Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (36)

Тридесет и пета глава

— Не може да е чак толкова късно! — проплака отново Ейми.

— Недей непременно да очакваш най-лошото — посъветва я Клайв. — Операцията може да се окаже успешна.

Младата жена тръгна надолу по коридора. Тревър и Емили продължаваха да седят във фоайето. Разговаряха.

— Доктор Дитц вече е започнал — каза им Ейми.

— Ако Мат умре, вината ще бъде твоя — с омраза произнесе Емили.

— Емили, това е изборът на Мат, а не…

— Не знам как тази жена е успяла да му влезе под кожата, но това е факт, Тревър. Когато тръгваше от Ню Йорк, той не можеше да я понася, а сега твърди, че е безнадеждно влюбен в нея. Точно тя го е подтикнала към тази опасна операция.

Усети, че цялото й тяло отмалява. През годините, които бе прекарала в кожата на Звяра, Ейми бе избягвала околните; не знаеше как да реагира при подобна открита конфронтация.

— Шели е добър човек — защити я Тревър.

Говореха за нея така, сякаш не присъстваше.

— Готова съм да се обзаложа, че тази алчна кучка е успяла да убеди Мат да промени застраховката си.

— Мат никога не е споменавал за застраховка — опита се да се намеси в разговора тя.

— Никога не е споменавал и какъв риск поема, така ли?

Отказваше да търпи злостните атаки на тази жена. Щом животът на Мат бе в опасност, тогава нямаше смисъл да крие истината за себе си.

— Упреквайте ме колкото си искате заради това, че съм уговорила Мат да си направи операцията, но не смейте да ме обвинявате, че искам да забогатея от смъртта му. — Отпусна се на стола срещу дивана, на който седяха Емили и Тревър и продължи: — Името ми не е Роушъл Ралстън. Казвам се Ейми Конрой. Бях включена в програмата за защита на свидетелите. Ето защо…

— О, моля те! — Емили скочи от мястото си и започна да кръстосва нервно из фоайето. — Не очаквай от мен да повярвам на тези измишльотини. Ти си ненормална. Излезе на среща с брат ми един-единствен път, а после разпространи наляво и надясно, че двамата с него имате сериозна връзка. Да не говорим за всички невероятни истории, които разправяше за неща, които никога не са се случвали.

— За първи път срещнах Мат след катастрофата. Той ме помисли за Шели.

Емили се извърна рязко и я погледна право в очите:

— Ако това беше вярно, Мат щеше да ми каже. Разговаряхме за теб, но той не спомена нищо подобно. Лъжеш!

— Искаше да ме предпази. Имаше хора, които желаеха смъртта ми. Можеха да ме убият, ако дори само за секунда допуснеха, че не съм Шели.

— Ти си напълно побъркана. Следващия път ще се опиташ да ни убедиш, че извънземните те принуждават да вършиш всичките тези откачени неща. Мен ако питаш, бих се обадила в…

— Емили, успокой се. — Тревър стана и хвана Ейми под ръка. — Да излезем навън.

Когато се озоваха насаме, Трев спря и рече:

— Виж, Емили е на ръба на нервна криза. Когато майка им умря, тя се грижеше за Мат. Готова е да го защитава със зъби и нокти.

— Казвам истината, Трев. Името ми е Ейми Джойс Конрой. Присвоих си самоличността на Шели, когато тя загина в онази катастрофа.

Лицето на Тревър прие объркано изражение.

— Но полицаят каза, че са идентифицирали другата жертва и със сигурност са установили, че тя е…

— Въпросният полицай ти беше непознат, нали? Всъщност името му е Скот Филипс, специален агент под прикритие от ФБР. Той се постара да ми осигури възможно най-сигурна защита.

Тревър бавно кимна:

— Мат е знаел всичко това, нали? Затова изприказва всичките онези измишльотини за пръстена от „Тифани“ и така нататък.

— Точно така. Мат ме прикриваше. Не е казал нищо на Емили, за да ме предпази.

— Още ли си в опасност?

— Не, не мисля, но те моля за момента да не казваш на никого за това.

— Обещавам. Странно, но през цялото време си имах едно наум. Ти по никакъв начин не се покриваше с първоначалното описание на Мат за Шели.

— О, Тревър, толкова го обичам! Аз…

— Знам. Наистина мисля, че си добър човек. Най-добрият. Ти ми помогна да понеса по-леко смъртта на майка ми. Остави ме аз да се оправям с Емили. Защо не отидеш у дома? Имаш нужда да си починеш и…

— Не мога да си тръгна оттук. Не мога да оставя Мат.

— Операцията ще продължи няколко часа. И ако ми позволиш да го кажа — изглеждаш ужасно! Нали не искаш Мат да те види в този вид, когато отвори очи?

Не беше спала от четиридесет и осем часа, но въпреки това не вярваше, че ще може да заспи.

— Не ме интересува как изглеждам. Искам само Мат да бъде добре.

— Остави ме насаме със сестра му. Ще се постарая да я убедя, че казваш истината.

— Не мога да си тръгна. Ще изчакам…

— И си съгласна да изтърпиш още нападки от страна на Емили? Отиди си вкъщи, а когато приключа разговора си със сестрата на Мат, ще ти се обадя да дойдеш.

— Добре — съгласи се неохотно тя. — Ще видя какво става с Джигс. Напоследък се държи много странно. После ще се върна.

— Не бързай толкова. Доктор Дитц ни каза, че ще трябва да работи изключително бавно и внимателно, помниш ли? Просто ми се обади и аз ще ти кажа докъде е стигнала операцията.

— Добре — кимна Ейми. — Моля те, накарай Емили да разбере, че нямам вина.

Остави Тревър и бавно закрачи навън.

Ако беше научила нещо след смъртта на майка си, то беше как да преоткрие себе си и завинаги да обърне гръб на Звяра. Човек можеше да поеме по хиляди пътища, но пътят, по който Ейми бе поела минаваше през цялата страна. Накрая я беше отвел до мястото, което тя би могла да нарече свой дом.

Кий Уест. Кътче от рая.

Тук бе срещнала мъжа, в когото се беше влюбила. Мат беше нейният подарък от съдбата. Но може би в момента изтичаха последните часове от живота му. Защо не й беше дал шанс да се сбогува истински с него?

Спря и се загледа в безбрежната шир на океана. Тревър бе прав. Беше по-добре да се оттегли, докато Емили повярваше, че тя е Ейми Конрой, а не тежък психиатричен случай.

Хвана водното такси за Сънсет Кий. Беше доволна, че е единствената пътница в малкото корабче — така можеше да остане сама с мислите си.

Подмина къщата, която бяха наели Декстър и Айрини. Мястото изглеждаше опустяло. Счупеният дървен парапет на терасата още не беше поправен. Подтиквана от любопитството си, Ейми приближи към къщата. Забеляза тебеширените очертания по земята — там, където бе лежало мъртвото тяло на Декстър.

— Дали Айрини не го е убила — измърмори полугласно тя. Струваше й се малко вероятно. Айрини беше луда по Декстър. И все пак понякога хората правеха странни неща. Тя например никога не бе допускала, че Мат може да премълчи за опасността от операцията, но това бе факт, нали така?

Обърна се да си ходи. Стори й се, че щорите на един от прозорците леко помръднаха.

Не се страхуваше от Айрини, но точно сега не искаше да си навлича допълнително неприятности. Трябваше да се концентрира върху Мат. Може би нямаше да е зле да се обади на агент Филипс и да го предупреди, че се е прибрала в Залива на полумесеца.

Щом стигна до къщата на Тревър, установи, че входната врата е отключена, както обикновено.

— Бабълс? Тук ли си?

Никой не й отговори. Тя тръгна към масичката, на която обикновено си оставяха съобщения. Нищо. Набра номера на болницата.

— Още обработвам Емили — осведоми я Тревър. — Инат е като брат си. Мисли, че си успяла да ме заблудиш. Трябва ми още малко време.

Разбраха се да му се обади още веднъж, преди да потегли обратно към клиниката. Дори и Емили да не повярваше на историята й, Ейми нямаше намерение да остава вкъщи. Трябваше да бъде близо до Мат.

Знаеше, че не бива да използва телефона на Трев за разговори със Скот Филипс, но въпреки това набра номера на агента. Никой не отговори.

Излезе на терасата. Съзря Джигс във водата. Отново.

— Джигс. Джигс. Ела тук, момчето ми.

Стори й се, че кучето носи в устата си някакъв предмет от стиропор. Плуваше с все сила — сякаш от това зависеше живота му.

Ейми седна на тревата — там, където бяха лежали с Мат предната вечер — и прошепна:

— Моля те, Господи, спаси живота му. Готова съм на всичко, само и само Мат да живее. Дори съм готова отново да се превърна в Звяра!

Отпусна се по гръб на поляната и примижа срещу слънцето. Какво й беше казал Клайв? Че не им оставаше нищо друго, освен да се молят?

— Господи, спаси Мат, моля те! — зашепнаха устните й. Повтаряше думите отново и отново, като мантра. Не беше сигурна колко време е прекарала така, гледайки към небето и отправяйки молитви към Бога. Звънът на телефона я върна към реалността. Втурна се към къщата. Пътьом забеляза, че Джигс е извадил предмета на брега и отново се е спуснал във водата.

Когато стигна до телефона, секретарят вече се беше включил, приемайки съобщението:

— Обаждаме се от ветеринарната клиника. Трябва незабавно да дойдете да си приберете котарака.

Ейми вдигна слушалката:

— Ало? Да не би Бинго да ви създава проблеми?

Жената изпусна отчаяна въздишка:

— Не може да се спре на едно място. Непрекъснато съска и фучи, и се мята в клетката като ранен звяр.

— В момента никой не може да дойде за него. Може би…

— Трябва да дойдете. Ако Бинго не се успокои, има опасност да се нарани още повече.

— Не може ли да му дадете успокоително?

— Той е толкова натъпкан с лекарства, че докторът се опасява да не му дойде прекалено много. Не може ли някой да дойде и да го отведе у дома? Котките се чувстват много по-добре в позната за тях среда.

Ейми хвърли поглед към часовника на китката си и вътрешно простена. Имаше още много време до края на операцията: Можеше да прибере Бинго и да се върне в болницата по-рано от необходимото. Оранжевият котарак беше любимецът на Тревър — да върне Бинго у дома бе най-малкото, което би могла да направи за Трев.

— Ей сега ще дойда — каза тя на жената.

Докато бързаше към кея в другия край на острова се питаше какъв беше смисълът хората да стоят в болницата и да чакат — понякога часове наред — докато получат някакви новини за близките си. Сигурно вярваха, че с присъствието си помагат на болния, макар в повечето случаи той да не осъзнаваше, че те са близо до него. Почувства се виновна, че е изоставила Мат. Ами ако нещо се случеше, докато нея я нямаше?

Водното такси тъкмо тръгваше, но капитанът я видя и спря, за да я изчака.

— Хей, Шели!

Огледа се наоколо. Беше Кайл — той също бързаше към платформата, за да не изпусне малкото корабче.

— Здравей, Кайл.

Той не знаеше за състоянието на Мат, а Ейми не беше сигурна, че може да говори за това, без да се облее в сълзи.

— Накъде си се запътила? — попита я Кайл, помагайки й да се качи в корабчето.

— Отивам да прибера Бинго от ветеринарната лечебница. Претърпя сериозно произшествие, но сега побърква ветеринарните фелдшери.

— Какво точно му се е случило? — полюбопитства Кайл.

— Мислим, че е паднал от някоя палма. Една вечер Джигс започна да вие и ние всички излязохме навън, за да видим какво става. Открихме Бинго на терасата. Гръдната му кост беше натрошена на парчета. Забележи — натрошена, а не просто счупена.

— Странно.

Слязоха на брега и Кайл махна на една рикша.

— Котките са пъргави животни, а Бинго е роден ловец. Не виждам как може да му се е случило подобно нещо.

— Открихме странен белег по кожата му. Като от изгаряне.

Кайл я изгледа втренчено.

— Звучи така, сякаш някой го е уцелил с нервнопаралитично оръжие.

— Наоколо нямаше никого, освен Джигс.

— Може да не сте забелязали негодника, който е стрелял по Бинго. Този вид оръжия прилича на обикновена къса пушка, но работи с батерия. Произвежда електрическа вълна, която веднъж попаднала върху жертвата, я парализира, изваждайки я от строя в продължение на около минута.

— Но кой от жителите на Сънсет Кий би си купил подобно оръжие?

 

 

Тъмнината го обгръщаше отвсякъде. Мат чуваше гласове, но не разбираше нищо от казаното. Нямаше сили да се бори. Усети, че отново се унася.

— Мат, чуваш ли ме?

Усмихна се вътрешно. Беше майка му. Не, не можеше да е майка му — та нали тя беше мъртва? Освен ако той не се беше преселил в отвъдното.

Тази мисъл го стресна и той направи опит да отвори очи, но клепачите му сякаш бяха направени от олово. Тази тъмна безбрежност не можеше да е отвъдното, помисли си той.

Операцията!

Последното нещо, което си спомняше, бе, че прегръщаше Тревър. Нима беше издържал операцията? Да не би да беше извадил късмет и да беше оцелял?

— Мат, чуй ме.

А, със сигурност не беше майка му. Говореше му Емили — сестра му, и въпреки че думите бяха произнесени тихо, в гласа й се долавяше тревога.

Нещо не беше наред.

Опита се да проговори, но от гърлото му не излизаше звук. Езикът му беше удебелен, а устата му — пресъхнала. Отново се унесе, после за пореден път се върна към действителността.

Беше оцелял.

Главата леко го наболяваше, но беше жив. Благодаря ти, Господи!

— Матю, чуваш ли ме?

Глас с лек немски акцент. Доктор Дитц. Мат положи огромно усилие да отвори очи и най-накрая успя да повдигне първо единия си клепач, после — другия. Светлината го заслепи и той примижа. Когато се осмели да погледне отново, видя Клайв и доктор Дитц, надвесени над него.

— Разбираш ли какво ти казваме? — попита Клайв.

— Да — изграчи Мат.

— Изглежда, че всичко е наред — каза докторът с оттенък на гордост в гласа.

— Сега ще тестваме реакциите ти, за да сме сигурни, че тялото ти функционира нормално — каза му Клайв.

Ощипаха го по палеца на единия крак, потупаха коляното му. Накараха го да преброи до двадесет и пет — отпред назад и отзад напред. Да, Мат знаеше коя е столицата на Финландия. Хелзинки.

— Много добре — отбеляза доктор Дитц.

— Не мога да повярвам! — възкликна Клайв. — Изобщо не бях сигурен в успешния край.

— Аз също, приятелю — прошепна Мат, вдигайки ръката си.

— Утре ще можеш да се прибереш у дома — усмихнато го уведоми Клайв.

— Ако бяхме в Германия, щяхме да го пуснем да си ходи още днес — рече доктор Дитц.

— Хей, аз нямам нищо против — усмихна се Мат.

— Не бързай. Това е моята клиника — аз определям правилата. — Видът на Клайв беше загрижен. — Току-що беше подложен на сериозна операция. Още си под действието на лекарствата.

— Не използвахме много лекарства — възрази доктор Дитц. — Не беше нужно. Освен това при пациента не се наблюдава подуване в областта на разреза, както е обичайно при прилагането на традиционните оперативни методи.

— Знам, знам — закима Клайв. — Само че Мат ми е добър приятел, затова искам да вземем всички възможни предпазни мерки. Искам да го видя на крака възможно най-скоро. Когато стане, ще му сервираме лека вечеря. След едно хубаво наспиване ще го пусна да си ходи. Изписването ти от клиниката ще бъде първото нещо, което ще направя утре сутринта, Матю.

— Добре — съгласи се Мат. — А сега искам да видя Шели.

— Трябва да бързам. Самолетът ми излита след час — рече доктор Дитц.

— Как да ви се отблагодаря, докторе? — попита го пациентът. — Вие ми върнахте живота.

— Ти си живото доказателство, че моят метод действа. Микрохирургията ще се превърне в основен оперативен метод на бъдещето — много по-лек и щадящ. Утре няма да усещаш нищо — все едно, че не сме ти правили операция.

— Страхотно. Отново ви благодаря — рече Мат, после извърна очи към Клайв. — Колко е часът?

— Шест и половина. Тревър и Емили отидоха за кафе, сега ще ги повикам.

— Къде е Шели?

Клайв сви рамене и изчака доктор Дитц да излезе от стаята, преди да отвърне:

— Когато разбра, че си я излъгал, тя се разстрои ужасно. После Емили я обвини, че те е подтикнала към тази операция, която щяла да те убие. Тревър изпрати Шели в Залива на полумесеца и тя се обади оттам, за да види как си. Скоро ще пристигне.

Тази работа не му харесваше. Шели не биваше да се мотае нагоре-надолу сама. Не можеха да бъдат сигурни, че Айрини не представлява опасност за нея.