Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mark Twain’s Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Марк Твен. Писма от Земята. Автобиография

 

Редактор: Мариана Шипковенска

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Андреев

Коректори: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

ДИ „Народна култура“

ПК „Д. Благоев“

История

  1. — Добавяне

Автор и издатели

През 1872 година написах нова книга — „В несгоди“. Вече бях издал „Наивници в чужбина“ при хонорар 5%, което правеше около двадесет и два цента на екземпляр. По това време вече получавах предложения от няколко богати издателства. Едни ми предлагаха петнадесет процента, други — да взема цялата печалба, а на тях им стигала рекламата, че са издали моя книга. Повиках Блис да дойде в Елмайра. Ако тогава разбирах от издателска дейност, колкото разбирам сега, щях да поискам от Блис седемдесет и пет или осемдесет процента и това щеше да бъде напълно справедливо. Но аз нищо не разбирах от търговия, а и не си давах труд да науча нещо. Казах на Блис, че нямам намерение да се отказвам от неговото издателство и не желая да поставям никакви допълнителни условия. Обясних му, че половината от печалбата ми е предостатъчна, и той отговори радостно: „Именно, именно.“

Той се прибра в хотела си, изготви договора и следобед го донесе. Имаше нещо неясно в него. Не се казваше „половината от печалбата“, а „седем и половина процента“. Казах му, че тук нещо не ми е ясно, и го помолих да ми обясни положението. Нали се бяхме разбрали друго. Той отвърна, че това е вярно, но направил договора на процент, за да опрости нещата — седем и половина процента представлявали точно половината от печалбата и дори повече, ако се продадат над сто хиляди екземпляра, и при това положение издателството щяло да вземе само много малко повече от мен.

Аз изпитвах известни съмнения, известни подозрения и го накарах да се закълне, че това, което казва, е вярно. Той незабавно вдигна ръка и се закле.

Трябваше да минат девет-десет години, за да разбера, че това е било лъжлива клетва и че седем и половина процента не представляват дори една четвърт от печалбата. Но през това време бях издал вече няколко книги в издателството на Блис при седем и половина процента и десет процента и естествено бях излъган в печалбата от всички тези книги.

В 1879 година се върнах от Европа с готова за издаване книга — „Пеша из Европа“. Повиках Блис и той дойде да обсъдим въпроса за издаването на книгата. Казах му, че не съм доволен от тези седем и половина процента и не вярвам, че те представляват половината от печалбата; че този път в договора ще трябва да впише „половината от печалбата“ и да няма разни там проценти. Дори заплаших, че ако не се съгласи, ще дам книгата на друго издателство. Той каза, че няма защо да не се съгласи, тъй като това е напълно справедливо, и ако директорите се противопоставят на това условие, той ще напусне издателството и ще издаде книгата на свои разноски — хубави приказки, но аз знаех, че той е един от господарите на това издателство и че то ще трябва да приеме всеки договор, подписан от него. Този договор лежи тук на билярдната маса и на него може да се види подписът на Блис. Той се беше разправял с директорите си много пъти след излизането на „Наивници в чужбина“ и неведнъж ми беше казвал, че е принуждавал директорите да подписват договори, които те не желаели да подписват, като ги заплашвал, че ако не се съгласят, той ще напусне издателството.

Не мога да си представя как един голям човек може да бъде толкова прост и наивен, колкото бях аз в онези дни. Би трябвало да се досетя веднага, че човек, който говори така, или е глупак, или смята другия за глупак. Излиза, че аз съм бил глупакът. Най-прости и елементарни неща просто не можеха да проникнат в моя мозък.

Напомних му, че компанията едва ли ще има някакви възражения против един договор, който е подписан от него. Тогава той пусна една от своите беззъби усмивки и ми обърна внимание върху една подробност, която не бях забелязал: в договора фигурираше името на Елиша Блис, частно лице, а „Америкън пъблишинг къмпани“ не се споменаваше никъде.

По-късно той ми каза, че занесъл договора на директорите им и им казал, че ще даде книгата на издателството срещу една четвърт от печалбата от книгата и увеличение на неговата заплата и заплатата на сина му Франк; ако не приемели тези условия, той щял да напусне издателството и да издаде книгата на свои разноски. Тогава директорите се съгласили и подписали договора. Само фактът, че Блис сам ми разказваше тези неща, е неопровержимо доказателство, че те не са верни. Шест седмици преди излизането на книгата Блис за първи път в живота си каза истината — просто за да опита какъв вкус има, но това му струваше толкова големи усилия, че той пукна.

Три месеца след излизането на книгата имаше годишно събрание на акционерите от издателството, на което присъствах и аз, тъй като участвах в печалбите от книгата. Събранието се състоя в къщата на един мой съсед, Нютън Кейз, директор на издателската компания още от основаването й. Прочетоха отчета на издателството за неговата дейност и той се оказа истинско откровение за мен. Седемдесет и четири хиляди екземпляра от моята книга бяха вече продадени и моята половина, моята част от печалбата възлизаше на тридесет и две хиляди долара. А през 1872 година Блис ме беше убеждавал, че седем и половина процента, което прави малко повече от двадесет цента на екземпляр, правело половината от печалбата, докато всъщност в онези дни то едва ли е представлявало шест процента от печалбата. Времената сега бяха по-трудни, но въпреки това бяха нужни петдесет цента на екземпляр, за да представлява това половината.

Както и да е, Блис е мъртъв и вече е късно да си уреждам сметките с него. Той е мъртъв от двадесет и пет години. Озлобението ми против него вече е избледняло, дори напълно изчезнало. Сега изпитвам само съжаление към него.

Когато разбрах от баланса на какъв обир ме е подложила „Америкън пъблиш къмпани“, вдигнах се и прочетох едно конско евангелие на Нютън Кейз и останалите заговорници — с други думи, останалите директори.

Сега беше дошъл удобният момент да си разчистя сметките с издателството, но аз, разбира се, не забелязах този момент. Винаги пропусках удобните случаи — забелязвах ги твърде късно. Сега вече знаех всички мошеничества на компанията и би трябвало да продължа да работя с нея. Би трябвало да наложа някакъв данък на печалбите им в моя полза и този данък да се удържа, докато се изравни разликата между условието на процент и половин печалба и парите се върнат от джоба на компанията в моя джоб. Но, разбира се, аз не бях в състояние да се сетя за такова разумно нещо. Единственото, което си мислех, е, че трябва да се отдръпна от тази мръсна атмосфера, за да не петни повече името ми. Исках да престана да издавам книгите си в това издателство и да се обърна към друго. Един ден отидох при Нютън Кейз и му предложих компанията да ликвидира всички договори с мен, да ми даде всички екземпляри от книгите ми, с които разполага, и то безплатно, като компенсация за ограбеното от „В несгоди“, „Позлатеният век“, „Том Сойер“, „Стари и нови записки“.

Господин Кейз възрази, че съм държал остър език, но аз му отвърнах, че не мога да постъпя другояче и ми е напълно достатъчно, че той и останалите разбойници са знаели какви мошеничества е вършил Блис спрямо мен — знаели са и са ги приемали мълчаливо. Той възрази, задето съм нарекъл директорите разбойници. Казах му, че ако не искат да ги наричат така, трябва да престанат да обират писателите. Очаквах, че господин Кейз ще опровергае обвинението, че са знаели за мошеничествата, но той нищо не каза. Това ме убеди напълно, че обвинението ми е основателно, затова аз го повторих и му надумах още сума неща. Казах му: „Вие сте вложил седемдесет и пет хиляди долара във вашия семинар по богословие и получавате безброй похвали за това, а моето участие в него никъде не се споменава. Обаче аз имам дял в него, защото всеки долар, вложен в него, е излязъл от моя джоб.“ Той не ми благодари за тези комплименти. Беше груб и неучтив човек.

Накрая се помъчих да откупя договорите си, но той каза, че това е невъзможно — директорите нямало да се съгласят, защото девет десети от печалбите на компанията идвали от моите книги и ако те се откажат от тях, нямало за какво да работят. По-късно съдията… забравих как му беше името — който също беше директор в компанията, — ми каза, че директорският съвет действително е знаел за всички мошеничества на Блис, и то в момента, когато той ги е вършел.

Както казах вече, при това положение би трябвало да продължа да работя с това издателство, като преди това си оправим сметките. Но аз не постъпих така. Реших да се махна от тази зловонна атмосфера и предадох следващата си книга на Джеймс Р. Озгуд от Бостън. Тази книга беше „Някогашните дни по Мисисипи[1]“. Озгуд трябваше да издаде книгата на мои разноски, да я пусне на пазара по абонаментна система и да си удържи известен процент за своята работа.

Озгуд беше един от най-милите и приятни хора, които може да се срещнат на земята, но не разбираше нищо от издателска дейност чрез абонаменти и забърка страшна каша. Той обичаше компаниите, играеше ден и нощ билярд и изобщо добре си прекарваше времето. Междувременно неговите чиновници вършеха работата и ми се струва, че нито той, нито аз имахме някаква представа какво точно вършат. Подготовката на книгата за печат трая много дълго; проточи се и самото издаване и когато вече всичко бе готово, направих сметка, че съм платил петдесет и шест хиляди долара за цялата работа. Блис би могъл да построи цяла библиотека с тези пари. Едва след една година си възвърнах вложените средства, а след това почти нямаше постъпления. И тъй, моят първи опит да се занимавам с търговско-издателска дейност се провали.

Озгуд направи нов опит. Той издаде „Принцът и просякът“. Изданието беше много хубаво, но моята печалба възлезе само на седемнадесет хиляди долара.

След това Озгуд реши, че сигурно ще има успех, ако издаде някоя книга не по абонаментна система, а по обикновения начин. В това отношение сигурно имаше по-голям опит. Дадох му „Откраднатият бял слон“, което беше сборник от предимно нескопосни разкази. Предлагах му да се обзаложим, че за шест месеца няма да продаде и десет хиляди бройки и той прие. Басът беше на пет долара. Той ги спечели, но не много убедително. Мисля, че това беше всъщност първият опит на Озгуд, а не третият. Мисля си, че трябваше да продължа да работя с Озгуд след неуспеха с „Принцът и просякът“, защото Озгуд ми беше симпатичен. Но нямаше как, работата не вървеше и трябваше да потърся друг.

Междувременно ми се случи едно приключение. Един стар и много близък мой приятел ми се тръсна с някакъв патент на стойност петнадесет хиляди долара. Всъщност този патент не струваше нищо и приятелят ми вече втора година напразно влагаше пари в изобретението, но аз не знаех тези подробности, защото той забрави да ми ги каже. Той рече само, че ако аз купя патента, той пък ще се заеме с производството и продажбата. И аз го купих. Всеки месец от джоба ми започнаха да излизат по петстотин долара. Този гарван излиташе от ковчега всеки тридесет дни, но не носеше нищо, а и гълъба никакъв го нямаше да каже какво става. Мина известно време, после още половината и още толкова и аз избавих моя приятел от тежкия труд и предадох патента на Чарлс Л. Уебстър, женен за моя племенница, който изглеждаше много способен и енергичен младеж. Срещу заплата от хиляда и петстотин долара на година той продължи да пуска гарвана със същия резултат.

Накрая, след като бях потрошил по този патент четиридесет и две хиляди долара, аз го продадох на един човек, когото ненавиждах отдавна и исках да погубя семейството му. После взех да се оглеждам за други приключения. Оказа се, че същият приятел работи върху нов патент. За осем месеца похарчих за него десет хиляди долара. После се опитах да го пробутам на човека, чието семейство преследвах. Той изказа много благодарности, но междувременно беше поумнял и се отнасяше с подозрение към благодетелите си. Не пожела да купи патента и така той пропадна.

По това време при мен дойде друг стар приятел с някакво невероятно изобретение. Това беше някаква машина или котел, или нещо подобно; тя даваше деветдесет и девет процента от количеството пара, което се съдържа в един паунд въглища. Отидох при господин Ричардс от оръжейната фабрика „Колт“ и му разказах за тази машина. Той беше специалист и знаеше абсолютно всичко във връзка с въглищата и парата. Машината му се стори съмнителна и аз го попитах защо. Той ми обясни: защото количеството пара в един паунд въглища било известно до най-малката дроб и моят изобретател очевидно се лъжел със своите деветдесет и девет процента. Той ми показа една дебела книга с цифри, цифри — толкова цифри, че станах пиян и ми се зави свят. Ричардс ми доказа, че машината на моя човек няма да изпълни и деветдесет процента от работата, която се полага да изпълни. Отидох си малко обезсърчен, но си помислих, че в книгата може би има грешка, затова наех изобретателя да построи машината, като му дадох заплата тридесет и пет долара на седмица — всички разходи за моя сметка. Построяването на машината му отне много седмици. Всеки няколко дена той идваше при мен да ми докладва как върви работата и аз скоро забелязах по дъха и походката му, че той харчи тридесет и шест долара на седмица за уиски, само не можах да си обясня откъде вземаше единия долар.

Най-сетне, след като бях хвърлил пет хиляди долара в това начинание, машината беше готова — само дето не работеше. Вярно, тя икономисваше един процент пара на паунд въглища, но това беше нищо. То можеше да се постигне и с чайник. Предложих машината на човека, чието семейство ненавиждах, но безуспешно. Тогава я пратих по дяволите и взех да търся нещо по-ново. Но вече толкова се бях увлякъл по парата, че купих акции от една компания в Хартфорд, която се готвеше да извърши революция в техниката с някакъв нов вид парна тяга. Тази парна тяга изтегли от джоба ми за шестнадесет месеца тридесет и две хиляди долара, а после цялото предприятие стана на пух и прах и аз отново се озовах сам на тоя свят и не знаех с какво да се заловя.

Но скоро се сетих. Изобретих албум за снимки — и макар да е нескромно аз да казвам това, такъв рационален албум нямаше никъде по света. Патентовах го и го предадох на онзи мой стар и добър приятел, който пръв събуди интереса ми към патентите. Той изкара сума пари от него. Но след време, точно когато предстоеше и аз вече да вземам дял от печалбата, неговата фирма фалира. Аз не предполагах, че фирмата му е застрашена от фалит — той не ми беше казал нищо по този въпрос. Един ден ме помоли да заема на фирмата пет хиляди долара и обеща седем процента лихва. Като гаранция предложи разписка от фирмата. Аз поисках да посочи поръчител. Той се изненада много и каза, че ако поръчители се намирали лесно, нямало да дойде при мен за пари, тогава можел да вземе от всекиго. Това обяснение ми се видя задоволително и аз му дадох петте хиляди долара. Фирмата фалира само след три дни, а подир две-три години аз си получих обратно две хиляди от петте.

Тези пет хиляди долара имат цяла история. В началото на 1872 година Джо Гудман ми писа от Калифорния, че нашият общ приятел, сенаторът Джон П. Джонс, се готви да открие в Хартфорд застрахователна компания, която да конкурира застрахователната компания „Пътешественик“, и че Джонс иска да му даде акции за дванадесет хиляди долара, като му обещава, че няма да загуби тези пари. Джо ми предлагаше да се възползвам от тази възможност и пишеше, че ако се реша, Джонс ще има грижата парите ми да не пропаднат. Аз взех акциите и станах един от директорите. Зетят на Джонс, Лестър, беше от дълго време в „Пътешественик“. Сега той се прехвърли в нашата компания и започнахме работа. Компанията имаше петима директори. В течение на година и половина трима от нас присъстваха на всеки дирекционен съвет.

След тази година и половина компанията фалира и аз бях вътре с двадесет и три хиляди долара. Джонс живееше в Ню Йорк, където беше купил хотел „Сейнт Джеймс“, и аз изпратих Лестър при него да вземе моите двадесет и три хиляди. Но когато се върна, Лестър ми предаде, че Джонс бил вложил пари в много предприятия, бил много притеснен и щял да ми бъде благодарен, ако мога да почакам. Аз не подозирах, че Лестър си ги съчинява, но беше така. Той не бе казал на Джонс нищо за парите. Но това, което ми предаде, ми се видя правдоподобно, защото знаех, че Джонс беше построил редица фабрики за изкуствен лед из целите южни щати — такова нещо не бе виждано отсам Великата китайска стена. Знаех, че тези фабрики му бяха излезли към един милион долара, че южняците не бяха особено възхитени от изкуствения лед, не го искаха и не го купуваха — значи Великата китайска стена носеше само загуби.

Знаех също, че хотел „Сейнт Джеймс“ вече не носеше печалби, понеже Джонс — човек щедър, направен деветдесет и девет процента от великодушие, какъвто си е и досега — беше натъпкал хотела от мазето до покрива с бедни роднини, събрани от четирите краища на света — водопроводчици, зидари, неуспели пастори и всякакви други, които нищо не разбираха от хотелиерство. Беше ми известно също, че в хотела нямаше място за външна клиентела, понеже всички бяха заети от множество други бедни роднини, събрани от Джонс от четирите краища на света, които чакаха той да им намери доходна работа. Знаех, освен това, че Джонс беше купил доста голямо парче от щата Калифорния с обширни места за строеж на градове и железопътни линии, с много красив и удобен залив, разположен пред бъдещото пристанище, и че Джонс беше задлъжнял, за да купи всичко това. Ето защо се съгласих да почакам известно време.

Минаваха месеци и от време на време Лестър прескачаше — без да го карам — до Джонс да види какво става с парите. Тези посещения не даваха резултат. Работата е там, че на Лестър му беше неудобно от Джонс и не се решаваше да го безпокои за мои работи, когато онзи си имаше достатъчно свои. Лестър предпочиташе да ме лъже, че се е виждал с Джонс и е говорил за парите, а истината е, че той никога нищо не бе му споменавал по този въпрос. След две-три години господин Слий от каменовъглената фирма в Елмайра предложи да поговори с Джонс и аз се съгласих. С присъщата му тактичност и дипломатичност той подхванал разговора, но още не казал и две думи, Джонс вдигнал очи и попитал: „Какво? Да не би да искате да кажете, че Клемънс не си е получил парите?“ После извадил чек за двадесет и три хиляди долара и казал, че тези пари отдавна би трябвало да бъдат платени и щели да бъдат платени, ако той знаел положението ми.

Това беше през пролетта на 1877 година. С този чек в джоба аз пак бях готов да търся начини за бързо забогатяване. Подведен от това, което разказвам за моите авантюри, читателят сигурно ще помисли, че веднага съм се хвърлил да търся подходяща възможност… Нищо подобно. Бях се парил вече и не исках да чуя за спекулации. Един ден генерал Холи ме покани в редакцията на вестник „Курант“. Отидох с чека в джоба. Там заварих някакъв млад човек, който каза, че преди е бил репортер в град Провидънс, но сега работел друга работа. Постъпил при Греъм Бел като агент по разпространяването на едно ново изобретение, наречено телефон. Той вярваше, че това изобретение ще има голямо бъдеще, и ми предложи да купя известно количество акции. Аз отказах. Обясних му, че не желая повече да се занимавам с опасни спекулации. Тогава той ми предложи акциите с намаление. Казах му, че и без пари да ми ги дава, не ги ща. Но той беше нахален и започна да настоява да купя поне за петстотин долара. Каза, че за петстотин долара ще ми даде колкото искам акции, дори предложи да загреба колкото мога с ръце и да ги мерим на шапка — за петстотин долара съм можел да взема пълна шапка. Но аз се бях парил и устоях на тези съблазни, устоях много лесно и си върнах чека цял-целеничък, а на другия ден дадох от него пет хиляди на заем, без разписка, на онзи приятел, който фалира след три дни.

В края на същата година (или може би в началото на 1878) аз си сложих телефон у дома, който беше свързан с редакцията на „Курант“. Това беше първата телефонна връзка в града и първият частен телефон в света.

На мен младият човек не успя да продаде нито една акция, но затова пък продаде няколко пачки на един стар продавач от манифактурен магазин в Хартфорд за пет хиляди долара. Това бяха всичките пари на стареца. Беше ги събирал цял живот. Интересно колко неблагоразумни могат да бъдат хората и на какви рискове са готови, когато искат да забогатеят бързо. Стана ми мъчно за стареца, когато научих, че е купил акции. Дори си помислих, че може би щях да го спася, ако бе ми се удал случай да му разкажа своя горчив опит.

Отплавахме за Европа на 10 април 1878 година. Нямаше ни четиринадесет месеца и когато се върнахме, едва ли не първото, което видяхме, беше въпросният продавач — в разкошна каляска с лакеи в ливреи на стъпалата: неговите телефонни акции му изсипваха долари с такава бързина, че той трябваше да ги изгребва с лопата. Интересно как хора неопитни и неуки често пъти успяват там, където опитните и образованите се провалят.

Бележки

[1] Първоначалното заглавие на „Животът по Мисисипи“. — Б.пр.