Марк Твен
Автобиография (30)

Хумористи

Западният пират, за когото Дъника^[1] бе чувал да се говори, наистина бе издал книгата си и защитникът на моите авторски права ми изпрати един екземпляр от нея — един дебел, груб, противен том, не с името ми, от което да личи, че съм извършител на това дело, а с голям мой портрет в ярки багри на гърба на книгата, поставен там очевидно, за да посочи, че аз съм автор на престъплението. Тази книга е в известно отношение твърде интересна рядкост. Тя разкрива изненадващия факт, че в обхвата на тези четиридесет години, през които аз минавах пред обществото за професионален хуморист, съм имал за колеги още седемдесет и осем американски хумористи. Всеки от тези седемдесет и осем души се е издигнал в мое време, станал е известен и популярен и постепенно е залязъл. Известен брой от тези имена са били навремето си така познати, както са днес имената на Джордж Ейд и Дули — а сега са така напълно забравени, че навярно погледът на нито един петнадесетгодишен юноша в страната няма да светне, когато се спомене някое от тия седемдесет и осем имена.

Тази книга е гробище; докато я разглеждам, аз си припомням за посещението ми в Ханъбълските гробища, в Мисури, преди четири години^[2], гдето почти всеки паметник напомняше едно забравено име, познато и приятно за слуха ми, когато живеех там като момче преди петдесет години. В този том на покойници намирам Насби, Артимъс, Уърд, Якоб Щраус, Дарби, Бърдит, Ели Пъркинс, „Денбъри нюс мен“, Офриъс С. Кер, Смит О’Брайън, Джош Билингс и още двадесетина, а може би и четиридесетина други, чиито писания и изказвания се повтаряха някога от всички, а сега никой не ги чува или споменава. Седемдесет и осем души изглежда невероятна жетва от добре известни хумористи, изникнали през четиридесетгодишен период, а при това книгата не е отбелязала всички — съвсем не. Не се споменава Айк Партингтън, така любим и известен някога; не се споменава Дьостикс, нито групата на Пфаф, нито многобройните краткотрайни подражатели на Артимъс Уърд, нито тримата твърде известни южни хумористи, чиито имена не мога да си спомня, нито цяла дузина други мимолетни звезди, блестели някога, но отдавна вече залезли.

Защо са били забравени? Защото са били само хумористи. „Само“ хуморист не може да оцелее. Хуморът е аромат, украса. Той е често пъти особено изкуство на словото или изказването, какъвто е случаят с Уърд, Билингс и Насби, както и с „Отклонилият се доброволец“, щом мине модата им, минава и славата. Има хора, които твърдят, че романът трябва да бъде само художествена творба, без проповеди и поучения. Това може да е вярно за романа, но не е вярно за хумора. Хуморът не бива явно да проповядва, нито явно да поучава, но трябва да върши и двете, ако иска да живее вечно. Под вечно разбирам тридесет години. Колкото и да проповядва, не е вероятно да надживее този срок. Самите неща, които проповядва, новости по времето, когато ги проповядва, след тридесет години може не да бъдат вече новости, а съвсем банални факти. И поради това проповедта няма да интересува никого.

Аз всякога съм проповядвал. Това е причината, че траях тридесет години. Ако хуморът идваше по собствен почин, без да го търся, аз му давах място в проповедта си, но не я пишех заради хумора. Бих я написал по същия начин и ако никакъв хумор не бе потърсил място в нея. Казвам откровено тези празни работи, защото съм мъртвец, който говори от гроба. И аз дори бих имал скромността да не ги кажа приживе. Мисля, че човек никога не се проявява истински, искрено, цялостно и почтено, преди да умре, дори дълги години след като е умрял. Хората трябва най-напред да умрат, тогава много по-рано ще стават искрени.

Мисля, че професията на литературния, музикалния и театралния критик е най-долна от всички професии и няма никаква действителна стойност — положително никаква морална стойност. Когато Чарлс Дъдли Уорнър и аз се готвехме да издадем „Позлатеният век“, редакторът на „Дейли график“ ме убеди да му дам предварително препис от ръкописа, като ми даде честна дума, че няма да отпечата никакво съобщение за него, преди да излезе съобщението в „Атлантик Мънтли“. Но това влечуго напечата рецензия за книгата само след три дни. Всъщност не можех да се оплача, защото той ми бе дал като гаранция само честната си дума. Трябваше да поискам нещо по-съществено. Мисля, че бележката му се занимаваше не толкова с достойнствата или недостатъците на книгата, колкото с моето морално отношение към публиката. Обвиняваха книгата, че съм използвал името си, за да измамя публиката — защото повече от половината книга била написана от мистър Хорнър, а пък аз съм дал името си, за да й осигуря издаване и разпространяване — каквото нямало да се постигне без моето име, — и тази моя постъпка била тежка измама към публиката. „График“ не беше авторитет по никакви въпроси. Той имаше само това качество, че беше първият и единствен илюстрован всекидневник по това време; но нямаше свой облик, беше бедно и евтино издание, мнението му за някоя книга или каквато и да е художествена творба беше без значение. Всички знаеха това и все пак всички американски критици повториха един след друг критиката на „График“, като променяха само изразите и ме оставиха с това обвинение за непочтеност. Дори големият чикагски „Трибюн“, най-значителният вестник в Средния запад, не можа да измисли нещо по-ново, а възприе гледището на скромния „Дейли график“ с обвинението в непочтеност и така нататък. Но Бог е наредил да имаме критици, мисионери, депутати, хумористи и трябва да търпим това бреме.

Разказах всичко това за следното: първият критик, който имаше повод да опише външността ми, затрупа описанието с глупави и непростими грешки, чийто сбор доведе до заключението, че аз съм явно и отвратително грозен. Това описание се ширеше из страната заедно с вестниците и непрекъснато се използваше и повтаряше в продължение на четвърт век. Струва ми се странно, че в страната не можа да се намери, както изглежда, нито един критик, който да ме погледне, да вземе перото си и да опровергае тази лъжа. Тя води началото си от Тихоокеанското крайбрежие през 1864 година, когато ме оприличиха на Петролиъм В. Насби, който държеше там сказки. Цели двадесет и пет години след това никой критик, когато даваше портрета ми, не пропускаше да си помогне, като ме оприличи с Насби. Познавах добре Насби, той беше добър човек, но в живота си съм изпитвал достатъчно злоба само към трима души, за да ги обвиня в прилика с Насби. Всичко това дълбоко ме огорчава. Огорчава ме и до днес; а за семейството ми — дори и за Сузи — беше всякога мъчително, че критиците продължават години наред да правят тази досадна грешка, за която нямаха никакво основание. Дори когато някой критик желаеше да бъде особено приятелски и любезно настроен към мене, не смееше да отиде по-далеко от облеклото ми. Не дръзваше да мине отвъд тази граница. Като свършеше с дрехите ми, смяташе, че е казал всички любезни, приятни и похвални неща, които би могъл да спомене. И веднага се връщаше към Насби.

Вчера намерих следната изрезка в джобчето на един мой стар бележник. Тя е отпреди тридесет и девет години и както хартията, така и мастилото са пожълтели от огорчението, което изпитах в оня далечен ден, когато я изрязах, за да я запазя, да размишлявам за и да страдам от нея. Ще я препиша тук; ето я:

Един кореспондент на филаделфийския в. „Прес“, като пише за прием на Скуйлър Колфакс, казва за нашия вашингтонски кореспондент:

Присъстваше и Марк Твен, изтънченият хуморист; същински лъв, какъвто заслужава да бъде. Марк е ерген, с безукорен вкус, а снежнобялото му палто подсказва непрекъснати кавги с вашингтонските перачки; но геройството на Марк е завинаги установено, защото такава бяла и гладка дреха не е виждана досега. Светлолилавите му ръкавици биха могли да бъдат откраднати от някой турски харем, толкова деликатни са размерите им; но по-вероятно… каквото друго и да кажем, ще бъде по-вероятно. По фигура и черти той прилича донейде на безсмъртния Насби, само че докато Петролиъм е съвсем брюнет, Твен е със златистокехлибарен цвят, нежен, блонд^[3].