Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (12)

Единадесета глава

Ейми погледна към листчето, на което бе написала адреса, даден й от Тревър, и разбра, че вече е пристигнала на мястото. Домът на психоаналитика, подобно на повечето къщи в старата част на града, беше на два етажа с боядисана в бяло дървена ограда и бяла веранда, оградена с балюстради и опасваща сградата от всички страни. Пастелните цветове бяха характерни за Кий Уест. Тази къща бе кремава, със сиво-зеленикави дървени капаци на прозорците.

Ейми се облегна на бастуна си, за да се наслади на майсторски реставрираната къща и същевременно — да спечели малко време. Дали щеше да успее да заблуди един истински професионалист?

— Нямаш избор — каза си тя. — Трябва да се преструваш на обсебена от мисълта за Мат.

След снощната конфронтация с него Ейми трябваше да предприеме радикални действия. Независимо дали й харесваше или не — трябваше да се превъплъти в Роушъл Ралстън. И да живее в една къща с Матю Дженсън.

Поне нямаше да й се налага да разговаря с него. Пък и защо й бе да разговаря? Полазваха я тръпки всеки път, щом се сетеше за наглото му държание. Това не бе Мат, когото тя познаваше, мъжът, бдял над болничното й легло. Само няколко думи бяха достатъчни, за да разруши имиджа, който Ейми си бе изградила за него.

Беше получила онова, което заслужаваше. Не биваше да бъде такава наивница — трябваше да й е ясно, че благородните рицари съществуват само в приказките и романите. Въпреки това не можеше да се пребори с разочарованието, че Мат се бе оказал различен от мъжа, за когото си бе мечтала толкова често.

Беше се опитала да оправдае действията му — в края на краищата той я бе спасил от онзи негодник! — а и Матю имаше реални основания да е сърдит на Шели Ралстън. И все пак реакцията му й изглеждаше прекалена. Дали не го тормозеше и нещо друго? Нещо, за което тя дори не предполагаше?

Едва ли някога щеше да разбере. Беше се заклела да няма нищо общо с него.

Намести бастуна си и тръгна бавно към входната врата на къщата. Вдъхна дълбоко от наситения с тропически аромати въздух. Господи, колко й харесваше тук! Беше прекарала целия си живот в Сиатъл, на брега на океана, но там бе по-различно. Нямаше го слънцето, галещо земята с топлите си лъчи, нито божествения мирис на свежа зеленина и цветя, създаващи усещането, че човек се намира в рая.

Вдигна автоматично дясната си ръка да похлопа на вратата на лекаря, но се сети, че все още не може да я използва. Рано същата сутрин се бе отбила в болницата и там й бяха свалили шината, но пръстите й продължаваха да бъдат пристегнати с бинтове — тя дори не можеше да ги свие, за да почука.

Огледа се наоколо за табелка, на която да е изписано името на доктор Холт, но не видя нищо такова. Макар да не живееше в Кий Уест от дълго време, тя бе имала достатъчно възможности да разбере, че градът не се подчинява на никакви условности. Той беше нещо като смесица от карибско село и Френския квартал в Ню Орлиънс. Беше непредсказуем и със свой собствен уникален чар. Ейми се бе поддала на магията на острова и планираше да остане на него завинаги.

След като сложеше ред в живота си, разбира се.

Трябваше да почука с ръката, в която държеше бастуна. Дано да успееше да заблуди доктора.

Вратата бе отворена от една поразително красива жена: висока, слаба, с черна дълга до раменете коса, облечена в бежов костюм с класическа кройка. Обувките с високи токчета правеха стройните й крака още по-съблазнителни. Вероятно тази елегантна дама бе съпругата на доктора — дрехите й бяха прекалено скъпи за обикновена секретарка.

— Аз съм Роушъл Ралстън — представи се тя и внезапно осъзна, че роклята на Шели й виси като на закачалка. — Имам час при доктор Холт. Тревър Адамс е говорил за мен с доктора.

— Да, говорих с Тревър — кимна жената и пропусна пациентката вътре. Ейми забеляза, че маникюрът й бе идеално оформен и лакиран в същия бежов цвят като цвета на костюма. — Аз съм доктор Холт.

Моля? Много добре си спомняше, че Тревър й бе говорил за доктор Питър Холт.

Дамата се изкикоти гърлено и рече:

— Доколкото разбирам Тревър не ви е казал, нали?

Ейми поклати отрицателно глава и се усмихна принудено. Докторът я покани с жест да седне на зеления диван, обсипан с меки възглавнички и продължи:

— Полът ми не бива да ви притеснява. Аз съм психоаналитик, а вие имате проблем. Нека просто седнем и си поговорим за това.

Ейми пристъпи към дивана и бавно седна, придържайки бастуна с лявата си ръка. Доктор Холт се настани на едно кресло срещу нея, кръстоса прелестните си крака — толкова изваяни, че бе трудно да се повярва, че принадлежат на мъж — и се усмихна широко. Усмивката му бе предразполагаща и Ейми усети как се отпуска.

Доктор Холт се приведе леко напред, впи тъмнокафявите си очи с дълги извити мигли в нея и попита:

— Мога ли да те наричам Шели, Роушъл? — Щом тя кимна, докторът добави: — Викай ми Питър — всички приятели се обръщат към мен на малко име.

Ейми се опита да се усмихне и каза:

— Добре… Питър. Не зная какво точно ти е казал Тревър за мен.

— Много малко. Знам само, че си била обсебена от идеята на всяка цена да притежаваш някакъв мъж и че за малко не си загинала при една тежка автомобилна катастрофа. Тревър смята, че преживяното те е променило, но въпреки това искаше аз да се срещна с теб и да видя дали бих могъл да направя нещо за теб.

— Повярвайте ми, инцидентът беше наистина ужасен! Както виждате — още имам шини на крака си. — Беше й по-лесно да говори за нараняванията си, отколкото да измисля лъжи във връзка с манията, от която никога не беше страдала. — Едва тази сутрин свалиха превръзката от дясната ми ръка.

Докторът кимна съчувствено и попита:

— Как ти е помогнало това да се справиш с психическия си проблем, свързан с въпросния мъж?

— Щастлива съм, че съм жива. Защо да си губя времето в преследването на някой, който вече е престанал да ме обича?

— Какво те кара да смяташ, че изобщо някога те е обичал?

— Връзката ни продължи около година. Излизах с него, той ми подаряваше скъпи неща… — Напъна мозъка си да се сети за подробностите, дадени в дневника на мъртвата Шели. Много й се искаше да разпита Тревър и да извлече от него информация за взаимоотношенията между Мат и Шели, но се страхуваше, че ако го направи, ще се издаде. — Той ме заведе на ваканция на Бермудските острови — добави, пропускайки онази част с горещия секс върху ситния пясък на плажа. — Мислех, че един ден двамата ще се оженим, но после той ми каза, че вече не ме обича.

Докторът отново кимна с разбиране, но не направи никакъв коментар.

— Трябваше да приема фактите спокойно, но не успях. Започнах да го преследвам, правех му снимки, без той да ме усети — за бога, звучеше като истинско куку! — По едно време реших, че е започнал нова връзка — пое дълбоко дъх. — Нахвърлих се върху жената, с която го видях една вечер, а се оказа, че тя всъщност му е сестра.

— Кога за последен път видя този мъж?

— На закуска.

— Какво? — Докторът изглеждаше поразен от новината. — Да не искаш да кажеш, че и двамата сте отседнали в Залива на полумесеца?

— Да, плюс още няколко души. Но не е това, което си мислите. Аз не разговарям с Мат, нито пък си имам някакво вземане-даване с него. — Сутринта, тъкмо когато приключваше със закуската, Мат се бе появил на терасата, но Шели дори не го бе удостоила с поглед — просто бе станала от масата и се бе оттеглила. — Нямам пари и ще минат седмици, докато отново започна да си служа нормално с дясната си ръка и стане възможно да си намеря работа.

— Какво точно работите?

— Бях репортер, но сега си мисля да се насоча към друга сфера. Изкарала съм курс по компютри за напреднали — според мен бъдещето е в новите технологии. Нали?

Докторът замислено кимна. Обзе я обезпокояващото чувство, че Питър четеше в нея като в отворена книга. Все пак реши да продължава да държи на своето.

— Доколко си запозната с маниакалните състояния? — попита я докторът.

Господи, ето, че се започваше.

— Не знам много по въпроса, само че въпросният човек обсебва съзнанието ти — искаш непрекъснато да го виждаш, да бъдеш край него… Такива работи. Направо си е болестно състояние. Но аз съм го преодоляла напълно, честна дума.

— Възможно е, като се има предвид травмата, която си изживяла, но би било необичайно. Маниакалните състояния се преодоляват изключително трудно. — Докторът се загледа настойчиво в нея, преди да добави: — Съществува риск да прехвърлиш вниманието си върху друг човек и да преминеш през нов маниакален цикъл.

— Няма, кълна се! Дори нямам намерение да приближавам до мъж.

Наистина го мислеше. Макар да беше вълнуващо да чувства възхитените погледи на мъжете, впити в нея, тя имаше да мисли за нещо далеч по-важно — как да опази живота си.

Търсеше я не само Декстър Фокс, но и агентите на ФБР. Един шериф бе загинал и от ФБР със сигурност щяха да искат да я разпитат във връзка с този случай…

— Загрижена съм за теб. Присъствието на Мат край теб може отново да възпламени твоята еротомания.

— Еротомания ли? — Думата й прозвуча противно, порнографски.

— Това е терминът, който специалистите използват, за да определят състоянието на пациенти, самозаблуждаващи се, че определено лице е влюбено в тях. Най-разумната стъпка, която може да се предприеме в подобни случаи е пациентът да няма никакъв контакт с обекта, разпалил илюзиите му.

* * *

Декстър Фокс не можеше да разбере какво й ставаше на тази кучка. Първо Ейми Конрой, а сега — и Айрини! Жени! Върви, че ги разбери.

Айрини не беше го доближавала от деня, в който бе масажирала гърба му. Не че му дремеше. Това дори го устройваше. Сделката по продажбата на „Фокс Ентърпрайзис“ на един азиатски концерн вървеше към приключване и той възнамеряваше да съобщи новината на съдружничката си в последната минута.

Вдигна слушалката на телефона си и натисна бутона за директна връзка с офиса на Айрини. Тя вдигна веднага:

— Айрини Хенсън. „Фокс Ентърпрайзис“.

— Декс е. Имаш ли новини от Зейн във връзка със случая на Ейми?

— Провери в компютъра си — отвърна тя и му тръшна слушалката.

По дяволите! Айрини беше бясна — направо бълваше огън и жупел. Трябва да беше забелязала силната му възбуда онзи ден и да се бе вбесила, че въпреки това той дори не бе посегнал да я докосне.

Очевидно я бе засегнал жестоко. Защо му беше да се чука с кучка като нея? Единствено мисълта за Ейми го бе довела до ерекция, каквато никога преди не бе изпитвал.

— Да се цупи, като толкова й харесва — мърмореше на глас Декс, докато набираше паролата на секретните си файлове. Вярно че Айрини му бе дала началния капитал, с който да основе компанията, но той отдавна й се беше изплатил с лихвите и в момента тя не притежаваше никакви дялове във „Фокс Ентърпрайзис“.

Проблемът бе, че тя знаеше всичко за незаконните им операции, както и за хората, които бе убил, за да разчисти пътя си към многото пари. Точно онова, от което най-малко имаше нужда — две жени да знаят най-съкровените му тайни!

Във файла, който му бе препратила Айрини, нямаше нищо ново — проверките в клиниките по пластична хирургия не бяха довели до никакъв резултат. Ейми беше изчезнала безследно, което му изглеждаше невъзможно.

ФБР не бяха постигнали по-голям напредък от хората на Зейн. Според вътрешния им източник във федералното бюро интересът към Ейми бе значително спаднал, макар и не напълно замрял. Декс също вече не бе под сериозно наблюдение.

Очевидно Айрини не бе научила нищо и от animalnet-work.com. Издирването на кучето с отрязаното ухо не бе дало никакъв резултат. Както Декс бе предвидил.

 

 

Разговорът й с доктор Холт приключи чак в късния следобед. Двамата с Питър бяха обсъдили всичко — от маниакалните състояния до редките сортове орхидеи. Ейми никога преди не бе срещала травестит и нямаше представа какво би могла да очаква, но сега установи, че Питър й допадаше.

И най-важното — той не се беше усъмнил в нея.

Излезе от кабинета на доктора и тръгна да се срещне с Бабълс.

— О-па-ляяя! Котенцето ми! — подсвирна възторжено един младеж, когато Ейми мина покрай него.

Тя не го погледна. Той се изпречи на пътя й, за да привлече вниманието й, и дори отърка тялото си в нейното.

— Сладурче, направо ще ми изтекат очите по тебе! — Приятелите на натрапника също се приближиха и започнаха да оглеждат Ейми с похотливи погледи, отпивайки от бутилките с бира, които държаха в ръце. Тя се дръпна назад и понечи да го заобиколи. Останалите мъже започнаха да се побутват и да се смеят.

Изведнъж Ейми си спомни онзи отдавнашен ден, когато Трент Хейстингс беше извикал: „Мислех си, че Красавицата и Звяра са две различни лица, не едно!“. Приятелите му се бяха смели по същия начин, както тези мъже тук.

— Някои неща никога не се променят — промълви на себе си тя. — Дори и ти самия да се промениш.

Все още не можеше да изтръгне Звяра от съзнанието си, продължаваше да се чувства странна, различна.

— Шей… ли!

Вдигна поглед и видя Бабълс да й маха енергично от отсрещната страна на улицата. В ръката си стискаше някаква навита на руло бяла хартия.

— Тук ли продаваш застраховките си? — удивено попита Шели, докато погледът й пробягваше по надписа на табелата, окачена над входната врата на сградата, пред която стоеше приятелката й. „Маргаритавил на Джими Бъфет“.

— Да. Добре ли си? Вече по-добре ли се чувстваш?

Дали нямаше да припадне? Не, но определено усещаше, че краката й се подкосяваха от умора. И нищо чудно. Това бе най-дългата й разходка след инцидента.

— Добре съм… Добре.

— Вече стигнах квотата си — осведоми я Бабълс. — Да отидем да пийнем по нещо.

Отправиха се към едно близко открито кафене. Малко по-късно двете имаха среща с Тревър на Малори док, където щеше да се проведе знаменитото Шоу на залеза, с което Кий Уест бе известен в цялата страна.

— Два хогснортса — изрече като картечница Бабълс в мига, в който сервитьорката приближи до масата им.

— Какво всъщност поръча? — полюбопитства Ейми.

— Коктейл от ром и синьо кюрасо. Намираме се в Хогссалуун. Какво друго очакваш да пием, след като сме тук?

Ейми бе помислила, че са в кафене, а не в бар. Сега се огледа внимателно наоколо и разбра, че се е заблудила.

Никога не пиеше, но тази вечер се чувстваше различно.

Мразеше местните свалячи от типа на онзи, който я бе спрял преди малко, но същевременно бе доволна, че може да ходи по улиците с вдигната глава, без да се срамува и страхува. Звяра можеше да продължава да дреме в нея, но светът виждаше в нейно лице един напълно различен човек.

Може и да й беше ужасно трудно да се представя за Роушъл Ралстън, но поне се чувстваше като нормално човешко същество. Усещане за вътрешна свобода — нещо, което останалите жени приемаха за даденост и дори не си даваха сметка, че го имат.

Питиетата бяха сервирани и Ейми вдигна чаша към устните си. Алкохолът я сгря и се разля по вените й. Обзе я невероятно спокойствие.

— Може ли да си поприказваме? — рече Бабълс, прекъсвайки мислите й.

— Разбира се — отвърна, макар да нямаше представа какво толкова може да обсъжда с Бабълс.

— Имаш ли някакви шорти?

Ейми се поколеба. Не знаеше накъде бие девойката. В багажа на Шели бе открила няколко чифта къси панталонки, но те не й бяха по мярка:

— Не. Почти всичкият ми багаж изгоря при катастрофата.

— В Бахама вилидж има един магазин… Точно зад ъгъла е. Там продават тениските и късите панталонки най-евтино.

Очевидно Бабълс смяташе, че дрехите на Шели са пълна скръб — истинска обида, като се имаше предвид, че въпросното мнение идваше от човек, който вярваше, че боди пиърсингът е върхът на модата.

— Онова, от което наистина имам нужда, е сутиен с предно закопчаване.

— При „Джо Мама“ се продава и бельо. — Бабълс се усмихна, напълно доволна от себе си и обецата на езика й проблесна. — Всъщност според мен онова, от което истински се нуждаеш, е занимание.

— Какво занимание?

Бабълс махна с ръка:

— Ами да продаваш застраховки като мен например или пък да свириш на гребен пред Хардрок кафе.

— Защо?

— Как иначе смяташ да изкарваш пари?

Да изкарва пари? За малко да се изсмее. Да бяха и двете й ръце здрави и да й предоставеха компютър, Ейми нямаше да има нужда от „занимание“ от рода на онези, които й изреждаше Бабълс.

Преди да успее да отвърне, девойката добави:

— Освен това трябва да обърнеш внимание на държанието си.

— Моля?

Бабълс се приведе напред, а по устните й плъзна хитра усмивка:

— Видях как те зяпаха онези мъже! Защо не ги разкара? Ако изглеждах като теб, хич нямаше да ми пука от нищо.

Трябваше да признае, че Бабълс е права. Наистина бе нужно да обърне внимание на държанието си, ако имаше намерение да се справи успешно с Матю Дженсън. Нужно й беше да е силна, устойчива — като… Като кого?

Като Джил от „Млади и неспокойни“ или Луси от „Централна болница“. Но жените от тези сериали не бяха силни, а по-скоро — безскрупулни.

През годината, предшестваща смъртта на майка й, Ейми не можеше да си позволи друго развлечение, освен гледането на телевизия. Всеки ден по едно и също време тя го включваше, за да стане свидетел на поредния жесток трик, който двете девойки щяха да приложат, за да постигнат целите си. Доставяше й удоволствие да ги мрази.

„Характерът определя съдбата“, напомни си Ейми. Звяра не можеше като с магическа пръчка да се превърне в лошо момиче, но ако положеше малко повече усилия да изгради поведението си по модел на героините от тези два сериала, може би действително щеше да успее да придобие някаква твърдост.

Бабълс прокара устни по ръба на празната си чаша и почука по стъклото с металното топче, пронизващо езика й.

— Вие двамата с Мат още ли сте… Хм… гаджета?

— Още? — Опита се да го каже така, все едно казваше на младата нахалница да си гледа работата, но Бабълс сякаш не забеляза.

— Я стига, Шели! Аз да не съм някоя тъпанарка? Нали забелязах как се гледахте снощи! Двамата сте били двойка, нали?

Какво ли знаеше Бабълс за връзката между Шели и Матю Дженсън?

— Така… мисля.

— Мат те гледаше така, сякаш пушеше марихуана.

— Преди известно време скъсахме — отвърна Ейми.

— Да! — извика възторжено Бабълс. — Знаех си! Ама добри инстинкти имам, а? В такъв случай няма да имаш нищо против да се пробвам да го сваля, нали?