Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (33)

Тридесет и втора глава

— Първата свободна вечер от множеството такива вечери в живота ми — измърмори Декстър, но така, че Айрини, застанала наблизо, да не може да го чуе.

Това беше най-дългият ден в живота му, помисли си Декс. Мразеше да чака, но краят му вече се виждаше. До час щеше да се е отървал от досадната кучка.

— Това шампанско ли е? — посочи Айрини към хладилната чанта в ръката на Декс.

— Разбира се. Три бутилки от най-доброто. — Беше скрил тейзера на дъното на чантата.

Слязоха до малкия кей пред къщата, където ги чакаше моторницата. Откакто бяха дошли си бяха правили круизи на няколко пъти. Тази вечер Декс имаше намерение да подкара към Кий Уест, Сток Айлънд и Кау Кий, после да заобиколи и да се върне на Сънсет Кий. Тъмнината щеше да улесни задачата му. Никой нямаше да го види, докато се оправя с Айрини.

— Помисли си само — рече Айрини, докато се качваше в моторницата. — Ще се разхождаме и ще си пием шампанското, а през това време парите ни ще продължават да се трупат.

— Точно така. „Риъл Дийл“ е победител.

„Риъл Дийл“ бе името, което бяха дали на уебсайта си в Интернет. Идеята на Айрини се беше оказала брилянтна. В мрежата имаше много подобни сайтове, но Айрини бе наела уебдизайнери, които да разработят множество нови и интересни игри, с които да се привличат клиентите. А най-хубавото от всичко беше, че тя се бе погрижила парите им да отиват директно в една банка на Каймановите острови. Никога нямаше да им се налага да се забъркват в мръсотии, както по време на производството на пиратски софтуер в Сингапур. Този път бизнесът им бе напълно легален. Айрини беше открила вратичка в закона за хазарта, според който хазартните игри по Интернет не попадаха под ограниченията, които се налагаха на истинските казина.

Колко лошо, че не изпитваше никакви чувства към нея, помисли си той, докато я гледаше седнала насреща му в златистия си бански от две части. Ако я обичаше, животът му щеше да бъде далеч по-лесен. Само че Декс си падаше по блондинките. И по-точно — по една конкретна блондинка.

— А-хой! Хей, Декс! Айрини!

— По дяволите! — Червенокосата напаст, с която се бяха запознали в Залива на полумесеца. Беше взела моторницата на Тревър и сега се движеше право срещу тях.

Декс изключи двигателя и изчака момичето да приближи.

— На разходка ли сте тръгнали? — провикна се Бабълс.

— Да — отвърна Айрини. — Решихме да отпразнуваме пускането на нашия нов уебсайт. Искаш ли да дойдеш с нас?

Боже, един свидетел бе точно онова, от което Декс най-малко имаше нужда!

— Благодаря, но не мога. Трябва да нахраня котките и да свърша някои нещица в къщата. Аз ще съм единствената там тази вечер.

— Къде са останалите? — попита Декстър.

— В Маями на лекар.

— Да не би всичките да са се разболели? — Странно, предната вечер цялата група му изглеждаше в цветущо здраве. С изключение на котарака, разбира се.

— Не. Тревър се обади, за да ми каже, че утре на Мат ще му правят операция.

— Утре! Защо е това бързане?

— Не съм много сигурна — отвърна Бабълс. — Трев е оставил съобщение на телефонния секретар. Доколкото схващам, операцията ще бъде в клиниката на Клайв.

— Сигурно са му се оплели червата — изхили се Айрини.

— Това хич не е смешно — сряза я Бабълс и добави: — Трябва да тръгвам. Снощи Бинго е паднал от някое дърво или нещо от този род.

— Наистина ли? Той добре ли е? — попита Декстър с възможно най-загрижен тон.

— Да. Още е във ветеринарната клиника. Повече се притеснявам за Джигс, да си кажа честно. Бедното животинче не спира да търси приятеля си Бинго и да тъгува за него. Не иска да яде. Докато Бинго се върне, Джигс ще стане кожа и кости.

Голяма трагедия, няма що!

Докато гледаше отдалечаващата се моторница и червенокосото момиче в нея, на Декс му хрумна страхотна идея. Някои хора влизаха в операционната и излизаха оттам с краката напред.

Щеше да е нещастен случай, но съвсем различен от този с Айрини. Само щеше да му се наложи да побърза. Ако операцията на Мат бе планирана за следващия ден, Декс трябваше светкавично да начертае плана си за действие.

— Да отворя ли шампанското? — попита го Айрини.

— Не, не. Дай на мен. — Как, по дяволите, си мислеше, че ще управлява моторница и едновременно с това ще отваря бутилка шампанско? Нямаше значение, не можеше да я остави да отвори чантата и да се натъкне на оръжието. — Поеми руля, Айрини. Време е да се научиш да караш това чудо.

Тя му се усмихна с типичната за нея налудничава усмивка и прекоси палубата.

— Много е забавно! — възкликна, щом ръцете й докоснаха кормилото.

Декс хвана една бутилка и след миг корковата тапа изхвръкна с пукот във въздуха. Наля шампанско в две чаши. Част от плана му бе да повиши количеството алкохол в кръвта на Айрини. Нещастните случаи често ставаха именно след пиянски запои. Докато Айрини поемаше чашата, погледът на Декс се спря върху златистите й сандали с висок ток. Трябваше по някакъв начин да я накара да ги махне, но без да събужда подозрителността й.

— Декс, скъпи, не смяташ ли, че трябва да започнем да подготвяме сватбата си?

Декстър за малко да се задави с шампанското си.

— Разбира се — отвърна той. — Ти се заеми с организацията. Колкото по-скоро се оженим, толкова по-добре.

Това й беше достатъчно, за да се впусне в кроежи за бъдещото щастливо събитие. Направо му наду главата.

Слънцето вече залязваше, когато потеглиха обратно към Сънсет Кий. Минаха покрай Залива на полумесеца и Айрини възкликна:

— Виж! Онова тъпо дребно куче!

Джигс плуваше покрай брега, влачейки след себе си оранжева спасителна жилетка, която най-вероятно бе случайно изпаднала от някоя минаваща наблизо лодка.

— Бедничкият грозник! — продължи тя. — Бас държа, че взема жилетката за онзи рижав котарак, когото следва навсякъде.

— Кучетата не различават цветовете — изсумтя Декс. — Но кой знае — може пък оранжевото да отразява светлината по по-различен начин. На кого ли му пука?

— Да ти кажа честно, малко ми е жал за него.

— Дай аз да карам.

Двамата размениха местата си и Декстър придърпа хладилната чанта близо до себе си. Беше прибрал трите празни бутилки от шампанско вътре, за да скрие тейзера.

Къщата им вече се виждаше. Декстър мислено се поздрави за това, че бе разчел времето си с точност до секундата. Беше достатъчно тъмно, а моторницата на Тревър тъкмо се отделяше от кея на Залива на полумесеца — щеше да мине най-малко час, преди да се върне.

Наоколо нямаше да има жива душа.

Декс изключи двигателя на около двеста метра от брега. Айрини беше пияна от изпитото шампанско — дори не забелязваше, че са спрели да се движат. Гледаше замечтано в отразяващата се във водата луна и се усмихваше. Без съмнение продължаваше да си мечтае за сватбата.

Декс извади тейзера от чантата и го насочи към нея.

— Свали си обувките — нареди й той.

— Какво? — Тя се обърна бавно към него. Погледът й блуждаеше. Супер. Алкохолът в кръвта й щеше да подкрепи версията за нещастен случай.

— Какво става, Декс? — Докато говореше, Айрини автоматично се подчини на инструкциите му и изрита встрани сандалите си. — На какво си играеш?

— Седни на парапета.

— Защо? — попита тя, но отново изпълни нареждането му. — Това истинско оръжие ли е?

Едва успяваше да запази равновесие — ако Декс имаше късмет, кучката можеше да падне и сама.

— Какво става, Декстър? — повторно попита тя.

Устните му се разтегнаха в тържествуваща усмивка:

— Ще те убия.

Мина поне минута, докато смисълът на думите му проникне в пропития й с алкохол мозък.

— Защо?

— Защото искам да изчезнеш от живота ми. Завинаги.

— Но, Декс…

— Преследваш ме още от училище.

— Аз те направих това, което си. Аз поставих началото на „Фокс Ентърпрайзис“ и пак аз наех Зейн да очисти онези двама нещастници в Сингапур. — Гласът й звучеше така истерично, че Декстър за малко да се изхили. Харесваше му да я гледа как се гърчи. — Аз организирах новия ни уебсайт. Обичам те. Винаги съм те обичала.

— Много жалко, защото аз пък никога не съм изпитвал дори мъничко любов към теб. Аз…

— Защо тогава ми предложи да се оженим?

— За да ти затворя човката.

Айрини примигна тъпо, сякаш се чудеше дали да вярва на ушите си. Накрая рече:

— Хлътнал си по Шели, нали? Не си въобразявай, че не съм забелязала как се променяш, когато тази мръсница е наоколо. Но няма да те огрее. Тя е влюбена в Мат. Освен това винаги, когато й се удаде случай ти се подиграва.

— Не ми се подиграва, а флиртува с мен. Тя е жена от класа, не такава като тебе.

— Ооо, моля те! Ти си само един невзрачен дребосък с малки лукави очички. Не знам какво намирам в теб, но мога да се закълна, че Шели никога няма да ти обърне дори грам внимание.

— Аз си имам специален подход спрямо жените.

— Не се заблуждавай, Декс. Плащаш на проститутки, за да те обслужват. Никога не си имал сериозна връзка и никоя жена, освен мен, не е проявявала интерес към теб.

Той насочи дулото към гърдите й.

— Предстои ти да загинеш в резултат на фатален инцидент. Ще изглежда така, сякаш си излязла да плуваш и си се удавила.

— Я не се занасяй. Навремето бях в училищния отбор по плуване, забрави ли?

— Това тук се нарича „тейзер“ — размаха той оръжието под носа й. — Ще те зашемети. Когато цопнеш във водата, ще бъдеш като парализирана. Мускулите и дробовете ти няма да функционират за известно време. Хич не ме е грижа колко добра плувкиня си — когато тялото ти се съвземе от електрическия шок, дробовете ти вече ще са пълни с вода. Ще се удавиш. От полицията ще си помислят, че става въпрос за нещастен случай, а съвестта ми все ще успее да понесе едно убийство.

Декс дръпна спусъка и Айрини политна назад. Тялото й тежко падна и изчезна под водата.

Той изчака известно време, но тя не се показа на повърхност. Перфектно! Декстър включи мотора и потегли с пълна сила към къщата. Всичко бе минало като по вода. Какъв трагичен край за такава талантлива жена, подсмихна се той. Никой нямаше да заподозре, че става дума за убийство.

Спря на дока и като си подсвиркваше, пое към тъмната къща. Единственото, което му оставаше, бе да се обади в полицията и да ги уведоми, че Айрини е изчезнала. Но това можеше да почака до сутринта, реши той.

Сега трябваше да седне пред компютъра си и да открие някакъв особено умен начин да се отърве и от Мат. Когато полицаите го подложеха на разпит, щеше да им каже, че е работил до късно, а после си е легнал; видял е любимата си годеница за последно точно преди вечеря, когато тя е решила да излезе да поплува. Едва на сутринта е разбрал, че тя изобщо не се е връщала.

Беше толкова щастлив, че вземаше по две стъпала наведнъж, докато се качваше по стълбището към втория етаж.

— Свободен! Най-после свободен! — крещеше задъхано той.

Влезе в офиса си и включи компютъра, но след няколко минути установи, че е прекалено развълнуван, за да е в състояние да се съсредоточи. Реши да се качи на плоския покрив, който служеше за тераса. Оттам той и Айрини вечери наред бяха наблюдавали залеза.

Спря до барчето и си сипа чаша уиски. Шампанското беше за мухльовци. Отпи от силното малцово питие и започна да се разхожда по терасата.

От Залива на полумесеца гледката беше къде-къде по-добра, освен това мястото беше много закътано. Там беше Шели. С парите, които Декс щеше да спечели от „Риъл Дийл“, той щеше да е в състояние да й даде всичко, което тя пожелаеше. Изпитваше желание да се грижи за нея, да я глези и закриля. Айрини можеше да се пържи в пъкъла. Декс беше сигурен, че Шели го харесва.

Когато премахнеше Дженсън от пътя си…

Зад гърба му се чу някакъв странен шум. Какво беше това, за Бога? Обърна се назад и сърцето му скочи в гърлото. Ръката му се разтреперан и уискито се разплиска.

— Айрини? Как…

— Тейзерът ти ме зашемети, но аз успях да предпазя дробовете си, глупако. Когато се свестих, доплувах до брега. Отдавна те подозирах, Декс. Този евтин пръстен, който ми даде… фактът, че ме остави да се размечтая на глас във връзка със сватбата също бе подозрителен. Знаех, че замисляш нещо, и когато не гледаше към мен, изсипвах шампанското си зад борда.

— Дявол да го вземе!

Тя приближи. В ръката си стискаше револвер.

— Знаеш, че пропилях половината от живота си покрай теб. И какво получих насреща?

— Беше просто шега — измърмори той.

— Не, не беше. Искаше да ме убиеш, за да си свободен за Шели. Бях наясно с всичките ти машинации и ти в никакъв случай не би рискувал да ме ядосаш, защото по този начин само би ме предизвикал да отида във ФБР и да им изпея всичко. Сега обаче ще си взема онова, което по право ми принадлежи: „Риъл Дийл“. Ще бъда неприлично богата, а ти ще лежиш на два метра под земята.

Жестокият блясък в очите й му действаше по-смразяващо от думите й. Айрини го обичаше; Декс не можеше да повярва, че тя ще го убие. Просто бе решила да му го върне. Да го уплаши до смърт.

— Айрини, скъпа…

— Млъкни, нещастнико! Толкова си жалък. — Тя допря дулото на пистолета до гърдите му. — Знаеш ли, че идеята ти да се отърваваш от хората, като инсценираш нещастен случай, много ми допадна? Ще се погрижа твоята Шели да загине в резултат на същия инцидент, който ти беше планирал за мен. Ще я зашеметя с тейзера ти и ще се погрижа никога да не се покаже над водата. Но първо ще убия теб.

— Мен ли? — Страхът плъзна по вените му. Тя май наистина щеше да изпълни заканата си! — Ти ме обичаш, забрави ли?

— Обичах те. В минало време.

Айрини го смушка с дулото на пистолета и Декстър отстъпи назад. После пак, и пак — докато бедрата му опряха в ниския парапет на терасата.

— Пихме доста шампанско по време на разходката с моторницата — отбеляза тя. — После сме се прибрали тук и ти си продължил да се наливаш. Този път — с уиски. — Лицето й се изкриви в сатанинска усмивка. — Била съм долу в кухнята, когато съм чула ужасния шум. Ти си се подхлъзнал и си паднал от покрива.

Тя неочаквано се приведе и го блъсна с все сила в гърдите. Декс се олюля и се вкопчи в перилата, но дървото поддаде и се счупи. Той усети, че пада надолу. Последното нещо, което видя, бе Айрини. Махаше му за сбогом.