Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (31)

Тридесета глава

— Какво има? — попита тя в мига, в който затвори вратата зад гърба си.

— Клайв е в Интернет от часове — каза Тревър.

Ейми погледна към часовника си — наближаваше полунощ. Обзе я чувство за вина. Докато тя беше правила любов, Клайв и Тревър бяха работили, за да помогнат на Мат. Тя трябваше да е с тях.

— Открихме нещо, но трябва да го обсъдим.

Тревър я покани в стаята си. В нишата насреща беше поставено бюро с компютър, пред който седеше Клайв.

Когато двамата влязоха, лекарят отмести поглед от монитора и им направи знак да седнат до него.

— Какво си открил? — попита Шели с надежда.

— Както и предполагах, туморът на Мат не може да се премахне по оперативен път, защото расте между гънките на хипокампуса.

— Учила съм само общи понятия от биологията. Не знам много за устройството на мозъка.

— Хипокампусът е прегъване на церебралния кортекс в центъра на мозъка, формата му напомня на морско конче — заради това е получил и това име. Хипокампус на латински означава морско конче. Намира се на такова място, че ако скалпелът се измести дори милиметър встрани, тялото престава да функционира нормално.

Сърцето й се сви. Мина доста време, преди да успее да продума:

— Има ли някаква надежда?

— Клайв попадна на някакъв експериментален метод, при който се използва лазер. Става дума за микрохирургия — информира я Тревър.

— Споменавал ли ти е Мат дали получава мигрени? — попита Клайв.

— Не, но пък той не е от хората, които ще почнат да се оплакват, ако ги заболи глава.

— Става дума за нещо много по-сериозно от обикновено главоболие — нетърпими болки, придружени от гадене, или повръщане, или свръхчувствителност към звук и светлина.

— Не, не е споменал за нищо такова. Защо?

Клайв и Тревър се спогледаха, после Клайв рече:

— Липсата на мигрени може да означава, че туморът не е нараснал от последните изследвания, които са правили на Мат. Ако туморът се е уголемил, дори лазерът няма да е в състояние да се справи с него.

— Мат трябва да си направи нов скенер на мозъка, за да се види дали прилагането на тази процедура е възможно — добави Тревър.

— Трябва да стане истинско чудо, за да навием Мат на нов скенер. Когато ми разказа за състоянието си, той заяви, че веднъж завинаги е приключил с болниците и докторите. Точно поради тази причина не иска никой да разбере за болестта му — не иска приятелите му да почнат да го уговарят да се подлага на безполезни процедури.

Тревър я докосна по рамото и тихо каза:

— Ти няма да го подлагаш на натиск, а ще го убедиш, че това е единственото разумно решение и единствената му възможност да остане жив.

Ейми се съмняваше, че мисията й ще се увенчае с успех. Мат беше много упорит.

„Характерът определя съдбата.“

Тази мисъл внезапно проблесна в съзнанието й. Как прилягаше само към тази ситуация! Ейми се беше простила със Звяра веднъж завинаги — вече беше по-силен и самоуверен човек. Трябваше да намери начин да убеди Мат.

— Разкажете ми повече за процедурата и за лекаря, който я прилага — каза тя.

 

 

Мат надникна в хладилника и взе парче студено пилешко от една чиния. Излезе на терасата, следван по петите от Бинго и Джигс.

— Защо ли се бави Шели? — мърмореше на себе си той. Седна на един шезлонг и заби зъби в месото. Отсреща се виждаха светлините на Кий Уест. До слуха му долитаха звуците на реге. Запита се дали някога е бил по-щастлив и побърза да си отговори отрицателно на този въпрос.

Къде беше Шели през целия му живот?

Далеч от него. Двамата се бяха срещнали единствено благодарение на едно странно стечение на обстоятелствата, но в момент, в който Мат най-силно се нуждаеше от нея. Не му оставаше да живее още много. Единственото, което искаше, бе да прекара последните си нормални дни в компанията на специален човек, какъвто бе Шели за него.

Когато болестта започнеше да се проявява, той щеше да се оттегли.

Щеше да се погрижи тя да го запомни такъв, какъвто бе в този момент.

— Мат? Мат? О, ето къде си бил. — Шели се появи зад гърба му. — Можеш ли да влезеш вътре? Искам да си поговорим.

Нещо в тона й го накара да застане нащрек. Той я последва в кухнята, питайки се какво ли щеше да иска от него.

— Майка ми имаше една любима фраза: „Характерът определя съдбата“ — рече Шели, гледайки го право в очите. Между веждите й се бяха врязали две дълбоки бръчки.

— Познато ми е.

— Мат, говоря ти сериозно.

Той разбра, че онова, което му предстоеше да чуе, нямаше да му хареса. Ейми се канеше да го подложи на натиск така, както бе направила сестра му.

Но Мат нямаше намерение да си тръгне, не и от Шели.

Обичаше я прекалено много.

— Във връзка с проблема ти… — Тя се поколеба.

— Хората вече нямат проблеми, а вътрешни противоречия. И аз нямам проблем — просто тумор, който не може да бъде опериран. Това е.

Очите й не се отместваха от него, но погледът й беше някак отнесен.

— Ако нямаш намерение да ме изслушаш, тогава не виждам никакъв смисъл да продължаваме да бъдем заедно — каза най-накрая тя.

— Това ми намирисва на изнудване.

Ейми вече беше стигнала до вратата, когато думите излязоха от устата му. Отиваше си. Жени. Не можеха да приемат света такъв, какъвто бе. Все се опитваха да направят нещата по-добри.

— Нека се цупи — обърна се Мат към Бинго. — Скоро ще промени мнението си.

Не минаха и три минути и той вече тичаше подире й.

Почука тихичко на вратата на стаята й — притесняваше се да не събуди Бабълс, която спеше в съседната спалня. Никакъв отговор. Опита отново — по-силно. Пак нищо.

— Хайде стига! Не искаш да изкъртя тази врата, нали? — Тази заплаха веднъж вече беше подействала. Не и този път.

Излезе навън и заобиколи къщата, докато стигне до прозорците на спалнята й. Знаеше, че Ейми държи прозореца си открехнат. Повдигна го лекичко нагоре и се плъзна в тъмната стая.

Тя лежеше на леглото си и погледът, с който го посрещна бе направо смразяващ. Мат усети, че се задушава. О, по дяволите! Изобщо не бе допускал, че опитите му да се пошегува щяха да бъдат посрещнати по този начин.

— Добре, ти печелиш, скъпа. Да си поприказваме. — Седна до нея, но на достатъчно разстояние, за да й покаже, че намеренията му се свеждат единствено до дискусията, за която тя толкова бе настоявала.

— Ако мислиш отново да ми се правиш на духовит, по-добре изчезвай оттук.

— Говоря ти сериозно. Последното, което каза, бе, че характерът определя съдбата. Продължавай.

Ейми скръсти ръце пред гърдите си:

— Когато влязох в програмата за защита на свидетелите, трябваше да си разработя план за всеки случай; ако Декстър ме намереше. Петното върху лицето ми се набиваше на очи, всички ме забелязваха. А аз трябваше да поема риска да се придвижа незабелязано от Калифорния до Кий Уест.

Гласът й беше равен. Мат беше сигурен, че дългото й пътешествие, през което бе прекосила цялата страна е било ужасно изпитание за нея. До този момент не се беше замислял много по въпроса как Ейми бе успяла да се добере до Кий Уест.

— Бях гледала едно предаване за момче, пътуващо в багажник на кола. Докато стоях в онази къща и чаках хората от ФБР да ми изработят нова самоличност и да намерят място, където да ме настанят, посветих голяма част от времето си на изучаването на различните видове багажници. Научих кои се отварят отвътре, как се открехват едва забележимо по време на път, за да може вътре да влиза въздух, как се излиза незабелязано от тях.

Въпреки защитата, която ми бяха осигурили от ФБР, не бях спокойна. Знаех, че Декстър Фокс е по петите ми и че е само въпрос на време, докато ме открие. Приготвих си една малка раница с багаж. Криех я близо до къщата. Когато я взривиха, грабнах раницата и избягах, като не забравих да взема и Джигс. Прекосих цялата страна, без нито веднъж да отседна в мотел и без да сложа хапка в устата си… Стараех се да не оставям следи, по които Декстър да успее да ме открие.

Постъпката й изискваше смелост, която малко хора притежаваха. Мат се възхищаваше от силния й дух.

— Страдам от клаустрофобия, освен това се страхувам от тъмното, но трябваше да се промъквам в десетки тъмни багажници, без никога да бъда сигурна дали ще успея да изляза, без да бъда забелязана. На два пъти ключалките заяждаха, но успях да се правя. Не се предадох.

— Гордея се с теб. Нямаш представа колко…

— Мат, аз вярвам в съдбата. Цялото това изпитание, всичките ми мъки не са били напразно. Те ме събраха с теб. Обичам те. Мисля, че заслужаваме да прекараме живота си заедно.

— Знам, скъпа, знам. — Той посегна да я прегърне, но Шели се отдръпна назад. — Аз също те обичам. Много. Нямаш представа колко ме боли, че ни остава най-много година.

— Защо тогава не направиш нещо? Защо не поемеш риск?

Мат знаеше, че в крайна сметка ще се стигне дотук.

— Искаш да отида при друг лекар — въздъхна той.

Тя поклати отрицателно глава:

— Не, просто ще те помоля да отскочиш до Маями и да си направиш нов скенер на мозъка.

— И какъв смисъл има?

— Резултатите ще покажат дали… е прекалено късно.

— Прекалено късно? За какво?

— Открихме един лекар в Германия, който…

— Кои сте тези вие? — прекъсна я гневно Мат.

— Тревър и Клайв ми помогнаха.

— Обеща ми да не…

— Обичам те и няма да се предам, Мат. Трев и Клайв са ти приятели и също не са безразлични към съдбата ти. Клайв прекара часове наред в Интернет и откри този немски лекар, който в момента е в Щатите, за да демонстрира нова лазерна апаратура за неврохирургия.

— Докторите и техните играчки — изръмжа Мат и се облегна тежко на таблата на леглото.

— Това не е играчка, Мат. Нямам намерение да те убеждавам, че няма риск, но същевременно това е единственият ти шанс да оцелееш. Трябва да си направиш нов скенер. Ако туморът е пораснал, тази процедура няма да може да ти бъде приложена.

Мат я взе в прегръдките си и този път Ейми не се отдръпна.

— Не искам да ти давам напразни надежди — прошепна в ухото й той.

— При всяко влизане в поредния багажник на кола аз поемах риск. Единственото, което имах, беше надеждата. Мога да се справя с това. Ако скенерът е лош, ще го преживея. Онова, което не мога да понеса, е отчаянието.

— Аз не съм се отчаял. Нито пък имам намерение да се предавам.

— Благодаря ти — промълви тя.

Мат сведе лице над нейното, за да я целуне и забеляза, че в очите й напират сълзи.

— Скъпа, моля те, не плачи.

— Аз не плача.

— Да бе, замалко да ти повярвам. — Мат се замисли за момент, после попита: — Защо трябва да ходим чак в Маями. Нали в клиниката на Клайв също има скенер?

— Според Клайв лекарите в Маями са по-добри при разчитането на резултатите от скенер.

— Няма да те оставя сама тук — заяви той, докато Шели избърсваше сълзите си.

— Ще се обадим на Скот Филипс от летището. Няма да позволя на ФБР да ме спре. Ще дойда с теб.