Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (14)

Тринадесета глава

Мат се метна на тясната седалка до Шели и нарочно се разположи така, че да заема повече място, отколкото му бе необходимо. Искаше да види как щеше да реагира младата жена на неговата близост. Не знаеше как да тълкува поведението й. Допускаше, че пренебрежението й към него бе просто поза.

Тя стискаше крайчеца на бастуна си. Погледът й бе насочен право напред. Водачът на рикшата натисна педалите и двуколката заподскача по калдъръма. По едно време мъжът отби встрани, за да избегне сблъсъка с трима пияни младежи, излезли от бара на Джо.

Коляното на Мат докосна голия крак на Шели, но тя сякаш изобщо не забеляза това. Мат се възползва от възможността да я огледа по-подробно. Слабите й стройни крака бяха направо върхът, независимо че единият беше шиниран от коляното надолу. Късата тениска разкриваше тънката й талия и съблазнителния й бюст. Силикон или не, Мат не можеше да се пребори с желанието си да усети гърдите на Шели под дланите си.

Завиха по улица „Ийтън“. Шели все така продължаваше да мълчи и да гледа право напред, а това направо го влудяваше. Мат положи върховно усилие да се държи нормално и да не й покаже колко го бе засегнало безразличието й.

— Повечето от къщите, които виждаш по тази улица, са паметници на културата — започна да обяснява той. — Сградата вдясно е една от най-големите забележителности на Кий Уест. Забележи, че тук господства гръцкият стил, различен от другите…

— Знам. Тревър ми даде туристически справочник.

Едва се удържа да не я хване за раменете и насила да я извърне с лице към себе си. Това държание беше нетипично за Шели. Преди време, докато и двамата бяха в Ню Йорк, той я отблъскваше, но нищо не бе в състояние да я охлади и тя продължаваше да тича подире му. Шели си бе внушила, че Мат е лудо влюбен в нея, независимо че двамата се бяха срещали един-единствен път. Още тогава Мат й бе дал да разбере, че няма намерение да се занимава с нея, резкостта му обаче не я беше обезкуражила. Напротив, сякаш само засили настървението й. Шели бе продължила да го следва неотстъпно навсякъде. Независимо колко брутални бяха думите, с които я отпращаше, тя винаги се връщаше при него.

Сега обаче тя бе започнала друга игра. Е, щом това искаше, Мат беше последният, който щеше да се възпротиви. Можеше например да се престори на мил и любезен за разнообразие:

— Шели, за снощи… Не знам какво ми стана. Държах се като истински негодник.

— Не очаквай да те опровергая.

Репликата й го изненада, но Мат зачака да чуе продължението.

Трябваше да има продължение, нали? Само че Шели отново извърна поглед встрани, преструвайки се на погълната от гледката.

— Шели, погледни ме!

— Не мога. — Тя вирна упорито глава като арканзаско муле. — Трябва да спазвам предписанията на доктора.

— Какви ги приказваш?

— Доктор Холт смята, че ако те гледам или разговарям с теб, това може отново да ме превърне в маниачка. По-скоро бих умряла, отколкото да допусна това да се случи.

Матю се засмя — или поне се опита: ако не друго, то произшествието поне бе изострило езика й.

— Добре, предавам се. Кой е доктор Холт?

— Психоаналитикът, при който ме изпрати Тревър. Двамата са приятели — отвърна Шели, без да го поглежда. — Казах на доктор Холт, че напълно съм преодоляла зависимостта си от теб. Честно казано, не знам какво толкова съм намирала у тебе.

— Обзалагам се, че ако погледнеш към мен дори само за секунда, от ноздрите ти ще започнат да излизат кълбета огън и дим и ще те обземе желание да заиграеш боса върху оглозганите ми от червеи кокали.

Шели се намести на мястото си. Лицето й се навъси като буреносен облак. Мат сложи ръка на облегалката на рикшата и докосна леко рамото на младата жена, после я озари с най-прекрасната си усмивка и заби поглед в нея, очаквайки тя да не издържи и ако не друго, то поне да примигне.

Невероятните й сини очи го гледаха така, сякаш Мат бе досадна буболечка, която незабавно трябваше да бъде смазана.

Той обаче продължаваше да й се усмихва чаровно:

— Аз съм истински Божи дар за жените, а?

— Ще ти се!

Господи, колко красива беше! Реакцията му от предната вечер не се дължеше само на сенките на нощта и на либидото му. Напомни си, че лицето й бе продукт на скалпела, но очите й си бяха нейните — сини като водите на океана и обрамчени с дълги извити мигли.

В момента тези прекрасни очи го гледаха така, сякаш искаха да го превърнат в камък. Идеше му да я вземе в прегръдките си и да започне да я целува, докато тя не започне да стене и да го моли за повече. А, дявол да го вземе…

Беше му писнало да се усмихва като евангелистки пастор, изнасящ проповед по телевизията, но и не искаше да се признае за победен, затова викна на водача на рикшата:

— Свий към гробището.

Разбира се, пътят покрай гробището ги отдалечаваше от заведението на Луи, но Шели нямаше как да знае това.

— Добре — започна кротко той. — Сега, след като вече си ме изхвърлила от сърцето и ума си, кажи ми какво всъщност те бе привлякло първоначално у мен?

— Мислех си, че си мил и внимателен, добър човек, който никога не би оставил някого в беда и би се грижил за онези, които не са в състояние да си помогнат сами. Смятах те за идеален.

Нещо в тона й му подсказваше, че тя се беше разочаровала силно от него. Боже, нали Шели беше тази, която имаше психически проблем, а не Мат!

— Идеален, а? — иронично повтори той. — Може би няма да е зле да се кандидатирам за светец.

— Преди майка Тереза? Не мисля, че имаш някакви шансове.

Така, признаваше й, че има чувство за хумор, което не бе забелязал в Ню Йорк. Какво друго ново откриваше в нея?

— Добре де, може и да не съм идеален, но съм достатъчно добър за държавен служител.

Изражението на лицето й сякаш казваше: „Пълна скръб!“.

— Как успяваш да се понасяш, Дженсън?

— Ами след като никой друг не може да ме понася, нямам кой знае какъв избор, нали?

Ъгълчетата на устните й трепнаха — май всеки момент щеше да се усмихне! Лунната светлина бе достатъчно силна, но Шели бе извърнала глава така, че Мат да не вижда лицето й. Вече бяха до гробището и той се сети, че подобна гледка не бе подходяща за жена — дори за такава, която бе пълна откачалка като Шели.

Защо не бе накарал водачът на рикшата да свърне по друг заобиколен път, а не точно по този?

Мат се опитваше да спечели време, да накара Шели да се отпусне, преди да й съобщи лошата новина.

Гласът й прекъсна мислите му:

— Кажете ми, Ваша святост, защо настояхте да се кача в рикшата с вас?

Мат потисна смеха си. Точно когато си мислеше, че не е останала дума, с която да не бяха го назовавали, Шели го бе изненадала с нещо ново.

— Исках да те предупредя — тихо рече той. Вече излизаха от гробището. — Не се влюбвай в Тревър…

— Гледай реално на нещата, Дженсън. Нима наистина ме мислиш за толкова глупава?

— Сега, като го спомена…

— Тревър е гей. Той и Клайв са просто създадени един за друг, само дето Тревър още не го знае.

Мат дълбоко пое въздух. Не беше допускал, че Шели е толкова проницателна. Малко хора разбираха, че Тревър е гей, когато го видеха. Що се отнася до искрата, припламнала между Трев и доктора — за нея Мат изобщо не бе имал и представа. Сега, когато Шели насочи вниманието му, Мат осъзна, че на практика това бе възможно.

Беше го попитала кой ще се погрижи за Тревър. Дявол да го вземе, в неговите представи състраданието и Шели изобщо не се връзваха — или поне не до предната вечер. Младата жена бе прозряла една основна скрита тенденция в характера на Тревър — постоянно чувство на самота.

— Ако имах брат… Искам да кажа, ако брат ми Шон все още беше жив… Ами… Към Тревър изпитвам същите чувства, които навремето изпитвах към брат си.

Противно на желанието му изпита съжаление към нея: Шели бе загубила брат си и родителите си в самолетна катастрофа и беше останала сам-сама на този свят. Побърза да си напомни, че много от маниаците се опитваха да спечелят внимание чрез предизвикване на съчувствие, но изобщо не беше сигурен, че в този случай е прав.

— Тревър е прекрасен човек — добави Шели. — Уверих го, че съм се отърсила от всичките си мании, но той въпреки това настоя да се консултирам с доктор Холт. Съгласих се — това беше най-малкото, което можех да направя за него като отплата за добрината му.

Матю реши, че е настъпил подходящият момент да й поднесе новината, която таеше в себе си от няколко часа:

— Тревър ме помоли да ти кажа нещо — рече той. Истината беше друга — Трев бе изразил мнение, че Шели трябва да бъде предупредена, а Мат бе побързал да предложи услугите си. — Саймън Амброуз…

— Отрепката от болницата ли? — В дъното на погледа й се прокрадна тревога.

— Да. — Изпитваше желание да обвие ръка около раменете й, докато й говореше. — Платил е гаранция и вчера съдията го е пуснал от затвора.

Възцари се мълчание, после Шели бавно рече:

— Страхотно. Още една победа в борбата за справедливост. — Накрая гласът й премина в дрезгав шепот.

Тя не приличаше на жените, които Мат познаваше — повечето от жените в Ню Йорк бяха принудени да бъдат силни и хладнокръвни, защото иначе нямаше да бъдат равностойна конкуренция на мъжете, а Шели определено бе уязвима, макар на моменти да проявяваше твърдост.

— Амброуз е в Кий Уест. Отседнал е при приятели в Бахама вилидж. — Мат не добави, че възнамеряваше да открие малкия негодник и да се разправи с него веднъж завинаги.

— Бях в Бахама вилидж преди няколко часа — точно оттам купих тениските и шортите. Но не видях чудовището никъде. А можеш да бъдеш сигурен, че бих познала лицето му навсякъде.

— Не искам да ходиш във въпросния квартал — бързо изрече той, без дори да се замисли.

— Амброуз няма да ме познае, но затова пък аз ще го видя отдалеч. — Гласът й звучеше по-неуверено отпреди. — Не се притеснявай за мен.

Проблемът беше, че се беше случило точно това: Мат умираше от тревога за Шели Ралстън. Дали малката негодница не целеше именно да го накара да се притеснява за нея? Дали не му залагаше клопка?

Щом стигнаха пред „Задния двор на Луи“, Мат скочи от рикшата, набързо благодари и пъхна пари в ръцете на водача. Обърна се да помогне на Шели, но тя вече беше слязла и сега вървеше към заведението.

Изпод късата тениска се подаваше тънката талия на младата жена. Мат я настигна и сложи длан на гърба й, за да я подкрепи. В края на краищата тя се движеше с бастун, нали така? Малко помощ нямаше да й е излишна.

— Приятелите ни ще са на терасата — каза Мат. — Луи е известен именно със задния си двор — Атлантическия океан.

Шели дори не си направи труда да му отвърне. Двамата подминаха няколко маси. Всички присъстващи мъже я проследяваха с очи и я разсъбличаха с поглед. Всички…

— Мат, насам! — извика Бабълс. — Запазих ти място до мен.

Голям късмет, няма що!

 

 

Кайл посрещна Шели с усмивка и й посочи стола до себе си. Тя обърна гръб на Мат и потегли към другия край на масата. Е, някой да имаше да казва нещо за държанието й?

Стовари се омаломощено на свободния стол до Кайл. Още не можеше да повярва, че беше успяла да заблуди Мат. През цялото време най-голямото й притеснение бе той да не разбере, че тя не е Роушъл Ралстън. Да бъде близо до него бе повече от опасно.

И силно вълнуващо.

Пулсът й подозрително се ускори при спомена за коляното му, опряно в нейното по време на пътуването им с рикшата. Мат притежаваше мъжественост, която сякаш крещеше да бъде забелязана.

Ами ако Мат и Шели не бяха изцяло прекъснали връзката си? Какво щеше да стане, ако той решеше да продължат оттам, откъдето бяха спрели? Мъжете бяха напълно непозната територия за Ейми. Нямаше да успее да се справи, ако той пожелаеше да си легне с нея.

Тя нарочно се беше държала нахакано — беше се обръщала към него на фамилното му име, беше го иронизирала… Това бе дало резултат според нея. Но когато ставаше въпрос за Мат, Ейми никога не можеше да бъде сто процента сигурна.

Дори и в момента, без дори да поглежда в неговата посока, тя усещаше погледа му, впит напрегнато в нея. Чак дъхът й спираше. Насили се да се усмихне на Кайл и да се съгласи с нещо, което той току-що беше казал, а после установи, че всъщност се е съгласила той да й поръча питие. Две питиета за една вечер. Двама мъже. Прекалено много беше това за Звяра.

Май щеше да си навлече неприятности.

Пое дълбоко въздух, намигна закачливо на Кайл и впери очи в безбрежната шир на океана. Ейми не можеше да повярва, че беше тук, че се наслаждаваше на нормалния живот, че се забавляваше. Защо не беше жива майка й — да я види… Колко щеше да се гордее тя с дъщеря си!

Ах, всичко щеше да е идеално, стига да не й се налагаше непрекъснато да мисли за Декстър Фокс.