Марк Твен
Автобиография (15)

Провалът на Орайън в изборите

Междувременно Орайън се въртеше в своята печатница в Кеокук, където живееше с жена си при нейните родители — уж на пансионски начала, но не вярвам да е могъл да плати нещо за този пансион. Понеже той не вземаше почти никакви пари за поръчките в печатницата, хората престанаха да дават поръчки. Той не можа да разбере, че щом се работи без печалба, качеството на работата се влошава и клиентите се виждат принудени да търсят друг, който да им изпълнява по-добре поръчките, и са готови да плащат за това по-скъпо. Орайън имаше много свободно време и отново се залови с правото. Той дори си закачи фирмичка, с която предлагаше услугите си като адвокат. Но не можа да вземе нито едно дело и никой не го потърси дори за съвет, въпреки че беше готов да работи и без хонорар и сам да купува хартията и гербовите марки. Заемеше ли се с нещо, той винаги бе ларж. Не след дълго той се пресели в едно селце на име Алегро Зандрия, на две-три мили надолу по реката, и окачи там фирмичката. Но пак никой не се хвана на въдицата. И Орайън загази здравата. Но по това време аз започнах да получавам по двеста и петдесет долара на месец като лоцман и поех издръжката му. Издържах го до 1861 година, когато неговият стар приятел Едуард Бейтс, вече министър в кабинета на Линкълн, го назначи на поста секретар на новата територия Невада и ние с Орайън потеглихме към тези краища с пощенска кола — пътя плащах аз, а той никак не беше евтин, та помъкнах със себе си всичките си спестени пари, към осемстотин долара в сребърни монети, заради които си проклех живота — толкова много тежаха. Носехме и друга подобна тежест — пълен тълковен речник. Той тежеше около хиляда паунда и щеше да ни разори, понеже компанията вземаше такса за всяка унция допълнителен багаж. С парите, които платихме за превоза на тоя речник, би могло да се издържа сума време цяло семейство; а на всичко отгоре речникът беше лош, в него нямаше нови думи, а само стари, които са се употребявали още по времето, когато Уебстър^[1] е бил дете.

Управлението на новата територия Невада представляваше интересна зверилница. Губернаторът Най беше стар, закален в битките политик от Ню Йорк — политик, а не държавник. Този як старец със снежнобяла коса имаше подкупващо мило лице и грейнали кафяви очи, които изразяваха красноречиво всяко чувство, всяка страст, всяко настроение. Очите му говореха по-добре от езика, а това никак не е малко, защото той умееше да говори забележително — както в личен разговор, тъй и на трибуната. Най беше проницателен човек. Той умееше да вижда под повърхността, да прониква до същината на нещата, без човек ни най-малко да подозира това.

Когато възрастни хора обичат да си погаждат номера, това говори нещо определено за тях. Това са хора, живели в неизвестност и непознаващи света и когато възмъжеят напълно, те продължават да таят в душите си стари идеали и норми на поведение, от които биха се отказали, ако с възмъжаването би им се удала възможност да видят света и да разширят кръгозора си. В новата територия имаше много „веселяци“ от този род. Не ми е много приятно да съобщавам това, защото тези хора ми бяха все пак симпатични, но фактът си е факт. Де да можех да са разкажа нещо по-малко обидно за тях! Ако имах основание да ги нарека обирници или джебчии, това все пак би било комплимент. Бих предпочел да кажа такова нещо, но не мога — то няма да отговаря на истината. Тези хора просто умираха да погаждат номера и аз няма да се опитвам да скрия това. Иначе те бяха съвсем свестни люде честни, благонадеждни, симпатични. Но с голям успех си погаждаха номера един на друг, което будеше одобрение, възхищение и дори завист сред техните съграждани. Естествено, те горяха от желание да изпробват своето изкуство върху някоя по-едра риба, а каква по-едра от губернатора? Но тук винаги ставаха засечки. Те правиха няколко опита, ала губернаторът отбиваше тези опити, усмихвайки се мило, като че нищо не се е случило. Накрая тарторите на шегаджиите от градовете Карсън и Вирджиния влязоха в сговор, за да могат с обединени усилия да постигнат победа, че иначе изпадаха в доста жалко положение. Хората се присмиваха не на набелязаната жертва, а на самите тях. И тъй събраха се десетина от тия юнаци и поканиха губернатора на едно рядко за онова време угощение — мариновани миди и шампанско. Такива деликатеси бяха нещо съвсем необикновено за този край и хората ги виждаха по-често във въображението си, отколкото наяве.

Губернаторът ме взе със себе си и по пътя каза пренебрежително:

— Жалка история. Така никого не могат излъга. Намислили са да ме напият така, че да отида под масата, и според техните представи това ще бъде ужасно смешно. Но малко ме познават. Не за първи път пия шампанско и трябва да ти кажа, че много ми понася.

Крайният резултат от номера се видя едва към два часа през нощта. По това време губернаторът беше още съвсем бодър, занимателен, весел, доволен и трезвен, макар да беше изпил толкова, че щом се разсмееше, от очите му потичаха не сълзи, а шампанско. В същия този час последният от шегаджиите отиде при своите приятели под масата, пиян като свиня. Тогава губернаторът се обърна към мен:

— Останахме сухи, Сам. Да идем да пийнем нещо, па после ще си лягаме.

Административната си зверилница губернаторът беше подбрал измежду най-смирените свои избиратели — безобидни хорица, които му бяха помагали в предизборната кампания в Ню Йорк и на които сега се отплащаше с доста високи заплати, и то в книжни долари, които… нямаха почти никаква стойност. Тези хора едва успяваха да свързват двата края. Орайън получаваше хиляда и осемстотин долара годишно, с които не би могъл да изхрани дори своя тълковен речник. Но една ирландка, дошла в Невада със свитата на губернатора, даваше на зверилницата квартира и храна срещу десет долара седмично. Ние с Орайън също квартирувахме и се хранехме при нея. Така при този евтин живот среброто, което бях донесъл със себе си, стигна за дълго.

В началото започнах да обикалям тоя край, за да търся сребро, но в края на 1862 или началото на 1863 година след завръщането ми от Аврора станах репортер във вирджинския „Ентърпрайз“. Не след дълго от редакцията ме изпратиха в град Карсън, за да отразявам сесията на законодателното събрание. Пишех по един репортаж седмично; той излизаше в неделя, а в понеделник работата на сесията биваше възпрепятствана поради недоволството и оплакванията на депутатите. Те вземаха думата и отбиваха ожесточено критиките на кореспондента, отрупвайки го — за по-голяма краткост в изказванията — с какви ли не „комплименти“. За да им спестя време, прибягнах до известния зов на лоцманите по Мисисипи — „марк твен^[2]!“ (два фадома, или дванадесет стъпки) и започнах да се подписвам с него.

Много скоро Орайън успя да спечели благоразположението на депутатите, които, макар да нямаха вяра никому, решиха, че в него могат да имат пълно доверие. По честност той държеше палмата на първенството в този край, но това не му носеше никакви материални облаги, защото не умееше нито да увещава, нито да сплашва депутатите. С мен работата стоеше другояче. Аз всеки ден се явявах на сесията, за да разпределя справедливо, по равно похвалите и упреците и да ги лепна после на половин страница в „Ентърпрайз“. С други думи, бях влиятелна личност. Аз накарах събранието да приеме закон, който задължаваше всички корпорации в Невада да регистрират своя устав дума по дума в специална книга, чието водене бе поверено на секретаря на новата територия — сиреч брат ми. Трябва да се каже, че всички устави бяха съставени абсолютно по един и същи начин. За регистрирането на Орайън се полагаха по четиридесет цента на всеки сто думи, по пет долара за издаденото удостоверение за регистрация и тъй нататък. Всеки имаше разрешение за строеж на път с право да взема пътен данък. От пътища и помен нямаше, но, тъй или иначе, всяко разрешение трябваше да се регистрира, а за регистрацията — да се плати. Всяко лице представляваше само по себе си минна корпорация и трябваше да се регистрира и да плати. С една дума, ние благоденствахме. Това регистриране ни носеше средно по хиляда долара на месец, и то в злато.

Губернаторът най-често отсъстваше от Невада. Той обичаше да прескача от време на време до Сан Франциско, за да си отдъхва от цивилизацията на новата територия. Никой не роптаеше против това, защото той беше всеобщ любимец. На младини той бе работил като пощенски кочияш в Ню Йорк или някъде в Ню Ингланд и бе добил навика да помни имена и физиономии и да предразполага към себе си пасажерите. Тези качества му служеха отлично в политическото поприще и той ги поддържаше ревностно. Още през първата година като губернатор той бе успял да се ръкува с всички жители на Невада и вече познаваше всеки от пръв поглед и можеше да го назове по име. Всичките двадесет хиляди невадци му бяха лични приятели и той можеше да прави каквото си ще, без да се страхува, че те ще погледнат неодобрително на някоя негова постъпка. Когато отсъстваше от Невада — а той обикновено отсъстваше, — Орайън поемаше неговите функции като „изпълняващ длъжността губернатор“ — титла, която много лесно се превърна просто в „губернатора“. Съпругата на губернатора Клемънс умираше да я наричат губернаторша. Едва ли има човек на света, който да се е радвал повече на това звание. Тя така открито се прехласваше от своята роля на първа дама в обществото, че това обезоръжаваше както критикарите, тъй и завистниците. Като губернаторша и първа дама, на нея й беше нужна подходяща къща — къща, която да отговаря на високото й обществено положение — и тя без труд успя да склони Орайън да построи такава къща. Орайън въобще лесно се съгласяваше на всичко. За дванадесет хиляди долара той построи и обзаведе къща, която нямаше равна на себе си в столицата — най-модерната и най-скъпата къща.

Когато четиригодишният мандат на губернатора Най-вече изтичаше, разкри се загадката защо той се бе съгласил да напусне великия щат Ню Йорк и да се пресели в тази необитаема, обрасла с джоджен пустош. Това беше нужно, за да може да стане сенатор в Конгреса на Съединените щати. Сега оставаше само новата територия Невада да се превърне в щат. И той успя да направи това без особени усилия. Нито тази пясъчна пустиня, нито нейното рядко население бяха годни да понесат тежкото бреме на едно щатско управление, но въпреки това населението държеше на тази промяна и губернаторът спечели играта.

Изглеждаше, че и Орайън печели в тази игра, защото поради своята честност той бе не по-малко обичан от губернатора, чиято популярност се дължеше на други причини. Но в решителния момент най-неочаквано се прояви вроденото своенравие на Орайън и това го доведе до катастрофа.

С изключение на два поста в новия щат Невада — сенатор на щата (губернатора Най) и щатски секретар (Орайън Клемънс) — за всички останали длъжности в управлението имаше по няколко кандидати. Нямаше никакво съмнение, че Най ще пипне сенаторското място, а Орайън — секретарското, тъй като липсваха други кандидати. Но точно в деня, когато конгресът на Републиканската партия трябваше да определи нейните кандидати, Орайън изпадна в един от своите пристъпи на добродетелност. Той отказа да се яви на конгреса. Как ли не го убеждаваха, но напусто. Той заяви, че присъствието му на конгреса щяло да окаже влияние, а това било нечестно и непочтено и кандидатурата му не бивало да бъде опетнена по такъв начин. Това становище бе напълно достатъчно за провала му, но за да бъде съвсем сигурен този провал, същия ден Орайън биде обзет от още един пристъп на добродетелност. Години наред той имаше навика да сменя като ризите си не само своето вероизповедание, но и отношението си към въздържателските идеи. Днес той ще е пълен въздържател и най-горещ защитник на тези идеи, утре ще мине в противния лагер, после… и тъй нататък. В деня на издигането на кандидатурите той, както по-голямата част от народа, имаше добро отношение към уискито, но най-неочаквано реши да мине на позициите на най-безкомпромисните въздържатели. Как ли не го молиха и увещаваха приятелите му. Не, не можаха да го убедят да пристъпи прага на кръчмата.

На другия ден вестникът публикува списъка на издигнатите кандидати. Името на Орайън не фигурираше в този списък. Той не бе получил нито един глас.

С поемането на управлението от новите власти в щата богатите приходи на Орайън секнаха. Той остана без работа. Трябваше да се направи нещо. Той окачи адвокатската фирмичка, но не можа да събере клиентела. Чудна работа! Просто необяснимо! Дори аз не мога да дам някакво определено обяснение, а трябва да гадая: предполагам, че той бе готов да проучва всяко дело откъм двете му страни толкова старателно и толкова съвестно, че когато завършеше пледоарията си в съда, нито той, нито съдебните заседатели биха могли да кажат коя страна защищава. Клиентите вероятно откриваха тази негова особеност още докато му излагаха случая си, и се оттегляха своевременно, за да го спасят от провал.