Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (4)

Трета глава

Ейми се носеше в тъмното безтегловно пространство. Отново беше почнала да се стопля. Чувството на хлад отпреди беше почнало да изчезва. Кога беше това преди? Преди минути, часове, а може би дни? Нямаше ни най-малка представа. Обърканото й съзнание не регистрираше почти нищо наоколо, освен необичайната тишина.

Липсваше нещо, нещо от жизненоважно значение. Нямаше представа колко време беше минало, докато й просветне. Къде беше плътният мъжки глас, който я беше успокоявал?

Дали просто си го беше представила, или гласът наистина съществуваше? И макар че мозъкът й едва функционираше, тя знаеше коя бе, а също — и че е сам-сама в този свят. Кой в такъв случай й беше говорил?

— Хайде. Отвори очи. Можеш да го направиш!

Той! Загриженият глас се беше върнал и в душата на Ейми трепна топло пламъче.

— Хайде, скъпа. Можеш да го направиш! Опитай се!

Ейми с мъка повдигна клепача на едното си око. Силната светлина я заслепи и тя инстинктивно стисна очи. Изчака няколко секунди, после бавно ги отвори. Нещо й пречеше да вижда добре — сякаш пред очите й имаше облак.

Не, не беше облак, а марля. Главата й беше бинтована. Единственото, което можеше да види, бяха тънките ивици светлина, проникващи през марлята.

До леглото й седеше мъж. Ейми долови очертанията на тялото му като през мъгла, после се напрегна още малко и различи очите му — кафяви, непроницаеми. Непознатият представляваше плашеща, но същевременно неустоима комбинация от сексуалност и заплаха.

Широките му рамене и силно стиснатата квадратна челюст излъчваха напрежение. И въпреки това той държеше дланта й в своята с такава огромна нежност, че болката се стори на Ейми прекалено ниска цена за това невероятно усещане.

Никой мъж не бе държал ръката й. Никога.

Защо й се случваше точно сега? И защо този мъж й изглеждаше някак познат?

Измъченият й мозък се опита да дешифрира фактите, но мъжът до леглото й пречеше да се концентрира. Той не гледаше към нея, а някъде напред, в далечината, а в очите му се четеше безпокойство. Изведнъж всичко изникна в съзнанието й с пределна яснота.

— Господи! Какво прави той тук? — простена беззвучно тя.

Затвори очи. Заля я горещата вълна на срам и обида. Трябва да си внушаваше. Не беше възможно. Това не можеше да е Трент Хейстингс, нали?

Трябва да имаше някакво логично обяснение, но изтощението й пречеше да мисли. За момент се унесе, върна се назад в спомена за времето, когато за пръв път бе зърнала стапящата сърцето усмивка на Трент Хейстингс.

Беше на шестнадесет години и отново вървеше по дългия училищен коридор…

Сама. По онова време Ейми вече си беше изградила емоционална система за самозащита. По-възпитаните хора се правеха, че не забелязват грозното петно на лицето й, но броят на другите бе по-голям. Беше свикнала с втренчените погледи, подигравателно насочените към нея пръсти и хихиканията. Не реагираше по никакъв начин, не искаше да привлича още повече вниманието върху себе си.

— Защо нямаш приятели? — чудеше се майка й.

Ейми беше прекарала прекалено много време сама и дори вече не изпитваше нужда от чужда компания. Изведнъж навлезе в пубертета — тогава още не знаеше как да назове състоянието, в което се бе усетила — и тя започна да гледа на момчетата по съвсем различен начин.

Въпреки че се стараеше да не го прави, тя не можеше да си наложи да не следи с поглед Трент Хейстингс — звездата на училищния отбор по футбол. И не спираше да мечтае. Представяше си, че той й предлага да й стане кавалер на абитуриентския бал, виждаше се как танцува с него и дори се осмели да си представи, че Трент я целува. Фантазията й се развихряше нощем, но утрото неминуемо настъпваше и я смъкваше обратно на земята: Трент беше красив и имаше цял куп обожателки, освен това изобщо не я беше забелязал — нито веднъж не беше поглеждал в нейната посока.

Но ето че един ден Трент обърна очи към нея, докато тя отиваше към шкафчето си. Ейми знаеше, че носът й е малко дълъг, но в замяна на това бе наследила лъскавата руса коса на майка си и закръглената й гръд. Беше се постарала Трент да види хубавата страна от профила й, а не обезобразената от пурпурното петно. Надяваше се, че той и приятелите му ще се отдалечат, без да я огледат по-отблизо.

— Хей, здрасти! — поздрави я Трент.

Ейми наведе глава надолу. Не искаше обектът на мечтите й да й се присмее както повечето момчета. Мислено отправи молитва към Бога да й спести конфузната ситуация. Пръстите й трепереха, докато отключваше шкафчето си, а когато го стори, побърза да напъха глава в него, преструвайки се, че търси нещо.

— Сигурно си нова — каза Трент, пристъпвайки към нея. — Не съм те виждал преди. Аз съм Трент Хейстингс.

Безброй бяха случаите, в които й се беше приисквало да изчезне, да потъне вдън земя, но никога желанието й не бе толкова силно и отчаяно, колкото в момента на разговора й с Трент Хейстингс. Още не бе погледнала към него и той продължаваше да вижда само красивата половина на лицето й.

— Ейми Конрой — с тих глас произнесе тя.

По устните му се разля прелестна усмивка. Той се облегна на шкафчетата и я попита:

— Е, Ейми, харесваш ли футбола?

За миг си представи, че е най-обикновено момиче, флиртуващо с училищния герой. Струваше й се… нормално. Щеше й се поне веднъж в живота да се почувства като всички останали момичета — да се наслаждава на усмивката на някое момче, отправена специално към нея, и да получи покана за среща.

Не искаше много, нали? Не мечтаеше да е красавица. Щеше да се задоволи и с най-обикновена външност — без ужасното петно дори грозноватата физиономия би й се сторила като дар божи. Да ходи с високо вдигната глава не от гордост, а защото така бе естествено. Тогава и разговорите с момчетата нямаше да бъдат проблем.

Дълбоко в съзнанието й прозвуча шепотът на майка й: „Характерът определя съдбата“.

Ейми не беше като останалите момичета — беше изключително отблъскваща. Такава беше нейната съдба и нямаше смисъл да се заблуждава, че може да бъде другояче. Или пък да се самосъжалява. Събра кураж и извърна лице към Трент:

— Никога не съм била на футболен мач.

Закачливата усмивка на Трент изчезна за частици от секундата. Изглеждаше така, сякаш го е прегазил валяк.

— Страхотна игра — измърмори той, отстъпвайки назад.

Ейми отново се обърна към шкафчето си. Страните й пламтяха. Зад гърба й Трент говореше на приятелите си:

— Мили боже! Аз пък си мислех, че Красавицата и Звяра са две отделни лица, не едно!

 

 

Болката избухна с нова сила и се разля из цялото й тяло. Ейми почувства, че се поти под чаршафа. Опита се да извика за помощ, да изкрещи срещу ослепяващата я агония. Но не можеше да помръдне устни. Не можеше да пророни нито дума.

Какво не беше наред с нея?

Съзнанието й се опита да разтълкува посланията, които огромната болка правеше трудни за разбиране. Беше сънувала Трент Хейстингс и една отдавнашна глупава случка.

Случка от времето преди появата на Декстър Фокс.

Ейми събра сили, за да отвори очите си. Завладя я страх — толкова силен, че й беше трудно да си поеме дъх. Бившият й работодател нямаше да се успокои, докато не я премахнеше от лицето на Земята. Резкият стържещ звук на спирачките и звънът на счупено стъкло отекнаха в главата й.

Мъртвият шериф. Багажникът с малката тетрадка в него. Политането във въздуха. Писъкът й и молбата, отправена към Бог да спаси живота на Джигс.

Бе на път да изпадне в паника. Примижа и миглите й опряха в нещо, което приличаше на облак, но си беше чисто материално. Марля. Присви очи и напрегнато се загледа през тесните процепи в превръзката. Медицинска апаратура, системи, миризма на антисептик. Жена в леглото отсреща. Пациентка, най-вероятно. По всичко личеше, че се намира в болница.

— Слава богу, жива съм! — каза си тя. — Дано и Джигс да е оцелял.

Беше истинско чудо, че е оживяла след ужасната катастрофа. Замисли се и за малкото кученце, което бе спасила. Първоначалната й радостна възбуда скоро изчезна. За това помогна новата вълна на силна болка, която се разля из тялото й, и осъзнаването на факта, че е прикована на легло. Нещо здраво притискаше челюстта й, а дясната й половина бе закачена на някакво приспособление, спускащо се от тавана.

Ако си наложеше да не мисли за болката, можеше да движи левите си ръка и крак, но ставането от леглото беше невъзможно. Страхът, който я завладя беше почти толкова силен, колкото и болката. Нямаше къде да избяга, да се скрие. Сега Декстър щеше да я открие за нула време.

— Смятай се за мъртва — каза си тя.

Някакви гласове, идващи от дъното на стаята, прекъснаха мислите й. Извърна максимално очи по посока на звука и забеляза мъж в бяла престилка и с преметнат през шията стетоскоп. Докторът, разбира се. Но кой беше мъжът до него?

Непознатият бе по-висок от лекаря, с широки рамене и тясна талия. Същият мъж, когото бе видяла приседнал до леглото й по-рано и когото бе взела за Трент Хейстингс.

Сега го огледа по-подробно. Между него и Трент имаше прилика само на пръв поглед. Косата на мъжа беше тъмна, гъста и разрошена, лицето му не бе бръснато от няколко дни. Носеше къси панталони в цвят каки, от крачолите, на които се подаваха дълги мускулести крака.

Не можеше да се каже, че е красив, но определено излъчваше завладяваща мъжественост. Като се изключеха Декстър и свещеника, изповядал майка й на смъртния й одър, Ейми не беше имала досег с мъже. Този тук определено не бе лъжица за нейната уста.

— Значи сте й говорили, а тя не е проявила никакви признаци на съзнание — каза докторът.

— Прекарах тук цялата сутрин — излязох само да си купя кафе — отвърна непознатият. — После се върнах и прекарах още три часа в опити да я събудя.

Кой беше този мъж? Привличаше я и едновременно с това я плашеше. Защо бе тук? Сигурно беше някой от хората на Декстър.

Ейми стисна очи. Двамата бяха съвсем близо до леглото й и тя не искаше да разберат, че е в съзнание и че ги чува. В мозъка й звънна предупредителна камбанка: непознатият я чакаше да умре, а ако това не станеше, щеше да я очисти. Както бяха очистили шерифа.

— Погледнете монитора — каза мъжът.

Ейми осъзна, че страхът бе накарал сърцето й да бие по-силно: близкият монитор бе отчел това. Продължи да стиска очи. Усещаше втренчените погледи на мъжете, очакващи да уловят и най-малкото движение от нейна страна. Кръвта биеше в слепоочията й. Тя се опита да успокои дишането си и отново да придобие вид на изпаднала в кома.

— Нестабилност в пулса — изкоментира лекарят. — Случва се.

Ако можеше да се усмихне, щеше да го стори. Значи бе успяла да ги заблуди.

Един плътен дрезгав глас разби надеждите й на пух и прах:

— Вижте пръстите й.

Ейми разбра, че инстинктивно бе свила пръстите на лявата си ръка в юмрук. Непознатият бавно погали ръката й — жестът му бе нежен и успокояващ. Едва ли щеше да се държи така, ако беше от шайката на Декстър, но все пак трябваше да продължава да бъде нащрек за всеки случай.

Топлите му силни длани обгърнаха нейната и устните му произнесоха:

— Мисля, че идва в съзнание.

Думите му без малко да я накарат да отвори очи и да погледне този мъж отблизо, но Ейми не посмя да го стори. Може да беше капан. Единствената й надежда бе да продължи да се преструва, че е в безсъзнание.

Следващите няколко минути бяха истинско мъчение за нея. Трябваше да положи върховни усилия, за да контролира дишането и пулса си, а силните топли пръсти на непознатия не спираха да галят ръката й.

— Хайде, Шели, събуди се.

Коя беше Шели? Защо човекът на Декстър се обръщаше към нея с това име?

— Не отговаря — гласът на доктора прозвуча отегчено. — Мисля, че…

— Мат, Мат! — нов глас. — Търсих те навсякъде.

Дланите му пуснаха нейната и Ейми веднага почувства хлад. Погледна през спуснатите си мигли и забеляза как един зашеметяващо красив рус мъж приближи и силно прегърна този, когото бе нарекъл Мат.

— Прочетох бележката ти — каза русият. — Очаквах да се върнеш у дома, в Залива на полумесеца, но…

— Мислех, че Шели може да дойде в съзнание.

— Шели? За Роушъл Ралстън ли ми говориш?

В устата на русия хубавец името Роушъл Ралстън прозвуча като нещо изключително гадно. Коя, по дяволите, бе тази жена? И защо всички вземаха нея, Ейми, за въпросната Шели? Дали не ставаше въпрос за жената, в чиято кола бе пътувала за последно, жената, която бе катастрофирала?

— Да, Шели е — отвърна тъмнокосият с дрезгав глас. — Обадих се тук-там и установих, че след като са я уволнили от „Нешънъл рипортър“, тя няколко месеца е била без работа. После са й предложили репортерско място в „Кий уест дейли“. Това е причината, поради която е пътувала насам.

— Е, и? Нека семейството и приятелите й се погрижат за нея.

— Тя няма семейство. Тази сутрин се свързах с няколко нейни колеги от Ню Йорк. Оказва се, че Шели има само една приятелка, но въпросната жена не може да дойде в близките няколко седмици. Аз съм…

— … единственият, на когото може да разчита в момента.

В поведението и тона на двамата мъже имаше нещо изнервящо, но Ейми не успяваше да разбере какво точно бе то. По-добре бе да се концентрира върху факта, че тъмнокосият мъж, когото бе взела за Трент Хейстингс, не представляваше заплаха за нея. Декстър Фокс все още нямаше представа къде се намира преследваната от него жертва.

Слава богу!

Ейми изведнъж се отпусна и всичко около нея за пореден път потъна в мъгла.

* * *

Събуди я рязко движение. Някой оправяше леглото й. Някой, на когото изобщо не му пукаше как можеше да се чувства тя. Санитар. Ръцете му грубо опънаха чаршафа и го подпъхнаха под матрака.

Ослепяваща болка прониза тялото й. Пред очите й затанцуваха кървавочервени точици. Сякаш тъпа брадва се заби в главата й и разцепи черепа й на две.

— Боли ме!

Но от устните й не излезе и стон. Викът прокънтя единствено в съзнанието й. Мъжът измъкна тръбата от гърлото й и напъха нова. Беше престъпление медицински работник да се отнася по този начин с пациент, помисли си Ейми.

— Излизам в почивка — чу се приятен женски глас.

— Добре. Аз ще ги оправя — отвърна санитарят.

Тях? Сети се, че в стаята има още една пациентка. Извърна очи натам и видя неподвижното тяло на жената, опасано с тръбички и жици.

— Така изглеждам и аз — помисли си Ейми.

Обзе я отчайващо чувство на безпомощност. Цял живот се беше чувствала изолирана заради грозното виненочервено петно на лицето си, беше се превърнала в самотница без нито един приятел, към когото да се обърне в случай на нужда, но никога усещането, че е безсилна не беше я пронизвало с такава огромна сила.

Стисна юмрук. Страхът, гневът и раздразнението продължаваха да нарастват. Беше сама, по-сама, от когато и да било.

— Ох… — простена жената от съседното легло.

Санитарят заряза Ейми и приближи до другата болна. Взе спринцовка от таблата върху нощното шкафче, вдигна я нагоре и пръсна малко от лекарството във въздуха, преди да забие иглата в ръката на жената.

— Ами аз? — поиска да извика Ейми. Нямаше ли да сложат болкоуспокояващо и на нея? — И аз искам инжекция — продължи беззвучно тя.

Мълчаливата й молба остана без отзив. Направо й причерняваше от болка. Имаше чувството, че всеки момент ще загуби съзнание.

Мъжът захвърли спринцовката върху таблата и се приведе над жената. По лицето му се изписа странно изражение. После той се премести и Ейми вече не можеше да види добре какво прави — движенията му бяха като движения на човек, оправящ завивките на легло или нещо подобно. Дано бе по-внимателен с другата пациентка. Сигурно така беше, защото й отдели повече време, отколкото на нея. Освен това беше сложил на жената инжекция с болкоуспокояващо. Защо, защо не беше сложил и на нея такава?

Изведнъж чу гласа на майка си — само дето не разбираше какво точно й казва. Може би умираше. Или пък вече беше умряла. Как иначе щеше да чува гласа на мъртвата?

Няколко минути по-късно санитарят се обърна към нея и тя разбра, че още е жива. Изражението му продължаваше да е странно и сърцето на Ейми се сви от лошо предчувствие. Мъжът приближи до леглото й, взе спринцовката, оставена до главата й и я вдигна нагоре.

— Да… Да… — Щеше й се да извика от облекчение.

Той нито веднъж не погледна към нея, не видя отчаяната молба в очите й.

— Нищо — каза си Ейми. — Ей сега ще ми сложи болкоуспокояващо.

Тъмнокестеняв кичур коса падна пред очите на мъжа, докато се надвесваше над нея. Той го отметна назад. Лицето му бе най-обикновено, дори безлично. Нещо в тъмните му бадемови очи накара Ейми да застане нащрек. Може би това съвсем не беше болкоуспокояващо.

Декстър Фокс трябва да беше изпратил този човек тук, за да я убие.

— Мат, къде си! — опита се да изпищи тя, но челюстна й не помръдна. — Помогни ми! Моля те, помогни ми!

Мъжът заби иглата в ръката й.

Секунда по късно из тялото на Ейми се разля успокояваща вълна. Тя сякаш олекна и се понесе в облаците — болката вече не съществуваше. Ако можеше да се усмихне на санитаря, щеше да го направи.

Отвори очи и го погледна през тесните прорези на превръзката.

Негодникът повдигаше краят на завивката й, а след миг ръката му се плъзна нагоре. Мозъкът й бавно асимилираше значението на това действие. Как й се щеше да можеше да вика! Напрегна се, но писъкът прозвуча единствено в собственото й съзнание.