Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (9)

Осма глава

Наситеносиньото небе бе изпъстрено с пухкави бели облачета. Палмите бяха леко наклонили стеблата си към водата на залива. Ако излезеше на разходка — нещо, което вече й позволяваха да прави по няколко пъти на ден — можеше да стигне до лазурните води на океана, опиращи до градината на клиниката.

Гледката спираше дъха й, но наред с радостното вълнение в душата на Ейми се прокрадваше и тъга. Как й се щеше майка й да е тук, с нея! Още не бе напълно свикнала с новото си лице, с образа, който всяка сутрин я поглеждаше от огледалото. Вече не беше чудовище. Не беше Звяра.

Бавно се настройваше към новия си живот — живот без обезобразяващото я петно. Светът й изглеждаше по-приветлив отпреди. Струваше й се, че всичко, за което си бе мечтала, бе на крачка от нея: само да протегнеше ръка — и щеше да го има. Възможностите, откриващи се пред нея, изглеждаха безгранични.

Само да го нямаше Декстър Фокс.

Негодникът още вегетираше там някъде, в света, който тя бе напуснала. Познаваше го достатъчно добре, за да знае, че той нямаше да се откаже да я издирва. Беше единствено въпрос на време, докато я открие.

Беше оцеляла след невероятно тежка катастрофа, но не беше напълно оздравяла. Кракът й бе шиниран от коляното надолу, но тя можеше да сваля това ново приспособление, когато си лягаше. Налагаше й се да използва бастун, за да се придвижва. Рамото я болеше непрекъснато, макар лекарите да твърдяха, че с него всичко е наред. Цялата й дясна ръка беше гипсирана и на практика — неизползваема.

Не беше в състояние да бяга.

По време на разговорите й с Тревър последният беше изпуснал една-две реплики, от които й бе станало ясно, че Мат си беше тръгнал от Кий Уест. Освен това бе успяла да схване, че никой в района не познаваше Шели Ралстън, така че най-разумното за момента бе да продължава да се преструва…

— Офицер Марли иска да те види — обади се една сестра и прекъсна мислите й.

Очакваше повторно посещение от полицията. Не беше свикнала да лъже, а сега щеше да й бъде още по-трудно, защото хората щяха да я гледат в очите, докато й говореха.

Не биваше да забравя нито за миг, че животът й бе в опасност.

— Невероятно! — възкликна младият офицер, щом я видя. — Не предполагах, че е възможно! Бяхте толкова лошо ранена.

— Лекарят сътвори истинско чудо. — Ейми премести торбичката с леда от другата страна на лицето си. Трите дни, прекарани с торбичката лед, бяха довели до спадане на подутината; сега трябваше да охлажда лицето си по петнадесет минути на час.

— Имам добри новини.

Ейми силно се съмняваше в казаното от него, но оголи зъби в принудена усмивка.

— Личните ви вещи са при нас. Мога да ви ги донеса, когато пожелаете.

Очите му не се откъсваха от нея — очевидно гледката му се нравеше. Ейми не бе свикнала мъже да я заглеждат, камо ли пък да й предлагат доброволно услугите си. Успя да кимне и да наподоби нова усмивка.

Офицерът бръкна в джоба на панталоните си и извади малко тефтерче.

— Първо трябва да ви задам няколко въпроса — рече той и прелисти страниците.

Тя прехвърли торбичката с леда върху очите си. Така щеше да има оправдание, че не го гледа.

— Какво искате да знаете?

— Разкажете ми как се случи всичко.

Беше очаквала този въпрос. Откри едното си око и си придаде искрен вид.

— Многократно се опитвах да си спомня катастрофата, но единственото, което изплува в съзнанието ми при всеки мой опит е последната ми спирка — на бензиностанцията „Стоп&Гоу“, на около час от Маями. — Плъзна торбичката обратно върху окото си. — Това е. Всичко останало ми се губи.

— Не се притеснявайте — успокои я офицер Марли. — Доколкото знам, често срещано явление е жертвите, оцелели след тежки произшествия, да нямат спомен от самия инцидент. Но по-късно може да се сетите за нещо. Ако това стане, обадете ми се.

Той й се усмихна чаровно и остави визитката си върху нощното шкафче. Насили се да отвърне на усмивката му и в мига, в който младият мъж напусна стаята й, махна торбичката с лед от лицето си.

Какво ли беше съдържанието на багажа на Шели? Всяко нещо — дори и най-дребното — можеше да се окаже от фатално значение за нея и да я разкрие.

Малко след обяда офицерът се върна. Носеше две големи кутии. Ейми се престори на прекалено уморена, за да ги отвори пред него.

Изчака го да излезе и помоли сестрата да й донесе ножици. Отне й доста време, докато отвори кутиите, тъй като действаше само с лявата ръка. В първата откри статиите, които Шели някога беше писала.

Звездата й на сензационна журналистка бе изгряла с историята на Лоугън Маккорд. Макар да не предлагаше никакви доказателства в подкрепа на историята, все пак бе успяла да я превърне в една от онези таблоидни сензации, благодарение на които вестниците от този вид се поглъщаха като топъл хляб.

От статиите личеше, че Шели не се бе отличавала с кой знае какъв талант, освен това стана ясно, че бе работила за някакъв второразреден вестник. Списанието на Мат „Експозе“ бе пълна противоположност. Трудно й бе да си представи Мат с посредствена жена като Шели, но пък той сигурно се бе почувствал физически привлечен от нея. И най-умните мъже си оставаха мъже, в края на краищата.

Съдържанието на първата кутия й беше от полза, реши тя. Вече знаеше къде и кога бе завършила Шели образованието си, освен това имаше известна информация и във връзка с работата й. Вече се чувстваше по-сигурна, в случай че й се наложеше да отговаря на някои въпроси, свързани с живота и професията й.

В другата кутия имаше дрехи — по-голям размер от този, който носеше Ейми. Това можеше лесно да се обясни — щеше да каже, че е отслабнала по време на престоя си в болницата. За съжаление обувките на Шели бяха с два номера по-големи от нейните.

На дъното на кутията лежеше комплект бикини и сутиен. Ейми погали меката нежна дантела, от която беше изработено бельото. Мили боже! Тя, разбира се, беше виждала скъпо бельо като това в някои магазини, но дори и да беше имала възможност да си го позволи, никога нямаше да си го купи.

Лицето на Матю Дженсън се появи пред нея.

И тя внезапно си се представи, че е облечена единствено в този черен сутиен и бикини, застанала под пламналия му поглед. Мат не отделяше очи не от тялото, а от лицето й. И се усмихваше.

За пръв път в живота си почувства гордостта от това — да бъде жена. Красива жена със съблазнително тяло.

Сложи сутиена пред гърдите си. По дяволите! Беше й прекалено малък. Захвърли го настрани. Характерът определяше съдбата, а определено не беше в нейния стил да се издокарва в секси бельо и да се фръцка като някоя кокотка.

Посегна към бежовия плик на дъното на кутията. Отвори го и вътре откри цял стек черно-бели снимки. На всички бе запечатан образът на един и същ човек.

— Матю Дженсън — произнесе на глас тя.

Матю — навсякъде и в различни пози: четящ вестник в някакво кафене; Матю усмихнат; Матю — с приятели; Матю — сериозен…

Нещо я жегна. Това бяха другите лица на Мат, които тя не беше имала възможност да види. Отново се запита какво ли се беше случило между Мат и Шели.

Снимките не й подсказваха отговора на този въпрос, а преди да е успяла да ги огледа по-подробно, Тревър почука на вратата и надникна в стаята.

Ейми бързо скри снимките в плика и си напомни, че трябва възможно най-бързо да се отърве от обувките и сутиена, които можеха да я издадат.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я Трев с обичайната си усмивка. — Готова ли си за разходка?

— Чувствам се по-добре с всеки изминал ден — призна тя.

Интересно, Тревър я караше да се чувства напълно спокойна, но изглежда не си даваше сметка за ефекта, който оказваше върху жените. Нещо й подсказваше, че този човек щеше да се отнася към нея по същия начин и ако отвратителното червено петно продължаваше да загрозява лицето й.

— Донесоха ми някои от личните ми вещи — рече тя. — Сега няма да ми се налага да си тръгвам оттук в отворена на гърба болнична нощница.

Опитът й да се пошегува бе посрещнат с широка усмивка:

— Имам добри новини — Клайв каза, че ще те изпише утре.

Страхотно, рече си Ейми потиснато. Нямаше пари. Нямаше къде да отиде…

Тревър й помогне да си облече халата и двамата тръгнаха с бавна стъпка навън. Обикновено чистият въздух й се отразяваше добре. Не и днес. Мозъкът й отчаяно работеше. Трябваше да измисли как да запази преднината пред Декстър Фокс, която бе успяла да спечели.

— Къде ще отидеш? — попита я Тревър, когато се спряха да си отдъхнат под сянката на палмите.

Ейми сви рамене, надявайки се, че жестът й прикрива отчаянието й:

— Имам един приятел, който ще ми помогне.

— Наистина ли? Но това е… прекрасно.

Ейми извърна поглед встрани. Чувстваше се неудобно от факта, че се бе възползвала от добрината му прекалено дълго време. Дори и да не й се налагаше да се крие от Декстър Фокс, тя пак нямаше приятели, при които да може да се подслони. Но не можеше да продължи да притеснява Тревър — той беше направил достатъчно за нея.

Помълчаха известно време, после Трев я поведе към паркинга:

— Някой отчаяно иска да те види — рече той.

През предния прозорец на поршето надничаше Джигс. Щом Ейми и Тревър приближиха, кученцето изскочи навън и се спусна към нея. Тя забеляза, че отново го бяха къпали и подстригвали. Клекна, вдигна го със здравата си ръка и го притисна към гърдите си. Задавиха я сълзи. Джигс беше единственият, който я познаваше като Звяра.

И я обичаше, независимо от вида й.

Тревър изпитателно я гледаше.

— Как смяташ да се грижиш за него, Шели? И как смяташ да се грижиш за себе си? — попита я най-сетне той.

Не беше го заблудила нито за миг. Джигс беше страдал достатъчно, а Ейми нямаше представа къде може да отиде и с какво да се захване, за да изкарва прехраната си. Не беше честно да го влачи по пътищата със себе си.

— Ще се оправя, но ако задържиш Джигс, това ще бъде голямо облекчение за мен. Ще се върна да го взема веднага щом се устроя.

— Ти не си в състояние да се грижиш за себе си — повтори Тревър. — Ела при мен. Къщата ми е голяма, а Бабълс ще ти помага, докато се оправиш напълно.

— Аз… Не мога. Обещах на Мат, че ще стоя надалеч от него.

— Мат си тръгна. — Тревър разпери ръце. — Знаеш го какъв е. Ако някога реши да се върне, ти ще се оттеглиш.

Архангел Михаил, превъплътил се в образа на Тревър Адамс! Беше се досетил, че ще откаже по-нататъшна помощ от негова страна, и бе използвал Джигс, за да й въздейства.

— Благодаря ти. Нямаш представа колко високо ценя предложението ти.

— Искам да направиш едно нещо за мен — това ще е отплатата ти — равно произнесе той.

Прекалено равно, прекалено безстрастно. О-хо! Ейми притисна Джигс към гърдите си и впи поглед в тревожните зелени очи на Тревър. Зачака да чуе неприятната новина.

— Имам приятел психоаналитик. Работил е с хора, страдащи от мании…

— Мании?

Тревър тежко преглътна и Ейми разбра, че разговорът бе мъчителен за него. Сигурно искрено вярваше, че Шели се нуждае от психиатрична помощ.

След кратка пауза той продължи:

— Шели, ти преследваше Мат. Беше неотлъчно по петите му. Беше си внушила, че той те обича.

Понечи да му разкаже за почивката на Бермудите, за всички подаръци, които бе подарил на мъртвата Шели — знаеше за това от дневника, захвърлен в багажника на колата. Коя жена не би си помислила, че Мат е лудо влюбен в нея след подобни жестове и изживявания?

После се сети за снимките. Бяха правени с увеличителни фото лещи. И бяха леко замъглени. Истината бавно започна да излиза наяве. О, Боже! Онази жена го беше следила и му беше правила снимки тайно, без той да я види!

— Съжалявам за онова, което съм му причинила — прошепна тя.

— Разбирам чувствата ти към Мат, но не мога да приема за нормални заплахите, които си отправяла към сестра му.

— Наистина ли?

Странното изражение, изписало се по лицето на Тревър, й подсказа, че е сбъркала, но вече беше късно да върне думите назад.

— Шели, знам, че… имаш емоционални затруднения. Кълна се, че ако посетиш приятеля ми психоаналитик, няма да съжаляваш.

Тя не знаеше какво да мисли, нито имаш представа какво караше Тревър да предлага помощта си на такъв ужасен човек като Роушъл Ралстън. Мразеше се, задето трябваш да го лъже, но нямаше друг избор.

— Чакай малко — каза тя. Неусетно се бяха озовали в стаята й. Ейми измъкна бежовия плик със снимките и ги подаде на Тревър. — Вземи ги. Виж до каква степен се е била развила манията ми по отношение на Мат. Но се кълна, че катастрофата ме промени. Никога вече няма да притеснявам Матю Дженсън. По никакъв начин.

Тревър прегледа набързо снимките. Красивото му лице се сгърчи от разочарование. Единственото, което Ейми можеше да направи, за да промени това, бе да признае, че не е откачената Шели, но тя предпочете да запази мълчание.

Тревър пъхна снимките обратно в плика и извърна очи към Ейми:

— Моля те, Шели, не ме карай да съжалявам, че ти помагам.