Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (9)

Глава осма
Хива-оа. Преход Маркизките острови — Таити

В момента, когато се готвехме да пуснем лодката във водата, за да отидем на суша, забелязахме, че сме забравили веслата на кея в Балбоа. Първият удар от това откритие бе тежък. Комичната страна на случката съвсем ни убягна. Стори ни се, че е трагично да бъдем затворници на борда, люлеейки се по волята на лекото вълнение в това винаги неспокойно заливче. Трябваше все пак да се примирим и като седнахме на палубата, решихме да използваме времето и да направим равносметка: за да стигнем дотук, бяхме изминали четири хиляди сто деветдесет и една мили за четиридесет и два дни и шестнадесет часа. Това ни даваше средна скорост от деветдесет и седем мили за двадесет и четири часа, т.е. средна скорост, по-малка от тази при пресичането на Атлантика. В най-добрия си ден имахме сто шестдесет и една мили, а в най-лошия, в Зоната на теченията — само тридесет и пет. Оставаше ни немалко сладка вода. Чувствувахме се бодри, в добро здраве, без каквато и да е умора.

Заливът Таахуку, дълъг и врязан, ни заобикаляше с тъмнозелените си хълмове, които закриха внезапно изгледа пред нас. Входът му се затуляше от една издатина на Залива на предателите и от скалата Ханаке. Морето едва се виждаше. Но в момента не мислехме вече за него. След месец и половина, прекарани по море, колко ли време щеше да ни е необходимо, за да ни обземе отново нуждата да тръгнем. Сега щеше да е малко по-дълго от други път, знаехме го от опит.

В дъното на залива все тъй се виждаше къщата на плантатора Рози, а под един навес се намираше старата китоловна лодка „Кройа“ на холандеца Ламберти. Закотвена в залива, котвата й бе изпуснала захапването в отсъствие на собственика и тя се бе доста повредила, когато вълнението я бе изтласкало на брега. Оттогава „Кройа“ си почиваше на плажа в Таахуку, за което би могло да й се завиди, а Ламберти бе отишъл да търси друга лодка, за да я докара в Полинезия, където нещо го зовеше: беше намерил в Маркизките острови миловидната Ребека, която с дълбокия си поглед го бе накарала да забрави Холандия.

Една голяма китоловна лодка, натоварена с мъже, жени и свине, мина край нас, за да ни поздрави, после вдигна триъгълно платно на косо поставен прът и се отдалечи по посока към остров Та-Хуата. Най-сетне съгледахме една пирога с уравновесител, която се отдели от кея. В нея бяха телеграфистът Фребо, санитарят Паком (по липса на лекаря, който беше на обиколка из островите), и местният стражар. Бяхме очаровани от този род служители — голи до кръста, боси, само по шорти. Разбира се, и дума не стана за документи. Фребо и стражарят ни познаха, Луи и мен. Освен чашата ром ние споделихме спомени и последните новини. Тук имахме познати Фред гледаше мълчаливо около себе си, сякаш малко смутен от внезапната поява на тези острови, за които толкова му бяхме говорили.

Поставени в течение на трагедията ни с веслата, нашите „официални“ гости ни услужиха с едно и ние гребахме до брега с помощта на дръжката на лист от кокосова палма вместо второ весло. Стигнахме до брега, като се оставихме да бъдем носени от благоприятното вълнение, скочихме във водата в необходимия момент и изтеглихме лодката на сухо колкото можехме по-бързо. Изтичахме да се изкъпем в реката. Насапунисахме се грижливо и с удоволствие се измихме в сладката вода. Талоу бясно препускаше в кръг, с корем, допиращ земята. Той се търкаляше в пясъка и в близката растителност. Беше по-щастлив от цар, а и ние също. Реката бе все тъй хубава. В нея се къпеха доста хора, повечето местни, туземци. Госпожа Рози переше дрехите си, а сестрите Льо Бренек отиваха на риболов. Фребо ни намери, като носеше три дълги хлебчета и второ гребло. И така на свечеряване ние се прибрахме на борда в чудесно настроение, действително чисти за пръв път след четиридесет и три дни.

През нощта валя проливен дъжд. Само юни и юли са истински сухи в Маркизките острови. Но на утрото слънцето блестеше, целият залив ухаеше и петелът пееше. Онова, което най-вече ни е поразявало, когато стигахме до суша, бе винаги мирисът й и песента на птиците.

Маркизите са може би най-красивите острови в Полинезия. Те имат оня бунтовен вид и великолепен ред в безпорядъка на природата, които създават величествените пейзажи. Подножието на техните стръмни скалисти брегове почива в безмълвието на големите дълбини. Те представляват въведението към Полинезия, която не е еднообразна, както би могло да се помисли. В южния Тихи има острови като Таити, които са вулканични и обкръжени от коралов риф. Има атоли, пръстени от чист корал. Макатеа напр. е атол, повдигнат от изригване. Маркизките са чисто вулканични, остри, географски млади и нямат лагуни. Това именно липсва на тези палещи острови, за да бъдат царицата на Тихия океан.

Суровата и укрепваща чистота на морето ни бе чудесно подготвила, за да се радваме пълно на топлата, богата и гъста тропическа растителност, от която се излъчваше мирисът на мека земя, опияняващ отвикналото ни обоняние. Заливът на предателите, който къпе селището Атуона, е твърде красив, за да бъде действителен. Това е условният пейзаж на южните морета: плаж в полукръг, с кокосови палми, сведени над яркосинята вода, по която бягат вълни с блестящо бяла пяна. Отгоре небето, без никаква гънка, а наоколо тъмнозелени планини, които ограждат долината, изпълнена понякога с лъчезарна белезнина. Ако случайно там минеше мургаво момиче с дълги, разпуснати коси, с цвете на ухото; ако двама мускулести туземци, препасани около бедрата с ивица червен плат, пускаха лодката си въз водата, картината щеше да е завършена, цялостна, почти предостатъчна. Жълтите цветя на пюроса, червените на хибискуса, матовобелите на франжипаня разтваряха навсякъде из зеленината красивите си венчета. Някъде свиреше китара. Всичко това се изпречваше пред нас, както рязката топлина, с една изключителна сила.

Никога не ще забравим първите дни; те са най-добрият контакт, онзи момент, когато още не сме узнали неудобствата, болестите, насекомите и само пием чрез всичките си пори тази дива и проста красота, така много хвалена от всички, които са я видели и са се влюбили в нея. Красотата на Маркизите няма нежното очарование на Таити. В нея има нещо смазващо и мрачно, което някога се е отразявало във войнствения и суров нрав на нейните туземци, както нейните цветя и папрати напомнят тяхното детско задоволство и жизнерадост.

Ние пристигнахме с дух, свободен от предразсъдъци, както и от литературни измислици, като не очаквахме нито смайване, нито разочарование. Знаехме, че страната се бе променила от времето на Дюпеги-Туар^[1], че туземецът бе загубил много от своята индивидуалност, но какво значение има това. За нас всичко беше ново и все пак доста неща бяха оцелели, за да ни харесат.

Първия ден прекарахме в селото, без да се грижим за „Ому“, който яростно се клатушкаше от вълнението. Бях сложила обувки, но ги свалих. Не можех вече да ги понасям. Краката ми, разширени поне с един сантиметър, стъпяха с удоволствие върху дребните камъчета по пътя. Бях очарована, че имам крака на дивачка.

Белите не бяха много в Атуона: полицаят и жена му, лекарят и семейството му, санитарят, бившият полицай Триф, който не искаше вече да напусне страната, и двама колонисти, поделили си долината на Таахуку. Останалите бяха временни посетители, метиси от различни смесици, няколко китайци и много малко чистокръвни туземци. Ние се опитахме да гледаме на тях, както трябва, с добро чувство, без да си въобразяваме, че полинезийците са богове и че тук хората прекарват времето си да дремят под някое дърво, очаквайки плодът му да падне съвсем зрял в устата им. Това би било най-добрият начин да се разочароваме. Животът тук не бе тежък, но не е и лек до такава степен.

Отидохме най-напред у полицая. Той бе представителят на властта, началникът на селището. Г-н Рок бе южняк със сангвиничен темперамент. Той познаваше правилника и го прилагаше не много строго, колкото за форма. Жена му бе едно от онези чудни създания на юга: весела, но и готова да се разплаче, с много развит критичен дух и твърде експанзивна. Тази добра еснафка от Южна Франция лудееше по дъщеричката си, беше щедра, говореше на висок глас, беше господарка у дома си, обичаше хубавото месо и беше доста пълничка. И двамата имаха един великолепен южняшки акцент. Посрещнаха ни радушно и ни нагостиха богато. Възползвах се, за да заговоря г. Рок за службата му. Какви са главните нарушения? — Тайно дестилиране на алкохолни напитки, пиянство, сбивания, хвърляне на камъни през прозорците в къщите. — Ами наказанията? — Глоба, понякога няколко дни затвор. Но то е по-трудно, защото тук няма затвор. Всичко това бе наистина твърде невинно. Миналата година имало едно изнасилване: тринадесет мъже на една жена. Естествено само първият можеше да бъде обвинен в изнасилване. Пък и това не бе сигурно. Все пак всичките бяха изпратени в Таити. Ужасно наказание! Едно бебче се бе родило от неизвестен баща и младата майка живееше в ореола на завистливо възхищение.

Виното се даваше на дажби, иначе някои от туземците никога не биха изтрезнели. Полицаят подписваше един бон за седмичната дажба от четири литра червено вино. Когато пиехме чашка ликьор след кафето, туземецът Текуа дойде, за да подпишат бележката му. Двама негови приятели се навъртаха пред вратата. На отиване ги видяхме и тримата, седнали край пътя да гълтат на един дъх дажбата на Текуа. Утре щяха да пият вода или тайно дестилиран алкохол от кокосова палма. Впрочем кой ти мисли за утре? Опиянението в момента бе твърде хубаво, за да бъде раздробено на части. Би било дребнаво, биха се срамували от приятелите си.

Как да ги упрекнем, че живеят като деца, без да бързат? Горещо е и сънят е приятен. Само твърде определена цел може да ги разтърси: издигането на някаква постройка, лов, риболов, подготовката на някой кай-кай-нуй (пиршество). Тогава те се заемат усърдно, работят ден и нощ, свободни да си почиват след туй през целия месец.

Тъй като бях единственият женски елемент от екипажа и смятаха, че съм по-безпристрастна по този въпрос, често са ме запитвали: действително ли полинезийските жени са така красиви, както казват?

Най-напред трябва да кажа, че маркизанският тип е от по-суров и по-див произход, отколкото таитянският. Известни следи от миналото са останали. Той е малко по-груб от таитянския. Както навсякъде, така и тук, има красиви и грозни жени, добре сложени и хилави мъже, както и хора от междинните степени. Но на тях трябва да се гледа без предразсъдъци и да се изоставят каноните на изтънчената гръцка красота, от които обикновено се ръководи мнението ни. Струва ми се, че славата на полинезийските жени е създадена от Таити, където се събират всички най-хубави момичета от островите и който е нещо като Париж за Франция. Не всички полинезийки са красавици, но има действително голям процент такива и някои от тях, особено тези, които кръстосването е изтънчило, могат да блестят на всякакъв прием. Онова, което притежават всички, даже и не тъй красивите, е голямото им очарование. Те мислят само за любов, това се вижда и чувствува. То е безкрайно привлекателно. Главният им чар се състои в една пълна естественост и съвършена женственост. Никакъв труд, даже и мъжката работа, не могат да ги променят. Най-голямото им очарование е тяхната леснодостъпност, в която няма абсолютно нищо продажно. Тук не съществува цялата тази съвсем излишна, скучна процедура, която принуждава у нас да се минава през маса предварителни стадии и ни кара да се преструваме, че обичаме, когато е въпрос само на желание.

Голяма красота им придават техните дълги до кръста, тъмни, вълнисти, прекрасни коси. Кожата им е лешниковокафява и гладка, очите — нежни, носът — плосък, но много красив, особено в профил. Имат големи, хубави крака. Те отделят много време за старателни и често подновявани грижи за тялото, мажат се с ароматизирано кокосово масло. Явно е, че е по-лесно да си красива, когато живееш в райска страна, на слънце, сред вода и цветя, когато животът ти е естествен и безгрижен, почти без пречки. Студът не избледнява страните им, нито зачервява носовете им. Ясното небе ги позлатява и милва. Те нямат материални и душевни грижи, нито полова незадоволеност. Сърдечните мъки не набръчкват челата им. Те са приятни, много мили, весели, ограничени и безгрижни, нежни и предани, не много верни. Според мен това са идеални другарки за оня, който не си създава много илюзии.

Младите мъже са с хубави мускули, като блестящи бронзови фигури. Те имат онези хубави, кръгли и гладки мускули, без сухожилия, сякаш под кожата стои тънък слой мазнина, който придава хармония на формите. Имат див вид, който често изчезва от непринудения им смях. Безгрижни са също както жените, обичат приятния живот, прями са, със здрав и прост дух. Страната не е толкова природно богата и не трябва да се мисли, че трудът тук не е закон. Но повечето неща се извършват групово и тези философи винаги се опитват да се забавляват в труда. Все пак трябва да се спечелят малко пари, които сами по себе си нямат никаква стойност и са обичани само заради разменното им свойство. Те доставят някои от привлекателните неща, донесени от белия човек: месо в кутии и памучен плат на цветя. Повечето от належащите работи са продължителни и тежки сред влажната топлина. Имам предвид напр. брането на кафе. Но никой не бърза, заемат се за работата усърдно и на групи. Това е относително кратко усилие, не толкова продължително и не така тежко, както безкрайния труд на нашите селяни и рибари. Сравнени с жестоката джунгла на градовете и селата ни, Маркизките острови, цяла Полинезия са все пак нещо като рай за белия човек, който не е много взискателен и който не би донесъл със себе си необяснимата носталгия по своята страна, колкото и грозна да е тя.

Единственият контакт на Маркизите с останалия свят са гоелетите^[2], които осигуряват съобщенията между островите. Разбира се, всеки ден телеграфистът се свързва по радиотелефона с кораби, с другите острови и със столицата Папеете. Те си разказват най-новите сплетни. Но когато на идване го запитахме: „Как е, какви са последните новини от света? Как върви войната в Корея?“ — той се засмя и каза с пеещия си акцент на метис: „Не зная, никога не слушам това“. Беше много забавно, защото и ние никога не можехме да ги чуем. Това не интересуваше никого тук. Нека господа политиците се бият, колкото си искат: на Маркизките острови войната изглеждаше твърде далечна, дребнава и съвсем безполезна. Все пак това не им пречеше да имат свой депутат…

Дребнавостта е сигурно най-редкият недостатък сред този великодушен народ. На таитянски те имат един израз: „меа хаама“ (срамно е). И винаги онова, което е срамно, е дребнавостта и тесногръдието. Целомъдрието на тези хора, които не разсъждават, е в характера им, а не се изразява с движения или с думи.

Катерина, прислужницата на г-жа Рок, бе младо и здраво момиче, от типа на Гоген^[3]. Тя ме придружи до китаеца. Това бе единственият начин за снабдяване със зеленчук. В Полинезия всички китайци са „китаеца“ (тинито), взет в колективен смисъл. Той е градинарят, хлебарят, обущарят, той държи дребната, а понякога и едрата търговия. Зарзаватчията-тинито на Атуона бе ужасен. Приличаше на стара, сбръчкана маймуна. Бараката, която му служеше за къща, бе построена доста символично върху един стар пае-пае, много добре направен от хубави блокове изстинала лава, между които никнеше трева. Пае-пае е единственият строеж от камъни, известен на Маркизките острови. Той представлява правоъгълна тераса от неодялани камъни. Тя е основата на всяка сграда. Пае-паите са повечето изоставени. В градината на тинито, който говореше изопачен маркизки, си откъснахме сами краставички, дълъг зелен боб и салати. Съседите ни гледаха, като не зная защо много се смееха. Полинезиецът се смее лесно и за нищо. Той е голям подигравач, наблюдава внимателно и има много силно развито чувство за подражание. Сега положително си правеха някоя от техните шеги по мой адрес. Те се въртят винаги около два-три, едни и същи принципи, но все пак са много верни. Това съвсем не е чувство за хумор, а чувство за комичното.

Край пътя двама младежи се боксираха, заобиколени и те също от насмешки. Те имаха грамадни ръкавици, но никаква техника и още по-малко усърдие. Спомних си за Жербо, който искаше да въведе спорта в Полинезия. Природата им е дала всички видове спорт, които могат да понасят: лова, риболова, гмуркането, катеренето по кокосовата палма, ездата и най-вече танците. В това те изразходват своите запаси от жизненост и повече не им трябва. Новостите, измислени от белия човек, бързо им омръзват. Ние, които чувствувахме, че в тази горещина всяко усилие е непоносимо, бихме искали да ги накараме да играят футбол или да се надбягват. Не е ли това голяма заблуда?

Вечер, с пирогите си в залива, туземците ловяха риба с моригаз, както испанците със своите лампаро. Тук това бяха лампи от система Колман със силно светещо калпаче. Рибите, привлечени от светлината, изскачаха из водата и една сръчна ръка ги улавяше от полет с кепче^[4]. Рибарите приличаха на странни призраци, излезли на лов за нощни пеперуди. В един часа през нощта те ни събудиха, за да ни предложат улова си: пиеше им се вино, а ние нямахме. Предложихме им една фланела от копринено жарсе, върху която имаше две стилизирани крила. Измъкнахме я от картонена кутия, пълна с разни дрехи, предназначени за раздаване или размяна. Отидоха си предоволни.

Перях дрехите си в реката, където хора и коне се къпеха безредно. Всеки път се чуваха викове и смях, като че ли никога преди това не бяха се къпали. Реката бе красива, пълна със скариди, които щипеха по глезените, със сенчести места, с плисъци и млади жени, които миеха дългите си коси със син сапун, произвеждан в Таити.

В реката бе твърде забавно и приятно, само но-носите да не хапеха. Това са единствените свирепи животни в тази благословена земя, дребни, извънредно лакоми мушици, въдещи се само на Маркизите. Крайбрежието гъмжи от тях. Нападаха предимно европейците, тъй като туземците изглеждат отчасти имунизирани. Раните от тях често се инфектират и тогава заздравяват много бавно, като оставят трайни белези. Гърбът ми бе покрит с такива, но със свръхчовешки усилия на волята се въздържах да се почеша, подпомогната от трудността да ги достигна. Страхувах се да не останат белези.

Младежи по крайбрежието убиваха с камъни фрегати в полет, проявявайки голяма сръчност в това. Като ги запитах дали стават за ядене, те се засмяха: „О, да, хубаво е. Има вкус на риба“.

Посетихме епископа на Маркизите. Монсеньор льо Кадр бе стар, много стар. Той бе от времето, когато са ядели мисионери. Собственик бе на чудесно бяло винце. Черквата и мисията, разположени около едно площадче, имаха вид на „френско село“. Срещу тях имаше едно разпятие, боядисано в кафявошоколаден цвят. Момиченцата сричаха. Сварихме смелата и усмихната майка Роза, която извърши с нас прехода Атуона — Таити на борда на „Цветето на океана“. Мисията, настанила се в Атуона в края на миналия век, се ползваше с известно влияние. Монахините бяха основали училище за момичета, в което се стараеха, колкото могат, да сдържат темперамента на младите маркизанки и да им вкарат в главата малко френски език, смятане и някои домакински познания. Бе минало времето, когато момичетата са предизвиквали младежите да ги преследват в храстите и са се надпреварвали коя ще има повече любовници. Мисията пръскаше над островите големи добрини и множество малки нелепости. Фред например с голяма мъка успя да събере известен брой туземни жени от най-чист тип, за да направи снимки върху невероятно красивия плаж на Атуона. Те му обещаха да дойдат с пареу^[5], китара и цвете в косите. Но той напразно чака на определеното за среща място, защото мисията не гледаше с добро око на този род неща. Тя се страхуваше да не би да снимат паството й полуголо, да не го насърчат да играе традиционните танци, които са доста изразителни, да не би някоя от тях да се хареса много на Фред, знам ли още какво? Като че ли той бе чакал разрешението на господин кюрето, за да… Както да е. С една дума, тези дами проявиха една необичайна свенливост, която не бе нищо друго, освен страх от приказки и мъмрене. Те се извиниха под неясни предлози. Впрочем въздействието на този целомъдрен терор свършваше със залеза на слънцето. Може би те бяха и малко „фиу“ от фотографите-туристи. „Фиу“ е много често употребявана дума, която значи уморен, отегчен. Техните детски души са като пеперуди, които кацат тук-там… Капризите им са краткотрайни. Те са много скоро „фиу“, даже от онова, което много ги е забавлявало. Техните интереси са краткотрайни. „Фиу“, както повечето от полинезийските думи, изразява маса трудно преводими значения. Това е един твърде гъвкав език, пълен с нюанси и аналогии, някои от които ни очароваха, защото в тях откривахме поетичност, а понякога и хумор. Например таитянската дума „тапена“ означава жертва, но също и капитан на кораб!

Полинезийците са доброжелателни. Те отговарят мило „да“ на всичко, за което ги питате, даже и особено ако не са разбрали, за да направят удоволствие да не противоречат. Искахме да си направим нов чифт весла за лодката, защото човек не може да се движи из острови с лодка, която не е в ред.

Да, можеха да ни ги направят.

Да, щяха да намерят дъски.

Да, щяха да имат тези размери.

Да, работеха ги.

Да, бяха готови.

Да, да, да…

И накрая абсолютно нищо нямаше направено. Предложиха ни чифт весла от китоловна лодка, четириметрови, които отдавна гниеха в някой ъгъл. Защото беше явно, че е трудно да се приготвят нови. Какво си мислехме ние, които даже не бяхме от „мисията“. Пък и нямаше дъски.

Действително имаше пюро, мио или розово дърво, кокосова палма, тоа или желязно дърво в доста големи количества, но нямаше дъскорезници. Затова с доста големи разноски докарваха бял бор от Канада.

Тук трудът е случаен, спестяването — непознато. Това хубаво безгрижие заразяваше и скоро привикнахме към пълното пренебрегване на утрешния ден. Не че плодовете падаха съвсем зрели от дърветата, но почти. Парите служеха за задоволяване на някакво силно временно желание: една рокля или нови въдици. Необходимото за живота се даваше от морето или от земята, която впрочем не им беше работа да обработват. Кокосовият орех трябваше да се разцепи, ядката да се извади и настърже, после да се пресова, за да се извлече млякото. Майоре или меи, плодът на хлебното дърво, се печеше под пепелта или се оставяше да ферментира, за да го затворят в „дупката за ма“, откъдето щяха да го извадят през сезона, когато ги няма тези плодове. Това ферментирало тесто, което се нарича попой, е било главното ястие на старите маркизанци. Ние измислихме да ядем майоре пържено. Кафето трябваше да се обере, да се изсуши, да се почисти и изпече. Растителността на островите бе необикновена по разнообразие и сила. Едно папайово дърво или кокосовата палма даваха плодове на втората година. Насажденията от кокосови палми, ванилия, кафе, мангово и хлебно дърво, които хранят населението, трябваше непрекъснато да се разчистват.

Главното богатство на островите, богатство, взето в тясното европейско понятие, е копрата, изсушени ядки от кокосов орех. Кокосовата палма е истинско дърво-хранител. Тя е красива, стройна, горда и чудно декоративна. От време на време, нередовно, една от тези знаменити гоелети, които „карат копра“, т.е. отиват от остров на остров, за да прибират реколтата, спираше в залива, като заедно с новините от Папеете донасяше кутии с пуака торо (говежда консерва), представляваща голям деликатес за туземците. Търговията често се извършваше направо в замяна, така бе по-удобно. Освен това туземците обикновено бяха задлъжнели до шия на китаеца много преди да са получили парите за своята копра.

Корабчето „Ветер“ докара от Нуку-Хива лекаря г-н Щерн-Вейрен и жена му, красива, нежна, истинска парижанка. Лекарят (таоте по маркизански), единствен на островите, бе влюбен също и в малката си платноходка „Фаова“, от типа „Тайфун“, донесена от Франция заедно с багажа му. „Ветер“ пренасяше едновременно пасажери, овце, стоки и копра. Тези гоелети („гоалети“, както казват тук) са известни по света с непостоянните си плавания и необичайните си надстройки. Измежду тях корабчето „Ветер“ бе може би най-умереното по отношение на тези две слабости. Фред отиде да филмира живота на борда му, товаренето на копрата. В залива Таахуку имаше малък кей от коралови блокове и поради вълнението трябваше да си малко акробат, за да се възползваш от него. Като слизаше на брега, Фред се одраска леко по крака, на вид съвсем несериозно.

Климатът ни изглеждаше по-скоро нездравословен. Беше горещо, но валеше често. Насекомите бяха отчайващи. Покриха ни с ухапвания, с ранички, които не заздравяваха, защото, за да слезем на брега, трябваше да газим до кръста във вода, а тя бе нечиста. Никаква превръзка не се задържаше. Това беше опаката страна на медала, чиято лицева бе пълна с удоволствия, плодове и чудесни пейзажи.

Луи и аз наехме коне и тръгнахме да прекосим острова. Фред го заболя кръстът само при мисълта за това.

Нито единият, нито другият бяхме добри ездачи, но разходката далеч си струваше умората. Дървеното седло е много по-удобно, отколкото се мисли, стига стремената да не са с различна дължина и да не се изхлузват при най-малкия тръс. Нищо, ние не карахме тръс, защото бяхме твърде заети с разглеждане, а и по-голямата част от пътя бе тесен, кален и неравен. Трябваше да се движим ходом, за да се възхищаваме свободно. Водеше ни Фиете, едно добро дванадесетгодишно момиченце, с широка и усмихната уста. Беше се сраснала за коня си и го яздеше на голо, като истинско момченце, само че много се стесняваше от нас. Конят ми се наричаше Фио Око (Големият дивак). Той ми допадна. Никак не ме слушаше, сякаш бях от дърво, като седлото. Като се изкачихме по една камениста пътека между пюроси, които сееха жълтите си цветове, и капоки, пилеещи бели снежинки, ние тръгнахме по хребета на планината. От време на време се откриваше прекрасна гледка към залива, където „Ому“, съвсем мъничък, се полюляваше на котвата си, и към морето, „синьото“ (моана), както казват тук. Излязохме на платото, което бе истински парк: зелен килим от нежни папрати, насаден с големи, обли мангови дървета и тънички мио, с пламнали хибискуси и кафеени дървета, обсипани с червените си и блестящи като череши плодове. Всичко това бе така красиво разположено, че би могло да се вземе за нарочно направено. Свежият планински вятър ни нашепваше, че не всичко върху почвата на Маркизите е сурово, че тук има не по-малко нежни неща, отколкото на толкова хваления приятен остров Таити. Платото бе прохладно и лъчезарно.

Оттатък беше селото Ханайапа, с малко туземци, с къщи от дъски и нагъната ламарина. Но всичко това бе доста скрито от растителността… Слязохме от конете, за да закусим у г. Боно. Той бе отдавнашен колонист, от баща французин и майка англичанка, опитен в сто занаята. Беззъб, превит, сърдечно болен и астматик, с крака, подути от феефее (елефантиазис), той сякаш беше платил дан на всички болести. С добра памет, той ни разказа най-старите си спомени, включително и Жербо, като се разпростря особено върху щетите, причинени от прилива в 1946 г. Жените в къщата се хранеха отделно. Г-жа Боно, една стара маркизанка, решеше дългите си бели, прави коси. После клекна на пода на фаре таотора (спалнята) и почна да черпи с пълни шепи от една паница с попой. В двора няколко кучета, в почти диво състояние, преследваха две свини, мъжка и женска, и четири чудесни черни прасенца. Момичетата гонеха кучетата с викове, замервайки ги с камъни, кучетата скимтяха, свинете квичаха за помощ, беше истински концерт.

Пихме свежа и искряща кокосова вода. Водата в селото не е добра за пиене. Не е известно защо, но долината на ханайапе е долина на феефее. Не може да му се убегне. Елефантиазисът е, като рака, ужасно заболяване, защото, като не се знае как и откъде напада, нищо не може да се направи за избягването му. Още не е намерен лек, ако не се смята примирението. От него не се умира. Само до края на живота си болният влече едно местно и нарастващо надебеляване.

На връщане бяхме изморени и конете ни правеха с нас каквото си поискат, застояваха се да пият от бродовете, ядяха манго. Спряхме се при Пуака, който живееше на края на платото. Пуака е месарят. Името му означава свиня. В Полинезия всяко месо се нарича свинско, даже говеждата консерва се казва пуну пуака торо (кутия със свинско от говедо!). Самият Пуака приличаше на бик с наивното си и усмихнато лице. Имаше херкулесовски вид. В събота тръгваше на кон на лов за говеда, които живееха в диво състояние из планината. Той ги откриваше, преследваше ги, стреляше по тях, разрязваше ги, премяташе късовете напряко върху коня си и с галоп влизаше тържествено в селото. Той бе единственият източник на прясно говеждо за острова и затова бе обичан и уважаван.

На здрачаване бяхме капнали. Този уморителен ден представлява един от най-хубавите ни спомени.

На следния ден Луи бе съвсем разнебитен. Що се отнася до мен, бях така набита навсякъде, че без да се колебая, се качих отново на коня и придружена от Фред, който никак не изглеждаше да е роден за езда, тръгнахме към края на долината на Атуона, за да видим Уму, стария скулптор, и да го снимаме със сечиво в ръка. Той обитаваше съвсем мъничка, полусрутена колиба в една прекрасна местност, изпохапан от мухи. Беше стар и глух, но бръчките му бяха пълни с усмивки. С помощта на необикновено първични сечива той бе запазил майсторството на някогашните мотиви, но работеше малко. На последните скулптори в Маркизките острови, където изкуството е достигнало такива високи върхове, сега липсва основание да творят.

Пластичното изкуство на Маркизките острови е забележително с голямата си естетична стойност, с богатството на въображението, с изящността в изпълнението на декоративните работи и внушителната сила на големите каменни скулптури (тики). Идването на белия човек и на неговите железни сечива са причинили явен упадък. Скулпторите стават все по-голяма рядкост, мотивите обедняват. Оцеляла е само традицията на скулптура върху дърво, която никак не е безинтересна, даже само от историческо гледище. Запазени са известни традиционни форми, скулптирани полурелефно, в закръглени издатини или гравирани. В тях се срещат старите, стилизирани хармонични мотиви, но не така разнообразни, не тъй спонтанни. Това изкуство е загубило много от художествената си стойност, но все пак е интересно. Туземният скулптор бе крайно сдържан и ние нищо не узнахме относно това, което работи за самия себе си и което не му е било поръчано. Но нали общественото им устройство се е променило, повечето от обичаите са изоставени, религията им изместена от други. Всичко онова, което е било обект за скулптиране: тояги за вождовете, весла за обредни плавания, гаванки за кава^[6], боздугани, кокили и пр. постепенно са загубили най-напред полезността си, после смисъла си и накрая съществуването си. За какво би служило да се скулптира хубав боздуган? Никой вече не разбива глави. Този войнствен народ вече не воюва. Чужденецът му донесе мир — за добро ли, за зло ли? Това е странен мир, мир чрез пустош: населението е намаляло в страшни размери. Кук^[7] го изчисляваше на 100000 души, а преди тридесетина години оставаха само две хиляди! Те не познаваха заразните и венерическите болести. Донесоха им ги. Пушките сееха смърт сред тях. Запознаха се с опиянението на алкохола, на който се отдадоха без мярка. Поискаха да ги научат да живеят, да ги накарат да прикриват голотата си под съвсем неподходящи дрехи, да им дадат съвсем неуместно целомъдрие. Създадоха им нови нужди, религия, която не им подхождаше, премахнаха социалния им строй, за да го заменят с друг, който нямаше никакъв смисъл за тях. Весели, безгрижни, почтени, пълни с детски илюзии, те никак не реагираха и приеха с пълни ръце тези коварни дарове. Една по-разумна политика се старае сега да поощри разрастването на туземното население. Маркизаните живееха само за веселието, игрите, пиршествата и лова; воюването бе малко отклонение от ежедневния ход на нещата, една игра повече. Струва ми се, че европейците биха направили по-добре да установят мир у себе си, вместо да отиват да проповядват другаде една материална цивилизация, която е ограничена, усложнена, долна и лоша, неподходяща за страната. Не всичко, което има право на съществуване в Европа, е годно за износ на островите. Поискаха да задушат, да пречистят изключителната, весела свобода на туземците. Пожелаха да ги направят „нравствени“. Но им дадоха венерически болести, хубав дар, който, разбира се, замества изгодно светотатствената свобода.

Един ден моите двама мъже легнаха, засегнати от болест, която всява ужас: грип. Заразните насекоми, водата, подпомогнати от горещината, станаха причина да се възпали малката рана върху крака на Фред и той легна с лапа, дигната във въздуха и цялата подута от инфекция, с температура 39°. За него Полинезия се сведе до съзерцанието на тавана в каютата, където термометърът се признаваше за виновен при 30°. И ето че почнах да варя чайове, да давам лекарства и хапчета, да правя превръзки. Температурата и грипът отстъпиха, но раната не заздравяваше въпреки доброволните ми и несръчни грижи. Докторът, когато можеше да се откъсне от интересните си разговори с капитана, ми даваше съвети. Но Фред отиваше все по-зле. Отваряхме аптечката сутрин и вечер. По едно време мислех, че сулфамидите ще го излекуват. Уви! Възпалението се разпростираше, задълбаваше в крака. Лекарят реши да направи разрез и да сложи дренаж, но тъй като условията на борда не бяха съвършено антисептични, операцията трябваше да стане в амбулаторията. За тази цел наехме от бакалина Лий старата му камионетка „Форд“ и с цяла тълпа млади момичета отзад дойдохме да вземем Фред.

Това не беше лека работа. Той се спусна без много затруднения в лодката, по пижама, с разрошени коси, стиснал зъби. Беше съвсем побледнял след едноседмичния си затвор. Здравата, мускулеста младеж на брега ни помогна да се доближим сред вълнението, да извлечем лодката на пясъка и да прострем Фред върху носилката от козя кожа, донесена от твърде услужливия санитар Паком. Изкачването по стръмната пътечка, която се катери из скалите, за да стигне пътя, бе епично. Всички бяха покрити с едри капки пот, а върху своето носило Фред приличаше на африкански владетел. Тукашните хора смятаха това за истинска забава и лудо се смееха. Вдигнаха носилката в камионетката, която се съгласи да тръгне, и се заклатушкахме по пътя: капитанът и аз, вдигнали крака на Фред във въздуха, като дръжката на някакво знаме, за да му спестим болезненото друсане. Пет минути по-късно той бе настанен като истински паша в широко легло върху терасата на доктора, на хлад, с изглед към пътя, с цветя на масата, обкръжен от малките кулинарни грижи на г-жа Рок, от красивата г-жа Щерн и от милата, свежа Тиа, която вече бе затъкнала цвете над ухото си с един многозначителен вид.

Дойде Великден. Госпожа Рок ни покани на един от тези обеди, от които ставахме преситени, зашеметени, малко „пийнали“ и предоволни. Фред бе надлежно упоен и опериран, но щяха да са необходими, казал лекарят, като свиреше на хармониума си „Ла Брабансон“^[8], поне още три седмици почивка. След като размислихме и обсъждахме с часове, твърде затруднени да изберем най-подходящия изход, решихме да изоставим нашия помощник, който бе в такива добри ръце, и да заминем за Таити само двамата. Той щеше да се присъедини към нас със следващия рейс на „Ветер“, напълно здрав. Не можехме да го отведем, защото не бихме могли да се грижим за него, както трябва. В Таити щяхме да поработим добре, вместо да си въртим палците тук в очакване да оздравее. Капитанът се страхуваше да не пипнем и ние някоя инфекция, която би изтръшкала на възглавницата всички членове на екипажа, един след друг. Нямаше никакъв смисъл да се бавим повече. Решихме се на тази драстична мярка не без мъка. Фред, макар и разумен, все пак не бе много доволен от заминаването ни. Той мълчеше, но бе песимистично настроен. Въпреки това принудителният му престой мина добре и завърши добре. Никак не бе скучал, хитрецът! Болният крак не бе голяма пречка и Луи сигурно му завиждаше малко.

Отнесох му тоалетните принадлежности, две пижами, едни шорти за смяна и няколко бутилки ром. Сложих една целувка върху побледнялото му чело и се заехме с последните приготовления.

Те се състояха в набавянето на 125 литра сладка вода, които ни струваха почти същото количество пот. През този ден бе особено горещо. Начинът, по който се набавя вода в Таахуку, е незабравим. Гребахме до брега с нашите разнолики весла. После отидохме пеша до селото, където свирихме сбор на дамаджаните и бидоните. Напълнихме ги с вода и потърсихме помощта на камионетката на мисията и на един шофьор, украсен с името Рогасиеи, който ги откара до края на пътя. Там започваше най-трудното: те трябваше да преминат стръмната пътечка една по една и да прескочат последната скала, чието подножие потъваше в морето. Поставихме отново лодката във водата и извършихме неколкократни пътувания, за да изпразним дамаджаните в резервоарите си. Тъй като един бидон от 50 литра бе много тежък, трябваше да го пресипем. После върнахме тези съдове празни и се прибрахме на борда. Четири часа труд за такова малко количество вода! Да загубиш желание да я пиеш.

Фребо смени батериите ни. Като прегледахме внимателно мотора, открихме повреда в цилиндъра. Нямаше достатъчно налягане и не можехме да го пуснем в ход.

В навечерието на заминаването ни вълнението в залива се засили. Взех някои пресни продукти, между които бе Калино, една жива кокошка, по-мършава от обикновено и която ни създаде доста главоболия по море, като отказа да пълнее и завърши в тенджерата, въпреки жилавостта си. Доктор Щерн последен ни отправи пожеланията си за добър път в един закачлив студентски стил, който се оказа ефикасен.

Неговите благопожелания ни бяха малко необходими: щяхме да минем през опасния архипелаг без мотор, без Фред, без весла, без луна, с компас, даващ отклонение, и карти, които за тази област, по собствените им признания, не струваха нищо.

Изпитвахме известен страх. Надявахме се да изминем тези 750 мили за по-малко от десет дни. Но островите Туамоту са група атоли до повърхността на водата, които стават видими едва на две-три мили. Нощем се чува най-напред как морето се хвърля върху рифа, преди той да бъде различен. Имахме слаби огньове, с неголям обсег. Освен това, макар че Туамоту са в пасатите, затишията там са много чести, преваляванията и бурите — многобройни, теченията — силни и не добре проучени. Трудно е да се комбинира по-добре едно такова стечение от неблагоприятни за моряка обстоятелства.

На 15 април изтеглихме котвата, която дойде доста лесно, и вдигнахме четирите долни платна по един безупречен начин, който ни накара да съжаляваме, че нямаше никакви зрители. Беше три часа сутринта и искахме да използваме края на бриза, който идваше от сушата. Той ни тласна леко из залива Таахуку. Навън се насочихме колкото се може по-близо до направлението на югоизточните пасати, още слаби в този утринен час, за да отминем южния връх на Залива на предателите. Вълнението бе силно. Развидели се, докато ние се мъчехме да се борим срещу силното отклонение от курса. На моменти вятърът съвсем ни изоставяше. Течението ни тласкаше доста бързо към залива и ни принуждаваше да завиваме кормилото към открито море. Наближавахме до нос Теаехоа, без да сме сигурни, че ще можем да го заобиколим. Ще минем ли? Няма ли да минем? Започвахме добре! Бяхме сгрешили с дългото си колебание и когато ясно видяхме, че не ще минем, беше вече много късно да завием. Със слабата инерция, която имахме, „Ому“ нямаше да успее да завие при насрещен вятър, а и брегът бе вече много близо, за да обърне със заден вятър. Тогава направихме единствено възможното нещо: държахме корабчето колкото се може по-близо до вятъра, почти с нос в него, и се молехме за малък бриз, който да ни помогне да минем. Течението продължаваше да ни тласка към скалите. На шест метра от нас прибоят се пенеше по острите върхове на разкъсаното скалисто крайбрежие. Попаднали тук, ние се клатехме килово^[9] и бордово, като очаквахме края: неуправляем „Ому“ щеше да бъде плячка на теченията. Господи, колко дълго ни се стори това! В дълбоко мълчание, с пресъхнали устни и туптящо сърце, ние минахме едва-едва. Бях с пръта в ръка, готова за отблъскване, нещо, което бе пълна илюзия, дължаща се на безразсъдството ми. Хайде, още малко, един лек повей… В бистрата развълнувана вода се виждаха зъберите на скалите, съвсем близо, обсипани с бяла пяна. Постепенно, сантиметър по сантиметър, острите скали се отдалечиха. Шумът на прибоя намаля… И опасността мина. Оказахме се в канала на Борделезеца. Беше точно така. Отидох да налея чашка ром, от която имахме голяма нужда. Бяхме съвсем бледи, с отмалели крака и капитанът ми призна, че никога не е изпитвал такъв страх. Ако се закачахме, за един час, при такова море, нищо не би останало от „Ому“ при тласкането му в скалистия бряг. За втори път през своето съществуване той бе на косъм от гибелта си. Първият път бе край Гравелин^[10] през 1949 г.

В канала на Борделезеца го пуснахме да плава свободно. В дълбока вода, между Та-Хуата и Хива-Оа, под четирите платна, със засилващ се югоизточен вятър, бяхме доста весели, сигурно като реакция на току-що изживяното. Носехме се към Такароа, в северозападната група на Туамоту. През целия ден имаше дъждовни пристъпи, някои от които толкова силни, че ни накараха да помислим за свалянето на грота. Но беше по-добре да се възползуваме от него, докато духаше. Край нас летеше воден прах. На два пъти минахме през пасажи от бонити, над които се носеше истински облак от морски птици.

Калино ни създаваше грижи. Бях я мушнала под лодката, за да я предпазя от слънцето и водния прах. Вързана с връв за единия крак, страшно изплашена, тя се люлееше смешно в ритъма на вълнението. Отказваше да яде каквото и да е освен кокосов орех и ужасно цапаше рубката.

На здрачаване свалихме бизана. Корабчето веднага стана много по-послушно и тръгна право, като по линия. Дежурствата, които бяхме намалили на три часа, се оказаха удобни.

Бризът ставаше по-лек, слънцето — по-ярко. Използвайки отсъствието на Фред, правех пълен нудизъм, като се радвах, че съм открила този прост и практичен костюм. Моят корем, изненадан, придоби цвета на залязващото слънце и започна да се бели. Имах ужасен вид. Но загарът щеше да дойде скоро, обяснявах аз доверително на Калино, която не искаше да напусне лодката си.

Вятърът се засили. Свалихме кливера и обикновения стаксел, а вместо тях вдигнахме грота заедно с левия от двойните стаксели. Обедното измерване посочи, че някакво течение ни носеше надясно. Тъй като Фред отсъствуваше, трябваше да се подготвим за изчисляване на местоположението. Привързахме румпела, без много да се грижим за направлението, и аз отбелязах часа на хронометъра, а през това време Луи извърши наблюденията. Възползвах се, за да се науча да изчислявам ширината и дължината на обед по метода на равните височини, като отложих за по-късно запознаването с тайнствата на американската система НО 214.

В петък, на 18 април, прекарахме една отегчителна нощ. След супата отидохме да си легнем спокойно, като привързахме румпела. Към два часа сутринта един продължителен дъждовен повей накара вятъра да стихне и ние почнахме да тъпчем на място. Едно крайче от луната осветяваше слабото вълнение.

Черните туловища на делфините изскачаха отвсякъде с едно „флуп“, сякаш бяха изхвърлени из водата под налягане. Връвта на лага висеше. Легнах на мостика с една завивка, като очаквах да се върне вятърът. Три часа, четири, пет… Различни малки дъждовни пристъпи ме накараха да се прибирам на няколко пъти и най-сетне се отказах от намерението си. Намусен, капитанът се оплакваше, че имал бълха в леглото. Отговорих му, че има паяк на тавана. За щастие той прие шегата. Казвам го, за да ви докажа, че такива нощи никак не подтикват към нежности и неведнъж се е случвало и на тримата ни да се критикуваме със снизходителен скептицизъм. Денят се появи облачен, със слаб бриз, точно толкова, колкото да поддържаме посоката. Люлеехме се силно. После небето се изясни и бяхме възнаградени с доста окуражителен ветрец. Разрязахме пъпеша, който бяхме взели зелен. Бризът стихна.

Оглеждайки хоризонта, преброявахме често до седем повея. Някой от тях връхлиташе понякога върху нас, наситен с дъжд. Повеи и затишия. Затишия и повеи. Проливни дъждове без вятър. Стана нужда да приберем лага и да свалим грота. Капитанът препрочиташе с огорчение своите „Мореплавателни инструкции“, където се казваше: пасати от югоизток, 15% затишия. Тези 15%, изцяло запазени за нас, ни се струваха 75%. Ако продължаваше така, можеше да бъдем хвърлени върху някой риф от едно от тези течения, срещу които нямахме никакво средство, даже и весло за гребане. Картите ни бяха покрити със забележки от рода на: „Този остров се намира пет мили по на север от посоченото. Проходът между Х и У се оказва шест мили по-тесен от посоченото. Местоположението на този атол е съмнително“ — и пр. Намирахме известно удоволствие да си припомняме, че бяхме желали винаги да умрем в море, и то заедно.

Дневните ни изминати разстояния ставаха все по-малки. На петия ден се оказахме в пълно затишие на четиридесет мили от точката, където смятахме, че е Такароа. Задуха слаб бриз от югоизток. Обедното измерване ни постави напряко и на приблизително двадесет мили от Такароа. Насочихме се на югозапад, така че да минем далеч от острова, но да го видим. Прекарахме следобеда в катерене поред до върха на мачтата, за да наблюдаваме хоризонта, но нищо не забелязахме. Това ни учуди и никак не ни успокои. В шест часа, половин час преди залеза на слънцето, за наш ужас открихме един атол право пред нас. Това вече никак не беше редно. Къде се намирахме? Ако беше там, където смятахме, че сме, трябваше да има остров отляво и поне тридесет мили море пред нас. Луи провери изчисленията. Те се оказаха точни. Само хронометърът можеше да бъде виновен.

И наистина, напрягайки уши до спукване, успях да уловя два добри сигнала за точно време (Вашингтон и Австралия), които ни откриха колко голяма беше грешката: 91 секунди. Това бе пренесло нашата точка двадесет и три мили на запад и в такъв случай атолът пред нас трябваше да бъде Манихи, а не Такароа.

Имали сме щастие да го открием преди нощта. Носехме се право върху него и не е сигурно дали навреме щяхме да чуем прибоя, за да отбием към открито море. Живо променихме курса, като благодарихме на небето. Малко по-късно, през нощта, чухме зловещия грохот на прибоя. Различихме отляво, съвсем неопределено, една черна, проточена маса. За щастие надигна се хубав вятър. Луи беше дежурен. Легнала на мостика, аз слушах с истински страх заплашителното бучене, така често описвано в разказите, които бях чела. Започнахме да дежурим по два часа, като изморявахме очите си от взиране в гъстия мрак. В полунощ с основание можехме да мислим, че първият опасен проход бе зад нас. Отново върнахме направлението си на югозапад. Нощта бе смутена от силен повей. Предпазвани от невидимите рифове, ние се плъзгахме с всички сили, почти отвесно, по тихото море. На следния ден виждахме само просторната морска шир, с този прекрасен син, несравним цвят, която отново се вълнуваше.

В четири часа следобед, с чаша чай в ръка и при мощно люлеене, съгледахме един атол право пред нас. Това беше Ранжироа, най-големият от групата на Туамоту. Спуснах се към мачтата с бинокъла. Променихме галса и взехме курс Ю 70 3. Хоризонтът отляво бе пресечен сега от една дълга ивица кокосови палми, прекъсвана от неравномерни празнини. Небето, с подходящия за нас вятър, се изпълни с грамадни облаци, сивожелезни в основата си, откъдето изникваха огромни гъби, които залязващото слънце оцвети отначало розовобонбонено, а после огненочервено. Странни образования, с един изключително блестящ, бледорозов цвят се завиваха на топки, разгръщаха се във ветрила. Това беше прекрасно, но не предвещаваше нищо добро. Облаците се доближаваха бързо, разкъсвани от светкавици. Решихме да прекараме нощта, като легнем на дрейф, и да дочакаме деня, за да навлезем в прохода между Ранжироа и Такахау. Нагласихме платната точно навреме: като кавалерийско нападение, вятърът връхлетя върху нас стремително и бурята се разрази. Бяхме сякаш в някакъв черен тунел, където вятърът нахлуваше, придружен от светкавици и гръмотевици. Заваля, но много малко. Имахме време да си отбележим светлините на Ранжироа, после те изчезнаха в общата стихия, която продължи до пет часа сутринта. Но корабчето бе добре подготвено и ние прекарахме в леглото чудесна нощ.

В седем часа подновихме работата си. Времето се бе успокоило, но духаше хубав вятър. Бяхме в северната част на прохода. Ранжироа отляво напред, Тикахау, някогашният Крузенщерн, по-далеч, вдясно. Вдигнахме всички платна и поехме на юг. Сивото и нечисто небе пропускаше малко слънце. Бе надвиснало като нисък и топъл таван, който тегнеше върху клепачите. С приближаването ни, черната ивица на Ранжироа придобиваше по-яркозелен цвят, виждаше се по-ясно, очертаваше се с бялата ивица на брега си, накъсваше се в неравномерна верига от островчета, осеяни с палми. Виждаше се лагуната между кичурите от дървета и другата страна на атола, оттатък лагуната. Правеше странно впечатление, като че ли този атол бе някаква редица от дървета, подаващи се от една обширна, наводнена равнина. На обед отминахме югозападния край на Ранжироа. Така приключихме с архипелага Туамоту.

Много ни се искаше да посетим един-два от тези така привлекателни в своята нетрайност атоли. Сякаш всеки момент някоя вълна можеше да ги залее, като ги изличи; щеше ми се няколко дни да водя един съвсем прост живот, съвсем близо до морето, примесен с него. Това бе почти невъзможно за нас, без мотор, тъй като течението в проходите бе много силно. Щеше да е за следния път, защото се надявахме, че ще се върнем някой ден.

Взехме посока към Таити, с добра скорост, с кос заден вятър, но морето ни подхващаше откъм носа и отново ни караше да се люлеем килово. В Таити пак щяхме да срещнем някаква разновидност на европейската цивилизация. Чудно как преживяхме тъй добре без нея през всичкото това време! От три месеца бяхме без новини от света, но това представляваше най-малката ни грижа.

На 22 април следобед забелязахме Макатеа към десния борд, последно препятствие в нашето плаване към Таити. Приличаше на някакъв укрепен замък, изграден в морето. Представляваше атол, целият издигнат от подводно изригване. Неговата лагуна, излязла на сухо, образуваше котловина. На този слабо залесен и труднодостъпен остров се добиваха фосфати и казваха, че животът там бил истински ад^[11].

Сега пътят към Таити бе свободен пред нас. Свалихме бизана за нощта и слязохме да си легнем, като оставихме „Ому“ да се управлява съвсем сам при хубав кос вятър, под грота, стаксела и кливера. Малко са корабите, които умеят да правят това. То се дължи на доброто му уравновесяване, на формата на корпуса му. До известна степен и на сънливостта на капитана. В силното си желание да прекара нощта върху кушетката си, а не на кормилото, той дълго бе проучвал комбинациите между положението на кормилото и платната, които, прибавени към добрата конструкция на „Ому“, създаваха от него един изключителен самоуправляващ се кораб. Той имаше способността да запазва посоката със завързан румпел, при най-различно поставени платна. През тази нощ се движехме така добре, че предполагаемата точка призори ни поставяше на около шестдесет мили от Таити. При това чудесно време и добър вятър беше просто удоволствие да се поеме отново кормилото. Според „Мореплавателни упътвания“ при много ясно време островът ставаше видим от шестдесет и пет мили и ние почнахме да протягаме вратове. На хоризонта нямаше още нищо, но плавахме стремително и Луи, прав на кормилото, запя с все сила нашата любима песен, тази, която му дойде съвсем естествено при хубавия кос вятър, когато въздухът трепти и в сърцето има надежда: „О, Шенандоа!“ Беше 23 април, шестата годишнина на сватбата ни. Подарих на капитана една найлонова риза, доста неподходяща за обстановката, и три пакета цигари, които грижливо пазех под дюшека си още от Панама. За „тамара“ (пиршество по таитянски) щеше да почака. Беше същевременно и неговият тридесет и втори рожден ден. В замяна той ми подаряваше Таити. Говорехме само за този остров. Обедното измерване ни постави много на изток и ние изправихме курса. Луи се забавляваше, като си представяше, че е Бугенвил^[12]. В три часа следобед имах основание да му съобщя: „Господин дьо Бугенвил, Новата Цитера е наближила“. Бяхме възприели за случая стила от века на Людовик XIV. Върхът Орохена надминаваше облаците, закачили се по склоновете. Таити вече се виждаше. Вятърът стихна. Нямаше какво да правим: поставихме на дрейф и си легнахме.

На сутринта бяхме сред пълно затишие, пред източното крайбрежие. Разпознахме полуострова Тайрапу, нос Венера и отвъд — остров Моореа. Не напредвахме нито със сантиметър и гикът минаваше от десния към левия борд с шум, който би вбесил и по-големи светци от нас. Никакъв полъх. Времето беше лъчезарно. Морето също. Извадих въпреки всичко, все изпод дюшека, менюто, предвидено за празника: кутия пилешко, определена за трима, лангусти и бутилка вино от Мароко с подходящото име „Шосолей“ (Топло слънце). Докато течението мило ни тласкаше към Венера, ние направихме един пир, като провъзгласихме Таити за неоспоримо най-хубавата земя на света.

В края на следобеда задуха ветрец като по поръчка. Едва смеехме да си продумаме от страх да не го пропъдим. Мълчаливо, всеки за себе си, се тревожехме от навлизането в прохода на Папеете. Очарователното крайбрежие, така приятно за погледа, се разгръщаше постепенно в златистата светлина. Не вярвам да съм изпитвала по-хубав момент: да видя отново Таити! Заобиколихме рифа, който познавахме добре, защото миналата година се бяхме разхождали по него. Бризът продължаваше все така, а ние широко разтваряхме очи. Беше прелестен момент. Ето носът Фаре Уте, мачтите на гоелетите и Моту Ута, островчето, което е тук за украса на залива на Папеете. Слънцето, както си е по традиция, залезе зад Моореа. Колко бяхме щастливи, че намерихме нещата точно такива, каквито ги бяхме обичали! Гледахме как морето се разбива в рифа. Вятърът ни изостави, но в здрача различихме моторницата на лоцмана, който идваше да ни посрещне. Капитан Карлсън ни подаде едно буксирно въже и ни довлече до кея. Предупредени от наблюдателя на нос Венера, нас ни очакваше цяла тълпа от любопитни. Имаше приятели, Робер Аргод, който ни разтърсваше ръката. Твърде развълнувани, ние само се усмихвахме. Въпреки късния час, властите ни нападнаха в гъсти редици и ни затрупаха с книжа за попълване. Никога не сме виждали толкова много хартия както в Папеете^[13]. Известно е твърде добре, че този остров, който на земята най-много прилича на рая, е рай и за чиновниците. Със замах на стилото ние попълнихме дузина книжа. После слязохме на сушата и Робер ни покани на вечеря. По пътя срещнахме Забет и децата. „Лельо Ани!“ — повтаряха те като папагалчета. Отдавна ме бяха забравили, но мама им беше говорила за нас.

Какво щастие да си в Таити! Това бе невероятно. Даже Папеете, така оклеветен, ни бе симпатичен. Ухаеше на цветя. „Неописуемо е, колко силно ухае в Таити!“ — каза капитанът, доволен като малко момченце. Имахме да си казваме толкова неща, че просто бъбрехме несвързано. Оставихме „Ому“ швартован за кея на митницата, с палуба в безпорядък, което никак не бе по моряшки. Прибрахме се едва в полунощ, като бавно обиколихме кея, за да видим какво имаше там: „Ал Сират“, „Ана-Елизабет“ на Ламберти, „Сикрид“ от Сан Франциско, „Вега“ с избити мачти, „Колийн“, чиито илюминатори приличаха на прозорчета на бар. Скоро, още утре, щяхме да узнаем историите на всички тези кораби.

Легнах си на палубата, върху един от стакселите и на сутринта отворих очи пред таитяните, които ме наблюдаваха от кея и се шегуваха. Изчезнах в кабината, за да направя кафето и обичайната статистика: бяхме употребили девет дни за прехода от Хива-Оа до Папеете; без да е съвсем средата на пътя ни, Таити все пак бе големият етап от средата. От Ница бяхме изминали приблизително 10200 мили за девет месеца и половина. От тях сто и шест дни по море. Средна дневна скорост — деветдесет и шест мили. Средна на час — четири възела. Но по дяволите цифрите! Бяхме щастливи!