Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (7)

Шеста глава

Декстър Фокс внимателно разгледа снимката си, поместена в списание „Софтуер Ъпдейт“, което беше своего рода индустриална Библия. По дяволите! Снимката не го представяше в особено благоприятен вид. Очите му — по бебешки сини и с невероятно секси поглед, на който не можеше да устои нито една жена — изглеждаха кривогледи. Та той беше красив, дявол да го вземе! Зашеметяващо красив.

Телефонът на бюрото му иззвъня и из стаята се разнесе гласът на секретарката:

— Един господин от ФБР иска да ви види.

Жената му се стори притеснена. Жегна го лошо предчувствие.

— Пусни го да влезе — нареди той.

Специален агент Джон Томас влезе в офиса, показа значката си на Декс и рече:

— Разследваме смъртта на федералния шериф, убит в Сакраменто.

— В Калифорния? — произнесе презрително Декстър, все едно че ставаше дума за някоя страна от третия свят, за която никой не даваше и пукната пара.

— Имаме основания да вярваме, че Ейми Конрой има нещо общо с тази история. Работила е за вас, нали?

Мъжът много добре знаеше, че Ейми бе работила тук, нещо повече — най-вероятно знаеше всичко за нея, но Декстър реши да се престори, че не си дава сметка за това и да се престори на горящ от желание да съдейства:

— Беше наша служителка в продължение на близо пет години, но когато майка й умря, Ейми изпадна в депресия и след погребението на старата буквално се изпари.

— Подозирате ли, че е замесена в някоя нечиста игра? — Лицето на мъжа не изразяваше нищо, макар да беше ясно, че знае много добре какво точно се е случило с Ейми.

— Когато един ден Ейми не дойде на работа, ние се притеснихме и Айрини — една от моите служителки — отиде до апартамента й. Собственикът казал, че квартирантката му е напуснала, защото имала намерение да се премества в Ел Ей. Решихме, че точно това е направила.

Агентът от ФБР бавно кимна и тревогата на Декс нарасна. Защо всъщност беше дошъл тук този човек? Всички тези факти му бяха известни. Да не би да му залагаха капан? Трябваше да внимава какво казва.

— Живяла е в една къща в Сакраменто, която е била взривена. Шерифът, който бил отишъл да разпита Ейми, загинал, а вашата бивша служителка е изчезнала.

— Защо й е било да го убива? — направи се на учуден Декс. Струваше му се, че точно такъв въпрос можеше да се очаква от човек, който нямаше представа, че Ейми е била укривана от ФБР по програмата за защита на свидетелите. Декс се поздрави наум заради това, че бе платил на Зейн да подкупи един служител от ЦРУ, за да се докопа до секретното досие на Ейми. Сега разполагаха с вътрешен източник на информация.

— Не сме сигурни, че точно тя е извършила престъплението, но държим да я разпитаме. Знаете ли имената на някои нейни приятели?

— Не съм чувал изобщо да има приятели. Лицето й бе обезобразено от виненочервен белег и това страшно я притесняваше, когато й се налагаше да контактува с други хора, така че предпочиташе да е сама. — Декстър се облегна назад и надяна маската на абсолютно спокойствие. — Да ви кажа честно, тя нямаше и време за срещи с приятели. Майка й беше болна от паркинсон и Ейми трябваше денонощно да се грижи за нея. Особено към края…

— Нали няма да възразите, ако разпитам някои от служителите ви? Може да е споменавала нещо пред тях. Кой знае, току-виж, че сме попаднали на следа.

— Разбира се, няма проблем — отвърна Декс с усмивка. Нима имаше друг избор?

Агентът излезе и секунда по-късно в офиса влетя Айрини. Както обикновено бе облечена в къса, прилепнала към тялото й рокля. Дишаше тежко.

— Надушили ли са нещо? — попита тя.

— Не, нямат нищо конкретно. Загубили са най-важния си свидетел и се надяват, че някой тук може да им помогне да я открият.

— Мислиш ли, че…

— Никой не знае. Само Ейми се беше досетила, защото беше по-умна от всички наши служители, взети накуп.

Айрини повдигна полата на роклята си и седна на бюрото, разкривайки пред погледа му закръгленото си бедро:

— Ние и без това вече сме решили проблема. Никой не може да докаже, че правим нещо незаконно, нито пък, че сме поръчали нечие убийство.

— Знаеш ли на каква мисъл ме навежда посещението на този агент? Че федералните власти нямат ни най-малка представа къде се намира Ейми в момента, в противен случай нямаше да душат като хрътки наоколо.

Айрини се изправи и заобиколи бюрото:

— Много си напрегнат. Дай да те разтрия. Междувременно ще ти съобщя последните данни, които получихме от Зейн.

Идеше му да я разкара, но разговорът му с агента го беше изнервил до крайност — макар да беше на крачка пред тях, никак не му беше приятно, че федералните служби са по петите му.

Декс се извърна на стола и застана така, че Айрини да може да масажира врата и раменете му. Тя започна масажа по обичайния начин — плъзгайки бавно нокти по цялото протежение на гърба му. Това подейства на Декстър възбуждащо.

— Зейн провери всички пластични хирурзи в и около Сакраменто. Никой от тях не е имал пациентка като Ейми.

Декс отпусна главата си надолу, за да й даде възможност хубаво да размачка врата му. Когато върховете на пръстите й се загубиха в косата му, той въздъхна блажено. Все пак тази кучка ставаше за нещо…

— Кажи му да провери и в Сан Франциско. Ейми може да е отишла там.

Айрини се прехвърли върху мускулите в основата на раменете му. През тялото на Декстър премина гореща вълна. Отчете като пропуск факта, че не беше карал Ейми да го разтрива от време на време. Ако й бе обръщал повече внимание, тя все още щеше да е тук. Не му харесваше да я гледа, но ако тя застанеше зад гърба му така, както Айрини в момента, грозното петно на лицето й нямаше да попречи на ерекцията му.

— Декс, имаш ли представа колко ни струва това? Зейн не може просто да влезе в лекарски кабинет и да поиска да му съобщят поверителна информация, свързана с пациент. Той и хората му са се представяли за репортери, пишещи статия за лазерната хирургия като средство за отстраняване на петна по рождение и белези от друг характер.

— Е, и? — Хич не му пукаше как Зейн събираше информацията си. Интересуваха го единствено крайните резултати.

— Ако някой от лекарите откаже да съдейства, става наложително да се проникне тайно в офиса и да се прерови цялата документация. В такъв случай се налага да плащаме на Зейн три пъти повече от нормалното.

— Може и да е така, но си струва. Ако не открием бързо Ейми, ФБР със сигурност ще ни изпревари.

— Имам идея. Ще използвам Интернет, за да видя дали няма да мога да открия местонахождението на онова псе.

Тонът на Айрини би могъл да стресне доста мъже, но Декс познаваше кучката от прекалено дълго време, за да отдава особено значение на начина, по който казва едно или друго нещо.

— Чувал ли си за Animalplanetwork.com? — попита тя, потупвайки мускулите му с леки отсечени движения.

— Не. — Сърфирането из Интернет беше за тъпанари. Парите бяха в микрочиповете и софтуера.

— Зейн се е сдобил със снимка на кучето, което Ейми по всяка вероятност е откраднала, преди да изчезне безследно. Един от съседите на собственика е направил снимката, за да я покаже на Организацията за спасение на животни, станали жертва на насилие. — Тя измъкна една снимка от джоба си — удивително постижение, като се имаше предвид колко опната беше дрехата по тялото й.

Декс не понасяше животните — оставяха козина по костюмите му. Това куче бе по-противно от повечето, които беше виждал. Направо уродливо.

— Какво му е на ухото?

— Според съседа, предоставил снимката, собственикът на кучето е отрязал ухото му, за да докаже на жена си, че ще съжалява, ако го напусне. Вечерта, в която се е случило това, негодникът бил пиян до козирката, а жена му просто изчезнала.

Декс наклони глава встрани и впи поглед в Айрини:

— Две жени изчезват от един и същ квартал. Възможно е да има някаква връзка.

— Възможно, но малко вероятно. Проверявам сайта за животни. Ако някой е видял куче с отрязано ухо, едва ли лесно ще го забрави.

Идеята му се струваше тъпа, но Декстър реши да си държи езика зад зъбите и да се наслади на възбуждащото движение на пръстите й по шията му. Представи си, че жената, която го масажира, е Ейми Конрой и с изненада установи, че тази мисъл му въздейства особено еротично.

Айрини се приведе към него и гърдите й опряха в гърба му — уж случаен, но същевременно силно провокативен жест. Тя обичаше подобни сексуални игрички. Първо правеше така, че Декстър да се отпусне, а след това нарочно го възбуждаше. Както сега — премести се и — уж невинно — плъзна твърдите зърна на гърдите си по гърба му.

Спомни си как гърдите на Ейми подскачаха под блузата й, когато тя се движеше из офиса и си представи, че точно те се притискат към тялото му. В слабините му се разля силна топлина, пулсът му се ускори, мъжествеността му набъбна. Затвори очи и се отдаде на фантазиите си.

— Е, какво мислиш за идеята ми? — попита Айрини, връщайки го към баналната действителност.

— Смятам, че мога да измисля нещо по-добро — тросна се той. — Както винаги.

Преживяваше първокласна ерекция, тялото му копнееше за облекчение, но Декс не искаше да се поддава на порива си да изчука набързо Айрини. Трябваше да я остави да се изкаже и да я отпрати по-бързо. Когато се отървеше от нея, щеше да вдигне телефона и да се обади на асистентките по техническите въпроси.

Това беше наименованието, под което бе известна агенцията за момичета на повикване, намираща се на същата улица. Щяха да му изпратят някое готино парче, което да се погрижи за него. Тези госпожици струваха скъпо, но пък си заслужаваха парите. Освен това актът с тях си беше чисто физически и неангажиращ.

Ако се захванеше с Айрини, нямаше да има отърване от нея. Успееше ли веднъж да се докопа до него, никога нямаше да го пусне.

— Прав си, Декс — прошепна в ухото му тя, — трябва да очистим Ейми от пътя си. Просто много ми се ще да знаехме къде е отишла или кой би могъл да й помага.

Възбудата му беше толкова силна, че му пречеше да мисли. Айрини докосна ухото му с върха на езика си — тази кучка ставаше все по-дръзка и по-дръзка.

Скоро щеше да й даде онова, което й се искаше; щеше да я тръшне върху бюрото си и да я изчука така, че свят да й се завие, а после щеше да я остави в миналото.

Вече беше започнал преговори по продажбата на „Фокс Ентърпрайзис“. Трябваше час по-скоро да се отърве от компанията и да започне на чисто. Без Айрини.

 

 

Ейми се събуди. Не помнеше къде се намира и какво точно правеше на това място. Извърна очи, доколкото й позволяваха тесните процепи на превръзката, и видя Матю Дженсън, заспал на един стол до леглото й. Случилото се незабавно се върна в съзнанието й.

Мат я беше спасил от онзи отвратителен тип и я беше уверил, че ще й помогне. Бе държал ръката й в своята, докато я успокояваше. Той беше единственият мъж, държал я някога в прегръдките си, и това й се бе видяло напълно… естествено. Сякаш мястото й беше именно там.

Тя отчаяно копнееше за някого, който да я обича и да се грижи за нея. Цял живот беше живяла сама. Единственият човек, който безрезервно я бе дарявал с чувствата си, беше майка й, но след смъртта й светът изглеждаше пуст и самотен.

Ейми осъзнаваше, че Мат се заблуждава относно нейната самоличност, че я смята за Шели — жената, която бе обичал, но в момента не даваше и пукната пара за това. Тя имаше нужда от този мъж. Нямаше сили да се справи сама, без него. Наред с това изпитваше силно вълнение при мисълта за Мат — нещо напълно непознато и ново за нея.

— Само си търсиш белята — каза си тя, без да откъсва поглед от заспалия на стола мъж.

Очевидно бе приел насериозно обещанието си да й помогне. Беше в същите дрехи, а лицето му не беше бръснато — това бе доказателство, че не се беше отделял от нея от страх да не й се случи нещо лошо.

Това толкова я трогна, че от очите й бликнаха сълзи.

— Той не го прави за Ейми Конрой, а за Шели Ралстън — напомни си тя.

Въпреки това бе убедена, че до края на живота си ще запомни момента, в който Мат я бе държал в прегръдките си. Ръцете му бяха толкова силни и същевременно — нежни, беше я притискал толкова плътно към гърдите си, че тя бе усещала с тялото си ударите на сърцето му.

Ейми потръпна от желание отново да се озове в прегръдките му. За повечето жени близостта с мъж бе нещо напълно естествено, но не и за нея. Никой не я беше прегръщал, дори докосвал. Ейми Конрой беше Звяра. Потръпна при спомена за случая, в който се бе сдобила с този прякор, и се опита да убеди сама себе си, че това няма никакво значение…

Мат продължаваше да спи. Тя поглъщаше с очи мъжествените черти на лицето му, задържа поглед върху рязката извивка на устните и върху дългите му извити мигли. Излъчваше арогантност, но едновременно с това бе състрадателен, нежен мъж.

Какво ли щеше да е усещането, ако Мат я целунеше?

Трябваше да престане с тези глупави вълнения. В мига, в който му разкриеше коя всъщност бе, той нямаше да има причина да остане до нея. Освен това животът й беше в опасност, така че трябваше да се концентрира върху изработването на стратегия за самозащита.

Ако разкриеше самоличността си, тези данни можеха да се появят в пресата, в телевизията. В момента, в който Декстър разбереше къде е, щеше да уреди да я убият. А ако си затраеше? Така щеше да спечели още време, за да мисли…

Едва ли щеше да е за дълго. В момента, в който махнеха превръзката й, Мат щеше да я погледне в лицето и да разбере, че тя не е любовта на живота му.

Стомахът й се сви от притеснение, като си спомни допълнителните наранявания и белези, които бе получила. Като че ли противното петно не й беше достатъчно. Съдбата отново я беше наказала. Тя имаше нужда от пластична хирургия, но нямаше средства, за да си го позволи…

Мат отвори очи и се изправи:

— Добре ли си?

Ейми успя да кимне утвърдително. Докато го гледаше, през тялото й отново премина тръпка на копнеж.

— Не се движи.

Той се приведе над нея и започна да оглежда раната на лявата й ръка, причинена от иглата на системата по време на съпротивата, която Ейми бе оказала на санитаря предната вечер.

— Не се тревожи, арестуваха онзи негодник. След като ти дадоха лекарството снощи, лекарят те прегледа. Очевидно всичко, което си е позволявало онова копеле, е било да те опипва.

Ейми усети, че се изчервява под превръзката. Не биваше да изпитва неудобство — та нали Мат си мислеше, че обсъжда проблема с някого, когото познава твърде добре? Не беше разбрал, че е девствена, нито пък имаше някаква представа в каква паника бе изпаднала при мисълта, че не знае какво беше правил с нея онзи перверзник.

— Ти ще…

— Дженсън! Научих за случилото се. — Един полицай влезе в стаята и прекъсна Мат по средата на изречението. — Не бях дежурен, иначе лично щях да арестувам онази долна твар!

Ейми не беше сигурна откъде полицаят познаваше Мат, пък и нямаше смисъл да си тормози съзнанието с подобни въпроси. Този мъж щеше да я разпитва. Претегли мислено възможностите и хвърли зара. Щеше да се преструва, че е Шели Ралстън толкова дълго, колкото бе възможно.

Мат й представи полицая, но тя не запомни името му. Мозъкът й беше ангажиран с търсенето на начини да отвръща на въпросите на офицера така, че да не събуди съмнението му.

— Вече имаме сведения, че другата жертва е била жена…

Разбира се, че беше жена. Шели. Много бързо биха могли да го докажат, ако само решаха да направят по-подробен анализ на тленните й останки. Всеки момент щяха да я попитат дали е познавала мъртвата.

— Със сигурност са идентифицирали шофьора на камиона, но не са сигурни дали той е качил жената на стоп. Не може да се каже дали е пътувала в камиона или в колата.

— Шели, запознаха ли те с детайлите около катастрофата? — попита Мат. — Вдигни левия си пръст, ако отговорът е „да“.

Ейми не помръдна. Дано изпуснеха повечко информация, за да успее да съчини история, на която да повярват.

— Ударът е бил челен. Хората от двете превозни средства са изхвърчали навън. Това е спасило живота на теб и на кучето ти. Другите двама не са имали този късмет. Телата им са се приземили в близост до камиона, който експлодирал и ги превърнал във въглени.

Сърцето й се сви при мисълта за мъчителната смърт на Шели. Да се преструва, че е Роушъл Ралстън и да кара Мат да вярва в това бе наистина жестоко. Посегна към ръката му, готова да признае истината.

В този миг пред погледа й се изпречи противното лице на Декстър Фокс.

Закле се, че ще разкрие пред Мат измамата, но по-късно, след като се възстановеше достатъчно, за да не бъде толкова беззащитна. Надяваше се, че той ще й прости.

— Шели, вдигни пръст, ако жената е била твоя приятелка. Трябва да съобщим трагичната вест на семейството й.

Ейми пак не помръдна, само затвори очи. Не искаше погледът й да я издаде.

— Точно както си мислехме — отбеляза полицаят. — Онзи шофьор я е качил на стоп. Не сме сигнализирани за изчезнали лица в Кий Уест. Ще проверя в щатската база данни, за да видя дали там няма нещо.

Той стисна ръката на Мат, после излезе и Ейми отправи мълчалива благодарствена молитва към бога. Ненавиждаше се за това, че се е превърнала в лъжкиня — точно като Декстър Фокс — но се чувстваше като костенурка, паднала по гръб в пустинята, изложена на безпощадните лъчи на парещото слънце. Напълно безпомощна.

— Шели, дълго разсъждавах върху ситуацията, в която се намираш, и измислих нещо. — Гласът на Мат прозвуча абсолютно безизразно и по тялото й полазиха хладни тръпки. — Независимо от всичко, което си сторила, смятам да ти помогна.

За частица от секундата целият свят сякаш замръзна в ледена неподвижност. Какво именно бе направила Шели?

— Ако не се подложиш на реконструктивна операция, ще останеш обезобразена до края на дните си. Имаш ли представа какво би означавало това за теб?

Естествено, че имаше представа! Знаеше го по-добре от всеки друг — това означаваше втренчени в нея погледи, шушукане зад гърба й. И дори — по-лошо: никой мъж нямаше да пожелае да я прегърне. Никога.

Вече се чувстваше самотна, особено след спомена за ръцете на Мат, обвиващи тялото й. Беше опознала, макар и за няколко кратки мига, сладостта на близостта с мъж и тази близост щеше да й липсва, ако не си направеше пластична операция.

— Ще платя за операцията, ако — и това е едно наистина голямо „ако“, така че внимателно обмисли отговора си, преди да го дадеш — ако никога повече не се доближиш до мен. Искам да се закълнеш в това. Никога! Никога няма да ми се обаждаш, да ме преследваш или да търсиш други начини да установиш контакт с мен… Никога вече!

Нима го виждаше за последен път? Остра болка прониза сърцето й. От очите й бликнаха сълзи. Защо? Защо?

— Вдигни си ръката, ако си съгласна.

Тя затвори очи. Онова, което изпитваше, бе противно на всякаква логика. Той не беше неин и тя по принцип нямаше право да се опитва да го задържи. Въпреки това дълбоко страдаше при мисълта за раздяла с него.

„О, Шели, не си причинявай подобно нещо!“ Нямаше избор. Отвори очи и бавно вдигна ръка.

Мат се изправи:

— Виждаш ме за последен път. Не искам да останеш обезобразена, но и повече не искам да си имам нищо общо с теб. Разбираш ли?

Не, не разбираше. Той наистина ли искаше да каже, че това бе последната им среща? Очевидно.

Мат се извърна и тръгна към изхода.

Тя понечи да извика, за да го спре, но думите останаха заключени в сърцето й.