонкри:

Сигурно ще Ви е трудно да се сетите кой съм аз. Затова ще Ви обясня. Като дете живеех в Ханъбъл (щат Мисури) и заедно с Вас учехме в училището на господин Доусън; в същото училище ходеха Сам и Уил Боуън, Анди Фюка и още много деца, чиито имена съм забравил. Тогава аз бях най-ниският в училището, та ми викаха Алек Тонкри Малчото.

Не помня Алек Тонкри, но другите, които той споменава в писмото, познавам не по-зле от нашите градски пияници. Помня много ясно училището на Доусън. Но ако реша да го опиша, мога да си спестя известен труд, като препиша от „Том Сойер“ редовете, посветени на това училище. Помня ленивите, мамещи звуци на лятото, които долитаха през отворените прозорци от нашия момчешки рай — Кардифските възвишения, и сливайки се с мърморенето на зубрещите полугласно ученици, правеха това мърморене още по-досадно. Помня Анди Фюка, най-големия от нас — вече двадесет и пет годишен мъж. Помня и най-малката ни съученичка — Нани Аусли, седемгодишно момиченце. Помня деветнайсет-двайсетгодишния Джордж Роубардс, единствения, който учеше латински. Макар и по-смътно, спомням си и останалите от двадесет и петте момчета и момичета. А господин Доусън помня много добре. Помня и сина му, Тиодор, който беше рядко добро момче. Какво говоря — това беше невероятно добро, неестествено добро, обидно добро, омразно добро момче с очи на настъпена жаба и ако ми паднеше случай, аз бях готов да го удавя. В това училище всички бяхме, кажи-речи, равни и доколкото си спомням, в душите ни нямаше място за завист един към друг; завиждахме само на един — Арч Фюка, брат на гореспоменатия Анди. Лете всички ходехме боси, разбира се. Арч Фюка беше мой връстник — десет-единадесетгодишен. Зиме го търпяхме някак, защото обувките скриваха от погледите ни неговата невероятна дарба и ни помагаха да я забравим. Но през лятото Арч ни отравяше живота. Всички ние му завиждахме страшно, защото той можеше да прави такова нещо: свиваше одве големия пръст на крака си и после със замах го изхвърляше напред, при което пръстът изпукваше така, че се чуваше на трийсет крачки. Никой друг от училището не можеше да направи този номер дори приблизително. Що се отнася до физически качества, Арч нямаше съперници, освен Тиодор Еди, който умееше да си мърда ушите като кон. Но той не му беше съперник в пълния смисъл на думата, защото ушите му не пукаха, когато ги мърдаше, тъй че всички преимущества бяха на страната на Арч.

Това са спомени от преди шейсет и повече години. Припомням си имената на някои от тези мои съученици и понякога пред очите ми изплуват за миг дори лицата им — колкото да ги различа, а после пак изчезват. Така ми се мярка образът на Джордж Роубардс, изучаващият латински — слаб, бледен, съсредоточен, изцяло погълнат от книгата пред себе си. Черните му прави коси се спускат като завеси от двете страни на лицето му чак до брадата. Ето с рязко движение на главата той отмята едната от завесите назад — уж да не му пречи, но ние знаем, че той прави това само за да се изфука. В онези дни смятахме за голямо качество да имаш такава мека и послушна коса, която може да се отмята назад с един замах на главата. Всички завиждахме на Джордж Роубардс, защото нямахме такива коси, че да можем да правим този номер; изключение правеха може би само русите перчеми на Уил Боуън я и Джон Роубардс. Моята коса, както и косата на брат ми Хенри, представляваше непроходима къдрава четина. Какво ли не опитвахме, за да изправим тези къдри и да ги накараме да отлитат покорно назад. Напразно. Колко пъти сме мокрили косите си и после ги решим, решим с гребен и четка, докато се изправят и залепнат за главите ни, което ни изпълваше с радостни надежди. Но речахме ли да отметнем глава, те отново се навиваха на къдри и ние пак изпадахме в отчаяние.

Джордж беше прекрасен младеж във всяко отношение. Той и Мери Мос се обичаха още от деца и си бяха дали клетва да останат до гроб верни един на друг. Но ето че в градчето ни се засели господин Лейкнън и изведнъж стана виден и уважаван гражданин. Той пристигна ведно със славата си на добър юрист. Беше интелигентен и културен мъж, сериозен почти до крайност и с голямо достойнство. Според тогавашните разбирания минаваше за стар ерген, но тепърва му предстоеше бъдеще. Всички гледаха на него с известно страхопочитание, а като партия за женитба той беше идеал за неомъжените. И тази цветуща красавица Мери Мос привлече вниманието му. Той започна да я ухажва и получи съгласието й. Всички разправяха, че тя се е съгласила само за да угоди на родителите си, а не защото го обича. Двамата се ожениха. Сега пак хората взеха да говорят, че той лично се е заел с по-нататъшното й образование и смятал да й даде такива знания, които да отговарят на неговите и да я направят достойна спътница в живота му. Всичко това може би беше вярно. А може би и не беше. Но във всички случаи беше интересно. А за градче като нашето повече не се искаше. Не след дълго Джордж замина за някакъв далечен край и умря там — „от разбито сърце“, както казваха всички.

Колко отдавна беше тази малка трагедия! Сега спомена за нея пазят само неколцина с побелели глави. Лейкнън също почина, и то отдавна, но Мери още е жива и все тъй красива, въпреки че вече има внуци.

Джон Роубардс беше по-малкият брат на Джордж — нежно момченце с копринени златисти завески, които обрамчваха лицето му и се спускаха чак под раменете му и можеха да се отмятат назад по един възхитителен начин. На дванадесет години, когато започна златната треска в 1849 година, той тръгна с баща си през големите равнини към Калифорния; и досега помня как тяхната кавалкада пое на запад. Всички се бяхме събрали да ги изпратим и умирахме от завист. Все още виждам огромния кон и неговия малък горд ездач с развети назад коси. И пак всички се бяхме събрали да гледаме, умирайки от завист, когато подир две години той се върна, окъпан в ореола на ослепителна слава — защото беше извършил пътешествие. Никой от нас не бе стигнал по-далеч от четиридесет мили от нашето градче, а Джон беше прекосил целия континент. Той беше живял на златните мини — тази вълшебна страна на нашите мечти. Освен това беше извършил и още по удивителен подвиг — беше плавал с кораби по истинския океан, по три истински океана. Да, беше плавал на юг по Тихия океан, беше обиколил нос Хорн посред айсберги, виелици и зимни бури, а после, подгонен от пасатите, се бе понесъл на север, прекосявайки кипящите екваториални води. Загорялото му лице беше доказателство за богатите му преживелици. Всеки от нас бе готов да продаде душата си на дявола, само и само да бъде на мястото на Джон.

Видях го преди четири години, когато бях на обиколка из Мисури. Той беше вече стар — макар и не колкото мен — и бремето на живота тежеше на плещите му. Каза ми, че дванадесетгодишната му внучка четяла моите книги и много искала да се запознае с мен. Тъжно беше това запознаване, защото тя бе затворница в стаята си, с единия крак вече в гроба. И Джон знаеше много добре това. Дванадесетгодишна — на тази възраст дядо й се отправи някога на това голямо пътешествие. В нея сякаш виждах него като момче. Той сякаш бе възкръснал от онова далечно минало и стоеше пред мен в златната си младост. Момиченцето имаше болно сърце и след няколко дни краткият й жизнен път завърши.

Друг мой съученик беше Джон Гарт. А Хелън Кърчвал бе едно от най-красивите момичета в училище. Когато пораснаха, двамата се ожениха. Той стана преуспяващ банкер и виден и уважаван гражданин. Преди няколко години Джон почина — богат и тачен. „Той почина“ — колко често се налага да казвам това, когато говоря за моите съученици. Неговата вдовица все още е жива и има внуци. В ония босоноги години тя беше моя съученичка. Когато ходих в Мисури, видях и гроба на Джон. Бащата на Кърчвал имаше навремето един чирак и една негърка робиня — много свестни хора. Но аз не храня добри чувства нито към чирака, който беше чудесно момче, нито към тази не по-малко чудесна робиня, защото те ми спасиха живота. Един ден подскачах върху един пън, който мислех, че е здраво закрепен за сала, но се оказа, че не е, и цопнах в Мечата река. Два пъти потъвах почти до дъното и когато изплувах нагоре, за да се потопя за трети и последен път, пръстите ми се подадоха над водата и въпросната робиня ме хвана и измъкна. След една седмица пак щях да се удавя, но този път, точно когато не трябваше, отнякъде се появи чиракът, хвърли се във водата, спусна се на дъното, извади ме, изпразни ме от водата и така отново бях спасен. След това съм се давил още седем пъти, преди да се науча да плувам — веднъж в Мечата река и шест пъти в Мисисипи. Не познавам другите хора, които ме спасяваха, смятайки, че са по-умни от провидението, но им имам зъб. Когато разказвах за тези премеждия на свещеник Бъртън от Хартфорд, той не ми повярва. Но още на другата година се подхлъзна на леда и си счупи глезена.

Мой съученик беше и Джон Мередит, необикновено добричко и кротко момче. Когато избухна Гражданската война, той стана нещо като водач на партизански отряд от южняци и доколкото разбрах, извършвал безмилостни кръвопролитни нападения над семейства на северняци в областта Мънро — неговите жертви били все приятели и познати на баща му. Човек почти не може да повярва, че това кротко някога дете е вършило подобни неща; и все пак това не е невъзможно, защото и Робеспиер е бил кротък като малък. Джон вече отдавна лежи в гроба.

Съученици ми бяха и Уил Боуън и брат му Сам, две години по-малък от него. Преди Гражданската война и двамата станаха лоцмани — в Сейнт Луис и Нови Орлеан. И двамата отдавна са мъртви. Когато Сам беше още много млад, случи му се нещо крайно необикновено. Влюби се в едно шестнадесетгодишно момиче, единствена дъщеря на много богат пивовар германец. Сам искаше да се ожени за нея, но и двамата се страхуваха, че нейният папа няма да се съгласи и ще им затръшне вратата. Старият не гледаше с лошо око на техните отношения, но те не знаеха това. И двамата луди-млади заживяха тайно. Не след дълго старият почина. Когато отвориха завещанието му, стана ясно, че той е оставил цялото си богатство на госпожа Самюъл А. Боуън. Тогава двамата нещастници направиха втора грешка. Те отидоха във френското предградие, Каронделе и накараха мировия съдия да ги ожени със задна дата. Старият пивовар имаше доста племеннички, племенници, братовчеди и други ценности от тоя род, които откриха и доказаха фалшификацията и получиха наследството. Тогава Сам трябваше да се грижи за младата си жена и да си изкарва хляба с лоцманска работа. След няколко години, когато Сам с още един лоцман изтеглял един кораб от Нови Орлеан, на борда избухнала жълта треска и натръшкала малкото пътници и екипажа. Двамата лоцмани също легнали болни и нямало кой да ги замести на кормилото. Корабът акостирал на остров 82, за да чака там помощ. След няколко дни двамата лоцмани умрели. Те и досега лежат заровени там, освен ако реката не е отмила гробовете им и отнесла костите им.

Спомням си Мери Милър. Тя не беше първата ми любима, но, струва ми се, беше първата, която ми разби сърцето. Когато се влюбих в нея, тя беше осемнадесетгодишна, а аз девет и тя така ме наруга, че аз разбрах колко студен може да бъде този свят. Дотогава не бях изпитвал такъв студ. Струва ми се, че бях толкова нещастен, колкото би могъл да бъде голям човек при подобни обстоятелства. Но мъката ми не трая дълго. Доколкото си спомням, скоро след това прехвърлих чувствата си към Артимисия Бригс, която беше една година по-голяма от Мери Милър. Когато обаче й разкрих чувствата си, тя не ме наруга. Не ми се и присмя. Държа се много мило и внимателно. Но също беше неотстъпчива и каза, че няма намерение да се занимава с дечурлига.

В училището имаше и едно момиче на име Мери Лейси. Но тя не беше от нашия клас, защото бе доста по-голяма. Мери се отличаваше с необуздания си нрав, със своята независимост и решителност. С нея никой не можеше да излезе наглава и я смятаха за непоправима. Но не бяха прави. След женитбата си тя веднага се укроти и стана жена за пример — най-уважаваната жена в градчето. Преди четири години все още беше жива, а от женитбата й бяха изминали петдесет години.

Друг от съучениците ми беше Джими Макданиъл. С него бяхме почти връстници. Баща му държеше сладкарничка и Джими беше момчето, на което завиждахме най-много след Том Бланкъншип, защото предполагахме, че непрекъснато яде бонбони, макар никога да не го бяхме виждали да яде. Той се правеше, че не обича бонбони, че и те не му правят никакво впечатление, понеже не са нещо забранено — в сладкарницата имаше колкото си ще и винаги би могъл да си вземе. И все пак имаше известни улики, че той се отнася с презрение към бонбоните само за да се перчи пред нас — той имаше най-развалените зъби в града. Джими беше първото живо същество, на което съм разказвал хумористична история. Доколкото си спомням, това бе историята за Джими Улф и котките; разказах му я още на сутринта след самата случка. Зъбите му щяха да се изронят от смях. Никога — нито преди, нито след това — не съм се чувствал толкова горд и щастлив. Видях го преди четири години, когато минах из онзи край. Той работеше в една работилница за пури. Носеше престилка, която стигаше до коленете му, и имаше брада почти до пъпа, но въпреки това веднага го познах. Беше женен вече четиридесет и пет години. Имаше много деца, внуци и правнуци, изобщо голяма челяд — казваха, че били хиляди — и все пак не беше трудно да разпозная в този жизнерадостен дребен старец момчето, на което някога бях разказвал историята за Джими Улф.

Малко след като отказа на мен, Артимисия Бригс се омъжи. Омъжи се за Ричмънд, каменоделеца зидар, който беше мой учител в методисткото неделно училище и притежаваше една особеност, заради която страшно му завиждах: при работа с чука той, изглежда, често си чукаше палеца, нокътят му се беше деформирал и закривил като човка на папагал. Сега не бих сметнал това за особено привлекателно украшение, но навремето този нокът страшно ми харесваше, защото беше единственият по рода си в града. Ричмънд беше много добър, разбран и търпелив учител — любимец на децата. В методисткото училище имаше малки продълговати сини картончета: на всяко от тях бе напечатан някакъв стих от Стария завет и който ученик можеше да каже наизуст два стиха, получаваше едно синьо картонче. За пет стиха даваха три картончета, а срещу тях от библиотеката можеше да се вземе книга за една седмица. В течение на две-три години господин Ричмънд се грижеше за духовното ми развитие и никога не беше прекалено строг към мен. Всяка неделя аз казвах все едни и същи пет стиха. И той винаги оставаше доволен от това постижение. Сякаш не забелязваше, че месеци наред всяка неделя аз рецитирах все същите пет глупости и неизменно ми даваше трите картончета, с които веднага отивах да си взема книга. Книгите в библиотеката бяха ужасно скучни, защото в нито една не се подвизаваше някое лошо момче. Във всички книги се подвизаваха все добри момчета и добри момичета, които дотягаха до смърт, но все пак по-добре с тях, отколкото без тях, мислех си аз, и се радвах на тяхната компания, която не одобрявах.

Преди двадесет години господин Ричмънд стана собственик на Том Сойеровата пещера на възвишенията на три мили от града и я превърна в туристически обект. В 1849 година, когато златотърсачите започнаха да минават през Ханъбъл, мнозина от мъжете в градчето се заразиха от златната треска, а покрай тях и всички дечурлига. В празнични дни лете ние вземахме за временно ползване лодки, чиито собственици отсъстваха, и се спущахме на три мили надолу по реката до падината (в Мисури така казват на долина), където отбелязвахме нашите периметри и уж копаехме злато; в началото промивахме по половин долар на ден, след това два-три пъти повече, а впоследствие, когато въображението ни се нагоди към този вид дейност, извличахме цели съкровища. Глупави и недалновидни хлапета! Всичко това беше само игра и ние нищо не подозирахме. Та цялата пещера и всички съседни възвишения криеха в себе си злато, но ние не знаехме това. За нас всичко бе само пръст. Ние оставихме неразкрито това богатство, израснахме в бедност и тръгнахме по света, борейки се за парче хляб, само защото не притежавахме дарбата на пророци. За нас тази местност не представляваше друго, освен пръст и камънаци. А трябваше само тя да се разкопае, да се приложи техника, за да донесе злато. С една реч, цялата местност представляваше циментова мина и сега оттам вадят най-хубавия портландски цимент — десет хиляди торби на ден. Построена е циментова фабрика за два милиона долара.

Преди няколко месеца[2] получих телеграма от този край, с която ми съобщаваха, че пещерата на Том Сойер е смляна вече на цимент и ме молеха да направя някакви изявления по този повод. Но аз нямаше какво да кажа. Съжалявах, че като деца не открихме тази циментова мина, но не си струваше да говоря за това след толкова години, пък и щеше да бъде мъчително да разравям стари спомени. Том Сойеровата пещера е дълга цели седем мили, сиреч толкова е дълъг хребетът, под който се намира тя и който се простира на седем мили по брега на Мисисипи чак до град Севъртън.

Известно време нашето училище посещаваше и Рюъл Грйдли. Той беше доста по-голям от нас, може би двадесет и две-двадесет и три годишен. При започването на войната с Мексико той отиде доброволец. Градчето ни събра една рота пехотинци и господин Хикман, един висок, изправен, хубав, атлетически сложен двадесет и пет годишен мъж, стана неин капитан; на кръста му висеше сабя, а на панталоните си имаше жълти лампази. Когато войниците от ротата маршируваха насам-натам из улиците на града с красивите си униформи — а това те правеха по няколко пъти на ден, — всички момчета се събирахме да ги гледаме. Все още виждам тази маршируваща рота и като че ли отново усещам онова неудържимо желание да се присъединя към нея. Но войската нямаше нужда от дванайсет-тринайсетгодишни хлапетии, а преди да се отвори друга война, желанието ми да убивам хора, с които не се познавам, се беше вече изпарило.

Видях този чудесен Хикман вече остарял. Той ми се стори едва ли не най-старият човек на света — поразителен и тъжен контраст е оня наперен млад капитан, когото бях гледал да обучава войниците си за предстоящите кървави битки. Сега Хикман е мъртъв — все старата история. Както казваше Сузи[3]: „За какво е този живот?“

Рюъл Гридли замина на война и не чухме нищо за него цели петнайсет-шестнайсет години. Един ден, когато на улицата в Карсън имах някаква разправия с един от моите издатели — по-добре сложен от мен, чух зад гърба си глас: „Нареди го както трябва, Сам! Аз съм с теб.“ Беше Рюъл Гридли. Той ми обясни, че ме е познал не по лицето, а по говора.

Горе-долу по същото време Гридли отиде на мините на река Рийз и не след дълго загуби там един облог във връзка с изборите. Според условията на облога той трябваше да купи чувал брашно, да го пренесе през целия град начело с музика и да го предаде на спечелилия облога.

Разбира се, всички миньори се бяха събрали да гледат това зрелище. Печелившият обяви наддаване за чувала брашно, като средствата трябваше да отидат в полза на Американския санитарен фонд. Човекът, който спечели наддаването и взе чувала, отново обяви наддаване. Възбуждението растеше все повече и повече. Чувалът няколко пъти бе залаган все в полза на санитарния фонд.

Вестта за това наддаване стигна до град Вирджиния по телеграфа. Тя предизвика голямо оживление и Рюъл Гридли бе поканен по телеграфа да дойде с чувала и да обяви наддаване във Вирджиния. Той дойде. Посрещнаха го с файтон и с духова музика. Но преди да стигне вечерта във Вирджиния, чувалът бе продаван няколко пъти в Голд Хил, а във Вирджиния историята се повтори. За санитарния фонд бяха събрани вече тридесет хиляди долара. После Гридли понесе чувала из Калифорния и организира наддавания в редица градове. Прибра големи суми от Сакраменто и Сан Франциско. След това се отправи към източното крайбрежие и уреди наддавалия в Ню Йорк и други големи градове, подир което замина за Сейнт Луис, където имаше голям панаир, и след като устрои и там наддаване, накрая направи от брашното малки хлебчета и ги продаде по долар парчето. С една дума, чувалът брашно, който струваше десетина долара, донесе на санитарния фонд повече от двеста хиляди долара. Рюъл Гридли почина много отдавна — тази история пак се повтаря.

В нашето училище се срещнах за първи път с евреи. Трябваше да мине известно време, за да преодолея страхопочитанието си пред тях. В моите представи евреите бяха обвити с влажния, паяжинест ореол на древността. Те ме връщаха в Египет и аз мислено се движех сред фараоните и всички останали знаменитости на онази потънала в забвение епоха. И двете еврейчета се казваха Леви.

Ние им бяхме измислили общо име, което беше единственото хубаво остроумие, родило се някога в нашия окръг. Наричахме ги Бездесни.

Спомням си имената и на други момчета от училището. Ървинг Айърс… впрочем да не се занимаваме с него, и той е мъртъв. Имаше един Джордж Бътлър, седемгодишно момче, което съм запомнил със синия му кожен колан с месингова тока. Всички го мразехме и му завиждахме за този колан. Той беше племенник на генерал Бен Бътлър и се би мъжествено при Бол Блъф и в няколко други битки на Гражданската война. И той почина преди много, много години.

Уил Боуън (отдавна мъртъв), Ед Стийвънс. (отдавна мъртъв) и Джон Бригс бяха едни от най-близките ми приятели. Джон още е жив.

В 1845 година, когато бях на десет години, в градчето избухна епидемия от шарка и взе обезпокоителни размери особено сред малките му граждани. Почти не минаваше ден без погребение и майките бяха обезумели от страх. Мама също много се тревожеше. Тя се безпокоеше за Памела, за Хенри и за мен и непрекъснато вземаше предпазни мерки да не влизаме в контакт със заразени. Като се размислех, струваше ми се, че не беше права да взима тези мерки. Според мен аз можех да измисля нещо по-умно, ако ме оставеше да действам на своя глава. Сега вече не помня дали се страхувах от шарката, или не, но съвсем ясно си спомням, че ми беше омръзнало това напрежение непрекъснато да очакваш смъртта. Толкова ми беше омръзнало и толкова ми се искаше въпросът да се разреши веднъж завинаги независимо по какъв начин, че нямах мира ни денем, ни нощем, нямах никаква радост. Затова реших да сложа край на напрежението и да ликвидирам въпроса.

Уил Боуън лежеше тежко болен от шарка и на мен ми скимна да отида у тях и да се заразя. Влязох в къщата през главния вход, запромъквах се през коридорите и стаите, внимавайки да не ме види някой, и най-после стигнах до спалнята на Уил, която се намираше в задната част на къщата на втория етаж, и се вмъкнах благополучно в нея. Но с това моята победа се изчерпа. Само след миг майка му ме хвана, изхвърли ме от къщата, наруга ме здравата и ме отпрати. Тя толкова се бе уплашила, че едва можеше да говори, а лицето й бе побеляло като платно. Реших следващия път да бъда по-внимателен. Промъкнах се до полянката зад къщата и започнах да гледам през пролуките на оградата, докато се уверя, че положението е благоприятно. После се вмъкнах през задния двор, качих се по задната стълба до стаята и се намърдах в леглото при Уил, без никой да ме забележи. Не зная колко време съм лежал така. Помня само, че като компания Уил не представляваше никакъв интерес за мен, защото беше толкова болен, че дори не забеляза присъствието ми. По едно време чух, че майка му идва и се завих презглава, но тази хитрост не мина. Беше посред лято и завивката бе само някакъв чаршаф, тъй че всеки можеше да забележи, че под него има двама души. Не след дълго остана само един. Госпожа Боуън ме измъкна от леглото, хвана ме за яката и без да ме пусне нито за миг, ме заведе чак до къщи име предаде на майка ми ведно с мнението си за мен.

Резултатът от всичко това бе една хубава шарка, която ме доведе до прага на смъртта. Доведе ме до такова състояние, че аз не проявявах никакъв интерес към нищо това бе едно спокойно й приятно състояние на непрекъснат унес. Никога в живота си не съм изпитвал наслада, както насладата от приближаващата тогава смърт. Аз наистина умирах. Това беше повече от ясно и семейството се събра около леглото ми, за да ме изпрати на оня свят. Аз ги виждах всичките, погледът ми не бе замъглен. Всички плачеха, но какво ме засягаше това. Този плач ми направи съвсем слабо впечатление, и то само защото аз бях центърът на това развълнувано внимание, което ме радваше и гъделичкаше самолюбието ми.

Когато доктор Кънингам реши, че нищо повече не може да се направи за мен, взе, че ми сложи торбички с топла пепел — на гърдите, на китките, на глезените. И ето че за негова изненада и за голямо мое съжаление той ме измъкна от гроба и отново ме изправи на крака.

Бележки

[1] Писано на 8 март 1906 г. — Б.пр.

[2] Писано през март 1906 г. — Б.пр.

[3] Най-малката дъщеря на Марк Твен. — Б.пр.