Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (5)

Четвърта глава

Мат се събуди призори. Розовата зора обагряше сивото утринно небе. В първия момент той не можа да се сети къде се намира, после до слуха му достигна монотонното бръмчене на вентилатора, закачен на тавана, и това му подсказа, че е в една от спалните за гости в дома на Тревър. Предната вечер приятелят му беше дошъл в болницата и го бе накарал да се върне у дома с него. Мат бе потънал в дълбок сън в мига, в който главата му бе докоснала възглавницата.

Тревър не го беше попитал за причината, накарала го да посети Кий Уест за пръв път след толкова години. Типично за приятеля му. Отношението му към живота бе спокойно, философско и той приемаше нещата такива, каквито са, без да задава въпроси и да търси отговори. Оставяше хората сами да преценят кога и какво да му кажат.

Мат отметна чаршафа настрана и се надигна от леглото. Наслади се на приятната хладина на покрития с каменни плочи под краката си. Приближи до прозореца и вдигна капаците, пропускайки светлината в стаята си.

— Възхитително! — измърмори той, наблюдавайки изгрева. Осъзна, че през всичките тридесет и четири години от живота си не беше намерил време поне веднъж да наблюдава изгрева или залеза на слънцето. — Животът е прекалено кратък, престъпление е да не му се наслаждаваме.

Не беше трудно да се разбере защо Тревър бе решил да се засели за постоянно тук. Заливът на полумесеца беше кътче от рая.

Мат си взе душ и навлече къси панталонки и тениска. Не си направи труда да си сложи колан или сандали. Беше рано и останалите обитатели на къщата със сигурност още спяха.

Тръгна бавно към кухнята. Погледът му с наслада поглъщаше интериора на къщата. Предната вечер бе прекалено уморен, за да разгледа наоколо и да види последните придобивки на приятеля си. Тревър колекционираше произведения на изкуствата.

Някаква бронзова статуя привлече вниманието му. Мат се спря пред нея, опитвайки се да определи дали онова, което скулпторът бе искал да изобрази, бе мъж, заел изключително странна стойка, или птица, разперила криле. Изведнъж до ушите му достигна тананикане. Идваше откъм кухнята. Тревър го бе предупредил, че в къщата има още няколко души, но Мат истински се изненада, че някой от гостите на приятеля му се е надигнал от леглото си в ранни зори. Не му се срещаше с никого, нито му се разговаряше, но мирисът на кафе бе изкушение, на което той не можеше да устои.

Както всички останали помещения в къщата, така и кухнята бе просторна и светла, с мебели от светло дърво и плотове от бежов гранит. Двата високи френски прозореца бяха широко отворени към голямата тераса, където бяха изнесени комплект ракитови кресла и канапета, разположени около кръгла маса със стъклен плот. Сутрешният бриз нежно поклащаше листата на палмите, хвърлящи сянка над къщата.

Две от котките на Тревър лежаха, лениво опънати върху един тапициран с кадифе шезлонг, третата ядеше от една от осемте чинийки, подредени в права линия покрай стената на килера. Тревър изпитваше слабост към бездомните котки. И към неудачниците.

— Добро утро! — поздрави го една червенокоса девойка с проточен южен акцент. — Кафе?

— Да, благодаря. Аз ще си сипя. — Приближи до кафе машината и си сипа голяма чаша от пълната кана, а непознатата червенокоска не спираше да се върти из кухнята и да тананика.

На носа й имаше диамантена обеца с формата на топлийка, веждата й бе проводена от златна секретна игла, а едното й ухо бе цялото накичено с халки. Червенокосата се усмихна и разкри още един пиърсинг — на върха на езика й.

Уф, гадост! — помисли си Мат. Знаеше, че пиърсингът е на мода сред младото поколение, но онова, което истински го притесняваше, бе масивното златно творение, висящо от разголения пъп на девойката. Чудеше се какво ли още си беше продупчила и украсила тази откачалка.

Без да каже дума, изнесе чашата си навън и седна на едно от креслата, обърнати към плажа. Надяваше се, че странната млада особа няма да се лепне за него. Уви, надеждата му бързо умря. Секунда по-късно девойката се настани на съседното кресло и впери любопитен поглед в него.

Мат усещаше очите й върху себе си, но не се обърна да я погледне. В началото на журналистическата си кариера бе работил в тясна връзка с полицията и бе развил оптимално способността си да забелязва нещата с периферното си зрение, както и да запомня всичко с най-малките подробности от един-единствен поглед. Така беше и сега — лицето на непознатата се беше запечатило в съзнанието му и Мат вече си беше направил нужните изводи за червенокоската.

Беше млада — имаше вид на седемнадесет-осемнадесетгодишна, но най-вероятно бе на двадесет и пет. Червената й коса ярко контрастираше на бледосивите й очи и ги караше да изглеждат по-бледи от действителното. Късото й чипо носле — без съмнение продукт на хирургически скалпел — бе обсипано с лунички.

— Казвам се Бабълс. Бабълс Макгий. А ти си Матю Дженсън, нали така? — Говорът й беше лениво проточен, а при произнасянето на всяка дума обецата на езика й игриво проблясваше. — Тревър ми е разказвал за теб.

Мат силно се съмняваше, че Трев й беше дал кой знае каква информация — не беше в стила му.

— Вие двамата сте били съквартиранти в Йейл, нали?

— Ъхъ. — Дали Бабълс беше кръщелното й име? Не я попита. Щеше му се да остане сам. Макар цяла вечер да бе спал като заклан, не можеше да се отърве от чувството, че е сънувал Шели.

Беше убеден, че тя много скоро ще дойде в съзнание. Какво щеше да направи той, когато това станеше? Не искаше да се обвързва с нея, по какъвто и да е начин, но същевременно не можеше и да я зареже сама на произвола на съдбата.

Бабълс не спираше да бъбри. В момента му обясняваше, че котките на Тревър произхождали от рода котки с шест пръста, собственост на Ърнест Хемингуей. Това, разбира се, нямаше нищо общо с истината. Тревър беше събрал животните от различни места, но Бабълс очевидно вярваше на всяка своя дума.

— Е, трябва да вървя — осведоми го накрая тя. — Ако не побързам и не отида в града рано-рано, една тъпа кокошка ще заеме мястото ми пред Маргаритавил. Знаеш ли какво се опитва да продава?

— Предавам се. Какво?

Бабълс се приведе към него и зашепна, сякаш му съобщаваше строго секретен факт:

— „Дневниците на майка Тереза за тайния й сексуален живот.“ По десет долара парчето.

— На мен ми звучи като интригуващо четиво.

— Да, бе! Трябва да съм луда да си харча спечелените с пот на челото пари за някакъв еротичен боклук. Аз съм сериозна бизнес дама.

Стояща на тротоара пред Маргаритавил? Как ли пък не!

— Спестявам, за да отворя свой собствен магазин.

— Радвам се да го чуя.

Само глупак би попитал какъв точно щеше да е магазинът.

— В момента продавам застраховки.

Мили боже!

— Искаш ли да видиш? — Бабълс измъкна някаква навита на руло и превързана с червена панделка хартия от чантата си. Развърза панделката и пъхна листа под носа на Мат.

Най-отгоре с големи черни букви беше изписано: „ЗАСТРАХОВКА СРЕЩУ ОТВЛИЧАНЕ ОТ ИЗВЪНЗЕМНИ“.

Господи, подобно нещо можеше да мине само в Кий Уест. Хм, и в Лос Анджелис, разбира се.

— Матю, ти си точно типът човек, когото извънземните биха искали да отвлекат. Отчаяно се нуждаеш от моята застраховка.

— Нима? Да бъда проклет, ако го направя! Та аз цял живот съм си мечтал именно за това — извънземните да ме отвлекат на кораба си и да ме водят навсякъде със себе си!

Бабълс избели отегчено очи към небето и се надигна:

— Хич не си ми интересен. Омитам се оттук.

Останал най-сетне насаме, Мат се загледа в разкошния син рибар наблизо. Беше сигурен, че и при последното си посещение тук бе видял подобна птица, но тогава не си беше направил труда да обърне внимание на чудесата, които майката природа бе в състояние да сътвори от цветовете. Птицата бе бледо синкавосива, с тъмносини криле. Окраската на опашката и гърдите беше сапфиреносиня, а краката и човката контрастираха на останалата част на тялото с яркооранжевия си цвят.

— Добро утро — подвикна му Тревър откъм кухнята. — Как спа?

— Добре, благодаря. — Мат стана и влезе вътре.

Тревър също беше бос. Беше облечен в шорти и памучна риза с къс ръкав на ярки тропически мотиви. И ако Мат имаше вид на току-що измъкнал се от леглото, Тревър бе като излязъл от корицата на модно списание: той бе не само красив — мъжът мечта за всяка жена — но и излъчваше стил и класа, нещо, с което човек се раждаше и което не можеше да се придобие.

Мат беше израснал из бедните улици на Чикаго — опърпано дете, за което уличните боеве бяха ежедневие. Ако съдбата не се беше намесила, ако не беше спечелил стипендия за Йейл, в момента Мат най-вероятно щеше да излежава присъда в някой затвор. Тревър идваше от противоположната страна на спектъра — родителите му притежаваха богато имение в Кънектикът и синът им бе завършил престижния колеж Чоут, преди да се запише да учи в Йейлския университет.

И макар единият да бе уличен бандит, а другият — галено мамино синче, израснало в лукс и безгрижие, двамата бяха станали първи приятели и бяха останали такива въпреки времето и разстоянието. За Мат Тревър беше най-близкият му човек. След сестра му Емили.

Той бавно влезе в кухнята, внимавайки да не стъпи върху някоя от котките, изникнали отнякъде в мига, в който гласът на стопанина им беше прозвучал. Стрелнаха се към чинийките, наредени до стената и зачакаха своята сутрешна дажба.

— Мисля да забъркам един омлет — каза Тревър. — Искаш ли да направя и за теб?

— Добра идея. Не съм слагал троха в устата си от… — Мат замълча, опитвайки се да си спомни кога за последен път беше ял. Почистваше апартамента си в Манхатън, когато му се обадиха за Шели. Май беше обядвал малко по-рано същия този ден. А може би — не. Откакто бе напуснал работата си в списанието бе загубил апетит.

Тревър чупеше яйце след яйце и умело ги пускаше в тигана.

— Ще останеш ли за известно време или дългът ти към „Експозе“ те зове обратно?

— Първо ще видя какво мога да направя за Шели, а после бих искал да остана при теб, докато реша какво ще правя по-нататък. — Мат се облегна на кухненския плот и се опита да си придаде нехаен вид. — Напуснах списанието.

Зелените очи на Тревър го изгледаха въпросително. Приятелят му пусна и последното яйце в тигана, без да продума.

Мат щеше да обясни ситуацията на Тревър, но още не беше готов за това. Разговорът с Емили беше достатъчно мъчителен, трябваше му малко време, преди да започне отново да говори за проблемите си.

— Остани толкова, колкото искаш, Мат. Реставрирам една къща на улица „Анджела“. Ако имаш желание, можеш да ми помогнеш да възстановя историята на тази стара сграда.

— Разбира се.

Тревър беше собственик на процъфтяваща художествена галерия, намираща се на главната улица, но неговата истинска страст беше работата му към асоциацията по реставриране на старините на острова. В Кий Уест имаше повече къщи, представляващи историческа ценност, от всеки друг град в страната.

— Как е Емили? — попита Тревър, без да спира да бърка яйцата.

— Добре. Прекарах с тях миналия уикенд. Сестра ми продължава с опитите си да забременее.

— Хей, това е страхотно! Скоро ще станеш чичо.

В гласа на Тревър се прокрадна нотка на съжаление. Мат знаеше, че приятелят му страда от кризата, в която се намираха взаимоотношенията му с неговото собствено семейство. Бащата на Тревър беше деспотичен тип, направляващ с твърда ръка живота на всички в семейството. И когато той лиши сина си от наследство, роднините на Тревър се отдръпнаха, не посмяха да се опълчат срещу волята на Греъм Адамс.

Мат седна на едно от високите столчета пред барплота и се загледа в Тревър.

— Това е Бинго — отбеляза приятелят му, когато една голяма едноока котка скочи на коленете на Мат и се настани удобно в скута му. Тежеше колкото торба с цимент. — Бинго определя правилата.

Рижият котарак се отърка в гърдите на Мат и впи единственото си зелено око в лицето му. Бинго беше красавец, но Мат винаги бе предпочитал кучетата. Изведнъж си спомни за кучето на Шели.

— Чудя се къде ли са отвели кучето на Шели — замислено произнесе той.

Тревър наклони глава встрани, така че да може да вижда Мат и едновременно с това да не изпуска от очи омлета.

— Близо до къщата, която реставрираме има приют за животни. Искаш ли да проверя дали животното не е там?

— Ако имаш време.

Тревър извади от хладилника купа с нарязани на ситно гъби и пакет настърган кашкавал. Започна да нарежда парченцата гъби в тигана.

— Какво става с Кели Тейлър? — попита.

Мат замислено прокара пръсти през гъстата козина на Бинго. Кели бе тяхна колежка от университета, а по-късно също бе започнала работа като журналист. Навремето тя и Мат бяха неразделни и той беше решил, че Кели е Тя, но в крайна сметка от връзката им не излезе нищо.

Беше спечелила награда на „Експозе“ за най-добър материал на годината. Лоугън Маккорд, отвлечен като дете и воден в регистрите като безследно изчезнал, внезапно се беше появил на хоризонта. Лоугън служеше в специалните части за борба с тероризма и историята му трогна цялата нация.

И Кели Тейлър не остана равнодушна.

— Момченцето, което Кели и Лоугън осиновиха… — Мат замълча, опитвайки се да си спомни името на детето — Рафи… се справя много добре. Научил се е да язди понито си и други подобни.

Тревър сръчно метна омлета във въздуха и се усмихна на приятеля си. Сърцето на Мат се сви. Щеше да му е ужасно трудно да каже на Тревър какво го терзае. И ако връзката му с Емили бе кръвна, то с Тревър го свързваше дългогодишно приятелство. В ума му изплува поговорката: „Приятелите ни са семейството, което сами си избираме.“

 

 

Ейми се събуди. По-скоро чувстваше, отколкото виждаше заобикалящата я обстановка. До слуха й достигаше монотонното боботене на животоподдържащата апаратура.

Отвори бавно едното си око. До леглото на другата пациентка стоеше жена в бяла престилка. Нощната смяна беше привършила и отвратителният санитар не се виждаше никъде. Отвори и другото си око и се опита да сложи ред в замъгленото си съзнание.

Мат — който и да беше той — не познаваше Декстър Фокс и не представляваше заплаха за живота й. Но какво й беше сторил оня противен тип предната вечер? Инжекцията, която й беше сложил, я беше приспала в момента, в който той повдигна чаршафа й.

Помисли си, че тялото й може да даде отговор на този въпрос, но всяко нейно мускулче се гърчеше от болка и тя не беше в състояние да помръдне. Беше обляна в пот и същевременно трепереше от студ. Болката й пречеше да се концентрира.

Марлята пред очите й пречеше, но въпреки това Ейми успя да види как сестрата се навежда над другата болна. В движенията й имаше загриженост, която силно контрастираше на грубото отношение на мъжа от предната вечер.

— Трябва да й кажа… по някакъв начин — прошепна тънко гласче в главата й. Не можеше да си представи, че ще трябва да прекара още една вечер, оставена в ръцете на онзи противен тип. Повдигаше й се при мисълта за онова, което може би й беше сторил.

Чувстваше се като хваната в капан — не можеше да говори, не можеше да обясни на хората около себе си какво я тревожи. Трябва да имаше някакъв начин да си помогне сама. Би могла да използва лявата си ръка като средство за комуникация. Вече нямаше смисъл да се преструва на изпаднала в безсъзнание — Мат не беше неин враг и нямаше да й стори зло; нещо повече — можеше да й помогне. Къде беше той?

Сестрата приближи до леглото й и взе картона, закачен на табелката. Ейми пое въздух и го задържа, за да притъпи болката, после с огромно усилие повдигна лявата си ръка. Цялото й същество крещеше: „Хвани ръката ми, моля те!“.

Сестрата изпусна картона от удивление.

— Мили боже! — възкликна тя. — Ти си… Ти си… — Настойчиво се загледа в процепите пред очите на пациентката си. — Та ти си в съзнание!

Ейми повдигна лявата си ръка още по-нагоре. „Хвани ръката ми, моля те! Докосни ме.“

— Отивам за доктора — извика сестрата и се спусна към вратата.

Изтощена от усилието, Ейми затвори очи и отпусна ръката си върху чаршафа. Дано имаше по-голям успех с доктора.

Минута по-късно лекарят, когото беше видяла предния ден влезе в стаята и се надвеси над леглото й. Ейми отвори очи и си заповяда да намери сили отново да повдигне ръката си. Костваше й много, но успя да го направи. Дори помръдна пръстите си.

— Днес сме по-добре, а?

Сме? Ние? Защо докторите винаги говореха на пациентите си в множествено число? Нямаше никакво „ние“, тя беше сама с болката си.

Отново помръдна ръка. Причерня й от болка, но тя успя да я овладее. Цял живот се беше борила с друг тип болка — болка, която бе не на физическо, а на емоционално ниво, но не по-малко силна. Знаеше, че може да се справи.

Трябваше да докосне ръката на доктора, за да привлече вниманието му, да му даде да разбере, че има да му казва нещо. Той обаче внимателно разглеждаше картона й и или не забелязваше протегнатата й към него ръка, или пък не мислеше, че става дума за нещо важно.

— Не вдигай главата си от възглавницата. Челюстта ти е лошо счупена, затова сме я обездвижили. Ще заздравее по-бързо, ако не мърдаш главата си.

Значи за това не можеше да говори…

Лекарят започна да й изрежда нараняванията й и Ейми го слушаше, молейки се да успее да осъществи контакт с този човек. Сгърчи показалеца си, давайки знак, че иска докторът да се приближи до нея, но той погледна часовника си и отбеляза:

— Още няма осем. Матю Дженсън сигурно още спи. Ще изчакаме да стане девет и ще му позвъним, за да му съобщим новината, че си дошла в съзнание. Той много се тревожи за теб.

Матю Дженсън. Мъжът от дневника на блондинката, в чиято кола бе пътувала. Матю мислеше, че тя е жената, в която бе влюбен до полуда. Какво ли беше станало с нея? Сигурно бе загинала при катастрофата.

В дневника се говореше за скъпите парфюми, еротичното бельо и много други подаръци, които той й беше правил. От написаното личеше, че тя и Мат много са се обичали, а някои параграфи, посветени на сексуалните им изживявания, бяха толкова откровени, че биха накарали самия Сатана да се изчерви.

Ейми дори не се запита какво ли би било усещането някой мъж — особено мъж като Матю Дженсън — да бъде влюбен в нея. Беше имунизирана срещу обречени фантазии. Но се молеше Мат да се върне и да вземе ръката й в своята.

Това беше нейният единствен шанс.

Сестрата влезе в стаята още няколко пъти, но Ейми не успя да привлече вниманието й. Усилията й да осъществи безмълвен диалог с доктора бяха изчерпали всичките й сили. Единственото, което можеше да направи в момента, бе да повдигне лявата си ръка едва на сантиметър от дюшека и леко да свие пръсти, но тези сигнали оставаха незабелязани от сестрата.

Минутите се точеха бавно. В стаята нямаше часовник и Ейми не знаеше колко време беше минало от визитата на лекаря, но й се струваше, че от цяла вечност чака Матю да се появи.

— Ето нещо, от което ще се почувстваш по-добре — чу тя гласа на сестрата и отвори очи. О, не! Жената се канеше да й сложи инжекция. Не! Щеше да проспи посещението на Мат! Направи отчаян опит да махне с ръка, да се възпротиви, но единственото, което успя да постигне, бе да помръдне китката си. Иглата потъна в ръката й и секунда по-късно стаята изчезна в гъста мъгла.

Когато Ейми се събуди, сестрите се бяха сменили. Около леглото на другата пациентка се суетеше друга жена в бяла престилка. Дали Мат беше пристигнал? Но той едва ли би си тръгнал, преди да е направил опит да говори нея, нали?

Ейми бавно извърна глава към прозореца. Очите й се спряха на двете палми навън. Стаята й беше на първия етаж, така че сенките на палмовите дървета се виждаха ясно и й показваха, че трябва да беше късен следобед. Само след няколко часа щяха да пристигнат сестрите и санитарите от нощната смяна. Кошмарът от предната вечер щеше да се повтори.

— Мат, моля те, ела по-скоро! — замоли се безгласно тя. — Хвани ми ръката отново, моля те! Нуждая се от теб. О, колко силно се нуждая от теб!