Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (28)

Двадесет и седма глава

Един лунен лъч проникна през спуснатите щори и погали лицето на заспалата Шели. Не, не Шели.

— Ейми — прошепна Мат, без да откъсва очи от лицето й. — Ейми Джойс Конрой.

Беше прекалено рисковано да използват истинското й име, дори когато бяха само двамата, но Мат не можеше да се сдържи.

— Ейми… — повтори.

Името много й подхождаше.

— Идиот такъв — изруга се тихо той. Трябваше да се досети отдавна, че тази жена не е откачалката, която го беше преследвала в Ню Йорк.

Привличането между тях двамата бе невероятно силно и въпреки усилията си Мат не бе успял да се откъсне от нея. Имаше и друго — още в началото бе забелязал у Шели някаква свенливост и невинност, а когато за първи път бе правил любов с нея, се беше уверил, че първоначалните му впечатления са били верни.

След като бе разбрал, че тя само се представя за Шели, през ума му бяха минали десетки сценарии, но изобщо не му беше хрумвало, че любимата му може да е в програмата за защита на свидетелите. Хората от ФБР сигурно смятаха, че я грози някаква опасност, иначе нямаше да изпратят агент Скот Филипс да я прибере. Ейми не беше тръгнала заради него. Защото го обичаше.

— Ейми — за пореден път промълви Мат. Не можеше да откъсне очи от тази чудна жена, появила се така неочаквано в живота му. — Ейми Конрой.

След като му беше разкрила коя е, двамата отново се бяха любили — бавно, всеотдайно.

Мат знаеше, че не беше честно по отношение на нея да таи в себе си своята ужасна тайна: най-накрая щеше да я нарани. Беше неизбежно. Но той я обичаше толкова силно, че не можеше да я остави сега, когато я грозеше смъртна опасност.

Един ден обаче щеше да му се наложи да се изправи лице в лице с проблемите си, което на практика щеше да означава да обърне гръб на тази специална жена, която го обичаше повече, отколкото той заслужаваше.

Ейми помръдна в съня си и Мат едва устоя на желанието си да я докосне. Ако го стореше, те отново щяха да започнат да се любят, а той искаше да разбере проблемите й, за да може да й помогне.

Стана от леглото, внимавайки да не я събуди. Панталоните му бяха захвърлени на купчина върху пода, а Бинго и Джигс спяха, сгушени на кълбо отгоре им. Мат отмести животните встрани, изрови боксерките си и ги обу. Реши, че няма нужда от риза. Тръгна бос към стаята си. Влезе вътре и светна лампата. Изведнъж осъзна, че от главоболието му нямаше и следа.

Може би наистина бе от прекарания под силното слънце ден. Господи, как се надяваше да е така! Ейми се нуждаеше от него и той трябваше да е в най-добрата си форма.

— Ах, да можеше да говориш! — рече Мат на Джигс. — Щеше да ми разкажеш всичко за нея.

Извади лаптопа си от гардероба. Не беше го докосвал, откакто бе напуснал Ню Йорк. Седна на леглото и Бинго побърза да се намести до него. Джигс естествено го последва.

Мат включи компютъра и се обърна към кучето и котарака:

— Хей, вие двамата да не сте решили да гледате?

Те се наместиха плътно до него и приковаха погледи в светналия екран. Навикът му на репортер не беше изчезнал, а освен това той продължаваше да има достъп до базата данни, наречена „Неограничена информация“. Срещу платена месечна такса и допълнително заплащане за всяко отделно търсене, човек можеше да научи всичко за всяко интересуващо го лице.

В повечето случаи на екрана се появяваха последният известен адрес на издирвания, телефонният му номер, номерата на кредитните му карти и още много подробности от този тип.

Мат набра Сиатъл, после въведе името на Ейми. На екрана се появи информация, че лицето Ейми Джойс Конрой е мъртво. Даваше се датата на катастрофата, както и мястото — Кий Уест, Флорида. Добре, от ФБР се бяха погрижили да предпазят, вкарвайки тези данни, но той имаше дългогодишен опит и добре знаеше къде да намери онова, което го интересуваше. Превключи на Лайфстайлс Америка — организация, занимаваща се с проучването на покупателния интерес на американците. Там се вкарваха номерата на всички кредитни и дебитни карти, с които се извършваха плащания.

Нищо.

С това приключваха опитите му в границите на легалното. Беше принуден да действа по забранения начин, но Мат не се поколеба дори за миг. Отвори секретния файл, в който държеше особено важна информация и намери кода, чрез който можеше да проникне в правителствената система за социално осигуряване. Хакерството беше федерално престъпление, но всеки с поне малко мозък би могъл да го направи. Ако хората от ФБР не бяха изтрили информация, касаеща Ейми, тя трябваше да бъде тук и никъде другаде.

Напечата името и целият екран се изпълни. Боже, колко много бяха жените с това име! Плъзна мишката надолу по редовете, докато стигне до Сиатъл.

— Бинго! — извика радостно. Котаракът извърна глава към него и го изгледа лениво.

Мат зачете на глас информацията:

— Работодател: „Фокс Ентърпрайзис“. Дявол да го вземе! Значи затова дойде онзи агент от ФБР. Декстър Фокс е замесен в тази работа.

Декс — с двойно С — имаше малки лукави очички и излъчваше фалшива искреност като на евангелистки проповедник. В мига, в който го беше зърнал, Мат бе разбрал, че този човек не е стока. Опита се да си спомни всичко, което Фокс беше казал.

Нищо особено. Копелето предимно бе флиртувало с Шели. Не беше нито особено умен, нито начетен. За сметка на това пък годеницата му Айрини направо се беше побъркала от яд заради вниманието, което любимият й беше засвидетелствал на Шели.

— Няма логика — измърмори на себе си Мат. — Ако Декстър я беше познал, щеше да каже нещо, когато агентът от ФБР съобщи пред всички за смъртта на Ейми Конрой.

Каквото и да беше положението, Ейми несъмнено беше в беда. Мат се върна в стаята й. Тя продължаваше да спи кротко. Той приседна на леглото до нея и матракът проскърца. Ейми веднага отвори очи.

— Разкажи ми за Декстър Фокс — каза Мат.

Тя се изправи и се облегна на таблата на леглото:

— Какво искаш да знаеш за него?

— Стига, скъпа. Знаеш, че съм репортер. Не са ми нужни повече от две минути, за да се добера до информация, която ме интересува. Знам, че си работила за него.

— Мат, не се замесвай в това. Аз…

— Как така Декстър не те позна?

Ейми се поколеба за момент, после й стана ясно, че Мат нямаше да я остави на спокойствие, докато не разбере цялата истина.

— Струва ми се, че не откри нищо познато в мен.

— Толкова много ли те е променила пластичната операция?

Ейми отново замълча, после рече:

— Това е дълга история. Аз… ъъъ…

— Разкажи ми. Обичам те, Ейми. Искам да ти помогна, но в момента нищо не ми е ясно.

— Обичаш ме? — прошепна тя, сякаш произнасяше някоя дума на чужд език.

— Разбира се. Нали ти казах, че съм луд по теб! — Не можеше да ги разбере тези жени! Ейми изглеждаше направо шокирана от признанието му, сякаш до този момент не бе допускала, че чувствата му са толкова дълбоки.

— Едно е да си луд по някого, а съвсем друго — да го обичаш.

За него разлика нямаше, но не му беше до спорове.

— За един мъж е трудно да каже „обичам те“ на някоя жена. Но ето че аз го казвам. Обичам те, Ейми. Повече, отколкото предполагаш.

Тя обгърна лицето му с длани и го загледа в очите. Нямаше нужда от думи, погледът й изразяваше ясно любовта й.

— Ако искаш да ми помогнеш, включи се в играта — промълви Ейми. — Продължавай да се преструваш, че съм Роушъл Ралстън и че ме познаваш от години.

— Искам да ми вярваш — рече той и я взе в прегръдките си.

— Аз ти вярвам, Мат, но това няма нищо общо с доверието. Ти не ме познаваш. — Тя посочи към лицето си. — Това не съм аз. Операцията ме превърна в истинско копие на майка ми, но в продължение на години аз бях съвсем различна. Бях Звяра.

— Звяра? Да бе!

— Вярно е. Едната половина на лицето ми беше покрита от ужасно тъмночервено петно. Когато влизах в някоя стая, хората извръщаха погледите си встрани.

Мат онемя. Не можеше да си представи как тази жена би могла да буди отвращение у околните. От тона й личеше, че преживяното я е засегнало дълбоко.

— Аз никога не бих извърнал поглед встрани — прошепна той.

— Напротив, щеше да го направиш. Това е нормалната реакция на всеки възпитан човек. За предпочитане е. Защото има грубияни, които се втренчват в теб и от това ти става още по-зле. Да не говорим за грубите коментари…

— Скъпа, толкова съжалявам. — Спомни си нещо, което беше казала по време на вечерята и сърцето му се сви. — Когато разказваше за жената от бензиностанцията, притиснала нещастното кутре към гърдите си, ти всъщност говореше за себе си, нали?

— Да, точно така. Грозното петно ме беше превърнало в самотница без грам самочувствие. Повтарях си, че не ми пука, защото не исках да призная дори пред себе си колко много ме боли. С катастрофата получих шанс за нов живот. Тя ме събра с теб. Не бягам, не се крия. Това са неща, които навремето правеше Звяра. Двамата с теб заслужаваме да прекараме заедно цял живот, но това няма да стане, така че нека да се наслаждаваме на кратките мигове, които са ни дадени.

Ейми говореше тихо, но твърдо. Мат знаеше, че няма да успее да я накара да промени решението си. Тя беше отказала да отиде на сигурно място само заради него. Защото истински го обичаше. Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение.

— Ами Декстър? — попита след кратко мълчание Мат.

— Сигурна съм, че той не знае коя съм. Но е възможно да е дошъл тук, с цел да провери дали аз и Ейми не сме едно и също лице — Декстър никога не си цапа сам ръцете. Винаги досега е оставял мръсната работа за другите.

— Най-добре да започнеш от началото. Кога за първи път срещна това двойно С?

— Щом завърших университета във Вашингтон, започнах да си търся работа. Независимо от блестящите препоръки, които професорите ми бяха дали, никой не ме нае. Петното на лицето ми отблъскваше хората. Аз обаче трябваше да си изкарвам прехраната и да се грижа за майка си, която беше болна от паркинсон. Когато Декстър ми предложи работа в неговата фирма, веднага приех.

— Какви бяха отношенията ти с него?

— Рядко го виждах. Бях пряко подчинена на шефа на компютърния отдел, така че нямах вземане-даване с Декстър. На няколко пъти го улових да ме гледа откъм хубавата ми страна. — Тя се потупа по лявата буза. — Левият ми профил съвсем не беше грозен. Носът ми беше малко дългичък, но като цяло не променяше особено гледката. Веднъж, щом ме видя в анфас, едно момче ме нарече „Красавицата и Звяра“.

Мат усети, че го обзема ярост към негодника, наранил така жестоко Ейми. Ако можеше да го открие, щеше да му даде да се разбере.

— Декстър ползваше услугите на една фирма за компаньонки. От време на време си поръчваше по някоя проститутка да го обслужи. Никога не е имал приятелка, макар да беше повече от ясно, че Айрини е готова да влезе в тази роля.

— Може би в нея Декстър вижда сигурното. Нали двамата се познават от деца… — замислено рече Мат.

— Възможно е. Но не ти ли се струва странно, че тя не носи годежен пръстен?

— Това може да го забележи само една жена! — възкликна Мат. — Долових нещо, което може да е убягнало от вниманието ти: Декстър си пада по теб.

— Майтапиш се! — извика тя. — Но пък не пропуснах нещо друго — че всеки път, когато той се обръщаше да говори с мен, Айрини копнееше да се нахвърли отгоре ми и да ме издере до кръв.

— Така. Значи интимният му живот е объркан. Защо го търсят от ФБР? Това е ключът към загадката.

— Започнах да подозирам, че има нещо нечисто, когато установих, че отделът по изследване и развитие към компанията се състои само от двама души. Ако имаш поне малко информация за дейността на софтуерните компании, тогава ще разбереш, че това е повече от странно. Обикновено този отдел заема половината етажи на сградата, в която се помещава фирмата. В изследователската дейност и разработката на нови технологии трябва да се инвестират огромни средства, ако компанията иска да е печеливша.

— Ти говори ли с Декстър по този въпрос?

— Да. Той ми отвърна, че отделът е съсредоточен в Сингапур, защото там работната ръка била по-евтина. От чисто любопитство реших да изпратя запитване до офиса в Сингапур и установих, че там има само четирима души, които се занимаваха с пакетиране, а не с разработването на нови програми.

— Значи Декстър е търгувал с пиратски копия, представяйки ги за собствени?

— Точно така. Продуктите, които продаваше, бяха с много ниско качество. Някои от тях се закупуваха от заводи, внедряваха се в производството на частни самолети и яхти. Катастрофата на онзи частен еър лайнер в Малайзия беше именно заради пробив в системата, а системата бе осигурена от „Фокс Ентърпрайзис“.

— Спомням си за този случай. Един колега от „Поуст“ го отразяваше.

— След въпросната катастрофа подозренията ми се изостриха още повече. Изпратих съобщение на колегата ми от Сингапур, че в офиса ни в Сиатъл има само двама души, които работят в отдела за разработване на нови програмни продукти. Човекът започна да задава въпроси и Декстър поръча убийството му. Седмица по-късно в офиса в Сингапур бе убит още един човек.

— И по време на убийствата Декстър е бил в Сиатъл?

— Да. Знаех, че ако на Декстър му хрумне да провери кореспонденцията им, ще стигне до мен, но майка ми беше на смъртно легло, така че не можех да избягам. Не исках да докладвам на властите и да бъда подложена на кръстосани разпити. Мама имаше нужда от мен. Обичах я толкова много! Исках да съм плътно до нея до… до самия край. След погребението отидох във ФБР и им разказах онова, което знаех. Те ме скриха в една къща, където трябваше да остана, докато ми изработят нова самоличност. Декстър обаче ме откри. Нали разбираш, петното прекалено много биеше на очи.

— Не можеха ли да го отстранят с лазер?

— Можеха и дори бяха насрочили дата за операция, но хората на Декстър ме откриха преди това.

— Какъв лош късмет, а? А след катастрофата Клайв е нанесъл достатъчно промени в лицето ти, за да заблуди Декстър.

— Да. Освен това катастрофата ме събра с теб. Никога не съм била толкова щастлива.

— Аз не те заслужавам — промълви Мат. Наистина го мислеше. Беше имал връзки с много жени, но никоя не го беше обичала толкова силно, толкова всеотдайно, че да рискува живота си само за да бъде с него.

Ейми трябваше да научи истината. Той беше решил да проведе този разговор месеци по-късно, но нейното признание промени всичко.

— Спомняш ли си, че ти говорих за майка ми? — започна той.

— Починала е, когато си бил на тринадесет години, нали?

— Да. От мозъчен тумор. Нямах представа, че болестта на майка ми е… — Мат млъкна, после дълбоко пое въздух и изрече страшната дума: — Наследствена.

Ейми замръзна на мястото си от тревога. Очите й гледаха отчаяно.

— О, скъпи, не искаш да кажеш, че ти…

Мат стисна зъби, преглътна тежката буца, заседнала в гърлото му и продължи:

— Аз ще умра.

Ейми обви ръце около шията му и изхлипа:

— Трябва да има някаква грешка. Та ти изглеждаш толкова здрав, толкова жизнен!

— Да, засега. — Реши да не споменава за главоболието, което все по-често го тормозеше и което съвсем скоро щеше да премине в мъчителни мигрени. — Този вид тумори растат много бавно. Остава ми година, може би дори повече.

Не й каза, че смъртта на майка му беше бавна и изключително болезнена. Първо беше засегнат говорът й, после тя беше престанала да си движи ръцете, а към края бе ослепяла.

Мат беше свидетел на мъките на майка си и беше страдал заедно с нея, но не беше успял да направи нищо, с което да й помогне. Когато впоследствие бе разбрал, че страда от същото заболяване, бе взел решение да се оттегли някъде и да умре сам. За нищо на света не би допуснал хората, които го обичаха — и особено тази жена — да наблюдават смъртта му и да страдат.

— Потърсил ли си мнението и на други специалисти? — попита го Ейми.

— Да, на още трима. Ако си направя операция, ще остана цял живот на легло и ще вегетирам.

— О, Мат, не е честно!

Тя го прегърна още по-силно и от очите й закапаха сълзи. Самият Мат бе на път да се разплаче. За толкова неща си беше мечтал! Искаше да има голямо семейство — жена, която да обича, деца, с които да си играе и за които да се грижи. Но независимо дали му харесваше или не, той трябваше да приеме реалността. Дните му бяха преброени. Единственото, с което разполагаше, беше настоящето. Години наред беше търсил любовта, а сега, когато я беше открил, щеше да й се наслаждава, докато можеше.

— Нямам нищо за губене, освен теб — промълви той. — Тук си в опасност. Включи се отново в програмата за защита на свидетелите, а аз ще дойда с теб.

Ейми поклати отрицателно глава и косата й се разпиля по голите й рамене.

— Не. Имаме нужда от свободата да ходим, където си искаме, и да правим онова, което ни харесва. — Прехапа устни и изхлипа.

— О, скъпа, моля те, не плачи. Това няма да помогне. Сълзите ти само ме карат да се чувствам по-зле.

— Аз не плача — отвърна тя и ново ридание се откъсна от устните й. — Няма да допусна да се криеш заедно с мен. Ти трябва да използваш възможно най-пълноценно времето, което ти остава.

— Всичко, което искам, е да бъда с теб. Без значение къде. Но се страхувам за теб. Грози те смъртна опасност.