Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (25)

Двадесет и четвърта глава

Мат спря моторницата до рампата и изключи двигателя. Слънцето вече се скриваше зад хоризонта. Мисълта, че денят свършва му беше неприятна. Ръцете на Шели бяха около кръста му — както през целия път от Пиратския остров насам.

— Колко жалко, че настъпва краят на този хубав ден! — възкликна Шели, сякаш прочела мислите му.

Той се загледа в прекрасните й сини очи. Изкушаваше се да й признае, че я обича. Откъде, по дяволите, му беше хрумнала тази мисъл? Не можеше да се обвързва. В никакъв случай.

Истината бе, че никога нямаше да може да бъде с Шели — двамата нямаше да имат онова щастливо бъдеще, което младата жена с положителност заслужаваше. Шели бе дълбоко чувствителна натура и ако Мат й кажеше, че я обича, раздялата им щеше да бъде още по-болезнена за нея.

Искаше му се, когато той си отиде, тя да си намери някой друг. Шели преливаше от любов. У нея непрекъснато настъпваше някаква промяна и тя се превръщаше се в друга, непозната, но не по-малко привлекателна жена.

Не биваше да изпада в униние, каза си той.

— Денят свършва едва в полунощ — отбеляза Мат и я плесна леко по задника. — Още не сме се насладили и на половината от онова, което ни се полага.

— Да не би да си забравил за партито на Тревър?

Мат спря и се удари по челото:

— Наистина ми беше излязло от ума. Обещах на Трев, че ще извадя голямата маса от гаража и ще я опъна на терасата. Освен това храненето на котките за днес също е моя отговорност.

— Тичай. Аз трябва да нанеса някои съществени корекции във външния си вид. — Ейми посочи към главата си: кичурите на косата й бяха не по-малко разбъркани от сутринта. — Онази прелестна рокля, която ми купи заслужава нещо по-добро.

— Красива си и така.

Наведе се към нея и я целуна. Ейми автоматично вдигна устни нагоре, за да посрещне неговите. Помежду им припламна познатата силна искра.

Какво му ставаше? Бяха се любили непосредствено преди да си тръгнат от Пиратския остров, а ето че желанието отново се надигаше в него.

— Не мога да ти се наситя. Нямам представа какво не ми е наред.

— Просто нивото на тестостерона ти се е повишило заплашително. — Ейми закачливо му намигна. — Което напълно ме устройва.

Тръгна към задната част на къщата, където се намираше стаята й. Мат я проследи с поглед. Защо я беше открил едва сега? Защо не беше я срещнал преди години?

Влезе в кухнята и се спря на прага. Тревър и Клайв се суетяха около ордьоврите. От усмивката на Трев личеше, че присъствието на доктора го прави щастлив. Единственото, което му оставаше бе да се довери на инстинктите си и да повярва, че може да има продължителна сериозна връзка с Клайв.

— Извинявайте, че закъснях — каза Мат и пристъпи навътре. — Двамата с Шели си организирахме пикник. Направо загуби представа за времето.

— Надявам се, че се е пазила от слънчевите лъчи — рече Клайв. — Слънцето е противопоказно за кожата, получена по биоинженерен път.

— Не се притеснявай, Клайв, използвахме цяла туба слънцезащитен крем.

Предпочете да не споменава за какво бе отишло по-голямото количество от крема. Мат не можеше да допусне нежните гърди на Шели да изгорят, затова бе решил да намаже и тях. Веднъж започнал, не успя да се спре и по тялото й не бе останало недокоснато местенце.

— Няма ли най-сетне да признаеш, че се оказах прав? — подхвърли Тревър. — Катастрофата е променила Шели. Тя не е луда.

— Прав си. Шели е изключително специална.

— Мисля, че това до известна степен се дължи и на мен — намеси се Клайв. — Тя и преди си беше привлекателна, но след като малко скъсих носа й се превърна в истинска красавица.

На Мат изобщо не му пукаше за подобренията в носа на Шели. В нея имаше сила и дълбочина, които я правеха неустоима; това нямаше нищо общо с лицето й.

— Не беше нужно да си уголемява гърдите — подхвърли той. — Беше си достатъчно секси и с предишния бюст.

Клайв размаха един морков под носа му:

— Ей, аз не се занимавам с бюстове — оставям това на по-посредствените клиники, никнещи като гъби на всеки ъгъл.

Дявол да го вземе! Мат можеше да се закълне, че гърдите на Шели бяха по-малки, когато бяха в Ню Йорк. Не че бюстът бе първото нещо, което забелязваше в една жена, но той бе мъж все пак, нали така? Подобни подробности не убягваха от погледа му.

Спомни си как бе минала единствената му среща с Шели — тогава тя бе облечена в черна къса рокля с дълбоко деколте. Нямаше грешка, гърдите й бяха по-малък размер.

В продължение на една година тази жена го бе следвала като сянка, но той не беше заставал в близост до нея. Явно през този интервал бе решила да уголеми гръдната си обиколка. Жените го правеха непрекъснато. Вестниците бяха пълни с обяви и адреси на лекари, готови да напомнят нечий бюст със силикон.

По дяволите! Остра болка прониза слепоочията му. Не можеше да е началото на главоболие, нали? Не и сега, не и днес, когато се чувстваше толкова щастлив. Разтри слепоочията си.

— Земя вика Мат. Земя вика Мат! — повиши глас Тревър. — Да нямаш намерение цяла вечер да ми седиш тук и да витаеш из облаците? Май трябваше да извадиш голямата кръгла маса от гаража, а?

Мат кимна и тръгна навън. Докато се отдалечаваше, до слуха му достигна смехът на двамата мъже от кухнята.

Ето в това беше смисълът на живота — в споделения смях, в споделените залези и в споделените спокойни мигове.

 

 

— Звяра го няма — каза Ейми на отражението си в огледалото. За пръв път в живота си се чувстваше… цялостна. Мат беше допринесъл за трансформацията й толкова, колкото и пластичната операция — присъствието на този мъж около нея я променяше коренно.

Днес я беше завел на безлюден остров. Двамата си направиха пикник, гмуркаха се с шнорхели под водата, разхождаха се голи под слънцето. Звяра никога не би прекарал цял ден без дрехи върху себе си и то в присъствието на мъж, помисли си тя, но Мат я караше да се чувства спокойна, да харесва себе си и тялото си.

И бяха правили любов естествено.

— Да? — извика Ейми, когато някой почука на вратата.

— Аз съм — разнесе се гласът на Мат от другата страна. — Партито започна и всички, с изключение на теб, са там.

Тя тръгна към вратата, олюлявайки се леко върху високите токчета на обувките си. Когато отвори, Мат подсвирна одобрително.

— Харесва ли ти? Бабълс ми направи прическата и ме гримира.

— Май ще ми трябва пушка, за да държа останалите мъже на разстояние от теб.

— Не се шегувай.

— Напълно сериозен съм. Направо си зашеметяваща. — Очите му я галеха нежно. — Кайл се е върнал от загадъчната си командировка. Без съмнение той ще е първият, за когото ще трябва да се погрижа.

Ейми обви ръце около шията му. Мат изглеждаше прекрасен в белия панталон и тъмносинята риза. Беше мъжът мечта за всяка жена.

— Ами аз какво да кажа? Бабълс ти е хвърлила око, а без съмнение и останалите ще се увъртат наоколо ти.

— Бабълс не ти е конкуренция, скъпа, нито пък Айрини.

По гърба й полазиха ледени тръпки:

— Коя е Айрини?

— Забрави ли, че вечерята е в чест на новопристигналата на острова двойка? Айрини е жената.

— А, да. Снощи ги видяхме на терасата им. Как ти се струват?

— Айрини е окей, ако си падаш по евтини брюнетки, но Декс трудно може да се опише с думи.

Декс!

Името я зашлеви през лицето с огромна сила. От гърдите се откъсна тих вик, а ръцете й се отпуснаха като отсечен встрани.

— Какво ти става, скъпа?

Ейми се спусна към леглото си, опитвайки се да разсъждава спокойно.

— Схвана ми се сводът на ходилото — каза тя първото извинение, което й хрумна. — Мисля, че не биваше да се качвам на висок ток толкова скоро след свалянето на шината. — Седна тежко на леглото и започна да сваля обувките си.

Мат се отпусна до нея. Нарочно се забави с токичката на каишката. Как ли я бяха открили? Нима имаше значение?

Трябваше да изчезне, преди да са я убили.

Ако успееше да се добере до Кий Уест, можеше да се свърже с ФБР, а после да се скрие някъде, докато ги изчака да дойдат и да я приберат на безопасно място. Това щеше да означава да е разделена от Мат в продължение на дни, месеци, че дори — и години. Призляваше й от тази мисъл.

— Сигурна ли си, че си добре?

Загрижеността в гласа му я трогна до сълзи. Как би могла да го остави, след като го беше търсила цял живот? Мат опря пръст под брадичката й и извърна лицето й към своето.

— Ти плачеш, скъпа! Кажи ми какво не е наред.

— Не плача. — С треперещ глас отвърна тя, но сълзите напираха в очите й. — Просто ми е мъчно, че ще трябва да си сложа обувки с равни подметки и така ще разваля ефекта от прекрасната рокля, която ми купи.

Стана, хванала сандалите в една ръка, и бавно тръгна към гардероба. Извинението й беше тъпо, но тя не можеше да му каже истинската причина, довела до внезапната промяна в настроението й. Равните обувки й бяха необходими, в случай че й се наложеше да бяга, за да спасява живота си.

Запита се защо ли Декстър бе дошъл тук лично. Дребният негодник обикновено пращаше други да свършат черната работа вместо него.

Може би не беше сигурен, че тя е Ейми Конрой, и целта на него и на Айрини беше да проверят. Това бе единственото смислено обяснение.

Престори се, че се колебае кой чифт сандали да сложи, за да спечели време. Може би щеше да успее да подведе Декстър и Айрини, да ги накара да повярват, че тя всъщност е Шели. Хората от програмата за защита на свидетелите бяха изтрили всички файлове, съдържащи някакви данни за Ейми Конрой. Нямаше начин, по който да се докаже, че Ейми е жива.

Мат можеше да й помогне да заблуди Декс. В края на краищата — познаваше я още от Ню Йорк, нали така? Фактът, че той я смяташе за Шели може би щеше да се стори достатъчно силно доказателство за пред Декстър Фокс.

И все пак, дори да успееше да измами Декс, оставаше Айрини. Според Ейми Декстър беше въздух под налягане; Айрини беше онази, от която трябваше да се пази. Бе достатъчно хитра и злобна и не би се поколебала да убие дори Шели Ралстън, ей така, за всеки случай — стига да сметнеше, че по този начин прикрива гърба си.

Не можеше да си прости, че не беше предвидила такъв развой на събитията и не си беше изработила план за бягство. В едно обаче беше сигурна — не искаше да се свързва с централата на ФБР в Сиатъл. Предния път имаше изтичане на информация, в резултат на което едва не бе изгубила живота си. В Маями сигурно имаше клон на Бюрото: ако отидеше там и обяснеше ситуацията, те може би щяха да й осигурят по-добра закрила.

Обу чифт сандали с равни подметки и тънки каишки, и се обърна с лице към Мат. Той продължаваше да седи на леглото и да я гледа с объркано изражение на лицето. О, Господи! Не биваше да оставя у него чувството, че пак е започнала със странностите си.

— Просто исках да се гордееш с мен.

Мат стана, приближи до нея и разтвори ръце. Взе я в прегръдките си и прошепна в ухото й:

— Аз съм горд с теб, Шели — горд съм с красотата ти, с промяната, която настъпи в теб.

Промяната? О, не! Не биваше в никакъв случай да допуска подобни изказвания в присъствието на Декстър и Айрини.

— Не съм се променила. Ти просто не ме познаваше достатъчно, това е.

— Добре, може и да си права — кимна той. Очите му се изгубиха в нейните и Ейми се запита за какво всъщност мисли Мат в този момент. Тази вечер щеше да е с него за последен път. Отчаяно й се искаше той да я запомни такава, каквато бе Ейми, а не — каквато бе Шели.

— Извини ме, беше глупаво от моя страна да реагирам така — каза тя и направи опит да се пошегува. — Ако бях останала с онези високи токове, сега нямаше да ми се налага да вдигам глава нагоре, за да те гледам в очите.

— Жени! Върви, че ги разбери — прихна Мат и красноречиво извърна очи към тавана.

Прегръдката му се стегна около тялото й. Ейми тихичко въздъхна и отпусна глава на гърдите му. Единственото, за което си мечтаеше беше да разполага с малко повече време, за да го опознае, но съдбата отново се беше намесила и бе направила желанията й невъзможни. Оставаше й единствено да се опита да направи незабравима тази тяхна последна вечер заедно.

 

 

Декстър Фокс стоеше на терасата и отпиваше от мартинито си. На това му викаше той готино местенце. Пред Залива на полумесеца Кейп Код — къщата, която двамата с Айрини бяха наели — изглеждаше като бедняшка колиба. Но пък какво можеше да очаква, след като Айрини беше уреждала нещата?

Ето я, стоеше отсреща и разговаряше с Тревър, мухльото, който притежаваше разкошното имение. А пък зализаният му приятел доктор сервираше миниатюрни хапки. Матю Дженсън беше изчезнал във вътрешността на къщата преди десетина минути, за да доведе жената, която наричаше себе си „Шели“.

Оттогава Декс не можеше място да си намери от нетърпение. Нервите му бяха опънати до скъсване. Колко пъти беше чукал Айрини, представяйки си Ейми на нейното място… Защо още не идваше тази малка кучка?

Най-вероятно Дженсън я беше опънал по гръб. Ако имаше нещо, което Декстър наистина мразеше, това беше загубеното време. Но той щеше да я накара да си плати. Отново, и отново, и отново…

— Нали имаме прекрасна гледка? — възкликна зад гърба му червенокосото създание, което му се беше представило като Бабълс. Беше накичена с пиърсинги като коледна елха. Декс не искаше да си представя какво се криеше под гащичките й.

— Страхотна е — съгласи се той, чудейки се как да обърне разговора към Ейми. — Какво стана с Мат?

— Отиде да извика Шели.

Празноглавката прокара език по долната си устна и пред погледа му блесна още едно гадно метално топче. И без това беше достатъчно трудно да се разбира провлаченият й говор, защо й трябваше да си слага и това чудо на езика?

— Всичко започна отново.

— Кое всичко?

— Връзката им. Миналата година, докато са живеели в Ню Йорк, Мат и Шели са били любовници, после нещо станало и те скъсали. Сега обаче… абе, направо не можеш да прокараш лазерен лъч между двамата.

— Разбирам.

Този така наречен детектив, когото бяха наели, не струваше пукната пара. Беше подвел Декс да повярва, че Дженсън не е имал любовни взаимоотношения с онази откачалка и че всъщност тя е тичала подире му. Блондинката от снимките не можеше да е Ейми, след като беше започнала връзка с Матю Дженсън. Отново!

Декстър беше проучил миналото на Мат и знаеше, че е бил топрепортер в едно престижно списание, който шокирал почитателите си, привеждайки в действие решението си да се оттегли.

Защо го беше направил?

Декс не виждаше логика в постъпката му, но пък и не му пукаше. Интересуваше го единствено жената. Дженсън със сигурност би разбрал измамата, ако Ейми беше решила да си присвои самоличността на Шели.

Декстър обърна гръб на червенокосата и направи знак на Айрини да дойде при него. Тя се плъзна плавно напред, подрусвайки цици под тясната черна рокля, която бе толкова разголваща, че убиваше всяко въображение.

Исусе Христе, не можеше да я понася! Нямаше търпение да се отърве от нея в резултат на фатален „инцидент“.

— Кайл току-що ми разказа една изключително интересна, история.

Кайл Паркър, мъжът с фигура на културист. Още като го погледнеше човек се сещаше, че трябва да е свързан с армията, макар нищо в облеклото му да не говореше за това. Декстър не знаеше кого бе намразил повече от пръв поглед — Дженсън или Паркър.

— Думата Кий Уест идва от испанското Кайо Хуесто и в превод означава Островът на костите. Хуесто е било поамериканчено и е преминало в Уест.

— Е и? — Понякога Айрини направо го вбесяваше с глупостите си.

— Островът на костите. Не схващаш ли? Ще убием Ейми точно тук. Тя вече е история, кости… Като мистериозните кости, които испанците открили при стъпването си на този бряг.

— Зейн е всичко друго, но не и частен детектив — изсумтя, Декс. — Онази блондинка не е Ейми Конрой. Тази тук е имала връзка с Матю Дженсън в продължение на повече от година. В момента искрата между двамата отново пламти. Дженсън би разбрал, ако…

Преди да успее да завърши, на терасата се появи зашеметяваща красавица. Държеше Мат под ръка и самоуверено се усмихваше. Приличаш на танцьорка от нощен клуб във Вегас: крака, цици, тяло… Всичко бе като изваяно.

От всяка нейна пора се излъчваше стил, класа. Беше облечена в тънка зелена рокля, плавно следваща очертанията на тялото й, но не по вулгарния начин, както бе при Айрини, а загадъчно, възбуждащо. Тази рокля бе леко провокативна, разпалваше мъжкото въображение.

Слабините му потръпнаха и Декс установи, че не може да мисли за друго, освен за желанието си да притежава тази жена, да усеща под себе си и да чува стоновете й.

— Разбира се, че е Ейми — прошепна му Айрини. — Откъде иначе е взела кучето?

Декс нямаше обяснение. Не откъсваше очи от жената, която поздрави Кайл, усмихвайки му се лъчезарно. Двамата бяха отдалечени, така че Декстър не можеше да чуе какво си казват, но когато блондинката отметна глава назад и се засмя, звукът отекна в ушите му и го замая.

Срамежливото навеждане на главата, което бе забелязал на снимките трябва да беше измама на обектива. Тази красавица се движеше със самочувствието на жена, която знае, че е обект на желанието на всички мъже наоколо.

Очевидно и Дженсън, и Паркър бяха здравата хлътнали по нея. Дженсън може и да водеше за момента, но пък Паркър притежаваше онзи чар, който правеше всеки мъж неустоим в женските очи.

Декс не се притесняваше. Той не само беше красив, но и богат. Тази комбинация не бе за пренебрегване.