Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (8)

Седма глава

Тревър буташе количката на Ейми по алеята, отвеждаща към входа на клиниката в Бел Еър. Краткото пътуване от Кий Уест до Парадайз Кий я беше изтощило и тя с мъка държеше раменете си изправени. През времето на престоя си в болницата бе отслабнала повече, отколкото бе допускала.

Не беше виждала Мат от пет дни. Тревър го беше сменил, идваше при нея всеки ден и най-подробно я осведомяваше как върви животът на Джигс. Нито веднъж не бе споменал името на Мат, а и тя не питаше. В края на краищата му беше дала дума, която възнамеряваше да удържи.

Тревър не познаваше Шели Ралстън, така че задачата на Ейми да се преструва на мъртвата значително се облекчаваше. Не спираше обаче да се пита какво ли бе направила Шели, за да накара Мат да й постави такова категорично условие. Причината, поради която той не искаше повече да я види, трябва да беше изключително важна, като се имаше предвид колко влюбени са били двамата навремето.

Мат й липсваше. Не можеше да се пребори с това чувство.

Беше безсмислено, разбира се. Пълна загуба на време. Въпреки това не беше в състояние да овладее емоциите си. Денем не спираше да мисли за Мат, а сънищата й бяха изпълнени с него.

— Доколкото разбрах, Клайв Бъроуз е изключително способен хирург — обясняваше Тревър, докато приближаваха към сградата, прилична по-скоро на богата южняшка къща, отколкото на клиника. — При него идват жени от цялата страна.

Външният вид на клиниката, както и скъпите маслени платна по стените, мраморните вази с екзотични цветя и античните статуи, изпълващи интериора на частната клиника, не оставяха никакво съмнение, че доктор Бъроуз предлагаше услугите си на астрономични цени. По дяволите! Как, за бога, щеше да спечели достатъчно пари, за да може един ден да се издължи на Мат? Щеше да го направи, дори да й отнемеше години.

Зад изящното бюро на рецепцията седеше удивително красива жена — толкова красива, че в никакъв случай не можеше да бъде творение на природата. Жената вдигна поглед нагоре и забеляза Тревър и новата пациентка.

— Добро утро! — възторжено приветства тя Тревър. — Вие трябва да сте Роушъл Ралстън.

— Всъщност, аз съм Тревър Адамс, а това тук е моята приятелка Шели Ралстън.

Ако челюстта й не беше обездвижена, Ейми щеше да избухне в смях. Тревър имаше невероятен ефект върху жените — дори върху зашеметяващи красавици като тази тук.

— Да, разбира се, точно това имах предвид.

Жената удостои Ейми с бегъл поглед, което напълно я устройваше. Не беше свикнала някой да я гледа директно в очите. Хората бяха избягвали да правят това през целия й живот и когато някой случайно я погледнеше по този начин, я изпълваше безпокойство.

— Докторът прегледа документацията, изпратена от болницата — каза жената и затрепка с дългите си гъсти мигли. — Ще го уведомя, че сте пристигнали.

Почти веднага бяха поканени да влязат в кабинета на лекаря. Зад лъснатото до блясък махагоново бюро седеше мъж на около четиридесет години. Привлекателен, с късо подстригана кестенява коса и красиви интелигентни кафяви очи, гледащи иззад стъклата на очила с телени рамки.

Доктор Бъроуз се усмихна лъчезарно на Тревър, хвърли поглед към Шели и заговори на придружителя й:

— Проучих основно болничното досие на Роушъл, но искам и сам да я прегледам. Болницата, в която е била до момента, е в най-добрия случай третокласна. Искам да видя какви вреди са й нанесли.

Иззад вратата безшумна като сянка се появи една сестра и избута количката на Ейми в амбулаторията.

— Мили боже! — възкликна сестрата, когато свали превръзката на болната и отмести поглед встрани.

Ейми се огледа наоколо и установи, че никъде в помещението нямаше огледало. Не беше възможно да изглежда по-зле, отколкото преди, нали?

Доктор Бъроуз влезе в амбулаторията. С безизразно лице огледа нараняванията й и отбеляза:

— В онази болница са направили едно похвално нещо — покрили са лицето ви с кожа от мъртвец, което е възпрепятствало по-нататъшна регенерация.

Кожа от мъртвец? Стомахът й се сви и преобърна. Върху лицето й бяха сложили парчета от кожа на труп. Нима нещата можеха да бъдат по-зле, отколкото вече бяха?

— Сестрата ще ви направи превръзка, а после ще обсъдим подробностите около операцията ви.

Следвайки инструкциите на лекаря, сестрата положи слой щипещ гел върху лицето й, после го превърза наново. Върнаха се в кабинета, където ги очакваше Тревър.

— Костната структура от дясната страна на лицето й трябва да бъде поправена — каза докторът. — Но пораженията не са толкова сериозни, колкото ми се сториха, докато четях доклада на колегите от болницата. Почти цялата кожа липсва, но мускулатурата отдолу е незасегната.

Това означаваше ли, че петното й е изчезнало? Трябва да беше така, защото до този момент никой не го беше споменал. Ако доктор Бъроуз успееше да възстанови пострадалите кости, тогава имаше вероятност Ейми да започне да изглежда като нормален човек.

Какво ли щеше да е да се появи в стая, пълна с хора, без сърцето й да бие до пръсване от очакването всички очи да се впият в нея? А шушукането бе още по-обидно. Би дала всичко, за да се превърне в нормално човешко същество.

— Най-трудно ще ни бъде да заменим липсващата кожа. Аз използвам дермаграфт — нов биоинженерен продукт, представляващ кожа с всички характеристики на истинската, само че произведен в лабораторни условия. Преди това да стане възможно, се налагаше да вземаме кожа от други части на тялото на пациента и да я присаждаме върху лицето.

Доктор Бъроуз говореше само на Тревър, като че ли Ейми изобщо не присъстваше в стаята. Тревър Адамс определено оказваше магнетично въздействие върху хората около себе си.

— Така ще избегнем всякакви белези. Едната й скула се е запазила непокътната. Като използваме имплантант ще реконструираме и дясната страна на лицето й.

Тревър се обърна към Ейми и стисна окуражаващо ръката й:

— Не се тревожи. За нищо. Всичко ще бъде наред.

Тя стисна тясната му длан в отговор, а после изписа послание върху нея: „Бог да те благослови“. Погледът й срещна неговия и Тревър й се усмихна с такава нежност, че от очите й бликнаха сълзи.

 

 

Мат не окъсваше поглед от ясното синьо небе над Нантъкет, докато сестра му се опитваше за пореден път да му повлияе да промени мнението си. Обичаше Емили повече от всичко на света, но вече бе взел твърдо решение.

— Ти си роден боец — говореше Емили, а гласът й трепереше от вълнение. — Мама дори не успя да стигне до болницата, когато те раждаше — ти побърза да излезеш на белия свят и първият ти досег с него бе задната седалка на една полицейска кола. Оттогава не си преставал да се бориш. Не е присъщо за теб да се предаваш.

Мат вдъхна дълбоко наситения с морски соли въздух и зарея поглед към прелестния залив, осеян с бели платноходки. Сестра му имаше право, но сега борбеното хлапе от забутаните чикагски улици бе изчезнало; Матю Дженсън сякаш бе друг човек от друго време.

— Искам да се оттегля за известно време и да си отдъхна — призна той.

Престори се на погълнат от прелестната гледка, за да изглежда по-убедителен.

— О, Мат, толкова се радвам, че си тук! През последните няколко години не се виждаме достатъчно често.

Той хвърли кос поглед към нея. По лицето й бяха изписани загриженост и обич. Макар Емили да беше с пет години по-възрастна от него, двамата много си приличаха. Сестра му беше красива жена със златисто кехлибарени очи и тъмна гъста коса. Приличаха си не само по външност, но и по характер. Бяха заредени със силна воля да преуспеят, ето защо на Емили й беше трудно да разбере сегашната му постъпка.

— Имам идея — каза тя. — Защо не…

Мат подскочи. Познаваше сестра си достатъчно добре, за да е наясно с факта, че планът й няма да му хареса. Мразеше да спори с нея в случаите, когато решенията му бяха окончателни.

— Изчакай ме. Трябва да се обадя по телефона.

Кий Уест не излизаше от ума му, откакто бе пристигнал тук. Добре де, трябваше да признае, че всъщност Шели беше тази, за която не преставаше да мисли. Преди три дни й бяха направили пластична операция, която бе преминала успешно.

Набра номера на Тревър в Залива на полумесеца. Отсреща се чу провлачен южняшки акцент и Мат помоли Бабълс да повика приятеля му.

— Тревър е в кухнята в момента. Опитва се да убеди Джигс да си хапне малко филе миньон. Ей сега ще го извикам.

Джигс беше едноухият приятел на Шели. Очевидно кучето бе не по-малък инат от собственичката си — едва близваше от деликатесите, които му се предлагаха. Тревър, разбира се, нямаше да се откаже да упорства по отношение на животното. Тревър Адамс — брат, приятел, ветеринар. Достатъчно беше само да се назове проблем и Тревър бе на линия, готов да помогне.

— Мат, как си?

— Страхотно. Направо страхотно. Обаждам се да разбера какво става с Шели.

— Състоянието й се подобрява с всеки изминал ден. Знам, че я боли ужасно, но не съм я чул да се оплаче нито веднъж.

— Кога според теб ще я изпишат?

— Клайв каза, че ще свалят превръзката й след два дни. Ако всичко е наред, физиономията й ще е подута като балон. Ще трябва да остане на легло още един-два дни, докато спадне отокът.

— Ако всичко е наред — повтори замислено Мат. — Има ли някаква опасност да се получат усложнения?

— Клайв не може да каже със сигурност, докато не свали превръзката. Но имам добри новини — той реши, че операцията на Шели ще е безплатна, така че няма да загубиш нито цент.

Клайв? Очевидно Тревър беше взел прекалено присърце случая на Шели, след като беше на „ти“ с лекуващия я лекар. Можеше да се обзаложи, че именно Тревър е убедил доктора да оперира Шели без пари. Боже! Точно това, от което се беше страхувал — неговият най-добър приятел бе започнал да се привързва към онази откачалка.

— Чудесно. Благодаря.

— Има минимална вероятност Шели да отхвърли кожата, която й присадиха. Случва се, макар и рядко. В този случай ще трябва да повтори операцията и да й присади от нейната собствена кожа.

Мат се поколеба, после каза:

— Тя пита ли за мен?

Възцари се мълчание, накрая Трев отвърна:

— Не. Шели държи на обещанието си.

Мат я беше принудил да се закълне, че няма да го безпокои повече, но не очакваше това да се случи. Ето че тя дори не беше споменала името му. Логична първа стъпка. Дали не беше малко разочарован? В никакъв случай.

 

 

— Не мисля, че Джигс се храни както трябва — сподели с нея Тревър. — Но ти не се притеснявай, кучето ти е добре. Само дето е малко… придирчив.

Доктор Бъроуз я беше оперирал преди десет дни. Оттогава Ейми беше под непрекъснатите грижи на медицинския персонал. Грижеха се за нея като за бебе — сменяха дрехите и превръзките й, наместваха възглавницата й под нужния ъгъл, за да ограничат подпухването на лицето й.

Тревър я посещаваше всеки божи ден. Първо се отбиваше при доктор Бъроуз, за да се осведоми за състоянието й, а после влизаше в нейния луксозен болничен апартамент. Дежурните сестри изпадаха в захлас при появата му, но той сякаш не забелязваше това.

Взе ръката му в своята и започна бавно да изписва буква след буква. „П-У-К-А-Н-К-И.“

Тревър удивено обърна зелените си очи към нея:

— Пуканки? Храниш Джигс с пуканки?

Ейми направи утвърдителен знак с ръка. Негодникът, който бе отглеждал Джигс бе имал навика да прекарва вечерите си пред телевизора с пакет пуканки и бутилка бира в ръка. На сутринта изхвърляше остатъците от пуканките на двора и кученцето ги обираше.

Джигс бе подлаган на системен тормоз от съвсем малък. Беше свикнал с пуканките и отказваше да поема друга храна. Докато пътуваха, скрити в багажниците на разни коли, тя му беше купувала пуканки, но бе имала намерение да го откаже от този навик, щом веднъж се установяха някъде за постоянно.

— Добре — отвърна Тревър и се изкикоти. — Ще опитам с пуканки. Знаеш ли, че любимецът ти харесва котките ми? Даже спи с Бинго.

Идеше й да се засмее. Тревър изглеждаше толкова горд от напредъка, който бе постигнал по отношение на Джигс. Дължеше му много. Толкова, колкото дължеше и на Матю Дженсън. Може би дори повече. Трев беше неотлъчно до нея през цялото време, докато се бореше с непоносимите болки след операцията.

— Както знаеш, днес ще свалят превръзката ти.

Погледът му се промени, стана някак тревожен и сърцето на Ейми се сви. Какво не беше наред? Дали доктор Бъроуз не му беше съобщил някоя лоша новина? Тя не се притесняваше особено — каквото и да се покажеше под бинтовете, едва ли щеше да е по-зле от отвратителното виненочервено петно.

„Мислех, че Красавицата и Звяра са две различни лица, не едно.“

Тези думи, произнесени преди много години, все още живееха в съзнанието й. Всеки път, когато си спомнеше за онзи злополучен ден, сърцето й болезнено се сгърчваше. Първата й младежка любов бе унищожена за секунди от няколкото жестоки думи.

Седеше в леглото, докато лекарят сръчно разрязваше бинтовете, опасващи главата й. Тревър стоеше прав отстрани. Ейми не спираше да се моли мълчаливо на Бога най-после да прояви милост към нея и да я дари с нормално лице.

Лекарят хвърли превръзките в близкото кошче за боклук и се наведе към нея, за да огледа внимателно резултатите от операцията.

— Организмът й напълно е приел дермаграфа — обърна се той към Тревър. — Усмихни ни се, Шели.

Устните й трепнаха, но лицето й остана неподвижно. Челюстите й сякаш се бяха сраснали. Опита отново и този път крайчетата на устните й се повдигнаха.

— Вече можеш да говориш, Шели — каза й докторът. — Шината, която обездвижваше челюстите ти, е махната.

Ейми се помъчи да отвори уста и след миг усети въздуха с езика си. Преглътна мъчително. Устата й бе пресъхнала. От гърлото й не излезе нито звук.

Нищо.

— Пийни малко вода. — Тревър й поднесе чаша с вода и сламка.

Ейми отпи една глътка и гърлото й се почувства значително по-добре, но опитът й да каже нещо отново претърпя неуспех. Имаше чувството, че гласните й струни са отстранени.

С нарастващо безпокойство се опита да си спомни последния път, в който беше говорила. Вярно, че бе шепнала на Джигс по време на бягството им, но това не се смяташе. Последният й истински разговор беше преди два месеца, по време на срещата й с федералния шериф.

А може пък гласният й нерв да бе пострадал по време на катастрофата или пък при операцията. Ах, как й се искаше да може да говори! Имаше да казва толкова много неща.

Тревър я окуражи:

— Хайде пак.

Ейми прокара език по изпръхналите си устни и изгъргори. Тревър и лекарят си размениха угрижени погледи.

— Не бързай — посъветва я доктор Бъроуз.

Най-накрая от устните й се откъсна дрезгав шепот.

— Как… бих могла… да ви се… отблагодаря? И н-н-а… двама ви. — Тревър сви рамене, почувствал се неудобно от емоцията, изписала се върху лицето й.

— Клайв е този, на когото трябва да благодариш — отвърна той. — Направи операцията ти напълно безплатно. На Мат няма да му се наложи да плати нито цент.

— Б-благодаря ви много.

Поне не дължеше пари на Мат. Като се имаше предвид по какъв начин се бяха разделили, това бе възможно най-добрият вариант.

— Още е рано да ми отправяш благодарности — отвърна доктор Бъроуз. — Лицето ти е леко подпухнало, но сега, след като вече свалихме превръзките, ти по нищо не се различаваш от пациентките ми, които идват тук за фейслифтинг или други незначителни козметични корекции. — Той натисна бутона до леглото й. — Да спуснем главата ти надолу. Сестрата ще ти сложи торбички с лед. Ще държиш леда върху лицето си по следната схема: двадесет минути на лицето, десет минути — почивка. Така — през следващите четиридесет и осем часа.

Как ли изглеждаше? Ако можеше да съди по лицата на двамата мъже, гледката едва ли бе потресаваща. Въпреки това искаше да се види.

— Може ли да ми донесете огледало? — гласът й прозвуча по-високо, макар и все още накъсано.

Лекарят погледна въпросително към Тревър и последният кимна. Явно двамата бяха станали добри приятели през дните на престоя й в клиниката.

Лекарят извади малко огледалце от близкия шкаф и каза:

— Не искам да се разстройваш от вида си. Кожата ти е прекалено зачервена, но след няколко дни ще възвърне нормалния си цвят. Не се притеснявай и от белезите под очите ти — те са от корекцията, която направих на носа ти.

— Носът ми?

— Беше малко дългичък за лицето ти, внасяше диспропорция и затова реших — след като така и така работех върху новия ти облик — леко да го скъся.

Колко самонадеяно от негова страна, рече си Ейми, но не се почувства раздразнена от своеволието на доктора. Цял живот си беше мечтала един ден да се събуди и да се види с нова физиономия. Този лекар бе осъществил най-голямата й мечта, и то напълно безплатно, така че можеше само да се чувства щастлива.

Пое огледалцето с треперещи ръце и го вдигна към лицето си. Заби поглед в отражението си. Кожата й действително бе силно зачервена, но отвратителният белег го нямаше. От гърдите й се откъсна въздишка на облекчение. Пак се погледна. Въпреки белезите под очите й тя незабавно разпозна лицето, което я гледаше отсреща. Лицето на майка й.

Беше наследила нейната златисторуса коса и сините й очи, но носът й беше като този на баща й. Съдбата се бе намесила и бе променила това. Сега, докато се гледаше в огледалото, тя видя единствения човек, който винаги я беше обичал.

Като се замисли за живота си отпреди, осъзна, че всъщност той е бил истинска благословия за нея. Независимо от всички страдания покрай грозното петно Ейми бе имала щастието да се радва на нещо безценно — безрезервната обич на майка си.

Майка й винаги се бе старала да я кара да се чувства специална, независимо от обезобразеното й лице. Окуражаваше я, оценяваше високо всяко нейно постижение. Виждаше красивото у дъщеря си и беше неизказано горда с нея. Сети се за радостта в очите на майка си, когато се бе дипломирала първа по успех в училището. Беше й тежко да се изправи пред всичките хора в огромната зала и да получи дипломата си преди всички други, но радостта, която бе доставила на майка си, си заслужаваше срама и унижението. „Никога не се подценявай — не спираше да повтаря майка й. — Ти си толкова умна, колкото и красива. Само съжалявам, че баща ти не е жив да те види и да ти се порадва.“

Това, разбира се, не беше вярно, но очите на майката виждаха в Ейми истинска красавица. О, как й се искаше майка й да можеше да я види отнякъде сега. Липсваше й толкова много, че очите й се наляха със сълзи и тя примигна, за да ги преглътне.

Още не можеше да свикне с мисълта, че никога повече няма да чуе гласа на майка си. И да види милата й усмивка. Беше й благодарна за обичта, с която я бе дарила.

Тревър обгърна раменете й с ръка:

— Не плачи, Шели. Червенината и белезите скоро ще изчезнат.

Тя срещна топлите му зелени очи и разбра, че той притежава същата състрадателна и нежна душа, която правеше от майка й специален човек. Прегърна го със здравата си ръка.

— Не плача от тревога, Тревър. Просто ми е мъчно, че майка ми я няма. Много ми липсва.