Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (13)

Глава дванадесета
Кокосовите острови — Мавриций. Престой в Мавриций. Мавриций — Дюрбан

Морето бе доста развълнувано и небето — облачно. Нощта скоро заличи последните кокосови палми. Започвахме този преход от 2350 мили с голямо безпокойство, защото настъпваше периодът на циклоните, а в Индийския океан, особено в областта на Маскарейнските острови^[1] и Мадагаскар, те се смятат за най-страшни.

На 17 октомври духаше силен вятър от югоизток, т.е. кос, с голямо и неприятно люлеене. На следната сутрин беше рожденият ми ден, но морската болест ме държеше много здраво, за да мога да се заема с него. Все пак, от уважение към традицията, седнала на пода в кухнята, аз изпих чаша пунш. Вълнението ставаше все по-силно, палубата откъм десния борд беше непрекъснато под вода и животът ни изглеждаше труден. Тримата бяхме долу, Фред, Мико и аз, а капитанът — на щурвала, когато чухме ужасен вик. Като един се втурнахме на палубата: Луи бе сграбчил нещо черно, от което се стичаше вода. Като се вгледахме по-внимателно, оказа се, че това е Талоу. Насмалко щяхме да го загубим. Както обикновено той се разхождал внимателно по средата на палубата, когато нахлула една грамадна вълна, която наводнила всичко до височината на леера и го помела от пътя си. Тогава, не смеейки да изпусне щурвала, Луи бе надал вик, който ни бе накарал да се качим. Той го бе видял да плува отчаяно, отнесен сякаш от порой. Вълната го бе повлякла и за щастие бе го притиснала към една от вантите на бизана, където се бе задържал като по чудо, докато водата се изтече през отворите. После Талоу, съвсем замаян, хвърли кос поглед към слисания екипаж, сякаш искаше да попита дали не е извършил нещо забранено.

Това бе единственият път, когато той бе изпаднал в сериозна опасност. Не е нужно да казваме, че след това, повече от когато и да било, ние имахме грижата да го сваляме при бурно време, без да се разнежваме от протестите му.

Опасността от падане през борда в морето винаги е налице при малкия кораб, но не трябва да се мисли за това, иначе животът би бил непоносим. При девет случая от десет, ако някой от нас паднеше в морето, другите не биха забелязали веднага това и тогава връщането назад не би послужило за нищо, защото морето е твърде просторно. Да допуснем, че другите са забелязали нещастието. Те хвърлят буй във водата. Свалят двойните стаксели, с които е невъзможно да се маневрира, вдигат другите платна. Това отнема най-малко десет минути, и то при положение, че всичко върви добре и се работи трескаво. За десет минути все пак се изминава една миля. Пътят трябва да се мине в обратна посока, като се лавира и се търси из тази грамадна шир, пълна с падини и хълмчета, с гребени, нюанси и отражения, някаква си човешка глава. Ако някой не я е следил непрекъснато с бинокъл, това е съвсем невъзможна работа, която може да успее един път на хиляда. Единствено самолет може да я открие. Представете си, че това стане нощем и че по изключение някой се събуди: безполезно е даже да се опитва. Разбира се, все пак опити за спасяване се правят, и то до изнемощяване, но без някаква разумна възможност за успех. Това е една от опасностите на професията. Тъй като екипажът ни бе много малък, караше ни да бъдем предпазливи не само инстинктът за самосъхранение, а и дългът към другите двама. Изразът „Една ръка за кораба и една ръка за себе си“ никъде не е така верен, нито така наложително е спазването му, както върху кораб с малки размери.

Спяхме зле поради силното вълнение. Тъй като морето все повече се вълнуваше, разпънахме стаксел № 2, предназначен за лошо време. При все това барометърът още не спадаше. На 19 октомври, на някакви си триста мили от Кокосовите острови, времето съвсем се развали и се превърна в истинска буря, при вятър със сила 10 бала и грамадни вълни. Поставихме се на дрейф, под стаксел и зарифования бизан, и в продължение на 24 часа гледахме как вълнението нараства: ние съвсем скромно смятахме, че падините на вълните са дълбоки дванадесет метра. Това беше най-лошото време, което бяхме имали досега. Свирещият вятър откъсваше гребените от вълните и ги разпиляваше. „Ому“, както винаги, дрейфуваше великолепно. Беше сух и дръзко разтърсваше мачтите си при всеки пристъп на вятъра.

След шума отвън, след всичките тези писъци и грохота на морето, борбата с платната, свистенето на вятъра, който свиреше в ушите ни, и виенето на свят от клатушкането изглеждаше невероятно как „Ому“, задрейфуван, се изкачваше и спускаше заедно с вълните като някоя патица. Внезапно настъпваше затишие, сред което свистенето на вятъра се изостряше, сякаш бе ядосан, че се плъзга, без да причини повреди по това слабичко препятствие. „Ому“ устояваше. Морето престана да удря в него, защото той вече не му противодействуваше, и просто очарователно беше да се гледа как тези огромни вълни се изправят, готови да се стоварят, а се плъзгат под кораба, победени от тази разумна пасивност. Неописуем е контрастът между стихията вън, която се нахвърляше върху косите и дрехите, и относителното спокойствие в каютата, където бяхме като в кутия, със затворени люкове, затегнати здраво илюминатори, с доверие и почти удобно разположени. Ние се чувствувахме добре, като край огън в бурна зимна нощ. Даже по-добре, защото се примесваше някакво въодушевление и чудното съзнание, че сме сами, съвършено сами срещу безбройните сили на природата. През нощта белият огън играеше своя танец в мрака, докато бурята се изтощаваше в усилията си да го угаси, а безпомощните облаци воден прах лижеха фалшборда. На палубата цареше невъобразим шум, вътре бе неизразимо интимно, изпитвахме любов към корабчето си.

Аз страдах малко от морската болест и готвех свръхскромни ястия, почти механично. За щастие все още имаше банани. На края на втория ден този вегетативен живот ни омръзна. Времето не даваше никакъв признак на подобряване, а обратното. Барометърът сега бе спаднал и продължаваше да спада. Небето бе изцяло покрито и облаците се гонеха, ниски и бързи. Неизбежно се запитвахме дали всичко това не е в действителност някакъв циклон, но южната посока на вятъра си оставаше неизменна. Тъй като на всяка цена искахме да продължим пътя си, а не да стоим вечно из тези места, на които бе съдено да стават все по-опасни, решихме отново да поемем курс към остров Мавриций.

Към обед на 26 октомври, като установихме по взаимно съгласие, че времето се разведрява, което бе чиста басня, свалихме бизана и вдигнахме грота с два рифа. Това не бе лека работа. Вятърът се втурваше шумно извън хоризонта, нахвърляше се върху нас, опитваше се да отнесе мачтите и дрехите ни, изтръгваше платното из ръцете ни, които се мъчеха да го задържат, като чупеше ноктите и късаше кожата. Това тежко платно, което плющеше, изглеждаше живо и обладано от демон. При безредните скокове, които морето караше да върши лишеният от платна кораб, ние трябваше да работим с една ръка или да се напъваме с всичките сили на краката и на корема, за да не бъдем изхвърлени през борда. Виждахме, че устата на капитана крещи заповеди, но не ги чувахме и думите му веднага отлитаха към хоризонта. Бушпритът, последователно забождащ се във вълната и насочващ се към небето, пръскаше снопове пяна. Ако всяка част от действията с платната не беше извършена точно и бързо, трябваше да се започва отново. В такъв момент благославяхме небето, че бяхме добре обучени, добре пригодени един към друг, че се разбирахме почти без думи, че можехме да отидем към нужното въже със затворени очи, че не губехме време в напразни обяснения. Всичко подготвили и с добре обтегнат грот, ние имахме тридесет квадратни метра платна. Взехме курс на югозапад, доста скептично настроени, като очаквахме да видим, че платното, което не бе ново, ще се разкъса скоро на парчета. То устояваше добре. С вятъра, който духаше косо, ние плавахме отлично: средно седем възела. Така дни наред изминавахме по сто и шестдесет мили, но морето бе съвсем бурно и тъй като вълнението ни подхващаше косо, ние се движехме със страхотна скорост. Това е пробният камък за качеството на всеки кораб. Даже при бурно време, при заден кос вятър „Ому“ се държеше добре в морето. Планини от вода се доближаваха към нас, повдигаха ни като треска, със сила, която никакви думи не могат да опишат, с бруталност, идваща от дъното на морето и раздвижила хиляди тонове вода. Несъзнателно мислехме за неизмеримата мощ на природните сили. В продължение на една седмица върху палубата нямаше нищо сухо и всичко, което се намираше там, включително и кормчията, трябваше да бъде привързано здраво, под страх без много приказки да се окаже зад борда. Защото откъм борда, който бе на вятъра, върху нас се стоварваше грамадно количество вода. Морето, съвсем зелено, идващо насреща ни със скоростта на експрес, нараствайки с приближаването си, се стъписваше някак пред препятствието и се разбиваше в борда с трясък. Нашият висок фалшборд бе още веднъж обсипан с хвалебствия. Но той невинаги бе достатъчен. Трябваше да завържем люкчето на мотора, да вземем предпазни мерки за компаса.

Притежавахме само една мушама и две моряшки шапки, които минаваха от един в друг. Мико имаше една хубава дрешка, която не стигаше даже до коленете му. За щастие не беше студено и колкото по-малко дрехи обличахме, толкова беше по-добре, защото това ни даваше възможност долу да намерим други сухи за дежурството. Кормчията, шибан от водния прах, естествено нямаше време да се отегчава: резките отклонения на кораба го занимаваха изцяло, а освен това никакво зрелище не може да се сравни с това, което представляваше бурята. Изгледът на едно море, което трябва да гледаш отдолу нагоре, е доста внушителен, достатъчно величествен, за да погълне всички мисли. Ние се захващахме с крака за поставката на компаса, с ръце — за колелото на щурвала. От време на време от кабината идваше яростен вик, когато някой от нас, при някое по-силно и непредвидено разклащане, си удряше главата, събаряше някоя лампа или пък някои предмети изскачаха от полицата си, за да се блъснат в насрещната стена.

Нощем бе невъзможно да се запази запалена светлина. Бяхме купили две нови италиански противобурни лампи, малки глезли, които не понасяха вятъра. Кормувахме според посоката на вятъра и вълните. Щом бурята поутихна малко, Фред изрови нашия стар бял огън, свидетел на първите ни стъпки, който наричахме Матузалем. С лепило и кафява хартия той извършваше над него едно ежедневно малко чудо, изработено с търпение и сръчност, така че Матузалем издържа великолепно докрай.

Както винаги, корабът се управляваше добре. Рулят бе така лек, сякаш плавахме по някой канал. Беше цяла поема този рул. Той представляваше постижението на века ни и вече бе прочут в немалко пристанища, където бяхме накарали някои посетители да го опитат. На пръв поглед те бяха уверени, че той е разцентрован, толкова леко се въртеше. Тези, които го бяха държали с ръцете си, сигурно разпространяваха славата му, защото ни писаха от Съединените щати и от Нова Зеландия, където не сме стъпвали, за да ни искат чертежите му. Той бе замислен и изпълнен от една фирма в гр. Бом, Белгия. Предаването става чрез две рамена, монтирани върху две зъбчати колела с посока, противоположна на оста на колелото, като раменете придвижват един диск, монтиран върху оста на руля. С една дума, това е американската система Едсън, но много по-усъвършенствувана по отношение на гъвкавост, на опростеност и действеност. Оста е монтирана върху сачмен лагер и при всички обстоятелства, както в покой, така и във всякакво положение, достатъчно е едно докосване, за да се завърти колелото така свободно, както колелото на велосипед. По море едно петгодишно хлапе би могло да управлява „Ому“ при всякакво време, при условие, разбира се, да има точно око и достатъчно съсредоточено внимание. Водолиниите на „Ому“, които са много красиви, и разположението на платната, които са добре уравновесени, допринасят много за това.

В такова море даже голям кораб би бил на дрейф и ние също трябваше да направим това, вместо да плаваме като подводница. Ако все пак, даже с цената на известно неудобство, изминавахме шест-седемте си възела, това не е ли чудесно доказателство за държането в море на едно здраво и с уместно разположени платна корабче? Ние пътувахме добре на запад и накрая свикнахме с бурното море, с яростния му вид, с „разтърсването“, което никак не намаляваше. Нито за момент обаче не се уплашихме за кораба или за собствената си безопасност, защото „Ому“ бе истински кораб за открито море.

Впрочем, каквото и да ставаше на борда, животът продължаваше с ежедневните си занимания, с досадните си неща, с комичните си инциденти. Всякакво време създаваше навици, приспособени към движението на кораба. Морската болест си отиде сама, смятаща се удовлетворена след три дни, и аз приготвих палачинки с помощта на някои акробатични номера в кухнята. Долу всичко повече или по-малко беше мокро, защото палубата имаше нужда от поправка, пролуките да бъдат запушени с коноп. Леглата бяха украсени с пешкири, а подът — с парцали. Мико има голям успех, когато попита дали сме съвсем сигурни, че това не е ураган. Не, не беше, само доста бурно време, нямаше никаква грешка. Ние напредвахме, но най-малкото нещо, което можеше да се каже, беше, че си го заслужавахме.

Морето ни затрудняваше много повече от вятъра, тъй като силата му беше нечувана. Без видима причина понякога корабът правеше грамадни подскоци. Страната му откъм вятъра се издигаше из водата, а насрещният борд потъваше в голямата като планина вълна.

Фред бе окъпан на два пъти в кокпита, който целият се напълни с вода. За щастие той бе непромокаем (кокпитът, Фред също, впрочем). Два дни по-късно същото се случи и на мен. Като ме видя да шляпам из разпенената вода, приятелчето Фред се сети да измисли, че това било забавно.

Каютата ни можеше да се вземе за един от онези станове на номади-бербери, които се виждат из околностите на Маракеш. Всичко бе изцапано и в безпорядък, но такъв безпорядък, в който всеки знаеше къде да намери лесно своя минимум от дребни вещи. Не се миехме, разбира се. Дрехите ни бяха корави от сол. Трябваше да се избира моментът, за да се отвори люкът. Случи се веднъж или два пъти, точно в момента, когато го дърпахме, една вълна да нахълта вътре с едно почти весело блъскане и разливане, като наводни кухнята и масата с картите, и кушетката ми, която се намираше отчасти под стълбата. Забърсахме повърхностно. Човек свиква много добре да живее във влагата, която отнема горещината от изморените тела.

Сутрин по шуртящата, напръскана с петна от сол палуба събирахме маса малки летящи рибки, които морето бе изхвърлило на борда. Проверявахме силно измокрените въжета и всички места, където корабът понасяше най-вече повреди. Гротмачтата се извиваше като тръстика под дърпането на платното. Ден и нощ люшканата камбана удряше сред вятъра познат звук, който ни караше да се вслушваме, защото известяваше бурно време.

Така изминахме една трета от пътя, без нещо да ни предскаже, че останалите две трети ще са по-леки. Бурята продължаваше вече осем дни.

И все пак постепенно времето, изглежда, се поуспокояваше доста преди морето, което все още бе увлечено в яростта си. Но и то поради това, че все по-малко бе поддържано от вятъра, започна да стихва и вълнението спадна полека. 25 октомври бе първият ден, в който видяхме слънцето да пробива облаците и един лъч да пробягва по водата, покрита с пяна като с дантелен воал. Тъмносивото стана зеленикаво, просветля от бисерни искри. Морето се успокояваше. Нямаше вече вода на палубата, нито в помещенията. Боята бе пострадала, но всичко съхнеше постепенно и палубата бе чиста, сякаш изтрита с пемза. Въжетата бяха украсени с дрехи, които съхнеха, плющейки от силния бриз, и на 26 октомври следобед с радост чухме капитана да вика: „Отпуснете рифовете!“

Гротът се разгъна и вятърът изглади смачканите дипли. Движехме се все тъй стремглаво. На 27 октомври изминахме сто и шестдесет мили, без да имаме носещо течение. После, с разведряването на времето, нашата средна скорост намаля. Времето се оправи, стана хубаво и спокойно, а морето — синьо като в стъклопис. Можахме да се почерпим с маслините и уискито, запазени за „средата на пътя“. Отдъхвахме си. Сушахме се. Поемахме с всичките си пори отново появилото се слънце. Добре се бяхме отървали. Нищо счупено, никакви ефектни приключения, които спират дъха на читателя; но не се оплаквахме. Гордеехме се.

Именно тогава капитанът се разболя, т.е. всичките болести, които го измъчваха от Таити насам, се разраснаха и рязко се засилиха. При тази внезапна реакция той бе принуден да легне и да не напуска кушетката си. Никога не узнахме името на тази болест. Приличаше на някакъв вид импетиго, буйно разраснат, някаква остра фурункулоза, със силни сърбежи, които се разстилаха по цялото тяло. Нашият капитан, изваден от строя, лежеше на влажната си кушетка, разяден от циреи, трескав, изтощен, с неиздържащи вече нерви. Нощите му бяха ужасно мъчителни. Не знаех какво да измисля, за да му помогна. Давах му всичко, каквото имахме в аптечката си, но никаква полза. Прекарвах дните си, като се изключат дежурствата и кухнята, в поставяне на превръзки, изстискване на циреи, мазане на мехлеми, пране на бельо. Да, сега времето бе хубаво, прекрасно, морето — тихо и духаше един подходящ, постоянен вятър, но как бързахме да стигнем по-скоро! Не смеех да му направя инжекция с пеницилин, нещо, за което сега не бих се поколебала. Тъпчех го със сулфамиди, вътрешно и външно, а то се оказа погрешно. Така научих, че някои хора са неподатливи на тях, именно и Луи не ги понасяше. С една дума, положението му се влошаваше и точно защото бързахме да стигнем по-скоро, вятърът започна да става все по-лек. Нямахме настроение да се радваме на великолепното време, което настъпи след бурята, и все пак нощите, така тежки за капитана, бяха просто феерични на палубата, цялата обляна от пълнолунието. „Ому“ напредваше тихичко. Благодарение на това, че Мико бе с нас, подновихме дежурствата си от четири часа и изваждането на капитана от строя не ни наложи увеличаване на времето за дежурене. Но, представете си, въпреки това и аз не спях много, още повече, че под дясната мишница имах един антракс, за който нямах време да се грижа и който цъфтеше със силата на растение в наторена почва. Този неприятен период се обърква в паметта ми. Запазила съм само спомена за една серия от автоматично извършвани работи, за лицата на трима ни, посърнали от безпокойство. Фред бе поел длъжността на Луи, Мико също имаше повишение, но Луи продължаваше да следи от кушетката си работата и ние се редувахме да му докладваме. Но не беше шега. След тези дванадесет дни нервите на капитана бяха така изтощени, че той плачеше за нищо, а трудно е да гледаш сълзите на човек, който обикновено е твърд като гранит…

Отминахме остров Родригец нощем. Минахме много близко край него. Луи не бе изгубил съвсем ума и дума. Като знаеше, че го наближаваме, той се качи на палубата, огледа хоризонта, справи се с картата и накара да променим курса.

Три дни по-късно, на 4 ноември, в един часа сутринта кормчията забеляза светлините на Плоския остров. В четири часа целият екипаж беше на палубата. Намирахме се в насрещно течение със скорост четири възела, недалеч от наноса на Абата, съвсем стихнали. Батериите за пускане на мотора бяха изтощени и трябваше да изкачим генератора на палубата, за да им дадем малко сила. Моторът тръгна и ние прибрахме платната, които сега не ни служеха за нищо. Нямаше време за губене; трябваше ни час по-скоро пристанище и лекар. Изгревът ни свари край Кръглия остров, Змийския остров и Плоския остров откъм десния борд и остров Мавриций откъм левия борд, с разпокъсаните си върхове, смекчени от зеленината по склоновете им.

— Мико, островът ти! Защо не ни каза, че е толкова красив?

Но Мико не мислеше за нищо друго, освен да поспи още един-два часа. Той не прояви особен ентусиазъм. За него завръщането в родния край, въпреки че се радваше да види майка си, беше само една принудителна спирка и той мислеше вече за ново тръгване, след като се види със своите. С такива смесени чувства, облегнат на гика на стаксела, той видя отново планината Петер Бот, саваната и лагуната, из които бе скитал като дете.

Едва към обед стигнахме пред Порт Луи, като се борехме с насрещното течение. Капитанът, подобно на Лазар от гроба, напусна полумрака на кушетката си и излезе на палубата, за да поеме кормилото, желаейки да спази традицията. Навлизахме в прохода. Една моторница се доближи до нас и ни закара до кея. Издигнахме флагчето VV („Искам лекар“) и Луи изчезна долу. Скоро кеят се покри от семейството и приятелите на Мико, които му стискаха ръката, тупаха го по рамото, любуваха му се. Бяха нужни три часа и безбройни търсения по телефона, докато най-сетне здравният служител от пристанището ни даде свободен достъп и… нищо друго. Намерихме втори лекар, който, щом видя Луи, извика санитарната кола, голяма като автобус, за да го откара в болницата спешно. Болницата, където за съжаление трябваше да го оставя, беше доста бедна, но чиста и се намираше в Мока, приблизително на седем мили от Порт Луи.

Останалата част от екипажа бе насила отвлечена в Гран Бей, където живееше семейство Дюклер де Рош, сестрата и зетят на Мико. Това бе голяма вила близо до брега, един „лагер“, както ги наричат тук, с изглед към тихата лагуна и към островите, с чист въздух и филаоси, които напомнят борове, истински декор за удобен и приятен живот. Ние бяхме гости, не особено забавни, малко изморени тази вечер, и слушахме с половин ухо изреждането на погребенията, сватбите, ражданията и произшествията, станали през последните пет години, с които угощаваха Мико. Поставяха го в течение на нещата. Но прекарахме една чудесна нощ в „истинско“ легло, с небесносини чаршафи, след един хубав душ. Чувствуваше се ароматът на охолния живот и на одеколона. Тези малки подробности съставляваха прелестта на първия ден от престоя.

Онова, което най-добре опознах от остров Мавриций, бе пътят от Порт Луи до Мока. Изминавах го всеки ден с най-различни коли, петнадесет километра сред индийски смокини, червени дървета-пламъци, сини жакарандаси, мизерни и гъмжащи индуски села, които стигаха до болницата, където в антисептичната миризма капитанът страдаше и здравата се отегчаваше. Бяха четирима в стаята; в другите три легла върху белите възглавници се открояваха тъмни глави. Като болен Луи проявяваше наистина твърде голямо за един мъж благоразумие. Той ще запомни остров Мавриций с индуската музика, която радиото гъгнеше по цял ден, с тъмнокафявите сестри и с ястия от студен ориз, с индийската подправка и пилешкото, което беше толкова твърдо, че го наричахме додо. Додо е птица с плавници от един изчезнал вид. В средата на XVII век, когато холандците завладели Мавриций, открили там странната птица додо, която не можела да лети, нито да ходи и която не била годна даже за ядене. Плъховете, свинете и кучетата на европейците избрали за своя най-обикновена храна яйцата и малките на тази птица. Така че за по-малко от петдесет години додо съвсем изчезнала и били нужни още сто години, за да могат учените да я възстановяват с помощта на части от изровени нейни скелети. Една доста любопитна картина от Роеланд Савери и гравюри от епохата дават представа за нея. Накъсо, да окачествиш пиле с додо не е никакъв комплимент. Капитанът се мръщеше и всеки ден развивах зад паравана му допълнителни изобилни провизии. Завръщах се с цял товар от малки хартийки, изпълнени с препоръки и директиви: да се смени фалът на кливера, да се купят безопасни куки, да се опита местният ром (каква тегоба!), да се поправят платната, да се потърси хубава ветроупорна лампа и пр. Казвах му, че Фред и аз бяхме попаднали на най-очарователното семейство на света, че ни канеха навсякъде, че бяхме през цялото време на гости и нямахме време да работим. Но капитанът, макар и с единия крак в гроба, държеше екипажа си със здрава ръка. Така че ние откъсвахме от удоволствията в Мавриций време да работим на борда. Трябваше всичко да бъде готово до завръщането му.

Най-напред променихме мястото си; управата на пристанището отначало ни беше бутнала накрай света, откъдето, за да отидем в града, нямахме друго превозно средство, освен краката си, по един безкраен прашен път, без никаква сянка. Беше много неудобно, когато трябваше да отидем на посещение при Луи или да пазаруваме. Благодарение на Филип Дюклер дадоха ни едно много хубаво място за швартоване, близо до града, с нощен пазач, на две крачки от склада на митницата, където ни бяха разрешили да оставим всичко, което ни пречеше.

За Луи се грижеше един лекар от фамилията на Мико (изглежда, че половината от острова бе от грамадния род на Мико), едно мило и способно момче, с мустаци, извити като кормило на велосипед; всички го наричаха Лоло. Отначало той не можа да определи, пък и никой никога не е могъл да определи точно името на тази болест. Луи имаше ужасни кризи и пъпки дори по езика. След като се увери, че причината не е в кръвта, Лоло се реши да опита пеницилина и реакцията бе необикновено бърза. Състоянието му се преобърна като палачинка; за два дни Луи се обели от главата до петите, смени кожата си като кобра напролет и постепенно нервите му се успокоиха. Облекчена в това отношение, аз показах моя антракс на Лоло. Това беше най-хубавата синя пъпка, която той беше виждал през живота си. Две медицински сестри, които сякаш бяха натрити с орехови шлюпки, ме положиха на една маса и докато им се извинявах за загрубелите ми ходила, възрастен господин със съвсем безобиден вид ме бодна внезапно с една игла и аз загубих съзнание. Събудих се в едно легло сред няколко подобни легла, върху които почиваха индийки. Свят ми се виеше. Под мишницата си имах грамадна превръзка, но антраксът го нямаше вече. Скоро двамата оздравяващи можеха да си разменят съпружески поздравления. Отведоха ме тържествено в Гранд Бей, прелестен престой, през време на който всички се надпреварваха да направят живота ни колкото се може по-приятен.

За мен остров Мавриций си остава, въпреки боледуването на Луи и може би поради успокоението, което изпитах от бързото му оздравяване, моята предпочитана спирка, след Френска Полинезия. Дали поради любезността на маврициянците? Или поради атмосферата на „стара колониална Франция“? Или заради красотата на острова? Да, от съчетанието на всичко това.

Мавриций изненадва най-напред с разнообразието си. Големи са контрастите между острия профил на планините, които носят странни имена (Петер Бот, Трите гърди, Палецът), и „саваната“, покрита със захарна тръст, която се вълнува от вятъра; между южното крайбрежие, неспокойно както бретонското във Франция, и северното крайбрежие, по което, близо до тихото море, се редуват вили, кънтящи от детски глъч.

В Мавриций хората имат много деца, тъй като другите удоволствия са редки. Рязък е контрастът също така между изгарящия, гъмжащ и прашен Порт Луи и селищата, пръснати по хълмовете, от които Кюрпип е най-модерното, това, което най-малко прилича на градче от Дивия Запад, вилна зона, винаги потънала в дъжд, но поне свежа. Всичко това е доста тропическо, за да се хареса, пълно с големи палми, франжипании и бамбук. Малки мангусти тичат пред колелата на колите, маймуни обират най-дръзко клетките за пазене на храната. Впрегнати в каруци, дето са натрупани стотици кошници, индуските биволи внасят в пейзажа нотка на нужен понякога екзотизъм: броят на малките коли „Морис“, които сноват по пътищата, можеше да ни накара да забравим, че сме сред самия Индийски океан.

Мавриций се намира на пътя на циклоните. Всяка година от ноември до май той рискува да бъде обхванат в смъртен обръч, както действително е станало няколко пъти. Циклонът заема значително място във фолклора. Къщите са снабдени със специални, много здрави и дебели капаци и с големи железни пръти за задържане. Когато циклонът връхлети, никой не излиза, хората живеят в тъмнина, при мъждукането на свещите и газените лампи, с хранителните запаси, които имат. А през това време вятърът разтърсва къщите, събаря кулите, сваля покривите, изкоренява дърветата, унищожава плантациите и морето изхвърля корабите на брега.

Мавриций, бивш Ил дьо Франс, е бил убежище на корсари. Неговото име веднага ни напомня за Сюркуф^[2] и цялата тази епоха, изпълнена с външен блясък. Известни следи от това са останали в мебелировката на къщите, тъй като корсарите при случай не са стояли по-горе от пиратите и са се обзавеждали пищно за сметка на грабежите си. Останали са следи особено в езика, който говорят френските семейства. Той е изпълнен не само с чудесни архаизми, но и с термини, заети от мореплаването и преминали в текущия език, както напр. водоулей вместо водосточни тръби. Обичам неговото малко провлечено произношение, което, както в Антилските острови, има склонността да изпуска буквата „р“. Той отразява цялото очарование на тази малко нехайна страна, която не бърза да напусне миналия век, още така силно френска в старите фамилии с техните красиви любезни обноски, с техния безобиден шовинизъм, с тяхната изтънченост. Човек би помислил, че се намира в някоя френска провинция от началото на XIX век.

В Мавриций белият е все още господар. Той води тук полуфеодален живот, изпълнен с очарователна апатия, без припряност, почти безгрижен. Случва му се понякога да бие прислугата си, без правосъдието или прислужникът да виждат в това някакво безчестие.

Тук има твърде много индуси. Просто гъмжи от тях. Мизерията им е тежка, малко обезпокояваща, мръсна и така здраво вкоренена, че те никак не могат да се освободят от нея. Те се множат и покриват острова с деца, които пъплят безрадостно. Те не са симпатични на европейците и даже не се стараят в това отношение. Действуват за присъединяването на Мавриций към Индия, където все пак за нищо на света не биха искали да се върнат, защото знаят къде се живее относително по-добре. В този остров, открит от португалците, станал последователно холандски, френски, английски, преобладава индуската екзотика: пъстроцветните, неугледни храмове, дългите женски облекла, пазарите, малките ястия, приготвени в чест на боговете, и сметките, които се правят в рупии. Но старите френски семейства държат високо знамето. Що се отнася до англичаните (защото островът е английски от близо сто и петдесет години), едва ли човек може да забележи присъствието им освен в официалните отношения. Връзките ни с компанията Кебл Уайрелес в Мавриций бяха пак проникнати от приветливост, но по-сдържани, отколкото в Кокосовите острови.

Черните — креолките, както се казва тук — са потомци на роби. Тяхното правно положение се е променило, но съдбата им е останала същата, т.е. не толкова лоша, колкото си я представяме. Тези креоли имат симпатично кръгло лице и отегчителната бавност, присъща на расата им. Големи черни бебета. Няколко китайци довършват картината на цветовете, която има за музикален фон „сегасите“^[3] на креолите и кънтящия звук на ма-жонга^[4].

Запознаха ни с всичките красоти на острова и грозотата на Порт Луи остави слаб отпечатък в паметта ни. Градината на грейпфрутите разстла пред нас ботаническото си великолепие. Близо до едно езерце, покрито с лотоси, се издига гробницата на Павел и Виргиния, празна гробница, символизираща може би безполезните скрупули на девствеността и онази неразбираемост, с която в наши дни се посреща тази трогателна история. От друга страна, ни накараха да опитаме маврицианската кухня, която е съумяла да използва местните продукти, като е съчетала френската изтънченост с индуските подправки. Китайците умеят да правят чудесна супа с криви раци от остров Родригец. Този вид раци се хранят с ядката на кокосовите орехи и от тях се получава едно от най-вкусните ястия на света. Спомням си, че за първи път го опитахме в службата на нашия приятел Раул Ноел, под приятния поглед на една препарирана еленова глава и поднесен от един пион (така наричат тук прислугата). Никога не съм виждала някой да се тъпче така както Фред тази вечер, ако нямаме предвид Луи на следния ден в болничното си легло. Поканите валяха и тъй като Луи действително беше по-добре, разрешиха му (Нещо нечувано в болничната практика!) да отсъствува до полунощ.

Неизброимата фамилия на Мико, великолепна във всяко отношение, изглеждаше пръсната из целия остров и това бе много удобно за нас. Всички тях ние ги наричахме „чичо“ и „лельо“. Тяхната любезност ни улесни в много неща и направи завинаги скъп спомена за техния остров. Един платнар от яхтклуба закърпи платната ни безплатно. Техници поправиха мотора, без да ни вземат нещо. Подариха ни въжета за мачтите. От тази спирка излязохме напълно подготвени.

Най-сетне капитанът слезе от планината си тържествено, полуоздравял. Фред и аз, с ръце зад гърба, очаквахме прегледа му. Той тикна носа си под всички въжета, в снажданията и свързванията им, разгъна платната, опита боята и най-сетне изрази едно смекчено удовлетворение. Той никога не е бил от онези, които ви отрупват с комплименти. Но имаше здрав и свеж тен, изглеждаше отпочинал. Можехме да тръгнем, нали и това бе необходимо. Още ден-два хвърчахме от вечеря на вечеря. В навечерието на заминаването ни майката на Мико, за която се говореше винаги, но която никога не се виждаше, падна от небето, завръщайки се от Мадагаскар. Чакахме само нея. Най-сетне бяхме предали стоката в сигурни ръце. Тя не можеше да се нагледа на своя палавник, когото петгодишното отсъствие бе превърнало в мъж.

На 20 ноември един последен обед ни събра във „Флор Морисиен“. Цялата сутрин бяхме прекарали в препусканията преди заминаване: пазаруване, вода за пиене, газьол, документи, бележка от здравната служба и пр. Минахме у неописуемия Апаву, доставчика на моряците, за да хвърлим последен поглед върху странните косми, които излизаха от ушите му.

Следобед, задоволени, обсипани с цветя, отрупани с плодове, с тъга в сърцето, ние стискахме безброй ръце. „Ому“ отвърза швартовите си въжета.

Мико, от палубата на влекач от пристанището, ни изпроводи, силно огорчен, че не може и той да тръгне отново по море. Съжалявахме, че оставяме след себе си това мило момче, което така добре се бе приспособило към бордовата атмосфера. Надявахме се някой ден да го срещнем отново в Таити.

Управителят на Кебл Уайрелес, един маврицианец, силно пристрастен към платноходството, ни поздрави на минаване от палубата на яхтата си. После морето ни грабна отново с взискателността си и едва ни остана време да се обърнем, за да погледнем още веднъж острия профил на тази хубава спирка.

Отначало имахме лек ветрец и хубаво време, което постепенно се промени. Вдигахме и сваляхме платната, като търсехме най-подходящото положение. Вятърът измени първоначалната си, югоизточна, посока, сякаш и той търсеше направлението, което ще му хареса. Известно време той бе насрещен и прекарахме няколко часа на дрейф, смятайки, че е ненужно да променяме галсовете без особена полза. После задуха на югозапад и се засили. Образува се вълнение. Тъмни и ниски облаци закриха небето. Времето се помрачи и изглеждаше опасно. Но ние бързахме и нямаше да спрем, преди да сме заобиколили южния край на Мадагаскар.

Луи започна с криза на обезсърчение. Омръзнал му бе този живот. Да, не бива да се мисли, че морякът не изпитва отпадналост, както първия срещнат колоездач. Но можехме да се надяваме, че след този последен лош преход почивката в Южна Африка щеше да представлява намаляване на грижите, нямаше да има вече това бързане, щеше да повиши самочувствието му, което впрочем и стана. Публично порицаваме този живот, но въпреки това го търсим (виж по-горе, глава II)!

Никога не сме имали толкова променливо време. Сезонът на дъждовете бе започнал и пасатите не бяха вече постоянни. Слаби ветрове от всякакъв вид, необяснимо силно вълнение, студени и влажни нощи, чести превалявания, ниско небе. Пресякохме чисто и просто Тропика на козирога и като променяхме постоянно курса и галса, под небе, последователно покрито и ясно, стигнахме все пак южната част на Мадагаскар. Това бе най-опасното място за ураганите. Свихме глава между раменете и го преминахме. Но веднага я вдигнахме живо, за да видим как минава първият ни албатрос.

Той е царят на птиците и по-добре от орела символизира силата и свободата. За да го прецените истински, трябва да го видите при облачно време как минава с острите си криле над развълнуваното море, сивобяло като него, когато вятърът откъсва от вълните снопчета пяна. Над този суров свят царува албатросът, разперил дългите си криле, носейки се с чудесна лекота ниско над морето, и неговият вик олицетворява цялата жестокост на пустите пространства.

С хищен и втренчен поглед, той лети горд, силен, несломим.

В събота, 29 ноември, Талоу навърши седем години. Дадох му една чаша кондензирано мляко, подсладено хлебче и го сресах. Беше също и „Светата Хилядна Миля“, малко пренебрегната, откакто ги имахме толкова много зад гърба си. Наслаждавахме се на вкусните ананаси от вилата на Раул Ноел.

Постепенно, откакто бяхме излезли от топлия коридор между тропиците, нощите ставаха по-студени и по-влажни. Нито за момент нямахме спокойствие: дъжд, хубаво време, повеи, променливи ветрове; морето се вълнуваше, успокояваше се и отново се вълнуваше. Понякога едно диво люшкане ни разклащаше. На юг от Мадагаскар имахме други неприятности от магнитно естество и установихме наличието на течение с посока към север, за което и дума не ставаше в „Мореплавателните упътвания“.

2 декември бе ознаменуван с яростна буря, придружена от всички съпътствуващи явления: светкавици, гръмотевици, дъжд като из ведро. Един особено свиреп вятър ме свари на щурвала. Парализирана, с внимание, съсредоточено в деликатността на кормилото, оглушена от дъжда и гърма, увита в мушамата на общността, в която се губех, съвсем забравих да предупредя капитана. Но той усети, че нещо става, и подаде глава през люка:

— Дявол да го вземе! Не можеше ли да ме извикаш? Фред! Трябва да се свалят стакселите!

Въртях очи като безпомощно кученце. За пет секунди те прибраха стакселите под истински пороен дъжд, който биеше хоризонтално. Небето имаше оловен цвят, прорязвано от златото на светкавиците. Бурята продължи три часа, след което, разбира се, вятърът съвсем стихна, оставяйки ни да се люшкаме като глупаци из побелялото от пяна море. Водата бе проникнала през цепнатините на палубата и долу шляпахме във вода. После вятърът се върна и почна да се увеличава равномерно, докато през нощта стигна до силата на буря. Решително ни глезеха… Но капитанът бе взел предпазни мерки: преди залез-слънце ние бяхме на дрейф с два рифа върху грота и вятърът можеше да си духа. Дванадесет часа югозападен вятър със сила 8 бала и силно развълнувано море. Във влажните си кушетки четяхме влажни книги. Беше дванадесетият ни ден по море.

Към обед небето отчасти се изясни, времето започна да се оправя, вятърът задуха на югоизток и ние продължихме пътя си. Този малък повей и течението ни бяха накарали да отстъпим доста назад. Сигурно щастието бдеше все пак над нас, защото времето бе хубаво и спокойно, когато се скъсаха въжетата на вистрелите и всичко се свлече долу. Прекарахме една сутрин в сменяването им. На обед всичко беше наред. Капитанът, залепил око за секстанта, се опираше на гика на бизана в усилията си да докара слънцето там, където желаеше, нещо, което винаги съм намирала твърде самонадеяно. Даже фараоните никога не са отивали толкова далеч. Бях на кормилото. Внезапно извиках: „Земя!“

Той подскочи, сякаш го бях боднала с игла отзад. Никак не очакваше това! Но не беше шега: африканската земя се очертаваше много ясно на хоризонта. Тази област бе пълна с изненади. Изчисленията се подновиха. Фред и Луи, с глави, изпълнени с цифри, се опитваха да комбинират въздействието на теченията, магнетичното отклонение на компаса, отнасянето встрани по време на дрейфа, преждевременното появяване на земята и възрастта на кучето на капитана. Беше трудно да определим в тези условия положението ни по отношение на брега. През това време вятърът стихна.

Спахме много малко. Напредвахме едва-едва.

Най-сетне в полунощ блесна тихата светлина на един голям град. Дюрбан ни послужи за ориентир и потвърди резултатите на математическите изчисления. Светлината се изясни и се разложи на хиляди отделни светлинки. Гледах втренчено. Това бе първият ни голям град от Казабланка насам. От Африка в Африка, през три океана.