Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mark Twain’s Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Марк Твен. Писма от Земята. Автобиография

 

Редактор: Мариана Шипковенска

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Андреев

Коректори: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

ДИ „Народна култура“

ПК „Д. Благоев“

История

  1. — Добавяне

Панихида за Олдрич

Миналия понеделник[1] Албърт Бигълоу Пейн ме заведе лично в Бостон, а на другия ден в Портсмут, Ню Хампшър, за да присъствам на откриването на музея в памет на Томас Бейли Олдрич.

Като основно съдържание ще представя тук няколко прости статистически данни. Покойният Томас Бейли Олдрич е роден в къщата на дядо си в градчето Портсмут, Ню Хампшър, преди седемдесет и две или седемдесет и три години. Вдовицата му купила напоследък къщата и събрала там разни вещи, принадлежали някога на детето Том Олдрич, на ученика Том Олдрич и на остарелия поет Том Олдрич, за да я превърне в музей на Олдрич — за увековечаване на славата му. Учредила дружество за уреждане музей на Олдрич, според законите на щата Ню Хампшър, и предала музея на това дружество, което действа от името на град Портсмут, окончателен наследник на това добро дело, като вмъкнала в дружеството кмета на Портсмут и други видни личности, за да му служат за реклама и да го ръководят. Странна, разкъсвана от тщеславие, противна жена! Не вярвам, че бих се заставил да я обикна, освен на сал сред морето, без никакви изгледи да видя нещо друго.

Оправдание за създаването на музей на Олдрич, гдето почитатели ще идват на поклонение, може и да съществува, но за мене то е съмнително. Олдрич не беше никога особено известен; книгите му не достигнаха никога широко разпространение; прозата му беше разлята, неуверена и неизискана от гледище на стил, славата му като белетрист не е голяма; славата му като автор на поезия е също твърде ограничена; въпреки това човек може да се гордее с нея. Тя се дължи не на цялото му творчество като поет, а на пет-шест стихотворения, ненадминати в нашия език със своята изтънчена нежност, красота и завършеност. Тези бисери са известни, ценени и обичани от един на десет хиляди читатели, способен да прецени истинската им стойност.

Такива пръснати тук-там хора биха посещавали благоговейно музея, ако той се намираше на по-удобно място. Всеки месец сигурно би идвал по един човек, ако музеят беше в Бостон или Ню Йорк, но той не е там, а в Портсмут, Ню Хемпшър, на час и три четвърти от Бостон по линията Бостън-Мейн, гдето са още в движение вагони, използвани при най-ранната й експлоатация преди петдесет години; гдето все още вода за пиене се разнася с чайници и тенекиени канчета, гдето се използват битуминозни въглища, а изхвърляните от тях сажди проникват в достопочтените стари вагони през всички прозорци, пукнатини и пролуки. Един музей със спомени за Джордж Вашингтон не би предизвикал особен интерес, ако се намираше в този изостанал град и почитателите му би трябвало да пътуват дотам с влака Бостън-Мейн.

Когато трябваше да се осмее някакво безразсъдство, някаква глупост, вятърничава претенция, дива безсмислица, блестящият, язвителен, насмешлив, безпощаден Олдрич беше майстор в това. Безкрайно жалко е, че не можеше да присъства на това паметно тържество в операта в Портсмут, за да го осмее. Никой не би могъл да го порицае и очерни, така жестоко да го подиграе й разкритикува, както би го сторил той. Пропускам обаче една важна подробност: той можеше да направи всичко това и би го направил с въодушевление, ако ставаше дума за глупаво честване на някой друг, но не би му минало през ум да постъпи така, ако тържеството е в негова чест, защото той имаше почти същото високо мнение за себе си и за своите дарби, каквото имаше покойният Едмънд Кларънс Стидман, който мислеше, че слънцето изгрява, само за да се възхити от неговата поезия, и дотолкова не му се искало вечер да залезе и да се раздели от нея, че всеки ден отлагало, отлагало и губело много минути, преди да залезе, поради което и никога не можело да напусне земята в определено време. Стидман беше добър човек; и Олдрич беше добър човек; но тщеславни?… Двамата заедно бяха толкова тщеславни, колкото съм аз самият, щом казвам всичко, каквото може да се каже по този въпрос, без да смятам, че съм прекалил.

За предупреждение на читателя трябва да призная, че съм може би пристрастен. Може би не съм в състояние да видя нищо похвално в това, което госпожа Олдрич бе направила. Аз почувствах антипатия към нея още когато я видях за пръв път — преди тридесет и девет години — и тази антипатия си остана и до днес. Тя е от онези прекалено любвеобилни същества, които ви разстройват стомаха с излиянията си. Никога не можете да им вярвате; всякога ги смятате за измислици, за фантазии с някаква скрита егоистична подбуда. Олдрич беше много приятен, но не го виждахме често, защото не можехме да го видим сам.

Ако би било необходимо още нещо, за да засили, кристализира, затвърди или по какъвто и да е друг начин да увековечи антипатията ми към тази дама, липсата бе запълнена преди три години, по времето, когато трябваше да прекарам шест дни в Бостон и не можах да измисля никакъв приемлив предлог, за да отклоня едно посещение в семейство Олдрич в „Понкапог“ — къща и имение на няколко мили вън от града, които те измъкнаха от горкия стар мистър Пийрс преди смъртта му. По времето, когато той бе на път да умре, мисис Олдрич бе много добре нагласила гнездото на Олдрич в завещанието му. Той им бе дал вече голяма къща в Бостон, на Маунт Върнън стрийт, и им бе построил малка къщица край морския бряг; задоволил бе, освен това, със значителни разходи за кесията си, и охотата на мисис Олдрич за всякакви вехтории; свикнал бе също така доста отдавна тя да купува почти всичко, каквото намери за потребно, като дава нареждане на търговеца да изпрати сметката на него; свикнал бе още да задоволява вкуса на двамата Олдрич към пътешествията и ги бе изпратил на свои разноски да направят скъпо и великолепно околосветско пътуване. Веднъж в Европа, когато бях фалирал и с мъка свързвах двата края, госпожа Олдрич реши да позабавлява мисис Клемънс и мене, като използва за целта многостранните прояви на своята суетност в присъствието на Олдрич и бедния мистър Пийрс, които — както изглежда — ги одобряваха. Тя възнамерявала да уреди едно пътуване до Япония за мистър Пийрс, Олдрич и себе си, но била принудена да го отложи за известно време, защото не могла да си осигури нищо по-добро от първокласни кабини. Беше изпълнена с изтънчено презрение към този вид кабини и ни разказа как дала на параходното управление да разбере, че трябва да приготвят по-големи удобства, ако желаят и занапред да пътува с техни параходи. Изчакала, докато били в състояние да й продадат един от апартаментите по 750 долара, на най-горната палуба — апартамент само с две легла, като не ни обясни какво ще прави с мистър Пийрс. Ще го настани в трета класа, предполагам. После ни извади половин дузина разкошни рокли, всяка от по неколкостотин долара, и ни разправи как дала на Уърт, прочутия парижки дамски шивач, някои свои указания за тия рокли. Изтъкнала му, че й отнема много време с проби и суетене около тях, добавила, че никога не го пита за цената на роклите, не се интересува колко ще й вземе, но не желае да й губи времето с несериозното си отношение към пробите и заявила съвсем ясно, че търпението й е изчерпано и той няма да я види между постоянните си клиентки.

Помислете само! Проклятие! Цял живот е била бедна, а ето че тръгна на кокили!

 

 

Почина Джоил Чандлър Харис; чичо Ремъс, радост на децата и възрастните, няма вече да разговаря с нас. Тежка загуба.

Ще се опитам да се върна към случката, която увеличи, закръгли и завърши предубеждението ми срещу мисис Олдрич — дребно нещо, станало преди три години в „Понкапог“, за което вече намекнах. Бях отишъл в Бостон да прекарам една седмица у приятел. Не исках да отида в „Понкапог“, но не можах да измисля никакво вярно или невярно извинение, затова приех настойчивата покана и отидох. Знаех какво ще стане: ще се разговаря само за „обществото“, което значи за богатите хора — точно както в Англия: когато човек е между хора с титли, разговорът е почти изключително за хора с титли — какво са правили, когато събеседниците са ги видели последния път или са чули да се говори за тях; знаех, че ще има ярка и самодоволна изложба на всякакви скъпи дреболии, получени по благоволението на покойния мистър Пийрс; знаех, че от време на време ще може да зърна някогашния очарователен и мил Том Олдрич, а мадам ще показва и от време на време, и всякога своята някогашна и вековечна егоцентрична, самолюбива, самодоволна, сладкодумна, интересна и непоносимо предвзета особа.

Знаех, че всичко това ще се случи, и то, разбира се, стана точно така. Те имаха автомобил; по това време автомобилът беше нещо ново, вдъхващо страхопочитание, достъпно само за хора, които можеха да си позволят да притежават такова нещо, и хора, които не можеха. Автомобилът беше евтин, но ефектен, с чудесна външност; имаха парна яхта, която не можеха да ми покажат, но това нямаше значение, защото ми я бяха показали вече през юли в Бар Харбър; беше евтино дребосъче, с удобства за трима души, но за парите, които струваше, беше прекалено важно и просто изказваше на глас претенциите си; трябваше, разбира се, да имат яхта — тя е знак и реклама за финансово издигане; синът играеше сиромашки поло и аз бях отведен до игрището, за да го видя как заедно с още пет-шест души играе тази аристократическа игра; „Понкапог“ трябваше непременно да си позволи игрище за поло, защото и то е символ на реклама за финансово затлъстяване; мъжете бяха с костюми за поло по последна мода, но тъй като всеки имаше само по две кончета, играта беше кратка — кратка и очарователно незряла и неумела; неумела и опасна за всички, освен за топката; никой не я улучваше и бедният Олдрич даваше непрестанно опечалени обяснения за покъртителните несполуки, от които се състоеше зрелището.

Не съм дошъл още до случката, до която от толкова време искам да стигна, но мисля, че вече идвам до нея. Показаха ми цялото старо стопанство и аз си платих входа колкото можех по-добре с безсрамно неискрени похвали, когато ме подпитваха. Имаше все пак две подробности, които налагаха искрени похвали, и аз ги поднесох лесно без подпитване. Една от тези подробности беше всекидневната стая, задоволително приятна, красива, с проявен добър вкус в багрите и наредбата, във всяко отношение привлекателна и удобна; втората подробност беше единствената и усамотена стая за гости, просторна, изискано обзаведена и мебелирана, с красиво голямо легло. Дадоха ми тази стая, от която бях действително доволен, и го заявих; но следобед пристигна ненадейно една двадесетгодишна девойка и аз бях преместен от стаята, за да я дадат на нея; мене ме преместиха в една отдалечена стая, толкова тясна, къса и изобщо малка, че човек не можеше да се завърти в нея; тук имаше маса, стол, малка газена лампа, леген и кана, цилиндрична ламаринена печка и никаква друга мебел. Това беше най-скромната, най-тясна, най-малка и най-бедна килия, в която бях попаднал, след като излязох от затвора. Беше през октомври, нощите бяха доста студени; малката печка се палеше с борови съчки, каквито побираше по една шепа, сграбчваше ги със страшен рев, зачервяваше се от долу до горе за три минути, а след десет се изпразваше, охладняваше и изстиваше отново; през яростната триминутна пламенност в килията ставаше толкова горещо, че човек просто не можеше да стои, а след половин час настъпваше отново студ. Газената лампичка изпълваше килията с приятна слаба светлина, докато гореше, и със силна, дразнеща миризма, когато не гореше.

Причината да бъда преместен в този нехигиеничен и неприятен килер скоро се разбра. Младият Олдрич беше тридесет и седем годишен момък; девойката беше дъщеря на бивш губернатор на щата, следователно от „висшето“ общество. Мадам й готвеше капан и използваше цялата изобретателност на своите заговорнически, планиращи и сватовнически способности, за да я пипне за сина си. Беше съвсем откровена по този въпрос и напълно сигурна, че ще успее в намеренията си. Но не успя: девойката се изплъзна.

Изплюх най-после тази мъчителна случка. Тя ме ядосва всякога, когато се сетя за нея. Това, че когато пристигнах, тази жена се хвърли непоканена да ме целува по двете бузи, а след това ме захвърли в килера, на моите седемдесет и две години, за да остави разкошно и просторно място за една обикновена губернаторска дъщеря, ми се струва непростима обида.

 

 

А сега да се върнем отново към паметното честване.

Не се осведомих колко ще трябва да пътуваме. Оказа се, че е доста много, защото предполагах, че трябва да отидем до Ню Йорк и оттам да вземем парахода до Бостон, което би било един тежък ден, като се има предвид времето. И дълъг — твърде дълъг ден — дванадесет часа, откакто станеш от леглото у дома си, и влезеш в бостонския хотел. Но случайно открихме, че можем да сменим вагона в Саут Норуок, и да спестим четири часа; така стигнахме в Бостон в четири часа следобед, след прашно, досадно и доста уморително пътуване. За Портсмут щяхме да заминем на другия ден, 30 юни. На поканените бяха изпратени по пощата напечатани карти със сведения за превоза. От тези сведения се разбираше, че експресът за Портсмут в девет часа ще има два вагона, запазени за гостите.

За всеки друг, освен за мене, за всеки разумен, за всеки непредубеден човек предвиждането на специални вагони от богатите живи Олдрич би изглеждало толкова естествено, толкова уместно учтиво — всъщност една съвсем необходима и неизбежна учтивост, — че съобщението не би предизвикало никакви коментари, а би било посрещнато без вълнение, като нещо съвсем редно; но щом съществува предубеждение, то всякога помрачава нашите мисли, чувства и мнения. Аз бях изпълнен с предубеждение, затова този специален влак ми беше противен. Казах си, че е неуместен; че на други хора, на обикновени представители на човешкия род, може да подобава тази проста учтивост да предложат при подобен случай един специален влак, но на мисис Олдрич не подобаваше такова нещо; на мисис Олдрич не подобаваше да пилее пари за учтивост към гостите, колкото богата и благотворително настроена да е.

Бях раздразнен, разочарован, оскърбен от факта, че тя надхвърля ръста си под възвисяващото влияние на едно високо семейно събитие; в злобата си желаех да намеря начин да отнема значението му, затова си казах, че тази голяма, постоянна, натрапчива, драскаща, неуморна рекламаджийка върши тази безвкусица само за да я разгласи чрез вестниците и да я използва за реклама. Това обяснение изглеждаше приемливо, но беше така дълбоко пристрастно, та не ме успокои. Не можех да се примиря с мисълта да си я представя, че изменя на себе си и на своите традиции, за да бъде гостоприемна за своя сметка — но тя все пак ме бе победила, трябваше да го призная и да понеса спокойно наказанието. Въпреки това в омразата си казах, че не ще й позволя да се прослави чрез мене с цената на два долара и четиридесет цента, затова накарах Пейн да купи билети до Портсмут за отиване и връщане. Това хрумване ми достави удоволствие; всъщност човек може да извлече много по-голямо действително удоволствие от една злобна постъпка, когато му е по сърце, отколкото от тридесет по-благородни дела.

Но Пейн и аз отидохме в един от двата специални вагона, за да поприказваме с пътниците в тях, които бяха все писатели и писателки — едни приятели, други познати. Щастие беше, че влязохме там, прекарахме весело. Бях седнал на такова място, че можех да се надвиквам с всички мъже и жени от северния край на вагона, когато кондукторът влезе строг и важен, според навика на тази порода, и започна да събира билетите! За някои от гостите около мене знаех, че са бедни и видях — без удоволствие — как гърлата им се свиха от изненада, а лицата им изразиха трогателна мъка. Те извадиха от джобовете или чантичките си разкошно гравираните покани заедно с картичката, посочваща специалния влак, представиха тези акредитивни писма на безстрастния кондуктор и му обясниха, че са поканени на посмъртно честване, затова не трябва да плащат. Без да се усмихне, дяволският кондуктор отвърна със своя студен и беззвучен бостонско-мейнски железничарски лай, че няма заповед да пуска никого безплатно и ще им създаде затруднението да заплатят пътуването.

Това произшествие възстанови пред мене госпожа Олдрич непокътната, точно такава, каквато си е била всякога, незагубила нито лъх от благоуханието си. Ето я, богата, извлякла цялата слава, неразделно свързана с внушителната, величествена постъпка на поръчване специален влак, а заедно с това и ценната реклама, произтичаща от този факт, за да се оттегли след това и да остави шестдесетте глави на семейства да платят сметката вместо нея. Почувствах, че съм си възвърнал загубеното съкровище — истинската мисис Олдрич, че тя беше „цялата тук“, както биха се изразили тарикатите.

Тази тъжна случка има още една жалка подробност; хората, несвикнали да пътуват в луксозните Пулманови вагони и научени да пътуват в обикновените плебейски купета, имат навика да залепват билета си на гърба на предната седалка, точно срещу себе си, гдето кондукторът може да го види, когато минава; във влаковете из Ню Ингланд кондукторът минава през няколко минути, поглежда изложените билети, продупчва ги и продължава така през целия ден, докато най-после билетът престане да е билет и стане само на дупки; но през това време пътникът е спокоен, спестил си е труда да вади всеки две-три минути билета от джоба си.

Затова и тези гости на специалния влак, смятайки напълно естествено, че техните гравирани покани са предназначени да служат за платен билет, ги бяха залепили на гърба на предната седалка срещу себе си, та кондукторът да може да ги направи на решето с перфоратора си, без да закача собствениците им; но когато му показаха тези карти със самоуверено, самодоволно и малко смръщено изражение, а неговото лице им отвърна с явно непочтителна, макар и мълчалива насмешливост, тези хора се почувстваха така видимо засрамени и унизени, та мисля, че и самата мисис Олдрич би ги съжалила. Аз бях достатъчно благороден да ги съжаля, дотолкова ги съжалих, че бих предпочел да не бях видял всичко това. Поканените бяха шестдесет души, десетина-петнадесет от Ню Йорк, останалите от Бостон или околностите му, и цялата сметка по пътуването можеше да се заплати със сто и петдесет долара, но богатата скъперница беше така безмилостна, че остави пожертвователното общество от бедни литератори да плати сметката от собствените си джобове. Когато я виждах едно време как увисва на врата на горкия щастлив стар мистър Пийрс, как го милва, ласкае, целува по двете бузи и го нарича „миличък“… Но да оставим това. Често се разболявам от морска болест на сушата и почти всяка дреболия може да предизвика повдигане.

На една малка гара се качи губернаторът на Масачусетс със своя щаб — всички в скромна униформа, с две изключения: тези изключения бяха същински райски птици по разкош. Едно от двете беше младият Олдрич, останалият жив син и наследник. Приятно, скромно, привлекателно момче, но от скромността му няма полза; той е собственост на майка си, както беше по-рано баща му, и ще трябва да стане щабен офицер или какъвто манекен тя предпочете, стига да се прави реклама чрез него.

От време на време някое от закланите агнета в този влак запитваше друго агне кой е отговорник на влака; но нито едно агне не можеше да отговори на този въпрос; специалният влак беше очевидно без отговорник; на Бостънската гара нямаше никакъв човек да упъти гостите къде да влязат или кои са специалните вагони; никои във влака не се грижеше момчето с канчетата да минава от време на време в ужасната жега на този горещ ден; в Портсмут никой не се погрижи за гостите, освен за губернатора, придружаващите го лица и още десетина други. Автомобилът на мадам, разкошна и скъпа кола, беше дошъл да отведе губернатора — доколкото чух, безплатно.

В операта около три четвърти от гостите, дошли със специалния влак, бяха настанени между обикновената публика, а губернаторът, щабът му и неколцина повече или по-малко известни писатели бяха въведени да чакат в зелената стая, докато залата се напълни и всичко бъде готово за почване на тържеството. Тук беше и кметът на Портсмут, едро, енергично, яко животно, истински идеален кмет за сегашния жалък век. Най-после се явихме на сцената, приемайки полагаемото ни се шумно посрещане. Хауълс и аз вървяхме след кмета и неговия щаб, а останалото литературно простолюдие вървеше подир нас. Седнахме в една редица, от единия до другия край на сцената, Хауълс до мене, по средата, на малко върбово канапе.

Хауълс погледна редицата и промълви: „Каква едновремешна, приятна гледка! Ако бяхме в черно, с островърхи дълги яки, издигнати косо нагоре чак до веждите ни, като железопътни стрелки, щеше да е съвсем точно; а пък ако Олдрич беше тук, щеше да изрече старата уводна формула за вечна памет и да каже жизнерадостно: «Как си тази вечер, брат Боунс? Как се чувстваш, брат Теймборин? Как изглеждат ония призраци тая нощ?»“

След малко кметът пристъпи напред и произнесе гръмогласно едно енергично и самоуверено слово, в което каза много прекрасни и заслужено похвални неща за Олдрич, описа спокойния, мечтателен, далечен Портсмут от юношеството на Олдрич преди шестдесет години и го сравни с днешния кипящ живот в Портсмут. Той не употреби тази дума; тя би била неподходяща; само я загатна. Днешният Портсмут не кипи; той е спокоен, напълно спокоен и заспал. Говори за събраните спомени от Олдрич, за подреждането на част от тях в родния му дом, за прибирането на друга част в сграда от огнеупорни материали в двора, за предаването на цялото щедро дарение в ръцете на Дружеството за уреждане музей на Олдрич, което има и привилегията да го пази за поколенията, за сметка на града.

Губернаторът Гилд произнесе непринудено една прекрасна, въодушевена реч, напълно подходяща за случая и безпогрешно заучена наизуст. Нямаше никакви мънкания, препъвания, колебания. Човек, който е длъжен по всяко време и навсякъде да държи реч по всякакви въпроси, е задължен към себе си и към слушателите да си напише речта и да я научи наизуст, ако му остане време. Аз съм бил всякога верен към това задължение — заради себе си, не за слушателите. Една добре запомнена реч може с похват и изкуство напълно да заблуди слушателя и да го накара почтително да се удивлява на дарбата, която позволява някому да се изправи неподготвен и да говори безукорно изразени щастливи мисли така свободно, спокойно и самоуверено, както по-надарени хора говорят безцветни баналности. Този път не поучавам, просто говоря сериозно. Двете добре заучени речи — на кмета и на губернатора, бяха добро начало; бяха уместни, интересни, въодушевени, сполучливи.

След това започна погребалната част. Опечален след опечален пропълзяваше напред и започваше тихо, вяло, плахо да чете поемата, която е написал за случая; четеше я обикновено доверително, защото гласът на истинския поет, дори на третостепенен поет, нарядко стига до средата на залата. Много скоро се зарадвах, че бях дошъл в черен костюм; в къщи ме нагласиха в тоя вид, като ме предупредиха, че в случая не става дума за празненство, а за посмъртно тържество, затова трябва да се облека като за скръб, не за тоя, дето духа. Този черен костюм беше отвратително дебел, тесен, задушавах се, запарвах се и се потях в него на печалната естрада, обаче той подхождаше безукорно на поезията; подхождаше безукорно на хленчещото изпълнение; подхождаше все така безукорно на отегчените, зачервени лица на публиката; и аз бях доволен, че облеклото ми съответстваше на общото страдание.

Поет след поет ставаше, допълзяваше до пулта, изваждаше ръкописа и започваше да се вайка; и това продължаваше, продължаваше, продължаваше, докато цялата тържественост на случая стана безсмислена и смешна.

Никога и по никакъв повод не бях слушал досега да се четат толкова ръкописи. Няма да отрека, че някои бяха хубави, и дори ще се съглася, че нямаше нито един лош; но никой, освен първокласните поети не знае да чете, затова опитите му са страдание за всички, освен за самия с него.

Дори полковник Хигинсън, колкото и да е невъобразимо стар и от поколения наред кален да се явява на сцена, застана свит като скоба от годините си и изписука речта си от ръкописа с някакъв призрачен, скърцащ гласец, който е гърмял някога като камбанен звън за тревога, когато той се е втурвал в атака с полка си и го е водел към кръвопролитни победи. Речта на Хауълс беше кратка, той я бе научил наизуст и я каза добре; но поемата си чете. Изпълни я изискано и хубаво, прибави я към купчината ръкописи и се върна да седне до мене, доволен, че се е отървал, с изражение на оправдан подсъдим. Тогава аз зарязах моите подготвени и донейде научени тържествени слова и завърших представлението с дванадесет минути необуздани, несдържани, скверни глупости.

Посмъртното честване завърши. Беше ужасно; беше адско; едва поносимо; продължи два знойни часа, но не бих го пропуснал дори ако би ми струвало двойно по-голяма жега, изтощение, пътуване от Бостон за Мейн и погълнати сажди.

Бележки

[1] Писано на 3 юли 1908. — Б.пр.