Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (15)

Глава четиринадесета
Света Елена — Възнесение

Ето, Атлантическият океан е пред нас. Духаше лек югозападен бриз в платната и ние навлязохме отново в рутината на дежурствата.

В последните дни преди заминаването ни от Кейптаун югоизточният вятър се беше заел да измърси „Ому“ ужасно. Такелажът бе покрит с прах и пясък. Щяха да са нужни доста вихрушки и превалявания, за да се изчисти всичко това. Сега след всяко действие с платната трябваше да си мием ръцете.

Предстоеше ни да изминем приблизително 1,700 мили, за да стигнем до Света Елена. Вятърът се засили. Бяхме вдигнали грота и един от двойните стаксели. Движехме се добре сред умерено развълнувано море. Албатроси кръжаха около върха на мачтата. Нощите бяха студени. Дните идваха насреща ни и изчезваха в браздата ни, отбелязани с едно кръгче върху картата. Постепенно бризът задуха от запад, после — от юг и мило се установи в югоизточна посока. Сивото небе се прочисти и се обкръжи с малки пухести облачета. Водата придоби дълбоко-син цвят и откъм вълнореза идваше голяма, равномерна и шумна вълна. Албатросите почнаха да стават по-редки. Появиха се молюски-аргонавти и делфини. Постепенно свалихме вълнените дрехи, чорапите и отново останахме по най-необходимото памучно облекло, което по море напомняше задълженията, наложени от цивилизацията. Приветствувахме ескадрилите от летящи риби, истинският символ на пасатите. Имахме ги вече, тези пасати. Двойните стаксели разпериха криле и ние завързахме щурвала.

10 март, обикновен ден и специално меню. Капитанът съобщи още сутринта, че днес ще пресечем меридиана на Ница и бутилката „Сотерн“ от Робер Арго бе извадена внимателно от скривалището й и поставена да се изстуди в кофа с вода. Още 30 мили. Още 20 мили. Чакахме с нетърпение часа Х. Към четири часа и половина капитанът се наведе над картата. Видях, че действува сухата игла.

— Ами този „Сотерн“?

Той изтегли лага, за да го провери, и отмери разстоянията…

— Сега ще го изпием.

Ура! Нищо и никой не можеше вече да ни попречи: бяхме направили обиколката на света. Окръжността бе затворена.

Би трябвало да можем да забием знаме, да отбележим с някакъв знак това идеално точно място във вечно движещия се океан, съвсем еднакъв навсякъде. Но тази въображаема точка, с такова голямо значение за нас, беше краткотрайна. „Ому“ не се спря, не се поколеба. Тази точка беше там някъде, вече далеч зад нас в пазвата на една вълна, унищожена от друга.

Извършихме тържественото отваряне на бутилката в кокпита и като се чукахме, спомняхме си Ница и крояхме планове за бъдещето. Талоу, изчеткан за случая, получи две цели бисквити и поздравленията ни: той беше първото куче, доколкото знаехме, извършило околосветско пътешествие с платноходно корабче. Всичките му предшественици или бяха паднали през борда, или бяха избягали по пътя. Той скромно сви уши и заспа, свит в шкота на грота. „Ому“ се впусна радостно от един гребен на друг. Витлото трептеше при всеки устрем. Бяхме щастливи вътрешно, за самите себе си. Това не беше някакво пристигане на финиша, в чувствата ни не се примесваха никаква суета, никаква екзалтация. Животът продължаваше и пътешествието също продължаваше. Но ние бяхме удържали на дадената дума и сега, в този момент, се бе осъществила напълно тази мечта, която беше зреела в главите ни на двадесетгодишни младежи.

Следният ден прекарахме в не особено приятни занимания. От няколко дни витлото издаваше все по-дразнещ шум. Луи проникна пълзешком през отделението на мотора към ахтерщевена и затегна винтовете на лойника. Излезе оттам контузен, защото силно се люлеехме. Беше навлязла доста вода през ахтерщевена и трябваше да я изпомпаме, защото се размесваше с мазута, от който винаги има някакво малко количество в дъното на отделението за мотора. Тази вода преливаше през люка на трюма и когато се люшкахме, минаваше през междините на дъските и мокреше някои каси, поставени върху пода. Беше много неприятно, защото газехме в мазут. Тази течност е отвратителна. Тя намираше начин да проникне навсякъде, да напои всичко и да ми отрови живота.

Фред се възползва от случая, за да опита мотора. Пръстенът на буталото бе отново изневерил; имаше вода в цилиндъра и той мълчеше.

— По дяволите — заяви Луи спокойно, — този път никак не ме е грижа. Няма да ни потрябва вече. Е, ще го оправим, разбира се, но той ми бе нужен за обхождането на нос Добра надежда. Той ни помогна, не можем да се оплачем. А сега, карай, платноходке! Нали имаме платна.

Щяхме да видим! Плавахме, като се люлеехме ритмично. Но времето ставаше все по-спокойно. Едва изминавахме по три възела.

Четвъртък, 12 март, на половин път. Петък, 13, щастие или нещастие? По-скоро щастие: пресякохме Тропика на козирога и се оказахме за миг напряко през меридиана на Ганд, нашето хубаво градче във Фландрия, което нищо не подозираше. А морето придоби най-хубавия син цвят на света.

За неделя вятърът и морето се засилиха и ние здраво се люлеехме. Витлото бе подновило дразнещото си вибриране, чиято причина не можехме да открием. Вълнението беше силно и ни заливаше, та бяхме принудени да затворим люковете. Но колко е променливо всичко в морето, как всичко се мени почти ден за ден, как се „чувствува“ времето и даже ширината! Атмосферата придобиваше постепенно, колкото повече се изкачвахме на север, такъв лек тропически вид, че можехме да очакваме да порастат кокосови орехи по голямата мачта. А пасатите отслабваха. Вдигнахме грота, за да им предложим по-голяма площ. Без последно почистване на корпуса никак не бихме могли да напреднем. В сряда, на 18, виждахме вече Света Елена, но бризът стихна и морето стана плоско — като речта на депутат. Прекарахме следобеда в разгорещени разисквания около подреждането на бъдещата ни къща, която бихме си построили някой ден, ако имахме желание и средства за това. Т.е. спорехме от любов към спора, защото самата мисъл да живеем на сушата ни се виждаше безсмислена.

Беше горещо под ясносиньото небе, обкръжено с бяло, като някаква обърната холандска стъклена купа. На здрачаване със своите розови, пурпурни и карминени ефекти облаците на хоризонта наподобяваха (до степен, че да ни заблудят) очертанията на някакъв атол. Имаше нещо неопределено във въздуха. През нощта Фред чу оръдеен изстрел. Той се кълнеше, че беше така. Вярно е, че той също така сънуваше срещи с безлюдни платноходни кораби, носещи съкровища. Затишието подбуждаше към фантастични видения. Самият Талоу джавкаше насън и шумът от всмукване на изоставеното кормило, пращенето на борда, плъзгането на вълните по корпуса, внезапното подскачане на някоя летяща риба в агония по палубата — всичко това придобиваше някаква тайнственост, защото въздухът трептеше от топлина.

През нощта, въпреки всичко, изминахме десет мили под двойните стаксели. Островът изглеждаше по-близко. Един полъх ни накара да вдигнем грота и запълзяхме към Света Елена с бързината на охлюв. Вечерта на 19-ти ни завари все така в открито море. Тъпичкият полумесец на луната, още твърде малък, за да е полезен, блестеше в нощта. Установихме дежурства по три часа. В полунощ приготвихме всичко за нощно закотвяне, но не видяхме никаква светлина по брега и продължихме да се люшкаме и отклоняваме в открито море като някакъв воден призрак до зори. Щом се развидели, Луи се качи на палубата и хвърли поглед наоколо. Брегът беше близо, скалист и непознат. Но той го разпозна с опитния си поглед и доказа с карти, профили и „Инструкциите“ върху масата, че през нощта сме минали покрай Джеймс Бей, без да го забележим. Действително, ето Захарният хляб зад нас и Западният нос отпред, а до нас — тази самотна скала, Ег Айланд. Бяхме принудени да приемем очевидността: пристанът бе отминат с пет-шест мили. Вятърът бе толкова лек, че корабчето не можеше да се управлява. Едно слабо течение ни тласкаше едновременно към брега и в ненужната посока.

Безпомощни под жаркото слънце, ние прекарахме деня да си играем със съвсем ефирни повеи, които не можеха да разсеят и цигарен дим. Течението видимо ни приближаваше към сушата. Свалихме лодката във водата и мъжете се опитаха да изтеглят „Ому“ към открито море. Излишен, тежък, изтощителен труд със слаб резултат. След това направихме последователно малки разходки с лодката, като разглеждахме морето и се наслаждавахме на особеното усещане, че сме съвсем сами в класическата „орехова черупка сред грамадния океан“. Света Елена, гледана откъм морето, имаше най-неприветливия вид, който можем да си представим: гола скала, отблъскваща и суха. Бедният Наполеон, не изглеждаше да е твърде забавно на неговия остров! Следобед бяхме вече много по-близко до Западния нос и по-далеч от Джеймс Бей. Капитанът беше весел — като куче на синджир. „Потрябвала ми е Света Елена — измърмори той. — Ако нощта ни свари тук, ще бъдем отнесени от вълнението и ще отминем острова. В открито море ще попаднем отново на вятъра и ще отидем направо към Възнесение.“

В този момент той вдигна глава и забеляза една лодка на хоризонта откъм Джеймс Бей: „Ани, бинокъла! Това е моторница, идва към нас!“

Браво! Беше полицията, митницата и лекарят, които идваха както за формалностите, така и да ни помогнат. Началник на полицията беше мистър Огбърн, добър, едър и масивен англичанин. Митничарят — началник на пристанището — се казваше мистър Безар, полумалаец. Лекарят Ромбиеко, поляк, говореше един предвзет английски език. Всички се събраха в кокпита. Взети на буксир в настъпващата нощ, ние веднага престанахме да се „отказваме от Света Елена“ и изпълнени с надежда, хвърлихме котва сред местните китоловни лодки. Беше тъмна нощ. На пристана мигаше един слаб фенер и като го видяхме, разбрахме как сме могли да минем на един километър от брега, без да видим този „фар“, който и една свещ би затъмнила.

Не трябва да се доверяваме на привидностите. Варварското крайбрежие на Света Елена криеше много прелести и красоти. Проточен като река в дъното на долина, притисната от склоновете на една планина, Джеймстоун е малко градче, което не се е променило от сто и петдесет години. Със стария си „замък“, рововете си, сенчестото си площадче, лошо павираните си улици и с тишината си той има вид на спрял старинен стенен часовник. Колкото повече навлизаме в него, толкова повече става стръмно, красиво, обрасло в зеленина, пълно с изворчета, треви и цветя. Тук расте палмата и камелията разтваря восъчно розовите си цветчета. Отглеждат на цели ниви някакъв вид лен, от който се правят корабни въжета.

У Огбърн ни предложиха баня, приготвена от Затворника. Затворникът бе станал почти някакъв символ. Единствен в затвора, той отдавна бе излежал наказанието си, но не искаше да напусне килията. Климатът бе добър, хранеха, затворническият режим беше мек. Затворниците тук се ползваха с известна свобода, поверяваха им извършването на някои дребни работи, позволяваха им да се разхождат. И хитрецът не се оплакваше от това. По време на обеда у доктор Ромбиеко, който беше културен и интелигентен, а жена му — млада, непосредствена, умна и малко странна, научихме наведнъж всичко, което трябва да се знае за живота в Света Елена. Като установихме сходство във възгледите си при обичайното кафе, ние бяхме изпълнени със съжаления към тези клети англичани, които се наливат само с чай. Това беше един приятен дом, в който под мебелите се намираха Сартр и Киркегард. Прислужникът, свит туземен младеж, се наричаше Тигър. Семейство Ромбиеко, пристигнали доста отскоро на острова, проявяваха един завладяващ ентусиазъм, заради който туземците ги обожаваха, а останалите жители проявяваха към тях осторожност. Казаха, че г-жа Ромбиеко сигурно е натоварена с експлозиви. Те бяха приели този остров като пристан, където биха забравили превратностите на войната.

Туземците на Света Елена произхождат от смесица на негри, индуси, малайци, китайци и европейци. Островът няма своя собствена раса, няма еднородност, затова не съществува фолклор и местните занаятчийски украшения са отчайващо бедни. Те нямат свой език: говорят английски с изненадваща чистота и яснота. От тази смесица са произлезли приятни и любезни хора, учтиви, спокойни и разумни. Рано развити и безгрижни на своя остров, те са запазени от модерните влияния, не се занимават с политика, честни са, доверчиви и не мечтаят за независимост, защото трудно биха се възползвали от нея, тъй като тя не би се основавала върху някаква етническа идеология. Бяха доволни от своя английски управител, сър Джордж Джой, който беше справедлив, коректен, сдържан и носеше монокъл.

Твърде малобройната общност от европейци в Света Елена се развличаше, както можеше: голф, плуване, разходки, стрелба в прицел, но особено с клюкарствуване, празни приказки и какво ли не още. Даже и тези, които отричаха това, защото наистина е неудържимо, средата е твърде ограничена. Колко истории, сплетни, интриги, дребна завист, лицемерни усмивки и коварна любезност! В качеството ни на чужденци все пак, те бяха много мили към нас. Твърде скоро почнаха да ни разказват всякакви истории и да изказват мненията си. От учтивост ние се съгласявахме с всички, но дружахме също така и с туземците, които за никого не злословеха. Най-напред ни казаха много лоши неща за френския вицеконсул и за къщата на Наполеон.

Известно е, че Лонгууд, мястото, където се намира къщата на заточения император, е било подарено на Франция от кралица Виктория. Там се развява френското знаме и постоянно има един френски консулски представител. По традиция той трябва да е в обтегнати отношения с англичаните, иначе работата не ще е забавна. Според думите на някои къщата на Наполеон се рушеше и консулът имаше лош характер. Поканиха ни там и можахме сами да преценим. Г-н Пьожо и твърде милата му жена (англичанка!) ни посрещнаха много добре, дадоха ни възможност да посетим всичко, поканиха ни на обед и направиха на Фред голяма услуга с една тъмна стая, където той прояви снимките си. Обичам този род хора с такива „лоши“ характери.

Когато г-н Пьожо пристигнал на острова, преди седем години, къщата в Лонгууд, нещо като вила, се държала по чудо още права. Всичко било разядено и прогнило от климата, термитите и белите мравки, които са язвата на Света Елена. Той поискал кредити от правителството си. Но пощата е бавна, а правителството още по-трудно отпуска пари. Най-после, след пет години, той получил кредитите и сега реставраторската работа беше вече в ход. В този момент къщата на Наполеон представляваше строителна площадка. Бяха останали само стените и видът на стаите беше отчайващ, но сега попе се работеше сериозно и грижливо се стараеха да възстановят всичко в първоначалното му състояние. Стори ни се, че вицеконсулът ръководи с компетентност, трезво и много старателно реставраторските работи. Положението му беше деликатно: върху него падаше отговорността да изправи на крака онова, което предшествениците му бяха оставили да се събори. Всеки, който стъпи на Света Елена, иска да посети къщата на Наполеон. Но тя действително не беше за показ, особено на групите пътници на „Юнион Стиймшип Къмпани“, които, възползвайки се от няколкочасовата спирка, нахълтваха в десетината таксита на острова и пристигаха в Лонгууд в компактна маса, като разбиваха останките от знаменития под, без даже да поискат разрешение да влязат. Сега входът бе забранен, докато продължаваха работите, и това предизвикваше раздразнение у тези досадни туристи.

За нас бе направено изключение, което ние оценихме, и г-н Пьожо стигна в щедростта си дотам, че ни подари парчета от оригиналната дървена част, които бяхме принудени да откъртим, и един квадрат от автентичните тапети, който ние сами изрязахме от стаята, където бе умрял императорът. През прозорците се виждаше китният пейзаж, който сигурно му е бил досаден.

Името и славата на Света Елена почиват единствено върху Наполеон. Това е едно доста обикновено място. Очертава се един стремеж, който иска да изтъкне другите му интересни места. Разказаха ни историята на острова от момента на откриването му от испанците, преминаването му в ръцете на холандците, а после на англичаните, заселването му с разнородни роби до епохата му на благоденствие, когато корабите се отбивали, за да подновят запасите си. Отдавна отминало време. Сега параходите все по-рядко спират там. Всичко това има своя стойност, но ние чувствувахме, че в действителност всичко бе започнало и свършило с Наполеон. Не толкова от гледна точка на самата Света Елена, колкото през погледа на външния свят. Положително е, че без тази внушителна фигура на императора малко хора биха познавали името на този къс скала всред Атлантика. Миналото на острова, производството му, нравите на обитателите му — всичко това е незначително за посетителя, който най-напред пита за Наполеон. Някои негови обитатели се формализират и поставят ударението върху красотата на острова. И действително, представяме си Наполеон, който тъгува върху една гола скала. Един английски художник, без никакъв талант, Бенджамин Роберт Хайдън, живя в продължение на години от своя „Наполеон на Света Елена в замислена поза“. Той представяше императора изправен върху една скала, с гръб към зрителя, съзерцаващ Атлантика и агонията на залеза. Единствено тази проста картина е останала за поколенията. Разбира се, има скали в Света Елена, но вътрешността на острова е приветлива и свежа. Климатът по височините е много добър. Лонгууд е хубав като парк, с прекрасни кътчета. Гробът на Наполеон, бяла плоча без никакъв надпис, се намира на една полянка, където императорът е обичал да прекарва горещите часове на деня. Това е прохладно място, много тихо, близо до едно изворче, където той е сядал. Опитвах се да си го представя под кипарисите и върбите, дъвчещ някакво зрънце, заслушан в песента на птичките, желаещ да разчупи ограниченията, без новини от Европа, завръщащ се после по пътя, който мирише на бор.

Понятно е, че такъв, какъвто е бил, липсвало му е действието, липсвала му е Европа. Един дразнещ надзор сигурно е правел живота му сив и непоносим. В Лонгууд, в градината, са били прокопани окопи вместо пътеки, за да не го гледат отвън, когато се разхожда. Тези пречки вероятно са засенчвали остатъка от живота му. Той е бил болен. Но гола скала не е имало, не. Що се отнася до нас, които не сме обзети от безумието да воюваме и да създаваме империи, твърде добре бихме се приспособили към патриархалния живот в Света Елена. Но ние не сме пък и гении.

Наполеон е бил обичан от туземците. И без съмнение този победен, преследван, беден и потискан човек е бил много силна личност, за да остави такъв голям отпечатък в мястото на своето заточение след повече от един век. Той е белязал всичко със своето Н. Повече, отколкото във Фонтенбло, неговата душа витае тук, из тази полянка, застава на върха на някой бор, за да види по-добре морето… Но аз сънувам, това е обикновена гълъбица.

Управителят на Света Елена обитаваше Плантешън Хаус, хубава голяма, бяла къща с прости линии, построена по времето на жалкия Худзън-Лоу. Неговият заместник ни прие любезно, съобщи ни, че както Луи някога бе посещавал същото училище в Белгия, и ни показа след чая свикналото с градината му животно: една костенурка от. Галапагоските острови, наричана Джонатан, дошла тук бог знае как и доста време преди Наполеон. Даваха й двеста години, но тя изглеждаше на малко повече. Спазвайки етикецията, ние играехме крокет на една морава, остригана до милиметър, а през това време Джонатан ставаше досадна, като събаряше градинските столчета и изтръгваше от земята дъгичките за крокета в пристъпи на любезност. Поканихме управителя и г-н и г-жа Саломон, главните производители на лен на острова. Те ни оказаха честта да дойдат в един ден, когато имаше особено силно вълнение в пристана, и тъй като Луи бе прехвалил кулинарните ми способности, направих най-несполучливите сандвичи в живота си. Имаха сапунен вкус. Надявам се, че гостите ни са отдали това на морската болест.

Беше приятно, че поне веднъж, един-единствен път, нямахме почти никаква работа на кораба. „Ому“ още бе запазил свежестта си от Кейптаун и достатъчно бе да подредим малко, да разтребим и да измием палубата. Нашите „земни дрехи“ се свеждаха до една чиста риза и шорти.

Местните „Кебл уайрелес“ обитаваха в „Брайърс“ („Къпините“), в сгради, странно еднакви с тези на Кокосовите острови, което беше приятен спомен. Заедно с тях и лекаря ние се отдадохме на подводен риболов.

Изобилието на риби по това крайбрежие представляваше за нас едно от големите предимства на Света Елена. Морето беше прозрачно като кристал и в дупките на скалите се криеха всякакъв вид риби. Даже в самия пристан, където се плуваше, където винаги имаше движение, беше достатъчно да се гмурнеш, за да намериш изобилен улов. Ние извличахме риба оттам всеки ден и правехме гръмогласна реклама на този великолепен спорт. Фред измъкна една грамадна и свирепа мурена. След леденото море на Кейптаун бихме стояли с часове в тази почти хладка вода. Очарованието ми стигна върха си, когато, излизайки от водата с една хубава риба, нанизана на стрелата ми, някакво шест-седемгодишно хлапе, седнало на стъпалата, ми подхвърли с вид на съвършено почтен човек и с едно невероятно чисто произношение: „Джоли гуд шот, мадам!“ („Твърде хубав удар, мадам!“) Много обичахме туземците и техния добър характер.

Тъй като лодката рискуваше поради вълнението да се разбие в скалите, ако я швартовахме на пристана, наехме, за да си служим с нея, една тясна и дълга местна китоловна лодка, от тези, които употребяват за риболов и които имат много красива линия. Нашият лодкар се наричаше, съвсем спокойно, Хинденбург.

Г-жа доктор Ромбиеко събираше понякога младежта, дребни учителки и туземни младежи, в градината си. Фред възбуждаше възхищението им с фокусите си на карти и разбиваше сърца наляво и надясно. Това обикновено завършваше с един голям огън в градината. Под трепкащия Южен кръст пеехме и свирехме на акордеон, печахме картофи в жарта и с наслада си горяхме пръстите и небцето. Миришеше хубаво в тъмната нощ.

Веднъж пристигна един кораб за поставяне на кабели, натоварен с изпълнението на някаква задача. Веднага се запознахме с офицерите от „Леди Денисън Пендер“, и по-специално със старши лейтенанта Пади, един много мил, брадат ирландец. Вечеринката, на която бяхме поканени на борда, беше по мярка. Танцуваха по масите под звуците на едно пиано, на което случайното малко вълнение придаваше понякога неочакван резонанс. Вентилаторът насмалко не отряза главата на Пади. Талоу също беше поканен — на борда имаше петнадесет котки. Скоро той изчезна. Загрижен, Фред спря офицера-домакин на борда и го запита със сочното си произношение: „Уер ис ди дог?“ („Къде е кучето?“) Домакинът го взе под ръка със сериозен вид, повдигна една завеса, отвори бързо една врата и ето: изтегнат на кушетката си по пижама и сънен… бордовият лекар. Той беше разбрал: „Уер ис ди док?“ („Къде е докторът?“) — като мислеше, че се е случило нещастие!

Прибрахме се на борда в осем часа сутринта… Рядко оставахме сами в кораба, когато бяхме там. Често имахме гости. Младите туземци идваха с плуване, разглеждаха палубата, като се смееха, разкривайки всичките си зъби. Младият Боби беше блестящ образец на светаеленската младеж. Той беше живо, умно и будно момче, красиво и фино, с къдрави коси, с очи като бадеми, хубави зъби и тъмна кожа. Неговият английски беше по-добър от този на повечето англичани в Англия. Беше истинско удоволствие да го слушаш, като говори. И при това с твърде грижлива дикция и добре заучен речник. Беше много забавен. Истинско хлапе все пак, той изкачваше като другите седемстотинте стъпала на стълбите, които водеха към малкото укрепление на Ладър Хил, за да се спусне по парапета им. Ладър Хил завършваше, като се спускаше стръмно във вид на смайваща, отвесна скалиста стена, даваща отпор на морето. Геологичният строеж на Света Елена е интересен. Планински хребети се излъчват от централния масив и се спускат към морето, завършвайки като стръмни брегове, помежду които долините образуват своите заливчета. Тук-там са пръснати грамадни базалтови скали, резултат от вулканичните смущения, със странни и фантастични форми. Най-чудни бяха някакви две извити колони, кръстени Лот и жена му^[1]. В южната част на острова се простираше на голямо разстояние нещо като базалтово шосе, което според различните часове на деня или през нощта, осветено от луната, придобиваше най-причудливи цветове. Ниски облаци кръжаха отгоре и при залез-слънце човек би помислил, че е някаква димяща пещ. Достатъчно бе да се обърнем, за да видим отново свежата зеленина на долините, дървесните папрати, ухаещите евкалипти, стройните бамбукови дървета, коравите алое и боровете. Не беше рядкост да излети из долините, покрити с папрат, някой фазан, яребица или типичната за острова птица „уайърбърд“, телена птица, носеща върху дългите си тънки крачка дребно, сиво тяло. Тук няма влечуги, само няколко скорпиона. Плъховете и белите мравки са единствените рани на този неоценен остров.

За него се говори из каютите поради едно особено явление: от северозапад идват постоянни и много силни вълни, които се разбиват с величествена сила в брега, откъдето духа вятърът. Тези вълни нямат явна причина. Те пристигат стремглаво, грамадни, при най-спокойно и ясно време, като правят несигурно закотвянето, както казват „Мореплавателните упътвания“, особено през януари и февруари. Колкото и да ги очаквахме, нямаше никаква следа от тези вълни. Запитахме Хинденбург и той ни заяви, че никога не ги е виждал, не по времето на баща му те били чести и много опасни. Странно: и по времето на дядо ми също летата били по-топли и зимите — по-заснежени…

Тръгнахме на 28 март, в два часа следобед, след вълнуващо сбогуване, но с лека сдържаност по отношение на капитана на пристанището, който ни накара да заплатим право за закотвяне, разходи, от които малките яхти почти винаги се освобождават. Беше законно, но не много мило. Това впрочем ни се случваше за пръв път.

Разпънахме двойните стаксели сред възторжените викове на нашите млади туземни приятели. Завързахме румпели.

До Възнесение, пет дни по-късно, не пипнахме нищо повече. Този малък преход беше истински образец от този род плавания. Времето беше чудесно, пасатите духаха, летящите риби падаха направо в кухнята, бързащи вероятно да заемат място в ястията ни. Четяхме списанията и романите, подарък от г. Пьожо, като с наслада потъвахме във френския, след като бяхме чели толкова много на английски. Живеехме навън, напълно освободени от всичко, пропити от слънце. Още в четири часа сутринта в петък, 3 април, масата на Възнесение се очерта при светлината на пълнолунието и към шест часа започнахме да различаваме нюанси в скалите. Възнесение беше точно такъв, какъвто си го представяхме, остров от базалт и пепел, набразден от ерозията, съсредоточаващ се в една централна точка, която се издигаше към небето подобно на Мон Сен Мишел (във Франция). Слънцето се появи и ние вдигнахме грота. Приближавахме се бързо и без затруднения стигнахме Кларенс Бей пред Джорджтаун: една печална сбирщина от нагъната ламарина, бараки и стълбове. Виждаше се как вълнението се разбива по крайбрежието, набито със скали. Този остров също бе известен със силните си вълни и ние търсехме място, за да се закотвим, не много близо до сушата, когато една лодка се отдели от пристана и дойде да ни помогне да се доближим до шамандурата, запазена предварително за нас. В това вече се чувствуваше вежливостта и вниманието на „Кебл Уайрелес Къмпани“.

На борда дойде лекарят. Мигайки над очилата си, той ни съобщи с най-сериозен вид, че Света Елена е известна като остров, на който е умрял Наполеон. „Да — ни каза той с едно натъртено х, — всичко това е хисторическо.“ Не разбрахме дали беше шегаджия, или ни вземаше за магарета. Но на следния ден беше Великден, а ние не знаехме това. Той е помислил; че слизаме от планетата Марс. Да пристигнеш на Великден на Възнесение!

Възнесение… неочаквано име за такъв отчайващ остров. Възнесение е истински кошмар, космичен лунен пейзаж. Върхове от пепел и долини от сгур, хълмове със склонове от лава, където растат само няколко стръкчета трева, изключително жилава. Никаква вода, никаква земя, нито едно дърво, никакъв друг цвят, освен желязносивия, черния или металния червеникав отблясък. Над всичко това едно слънце, което жули здраво.

Служителите на „Кебл Уайрелес Къмпани“ са единствените обитатели на острова заедно с неколцина туземци от Света Елена. Това е една малка, изолирана общност, където цъфтят необикновените качества на англичаните. Докато Кокосовите острови са истински малък рай върху корали, това тук е пустиня от пепел. Върху загасналите кратери тези четиридесетина бели хора са успели да си устроят един учудващо нормален, щастлив и младежки живот. Тук няма и помен от клюките и съперничеството в Света Елена, а само една здрава скромност. Те приемат без вълнение своите три или шест години в ада, без душевни усложнения. Като в някаква мъничка Англия, те играят тенис, четат, работят, танцуват при случай и гледат в събота вечер изтъркани филми, прожектирани с един остарял апарат. Те запазват бодрия си дух и едно великолепно душевно равновесие.

Дебаркирахме с волтижировка по гребена на прибоя, който се втурваше с устрем към бреговете. Домакинът, мистър Стефенс, едър човек със светли очи, от когото зависеха разрешенията, ни ги даде почти всичките: за слизане на брега (също и за Талоу), за запасяване с продукти, за използване на шамандурите и пр. Но ни забрани да плуваме. Уви, в това така горещо и пълно с прах място, където водата привлича и красивите и бели плажове са единствената прелест, прибоят е смъртоносно опасен и акулите изобилствуват. Само едно малко, закътано заливче е достатъчно сигурно, за да служи за плувен басейн. Сладката вода е главният проблем на острова; скъпоценният дъжд се събира в резервоари и се разпределя на дажби. Тръпки побиват човека при мисълта за едно по-продължително засушаване, защото пейзажът има всичко необходимо, за да предизвика представата за ужасите на жаждата. Затова, когато ни предложиха лукса, който представлява една баня, ние можахме да оценим това благоволение в истинската му стойност. Ние също знаем какво значи да се отделя от сладката вода.

„Нямаше да сме толкова щастливи — ни каза домакинът, — ако не съществуваше Грин Маунтин.“ И той ни показа с пръст най-високия връх на острова, забулен в постоянен облак, който го овлажняваше и се простираше към северозапад, над морето, толкова далеч, колкото може да се види — като някакъв широк път по небето. На върха на Зелената планина е създадена истинска градина от търпеливата ръка на човека, с докарана пръст. Това е оазисът на Възнесение, където служителите отиват да си поотдъхнат, когато имат свободно време. Климатът на Възнесение е при това забележително здравословен.

Обиколихме с джип всички пътища. Отляво и отдясно на пътя нямаше камък, нито скала или лава, а една ужасна, подвижна пепел, където нищо не никне. Тук-там някаква овца, като по чудо, пасеше въображаемата трева. Върху един хълм, сякаш за да допълни въздействието, стърчеше бесило.

След бягството си от Елба Наполеон, на Света Елена, е вдъхвал такива опасения, че по това време устроили допълнителна военноморска база на остров Възнесение — две укрепления и бесилото за наказване на провинилите се. Оттогава селцето, сгушено около камбанарията, се нарича Гарнизон. Роял Нави (Кралската флота) е създала Грин Маунтин, като корабите й са донасяли пръстта малко по малко, а „Кебл Уайрелес“ е продължила делото й. До не много отдавна корабите, които спираха, плащаха такса за закотвяне на суша.

Колкото повече се изкачвахме, толкова пейзажът се раззеленяваше. Отначало видяхме храсти, после — дръвчета, а още по-горе — цветя, дървета, морави. Стигнахме в една чудесна градина, полуанглийска, полушвейцарска, където хубави крави пасяха под кипарисите. Борове от Норфолк, финикови и кокосови палми, индийски круши покриваха склона на планината. Пътеките бяха оградени с диви малини, а краката стъпваха по свежия мъх. На моменти човек би помислил, че се намира в алпийско пасбище. На близо три хиляди стъпки височина (към 1000 м) въздухът беше лек и чист, наситен с кислород. Оттам се разкриваше необикновена гледка, хаотична долина, тунел, пробит в скалата. Този свеж връх беше истинска изненада всред сивотата на острова, украсен с цялото обаяние на контраста. В подножието му се намираха четиридесет конуса от пепел, съвсем равномерни, като могили от сгурия, сухи, сиви, адски, заобиколени с кръг вода от океана.

Единственото същество, освен човека, което се е съгласило да живее в долната част на Възнесение, е дивото магаре, яко и издръжливо животно.

Тук никога не е имало куче, тъй като докарването на това животно е забранено. Талоу изведнъж се оказа цар на острова, единствен от своя род, гален, глезен. Не го видяхме цяла седмица, беше на курорт. Някои деца и някои туземци никога не бяха виждали куче и сигурно ще си представят, че всяко куче има черен косъм, къси крака и голяма, мила глава. За морски бани имаше само едно заливче, което някой бе имал гениалното хрумване да нарече Къмфъртлес Бей (Неприятният залив). До него се отиваше, сред облак прах, по неравна пътека, като се пресичаше едно поле от прашна сгурия, горещо като обикновена фурна. В една падина се виждаше гробище от своеобразни гробове: жертвите на жълтата треска, повечето моряци, оставени от минаващи кораби. Чудновати гробове, с надписите им, които никой не чете. И оттук се стигаше до „един толкова мил малък плаж“^[2]. Пясъкът изгаряше, водата беше топла и пълна с рибки и ние по цял ден не излизахме от нея. Но преди да стигнем до пътя и джипа, отново се изпотявахме и прахта пак се полепваше. В това състояние се отправяхме към местното кино. Публиката говореше, апаратът мъркаше, дървеният под кънтеше и микрофонът бръмчеше. При всяка нова част операторът трябваше да спира прожекцията, докато сложи бобината^[3]. Сякаш нарочно, както по времето на „Жюдекс“^[4], частта се прекъсваше рязко в най-напрегнатия момент и тъй като това беше един твърде заплетен криминален филм, никой нищо не разбираше и хората задрямваха, докато Франшот Тон, странно деформиран чрез отраженията на дефектния обектив, се разправяше с някакво измислено съзаклятие и получаваше, винаги неуязвим, нокаути, които биха повалили цял бик. Това оживяваше в известна степен интереса на зрителите.

Възнесение, намиращ се на удобно място в океана, е център за свръзка на скитащите същества: малките живи и издръжливи морски ластовици и големите, бавни и страхливи костенурки. През време на последната война три хиляди американци, не тъй щастливи както тези в Пора-Пора, бяха изпратени да построят въздушна база във Възнесение. Те съоръжиха великолепен терен за кацане, бараки, кино, посяха хиляди бутилки от кока-кола и се оттеглиха, като изоставиха цяло състояние от материали. Близо до отнетото им пространство, осеяно с останките на захвърлената техника, сред блоковете от лава през всеки осем месеца и половина точно идват да се забавляват хиляди упорити морски ластовици. Те долитат тук от стотици години насам и не са няколкото самолета, които биха ги изместили. Само малко са променили мястото на сбора си. Това нещо е постоянно до такава степен, че отначало американците трябвало да обградят с грамадна мрежа целия си терен, за да попречат на облаците от морски ластовици да ги смущават в работата им и в излитанията. Намираха яйцата им в кокпитите, под валяците, в ботушите, а малки — в радиопредавателните станции и в бидоните за бензин. И американците отстъпили. Морските ластовици са пак тук, изпълващи въздуха с цвърченето и стремителния си полет, изящни, стихийни, дейни. Те носят и мътят, едни до други, хиляди яйца, красиво нашарени с петна. Отидохме заради прехода ни да съберем стотина яйца, но главите ни бяха оглушени от крясъците и протестите им. Те кръжаха около нас с решителен и разгневен вид, със заплашителен поглед. Разбирахме ги, но имахме нужда от яйца. Събирахме ги и сякаш искахме да им кажем: „Извинете ни. Ужасно съжаляваме, но вие ще си снесете други“.

Англичаните не ядат тези яйца, макар че са чудесни. Не зная как успяват да им открият някакъв вкус на риба.

Женските морски костенурки излизат нощем на плажа. Задъхвайки се, те се влачат и оплакват от тежкия живот, като прокарват браздата си из пясъка. Хитро те издълбават няколко фалшиви дупки, за да заблудят неприятелите си, преди да направят едно окончателно, удобно гнездо, където продължително стенейки, снасят стотина яйца, кръгли като топки за пинг-понг, които заравят дълбоко. Ако някой желае костенурка, трябва да я улови след това упражнение. Но, казаха ни приятелите ни „възнесенци“, периодът им е почти към края си, пък и по всяко време това е въпрос на шанс. Въпреки това ние тръгнахме една нощ, снабдени със силна електрическа лампа. Вървяхме в зигзаг по плажа, слабо осветен от фосфоресценцията на водата, като падахме в стари дупки, препъвахме се в купчини пясък и насъсквахме Талоу. Силуетът на капитана се открояваше смътно върху фона на морето и се чуваше само продължителният шум на вълните. Внезапно той извика: „Ето една!“ Спуснахме се. „Още една!“ Имахме неоспоримо щастие: намерихме две прекрасни костенурки, едната твърде заета, а другата сякаш искаше да ни каже: „Не си правете труда, точно си тръгвах“. И тя се опита да се измъкне, но ние учтиво я задържахме. Костенурката е бавна, но силна. С всички сили натисках върху това, което наричах нейни рамене, за да й попреча да напредва, докато Фред и Луи, цели херкулесовци, се потяха и се задъхваха в старанията си да я обърнат по гръб. Доста трудна задача; това животно тежеше най-малко триста килограма и нямаше за какво да се хване. Трябваше четири-пет пъти да подновяваме опитите си. Тя имаше режеща човка, от която трябваше да се пазим.

На Фред нанесе такъв удар с лапата си, че би свалила теле. Талоу, полудял, понеже никога не бе виждал такова животно, танцуваше наоколо като дяволче и се задавяше от възбуден лай. Като теглехме, бутахме, повдигахме, викахме, борехме се и се задъхвахме, най-после успяхме да я обърнем и седнахме до нея да си отдъхнем. Сега бе дошъл редът на другата. Скоро двете костенурки — петстотин килограма, — извадени от строя, размахваха лапи във въздуха. Така обърнати, те щяха да ни чакат до сутринта. Направих на горките животни възглавници от пясък, всъщност разчувствувана и не особено горда от този подвиг. Изпотени, покрити със синини и драскотини, ние загребахме силно към борда.

На другия ден цялото селище Гарнизон беше там. Говореше се само за нашите костенурки с погледи на възхищение към мускулите на белгийските мъжкари. Сега имахме въжета и беше играчка да ги обърнем. След надлежните снимки уговорихме се с местния касапин да ги откара и заколи. Ние искахме бифтеци, броните и главите. Месото на костенурките е великолепно; то е като говеждо, само че с по-фин вкус. От него става много хубаво „говеждо по бургиньонски“ и естествено знаменитата супа от костенурка. Именно от Възнесение всяка година набавят такова месо за традиционната вечеря на лорд-мера (кмета) на Лондон.

Те не бива да се смесват с гигантските земни костенурки, които са много по-редки, почти изчезнали, но които живеят много по-продължително. Тази в Плантешън Хаус беше земна.

Олекна ми, като ги откараха и се свърши с тази работа: тези едри животни плачат в отчаянието си с истински сълзи.

Броните им не са от онзи вид, от който се правят гребени. Те нямат хубава роговина, а една доста груба материя, която се нарича „грин туртл“, зелена костенурка. Но от тях стават хубави щитове, приблизително един метър високи и седемдесет и пет сантиметра широки. Намерихме следи от малки костенурки и като разровихме пясъка, открихме една, току-що излюпила се, мъничко и малко животинче, което се отправи със сигурен инстинкт към морето, движейки крачката си много бързо, като перките на малко параходче с водно колело.

В два часа се очакваше „Дънотър Касл“, който идваше от Кейптаун, на път за Саутхамптън. Посещението на пътнически параход е винаги голямо събитие за Възнесение, както и за Света Елена. То е празник и „мел де“ („ден на пощата“): всеки пише, запечатва пликове, лепи марки. Корабът не донася само пощата и продукти, но и нови лица, някой, с когото може да се говори, коафьор и магазин на борда, единствения източник за по-специални покупки и сладкиши. Присъединихме се към възнесенците, нито един от които не пропусна да го посети, и нашата лодка спря до входа на стълбата му. Триста-четиристотин пасажери, повечето южноафриканци, покриха перилата на палубата, като с любопитство разглеждаха „диваците“, които живееха на този странен екваториален остров, голям колкото носна кърпа. Странно, че те бяха облечени като всички хора, и даже говореха английски, нали, май дир (мили мой)? Целта ми беше да набавя лимони, необходими за предстоящия ни едномесечен преход и които не бях успяла да намеря в Кейптаун, преди да тръгнем. Не беше техният сезон. Веднъж, като ги измъкнах от доста любезния бордови домакин, Луи и аз нямахме вече какво да правим тук. Фред беше с пресъхнала уста; беше жаден, а барът бе затворен. Загубихме го. Докато чакахме да стане време за качване в лодката, почнахме да се разхождаме из коридорите и по палубите, като направих няколко скришни покупки от магазина за близкия рожден ден на Луи. Така най-сетне попаднахме сред елегантния свят на първа класа. Там пихме чая си. Отегчихме се здраво. Почти всички тези хора бяха възрастни и толкова благоприлични. Върнахме се на второкласната палуба, доста лошо поддържана, и гледахме как гъмжат децата и преуморените майки, по шорти, в широки рокли, всичките една от друга по-грозни и по-лошо облечени. Беше отчайващо. Ах, къде е Франция, с красивите си момичета и сигурния им вкус!… Стиснала лимоните до сърцето си, чаках сигнала за връщане и гледах с нетърпение „Ому“, който се полюшваше, чудно хубав, закачен за шамандурата си. Той беше моят дом.

Слизането на брега и напускането му бяха епични във Възнесение, даже в най-тихите дни. В навечерието на заминаването ни знаменитите вълни, липсващи в Света Елена, започнаха да прииждат яростно, за да докажат съществуването си. Дойдохме на пристана в цяло шествие: Фред, кучето и аз, бележката от здравната служба и няколко кошници с продукти. Силните вълни идваха от северозапад, от срещуположната страна на бриза, обикновено по три, видимо ставаха по-големи, по-високи, издуваха се и се покриваха с пяна, все по-бързи, и накрая се разбиваха в брега със страшен рев. В пристана „Ому“ се люлееше от борд на борд. Лодката ни танцуваше като топчица върху струята на водоскок. Слисани, слязохме по каменните стълби и се спряхме, като се чудехме как ще разрешим тази трудна задача. Внезапно една неочаквана вълна се спусна върху ни като болид, изкачи се до средата на стълбата, поглъщайки кошници, куче, бележката и ни измокри до кръста. Оттегляйки се, тя отвлече една от обувките на Фред, който се събуваше и я беше пуснал, за да спаси Талоу. Не губихме време да се изтърсваме. Без да дочакаме следната вълна, грабнахме багажите си и успяхме да скочим със забележителна бързина в лодката. Фред загреба със сили, които дава отчаянието.

Размахвах сред вятъра мократа здравна бележка. Знаменитите вълни ни бяха дали една малка мостра от своята способност. Фред държеше да запази останалата му обувка, сигурно за случая, когато би изгубил някой крак. Но би трябвало да е от същата страна…

Носехме със себе си едно пиле. Направих пържени картофи. Оставаше ни вино от Кейптаун. Опасна комбинация за хора, които се готвят да тръгват отново по море. Следобедът ни завари така дремещи, че единодушно решихме да отложим заминаването за следната сутрин. И прекарахме няколко часа в любимото ни развлечение: риболов с кофа.

Край Възнесение „Ому“ беше постоянно заобиколен от рояк дребни черни рибки, не особено вкусни, но ужасно лакоми. Нахвърляха се абсолютно върху всичко. За една кора от банани ставаха страшни битки. Докато морето кипеше от ударите на опашките им и банановата кора подскачаше от пристъпите им, ние пускахме една кофа сред тях и изтегляхме шест-седем неведнъж. Прекарвахме часове да хвърляме каквото и да е в прозрачната вода за самото удоволствие да ги гледаме как се спускат, смаяни от тази невиждана лакомия, брутална като линчуване.

На другия ден, 9 април, в девет часа, отвързахме се от шамандурата, за да се впуснем в прехода, който изчислявахме приблизително на двадесет и пет дни, но който ни отне четиридесет и един.

Пасатите духаха силно, морето беше покрито с бели зайчета, а вълните все така се разбиваха в брега, плъзгайки се по плажа, и се връщаха със силно бучене. Вдигнахме двойните стаксели и се понесохме стремително в посоката на този странен път от облаци, който югоизточникът откъсваше от Грин Маунтин и отнасяше по морето до безкрая. Той беше над главите ни в продължение на повече от двадесет и четири часа.