Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mark Twain’s Autobiography, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2012)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Марк Твен. Писма от Земята. Автобиография

 

Редактор: Мариана Шипковенска

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Андреев

Коректори: Людмила Стефанова, Евдокия Попова

ДИ „Народна култура“

ПК „Д. Благоев“

История

  1. — Добавяне

Орайън Клемънс

Брат ми, Орайън Клемънс, беше изключително своеобразна личност. Седемдесет години вече живея на този свят, но още не съм срещал човек като него.

Орайън се бе родил в Джеймстаун, щата Тенеси, в 1825 година. Той беше първородният в семейството. Между него и мен идваше сестра ми Маргарет, починала на девет години в 1839 година в онова селце Флорида, където съм се родил аз; след нея беше Памела, майка на Самюъл Е. Мофет, която цял живот боледуваше и почина миналата година близо до Ню Йорк на седемдесет и пет годишна възраст. Имахме и един брат Бенджамин, който почина в 1842 на десет години.

Детството на Орайън бе преминало в Джеймстаун, това селце с дървени къщи, сред ридовете на Източен Тенеси, населени рядко с примитивни хорица, които бяха толкова невежи и толкова малко знаеха за външния свят, колкото и дивите животни, обитатели на околните гори. Орайън е бил десетгодишен, когато нашите са се преселили във Флорида, а после в Ханъбъл. На петнадесет-шестнадесет годишна възраст го изпратиха в Сейнт Луис, където изучи печатарския занаят. Една от най-характерните му черти бе способността му да се пали. Всяка сутрин той се събуждаше запален от някаква нова идея; тя просто го изгаряше целия ден, за да угасне вечерта, а на другата сутрин, още необлякъл се, той гореше от друга. Така всяка година от своя живот той сменяше по триста шестдесет и пет нови идеи, докато едно ранно утро почина с перо в ръка, тъкмо когато набелязваше новия пожар за деня и се готвеше да се наслаждава на пламъците и дима, докато вечерта не ги потуши. Тогава беше на седемдесет и две години. Но аз забравих друга негова черта, не по-малко рязко изразена. Това бяха пристъпите на дълбока мрачност, унилост и отчаяние; те го обземаха всеки божи ден покрай увлеченията му. По такъв начин от сутрин до полунощ денят за него бе разделен… впрочем не, не разделен, а прошарен ту с ясно слънце, ту с черни облаци. Всеки ден той беше най-радостният и обнадежден човек на света и всеки ден беше най-големият нещастник.

Докато учеше печатарския занаят в Сейнт Луис, Орайън се сближи с Едуард Бейтс, който по-късно влезе в първия кабинет на Линкълн. Бейтс, изтъкнат адвокат, беше прекрасен човек, много прям и честен. Той изслушваше търпеливо всеки нов проект на Орайън, обсъждаше го с него и го потушаваше с разумни доводи и желязна логика — това в началото. Но след няколко седмици той разбра, че тези усилия са ненужни, че може да отминава без внимание проектите на Орайън и вечерта те сами ще угаснат.

По едно време Орайън реши, че трябва да стане адвокат. Господин Бейтс го насърчи и брат ми се зае да изучава право цяла седмица, след което, разбира се, го заряза и се залови с нещо друго. После реши да стане оратор. Господин Бейтс започна да му дава уроци. Учителят крачеше из стаята и четеше на глас от някаква английска книга, а после незабавно превеждаше прочетеното на френски. Неговата препоръка бе Орайън да прави същото упражнение. Макар Орайън да не знаеше френски, той се запали и се упражнява така два-три дни, но после се отказа.

В Сейнт Луис той сменяше ту едно, ту друго вероизповедание и преподаваше в неделни училища, променяйки училището с всяка смяна на вероизповеданието. Той беше не по-малко непостоянен в политическите си симпатии: днес виг, след седмица демократ, а след още една нещо друго — в зависимост от това каква новост се е появила на политическия пазар. Искам да добавя, че през целия си дългогодишен живот той непрекъснато променяше убежденията си и се наслаждаваше на тези смени на пейзажа. Но ще добавя още, че никой не се съмняваше в неговата искреност, в неговата честност; а когато ставаше дума за делови и парични отношения, никой не поставяше под въпрос неговата коректност. Независимо от вечните му капризи и лутания той имаше високи принципи, винаги високи и съвършено непоклатими. Той беше най-странното съчетание, най-странната смес, която може да се вмести в един човек. Хора с такава нагласа обикновено действат импулсивно, без много да му мислят; такъв беше и Орайън. Всичко, което вършеше го вършеше с вътрешна убеденост, с въодушевление и безкрайна гордост, но преди да изминат и двайсет и четири часа, той си посипваше главата с пепел заради стореното, било то добро, лошо или посредствено. Песимистите се раждат такива, не се създават. Оптимистите се раждат такива, не се създават. Но аз комай не съм срещал друг човек, освен него, у когото да са заложени съвършено равни части песимизъм и оптимизъм. Ако не смятаме неговите основни принципи, той беше менлив като вода. С една-единствена дума човек можеше да го хвърли в бездната на отчаянието, а с друга — да го накара да полети в небесата. Една неодобрителна дума можеше да го съкруши, а една одобрителна — да го направи щастлив като ангел. И в тези чудеса не бива да се търси дори следа от някакъв смисъл или някаква логика; всяка дума можеше да предизвика едното или другото.

Орайън имаше и друга забележителна особеност, която бе първоизточникът на чертите, за които току-що говорих. Имам предвид неговата неутолима жажда да бъде харесван. У него имаше такъв едва ли не момичешки стремеж да бъде харесван от всеки и всички, че обикновено той бе готов само в един миг да забрави мненията си, схващанията си, убежденията си само за да получи одобрението на някого, който не е бил съгласен с него. Нека не се забравя, че говорейки всичко това, винаги изключвам неговите основни принципи. От тях той никога не се отказваше, за да угоди някому. Роден и възпитан сред роби и робовладелци, той бе аболиционист от детството до самата си смърт. И винаги правдив, винаги искрен, винаги честен и почтен. Но в по-дребните неща, в по-незначителните неща, като религия, политика и други подобни, у него нямаше поне едно мнение, което би могло да издържи неодобрението дори на една котка.

Той вечно мечтаеше; беше се родил мечтател и от време на време тази склонност му носеше неприятности. Веднъж, когато вече беше около двадесет и четири годишен и работеше като печатар, той бе осенен от романтичната мисъл да дойде в Ханъбъл, без да ни предупреди, за да поднесе един приятен сюрприз на семейството. Ако ни беше предупредил, ние щяхме да му пишем, че сме сменили квартирата, че в старата къща живее онзи грубоват и гръмогласен моряк доктор Мередит, нашият домашен лекар, и че в стаята на Орайън живеят двете стари моми, сестрите на доктор Мередит. Орайън пристигнал в Ханъбъл с параход посред нощ и с присъщото му въодушевление се отправил към къщата, тръпнейки при мисълта как ще ни изненада. Той винаги предвкусваше нещата отнапред; такава беше нагласата му. Никога не можеше да изчака самото събитие, а го изграждаше в представите си и му се наслаждаваше предварително; но понякога събитието се оказваше не толкова радостно, колкото той бе очаквал, и той съжаляваше, че не го е запазил само във въображението си, отказвайки се от действителността.

Когато стигнал до старата ни къща, той се приближил до задния вход, изул обувките си, качил се тихичко по стълбата и влязъл в стаята на двете стари моми, без да го чуе никой. После се съблякъл в тъмното, намъкнал се в леглото и усетил, че в него има някой. Това го поизненадало, но не много — помислил, че е брат ми Бен. Беше зима, леглото било топличко, а предполагаемият Бен го правел още по-топло. И тъй Орайън се унесъл в сън, доволен от постижението си и изпълнен с радостни представи за това, което ще се случи на сутринта. Обаче съдбата пожелала да се случи нещо друго, преди да се съмне. Старата мома, която той притеснил в леглото, започнала да се върти, да се протяга, а после полуразсънена изразила гласно недоволството си, че я притесняват. При звука на нейния глас Орайън се парализирал. Останал като вцепенен и не можел да си поеме дори дъх; а старата мома започнала да опипва наоколо, напипала току-що пуснатите бакенбарди на Орайън и изпискала: „Божке, мъж!“ В този миг Орайън се отърсил от вцепенението, скочил от леглото и взел да търси дрехите си в тъмното. Но и двете моми се разпищели, тъй че Орайън не успял да събере всичките си дрехи. Хукнал с това, което вече бил докопал. Стигнал до горния край на стълбата и тъкмо когато започнал да се спуща, отново се вцепенил, защото видял долу да се вие слабото жълто пламъче на свещ и Орайън разбрал, че зад нея стои стопанинът на дома. Доктор Мередит бил, кажи-речи, гол, но затова пък добре въоръжен за случая — в ръката си държал касапски нож. Орайън изкрещял нещо и това спасило живота му, защото докторът му познал гласа. После с онзи дълбок моряшки бас, от който толкова съм се възхищавал като дете, доктор Мередит обяснил на Орайън промяната, казал му къде сме се преместили и в заключение му дал съвет да се осведомява предварително, преди да предприема подобни авантюри — съвет напълно излишен, защото Орайън едва ли би имал нужда от него до края на живота си.

Баща ми почина в 1847 година и както обикновено се случва, това нещастие дойде тъкмо в момента, когато щастието бе започнало да ни се усмихва и ние се надявахме отново да заживеем прилично след няколко години жестока мизерия и лишения, до които ни доведе нечестната постъпка на Айра Стаут, комуто баща ми бе заел няколко хиляди долара — цяло състояние в онзи дни. Баща ми току-що бе избран за секретар на гражданския съд в окръга. Доходите, които носеше тази длъжност, щяха да бъдат предостатъчни за нашето непретенциозно семейство, но трябва да добавя, че баща ми се ползваше с такова високо уважение и авторитет в окръга, че както смятаха всички, положително щеше да се задържи на този пост цял живот. В края на февруари той тръгна към центъра на окръга Палмайра, за да положи клетва. На връщане бе изминал дванадесетте мили на кон, сред виелица от дъжд и сняг и се прибра у дома полузамръзнал. Заболя от плеврит и на 24 март почина.

Така всички наши надежди за по-добър живот се превърнаха в прах и ние отново се озовахме в лапите на немотията. Така стават обикновено тези неща. Семейство Клемънс отново нямаше пукната пара.

Орайън се върна в Ханъбъл едва три-четири години след смъртта на баща ми. През това време той работеше като печатар в Сейнт Луис и печелеше пари. С тези пари издържаше майка ми и брат ми Хенри — две години по-малък от мен. Сестра ми Памела помагаше в издръжката, като даваше уроци по пиано. Така свързвахме някак двата края, но много трудно. Аз не обременявах семейството, защото веднага след смъртта на баща ми ме оставиха от училище и ме дадоха да се уча за печатар при господин Еймънт, редактор и собственик на ханъбълския вестник „Куриър“, който ми даваше обичайното за печатарски чирак възнаграждение — храна и дрехи без никакви пари. На годината се полагаха два ката дрехи, но единият никога не стигаше до чираците, а другият не се купуваше, понеже господин Еймънт имаше достатъчно стари дрехи. Той беше два пъти по-висок от мен, тъй че в ризите, които ми даваше, се чувствах като в циркова палатка, а панталоните трябваше да запретвам до ушите си, за да са ми таман.

Господин Еймънт имаше още двама чираци. Единият от тях, Уейлс Макормик, беше седемнадесетгодишен великан. Дрехите на Еймънт му прилягаха като на калъп и той обикновено се задушаваше в тях, особено лете. Той беше възхитително същество — безразсъден, жизнерадостен, общителен, без никакви задръжки. В началото тримата чираци се хранехме в кухнята заедно със старата готвачка робиня и красивата й, умна и възпитана дъщеря мулатка. За свое собствено удоволствие — защото той никога не си даваше труд да създава удоволствие на другите — Уейлс постоянно, упорито, шумно и предизвикателно задиряше мулатката; от тия задиряния на нея чак й се приплакваше, а майката се тревожеше до смърт за дъщеря си. Тя често го молеше: „Маса Уейлс, не можете ли да се държите по-прилично?“ Поощрен от такава молба, Уейлс още по-усилено и подчертано задиряше момичето. Ние с Ралф умирахме от смях. Честно казано, майката се тревожеше само привидно. Тя знаеше много добре, че по неписаните закони на робовладелското общество Уейлс имаше право да задиря момичето колкото си иска. Обаче самата мулатка се тревожеше не на шега. Тя беше изтънчена натура и приемаше съвсем сериозно нахалните задиряния на Уейлс.

В кухнята ни хранеха много еднообразно и най-вече оскъдно. Ето защо ние си бяхме намерили начин да се снабдяваме сами, за да не умрем от глад: всяка вечер се промъквахме в мазето през един таен вход, който бяхме открили, задигахме картофи, чесън и други неща и ги занасяхме в печатницата в града, където спяхме само на едно одеяло върху пода, готвехме ги на печката и си устройвахме малки празненства. Уейлс умееше да готви необикновено вкусно картофи по някакъв само нему известен начин. Оттогава само веднъж съм ял картофи, сготвени по такъв начин. Това бе в края на 1891 година, когато германският император Вилхелм Втори покани моя милост на официална вечеря в тесен кръг. Когато на трапезата се появиха въпросните картофи, останах толкова изненадан, че забравих всякаква етикеция и извърших непростим грях — при вида на картофите нададох радостно възклицание и заговорих императора, който седеше до мен, без да изчакам той пръв да поведе разговор. Мисля, че той съвсем искрено се опита да си даде вид, че не е шокиран и разгневен, макар да беше; не по-малко шокирани бяха останалите пет-шест благородия, присъстващи на вечерята. Те се вкамениха и езиците им се вързаха. Зловещото мълчание, което трая не повече от половин минута, щеше да продължава и до ден-днешен, ако лично императорът не бе го нарушил — никой друг не би дръзнал да стори това. Това стана към шест и половина вечерта, но ледът изчезна едва към полунощ, когато най-сетне бе стопен — или по-право размит — от щедрите потоци бира.

Както вече споменах, господин Еймънт държеше строго на икономиите. Когато на нас, чираците, биде разрешено да минем от сутерена на първия етаж и да се храним на една маса със семейството на Еймънт (при тях се хранеше и единственият словослагател, Пат Макмърей), строгите икономии продължиха. Госпожа Еймънт беше, тъй да се каже, младоженка. Тя бе достигнала до това високо звание едва напоследък, чакайки го търпеливо много и много години, и беше съпруга на място — поне според представите на Еймънт, — защото не ни поверяваше захарницата, а сама слагаше захар в кафето ни. По-точно казано, правеше някакви хватки със захарницата, но не подслаждаше кафето. На пръв поглед тя като че ли слагаше във всяка чаша по една пълна лъжичка захар, но според Уейлс това бе чиста измама. Той обясняваше, че най-напред тя потапя лъжичката в кафето, за да я намокри, след това бърка в захарницата с обърната надолу лъжичка, по която захарта полепва и се създава впечатление, че е препълнена с връх, а всъщност по нея има само тънък слой захар. Тогава това ми се струваше съвсем правдоподобно, но сега мисля, че този фокус би бил твърде труден за изпълнение и всичко е било само измишльотина на Уейлс.

Вече казах, че Уейлс беше безразсъден и не съм ви излъгал. Това беше безразсъдството на вечно кипящата, неукротима жизнерадост на младостта. Този неудържим младеж не би се спрял пред нищо, за да си достави, макар и само петминутно удоволствие. Човек никога не можеше да предугади какъв номер ще измисли. Едно от най-бляскавите му качества беше неговата безгранична, възхитителна липса на уважение, към когото и каквото и да било. За него като че ли нямаше нищо сериозно, нищо свято в тоя живот.

Веднъж в градчето ни пристигна от Кентъки широко известният тогава основател на една нова и модна секта — „камбълистите“. Появата му предизвика необичайна възбуда. Фермери със семействата си се вдигаха отнякъде си и започваха да се стичат в градчето — пешком или с каруци, — за да видят прочутия Алегзандър Камбъл и да чуят някоя негова проповед. Когато той изнасяше проповедите си в черква, мнозина оставаха излъгани в надеждите си, защото нито една от нашите черкви не можеше да побере дори половината от желаещите да го чуят. Ето защо за удобство на публиката той започна да изнася проповедите си на открито, на площада, и тогава аз за първи път си дадох сметка какво огромно население има нашата планета и каква гледка би представлявало, ако се събере на едно място.

Една от проповедите, която Камбъл изнесе, беше специално подготвена за случая. Всички камбълисти бяха изразили желание да я имат напечатана, за да могат да си я препрочитат и да я научат наизуст. За целта те бяха събрали шестнадесет долара — голяма сума тогава — и срещу тази огромна сума господин Еймънт се уговори с нашата печатница да му отпечати проповедта в петстотин бройки и да я подвърже с жълти корици. Отпечатана, проповедта щеше да представлява брошура от шестнадесет страници, размер една дванайсета от листа, а за нашата печатница това беше цяло събитие. Според нашите представи, това вече беше цяла книга и ние смятахме, че сме удостоени с честта да бъдем печатари на книги. Освен това никога преди в печатницата не бе постъпвала накуп такава сума — шестнадесет долара! Абонаментът на вестника и обявите в него не се плащаха с пари, а в натура — захар, кафе, хикорови или дъбови дърва, ряпа, тикви, чесън, дини — и само в съвсем редки случаи някой можеше да плати с пари, но тогава ние смятахме, че този човек нещо е мръднал.

Ние набрахме въпросната голяма книга — по осем страници на форма — и с помощта на наръчника по печатарство успяхме да подредим страниците и да ги вържем в съответния ред, макар че за непосветения това не беше никакъв ред. Първите осем страници вързахме и отпечатахме в четвъртък. После набрахме останалите осем страници, вързахме и тях и изкарахме шпалта. Уейлс започна да чете шпалтата и изпадна в ужас — беше допуснал грешка. Беше събота, сиреч най-неподходящото време да се изправя грешка; наближаваше пладне, а в събота следобед бяхме свободни и бързахме да отидем на риба. А Уейлс намери точно тогава да открие грешката. Той беше пропуснал две думи в една съвсем плътна страница, а още две-три страници нататък нямаше никакъв нов ред. Какво да правим? Да набираме отново всичките тези страници, за да вмъкнем двете липсващи думи? Очевидно нямаше друг изход. Но това щеше да ни отнеме цял час. А после шпалтата трябваше да се изпрати на великия Камбъл и да чакаме да я прочете и върне; ако той намереше грешки, трябваше да ги поправяме. По всичко личеше, че половината от свободния ни следобед ще отиде.

Тогава на Уейлс му хрумна бляскава мисъл. На реда, в който бяха пропуснати двете думи, се срещаше името на Исус Христос. Уейлс го съкрати по френски образец — И. Х., и по този начин се отвори място за пропуснатите думи, въпреки че тържествената фраза загуби 99 процента от своята тържественост. Изпратихме шпалтата на автора и зачакахме. Но нямахме намерение да чакаме дълго. При създадените обстоятелства ние се готвехме да се ометем и да отидем на риба, преди шпалтата да се е върнала, но не се оказахме достатъчно бързи. След малко великият Алегзандър Камбъл се появи на другия край на дългото помещение, и то с такова изражение на лицето, че всичко наоколо потъмня. С широки крачки той пристъпи към нас и изрече няколко кратки, но строги и напълно уместни фрази. Четейки своята нотация на Уейлс, той каза: „Докато си жив, никога вече не съкращавай името на Спасителя! Винаги го отпечатвай цяло.“ Той повтори това наставление няколко пъти, за да му придаде по-голяма тежест, и си отиде.

В онези дни богохулниците от нашия край по свой начин придаваха тежест на името на Спасителя, когато го употребяваха в ругатни, и сега непоправимият Уейлс се сети за това нещо. Той видя една възможност да си направи такова удоволствие, пред което дори риболовът и къпането бледнееха. И тъй той драговолно се зае с дългата, уморителна и досадна работа да пренабере тези три страници, за да поправи грешката си, и между другото да внесе подобрения и в наставлението на великия проповедник. Така това обидно „И. Х.“ се превърна в „Исус Д. Христос“. Уейлс си знаеше, че това ще му донесе големи главоболия и не се излъга. Но нима той можеше да устои? Не, той трябваше да се подчини на своя темперамент. Не помня вече какво наказание му наложиха, но каквото и да беше, то никак не го смути. Той вече си беше направил своето.

През първата година от чиракуването си в „Куриър“ извърших една постъпка, за която вече петдесет и пет години се мъча да се покая. Беше летен следобед — тъкмо време за разходка по реката и за момчешки лудории, но аз бях затворник. Другарите ми бяха излезли да си прекарат седмичната почивка, а аз седях самотен и тъжен. Този ден се бях провинил с нещо и това ми беше наказанието. Губех почивката си и трябваше да прекарам следобеда в самота. Освен мен в печатницата на третия етаж нямаше никого. Имах само една утеха и докато тя не се свърши, я използвах максимално. Това бе половината от една огромна, току-що откъсната, сочна червена диня. Дълбаейки с ножа, успях да я вместя цялата в стомаха си и така се натъпках, че сокът едва не взе да тече от ушите ми. Остана само кората, издълбаната кора. Тя беше толкова голяма, че можеше да послужи за бебешка люлка. Никак не ми се щеше да я хабя напразно, но и не можех да измисля как да я използвам по такъв начин, че да си доставя някакво удоволствие. Седях на отворения прозорец, който гледаше към главната улица. Изведнъж ми хрумна да пусна кората върху нечия глава. В мен се породиха известни съмнения дали това е много разумно — изпитвах угризения, защото по такъв начин по-голямата част от удоволствието щеше да се падне на мен, а на другия — по-малката. Но все пак реших да опитам.

Задебнах от прозореца подходящ обект — някой по-сигурен, но той не се появяваше. Всяка нова кандидатка или кандидат ми се струваше недостатъчно сигурен и аз трябваше да чакам. Но най-после се зададе подходящ човек — брат ми Хенри. Той беше най-доброто момче в целия окръг. Никога не беше напакостил някому, никога не беше обидил някого. Просто отчайващо добро момче. Той преливаше от доброта, но този път тя нямаше да го спаси. Дебнех го напрегнато как се приближава. Той вървеше бавно, унесен в приятни летни мечти, и очевидно не се съмняваше, че провидението се грижи за него. Ако знаеше къде се намирам, не би разчитал толкова на този свой защитник. Колкото повече се приближаваше, толкова повече фигурата му се смаляваше. Когато вече е почти под мен, той се превърна, кажи-речи, в точка — отгоре се виждаше само краят на носа му и ту единият, ту другият крак. Тогава аз се примерих, прецених разстоянието и пуснах кората с вътрешната страна надолу. Точността на прицела ми се оказа повече от възхитителна. Когато моят „снаряд“ излетя, на Хенри му оставаха още шест крачки и беше страшно приятно да се наблюдава как тези две тела постепенно се приближаваха едно към друго. Ако не бях изчислил точно и той трябваше да направи още седем или пет крачки, снарядът не би попаднал в целта. Но изчислението ми се оказа съвсем точно и кората го хлопна по темето и го заби до шията в земята, а самата тя се пръсна като фонтан по всички посоки. Дощя ми се да се спусна на улицата и да му изкажа съболезнованията си, но това беше опасно — той веднага щеше да ме заподозре. Аз и без това се опасявах, че той ще заподозре именно мен. Минаха два-три дни, в които аз бях нащрек, но той не обели нито дума за своето приключение и аз реших, че съм вън от всяко подозрение и че опасността е минала. Но се излъгах. Той само чакаше удобен случай. И когато този случай му се представи, Хенри ме прасна с един камък по главата, от което ми се вдигна такава цицина, че се наложи за известно време да нося две шапки. Обадих го на майка ми за това престъпление — аз все гледах да предизвикам гнева й против него, но никога не успявах. Този път, мислех си, работата е сигурна — нека само мама види тая страшна цицина. Показах й я, но тя рече, че нищо ми няма. Дори не си направи труд да ме разпита. Очевидно беше предварително убедена, че съм заслужил цицината и че този урок ще ми бъде от полза.

Към края на 1849 или началото на 1850 година Орайън заряза печатницата в Сейнт Луис, прибра се в Ханъбъл и купи един седмичен вестник — „Джърнъл“, заедно с печатницата и всички права за петстотин долара в брой.

Той взе парите на заем срещу десет процента лихва от един стар фермер на име Джонсън, който живееше на пет мили от градчето. После намали абонамента на вестника от два долара на един, намали горе-долу по същия начин и таксите за обявления и така създаде нещо съвсем сигурно, а именно: че този вестник никога нямаше да му донесе дори цент печалба.

Той ме взе от „Куриър“ и ме настани при себе си. Плащаше ми по три долара и половина на седмица, което бе необикновено висока заплата, но Орайън винаги беше щедър и великодушен към всички, освен към себе си. В дадения случай това не му костваше нищо, защото, докато работех при него, той не успя да ми плати пукната пара. В края на първата година той се усети, че трябва да прави все пак някакви икономии. Наемът за печатницата беше евтин, но не достатъчно евтин. Орайън не беше в състояние да плаща какъвто и да било наем, затова той премести цялата печатница в къщата, където живеехме, тъй че в нея вече нямаше къде да се обърнеш. Брат ми поддържа живота на този вестник цели четири години, но аз и досега не мога да си обясня как постигна това. Към края на всяка година му се налагаше да прави какво ли не, за да събере петдесетте долара лихви, които дължеше на господин Джонсън, и тези петдесет долара бяха единствените пари, които той вземаше и плащаше, докато бе собственик на вестника. Изключение правеха само парите за мастило и хартия. Този вестник се оказа жив провал. Друго и не можеше да се очаква.

В края на краищата Орайън го продаде на господин Джонсън и замина за Мъскатин, щат Айова, където стана съдружник в седмичен вестник. С такова богатство не можеше да се мисли за женитба, но за Орайън това нямаше значение. Там той се запозна с едно мило, хубаво момиче от Куинси, щат Илинойс, на няколко мили от Кеокук, и двамата се сгодиха. Той вечно се влюбваше, но по една или друга случайност досега не бе стигал чак до годеж. А този годеж не му донесе друго, освен неприятности, защото непосредствено след това Орайън взе, че се влюби в едно момиче от Кеокук — поне си въобразяваше, че е влюбен, но аз мисля, че тя проявяваше повече находчивост и въображение. Преди да се усети, той вече се бе сгодил и я за нея. И загази здравата. Не знаеше за коя да се ожени — дали за тази от Кеокук или за другата от Куинси, или пък и за двете, че да не обиди нито едната, нито другата.

Но момичето от Кеокук разреши въпроса вместо него. Тя беше властна натура и го накара да пише на момичето от, Куинси, че годежът се отменя и да й се извини. После Орайън се ожени за тази от Кеокук и двамата започнаха борба за живот — трудна борба, която не вещаеше нищо добро.

В Мъскатин бе направо невъзможно да си намерят препитание, затова младоженците се преселиха в Кеокук, та да са по-близо до роднините на жената. Там Орайън купи — разбира се, на кредит — малка печатничка за визитни картички, афиши и тям подобни. Първата му работа бе да намали цените, тъй че доходите му не стигнаха дори да плаща на чираците си. Работата продължи в този дух.

Аз не се преместих с Орайън в Мъскатин. Непосредствено преди заминаването му (мисля, че това беше в 1853 година) една нощ си обрах крушите и заминах, за Сейнт Луис. Там работих известно време в словослагателското отделение на „Ивнинг Нюз“, а после се впуснах в пътешествия, за да видя широкия свят. Широкият свят — това беше Ню Йорк, където тъкмо се бе открило неголямо международно изложение. То се помещаваше там, където по-късно построиха водоснабдителната кула и където сега се издига великолепна обществена библиотека, т.е. на ъгъла на Пето авеню и Четиридесет и втора улица. В Ню Йорк пристигнах с два-три долара звонк в джоба си и една десетдоларова банкнота, скрита в хастара на палтото. Хванах работа срещу мизерна надница в печатницата на Джон А. Грей и Грийн на Клиф стрийт и си намерих квартира в не по-малко мизерно работническо общежитие на Дюейн стрийт. Фирмата ми плащаше с обезценени пари и седмичната надница едва ми стигаше за храна и квартира. След това заминах за Филаделфия, където работих няколко месеца като помощник словослагател във вестниците „Инкуайърър“ и „Пъблик леджър“. Накрая заминах за Вашингтон да видя и тамошните забележителности и в 1854 година се върнах в долината на Мисисипи, докъдето пътувах три дни и две нощи, седейки, като че ли бях глътнал бастун във вагона за пушачи. Когато стигнахме в Сейнт Луис, бях изтощен до смърт. Качих се на един параход за Мъскатин и веднага легнах да спя, без дори да си съблека дрехите. Спах непробудно тридесет и шест часа.

В малката печатница на Орайън в Кеокук работих две години, без да получа пукната пара, тъй като Орайън бе неплатежоспособен както винаги. Затова пък много добре си прекарвах времето с Дик Хайъм. Какво плащаше Орайън на Дик, не зная, но по всяка вероятност Дик е получавал само голи обещания.

Една зимна утрин на 1856 или 1857 година — мисля, че беше 1856 — вървях по главната улица на Кеокук. Времето беше мразовито и по улицата не се виждаше жив човек. Вятърът навяваше сух сняг по земята, вдигаше, го на вихрушки и правеше какви ли не фигури от него, но на човек му ставаше студено само като ги гледа. Подгонена от този вятър, край мен подхвръкна някаква хартийка и се запря в стената на една къща. Нещо в нея привлече вниманието ми и аз я прибрах. Беше петдесетдоларова банкнота! За първи път в живота си виждах такова чудо, толкова пари накуп. Дадох обявление във вестниците и през следващите дни изживях мъки за хиляда долара, треперейки от страх да не би изгубилият парите да прочете обявлението и да ми отнеме богатството. Изминаха четири дни, без никой да се обади; тогава реших, че не мога да търпя повече тези мъки, бях убеден, че ако чакам още четири дни, ще се случи нещо лошо. Нужно бе да взема някакви предпазни мерки за тези пари. Ето защо купих си билет за Синсинати и заминах за там. В Синсинати работих няколко месеца в печатницата на Рейтсън и компания.

Живеещите в общежитието бяха съвсем обикновени хора от двата пола на най-различна възраст. Това бяха суетни, волни, бъбриви, жизнерадостни люде, дори добродушни, честни и дружелюбни; но всички те с едно-единствено изключение бяха скучни до смърт. Въпросното изключение беше един шотландец на име Макфарлин. Той беше четиридесетгодишен, което ще рече два пъти по-възрастен от мен, но макар да се различавахме и в много други отношения, ние веднага се сприятелихме. Аз неизменно прекарвах вечерите край огъня в неговата стая и слушах унесен безкрайните му приказки, съпроводени от приглушения тъжен вой на зимния вятър. Към десет часа той обикновено слагаше да си препече пушена херинга, тъй както я печеше един предишен мой приятел от Филаделфия — англичанинът Съмнър. Херингата означаваше, че той ще си ляга и бе сигнал за мен да си вървя.

Висок шест фута и доста слаб, Макфарлин беше сериозен и искрен човек. Той нямаше чувство за хумор и въобще не възприемаше хумора. Особената му усмивка бе израз само на неговата доброта, но аз не помня някога да съм го чул да се смее. Той не дружеше с никого от общежитието, освен с мен, при все че се държеше любезно и учтиво с всички. Имаше двайсет-трийсет дебели книги — по философия, по история, по точните науки — и начело на тази редица стояха Библията и един тълковен речник. След като изяждаше херингата, той винаги четеше в леглото по два-три часа.

Колкото и да обичаше да говори, той рядко разказваше за себе си. Ако му се зададеше някакъв въпрос, засягащ личния му живот, той не се обиждаше, но и питащият не получаваше никакъв отговор; в такива случаи Макфарлин отклоняваше въпроса, като започваше да разказва спокойно за нещо съвсем друго. Веднъж ми каза, че почти не е ходил на училище и всичко, каквото знае, го е получил чрез самообразование. Мисля, че това беше единственото му биографично откровение. Ерген ли беше той, вдовец или сламен вдовец — това си оставаше негова тайна. Обличаше се евтино, но всякога чисто и спретнато. Нашето общежитие беше от евтините; той излизаше сутрин в шест и се връщаше вечер към шест; имаше загрубели ръце, от което заключавах, че е някакъв техник, който работи по десет часа дневно за съвсем скромна надница. Обаче не успях да разбера това с положителност. Обикновено някои думички, изрази и метафори, свързани с професията, се промъкват в говора на човек и по тях можеш да разбереш с какво се занимава той. Не зная дали Макфарлин някога бе изтървал такава думичка, но аз поне не бях забелязал, въпреки че го дебнех половин година да се изпусне с нещо. Това бе чисто любопитство от моя страна, защото всъщност никак не ме интересуваше какво работи той, а просто исках да открия професията му по чисто детективски начин и се ядосвах, че не успявах. В моите очи Макфарлин беше забележителен човек, щом успяваше да избегне всякакъв разговор на професионална тема.

Той се отличаваше и с една друга, достойна за внимание черта: знаеше наизуст целия речник — от първата до последната страница. Той се гордееше открито с това свое постижение и казваше, че е невъзможно да намеря такава дума, чийто правопис и значение той да не знае. Загубих цели седмици да търся такава дума, за да го поставя натясно, но всичките ми усилия се оказаха напразни и накрая аз се предадох; той се почувства толкова горд и толкова се зарадва, че съжалих, дето не съм се отказал от опитите си по-рано.

Макфарлин очевидно познаваше Библията не по-зле от речника. Не беше трудно да се разбере, че смяташе себе си за философ и мислител. Той винаги навеждаше разговора на сериозни и важни теми и трябва да кажа, че разговаряше на такива теми с душа и сърце и нямаше и следа от разсъдъчност и словоизлияния само заради удоволствието да слуша сам себе си.

Разбира се, неговите мисли и разсъждения говореха за един не докрай образован и съвсем недисциплиниран ум, но въпреки това понякога той стигаше, до поразителни заключения. Така например в началото на 1856 година, сиреч четиринайсет-петнайсет години преди Дарвин да удиви света е „Произхода на човека“, Макфарлин разви пред мен същата идея в нашето общежитие в Синсинати.

В общи линии идеята беше съвсем същата, но с една малка разлика. Макфарлин смяташе, че животинският свят се е развивал на земята в течение на векове от микроскопични зародиши или може би дори само от един микроскопичен зародиш, хвърлен върху нашата планета от нейния създател още в зората на времето, и че това развитие е вървяло по възходяща линия към пределно съвършенство до момента, в който се е появил човекът; тогава тази възходяща линия е била нарушена и всичко се обърнало е главата надолу.

Макфарлин казваше, че в животинското царство единствен човекът има лошо сърце; че човекът е единственото животно, което е в състояние да изпитва злоба, завист, ненавист, чувство за мъст, омраза и егоизъм; единственото животно, което обича пиянството; почти единственото животно, което може да се търпи нечистоплътно и да живее в мръсно жилище; единственото животно, в което е развит долният инстинкт, наречен патриотизъм; единственото животно, което ограбва, преследва, потиска и избива себеподобните си: единственото животно, което похищава и поробва представителите на всяко чуждо племе.

Той твърдеше, че разумът на човека е един грозен придатък и поставя човека много по-ниско от всички други животни; че няма човек, който да не използва ежедневно разума си, за да облагодетелства себе си за сметка на другите. Най-божественото от божествените създания използва превъзходството на своя интелект, за да свежда домашните си до положение на роби, а тези роби на свой ред потискат други, чийто интелект е по-нисък от техния.