Марк Твен
Автобиография (24)

Сузи пише моята биография

На тринадесет години Сузи, слабичко момиченце с кестеняви плитки, които преливаха в златисто около врата, беше може би най-заетата пчелица в семейния кошер — учене, лечебна гимнастика, различни игри и занимания, но въпреки това по свой почин, подбудена от обич, си беше намерила още едно занимание: да пише моята биография. Тя вършеше това вечер в стаята си и криеше написаното. След известно време майка й откри нейните записки и ми ги показа. А после призна „престъплението“ си пред Сузи и й обясни колко се гордея с нея. Спомням си това време с дълбока радост. И друг път ми бяха правили комплименти, но никога не се бях трогвал така, никога те не са ми били толкова скъпи. Сега мога да кажа, че от всички комплименти, от всички похвали и почести, с които съм бил удостояван, най-високо ценя стореното от Сузи. Препрочитам тези редове сега, след толкова години, и те отново ме вълнуват като най-висока награда и ми носят същата радостна изненада, каквато ми носеха тогава, но сега тя е примесена с тъга, защото прилежната и припряна ръка, написала тези редове, никога няма да докосне моята — и аз разбирам как се чувства скромният, неочакващ почести човек при вида на кралския указ, с който му се дава благородническа титла.

Прелиствайки един от бележниците си, който не бях докосвал години наред, се натъкнах на една моя бележка за тази биография. Съвсем ясно е, че в онези далечни дни аз, било на закуска, било на обяд, съм позирал за тази биография. Какво говоря, направо си спомням, че позирах и дори, че Сузи беше забелязала това. Помня как една сутрин на закуска подхвърлих някакво остроумие с доста самодоволен вид и как след това Сузи беше казала тайно на майка си, че папа прави това заради биографията.

В писаното от Сузи не мога да променя нито ред, нито дума, само ще предам тук-таме откъси, в които е отразена особената простота на едно чисто сърце, на прекрасното детско сърце. Всичко, което извира от това сърце, се отличава с очарование и изящество и при все че може би е в разрез с всички общоприети закони на литературата, то си остава литература и заслужава признание.

Правописът понякога е отчайващ, но такъв си беше правописът на Сузи и аз няма да го променям. Нейните грешки са ми скъпи и не искам да кощунствам с тях. За мен те са чисто злато. Да ги поправя, би означавало не да облагородя това злато, а да го разваля. Така ще изчезне цялата им волност и гъвкавост и те ще станат сухи и трафаретни. Дори най-невероятните правописни грешки не ме смущават. Защото така пишеше Сузи и след толкова положен от нея труд нищо друго не може да бъде по-добро.

Езиците й се удаваха лесно, историята също, музиката също; изобщо учеше всичко бързо, лесно и задълбочено, освен правописа. След време научи дори и него. Но даже да не го беше научила, това едва ли би ме огорчило, защото, макар самият аз да имах изряден правопис, никога не съм уважавал особено тази способност. Когато бях ученик, в училището даваха две награди: едната за добър правопис, а другата за вежливи обноски. Тези награди представляваха тънки, гладки сребърни медальончета, големи колкото монета от един долар. На едната беше гравирано в курсив „Правопис“, а на другата — „Вежливост“. Който спечелеше някой от тези „медали“, го носеше на връвчица на шията си и цялото училище му завиждаше. Всеки беше готов да му отрежат ръката, за да поноси такъв медальон поне една седмица, но това щастие се падаше само на двама — на Джон Робардс и на мен. Джон Робардс беше неизменно, неповторимо вежлив; бих казал дори дяволски вежлив; злокобно вежлив, отвратително вежлив. Именно такова чувство предизвикваше тази негова черта. И, разбира се, той винаги носеше медала за вежливост. А аз винаги носех другия медал. Впрочем „винаги“ е малко силно казано. Няколко пъти ние се лишавахме от медалите си. Омръзваше ни да ги носим. Имахме нужда от разнообразие и понякога си ги разменяхме. Джон Робардс се радваше да има поне някакъв външен знак, че пише правилно, въпреки че правописът му беше отвратителен. Аз също се радвах поне по знака да ме мислят за вежлив. Но, разбира се, тази промяна никога не траеше дълго: някой от съучениците ни забелязваше трампата и като всеки нормален ученик, веднага ни я обаждаше на учителя. Той естествено незабавно ни отнемаше медалите, но ние винаги си ги връщахме още преди да е изтекла седмицата. Ако се случеше да ни ги вземат, да речем, в понеделник, в петък следобед, когато учителят правеше равносметка за изминалата седмица, вежливостта на Джон се оказваше пак на първо място. Освен това този ден неизменно приключваше със състезание по правопис. Изпаднал в немилост, аз отговарях последен от моята група, но винаги успявах да съсека и двете групи и накрая окачвах медала на шията си. Вярно, че веднъж към края на една от тези битки не можех да кажа как се пише една дума: пропуснах първото „р“ във „февруари“, но това беше в името на любовта. По това време така се бях увлякъл по едно от момичетата, че заради него можех да пропусна и цялата азбука.

Както казах преди малко, никога не съм се отнасял с особено уважение към способността да се пише безпогрешно. В това отношение не съм се променил и до ден-днешен. Преди появата на учебниците по правопис с техните застинали норми в различния правопис на хората се разкриваха черти от техния характер, можеше да се забележат дори различни отсенки на мисълта, а сега? Струва ми се, че тези учебници са съмнително благо.

Сузи започна биографията в 1885 година, когато аз бях навършил четиридесет и девет години, а тя — тринадесет. Биографията започва така:

Ние сме много щастливо семейство. То се състои от папа, мама, Джийн, Клара и мен. Аз ще пиша за папа и никак няма да ми е трудно да говоря за него, защото той е забележителен характер.

Мнозина са описвали външността на папа, но съвсем неправилно. Той има хубава прошарена коса, не много гъста и не много дълга, а точно каквато трябва; римски нос, който прави лицето му още по-красиво; добри сини очи и мустачки. Той има чудесно оформена глава и профил. Той има и много хубава фигура — с една дума, той е човек с изключително красива външност. Всички негови черти са съвършени, само не и зъбите. Лицето му е много светло и той не носи брада. Той е много добър човек и много смешен. Има избухлив характер, но всички в семейството сме такива. Той е най-прекрасният човек — друг такъв не съм виждала и сигурно няма и да видя — и е страшно разсеян. Умее да разказва много интересно. Ние с Клара по-рано сядахме на страничните облегалки на креслото от двете му страни и той ни разправяше разни неща за картините на стената.

И досега помня как им разказвах за картините. И никак не беше лесно да угодиш на тези хлапета — те бяха взискателна публика.

На едната стена от библиотеката в къщата ни в Хартфорд библиотечните полици стигаха до самата камина — по-точно, полиците започваха от двете страни на камината. На тях и на самата камина стояха различни украшения. В единия край имаше маслена картина на котешка глава; на другия край — глава на красиво младо момиче, Емилийн, в естествена големина — импресионистичен акварел. А между тези две картини стояха разните джунджурийки, за които споменах, и едно маслено платно на Елиу Ведер „Младата Медуза“. Децата често ме караха да им разкажа някоя приказка — съвсем импровизирана, без да се замислям нито за миг — и в тези приказки да фигурират всичките джунджурийки и трите картини. Винаги бях длъжен да започвам с котката и да свършвам с Емилийн. Никога не ми даваха, поне за разнообразие, да започна в обратния ред. Освен това не се разрешаваше да вмъквам някое от украшенията не на място, сиреч не в реда, по който бяха строени на полиците.

Тези украшения нямаха мира нито миг, нямаше за тях ден за почивка, нямаше неделя. В живота си нямаха неделя, в целия си живот нямаха покой. Всъщност тяхното не беше живот, а една безкрайна, еднообразна поредица от злодейства и кръвопролития. И с течение на времето тези украшения и картини започнаха да проявяват признаци на умора. Защото бяха минали през такива бурни и страшни приключения.

Децата ми създаваха големи затруднения като разказвач още отначало. Когато ми донасяха някоя картина от списание и искаха да съчиня по нея приказка, те закриваха с ръце останалата част от страницата, за да не ми дадат възможност да открадна някоя идея оттам. От мен винаги се искаха съвсем нови и оригинални приказки. Понякога те просто назоваваха едно, две или десет действащи лица и ме караха на тази тъничка основа да градя сюжет, в който героите да заживеят пълнокръвен живот, завладяващ със страхотиите си. А случеше ли се да научат името на някое непознато животно или нещо друго, можех да не се съмнявам, че ще искат да ги вмъкна в следващата приказка. Веднъж Клара ме накара да измисля приказка за водопроводчика и „богонстриктора“. Тя не знаеше какво е боа-констриктор, докато змията не зае своето място в разказа, и тогава остана напълно доволна от нея.

Любимата игра на папа е билярдът и когато е уморен и иска да си почине, той стои по цяла нощ и играе билярд — изглежда, че така му почива главата. Той пуши много, почти непрекъснато. Той има типичен писателски ум, защото понякога не може да разбере най-простите неща. Сигналният ни звънец против крадци се поврежда често и се наложи папа да изключи от него махагоновата гостна, защото звънецът има навика да звъни дори когато прозорецът на гостната е затворен. Но после той помисли, че звънецът може би се е оправил, и реши да провери; ето защо той го включи и после отиде да отвори прозореца на гостната; звънецът зазвъня — нали ако е редовен, трябва да зазвъни. Но папа се качи възмутен горе и каза на мама: „Ливи, сигналът в гостната не е в ред. Ей сега отворих прозореца да проверя.“ „Какви ги говориш! — отвърна мама. — Щом си отворил прозореца, ясно е, че звънецът ще звъни.“ „Аз точно за това го отворих и слязох долу да проверя дали ще звъни.“

Мама се опита да му обясни, че ако иска да провери дали сигналът е в ред, трябва да види дали понякога не звъни при затворен прозорец, а не да отваря прозореца, но напразно, папа не можа да разбере това и много се ядоса на мама, че иска да го убеди в невъзможни неща.

Това се казва честен и откровен биограф, не се мъчи да ме лакира. Аз и досега си оставам така тъп по отношение на всякакви главоблъсканици и заплетени работи, какъвто бях и в онези далечни дни, когато Сузи забеляза тази моя особеност. Сложните неща ме угнетяват, после започват да ме дразнят и накрая раздразнението преминава в гняв. Аз не мога спокойно да изчета дори един най-прост и обикновен договор — просто побеснявам при вида на тези „участващи страни“, „договарящи страни“, „трети страни“ и т.н. Арчкрофт^[1] идва при мен всеки ден и прави жалки опити да ме накара да разбера по какви пунктове водим делото против Хенри Бътърс и Харолд Уийлър и останалите от шайката на Плазмън, но всеки ден вдига ръце от мен. Става ми мъчно, като го гледам как след всеки опит отправя към мен настойчив, умолителен поглед и казва: „Разбрахте това, нали го разбрахте?“ И аз винаги трябва да отговарям: „Нищо не съм разбрал, Арчкрофт. Мъча се да го разбера, но не мога.“

В дните, за които пише Сузи, ми се случи да се сблъскам веднъж с една досадно заплетена работа. Моят пълномощник Ф. Дж. Уитмор ме докара един ден от града с двуколката си. Влязохме през вратата на големия двор и се отправихме към конюшнята. Пътят в двора беше тесен, колкото за една кола, и приличаше на лъжица, чиято дръжка вървеше от вратата до голяма кръгла леха цветя пред конюшнята. Тук пътят се раздвояваше и правеше ухо около лехата, което ми напомняше долната част на лъжицата. Аз седях отдясно в двуколката. Когато наближихме ухото, аз, който, повтарям, седях отдясно (от същата страна се намираше и къщата), забелязах, че той възвръща наляво и се готви да обиколи лехата от лявата страна.

— Не натам, Уитмор — казах му аз, — завий надясно. Искам да сляза откъм входа на къщата.

— Входът е така, че във всички случаи ще слезеш откъм него — отвърна той.

Казах му, че е идиот, но той държеше на своето и тогава аз предложих:

— Да опитаме и ще видиш, че не си прав.

Той опита и ме докара пред входа на същата страна, от която казваше. Аз не можах да си обясня това, а не мога да си го обясня и сега. Казах му:

— Уитмор, това стана съвсем случайно. Не можеш да го повториш.

Той рече, че може, излязохме чак на улицата, завихме, върнахме се и пак стана същото. Това ме изуми, зашемети, но не ме убеди. Не вярвах, че той ще може още и веднъж да извърши това чудо, но той го извърши. И каза, че може да прави тоя фокус цял ден все със същия резултат. Но моето търпение се изчерпа и аз му казах да си върви в къщи и да подаде молба за лудницата — аз ще му плащам разноските. Не исках да го видя цяла седмица. Качих се горе побеснял и заразправях на Ливи какво се е случило, като очаквах да намеря разбиране и да я накарам да намрази Уитмор; но докато й разказвах, тя само се смееше — все по-звънко, защото нейната глава беше като Сузината. Загадките и главоблъсканиците не бяха страшилище за нея. Двете със Сузи имаха аналитичен ум. А моят, както се мъчех да покажа, беше другояче устроен. Колко пъти съм разказвал след това този случай с напразната надежда, че все ще намеря някого, който да вземе моята страна, но не можах да намеря такъв. Аз дори не мога да обясня спокойно всички обстоятелства — все се запъвам, мисля как беше лъжицата, дръжката й, долната част, двуколката, конят, от коя страна седях и щом стигна дотук и трябва да обърна коня вляво, всичко отива по дяволите. Просто не мога да си представя как може да съм пак от дясната страна, когато спрем пред вратата. Сузи беше права: много неща ми остават необясними.

Тази сигнална система против крадци, за която говори Сузи, си живееше весело, безгрижно и напълно безотговорно. Тя вечно се повреждаше на едно или друго място, а възможности за това колкото щеш, защото всички врати и прозорци на къщата — от мазето до горния етаж — бяха свързани с нея. Във всеки случай, когато биваше повредена, тя успяваше да ни разтревожи само за малко: ние веднага откривахме, че тя се подиграва с нас и звъни сърцераздирателно просто за собствено удоволствие. После я изключвахме и викахме електротехник от Ню Йорк, защото в Хартфорд не се намираха електротехници по онова време. След поправката отново я включвахме и отново се изпълвахме с доверие в нея. Тя беше свършила работа само един-единствен път. Иначе цялото й съществуване, което ми струваше доста скъпо, беше капризно и безцелно. Този единствен път тя изпълни дълга си както трябва — сериозно, съсредоточено, безупречно. В една черна и ветровита мартенска нощ се разнесе нейният оглушителен звън и аз тутакси скочих от леглото, разбирайки, че този път няма шега. Вратата на банята се намираше откъм моето легло. Влязох там, погледнах индикатора, изключих вратата, която той показваше, и звънецът спря. После пак си легнах. Жена ми подхвана:

— Какво беше това?

— Вратата на мазето.

— Мислиш ли, че е крадец?

— Да, разбира се. Ти да не мислиш, че е директорът на неделното училище?

— Не, не мисля. Какво ли може да търси?

— Според мен, скъпоценности, но той не познава къщата и си въобразява, че ще ги намери в мазето. Неприятно ми е да разочаровам един крадец, с когото дори не се познавам и който нищо не ми е направил, но кой му е крив, като не му идва наум да попита — щях да му кажа, че долу не държим друго, освен въглища и зимнина. Пък кой го знае, може би познава къщата и търси именно въглища и зимнина. Дори съм склонен да мисля, че е дошъл за зимнина.

— Ще слезеш ли да видиш?

— Няма смисъл. С нищо не мога да му помогна. Нека търси сам, аз не зная къде стоят нещата.

— Но представи си, че се качи на първия етаж.

— Какво от това? Ще го разберем веднага. Отвори ли вратата, звънецът ще зазвъни.

Точно в този миг се разнесе ужасният звън.

— Ето го, че влезе — обадих се аз. — Нали ти казах? Зная си ги аз крадците. Те са методични хора.

Погледнах в банята да проверя дали съм прав и се оказа, че съм прав. Изключих вратата на трапезарията, звънецът млъкна и аз пак си легнах.

— Какво търси сега според теб? — попита жена ми.

— Мисля, че си е отбрал необходимата зимнина и сега му трябват гривни за салфетки и разни дреболии за жената и децата. Крадците винаги имат семейства и много се грижат за тях; за себе си вземат само най-необходимото, а останалото за семейството — във вид на сувенири. Така те не забравят и нас, защото същите тези сувенири им напомнят й за нас. Ние никога няма да ги видим вече, но споменът за оказаното внимание остава навеки в душите ни.

— Ще слезеш ли да видиш какво иска?

— Не. Не ме интересува и сега, както и одеве. Това, крадците, са опитни хора — те най-добре знаят какво търсят. Аз едва ли ще му помогна. Но предполагам, че търси порцелан, украшения и разни такива. Ако познава къщата, не може да не знае, че на първия етаж друго няма да намери.

Тук тя попита с развълнуван глас:

— Ами ако се качи горе?

— Какво от това? Той ще ни предупреди.

— Но какво ще правим ние тогава?

— Ще излезем през прозореца.

— За какво ни е тогава тази сигнална система? — попита тя малко нервно.

— Нима досега не се увери колко е полезна? И нали ти обясних в какъв смисъл може да ни бъде полезна, ако той реши да се качи тук?

С това въпросът се приключи. Звънецът не се обади повече.

След малко аз казах:

— Сигурно е останал разочарован. Отишъл си е със зимнината и украшенията, но мисля, че не е доволен.

После заспахме. На сутринта скочих в осем без четвърт и се разбързах, защото трябваше да хвана влака за Ню Йорк в 8.29. Във всички стаи на долния етаж газта гореше с пълна сила. Новото ми палто го нямаше; изчезнали бяха и чадърът ми, и новите ми, още необувани лачени обувки. Големият прозорец към градинката зад къщата стоеше широко отворен. Прехвърлих се през него и проследих пътя на крадеца надолу по хълма между дърветата, което не беше никак трудно, защото целият този път беше осеян с никеловите гривни и салфетки, моя чадър и други предмети, които му се бяха сторили ненужни. Върнах се победоносно в къщи и доказах на жена ми, че съм бил прав — че крадецът е останал разочарован. Аз подозирах това още от самото начало, съдейки между другото и от факта, че той не се качи на втория етаж да се види с живи хора.

Папа има много особена походка и тя много ни харесва, защото му отива, но много хора не я харесват: той все крачи напред-назад из стаята, когато мисли, а и на обед между всяко ядене.

В онези дни дойде да ни погостува една далечна наша роднина. Тя щеше да остане у нас една седмица, но въпреки че я посрещнахме много любезно, още на другия ден се вдигна и си замина. Колкото и да си блъскахме главите, не можахме да разберем причината. Едва много по-късно работата се изясни. Причината се оказа моят навик да крача из стаята, докато се поднесе второто или третото ядене. А жената решила, че не мога да търпя присъствието й.

Интимното обръщение на жена ми към мене беше „младежо“. В него имаше някаква насмешка, но същевременно и много обич. Аз наистина имах някои черти в характера и поведението, присъщи на хора значително по-млади от мен.

Папа много обича животни, особено котки, и ние имахме по-рано едно мило сиво котенце, което той наричаше Мързелан (папа винаги носи сиво, за да му отива на косата и очите). Той слагаше Мързелан на рамото си — това беше чудна, чудна гледка! — и сивото коте заспиваше сгушило се в яката на сивото палто и косата. Папа даваше ужасно смешни имена на нашите котки, например: Хайта, Мълния, Пъструшко, Фройлайн, Мързелан, Бъфало Бил, Мехур, Кливланд, Каша или Чума и Глад.

Когато децата бяха още съвсем малки, имахме една черна котка на име Сатана, а едно от нейните котета се наричаше Грях. Децата трудно се оправяха с местоименията. Един ден Клара дойде при мен и черните й очички мятаха мълнии от яд. „Папа — казва, — трябва да накажем Сатана. Завряла се е в парника и не мърда оттам, а нейните котенца плачат долу.“

Папа има доста остър език, но аз си мисля, че не е бил толкова остър, когато се е оженил за мама. Една негова позната обича да прекъсва другите, когато говорят, и папа каза веднъж на мама да каже на мъжа на тази жена: „Добре, че жена я е нямало, когато бог е казал: «Да бъде светлина».“

Както отбелязах преди малко, Сузи е честен летописец. Тя не прикрива недостатъците, а ги изважда на показ наред с най-хубавите качества. Аз наистина бях казал това, което Сузи цитира, и до ден-днешен съм почти сигурен, че ако тази дама би се случила някъде наблизо, когато създателят е рекъл: „Да бъде светлина“, тя щеше да го прекъсне и щяхме да си останем без светлина за вечни времена.

Онзи ден папа каза: „Аз съм мъгуъмп^[2], а един мъгуъмп е чист до дъно на душата си.“ (Папа знае, че му пиша биографията и казва това нарочно, та да го запиша.) Той мрази да ходи на черква и аз не можех да разбера защо, но сега разбирам: онзи ден той каза, че не можел да търпи да слуша друг, освен себе си, а когато той говорел, можел да се слуша с часове, без да му омръзне, което, разбира се, беше казано на шега, но аз съм сигурна, че в тази шега има нещо вярно.

Забележката на Сузи за моя остър език непрекъснато ме човърка, затова ще се върна на нея. През първите десет години от брачния ми живот аз много внимавах в приказките си и гледах да си държа езика зад зъбите, когато бивах в къщи, а случеше ли се да ми накипи повече, излизах и отивах някъде по-далеч да си излея каквото ми е на душата. На уважението и доброто мнение на жена ми държах повече, отколкото на уважението и доброто мнение на цялото останало човечество. Косите ми се изправяха при мисълта, че един ден жена ми може да разбере, че аз съм лицемер, зареден с непристойни думи. През първите десет години следях всяка своя дума и не се съмнявах, че тактиката ми е успешна. С този грях на душата не се чувствах никак по-зле, отколкото ако бях чист и невинен.

Но в края на краищата се издадох — и то съвсем случайно. Една заран влязох в банята да се бръсна и кой знае как съм оставил вратата открехната. За първи път се случваше да не я затворя добре. Аз винаги вземах тази предпазна мярка, защото бръсненето беше истинско мъчение за мен и рядко се случваше да го изтърпя докрай, без да прибягна до някои спасителни в такива случаи изрази. Този път бях останал незащитен, но дори не подозирах това. Този ден бръсненето вървеше сравнително добре и минах само с полугласни ругатни и мърморене — без много шум, без викове. После си облякох ризата. Моделът на моите ризи е моя измишльотина. Те се закопчават отзад — когато има копчета. Този път липсваше копче. Аз веднага кипнах и съответно повиших тон, но не само повиших тон, а и изразите ми станаха по-пиперливи. Но не се смущавах, защото вратата на банята беше дебела и предполагах, че съм я затворил добре. Отворих прозореца и изхвърлих ризата. Тя падна долу на пясъка — може би, за да й се възхищават хората, които по това време отиваха на църква; между пътеката, по която минаваха богомолците, и храстите имаше само някакви си 50 крачки. Продължавайки да ръмжа и да ругая, облякох друга риза. Но и тя нямаше копче. Посрещнах със съответните изрази тази нова изненада и изхвърлих ризата през прозореца. Бях толкова ядосан, толкова побеснял, че не погледнах третата риза, а направо я намъкнах. Но и този път липсваше копче и ризата последва другарките си през прозореца. Тогава се изпъчих, събрах всичките си неизползвани резерви и започнах да изригвам ругатни. Точно по средата на това изригване погледът ми падна върху открехнатата врата и аз изстинах.

Нужно ми беше много време да довърша тоалета си. Аз се разтакавах и се мъчех през това време да измисля какво е най-добре да сторя при създалите се обстоятелства. Щеше ми се да вярвам, че жена ми спи, но знаех, че не спи. През прозореца не можех да избягам. Той беше тесен, ставаше само за ризи. Накрая реших да вляза тържествено в спалнята, все едно че нищо не се е случило. Изминах успешно половината от пътя. Не смеех да обърна поглед към нея, защото това криеше известни опасности. Много е трудно да си даваш вид, че нищо не си направил, когато фактите говорят обратното, и увереността, с която играех ролята си, скоро се изпари. Насочих се към лявата врата, защото тя беше най-далеч от жена ми. Тази, врата не беше отваряна още от построяването на къщата, но сега ми се стори благословено спасение. Леглото беше същото, в което лежа сега и диктувам тези спомени ден след ден. Да, същото, със същата фино изработена черна венецианска табла — най-удобното легло, което съм виждал, достатъчно широко да побере цяло семейство, с дърворезба от ангели на задната и предната табла, които носеха покой на спящите и приятни сънища. Трябваше да се спра по средата на стаята. Нямах сили да продължа нататък. Бях сигурен, че ме стрелкаха строги очи, че дори дърворязаните ангели ме оглеждаха с неодобрителен поглед. Нали разбирате какво чувство изпитва човек, когато знае, че някой го гледа в гърба. Идва ти да се обърнеш — просто не може да не се обърнеш. И аз се обърнах. Леглото се намираше на същото място, където е сега, само че с високата табла от другата страна. Ако беше поставено както му е редът, тогава високата задна табла щеше да ме закрива. Но предната не беше достатъчна за тази цел и аз бях съвсем изложен, нямах никаква защита. Обърнах се. Това, което видях, не се е заличило от паметта ми до ден-днешен.

На белите възглавници лежеше главата с черни коси — онова младо и хубаво лице; а в благородните очи имаше нещо, което никога преди не бях забелязвал. Те святкаха, хвърляха мълнии от възмущение. Свих се. Под този укорителен поглед мислех, че съвсем ще изчезна. Стоях мълчалив от опустошителния огън може би минута, но тя ми се стори безкрайно, безкрайно дълга. След това устните на жена ми се разтвориха и произнесоха последната ругатня, която бях казал в банята. Езиково тя беше безпогрешна, но звучеше много меко, много кадифено, неопитно, невежествено — изобщо тонът й съвсем не отговаряше на съдържанието. В живота си не бях чувал нещо толкова неуместно, толкова нехармонично, толкова нескопосно, толкова зле съчетано, колкото тези остри думи и този немощен тон. Едва се сдържах да не се разсмея — нали бях виновен и трябваше да изкупя вината си. Мъчех се да не избухна в смях и успях — до момента, в който тя каза:

— Ето как звучи!

Тогава избухнах; въздухът се изпълни с шрапнели от мен, дори можеше да се чуе как свистят. Казах:

— О, Ливи, ако наистина така звучи, бог да ме прости, никога вече няма да ругая.

Тогава и тя се разсмя. Двамата продължихме да се смеем като луди, докато прималяхме от смях. Бяхме се помирили.

Седнахме с децата да закусваме — Клара, шестгодишна, и Сузи осем — и майка им ми направи предпазлива забележка за невъздържания език; предпазлива, защото не искаше децата да подозрат нещо — предпазлива забележка против ругатните. Но децата я чуха и викнаха в един глас:

— Но, мама, не знаеш ли? Папа често ги говори такива.

Останах като гръмнат. А си бях мислил, че никой не знае тайната ми и не само не я знае, но дори не я подозира.

— Откъде знаете, диваненца такива?

— Как да не знаем, ние често подслушваме от балкона, когато ти разговаряш с Джордж в хола.

Една от последните книги на папа е „Принцът и просякът“ и това несъмнено е най-хубавата му книга; някои хора искат той да се придържа към стария си стил и затова някои господа му писаха: „Аз много обичам «Хъкълбери Фин» и се радвам, че се връщате към стария си стил.“ Това ме радва, това ме радва много, защото ме смощава (Сузи е била смутена от тази дума и се е колебала; най-напред я е написала с „у“, но после го е зачеркнала и поправила на „о“), че толкова малко хора познават папа, искам да кажа, толкова малко го познават истински, те мислят, че Марк Твен е само хуморист, който си прави шега от всичко; „с грива от ръждивокафява коса, която страшно се нуждае от гребен, с римски нос, малки остри мустачки, тъжно, угрижено лице“ и т.н. Така хората си представят папа, а аз исках да напиша книга, в която да проличи неговият благ характер, и „Принцът и просякът“ е донякъде такава книга. Тя е пълна с възхитителни мисли и о, какъв език! Великолепна. Мисля, че една от най-вълнуващите сцени в нея е, когато просякът язди на кон с благородниците и вижда майка си. И после какво става! Как тя се втурва към него, като го вижда, че я спира с ръка и как грубо я изблъскват кралските офицери, и как съвестта на малкия просяк започва да го гризе, когато си спомня срамните думи, отронили се от устата му: „Не те познавам, жено“, и как цялото му величие отива по дяволите и гордостта му се стапя. Това е великолепно красива и вълнуваща сцена и папа я е описал толкова великолепно. Никога не съм виждал човек толкова богат на чувства, колкото папа. „Принцът и просякът“ е пълна с вълнуващи места, но невинаги в тях има хумор. В коронацията — в тази вълнуваща коронация, точно след като малкият крал си възвръща короната, папа е вмъкнал това за кралския печат, дето просякът казва, че използвал печата да си чупи с него орехи. О, толкова е смешно и хубаво. Папа рядко пише дори ред, без да има нещо смешно в него, и аз мисля, че той винаги така ще пише.

Децата помагаха на майка си да редактира моите книги в ръкопис. Тя сядаше на верандата и четеше на глас с молив в ръка, а децата я гледаха с широко отворени очи и с известно подозрение, защото бяха убедени, че когато стигне до някой много интересен пасаж, ще го зачеркне. Техните подозрения бяха напълно оправдани. Пасажите, които най-много им харесваха, винаги се оказваха доста силни и се нуждаеха от видоизменение и пречистваше, което винаги се извършва от майката. За собствено удоволствие и за да се наслаждавам на протестите на децата, аз често подвеждах редактора си. Много пъти вмъквах умишлено неща, по-остри и грубовати, на които децата се радваха, а после наблюдавах как безмилостният молив върши своето фатално дело. Често пъти заедно с децата молех за пощада, спорех и се преструвах, че върша всичко това искрено. Децата се хващаха, но се хващаше и майка им. Ставахме трима срещу един — доста несправедливо. Но всичко това беше толкова приятно, че аз не можех да устоявам на съблазънта. Понякога ние излизахме победители и тогава тържествувахме. След това аз сам зачерквах пасажа, без никой да ме види. Той си беше изпълнил предназначението. Беше доставил удоволствие на трима ни и като го махах от книгата, го сполетяваше съдбата, която по начало му бях отредил.

Ние с Клара сме сигурни, че папа е изиграл на баба оня номер, дето е описан в „Приключенията на Том Сойер“: „Дай ми тази пръчка.“ Пръчката полетя във въздуха, опасността беше предстояща. „Погледни зад себе си, лельо.“ Старата жена се завъртя да спаси полите си. Момчето мигом побягна, прекатери се през високия стобор и изчезна зад него.

Сузи и Клара бяха съвсем прави. По-нататък Сузи казва:

Ние знаем, че папа „го е връзвал“ от училище. А колко често се е преструвал, че умира, за да не отиде на училище!

Тези откровения ме смущават, но те са справедливи. Ако за всички хора съм толкова прозрачен, колкото съм за Сузи, значи, че съм положил много напразни усилия в живота си.

Баба не е можела да накара папа да отиде на училище, затова го е пратила на работа в една печатница. Той отишъл и постепенно се изучил достатъчно, за да може да настигне тези, които са били по-ученолюбиви като малки.

За отбелязване е, че Сузи не се самозабравя, когато ме хвали, а е спокойна и обективна като истински биограф. За отбелязване е още, и това й прави чест, че като биограф тя разпределя справедливо комплиментите и критиките.