Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (14)

Глава тринадесета
Южна Африка

От Южна Африка очаквахме всякакви неща, едновременно чужди и по-близки до нас от всичко, което бяхме видели от Испания насам. Преситени от екзотизъм и странности, ние бяхме изненадани най-напред от звученето на собствения ни език. Някаква моторница ни доведе до близка шамандура, в очакване на властите, и хората на борда й говореха не холандски, а някакъв африкаански^[1], който звучеше в ушите ни като западнофламандски.

В 6 часа сутринта вдигнахме жълтото флагче и проникнахме зад вълнолома. И както винаги първото нещо, което ни порази, беше чуруликането на едно птиче. Пристанището на град Дюрбан беше много голямо, пълно с параходи. Три големи товарни кораба, закъсали пред дигите, чакаха ред да влязат.

— Виж тези фрегати — каза Луи. — А ето и една корвета^[2]: същия тип, както „Компас Роз“ в „Жестокото море“^[3].

Откъм десния борд се виждаха няколко басейна и кейове, покрай които се редуваха всякакъв вид кораби, имаше отлив. В залива, по ивиците оголен пясък, ходеха морски птици и фламинго. Времето беше много хубаво. Бяхме доволни, изморени, обзети от възбудата, предизвикана от пристигането. Фред изглеждаше смутен от небостъргачите, архитектура на един забравен свят, сякаш бяха храмове на инките. Никой не се съгласи да закусва. Преходът беше труден, променчив, но в душата си се поздравявах, че още не можех да говоря за циклоните като познавач. Не държах много на такъв опит, рядък и славен, но изпълнен с гибелни опасности за този скъп кораб, който представляваше всичкото ни имущество. Да си призная, бях неспокойна вдън душата си през време на целия този преход.

На обед заемахме вече една шамандура в пристанището за яхтите, поставена любезно на наше разположение от двата яхтклуба, нещо, което ни освободи от грижите за швартоване и котви, работа, твърде необходима в тази страна, където често вятърът духа здравата. Освен това Джими Уайтъл от Роял Натал яхтклуб ни предложи да ползваме безплатно моторната лодка, която денонощно обслужваше яхтите на клубовете.

Намирахме се на спокойствие, по-скоро далеч от кея, с бушприт, насочен към вълнолома, който предпазваше басейна. Потръпвам при мисълта за живота, който щяхме да водим, ако към „Ому“ имаше достъп направо от кея, без да се минава през Пойнт яхтклуб.

И така бяхме жертва на тълпа посетители, всичките подтиквани от най-добри, обезоръжаващи намерения. Изглежда, хората понякога забравяха, че корабът бе наш дом, където трябваше да се храним, да спим, да се мием и обличаме, да почистваме и подреждаме кабината, и че работата не се уреждаше както в обикновена къща, където можеш да оставиш гостите в салона и да изтичаш до банята или кухнята. Но нашите посетители бяха винаги натоварени с подаръци, с покани и любезности и наистина щеше да ни е срам да се покажем като невъзпитани. Нали все пак белгийските кораби в Дюрбан не се тълпяха; така че не биваше да оставим лошо впечатление. Ненадейно бяхме въвлечени в един водовъртеж от нови лица, който можеше да се сравни само с този в Кейптаун.

Зад нас Дюрбан разстилаше голям лукс от нови къщи и магазини, от банки и кина. Още не съвсем „голям град“, за да води шумен и напрегнат живот, имаше широки улици с много градини, с дървета-пламъци, резидентски квартали с изискан вид. Това бе най-английският град на Южноафриканския съюз. Говорът, който първи бе поразил слуха ни, се оказа изключение: в града чувахме и говорехме само английски, освен в отношенията ни със „Саук“ (радиото), които се осъществяваха на южноафрикански език.

Има един знаменит начин, по който човек ловко може да се освободи от журналистите и репортерите: да ги посрещне решително като обикновени хора и да ги направи свои другари. Приключвахме интервюто за пет секунди, а после преминавахме към сериозни неща, разговаряхме, осведомявахме се и тръгвахме заедно по разходки и гощавки, които не беше предвидено да бъдат предмет на публикуване.

Скоро ни омръзнаха прелестите на центъра на Дюрбан; място, удобно за покупки. Моите момчета не са като другите: обичат да разглеждат витрините. Към големите нови коли, които се движеха из града, се примесваха прочутите рикши, теглени от зулуси в техните екстравагантни многоцветни и бойни костюми. Те препускаха с лек тръст своя впряг като чистокръвни жребци с дългите си крака. Сигурно биха направили чудеса на олимпийските игри. Бях се отпуснала с пълната си със зеленчук чанта в леката двуколка, обзета от известно стеснение, каквото изпитват европейците, несвикнали да бъдат возени от човешка сила. Това не ми се случваше често, защото бях монтирала колелото си. То ми осигуряваше известен успех. В Дюрбан не се виждаха много бели да карат велосипед, още по-малко бели жени и съвсем никак дребни бели жени, стърчащи върху мъжко колело. Карането вляво ми даваше възможност да изпитвам пикантното чувство, че влизам ненаказано в прегрешение.

Крайбрежието на Дюрбан, откъм Блиу Лагун, с вилите си, плажа си, виенските си колела и своя Луна парк върху дигата приличаше на някакъв облян в слънце Рамсгат^[4]. Към северната част на града крайбрежието беше по-красиво, по-пусто, пясъкът — по-златист. То беше обградено с дюни. Отзад се намираше резерватът на зулусите, началото на истинската Африка. Но в Дюрбан отношенията ни с природата бяха напълно изместени от отношенията с хората.

Първо, ние бяхме в почивка или поне се надявахме да бъдем. Желанието ми бе да снабдя трапезата с изобилие от прясна храна с цел да дам възможност на екипажа да понапълнее малко и да го наситя с необходимите витамини. До нас една моторна яхта, носеща името „Джюн“, служеше на един господин, твърде вероятно израилтянин, да уталожва страстта си към риболова. Той беше чудак. Олицетворяваше практичността и язвителната жизнерадост. Международните морски правила ли? Не бяха създадени за него. Червени огньове, зелени огньове, предимство на минаване — нищо не искаше да знае. Корабът си беше негов, направен, за да лови риба. Останалото бяха измислици, създадени за хора, които нямат пари. Той беше купил наскоро един док, за да има удоволствието да сложи „Джюн“ на сухо, когато поиска, и то без това да му струва нещо. Беше малко нещо парвеню, но така прям! Цените на нещата беше любимата му тема. Веднъж ни извика: „Хей! Пст! Слушайте! Аз съм хотелиер. Имам няколко хотела. На ваше разположение са. Идвайте да се храните и да спите, докогато желаете, всеки ден“. Малко изненадани, ние не отклонихме лесно това чудесно предложение. Вече си представях цял един месец, прекаран в отпуск, без покупки, без готвене, без миене на съдове. Уви! Отидохме да се нахраним два пъти и яденето се оказа толкова „здравословно“, толкова английско, така лишено от най-обикновените подправки, като солта и пипера, така богато с настъргани моркови, резенчета от цвекло, безвкусно месо и царевични пудинги, че моите момчета ми направиха честта да предпочетат кухнята на борда ни, комплимент, от който с удоволствие бих се лишила.

Нощта настъпваше с едно пищно изобилие от светлини. Пристигаха или заминаваха пътнически параходи, целите осветени. Тъй видяхме да заминава „Клипфонтейн“, който на следния ден попадна върху една скала край Лоренцо Маркес без човешки загуби. Една норвежка китоловна флотилия, придружена от кораб-завод, очакваше удобно време, за да замине за Антарктика. В събота и неделя малките платноходни корабчета с дузини се въртяха в кръг около шамандурите в залива, като комари около лампа. Една от главните категории беше тази на 30-те квадратни метра платна, които всяка година се състезаваха за купата Липтън. Състезанието се оживяваше от съперничеството, полуужасяващо и полукомично, между Джими Уайтъл и някой си Фред Медоу, голям любител на шегите, който в мое лице намери достоен съперник. Един съботен ден участвувах в екипажа му, който здраво държеше и който доведе до победа. Караше ни да се трудим като роби и крещеше забавни ругатни на ожесточения си съперник. Можех да избера развлечение, по-друго от яхтата, но тези 30 кв. метра, които пореха водата като акула, бяха чисто състезателно корабче, което бе така различно от „Ому“… То бе предназначено да се движи бързо, а „Ому“ — да прави околосветско пътешествие.

В Дюрбан открихме няколко белгийци и даже неколцина от Ганд. Веднъж влязох случайно в някаква нова бакалница и ми се стори, че русата личност, която обслужваше там, има особено произношение. „Французойка ли сте?“ — я запитах на английски.

— Йес.

— Тогава по-добре да говорим на френски, ще ни е по-лесно.

— Да. Аз даже по-скоро съм белгийка.

— Защо не казахте по-рано! Аз също. Ами откъде сте?

— От Брюксел.

— Десет години съм живяла там, еди-къде си.

— И аз също! — каза тя, силно изненадана. — Ходех на училище в института Дасшбеек.

— И аз също — добавих на свой ред, за да не остана назад.

Едва не скочи на врата ми. Съжаляваше за Брюксел, макар да беше добре тук. Извикани, появиха се мъжът и синът й. Трябваше да им гостуваме и да изядем и изпием почти половината от запасите им. С трогателна носталгия г-жа Абрахам ни тъпчеше със студен ростбиф и неаполитански сладолед, като плачеше. Тяхното брюкселско произношение ни вълнуваше и бихме останали да ги слушаме с часове. Тържествувахме, като виждахме, че до такава степен са останали наши хора и че никак не са застрашени да бъдат погълнати от новата страна.

Големият интерес към скромното ни корабче, подсилен от една-две статии в ежедневниците, сякаш бе засегнал всички здрави слоеве от населението. Дюрбан се интересува от морето. Моторната лодка на клуба никога не се движеше празна. Тя стоварваше на палубата ни деца и баби, работници и индустриалци, белгийци, французи, маврицианци, германци, англичани и даже южноафриканци. Никак не звучеше банално да чуем един русин да пее в кабината „Виван Бома“^[5]. Тед Хаукей, хумористът от Кокосовите острови, ни изпрати дъщеря си, която нямаше дарбата на баща си, но свое собствено предимство, което надминаваше всички други; беше на осемнадесет години и така свежа, че да ти се поиска да я захапеш.

Посетител от първия час и приятел до последната минута, такъв беше Джери, едър млад човек, ерген, с рижи мустаци, които стърчаха сред една червендалеста, кръгла физиономия, сякаш за да компенсират отчайващата липса на коси по главата му. Той живееше на борда на своята яхта „Уайт Сил“ („Белият печат“), с която после се завърна в Лондон.

Между две посещения ние се занимавахме с поправяне на палубата и с бояджийство. Корабът никога не е в изряден вид, защото, докато се свърши с единия край, трябва отново да се почне с другия. От време на време идваше по някой доброволен помощник, на който давахме лист гласпапир и разрешението да изразходва енергията си върху малкото оцелял лак. Веднъж, когато двамата мъже, прави в лодката, размахваха желязната четка в чудесен небрежен тоалет, с тяло, окъпано в пот, примесена със стърготини, моторницата докара Джордж Мур, репортер от радиото в английския отдел, който с почетния си вид на китайски мандарин прикриваше цял рояк от красиви, елегантни дами. Трябваше да видите как мъжката част от екипажа напусна моментално лодката и се втурна долу, където се сборичка за сапуна, и се изви вихър от кърпи и чисти ризи, а бръсначът захвърча във всички посоки по лицата им. Те ме оставиха, жалка и изцапана като тях, да забавлявам гостите, докато кабината се освободи. Всред гостите беше дъщерята на белгийския консул, подобрен тип на Мартин Карол, кръстосан с Мишела Морган^[6], и две пленителни, много забавни брюкселски стюардеси. Това обясняваше внезапния пристъп на чистоплътност у моите момчета. Как искате да работим сериозно в такива условия? Пък и времето беше непостоянно и доста неудобно за продължителна работа. Неприятно беше да се работи на части, с постоянни прекъсвания.

Този Южноафрикански съюз е пълен с проблеми. Г. Малан^[7] бе затрупан с тях: заселването, което желаеше, като същевременно се стремеше да ограничи броя на англичаните, с черните, които са толкова по-многобройни от белите, че застрашават да ги погълнат с просто смайващото рудодобивно и селскостопанско процъфтяване. Както в Мавриций, докараните индуси се размножаваха бързо, главно в Дюрбан, където заемаха цял квартал, забавен като някаква малка Калкута. Там се виждаха тези „медисин шопс“, със силната им миризма, пълни с черни неща: лекове и балсами за и против всички болести, особено за любов, стрит на прах рог от носорог, изсушена опашка от лъв, раковини, посивели от прах, четина от слон, плавник от кит, люспи от риба, кожа от змия, човешки нокти и сигурно също лиги от жаба и кръв от новородено. Вътре, клекнало, се намираше някакво загадъчно подобие на факир, самото то толкова тъмно, сухо и така неподвижно, че едва се различаваше от стоката си. Други дюкянчета пламтяха в разните нюанси на червеното — чушки и други подправки от най-различен произход: Бомбай, Мадрас, Чандернагор, Патна. На пазара продаваха кожи от лъв, леопард и зебра, които силно ме изкушаваха. И наред с всичките ми домати и зелки защо да не купя една леопардова кожа? Една туземка със старинна прическа, моделирана от червена глина, ме отклони от това намерение и аз я послушах. Истински туземци се срещаха доста рядко в Дюрбан. Те живееха в резерватите във вътрешната част на областта зад града по свой начин, според обичаите си, в своите „краали“^[8], като властите ги предпазваха от белите.^[9] В една част от Долината на Хилядата хълма човек можеше да ги види свободно. Там организирани зулуси излизаха от колибите и играеха без увлечение по нареждане на екскурзовода всеки ден от девет часа сутринта до четири следобед (когато имаше посетители), с изключение на неделя. Стана ни неудобно за нашите камери и оставихме да се възхищават с лековерие на зрелището старите дами със сламени шапки и туристите с жокейски каскети, слезли от един автобус. Нас ни интересуваха повече истински краали, където хората живееха по свой естествен, първобитен начин.

Долината на Хилядата хълма, гледана отгоре, бе като огромна пухена завивка. Тя беше мъхеста, закръглена и издута, изпълнена с вдлъбнатини и леки издутини, покрита с ниска като плюш зеленина. Валеше като из ведро. Негл Дам, язовирът, който снабдяваше Дюрбан с вода, реката Умгени, керемиденочервената земя — всичко това трябва да е прекрасно, когато е огряно от слънцето… Но този Натал бе доста цивилизован. Пътят бе осеян от хотели и ресторанти. Никак нямаше африкански вид, „Тук не мирише на лъв“, би казал Тартарен. На връщане спряхме насред пътя, на място, добре известно на маймуните. Те пристигаха, иронични и безсрамни, да искат банани от минувачите и хвърляха корите в лицето им. Тези маймуни имаха хубав, пъстър сив цвят, муцуна с формата на сърце и светлозелен задник, с най-изразена похотливост.

Расовата дискриминация е извънредно строга в Южна Африка. Колониалната система навсякъде допуска ужасна грешка, като счита цветните хора за по-низши. И се заема да ги „цивилизова“, да ги покръства, да ги учи да подражават на белия човек, вместо да ги научи в крайна сметка да станат по-добри черни.

Но въпросът е изключително сложен, изтъкан от финансови съображения, примесени със страха от тяхната многочисленост, обкован от глупост и суета. Много често самите колонизатори не са били цивилизовани. Сега, когато са тук, в Африка, те се закотвят, вкореняват се и експлоататорският проблем влече след себе си този за статута на чернокожия човек. Всеки ден, още на закуска, министър-председателят на Южноафриканския съюз намира пред себе си тази главоблъсканица.

На пощата имаше гишета за бели и за цветни, на гарата — отделни входове, в градините — отделни скамейки, места в автобусите, като че ли белият би се почувствувал замърсен от присъствието на чернокож човек до себе си. И обратното. Това е съвсем безсмислено, защото срещате черни навсякъде из улиците и в собствените си къщи, където те са ваша прислуга и живеят под вашия покрив. Това е безсмислено, но поне засега не се намира друго разрешение.

Наближаваше коледа и из улиците се движеха тълпи, носещи малки пакети. Фред запуши всички илюминатори и изкопира една дреболия от стотина снимки, пощенски формат, върху които нашите физиономии се усмихваха на далечните ни приятели.

Без елха и без бял имел^[10] тази коледа в Дюрбан с нищо не напомняше за божественото събитие. Тя се очертаваше главно като изпълнена с масови насмуквания. Журналистът Дени ни беше вече почерпил, когато ни представи един грамаден шотландец във фуста, който току-що бе прекосил Африка пеша, с раница на гръб. Беше дошъл в Дюрбан да си лекува разширените вени! Жената на Дени, доста хубава кукличка, издута като възглавничка за игли, ми постави най-странните въпроси. Женските въпроси често са ме обърквали. Например: как се грижите за тена си през време на пътуването? Колкото и да се стараех да се покажа по-скромна, отговорите ми ги караха да издават викове от ужас. Господи, моят тен! Та можех ли да им кажа, че се случваше да се мия само със солена вода, че от една година не бях виждала капчица крем? Купувах си бурканче колдкрем, което намирах шест месеца по-късно затиснато между пода и обшивката от летви под леглото си, в съседство с един бидон черна боя. Но честта бе спасена и кремът Х би трябвало да ми плати комисиона за рекламата, която му правех. „Как постъпвате, когато свършите водата“? — беше един от другите въпроси и още: „Как се справяте с работата си, когато кухнята се люлее?“

Отговор: „Принудена съм да я оставя да се люлее и да се люлея малко и аз самата“.

Дени, загрижен поради това, че бяхме самотни чужденци, още с пристигането ни покани мило за Бъдни вечер. Празненството премина в струпването на тридесет души в един малък апартамент, тридесет души, които не се познаваха и които добросъвестно наливаха, колкото могат, повече напитки в гърлата си, разказваха истории, играеха на детински и едновременно леко еротични игри, гризяха сухи сладки и колкото нощта напредваше, толкова повече забравяха възпитанието и задръжките си. Горко на този, който останеше трезв, защото би потънал в тъга. Бях изненадана, като видях Луи, който съвсем определено е учтив, да гълта от скука такова количество бренди, че от единадесет часа нататък се развесели и почна да ми става забавно. Фред, олимпийски спокоен, гледаше смаян как капитанът му привлича женички на коленете си. Стори му се, че вижда самия весел йога.

Едно страшно главоболие ни наказа за този изблик на дружелюбие. Като се възстановихме със силно кафе, ние развихме подаръците си. Бях купила ризи, тъй като бяха на мода полезните подаръци. Бяхме целите затрупани в хартии и канапи, из които се подаваха три недоспали, но щастливи лица. Моите момчета бяха добре пресметнали: подариха ми шевна машина, която според тях щеше да служи да им приготвя дузина шорти и която по-късно щеше да им струва скъпо с щампосаната на цветя материя.

За коледния обед бях направила някои покупки и бях оставила в хладилника на клуба едно пиле, лангусти… Но не ни се удаде случаят да устроим пиршество на борда. Джордж Мур, жизнерадостен и внимателен, който бе станал нашия любим радиорепортер, ни покани да изядем у дома му традиционните пуйка и плъм-пудинг. Впрочем това бяха двете единствени условни неща в това студио, което ни допадаше на сърцето, със стени, покрити с книги, изпълнено с всевъзможни дреболии, от които нито една не беше банална. Всяко нещо отразяваше частица от неговия вкус, уверено, че е любим предмет, включително и жена му, с чудесния й глас и прекрасните й очи.

През това време пилето ми чакаше търпеливо в хладилника. „Нищо — каза Луи, — ще остане за утре.“ На следния ден бяхме в лодката, заети с измазването на корпуса, когато една непозната в светлозелени дрехи ни повика от вълнолома. Това беше снажна, русокоса личност, с приятен вид. Тя ми каза решително: „Имам една пуйка. Помислих, че мога да ви поканя да дойдете у дома. Ще бъдем очаровани да ви посрещнем. Вярвам в набързо взетите решения“.

Фред и Луи тутакси грабнаха бръсначите си. Спомних си за пилето. Час по-късно, още зашеметени, бяхме насядали пред втори коледен обед. Домакинята, енергична и оригинална жена, преливаща от жизнерадост, ни покори. И най-малката дреболия я очароваше. Тя изразходваше творческата си енергия, като се занимаваше с керамика и изпълваше тази тиха вила с ехтящи песни и шум. Семейство Рейерсбах ни показаха университета, който се издигаше над залива, неговата зеленина, покриви и дърветата-пламъци в самия им цъфтеж, които бяха украсата на града.

Много желаехме да отидем по-навътре в страната, да разгледаме резерватите за животни, Хлюхлю и Крюгер парк, да прекосим планини и обходим савани, но всичко това означаваше стотици километри, беше много далеч и твърде скъпо. Даже и да можехме да заплатим или да се възползваме от някоя покана, все пак не бихме напуснали „Ому“, а освен това съществуваше постоянният въпрос с кучето. Не можехме да го оставим у близки на сушата, а кой би идвал всеки ден да го храни и да го разхожда при отлив по пясъка? Обичахме твърде много нашия толкова смешен и толкова мил Талоу, но, признавам, кучето представлява голяма пречка на борда и без съмнение не ще замине вече с нас. Нито то, нито друго куче.

Времето в Дюрбан през този период беше крайно променливо. Понякога валеше, понякога беше жарко. Североизточният вятър се редуваше с югозападен, и двата духаха много силно. Добавихме нови швартови въжета към шамандурата и към вълнолома. Днес времето можеше да бъде чудесно, а утре да има буря. Извършвахме бордовите работи на пресекулки. При хубаво и топло време палубата бе изциклена и подготвена за запълване на процепите. Точно в момента, когато всички междини бяха почистени и зееха, небето се покри; готвеше се буря. Ако завалеше, палубата щеше да се превърне в цедка. Насипахме горещата смола с рекордна бързина, тъпчейки на място от нетърпение, не изпускайки от очи наближаващите облаци. Най-сетне бурята прояви малко добра воля и ние успяхме да стигнем задъхани, бъбрейки много, до последната междина, като прибрахме тържествуващи лъжицата за смолата. Това беше набързо извършена работа: навсякъде имаше смола.

Изстъргахме водолинията и намазахме един слой от хромовокисел цинк, а после — слой от антифулинг. Даже Талоу имаше боя по лапите си. Луи, винаги практичен, се възползва съвсем безочливо от всичките възможности, които ни предлагаха нашите познати: у едного изпрати инжекторите за почистване и си осигури помощта на един морски капитан в отпуск, за да урегулира компаса. Това щеше да ни е необходимо за изминаването на пътя оттук до Кейптаун. Така един ден напуснахме закотвянето, за да направим няколко обиколки из залива, като се възползвахме от случая, за да вземем вода и газьол от кея на рибарите. На връщане заварихме лодката, която ни чакаше при нашата шамандура, пълна с младежи от „Саук“, южноафриканското радио. Те носеха магнетофонна лента и микрофон и ние казахме приказките си така добре на африкаански, че ни заплатиха 2 лири стерлинги за труда, единствените пари, които сме спечелили по пътя. Тези младежи — Алуин, Етиен, Хайн, дебелият Баази — ни поканиха в един прекрасен ден на „браевлейс“ в Кариден, един от северните плажове. „Браевлейсът“ е обичай, присъщ на този край, който датира от времето на боерите. Той се доближава доста до американския „барбекю“, без обаче да има неговия лукс и неговата сложност. Това означава, че се тръгва в група с хубав запас от месо и сурови наденици, без да се забрави виното. В Кариден, зад дюните, се разстилаха приятни горички, където никак не бе трудно да се намери някоя закътана и уютна полянка. След къпането и атлетическите игри по плажа нямаше нищо по-хубаво от това да се върнеш на полянката, да изкопаеш дупка и да запалиш в нея огън, върху който да изпечеш парчета месо, които пращят и цвърчат и които ядеш с пръсти, с изострен апетит. Да бъдеш като пионер, трапер, свободен човек, да пееш тези южноафрикански песни, които познавам добре, игриви, еднообразни или „шваармиш“^[11], докато те обземе следобедната дрямка. Тогава да изтичаш за втора баня в морето. Точно така разбирам един свободен ден.

„Браевлейсът“ е твърде разпространено развлечение през хубавото време и редки са градините, които нямат своя ямичка, покрита със скара, понякога съвсем проста, около която насядат вечер, наблюдавайки печенето и особено съзерцавайки как пламъците разкъсват тъмнината, разхубавяват страните на жените и запалват огънчета в очите на мъжете, които се забавляват като момчета, изцапани до ушите с мазнина от надениците.

Трябваше да тръгнем във вторник, 13 януари. Разбира се, времето се развали. В понеделник беше валяло ден и нощ, а и във вторник през целия ден, с яростен югозападен вятър. Все тъй се нареждахме, че самото ни присъствие предизвикваше изключително време. Беше най-големият дюрбански рекорд от всички времена: 32 сантиметра валежи между 5,30 вечерта и 1,30 сутринта. Реките преливаха, селата бяха наводнени, някои квартали изолирани като острови. Вълните прескачаха зелени, през вълнолома и се спускаха напред в снопове от пяна. Пристанището представляваше море от газьол, по което плаваха островчета от треви, откъснати от крайбрежието. Седем яхти, напълнени с вода, потънаха в този потоп, който сигурно се е харесал на коелакантите^[12], като спомен от детските им години. Насмоляването ни издържа добре този пристъп; единствено прокапване се появи над възглавницата на капитана, който никак не бе доволен от това.

На другия ден времето се оправи. Имахме да вършим различни работи на борда, излизания, пазаруване, сбогувания, с една дума, обичайната залисия. Ето г-жа Еврар, жената на консула, с прелестната си дъщеря и една група хубавици, дошли да ни пожелаят добър път. Целунах Джери по изпотеното чело. Отвързахме се от шамандурата и тръгнахме на път всред буйни приветствия и неочакван рой от цветни серпентини. Излязохме от залива, като оставихме зад нас небостъргачите, стотина нови приятели, нашите брюкселци, целите в сълзи, Джони, симпатичният индиански кормчия на лодката с малабрийския му вид, и двете яхти от 30 кв. м, все тъй в остро съперничество; отнасяйки и мечтите на някои, които също биха искали да заминат с малко корабче.

Бяхме се въоръжили със смелост, тъй като смятахме, че ни предстои най-трудният преход: обхождането на Носа на бурите.

А той се показа смирен. Беше най-хубавият сезон: леки, насрещни бризи и много променливо време, но без бури. И това крайбрежие да овладеем най-сетне! Като времето, то беше приятно и променливо, после внезапно ставаше диво. Вторият ден ни завари да лавираме срещу бриз със сила 2–3 бала, като променяхме галсовете през два часа приблизително, докато профилът на крайбрежието ни позволи да останем с възможно най-острия ляв галс. Морето бе спокойно, времето — ясно. Клатехме се килово, но не особено силно. Понякога привързвахме румпела, но продължавахме дежурствата поради възможните срещи. Както винаги земята, гледана от морето, изглеждаше красива и привлекателна; само че когато се доближавахме до нея, тя погрозняваше, като хубава нежна кожа, гледана под микроскоп. Не напредвахме много бързо, даже като се ползвахме широко от Игленото течение, което се движеше от североизток към югозапад. Еднообразни дни, с техните вечни дежурства. Малко студено бе на кормилото.

16 януари — югозападен вятър със сила 3 бала. Хубаво време. Умерено море.

Обед: брегът на пет мили. Големи количества планктон. 8 ч. сл. об.: на 12 мили южно от Порт Шепстън.

17 януари — южен вятър, сила 2 бала, после югоизточен. Хубаво време. Спокойно море. Сменихме маслото на мотора. Вдигнахме кливера. Много лек бриз,

9 ч. сутр.: край Гордон Бей.

6 ч. сл. об.: кос вятър откъм левия борд. В открито море, приблизително срещу устието на река Басее. Много албатроси. Спряхме мотора и свалихме инжекторите.

6.30 ч. сл.об.: свалихме кливера и попътния стаксел и вдигнахме десния от двойните стаксели.

10.30 ч. веч.: светлините на Ист Лондън, на северозапад. Течението трябва да е много силно.

Полунощ: пълен заден вятър. Свалихме основните платна, вдигнахме левия двоен стаксел. Прибрахме лага.

В този ден винтът на голямата лампа в каютата се разхлаби и тя падна на пода. Беше истински национален траур.

Не само че съжалявахме за хубавия синьо-бял абажур, рисуван на ръка, който бе почти антика, но винаги се бяхме гордели с факта, че тя не се откачаше при каквото и да било време, даже при най-лудото люлеене.

18 януари, неделя: 8 ч. сутр., североизточен вятър, сила 3 бала, умерено море. Измерванията сочат, че сме югоизточно от нос Падрон. Вдигнахме грота.

Обед: Северен вятър, сила 3 бала. Хубаво време. Умерено море. Лека мъгла. Вятърът задуха на северозапад.

1 ч. сл.об.: Сменихме галса, взехме курс към Порт Елизабет.

Тъй като вятърът беше най-често насрещен и моторът работеше доста, решихме да спрем в Порт Елизабет; от една страна, за да напълним резервоара с газьол (400 литра), а от друга — да разберем какъв ще бъде вятърът и времето, но в действителност най-много поради това, че Фред имаше роднини.

В седем часа вечерта западният вятър се засили, морето се развълнува, небето се покри и видимостта се влоши. Един час по-късно светлините на Порт Елизабет и нос Ресеиф се виждаха, но бризът духаше срещу тях и ние останахме на дрейф за през нощта. Вятърът духаше много силно и виеше из мачтите, но ние се бяхме разположили „удобно“ и още в шест часа сутринта отпуснахме шкота, променихме галса и взехме курс към Порт Елизабет, под сиво и ниско небе, сред мъртво морско вълнение. Един голям товарен кораб, с курс на изток, мина покрай кърмата ни. Видимостта беше много лоша, но градът приближаваше бързо, появиха се белите сгради, като някакъв малък Дюрбан. Пристанището ни напомни далечната Алмериа: беше обширно и пусто. Видяхме, че на края на вълнолома се издига флагчето „К“: „Спрете веднага!“ Ние се учудихме. Какво ли бяхме извършили? Прегледахме наум последните си прегрешения. Нищо не се отнасяше до Порт Елизабет. В края на краищата се оказа, че нищо не сме извършили, а ни караха да спрем при вълнолома като най-обикновена лека кола насред пътя, за да ни „изследват“, както те наричат това. Колкото по-незначително е едно пристанище, толкова по-голяма важност си придава неговата управа, това е аксиома. Все пак те ни желаеха доброто и ни дадоха хубаво място за швартоване под крилото на Морската база. Запознахме се с един дребен очарователен капитан на пристанището, кръгъл като билярдна топка, който по време на разговора скромно откри, че е бил помощник-капитан на „Сауарс“, при ужасния и великолепен Конор О’Бриен, нашия любим морски автор. Той ни осветли някои загадки около този прочут яхтсмен, заради което ние му направихме място в сърцето си и в галерията на рядкостите. Нарича се Х. С. Ходжес. Докато разговаряхме, Талоу се измъкна и след половинчасово упорито търсене го намерихме да се справя с най-голямата боклукчийска кофа през живота му.

Лоцманът ни бе донесъл утринния вестник и ние намерихме в него, на първа страница, разказа за драматичното спасяване на една риболовна лодка, изпаднала в беда по време на бурята през миналата нощ, срещу Порт Елизабет, точно в тази част, където бяхме дрейфували и прекарали нощта в спокоен гън, като се отклонявахме към открито море. Единствената ни работа се бе състояла в това, че поред се изкачвахме всеки час на палубата, за да оглеждаме хоризонта и наблюдаваме белия огън, танцуващ на щага. В дописката се говореше за вятър със скорост 65 мили в час, което отговаря на сила II по Бофор. Помислихме, че е журналистическо преувеличение, но лоцманът ни увери, че тази цифра била отбелязана върху анемометъра на пристанището.

Фред се приготви и отиде в града. Оттам той доведе една едра и красива девойка, която ни представи като своя братовчедка, и най-интересното е, че това излезе вярно. Цялото семейство ни покани в „грил-рума“ на „Уйлотри“, на главната улица. Истински малък Дюрбан, ви казвам: същите въртележки, същите забавления върху фона на тайнственото и шумящо нощно море. Видяхме глава без жена и жена без глава, докоснахме се до разни машини, които завъртяха нашата. Бяхме слезли от кораб, който се люлееше и клатеше, за да попаднем на панаира върху нещо, което се люлееше и клатеше. Гвоздей на плажа беше един мъж, който от 15 метра височина се хвърляше през обръч от пламъци в едно басейнче всяка вечер от десет часа. Накара ни да го чакаме. Най-сетне открихме един надпис: „В понеделник няма плонжове“. Разочаровани, ние се отправихме бързо към пристанището. Нямахме разрешение за полунощ; Морската база затваряше вратите си в 10.30 ч., което стана впоследствие причина за необикновени акробатични номера в дните, когато намирахме голямата врата затворена.

Престоят в Порт Елизабет мина в очакване на по-хубаво време. Не че беше лошо, но вятърът беше постоянно насрещен. Луи ни държеше винаги готови да заминем при най-малкия знак. Нямахме никакво свободно време да посетим околностите на този твърде провинциален град, станал център на неотдавнашни кървави политически смутове.

Този престой бе ознаменуван с паметното бягство на Талоу. Фред, върнал се рано сутринта на 22 януари от чичо си, ни събуди най-безцеремонно: „Ку-ку! На крак, покойници! Времето е великолепно“. Заедно с Луи той се захвана веднага за мотора, който отказа да тръгне. Ох! Очакваше ни може би труден преход и той трябваше да бъде в ред. Имаше вода в тръбите и лошо настроение във въздуха. Докато те се трудеха, това безотговорно животно Талоу не намери нещо по-хубаво от това да скочи на сушата; въображението му сигурно виждаше препълнени кофи с боклук и той изчезна.

Пристанището беше грамадно, обкръжено по цялата си дължина от една разпределителна гара, пълна с хангари, вагони, ъгълчета и кътчета. Къде бихме могли да намерим в този безпорядък едно черно кученце, което нямаше право на свобода и не бе свикнало с нея? Заедно и поотделно, като викахме, пляскахме с ръце и свиркахме, ние обходихме целия пристанищен комплекс. Изминавахме километри заради най-неопределени сведения. Пред нас се изправяше зловещата сянка на изумителната глоба, наложена на всеки, който нарушава правилата на карантината. Телефонирахме в полицията и мобилизирахме мирните камиони, които минаваха. Целият Порт Елизабет търсеше един малък шотландски териер. След два часа продължително търсене един железничар ни каза, че го забелязал да пресича спокойно прелеза с посока към центъра на града. Докато стоически извръщах поглед, чичо му Фред му наложи най-хубавия пердах, който бе получавал през живота си. И тъй като Луи бе тръгнал да го търси на свой ред, хората, които ме бяха срещнали да търся навсякъде едно кученце, ме видяха сега да търся навсякъде един господин, търсещ едно кученце.

Най-сетне всичко се оправи, моторът тръгна, но на борда се чувствуваше буря във въздуха. Междувременно вятърът бе почнал отново да духа много силно от югозапад и трябваше пак да отложим заминаването. Фред се върна да види роднините си, с които се бе сбогувал вече десетина пъти.

На следния ден капитанът на пристанището лично ни донесе бюлетина за времето и една каса с чудесни праскови. Предвижданията бяха добри и той ни посъветва да се възползваме от тях. Югозападният продължаваше да духа на пристъпи и ние се колебахме през целия ден. Но наскоро се очакваше рязка промяна. На здрачаване внезапно се разбързахме. Отвързахме швартовите въжета с плуване: бяха закачени откъм левия борд на колове. И напуснахме полека пристанището, с насрещен вятър.

От сигнализационния пост на края на вълнолома някой викаше с рупор: „Уйн… уйн… уйн… уйн…“ Направихме знак, че нищо не разбираме. Спряхме мотора и завикахме по инерция.

Заговориха (на английски) още по-усърдно: „Уйн… уйн… уйн… уйн…“

Наближихме до семафора. Пак ли „изследване“? Най-сетне разбрахме: „Къде… отивате?“

Това ли била работата? Откога вестниците пишеха, че заминаваме за Кейптаун… Най-сетне рупорът изрева: „От… капитана… на… пристанището…: Добър… път!…“ Последните думи бяха на френски. Ура-а-а! Този капитан на пристанището беше действително мил. Ние извикахме: „Мерси, мерси!“ И вдигнахме грота.

Вятърът промени посоката си от юг на изток, както бе съобщено, и времето се оправи. Много скоро се оказахме в открито море и нощта падна. Гледахме как намаляват светлините на плажа и басейна, където плонжорът не бе плонжирал.

Следващата нощ поставихме двойните стаксели, като единият се закачи и се скъса. Наложи се да го поправим моментално. Почваха да изгниват, плесента ги обсипваше с малки, сиви точици. Все пак трябваше да издържат до Азорските острови. Времето беше прекрасно. Земята бе изчезнала, веднага забравена. Голям брой албатроси кръжаха над нас, с надменен и недоброжелателен вид. Видяхме делфини, които по липса на нещо по-хубаво наричах „черни патици“. Невежеството ми в областта на зоологията е отчайващо. Много акули. Пуснахме въдица с хубава примамка: остатък от ростбиф, бекон с пипер, сол и малко магданоз, който обаче няма щастието да ги помами.

В неделя, на 25 януари призори вятърът стихна до нула. Тогава свалихме всичко и си легнахме да спим. Към 7 часа се вдигна лек западен бриз, който се засили постепенно, но времето продължаваше да е хубаво. Носът на бурите искаше да се покаже добър. Насочихме се смело на северозапад под грота, като силно се клатехме килово, и в края на следобеда видяхме отново сушата откъм десния борд: грамадното очертание на Олифантенруг (Гърбът на слона), целия забулен в изпарения. Завързахме румпела за през нощта, но продължихме да дежурим, защото се намирахме на много оживен морски път. Капитанът, с кърпа на ръката, ми поднесе закуската в леглото, като на някаква одалиска. Кафето се люшкаше несигурно в кафявата чаша. „В чест на кой светец, капитане, е това внимание?“

— На света Любов — каза той, изчезвайки. За щастие Фред беше навън. Нямаше нужда да чува подобни глупости.

Бяхме под знаменитите Иглени скали; това се виждаше и се чувствуваше от състоянието на морето, което все повече се вълнуваше. Напредвахме трудно, като променяхме галсовете и силно се клатехме килово. През нощта вятърът се засили и сутринта ни свари на дрейф, с едно тъмносиво небе, сред разбунени води. Но към обед настъпи проясняване и най-сетне бризът задуха от югоизток. Намирахме се в открито море край опасния Иглен нос, този Кабо агулхас, който някои моряци наричат Отвратителен, като с това достатъчно ясно изразяват репутацията, с която се ползва. Морето там е винаги лошо и при буря е истинска гибел за корабите. Тази страшна игла дупчи немалко кораби през опасния сезон. Кабо агулхас, а не нос Добра надежда, е най-южната точка на Африка. Тук фактически свършва Индийският океан и започва Атлантика. Той бележи същевременно разделянето на вятъра в две системи. На изток от носа вятърът е главно западен. На запад от него преобладава източният, този източен вятър, от който се страхуват в Кейптаун. Там той бушува с изключителна ярост, но в действителност, поне през лятото, представлява примамка за пасатите в южния Атлантик. Лично изпитахме това: вятърът се бе променил внезапно от югозападен в югоизточен, от развълнувано море с покрито небе попаднахме в тихо море, над което блестеше слънцето, и ние заобиколихме с пълна скорост Данжер Пойнт, Хангклип и най-сетне нос Добра надежда. Бяхме отново в Атлантика и скалите на Фландрия се приближиха с един скок. Толкова време и толкова мъки, за да се окажем пак в същия басейн!

Нос Добра надежда, някогашният Кабо Торментозо на испанците, около който безспорно скиташе „Корабът-призрак“ и чийто капитан бе почти от нашия край!… Моето почитание го обкръжаваше с фантастични мисли и при пълнолунието той придобиваше тайнствен вид. Тук изобилствуваха акули и те показваха острия си нож, който разсичаше платинената повърхност на морето. Щом паднеше нощ, ставаше дяволски студено и аз подавах през люка пуловерите с висока яка и ботушите. Тъй като бяхме заслонени от високите скалисти брегове на Хутбай, вятърът достигаше до нас на малки повеи. Сега пак се люлеехме под грота и един от двойните стаксели. Изведнъж леденият вятър се превърна във внезапен топъл полъх, сякаш минавахме край радиатор. Капитанът, на когото това явление не се стори особено хубаво, се впусна към фала на грота, без да губи време в обяснения. Но преди да е успял да го свали, една вихрушка връхлетя върху нас с изумителна скорост. „Ому“ се наклони встрани. Започнахме борба със стаксела, като се опитвахме да облекчим положението му. Не зная колко време продължи това, може би пет минути, кой може да каже точно. После пристъпът стихна и „Ому“ се изправи. Предупредени, ние прибрахме стаксела и когато връхлетяха други четири-пет такива вихрушки, бяхме готови да ги посрещнем. Това бяха т.н. „уйлиуау“, чисто местни въздушни течения, които идваха право от планината и удряха в платната без плъзгане и без да дадат на кораба възможност да си помогне и да се изправи. Обаче колкото повече напредвахме, толкова вятърът намаляваше яростта си. Видяхме трепкащите светлини на града, а върху планината Маса имаше покривка от бяла вата. Още не знаехме какво означава тази покривка за местната метеорология, но скоро щяхме да го узнаем: това значеше източен вятър. „Ому“, окъпан от лунна синева, се плъзгаше безшумно. Ето яркочервеният огън, който бележеше началото на вълнолома. Свалихме всичките платна и пуснахме мотора, за да влезем в пристанището. Беше десет часът вечерта. Потривахме длани: скоро щяхме да бъдем на топло в кушетките си.

Уви! Как да опиша подобен феномен? Спряхме на двеста метра от вълнолома. Десет метра по-далеч духаше слаб бриз със сила, която можеше да повали корабчето ни, макар и без платна. Тази невероятна работа, както научихме по-късно, била нещо обикновено при югоизточния вятър. Последният, подсилен и увеличен при минаването си през широкия проход, образуван от планината Маса, от една страна, и планините, разположени по на изток, от друга, достигал често, в цялата област на пристанището, скорост от осемдесет мили в час и даже повече. Случвало се големи кораби, закотвени в залива, да бъдат изтласкани с котвите си заедно с всичките вериги и да прекарат няколко дни на дрейф в открито море срещу Кейптаун в очакване на затишие. И обратното: както и да духа, цялата част, разположена на запад, се намирала в съвършено затишие.

Във всеки случай този вятър беше най-силният, на който сме устоявали през време на цялото ни пътешествие. Не ставаше даже и дума да вдигнем специалния кливер за буря. Моторът бе пуснат с пълен ход напред, но можехме също така и да нямаме кормило — толкова ни служеше: попаднал във вятъра, „Ому“ залиташе като пияница, накланяше се и отстъпваше назад. След няколко секунди относително затишие той храбро се изправяше и тръгваше срещу вятъра. Друга вихрушка и ето че за тридесет секунди загубваше целия спечелен терен по посока на този дяволски червен огън на края на вълнолома, който все така трепкаше, сякаш се подиграваше с нас. Изписвахме кръгове, правехме странни лъкатушения, капитанът, застанал на кормилото, а ние тримата — сгушени в кокпита, покрити с всичките ни дрехи и въпреки това умиращи от студ. Пред нас се изправяше невидима стена. Стената на вятъра. Карахме в начупени линии, смутени и отчаяни, като постепенно почнахме да изпадаме в ярост. Нахвърлихме се упорито срещу вятъра, който беше като глутница свирепи животни. Сред виенето му „Ому“ се трудеше, напрегнал като нас) всичките си сили. „Ах, този Кейптаун — казваше Луи заплашително, — ах, този Кейптаун, за който казват толкова хубави неща! Нека си го пазят, дявол да го вземе…“ Едно по-продължително впускане напред ни доведе в тихия сектор. Отдъхнахме си, без да можем да откъснем очи от този проклет червен огън, който ни държеше хипнотизирани в продължение на четири часа, почти цяла вечност. Щяхме ли да се признаем победени и да се закотвим на открито, край вълнолома? Тук духаше един скромен бриз със сила 6–7 бала. Но все пак беше смешно, защото ни оставаше да заобиколим края на вълнолома, най-много петстотин метра, за да попаднем в един от басейните. Да опитаме още веднъж. Но вятърът бе разбрал всичко. Той се нахвърли върху нас и ето ни отново въвлечени в танца, клатейки се килово срещу вихъра, отстъпвайки, отбивайки, изписвайки кръгове. Като се възползвахме от краткото затишие, ние се втурнахме напред към дъното на залива, лавирайки, и завихме при насрещен вятър; все тъй срещу вятъра, без платна, които се заместваха от такелажа, ние се насочихме към входа на пристанището и разбихме стената на вятъра. Към два часа сутринта благодарение на един хубав, но изтощителен труд с кормилото и много упорство навлязохме в първия басейн, който срещнахме: бяхме капнали. Закачихме въжетата на „Ому“ на най-близкия кей. Спеше ни се, как ни се спеше, боже мой!

В пет часа сутринта един чиновник от пристанището ни извика: „Друг кораб ще се швартова тук след половин час, трябва да промените мястото си“. Той свали швартовите въжета от кнехтовете и ни помогна да се наредим до една драга.

В осем часа отново: „Ому-у, ехей!“ Аз нищо не чух и Луи също. Само Фред с очи, подпухнали като топки за тенис, се измъкна на палубата и какво да чуе: „Репортер съм от «Кейп Аргус». Бих искал…“ Не зная точно с какви аргументи Фред го отпрати, но онзи вече не се вести.

Ако бяхме съдили за Кейптаун повърхностно, след това трудно пристигане, щяхме да си заминем още на втория ден, за да не се закотвим вече никога в него. Нямаше нищо по-тъжно, по-отблъскващо от това място за швартоване, където чакахме вятъра да престане да духа, за да отидем да потърсим друго място. Вместо хоризонт — прашни кейове и няколко хангара. А за съседи — старата драга. Над нас се носеха пясък, сажди и пушек, примесени с въглищен прах. Скърцаше по палубата, в люковите плъзгачи и когато ядяхме филиите си… Беше студено. Луи се възползва от това, за да уреди някои официални и неприятни въпроси. Зле настроена, не напуснах борда, а се задоволих да хвърля гневен поглед към планината Маса, чийто връх бе все така забулен.

Джое се зае да разведри положението. Той беше барманът на яхтклуба в Кейптаун, най-щедрият яхтклуб на света, който се ползваше в средите на яхтинга за далечно плаване със заслужената и даже презаслужена слава на гостоприемството си. Той се втурна в каютата със словоохотливостта на Полишинел^[13], на когото впрочем приличаше. Беше италианец и макар да бе напуснал родината си преди четиридесет години и да бе женен за англичанка, беше запазил твърдото си произношение. Той ни приветствува с добре дошли, предаде ни поканата на клуба и се постави на услугите ни. И докато продължи пребиваването ни, не престана да говори и да помага с каквото може. Той беше една темпераментна и сладкодумна личност, твърде експанзивна, сраснала се със своя малък „Фиат“, който хвърчеше по пътищата. Когато под драматичната му, широкопола „панама“ поникнеше някаква мисъл, беше невъзможно да се откаже от нея. А такива мисли никнеха постоянно. Градът беше малко далеч от пристанището и Джое ни откарваше там за покупките ни. Но не мислете, че купувахме каквото ни хареса. Не. Купувахме онова, което Джое искаше. Той се намесваше във всичко и като дебел, нисък пълководец нападаше търговците. Пазаренето беше неговата страст. Лангусти по три парчета за шилинг? Джое подскачаше: „Риба ли продавате или злато? Но, но, но, но, но!“ И това продължаваше с часове. Трябваше да прибегнем до насилие, за да ни позволи да купим на такава цена (седем белгийски франка) нещастните раци.

На другия ден още при първия лъч на зората бяхме на крак. Нямаше дори и полъх. Беше време да се впуснем по-скоро към пристана на яхтклуба, преди да е започнала някоя нова вихрушка. Напуснахме този тягостен кът, където плесенясвахме и където „Ому“ бе покрит с един сантиметър прах. В бистрата светлина на това спокойно утро планината Маса, очистена от облаците си, бе придобила сивия цвят на добре измит слон. Веднага влязохме във връзка с един младеж с румено лице, олицетворение на любезността, лейтенант-коменданта Брайан Хагерти, началник на Морската база, която се намираше до яхтклуба. Благодарение на него тази база се превърна в един гостоприемен център за нас. Той ни даде една шамандура близо до нея, за която се швартовахме откъм носовата част, и ни помогна да швартоваме и кърмата на малко разстояние от кея. Трябваше известна еластичност, за да посрещаме пристъпите на югоизточния вятър. За нас бяха широко отворени вратите на банята при базата.

В този басейн дремеше цяла флота от яхти, които рядко излизаха от него поради вятъра — югоизточен през лятото и северозападен през зимата. Този югоизточен вятър, от който бяхме опитали една толкова хубава мостра, разтърсваше залива, щом планината се покриеше с памук, една плътна покривка, която идваше откъм южния склон, минаваше гребена и се поглъщаше, винаги подновявана, в долината на север. Духайки яростно, вятърът носеше от брулените хълмове тонове пясък и прах, които се полепваха по платната, промъкваха се през илюминаторите, поръсваха супата и запълваха улеите. Лодката танцуваше на края на въжето си. Котвената верига, закрепена за шамандурата и подсилена с един здрав кабел, издаваше сърцераздирателни стонове. Всяко слизане на брега ставаше истински подвиг, проява на сила и сръчност, като облеклото понасяше поражението. Пристанът на клуба не бе запазен от югоизточния вятър. Той разклащаше корабите, а пясъкът остъргваше лака. За един ден рангоутът ставаше такъв, че сякаш бе минат с гласпапир. Този вятър имаше освен това едно много дразнещо свойство, което никой не можеше да избегне. Постоянният му вой държеше нервите в напрежение и слуха наострен, насочен към дъното на хоризонта в очакване. Така беше в продължение на три-четири дни от седмицата. Затова доста се поколебахме да наклоним ли корабчето край брега, за да го почистим.

Двата дни, в течение на които духаше вятър, отвратиха Луи: „Продължи ли още един ден, заминаваме. Приготви си веднага запасите — каза той с почти комичен гняв. — Ще го почистим другаде, където и да е. Не оставам на сухо тук с такъв обременен рангоут като нашия и с вятър, който може да изтръгне цял дъб“. В яростта си той объркваше метафорите. А при това пръв път сухият док бе съблазнителен. Разположен удобно между клуба и базата, той бе уютен, чист, проветрив, с изобилна сладка вода. Освен това беше безплатен за яхтсмените, които минаваха оттук. Не беше случай за изпускане. Решихме да бъдем търпеливи.

Вълноломът бе покрит с хиляди чайки, притиснати една до друга, с човки към вятъра. Понякога стотина от тях се издигаха наведнъж, като някакъв крякащ облак. Талоу се задавяше от гняв. Имаше и корморани, тюлени, пингвини, чиито глави внезапно се подаваха край борда. Водата бе много студена.

Оттатък вълнолома се виждаше един траулер, още без мачти, на който работите явно продължаваха. Алек Вар, неговият собственик, го подготвяше, за да извърши семейното околосветско пътешествие, за което мечтаеше от години. Семейство Вар веднага спечели симпатиите ни, а ние неговите.

Най-сетне два последователни дни с хубаво топло време ни убедиха да останем в Кейптаун и да минем в дока. Вятърът бе стихнал и се надявахме, че с него бе свършено завинаги. Изплакнахме „Ому“ от върха на мачтата до водолинията. Животът придоби човешки образ. „Ому“, обхванат в километрични въжета, тържествено излезе от водата.

Очакваше ни нова трудна задача. Бяхме опитали последователно бои с варварски имена, лакове с шумни наименования, високо препоръчвани препарати, намазани така грижливо, както крема по задничето на някое бебе, без достатъчно убедителен резултат, за да се спрем на някой от тях. Какво ли да наслоим сега върху корпуса? Поискахме точна проектосметка от някакво метално предприятие за почистване с пясък и поцинковане на корпуса до водолинията. Това щеше да струва много и за нас даже бе изумително скъпо. Разисквахме дълга. Луи се посъветва с един световен експерт в областта на електролизата. Косите му настръхнаха. Яхтата струваше на експерта толкова скъпо, колкото поддържането на една танцьорка, макар че в Кейптаун хората са целомъдрени и танцьорките са редки. Капитанът се реши най-сетне на поцинковането, като убеди и Фред в това. Докът се изпълни с машини и негърчета. В продължение на три дни живеехме сред ураган от пясък и адски шум, сякаш заснемаха в студио филма „Любов сред Сахара“. Но това беше хубава работа. Членовете на клуба идваха да я видят и споровете им продължаваха в бара (жените не се допускаха в него), където Фред и капитанът, с изцапани комбинезони и коси, пълни с пясък, поглъщаха разни алкохолни напитки, като разказваха приключенията ни. Наричах Луи „моят легионер“^[14].

Когато тази подготовка завърши, детето получи седем пласта хубава боя, положени между два коктейла.

Това беше подходящият момент, избран от Франция, за да изпрати на посещение в Кейптаун два военни кораба: кръстосвача „Жана д’Арк“ и конвойния миноносец „Ла Грандиер“. Швартовани недалеч от нас, те скоро откриха мачтите ни и белгийското знаме. Всред тях имаше трима белгийски курсанти. Веднага сключихме пакт за приятелство. Участвувахме във всичките им празненства. Прекарвахме дните си в сваляне и обличане на комбинезоните: един коктейл, един слой боя, един обед, половин слой боя и тъй нататък, като се смятат екскурзиите и приемите. А пък как се яде на борда на френските кораби! Такъв живот бе убийствен. Той завърши с една танцова вечер на борда на „Жана д’Арк“. Помощник-капитанът на „Ла Грандиер“, който беше ентусиазиран почитател на Таити, намери в лицето на Фред равностоен събеседник. Той бе приготвил един замайващ мартиникански пунш и показваше на всички дами кабината си, украсена с таитянски туземни набедрени кърпи, седеф, раковини, гердани и корали. Французите уреждат нещата тъй добре, че по мнението на всички това бе най-сполучливата „забава“ през сезона. Те си отидоха на следния ден. Беше вече време. Бяхме капнали и бях изоставила домакинството си. През същия този уморителен период видях да се изкачват по дървената ни стълба двама члена от нашия клуб в Ганд, цели-целенички, важни, давайки си вид, че намират това съвсем естествено. Те ни отведоха у дома си и ни гостиха с фатерзоуа от пиле по гандски^[15], толкова вкусно, че да си оближеш и десетте пръста, та дори и дланите до вътрешната свивка на лактите. Гюст Янсен много беше се занимавал с въпросите на бара в яхтклуба в Ганд и сподели с нас изготвянето на един знаменит аперитив. Не ще открия тайната на тази рецепта, защото всяко същество си има свои секретни неща. После те ни въведоха в средата на други шестдесет белгийци, събрани в дружество, както се полага, и случайно намиращи се около добре сервирана богата трапеза. Едва когато отново тръгнахме по водата, можехме да преценим добре Кейптаун. Трудно може да се говори за очарованието на този град. Най-напред той е много разпрострян, а след туй — твърде разнообразен. А съществува и туземният проблем, проблемът на Южна Африка, който така доминира над всичко, че става неприятен, особено в стремежа си да попречи на посетителя-турист да проникне по-дълбоко от повърхността и да почувствува страната. Можеш да се преситиш от пейзажи, но душата на земята остава дълбоко скрита от теб. И не само негърската душа. Какво срещаме от душата на боерите, на тези пионери? Съществува африканският език, доста често говорен, и холандското влияние в архитектурата, което създава толкова красиви къщички в интимния и очарователен стил на Гроот Констанция. Останалото е чиста смесица. Имиграцията сигурно е още твърде нова и още много активна, за да има преобладаваща южноафриканска характерност. И самите черни не са местни хора, а са потомци на черни, дошли от север. Те са малко примесени. Наричат ги „Кейп-колуред“ („Кейп-цветни“). Много искахме да опознаем и тях, но „апартейдът“, или дискриминацията, е така строг, че се предвижда наказание със затвор за оня, който извърши ужасното престъпление да дружи с тях.

Статуята на Ван Рийбек, основателя на Кейптаун, първата търговска агенция на полуострова, спирка на Индиеваардерсите (големите платноходни кораби, които пътуваха за Индия), сочеше пътя към неговия град. Там имаше особено много магазини и учреждения. Но предградията се разпростираха на километри из тази чудесна страна и бяха така разнообразни, както населението. Представете си Лазурния бряг с Вогезите за фон; няколко норвежки фиорда, малко от швейцарския пейзаж и едно крайче от бретонското крайбрежие, а след завоя на пътя един английски парк, из който пасат уйлдбеести, гну и иниали^[16]. Малко по-далеч се намираше гората, зоологическият резерват, пълен с маймуни, където понякога някой лос от Кейптаун издигаше муцуната си с достойнство. Всред всичко това бяха пръснати, изненадващи и красиви, бели като сняг, холандските колониални къщички с техните островърхи покриви. В един квадрат от сто километра встрани се срещаха море, планини и поле. Песъчливи крайбрежни гори, лозя, овощни градини, кактусови растения. По хълма вечер лумваха огньове, край които се мяркаха фигурите на заетите с работите си туземци, а край морето пламъците на залязващото слънце запалват базалта по стръмните скалисти брегове. Въздухът в Кейптаун е лек и лъчезарен, като този през ваканцията. И наистина, не зная какво му липсваше, за да бъде един прекрасен край. Може би там се носеше някаква неуловима холандско-англосаксонска скука. Имаше нещо сурово в този колониализъм, който създава големи империи, като стяга дивите континенти в една европейска обвивка.

Един малък повърхностен пример: белите жени, в най-горещите дни, вместо да чувствуват тялото си свободно в някаква памучна рокля, с голи крака, обути в сандали, ходят из града с ръкавици, шапки, с корсет, чорапи и обувки с ток. Някои се възхищават на това постоянство, с което те поддържат европейското достойнство. Аз, казвам ви го, както го мисля, намирам, че това е твърде провинциално.

Също и тези безконечни лицемерно важни неделни дни, целите наситени с набожност в духа на Холандската реформистка черква. Протестантството има огромно влияние в Южна Африка, влияние вероятно хубаво, но враждебно на радостта. Но каква страна за оня, който знае да й се наслаждава! Впрочем колонистите я обичат всеки по свой начин и я намират най-хубавата на света. Риболовът е чудесен. Климатът е добър и здравословен. Има хубави пясъчни плажове с големи вълни, много удобни за планкинг^[17]. Вярно е, че водата е изключително студена, и то по-студена откъм атлантическото крайбрежие, отколкото към индийското, поради Бенгелското течение, което промъква полярните си води край бреговете. Из Кейптаун могат да се правят великолепни разходки пеша или с кола. Пътищата са хубави, пълни с очарованието на зелената и разцъфтяла природа, на странните или диви животни. По езера като „Сеекое Влайт“ платноходките предизвикват възхищение. В тази страна има едно укрепващо и благотворно качество. Тя е още нова и добра за оня, който не се страхува от труда. Защото земята е много щедра и индустрията й в пълен разцвет. В свободните професии, в търговията още не съществува ожесточената конкуренция, както в Европа. Там човек още не е задушен от данъците и триста и шестдесетте социални закони. Това е страна с бъдеще.

Областта Кейптаун има чудесна почва. Отглеждат се редом, едни до други, най-различни видове лози, чиито пръчки са строго подбрани. Кейптаун произвежда бордо, амонтиадо, мускатово, елзаски вина сек и ксеркски плодови, бледорозови вина, много хубави джибри — една гама, наистина изненадваща с разнообразието и качеството си. Почти всички тези вина са гъсти и опиват, защото са изкуствено подсладени. Може би затова жителите на Кейптаун пият толкова малко от тях. Това производство е главно за износ. Тук се пие повече чай, отколкото вино. Право казано, обществото в тоя град обикновено е така предвзето, че на човек му се ще да се нахвърли и разчупи тези рамки. Неведнъж ми се е случвало нарочно да кажа дразнещи думи. Бих извършила най-чудати неща заради самото удоволствие да видя физиономиите на тези хора, да ги разтърся малко, да ги раздразня, да ги накарам да се възмутят и да рухне тяхната достопочтеност.

В книга като тази трябва да се казва истината. Нека си признаем: в Южна Африка ядат още по-зле, отколкото в Англия. Тези хора не ядат, а се хранят. Всичко расте върху тази плодородна земя: хубав зеленчук и сочни плодове, само че начинът, по който тези неща се похабяват, е просто възмутителен. Сваряването във вода е най-високата точка на кулинарното им изкуство. Несправедлива съм: забравих „браевлейсът“… Нахранихме се няколко пъти наистина великолепно, заедно с г. Кейзер, един белгиец, станал южноафриканец. Тъй като семейството му бе в Европа, той бе свободен и се зае с нас. Г. Кейзер знаеше да се наслаждава на живота и даваше възможност и на другите да вършат това. Той беше с един целенасочен динамизъм, винаги пълен с идеи, винаги двадесет години пред своето време. Имаше чудна къща в Калк Бей, с безупречно качество и съвършен вкус. Г. Кейзер беше гений на организираността, принц на действеността. Разписанията му бяха изчислени до хилядната частица, за да имаме случая да видим всеки пейзаж в точната минута, когато той е най-хубав. Заедно с него, разтворили широко очи, уста и уши, ние поглъщахме безразборно километри, знания, красота и провансалски яденета, приготвени в една френска кръчмица, колкото скромна, толкова изключителна. За нас естествено връхна точка на тези екскурзии беше самият нос Добра надежда.

Той удовлетвори всичките ни очаквания. Носът на бурите, точно такъв си го представяхме и го желаехме: една скала, праисторически дива, където никнеше само издръжлива растителност, трънливи и сиви храсти, с листа, подобни на кожа, мащерка, розмарин и протеа, цветето, присъщо на тази област. В това кътче на света имаше винаги вятър. През зимата бурята упорствуваше, пенеше се и беснееше по стръмните скали. Наведени над високия бряг, който се спускаше в морето като остър връх, където вълните се разкъсваха, ние почувствувахме така живо крайната суровост на това необикновено място, че останахме онемели. Завладя ни представата за бедните кораби, попаднали в бурите край носа. Атмосферата бе така наситена с прокоба, че ако не беше яркото слънце, щяхме да видим „кораба-призрак“. Впрочем и г. Кейзер също така вярваше в него. Тази легенда е твърде красива, за да не бъде вярна.

Бяхме гледали нос Добра надежда от морето и морето от носа. Затова поискахме да видим и двете от въздуха. Поканиха ни да прелетим полуострова е една „Дакота“. Отгоре, като върху морска карта, видяхме брега с белите му очертания, а после — нивите, горите, върховете на планините, рибарите и черквите, фара на Добра надежда, добре известната на моряците бяла точка и покривката на планината Маса, която се разпиля на сини прекъсвания, за да ни позволи да видим града.

Месецът се изниза така скоро, сякаш го бяхме прелетели. Работихме, бъбрихме, смяхме се, спорихме, опитахме се да видим и да разберем. Забелязахме по много признаци колко скоро симпатиите се установяват между номади като нас и всякакъв вид хора, подтиквани от спонтанното желание да ни бъдат приятни и да ни дадат възможност да оценим тяхната страна. Подновихме хранителните си запаси, пооправихме „Ому“, свалихме Талоу на сушата нелегално. Посещавах редовно един зъболекар, брат на Алек Вар, който ми извади някои зъби, а други пломбира. Бяхме привлекли край нас яхтсмените от страната, тъй както метални стърготини се натрупват около магнита, и ни се случиха толкова неща, че не мога да ви ги разкажа подробно. Там научих, че по-успешно се прави автостоп с високи токове, отколкото с ниски обувки и че няма нищо по-затрудняващо от това да отидеш на гости с малка акула, която току-що си уловила. Но по отношение на броя и разнообразието на заниманията нищо не надминаваше двата последни дни преди тръгването. Дребните прощални подаръци валяха: бренди, великолепно грозде, от онова, което се нарича ханпоот (Петльов крак), бонбони и даже горчица от Дижон. Просто не знаехме на кого по-напред да благодарим, кои ръце да стиснем последни. Най-сетне потеглихме на 4 март в десет и половина сутринта, като едва си поемахме дъх. Придружи ни приятелят Рони с яхтата си „Уйндсонг“ и една очарователна двойка млади американци, които също бяха спрели в Кейптаун с корабчето си „Адиос“.

Бризът бе лек, северозападен и насрещен; тръгнахме с мотора, като вдигнахме грота при заобикалянето на вълнолома. Изведнъж се оказахме сами. Планината Маса вече изчезваше. Какъв необикновен контраст между шумното ни заминаване и внезапното усамотяване, което ни нападна и ни овладя. Съвсем внезапно Кейптаун придоби онова недействително свойство, характеризиращо всичко, което не бе настояще, щом тръгнехме пак по море. Сякаш отново всичко онова, което не бе „Ому“ и морето, бе само сън. Една лека мъгла, пронизана от слънцето, подсилваше това впечатление. Беше малко студено. Опънахме стаксела и заобиколихме отблизо Робен Айланд всред море, оживено от акули, пингвини, тюлени и вероятно пасажи от риби, защото много морски птици кръжаха, спускаха се стремглаво към вълните в красиви сухи плонжове. Всички тези същества водеха непрекъсната война помежду си, потулена от морето.

Бяхме получили специално разрешение да посетим резервата с пингвини на остров Дасен, на тридесетина мили от носа. Скоро забелязахме фара и броят на пингвините нарастваше с приближаването ни. Малките им любопитни главички се подаваха из вълните като многобройни бяло-черни перископи. Ние приближавахме и — флоп! — гмурваха се и в бистрата вода виждахме за момент да плува някакво тъмно петно. Много далеч зад нас още се виждаше планината Маса, наподобяваща маса, колкото повече детайлите й се стопяваха в общите очертания.

Закотвихме се в шест и половина следобед между два рифа, върху които вълнението се разбиваше с грохот.

Силна миризма на гуано насищаше въздуха. При залязващото слънце можахме да видим по брега, между скалите хиляди пингвини, които разхождаха сериозно, като важни господа черното си облекло. Очаровани, Фред и Луи пуснаха лодката във водата и започнаха да гребат усилено към брега, докато аз се заех да приготвя неизбежните пържени картофи. Видях ги как, обхванати от вълнението, скочиха в разпенената вода, която стигаше близо до коленете им, и извлякоха лодката на суша. После като черни силуети на фона на залеза тръгнаха по брега, подобни на бездомни скитници, попаднали на светски прием.

След големия град Кейптаун остров Десен ни се стори необикновен: плосък, усамотен, безлюден, само скали и пясък, с един квадрат мащерка в средата. Две-три къщи и един склад. Шепа черни събираха гуаното с лопати и пълнеха торби, наблюдавани от един надзирател. В другия край на острова живееше само пазачът на фара със семейството си. Това беше странен, ослепителен остров, който наподобяваше пустиня. Имаше такива раковини, каквито няма никъде другаде. Някои пингвини свиваха гнездата си в сухата и твърда трева, а понякога от крайбрежните скали изскачаха малки зайчета.

Пингвините бяха комични. Господари на острова, те не бяха много диви и се оставяха да бъдат доближени, когато се погрижехме да правим това с бавни движения. Ние прекарахме цял ден просто да ги гледаме как живеят и бихме стояли там цяла седмица. Те имаха много сериозно отношение към живота. Онова, което ги правеше невероятно забавни, беше смешната им прилика с малки домоуправители. Идваха от морето с десетки, на тълпи, като се оставяха да бъдат носени от вълните и се измъкваха от тях, размахвайки краката и крилцата си. Те се отърсваха от главата до края на мазната си опашка, после заставаха на края на брега, като гледаха наляво и надясно, сякаш се питат: „Чакай да видим, какво дойдох да правя?“ Те се полюляваха, поглеждаха ни с крайчеца на окото, готови при най-малката тревога да се гмурнат във вълните. Една по-рязка наша стъпка и те побягваха, като се блъскаха, падайки един върху друг. Но седнехме ли спокойно на някоя скала, те се връщаха, подтиквани от навика, на любимото си място, любопитни, предпазливо, метър по метър, заинтригувани от тези три големи животни, въоръжени с нещо, което правеше „клик“. А ние правехме „клик“ непрекъснато, завладени от тези фотогенични и привлекателни обекти. Те ни забравяха веднага, обзети отново от някакво тържествено равнодушие. Тяхната глупост много лесно ги прави дружелюбни.

От наблюдението на еднообразния им живот бе явно, че пингвините трябва да са измежду най-примитивните животни на земята. По-навътре от брега имаше хиляди дупки, във всяка дупка — грубо направено гнездо и върху всяко гнездо — един разгневен пингвин, който, щом приближахме, протягаше на всички страни глава с острата си човка като някой фехтовчик, защищаващ се на всички фронтове. Техният вик, изразяващ страх или предизвикателство, приличаше на магарешки рев. Казаха ни, че тези, които мътят, са мъжките. Малките бяха сиви и пухкави, още нямаха черния си жакет, нито жилетката си от бял сатен. Възрастните около нас стояха с отпуснати ръце, сякаш водеха съзерцателен живот, прекъсван от внезапни светкавици, от прищевки, които ги караха да се втурват изведнъж към морето или да се хвърлят един срещу друг в кратки схватки без видим повод. Щом се разпръсна студената утринна мъгла, слънцето напече и белият отблясък от скалите ни накара да присвиваме очи. Пингвините се бяха аклиматизирали към тази горещина, защото водата беше много студена.

Всички обитатели на острова, общо седем души, ни посетиха на борда, като донесоха три наскоро убити заека. Що се отнася до яйцата на пингвините, забранено бе да се събират, тъй като тези птици са под закрилата на закона. Все пак те са добри за ядене и даже много вкусни. Сварен, белтъкът придобива един хубав, бледозелен прозрачен цвят.

В пет часа следобед на 5 март, след като прекарахме двадесет и четири твърде къси часа върху този „Остров на пингвините“, със съжаление вдигнахме котва.