Мерил Сойър
Заливът на полумесеца (6)

Пета глава

— Как е тя? — обърна се Мат към сестрата.

— Изглежда ми малко нервна — не спира да маха с ръка.

Матю Дженсън се беше спрял да разпита сестрите за състоянието на Шели, преди да влезе в стаята на болната.

След сутрешния разговор с лекаря той бе прекарал часове наред в опити да разбере дали Шели има здравна осигуровка. В крайна сметка установи, че последният й работодател я беше осигурил в случай на инциденти или сериозни заболявания, но въпросната осигуровка нямаше да покрие разходите покрай една евентуална реконструктивна хирургическа намеса. Мат се беше свързал и с новия шеф на Шели, собственика на „Кий уест дейли“, но мъжът беше отказал да отпусне авансово някаква сума, за да може Шели да възвърне нормалния си облик. Нещо по-лошо — той беше заявил, че не може да задържа мястото й вакантно, при положение че има спешна нужда от журналисти. Мат не можеше да го обвинява. Вестникът беше второразреден и собственикът му едва ли би могъл да си позволи да направи подобен огромен разход за служител, дори и да искаше.

Как щеше да съобщи тези отчайващи новини на Шели? И как щеше да се оттегли, оставяйки я сама да се бори със страха от перспективата да остане обезобразена завинаги? Беше бесен. На себе си. На Шели. На цялата проклета ситуация.

По времето, когато тя го беше преследвала, той се бе опитал да й даде ясно да разбере, че изобщо не се интересува от нея. Шели обаче не спираше да настоява, че той я обича, но не иска да си го признае. Мат се беше консултирал с психиатър, който се занимаваше точно с такива случаи, и съветите, които бе получил, бяха следните: „Избягвай всякакви контакти с лицето, което те преследва. Всяка проява на внимание от твоя страна — дори и най-невинната — само ще окуражи обсебената от теб жена да удвои атаките си, тъй като именно твоето внимание е онова, което тя се стреми да получи. С цената на всичко“.

И все пак не можеше да я остави на произвола на съдбата. Не можеше да се оттегли, без да й е казал и дума след дългите часове на безсъзнание, които бе прекарала.

Приближи до леглото й. Искаше му се Шели да е заспала упоена, но установи, че сините й очи просветват зад процепите на бялата превръзка. Очите й му се сториха по-различни отпреди — цветът им беше така наситен, така богат, че чак дъхът му спря. Трябва да се дължеше на контраста със снежнобялата марля, помисли си той.

— Шели, най-после си в съзнание. Това е добре. Доста притесни лекаря.

Мат се усмихна — или поне направи опит да се усмихне — а тя му отвърна, като отчаяно помръдна лявата си ръка. В очите й преливаше някаква силна емоция, която Мат не можеше да разшифрова.

Трябваше да бъде пределно откровен, рече си той, докато придърпваше стола до леглото на Шели. Не биваше да й дава основание да си мисли, че прекалено много го е грижа за нея.

Шели протегна треперещата си ръка към него. Тялото й се скова от усилието, а очите й го гледаха някак уплашено. Но ако я докоснеше, това само щеше да я окуражи, нали така?

— Обясниха ли ти какво е състоянието ти? — попита Мат, преструвайки се, че не забелязва опитите й да хване ръката му. Знаеше, че лекарят вече е разговарял с нея, но нарочно подхвана тази тема, за да мине по-лесно към съобщаването на лошите новини. — Навехнатото ти рамо е по-добре, затова свалиха ръката ти от металната скоба, прикачена към тавана.

Ръката на Шели — все така умолително протегната към него — затрепери неконтролируемо.

— Кракът ти е счупен, но не е нещо кой знае колко сериозно. Лекарят каза, че известно време ще ходиш с гипс, а после ще сменят гипса с една от онези подвижни шини, за да можеш да ги сваляш, докато спиш. Постепенно ще се оправиш напълно.

Стори му се, че онова, което се четеше в очите на Шели, бе дълбоко отчаяние. След миг тя отпусна клепачи и ръката й безжизнено тупна върху завивката. Само секунда по-късно очите й отново се впиха в лицето му. Гледаха го толкова умоляващо, че Мат се почувства като истински престъпник, задето отказваше да вземе дланта й в своята.

Едва устоя на порива си да го направи. Спомни си какво му беше казала последния път, когато я бе видял — тогава полицаите я отвеждаха в белезници, защото бе заплашила, че ще убие сестра му.

„Ще те обичам до края на живота ти, Мат! Докато умреш!“

В онази вечер той бе толкова притеснен за Емили, че изобщо не се замисли върху думите на Шели, но по-късно оня психоаналитик го бе предупредил, че маниаците не се спираха дори пред убийство, в случай че се почувстваха отблъснати, водейки се от правилото: „Ако аз не мога да те имам, никой друг няма да те има“.

Заплахите на Шели изобщо не го бяха стреснали, те не бяха отправени в конкретна форма, а идваха някак завоалирано. Беше предупредила сестра му да стои далеч от Мат, защото щяла да съжалява. Но какво щеше да стане, ако Шели минеше в действие? Емили или някоя друга жена можеха сериозно да пострадат.

Психоаналитикът го беше предупредил, че издаването на полицейска забрана, която да държи маниака на разстояние от обекта на неговото обожание може да го доведе до пълно отчаяние. Официалната забрана би могла да бъде изтълкувана като доказателство за пълното отхвърляне от страна на любимия.

След случая, в който се беше намесила полицията, Шели бе изчезнала от хоризонта. Беше напуснала живота на Мат. И ето че сега отново се беше върнала. В този миг изобщо не изглеждаше опасна. Мат дори изпитваше жалост към нея. Показалецът й се сви, давайки му знак да се приближи до нея.

Шели… О, Шели, не прави това…

Идваше най-трудната част:

— Шели, вдигни един пръст, ако ме разбираш.

Пръстът й потрепна леко. Мат осъзна, че силите й се бяха изчерпали от усилията да го докосне. И какъвто си беше глупак, изпита още по-голямо съжаление към нея.

Може би ако не беше разговарял с оня психоаналитик, би се държал другояче в тази ситуация, но сега беше нащрек. Маниаците често манипулираха хората около себе си, като събуждаха жал у тях, и опитите да бъдат отблъснати леко, безболезнено само ги окуражаваха.

Точно така леко и безболезнено се беше опитал той да отстрани Шели от живота си.

Единственият начин да се отървеш от маниак е да прекратиш всякакъв контакт с него, повтори си той.

— Имаш голям късмет, че си оцеляла при катастрофата. Истинско чудо е, че нямаш мозъчни увреждания.

Очите й вече не бяха сини. Докато Мат говореше, цветът им се променяше. В момента изглеждаха като забулено от сиви облаци небе и бяха извърнати встрани.

Мат отново се почувства като истински негодник. Погледна към лявата й ръка — ръката, която бе държал в своята, докато Шели бе в кома. Дланта й лежеше безпомощно върху белия чаршаф, а пръстите й бяха неестествено разперени.

Защо просто не станеше и не си тръгнеше?

Не биваше да изпитва съжаление към Шели. Не трябваше да забравя, че тя бе емоционално нестабилна. Най-вероятно — дори опасна.

Проблемът бе в това, че сега тя не му изглеждаше ни най-малко опасна. Отчаяна бе най-точната дума, описваща състоянието й. Отчаяна и безпомощна.

По дяволите, вече му влизаше под кожата!

— Челюстта ти е лошо счупена — продължи Мат, прочиствайки гърло, — но е обездвижена и след три седмици ще бъде наред. — Чудеше се дали изобщо го слуша. Погледът й беше отнесен. — Шели, вдигни си пръста, ако все още ме чуваш.

Тя повдигна показалеца си, но продължи да гледа встрани.

— Дясната половина на лицето ти е лошо пострадала. Слава богу, окото ти не е засегнато — въздъхна и продължи дрезгаво: — Ще имаш нужда от скъпа пластична операция, която здравната ти осигуровка не може да покрие. Имаш ли някакви спестявания? Или пък приятели, от които да вземеш пари назаем? Ако отговорът е да, мръдни пръста си.

Шели остана неподвижна. Точно както беше предполагал. По дяволите, Мат можеше да й услужи с тези пари, нещо повече — можеше да й ги подари. Парите нямаха никакво значение за него. Но ако го стореше, тя щеше да го възприеме като знак за любов. Животът бе прекалено кратък, Мат нямаше намерение да го пропилява, като се занимава с откачалка като Шели Ралстън. И все пак беше невъзможно да я гледа и да не изпитва желание да направи нещо, за да й помогне.

— Мат? — появата на Тревър прекъсна размишленията му.

Ейми видя русия мъж, застанал на прага на стаята, и в гърдите й трепна надежда. Беше разчитала на Мат, беше се надявала, че той ще вземе ръката й в своята, за да й се удаде възможност да сподели тревогите си с него, но той напълно умишлено бе пренебрегвал усилията й. Очевидно в отношенията му с непознатата жена бе настъпила криза. От начина, по който Мат й говореше и се държеше, личеше, че вече не изпитва чувства към тази жена. Та той дори отказваше да я докосне!

— Шели — каза сега Мат, — това е Тревър Адамс.

Невероятно красивият рус мъж приближи до леглото й. Лицето му светеше в приятелска усмивка. Зелените му очи я гледаха топло и същевременно — тъжно. Очевидно тъмната страна на живота не беше непозната и за този красавец.

Почувства се привлечена от Тревър. Беше изтощена от опитите си да осъществи контакт с Мат, но имаше чувството, че с Тревър ще успее. С мъка повдигна ръка и я протегна към него.

„Моля те, Тревър, помогни ми!“

Тревър се поколеба, леко докосна върховете на пръстите й, после дръпна ръка и рече:

— Имам добра новина — взех кучето ти от приюта за бездомни животни.

Чудо на чудесата! Джигс беше оцелял!

— Изглеждаше ужасно, затова го заведох в „Грумингдейл“, където работи един мой приятел. Там го изкъпаха и намазаха козината му с овлажняващ и омекотяващ балсам с екстракт от авокадо и папая.

Тревър изглеждаше така доволен, че е успял да направи нещо, за да я зарадва, че сълзите бликнаха от очите й. Никой мъж не беше проявявал такава доброта към нея. Никой. Беше виждала много зашеметяващо красиви мъже — също като Тревър, но за разлика от него те очакваха жените да лазят в краката им.

Тя отново протегна ръка; този път Тревър я пое, леко стисна пръстите й и я пусна.

— На железопътния прелез е станала катастрофа. Някакъв мотоциклетист се е блъснал в минаващ влак и в момента приемната на болницата е пълна с пострадали туристи. Нищо сериозно, само одрасквания и охлузвания, слава богу.

— Значи затова са виели сирените.

— В отделението има само една сестра — всички останали са заети да оказват спешна помощ. Мисля, че ще успеем да вкараме Джигс незабелязано в стаята. — Тревър се обърна към Ейми и попита: — Искаш ли да го видиш?

Знаеше, че не бива да помръдва главата си, но въпреки това леко кимна. Джигс, милият Джигс. На него дължеше живота си. Ако не беше чула жалното му скимтене и не беше излязла навън, за да види какво става с бедното животно, щеше да се пренесе в отвъдното заедно с нещастния шериф, когато взривът, поставен от хората на Декстър, вдигна къщата във въздуха…

Мат и Тревър отидоха за кучето.

— Правя голяма грешка, като стоя толкова дълго при Шели — отбеляза замислено той. — Тя продължава да протяга ръка към мен, а аз трябва да избягвам всякакъв физически контакт с нея, за да не подхранвам надеждите й.

— Ако не си забелязал, тя протяга ръка и към мен — възрази Тревър. — Изглежда ми разтревожена… или нещо от този род. Знае ли какво е състоянието й?

— Да. Лекарят й е обяснил, аз също й говорих по този въпрос.

— Представям си колко е уплашена. Та тя няма нито близки, нито приятели, на които да разчита в тази тежка за нея ситуация.

Мат изобщо не бе изненадан от думите на приятеля си — Тревър беше такава добра душа, че дори откачалка като Шели бе в състояние да предизвика силен прилив на съчувствие у него. Ако Мат не се намесеше, приятелят му щеше да се впусне в действие. Когато опираше до спасяването на птици с пречупени криле, Тревър бе в стихията си.

Тогава Шели щеше да пренасочи чувствата си към него — жените, тичали след приятеля му и останали с дълбоко наранени сърца, нямаха чет. Мат се зачуди какво ли е станало с последната любов на Тревър, но достатъчно уважаваше правото на личен живот на приятеля си, за да си позволи да го разпитва.

Тревър отвори вратата на черното си порше. Малкото кученце се сви на седалката, сякаш очакваше да бъде сритано.

— Някога виждал ли си по-грозно куче от това тук? — възкликна Мат.

Тревър се изкиска:

— Трябваше да го видиш преди банята!

Кученцето беше с размерите на чихуахуа, с проскубана кафеникавочерна козина. Тъжните му очи бяха с цвят на шоколад. Кученцето извърна глава и Мат забеляза, че част от едното му ухо липсва — отрязана под странен наръбен ъгъл.

— Как мислиш, какво се е случило с ухото му? — попита Тревър.

— Нямам представа.

Тревър взе в ръце треперещото животинче и го пъхна в голяма платнена торба:

— Надявам се, че така ще успеем да го вкараме незабелязано в стаята на Шели.

Когато безпрепятствено влязоха в стаята, другата болна спеше дълбоко, но Шели ги очакваше, напрегнато впила очи във вратата. Тревър приближи до леглото й и сложи кученцето върху завивката, до неподвижната ръка на младата жена. В момента, в който Джигс се озова до господарката си, треперенето му престана и той заблиза пръстите й. Очите на Шели се насълзиха.

О, не! Само да не започнеше да плаче! Мат винаги се беше чувствал неловко в подобни ситуации. Женските сълзи го изваждаха от равновесие — той не знаеше какво да каже, какво да направи…

Кутрето започна да души тялото на Шели и сълзите бликнаха от очите й, попивайки почти веднага в бялата превръзка. Тя примигна няколко пъти, но не успя да ги спре.

Сърцето на Мат се сви. Колко пъти беше чувал от устата на тази жена, че ще го обича, докато е жив! Кълнеше се, че го обича, а дори не му се беше зарадвала толкова, колкото се радваше на кучето си!

— Не искам да се притесняваш за любимеца си — каза Тревър. — Аз ще се грижа за него, докато се оправиш. Нали виждаш колко добре му се е отразило посещението във фризьорския салон за кучета?

Тревър винаги знаеше какво точно да каже в момент като този. Думите му накараха Шели да се усмихне и сълзите й лека-полека пресъхнаха. По дяволите, тази жена имаше зашеметяващи очи!

— Не пожела да яде от храната, която приятелят ми му предложи, но и с това ще се справим — продължи Тревър. — След минута ще го заведем на ресторант. Всъщност в най-добрия ресторант в града — собственост на мои приятели. Няма да спрат да му сервират, докато не открием какви са кулинарните му предпочитания.

— Какво прави това животно тук? Забранено е!

Мат се обърна назад и видя един санитар да приближава с гневна стъпка към леглото на Шели. Тревър отвори уста да обясни, но тази възможност не му беше дадена:

— Погледнете пациентката! Притеснявате я. Незабавно напуснете тази стая!

Мат погледна към Шели и се изненада от омразата, с която младата жена гледаше към този мъж.

Санитарят определено имаше брутално излъчване и на Мат му се прииска да му забие един в мутрата, когато ниският набит мъж грубо посегна към Джигс. Мат инстинктивно отблъсна ръката на негодника.

— Отивам за старшата сестра — заплашително рече санитарят.

— Хайде, Мат, да вървим. — Тревър взе кученцето. — И без това имаме резервация за вечеря — обърна се към Шели и повтори: — Не се притеснявай за кученцето си, ще се грижа добре за него.

Очите на Шели нервно отскочиха от санитаря към Мат. Нещо определено я притесняваше, но Мат нямаше представа какво. Не може да беше само задето отвеждаха кучето й. Тя направи неимоверно усилие и успя да повдигне глава от възглавницата си, после я завъртя, възпротивявайки се на нещо. Но на какво?

— Трябва да лежиш неподвижно — скара й се санитарят и грубо натисна раменете й надолу.

В тъмносините очи на Шели, приковани в Мат, се четеше паника и няма молба.

Какво, за бога, я тревожеше?

Тя беше откачена, повтори си за кой ли път Мат. В постъпките й нямаше логика и здрав разум. Нима беше нормално да реагира така само защото й вземаха кучето, което по принцип нямаха право да вкарват в болницата?

Трябва да беше заради кучето, нали така? Какво друго можеше да е?

Или може би не искаше Мат да си тръгне? Точно когато тази мисъл мина през ума му, Шели се извъртя на една страна, докопа ръката му и го загледа ужасена. И този път Мат нямаше да се отдръпне, ако санитарят не се беше изпречил пред него.

— Мат, трябва да вървим — подкани го Тревър. — Разстройваме я.

— Шели, утре ще дойда — обеща й Мат от прага на стаята. Шели не откъсваше очи от него. Миглите бързо-бързо трепкаха, сякаш тя продължаваше да се опитва да му каже нещо.

— Дали само на мен така ми се струва, или Шели наистина се държи повече от странно? — попита Мат, когато двамата с Тревър се озоваха в безлюдния коридор.

— Мисля, че реакцията й при вида на бедния пухчо беше повече от нормална — Тревър се загледа в кученцето с почти майчинска любов. — Не е в състояние да комуникира с нас, но при контактите с любимеца й думите са излишни. Той я обича.

Мат бутна летящите врати и се озова навън. Вълна горещ въздух го шибна през лицето. Бледите очертания на луната вече се виждаха върху притъмняващото небе. Долови свежия аромат на тропически растения и с наслада вдъхна от него — беше съвсем различно от миризмата на антисептик в болничната стая. Тревър отвори едната от предните врати на поршето и сложи кученцето между двете седалки. Мат понечи да влезе в колата, но се спря.

— Знаеш ли, Трев, мисля да отскоча обратно до реанимацията. Само да видя дали Шели вече се е успокоила.

— Ще дойда с теб.

Мълчаливо прекосиха паркинга и приближиха до двете палми, издигащи се пред прозорците на стаята на Шели. Луминесцентното осветление беше включено и вътре беше светло. Санитарят се суетеше около болните — сменяше системите, следеше показанията на мониторите.

Лицето на Шели не се виждаше добре — двамата мъже бяха прекалено далеч, за да могат да доловят емоционалното й състояние.

— Мисля, че всичко е наред — отбеляза Тревър. — Да тръгваме към ресторанта.

В този миг шестото чувство на Мат се събуди и той почувства, че го обзема безпричинно безпокойство.

— Чакай малко — промълви той.

Мъжът в стаята приготви инжекцията за другата пациентка и й я постави. Устните му се изкривиха в цинична усмивка, когато ръцете му се плъзнаха под чаршафа на унесената от лекарството жена.

— Дали не ми се привижда, или този негодник наистина прави това? — възкликна възмутено Тревър.

Пръстите на санитаря обгърнаха едната гърда на болната и започнаха да я мачкат и опипват.

— Копеле мръсно! — изруга гневно Мат. — Ето това се е опитвала да ти каже Шели през цялото време!

— Леглото й е разположено така, че тя не може да го види какво прави.

— Очевидно е видяла нещо. Или пък той е сторил същото и с нея. Затова беше толкова нервна и уплашена.

Мъжът пристъпи към леглото на Шели. Мат не изчака да види какво ще се случи, а скочи и като вихър профуча през входната врата. След минута вече бе в реанимацията. Мургавият мъж държеше спринцовка в ръката си. В мига, в който се наведе над леглото, ръката на Шели отскочи встрани и иглата на системата раздра нежната й кожа. От раната бликна кръв и изпръска санитаря.

Негодникът се извърна назад. Ненадейната поява на друг човек в стаята го уплаши. Мат се спусна към него, сграбчи го и го притисна яростно към стената.

— Ти, мръсно малко копеле! — изсъска той. Пръстите му се стегнаха около гърлото на санитаря, а юмрукът му се заби в корема на перверзника.

— П-пусни ме — изпелтечи последният.

Мат впи пръсти в перчема му и удари главата му в стената.

— Мат, спри! — извика Тревър.

Зад гърба на приятеля му се мяркаха и други фигури.

— Този мъж опипва болните! А може да си е позволявал и нещо още по-страшно — процеди през стиснати зъби Мат. — Шели не искаше да й слага болкоуспокояващо, защото се е страхувала от онова, което този боклук е можел да й причини!

— Това е абсурдно! — възрази една спретната жена на средна възраст, облечена в сестринска униформа. — Саймън работи тук от години.

— И винаги е нощна смяна, нали? — настоя Мат. — Когато няма кой да го види, докато извършва гнусното си деяние.

— Не ставайте смешен. Ние вярваме безрезервно на Саймън.

— Ние пък го наблюдавахме, докато опипваше болните — информира ги Тревър. — Ще се обадим в полицията.

— О, божичко! Веднага ще извикам началника.

Жената забърза надолу по коридора и Мат използва отсъствието на свидетели, за да забие коляно в слабините на негодника. Мъжът изви от болка и се свлече на пода. Мат сви юмрук, готов да го стовари отново върху му.

— Мат, чакай… Спри! — извика Тревър, после пак: — Не, Шели! Не може да ставаш!

Ейми се надигна и успя да се изправи до седнало положение, но почти веднага се олюля. Мат се спусна към нея и я взе в обятията си. Тя уморено опря глава на рамото му.

Тялото й му се стори невероятно леко, макар да лежеше отпуснато с цялата си тежест в ръцете му — неподвижно и доверчиво притиснато към него, като че ли Мат й беше стар и верен приятел.

— Ти се опитваше да ми кажеш, нали? — шепнеше той, а ръката му не спираше да гали гърба й.

Ейми вплете пръсти в неговите. Кръвта от разкъсаната й вена обагри кожата му. После показалецът й докосна дланта му и се плъзна по нея. Шели пишеше! Какъв глупак беше! Това бе единственият начин, по който тя можеше да му каже нещо.

Притисна я към себе си. „Помог…“ — Пръстът й спря, треперещ от усилието, после продължи… „ни ми“. „Помогни ми“.

Мат я притисна още по-силно към себе си и й прошепна:

— Не се тревожи. Разбира се, че ще ти помогна.