Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (2)

Глава първа
Приготовление

През този ден в сърцето ми сякаш имаше дъга, свързала сълзите и усмивката, както се изразява изтънченият китайски език. Виждам пак „Ому“, спрял между две шлюзи на излизане от Стария басейн на Остенде, и себе си, застанала на кея разплакана: нали току-що бях напуснала родителите си, за да предприема първото ми голямо пътешествие по море. Исках да пътувам, пък и обичах „Ому“. Следвах моя съпруг-капитан и нищо не би ме накарало да променя решението си. Животът на сушата вече не ми харесваше. Носех в себе си оня бурен, който не се изтръгва и расте по-буйно с годините: желанието да замина.

Виждам много добре обстановката: рибарски лодки, по които съхнеха мрежи; параходния рейс Остенде — Дувър, чийто комин, боядисан на жълти и черни ивици, стърчеше над дигата; зад мен гарата, която изсипваше летовници — беше август. Петте дни бурно време, забавили тръгването ни, отминаха. Бяхме още доста неопитни, но извънредно самоуверени. Нищо не ни изглеждаше по-опасно, нито по-важно от направляването на платната, швартоването, задния ход с мотор в шлюза. Карах висшата си школа по мореплаване на палубата и много се гордеех с кораба си.

И ето ме застанала на кея, разплакана като дете, защото напусках майка си. Служителят при шлюзите, сбърчил вежди, поглеждаше строго Луи, считайки, че той е виновен за моите сълзи. Скочих на борда. Шлюзите се отвориха; после имахме толкова много работа, че не ни остана време да мислим за значението на това заминаване. При това започваше осъществяването на една отдавнашна мечта.

Мъжът ми искаше да стане моряк. Нищо в семейството му не го предразполагаше към това. Напротив, беше син на твърде почтени буржоа, отдавна преминали младостта си, с познания за спорта от разговорите, а за морето — от две-три разходки до плажа на Остенде, където бяха гледали как вълните замират постепенно. Госпожа Ван де Виле се намираше в класическото положение на квачка, измътила патенце. Тя започна да забелязва това едва когато Луи бе достатъчно пораснал, за да пуска лодчици из локвите. С най-големите палавници от околността той устройваше цели сражения в пустеещите места край река Лис или с пристъп превземаше ниви, засадени с ряпа. Колкото по растеше, толкова по-силно влечение проявяваше патето към солената, а не към сладката вода и (това вече беше идея-фикс) към дилетантство в учението. Залягаше само върху онова, което го интересуваше, и по-специално на географията. Баща му го научи да рисува и той започна да рисува кораби.

Куртре е малък градец, разположен на четиридесет километра от морето, но без каквито и да е морски традиции. Той е град на индустриалци и търговци на лен, град богат, пълен с буржоа, натъпкани с предразсъдъци и фалшиви понятия за истинските ценности в живота. Лис тече там в тясно корито и лете е пропита с миризмата на накиснатия лен. Животът също протича ограничен, еднообразен, тих и крайно дребнав. Хората обичаха да се хранят добре, да се обличат богато, да пият до насита, да правят изгодни сделки. Луи не схващаше така своето бъдеще. Фламандските къщи и сега често имат прикрепено на прозореца огледалце, което се нарича шпионка и дава възможност да наблюдавате минувачите, без те да ви забележат. Всяка една от тези шпионки му наподобяваше око, насочено към собствения му живот, и твърде скоро той закопня за по-обширни кръгозори, за самота. Той буквално поглъщаше книгите: преживени приключения, моряшки книги, истории на платноходни кораби за далечно плаване, биографии на велики мореплаватели и пътешественици, списания за любителско мореплаване, от които изразяваше снимки и скици на платноходки. И понеже се чувствуваше неразбран, на два пъти напусна дома си, за да се опита да постъпи като юнга на някой кораб. Но той се бе родил със сто години закъснение. Нямаше вече платноходни кораби, а товарните параходи приемаха само организирани в синдикати моряци. Капитаните не го искаха, боцманите му се присмиваха в лицето, а бдителната полиция го прибра веднъж в Остенде и втори път в Анверс, когато скиташе по кея, гладен, но решен да не се връща в къщи. Малкият Луи явно бе мъчно дете.

Но той бе умен и имаше вече свой характер. Влияеше на другарите си, защото много пъти бях чувала да споменават за някой негов другар, който също искал да плава по море, или за друг, който също обичал корабите. Не е нужно да добавим, че това мина с възрастта им. Само един се оказа добра почва и зърното поникна в нея. Това бе Фред, който впоследствие стана наш другар в пътешествието. След колежа животът ги раздели за известно време, но когато отново се срещнаха, Фред не бе променил намеренията си и те съвсем естествено подновиха разискванията, съвместните четения, плановете за бъдещи големи начинания.

Въпреки всичко, когато човек желае нещо истински, накрая винаги успява. Достатъчно е да се мисли за това и да се жертвува всичко за него. При все това тук имаше толкова препятствия, че само истинското призвание можеше да ги преодолее. Тук действително може да се говори за призвание, т.е. за неудържимо влечение, което не бе подсказано, нито оправдано от нещо. Освободен мислено от близките и от средата си, Луи, вече младеж, поиска най-напред да стане моряк по най-обикновения начин. Естествено родителите му бяха против. Подобно нещо никога не се бе случвало в семейството. Той издействува разрешение да се яви на приемен изпит в Морското училище в Анверс само да не им досажда повече.

Явиха се много младежи, повече, отколкото бяха нужни. Нареждането по това време бе: „Режете, колкото можете!“ И на медицинския преглед Луи бе отхвърлен за незначително късогледство. Морското училище никога не ще разбере какво е загубило. Казвам го така, на шега, но това бе истинска трагедия. Никога шестнадесетгодишен младеж не е бил по-близо до самоубийството. Той си даде дума, че щом му преграждат правия път, ще тръгне по странични пътеки. Това никак нямаше да е лесно, но даже и да бе нужно да работи двадесет години, като спестява стотинка по стотинка, пак щеше да има свой кораб и щеше да пътува по море, пък ако ще и сам да тръгнеше.

С течение на годините той продължаваше да събира и трупа всичко, което можеше да послужи на целта му. Идеята за бъдещия „Ому“ придобиваше вече форма, преобразуваше се, разкривайки се толкова по-ясно, колкото повече Луи увеличаваше познанията си в тази област. Той заучаваше сам всичко, което можеше да се усвои без чужда помощ — теорията. Удаде му се случай да направи пътуване до Исландия на борда на един голям риболовен кораб от Остенде и да се запознае с практиката в смисъл, че прекара морската болест, привикна с нея и научи много неща. Той имаше пред себе си буквално само тази цел: да тръгне по море с платноходка. Всичко, което вършеше, бе в зависимост от това (тайно, разбира се, защото никога не е бил от онези, които плещят наляво и надясно за намеренията си).

Той очакваше пълнолетието си.

Но избухна войната. В продължение на четири смъртоносни години Белгия стенеше под окупацията. Младежта би предпочела всичко друго, само не това. Какво не бихме дали да бъдем от другата страна, да се бием, да работим, да вършим всичко друго, но не и да чакаме с вързани ръце и крака да ни освободят. Животът беше труден, продоволствието слабо, бомбардировките многобройни. Приятели изчезваха внезапно, прибрани на разсъмване. Нямахме право да разпитваме за тях, да ги търсим. Участвувахме малко в съпротивата. Търговците забогатяваха. И морето изглеждаше по-отдалечено от всякога, тогава, когато то бе съвсем близо и когато наши хора всеки ден загиваха в него. Беше непоносимо и ужасно дълго.

Все пак трябваше да се прави нещо и Луи опита да работи в канцеларията на един завод. След като в продължение на няколко месеца бе гледал една бяла стена в рамката на своя прозорец, той се закле да стане по-скоро докер, отколкото чиновник, и напусна службата си. Привличаше го етнологията и той се записа в Гандския университет. Тъй като човек върши добре онова, което обича, той скоро стана асистент на своя професор, който непрекъснато го насърчаваше и в интереса му към първобитното изкуство, и в проектите му за мореплаване, споделяни понякога с него.

После Луи се включи в така наречената Бяла армия, една от групите на съпротивата^[1], и се укри в една ферма на провинцията Ено с други младежи. Когато съюзниците дебаркираха във Франция и навлязоха в Белгия, на тези именно младежи се падна задачата да бранят мостовете, да разчистват германските гнезда, изобщо да улесняват напредването на частите. Някои от тях загубиха в това живота си, който известни хора смятат за безсмислено пожертвуван. По това обаче може да се спори.

След освобождението първата грижа на мъжа ми…, на годеника ми по това време, беше да постъпи в Роял Нави^[2], в белгийската секция, където в униформата на прост моряк прекара една от най-хубавите години от живота си. Разбира се, той продължаваше да се учи, но също така опитваше за пръв път моряшкия живот в най-голямата флота на света заедно с чувството, че има нещо голямо зад себе си, следвайки същевременно своя път.

Той бе демобилизиран и се върна отново в Ганд, малко объркан. Родителите му бяха умрели през време на войната. Къщата им беше дадена под наем. Останали му бяха само далечни роднини. Нямаше друг избор, освен да се ожени. И той се венча за момичето, което го бе чакало две години и половина — за мен.

А какво бях правила аз през всичкото това време, от нула до двадесет и три години?

Бях прекарала щастливо детство и юношество при разумни родители. Те ми даваха всичко, което ми доставяше удоволствие и не ми вредеше. На баща си дължа, че ме научи на всички достъпни видове спорт, а на майка си — че не съм нито нервна, нито прекалено сантиментална. Благодарение на всичко това и на наследствения фламандски характер като малко момиченце бях послушна и тиха, а като девойка — същинско момче. На пет години пусках корабчета в езерото на Кралския парк в Брюксел, на петнадесет — карах лодка по река Лис край Ганд, а на двадесет — управлявах платноходка по канала Тернойзен. Имаше ясно степенуване и съвсем определен извод от това: харесваше ми да съм по водата. Навсякъде заявявах, че обичам морето. В действителност мисля, че търсех крайбрежието, мириса на водораслите и светлината. Сто пъти повече предпочитах това по-късно в страните, където красотата му е стихийна: в Тихоокеанските острови.

Четях Жербо, Слокум, дьо Бишоп. С приятелите си обсъждах техните пътешествия. Тези хора бяха герои за нас. За разлика от Луи не критикувах нищо, бях цялата във възторг. Пред картите крояхме чудни планове. Трима от приятелите ми бяха особено запалени. Те ми казваха съчувствено, с известно пренебрежение и без да придават особено значение на думите си: „Ти си момиче и естествено никога не ще можеш да правиш това“. За тях то нямаше значение, но за мене имаше. Старите ми тетрадки са пълни с вдъхновени страници, в които съм изливала с носталгията на една осемнадесетгодишна девойка съжаленията си, че съм момиче, в които съм си давала клетва, че все пак ще извърша нещо, и особено изразявала съм желанието си да замина. Примесени с мечти за далечни плавания, с любовта към големите платноходни кораби, там се срещаха класическата колиба в Канада и ловът на диви зверове в африканската джунгла. Имаше някакво редуване на надежда и отчаяние, с подразбираната все пак печална истина, че всичко това са само думи. Всъщност какво ли можеше да направи една девойка?

Междувременно изучавах това, което предвзето се нарича „История на изкуството и археологията“, като се специализирах в примитивните изкуства. Те не само ми харесваха поради екзотичния си характер, но също и естетически ме удовлетворяваха. Асистент на професора ми беше… Луи Ван де Виле. Не стана голяма експлозия, когато нашите два полюса се срещнаха. Не беше любов от пръв поглед и, уверена съм, нямаше да се погледнем втори път, ако разговорът не беше попаднал съвсем естествено на морска тема. Етнологията бе оставена настрана, забравихме съвсем присъствието на професора, на когото вече не се удаде случай да каже дори една дума.

Някои се учудват, че със своите доста особени схващания за живота Луи, без много да я търсил, намери жена със своите вкусове. Разбира се, тези вкусове са били налице, само че той ги доразви и затвърди.

„Ако искате да имате екипаж, казва Конор О’Бриен, — оженете се за него.“ Той можеше да казва каквото си ще, нали бе голям мореплавател и макар женен, оставяше жена си в къщи. По едно щастливо стечение на обстоятелствата, които лекичко подпомогнахме, в края на един следобед ние се оказахме сами в малкия етнографски музей. Сред витрините, пълни със странни предмети, младият човек сподели с мен плановете си за бъдещето и ми каза:

— Не ни остава нищо друго, освен да тръгнем заедно. Не е ли най-доброто разрешение за двама ни?

И той ме целуна. Това е твърде интересен начин за подписване на договор. От мен той искаше само да го разбирам и насърчавам. В замяна просто ми предлагаше най-красивия живот на света. В този момент естествено не разбирах какво означаваше това и схванах само повърхностно задълженията, които поемах. Но аз го обичах и бих тръгнала с него по море независимо с какво, сигурна, че така ще мога да изпълня своя дял от споразумението. Виждах само красивите страни, виждам ги и сега, наред с някои допълнителни предимства, които моето невежество тогава ми скриваше.

Зачаках. Това бе тежък период за двама ни, защото в 1943 г. нямаше никаква надежда за море, пътешествия, кораби и даже с продължаването на войната нашият хоризонт се стесняваше. Съобщенията бяха несигурни. Скоро бяхме ограничени само във Фландрия, после в градеца си, сетне в къщата си и накрая — в зимника на къщата. Тревожех се: Луи, укрил се в своята ферма, събираше хвърленото с парашути оръжие. Освобождението го видя да минава през Ганд мръсен и брадясал, в сив работнически комбинезон, въоръжен до зъби. После постъпи в Роял Нави и аз прекарах цяла година ежедневно да пиша писма, които предизвикваха завист у другарите му. Той се върна натоварен с припаси, книги. И понеже е момче, което обикновено не пропилява времето си, използвал бе престоя си в Англия, за да купи един секстант, компас и бордова камбана. А когато разменихме халките си пред свещеника под неодобрителния поглед на невярващия в брака Фред, единствените семейни подаръци, които приемахме, бяха предмети, необходими на борда. В очакване на нещо по-добро прибрахме всичко това в една малка, разнебитена вила край старата Лис. Натрупахме там хиляда и петстотин книги, закачихме картини на маринисти и статуетки от Конго, артистично занемарихме градината, като се учехме в нея да стреляме с една 22-калиброва карабина. За да задоволим отчасти една моя прищявка, бяхме купили един шотландски териер още на следния ден след сватбата ни. По една щастлива случайност това куче се наричаше Талоу. Талоу на английски означава лой, продукт с твърде морско предназначение. Това мъниче не само че беше мило, възпитано и привързано, но впоследствие се оказа и прекрасно морско куче, винаги на палубата, никога не боледуващо, с философско спокойствие, страстен риболовец. Единственият му недостатък бе, че не служеше за нищо. Талоу обичаше хората без разлика, така че не ставаше даже и за пазач. Но беше в такава степен забавен, че с това свое качество все пак се оказа полезен.

Не бях завършила науките си и мъкнех в университета пазарската си кошница, из която се подаваха керевиз и праз. Бяхме много щастливи, защото надеждата ни се осъществяваше: „Ому“ вече покълваше, и то не само в плановете ни, а като истински кораб, който щеше да ни създаде много грижи, но и щеше да ни открие безкрайни пътища.

Аз съм била винаги доста мечтателна, но мъжът ми има чувството за практичност. Луи ще разгледа основно, от всички страни, най-безразсъдния план и ако реши, че е осъществим, той ще се окаже най-добрият. От няколко години мъжът ми се интересуваше от всичко, което засяга морето. Сега се ровеше из каталози, цифри, сведения, правеше справки. Отиваше да гледа навсякъде, а той е от малцината, които умеят да забелязват.

Беше през 1947 г. Когато най-сетне германците си отидоха, те бяха оставили Белгия по-празна от кратуна. Цели пет години страната нищо не бе внасяла. Даже обратното: воюваща Германия, която имаше нужда от всякакви източници, бе изцедила от нас всичко, което можеше да й бъде от полза. Все пак нашето положение не беше така лошо в сравнение с други страни на Европа благодарение отчасти на богатото Конго, което продължаваше да процъфтява. Бяхме в изгодно положение, за да можем да започнем отначало. Но трябваше да се прави толкова много, а в 1947 г. немалко неща се намираха рядко или съвсем ги нямаше. Това беше голяма пречка, когато започнахме да строим.

Предпочитахме дървен кораб, но дървеният строеж в Белгия съвсем не беше такъв, какъвто го желаехме. Липсваше здрав материал. Корабът на нашите мечти трябваше да бъде построен от най-хубавото тиково или махагоново дърво, съхнало продължително време. По липса на такова и с оглед на условията Луи се спря на стоманената конструкция. Сега в Белгия и Холандия се правят много корпуси от метал, и то твърде хубави. Стоманата има големи предимства, между които по-голямата здравина, твърдостта и съвършената непропускаемост. Това е напълно вярно, затова, когато Луи настояваше за хубава трюмова помпа в „Ому“, корабостроителят му каза: „За какво ви е? Построил съм десетина кораби от метал и никога не съм поставял трюмова помпа. Няма смисъл, никаква вода не прониква“. Това е доста убедително, но решаващото бе, че Луи все пак настоя и трюмовата помпа бе поставена! При нас водата можеше да дойде и отгоре.

Луи прецени съответните предимства на всички известни и неизвестни белгийски корабостроители и се споразумя с анверската фирма „Мейнтженс“, потомствени корабостроители на почтени влекачи и здрави крайбрежни корабчета, а при случай и на яхти. Бащата Мейнтженс, снажен, червендалест, посивял и малко глух човек, беше от тези честни стари майстори, които строяха повече по усет и традиция, отколкото по чертеж. Все пак трябваше план. Луи рисуваше дървени яхти, но нямаше никаква опитност по отношение на металните корпуси. Ето защо сметна за добре да поръча плана на „Ому“ при известния архитект Фриц Мюлдер. Той му направи чудесен корпус, без да се отклонява от схващанията на Луи, който имаше в главата си всичко, до най-малката подробност. Навсякъде нося в чантата едно картонче, върху което моят годеник бе нарисувал кораба на нашите мечти. То датира от 1944 г. и без никаква грешка представлява вече „Ому“, черта по черта, три години преди плана.

Един метър повече никога не е излишен за яхтата. Предвидили най-напред корабче от 11 метра, а после — 12, ние се спряхме на 13,80 м, или 46 стъпки. Нашите финанси ни забраняваха да отидем по-далеч, иначе бог знае с какъв кораб щяхме да имаме работа. „Ому“ щеше да има 11,30 м при ватерлинията, централен бимс 3,70 м и 18 тона водоизместимост. За корпуса бяха намерени 5-милиметрови занитени стоманени листа. Бимсите на палубата бяха стоманени, но самата палуба и надстройката — дървени.

Времената бяха трудни. Трябваше да се пътува и да се правят безкрайни постъпки, за да се издействуват необходимите материали в желаното количество. Все пак успяхме да намерим добра стомана, камбалово дърво за палубата, акажу за вътрешните помещения. В малката ни вила край Лис аз се тренирах за бордовия живот: нямаше ни течаща вода, ни канализационна инсталация, ни светилен газ. Беше влажно, дъждът минаваше през пролуките на покрива, половината от времето през всеки сезон прекарвахме навън, на открито. Бяхме почти напълно свободни. Два-три пъти в седмицата, като се почне от април 1947 г., Луи се сещаше за нещо, което не търпеше отлагане, и заминаваше за Анверс да наглежда строежа с всевиждащия си ястребов поглед. Работата вървеше бавно. Не един срок за предаване беше отминал. Дойде зимата с мраз и сняг, които забавяха работата, защото „Ому“ се строеше на открито, под един навес от насмолено платно. Имаше стачки и даже работниците от тази почти семейна корабостроителница последваха общото движение. Зимата мина бавно и напролет видяхме, че „Ому“ пак не ще бъде готов за настъпващия подходящ сезон. Бяхме така нетърпеливи, че трябваше да се раздвижим. Заминахме за Южна Франция с раници на гърба да разучим хубавите пристанища по Лазурния бряг, където по-късно щяхме да хвърлим котва. Това пътешествие ни възвърна самоувереността. Решихме да чакаме нашата рожба „Ому“ толкова, колкото щеше да бъде необходимо. Лятото беше хубаво. Поставяха палубата и надстройките. Палубата на платноходния кораб е една от най-вълнуващите му части. Няма притежател на яхта, който да не казва с гордост за дървената си палуба „моята палуба“ и да не я пази старателно от високите токчета и подкованите обувки.

Хубавите дебели мачти от махагон, полегнали върху скелите си, изглеждаха грамадни. Мейнтженс-баща си скубеше косите, като слушаше как Луи непрекъснато настоява да слагат по-дебело, по-тежко, по-здраво: „Но какво ще правите с този кораб, господин Ван де Виле?“ Вместо отговор поглеждахме мълчаливо към красивата Еско и към Анверс на другия й бряг с катедралата и квадратната си кула, наречена „Боеренторен“, Кулата на селяните. Ние, селяните, щяхме да разораваме моретата. Това нямаше да е кораб, предназначен за Еско, нито даже за Ламанш. Запазвайки в себе си нашата тайна, ние мълчаливо галехме хубавата дебела мачта и настоявахме всичко да бъде съобразно изискванията ни. А в тази корабостроителница обещаеха ли нещо, изпълняваха го. Г-н Мейнтженс лично наблюдаваше работата.

Междувременно се изработваха железните части, скрипците, макарата, купувахме въжетата за такелажа. Шивачът на корабни платна в Ганд довършваше един комплект от здраво платно, ушит изцяло на ръка: грот, бизан, стаксел, обикновени и за буря, два еднакви кливера, грот за буря, дебел и корав като ламарина, флеш и бомкливер, по-красиви от птици. Тези платна ми бяха толкова присърце, че ако не ме бяха задържали, щях да ги поръчам у Диор^[3] само заради кройката.

Корабът винаги налага компромиси. Не без болка на сърце трябва да жертвуваме бързината пред удобствата, лекотата пред здравината, подвижността пред скоростта и кръгът се затваря. Тези три елемента: скорост, здравина и удобство могат да се комбинират до безкрай, защото идеална яхта не съществува. Затова на тази тема се разговаря във всеки кокпит, без тя да омръзне. Всяко нещо върху „Ому“ има своето оправдание и не вярвам нито една бурма да е била завинтена, без предварително да е помислено. Ние комбинирахме тези елементи, за да създадем кораб, годен във всяко отношение за околосветско пътешествие при максимум удобства и сигурност. Бе предвидено всичко необходимо за тази цел. Това бе грижа и дълг на капитана. Трябва да се предвижда, защото на моряка не е присъщо да поема рискове. Да не се осланяме на случая и по-малко да мислим за якия гръб на „добрата слука в морето“. Затова пък е нужно съответно приспособление, от което да се извлича възможната най-голяма полза според качествата и условията. В това се състои изкуството на моряка. За моряците професионалисти това е дори единственото изкуство, защото с платната вече се занимават само тези изостанали същества — любителите.

Именно затова Луи държеше лично да наблюдава всички фази на строежа. Прибавете към това и кореспонденцията на една знаменитост, постоянните пътувания, постъпките, които трябваше да се правят, многобройните пратки, които трябваше да се освобождават от митницата… Времето беше „изцяло запълнено“. Дойде моментът Фред да получи краткия си 8-дневен годишен отпуск. Той остави кинкалерията и ни намери в Анверс, където сами на пустата строителна площадка се съревновавахме кой по-добре ще боядиса и повече ще се изцапа. Паметна осемдневка: сред стърготините, още влажната боя, мириса на оксиженна заварка ние виждахме вече бъдещата кабина, удобна и уютна. Стараехме се да забравим, че килът стоеше още върху стапелблокове. Специалист бояджия артистично поставяше емайллака с множество различни четчици. Наричахме го „четкаря“. Горд с таланта си, той ни предложи да направим рубката в имитация на мрамор, ватерлинията — позлатена, а корпуса — имитация на дъб. Припадахме от смях. Четкарят беше първият от тази серия много комични, интересни и оригинални личности, които бележеха пътешествието ни като с някакви куки, на които да закачваме спомените си.

Решихме спускането на „Ому“ да стане на 4 септември, една събота. Пълни с идеи и достатъчно млади, за да придадем значение на един символ, напълнихме бутилка с морска вода, за да го кръстим. Името бяхме избрали след доста умуване. „Ому“ е заглавие на една книга от Херман Мелвил, по-известен със своя „Моби Дик“. Той е писател, когото ценим. Обичахме тази книга, но още повече пейзажа, който й служеше за декор: южния Тихи океан. Според предговора „Ому“ на един от диалектите на Маркизките острови означаваше между другото и скитник, човек, който скита от остров на остров, както правят някои туземци. Това значение ни хареса. Името беше кратко, звучно, щеше да е лесно за повикване… Впоследствие ние посетихме Нуку-Хива, онзи от Маркизките острови, където се развива действието на романа. Не намерихме и следа от думата, нито от случката. Все пак след сто години животът и езикът на тези острови са се променили толкова, че е възможно просто да са отпаднали. От друга страна, диалектите са многобройни, произношенията — различни. В такъв гъвкав език, какъвто е полинезийският, едно погрешно ударение променя смисъла на дадена дума. И най-сетне трудно е да се разпитват туземци с научна цел. Те се показват късопаметни. И винаги казват „да“, за да ви направят удоволствие.

В деня на спускането естествено бяхме много развълнувани. Бяха дошли родителите ми, чичо ми, корабостроителят, архитектът. Наближаваше четири часа. „Ому“, украсен с низ от знаменца, които опираха във водата, защото мачтите още липсваха, чакаше, блестейки с корпуса си на слънцето. Фред, който трябваше да дойде, все не идваше. В тържествените моменти винаги се случват такива неприятности. Луи вече се нервираше, а аз, с бутилката морска вода в ръка, бях с отмалели крака и имах чувството, че съм сама на света. Най-сетне Фред пристигна, извинявайки се с повреда на мотоциклета си. После всичко тръгна много бързо. Последните подпори бяха махнати със силни удари на млата, счупих бутилката си наполовина върху гърба на сина Мейнтженс, който злополучно се бе навел, и „Ому“ почна да се плъзга… Просто ми се искаше да го задържа, така окончателно изглеждаше всичко това. Не виждах нищо друго, нито дори лицето на мъжа си. Само „Ому“, който се плъзна в реката и заплава високо над водата с лек, още неекипиран корпус.

В този момент отвързахме лодката, Луи взе веслата, качихме се на кораба и оттогава живеехме на борда.

Настанихме се като семейство на къмпинг, с две тенджери, буца масло, увита в хартия, три инструмента за работа, две завивки, няколко книги и от самото начало една конгоанска статуетка за уютност. Още същата вечер посрещнах шест души. Ядохме салата от тенджерата и студено пиле с пръсти, пихме шампанско и от кокпита гледахме бенгалските огньове над Еско. По съвпадение беше годишнината от освобождението на Анверс (в което Луи бе взел скромно участие). Долиташе музика и шум от празнуващия град. По плискащите води се отразяваха многоцветни ракети: на кълба, във вид на дъжд, като ветрила, сякаш целият Анверс се бе украсил заради нас. Когато роднините си отидоха, останахме навън тримата, радвайки се на многобройните възможности, които ни даваше този толкова желан кораб.

И сега е почти необяснимо как той плаваше съвсем реален и опъваше своя буй срещу едно течение от четири възела.^[4]

Тази нощ имахме първия си сблъсък. Една малка моторница от Брюксел се удари в нас поради повреда в мотора и повличане от отлива. За пръв път след много подобни случаи ранните утринни часове ни завариха по пижама на палубата да действуваме с куките и да затягаме швартовите въжета.

В Анверс прекарахме пет седмици, докато се поставят мачтите, такелажът, платната и се изпробва моторът. Навлязох в този живот, като че ли предшествуващите двадесет и пет години бяха само една несъзнателна подготовка за него. Вътрешното устройство, плод на продължителни обмисляния, ни хареса веднага и не бих променила нищо сега, след като съм живяла пет години в него. Като слезете по стълбата, попадате в кухнята, на левия борд, с мивка, малка готварска печка, двоен примус, шкафове и една малка готвачка: аз! На десния борд — голяма маса за карти, по стандартните размери на английските карти, толкова необходима и така удобна, че наистина от нея трябва да се започва обзавеждането. Останалите мебели се подреждат около нея. После идва кабината. Масата е малко изместена към лявата страна и е комбинирана с диван във формата на буквата Г. На дясната страна има закрепена неподвижна кушетка. Една разтегателна маса и сваляща се скамейка дават възможност на пет души да се разположат удобно. Прибрани, те оставят свободно и широко място за преминаване от стълбата направо към мостика. Пред камината, откъм левия борд е тоалетната (за нея ще говорим по-нататък). На десния борд — големи сандъци за продукти, складът. В предната част — сандъкът за платната, сандъци за дърва, за картофи, за бои, една подвижна рамка, служеща за кушетка. В носа — сандъкът за котвената верига и запасите от въжета.

Избягнахме вратите, преграждането. Зад кухнята все пак има една отделна кабина с две кушетки, шкафчета, гардероб. Това са „царските апартаменти“. Цялата дървена част е от лакирано акажу в приятен топъл цвят и лесна за поддържане. Отделението за мотора е преградено от останалите помещения с металическа стена. При мотора се влиза през един люк. За отбелязване е, че нямаме много кушетки. В яхта от тази величина обикновено наблъскват шест или седем кушетки. За нас това е разхищение на място. „Ому“ е построен за трима, но в него могат да спят и пет души. Ние обаче сме привърженици на минимален екипаж за максимално голям кораб. Кушетките заменихме с по-полезни мебели или просто със свободно пространство.

Едно от предимствата на металния корпус е печеленето на място във вътрешността. Подът може да бъде поставен ниско, без загуба на ширина и при това остава два метра под бимсите. Това е необходимо, когато тук ще живеят двама мъже, дълги по 1 м и 86 см. За мен то няма значение. Бих се поместила и в бутилка „Кианти“^[5].

Под този под има голямо пространство, където се намира всичката ни вода за пиене, поставена в галванизирани бидони. Носим един тон вода, количество, достатъчно за яхта с такива размери. Този товар от вода, разположен ниско, допринася за стабилността.

Избрахме гафелното стъкмяване с трапецовидни платна. Не ще се спирам на естетическите подбуди, които не са решаващи. Все пак такава екипировка е много красива. „Ому“ е стъкмен гафелно, защото разделните паруси му позволяват да бъде управляван лесно от един мъж и една жена като нас, давайки им пълна независимост. Той е стъкмен с трапецовидни платна, защото искахме кораб, с който да обиколим света, а това е здрава и удобна екипировка. Яхта, построена за холандските води, за крайбрежието или Ламанш например, трябва да може да се движи срещу вятъра и да лавира добре. За тази цел ние можехме да направим, разбира се, бермудско стъкмяване. Но за едно околосветско пътешествие, което се извършва девет десети при кос или пълен заден вятър, способността да се лавира е второстепенна. В този случай гафелното стъкмяване предлага възможности, които повече натежават във везните (виж приложението).

Щом „Ому“ заплава, водата нахлу през руля. Спомням си за часовете, прекарани в помпене, и за тревогата ми: все така ли ще трябва да се помпи? И за моята наивност, която с примирение допускаше такава възможност. Между два прилива останахме на сухо до едни кални пилоти и луфтът бе добре заварен. Тогава започнахме първите си нощни дежурства, защото трябваше да поддържаме наблюдение при швартовите въжета: вместо да се подпре, „Ому“ бе легнал настрани.

Спомням си трагедията с витлото и пробния опит с мотора. За пръв път поех щурвала и бях твърде горда. Зле бях изчислила силата на течението и хвърлих „Ому“ направо в една голяма шамандура, от което последва вдлъбнатина върху новия корпус и срам за кормчията. Витлото бе много малко, а нашите 27 к.с. с големи усилия развиваха два възела, което съвсем не бе задоволително. Поръчахме ново витло. Всичко това създаваше атмосфера на раздразнение и неудовлетвореност, като помрачаваше радостта ни. Но, общо взето, за периода, прекаран край Анверс, си спомням с удоволствие. Учехме се сръчно да управляваме лодката в течението, което беше много силно през септември. Чистех ежедневно палубата и медните части, рубката и илюминаторите с усърдие, което впоследствие отслабна.

Тъй като зимата започна, и дума не можеше да става за незабавно тръгване. Щяхме да се разхождаме близо до Ганд, по канала, който го свързва с Тернойзен. Като взехме със себе си Фред, татко, чичо и едно блюдо със задушени херинги, една утрин сред златистата есенна светлина тръгнахме надолу по реката. Оттеглящият се прилив бе открил тук-там пясъчни наноси, по които ходеха чайки. Оттам произлезе и една от най-изпитаните шеги на борда: когато капитанът види, че чайките ходят, значи има пясъчен нанос и той завърта руля. Ние се движехме с мотор, платната още не бяха на борда. Следяхме внимателно редиците от шамандури, червени отляво, черни отдясно. За през нощта хвърлихме котва при наноса на Шаар Ван де Ноор. За пръв път се закотвяхме. Цялото това време е изпълнено със „за пръв път“. Преживяхме важни моменти и незабравими мигове. След като вдигнахме белите огньове и изядохме с удоволствие херингите, прибрахме се да спим, но никой не мигна. Всичко бе прекалено ново, прекалено забавно. Луи непрекъснато ставаше да проверява натягането на котвената верига, Фред ставаше да пие вода и всеки път всички заедно с тях. В кухнята се чуваха сподавени смехове. Бяхме всички на четиринадесет години.

На сутринта, твърде доволни от себе си, навлязохме в канала Тернойзен и вратите на шлюзата се изправиха пред нас, грамадни, както ни се струваше. Три изсвирвания с рог за мъгла. Ще се отворят ли? И точно пред входа някакво парче от дъска попадна във витлото, една перка се отчупи и моторът спря. „Ому“ зави по инерция и капитанът едва смогна да го докара до един шлеп, където се закотвихме. Не смеех да го погледна. Сигурно беснееше. Как не! Той посрещна това с олимпийско спокойствие и впоследствие трябваше да го опозная добре: кипваше за нищо, а пред истинското бедствие оставаше безучастен.

Във всеки случай добре се бяхме наредили. Фред едва успя да грабне чантата си и да изтича за автобуса. Другите останахме около масата да сърбаме чай и да разговаряме. Тернойзен е тъжен през октомври, особено вечер.

На следната вечер, на рождения ми ден, доста безславно влязохме в Ганд, непрекъснато теглени от един „меселшуйт“, един тромав влекач, под проливния дъжд. Яхтклубът беше пуст, нищо не мръдваше в настъпващата нощ. Роднините се прибраха у дома си. Оставахме сами за през цялата зима.

Тази зима беше една тренировка за нас. Тя ни даде достатъчно време да организираме материално живота на борда, спокойно да довършим екипирането на кораба, подреждането му. Двете ни малки печки грееха приятно, в кабината бе уютно. Времето мина бързо. На всеки кораб има да се вършат толкова много неща, че работата няма край. Но това са приятни занимания, вършени на открито, с приятно миришещи материали: дърво, въжета, платна, смола. Тук не говоря за стоманения кабел, който е истинска отрова. Прекарахме дълги часове да покриваме вантите и стенвантите най-напред с платно, после със стокхолмска ароматна смола и най-сетне с добре стегнат канап. Този начин прекрасно предпазва кабелите. Пристигнаха платната, които блестяха от новост. Пришихме халки, за да ги издигнем и разгледаме. Грогът беше хубаво, тежко платно, което би издържало на всякакво време. Той имаше свободен ръб, който впоследствие изменихме, като го провървихме. Почти всяка седмица пристигаха нови съоръжения. Обзавеждах се с кухненски съдове, бельо. Привикнах към това доста особено домакинство и възприех бордовите навици. Беше ми много забавно и оттогава нищо не се е променило: не бих могла да изброя предимствата, които предлага животът на борда на една малка яхта за оня, разбира се, който има влечение към това. Една светска дама би се оплаквала от липсата на огледала, на място за финото облекло, на баня с всякакви благоухания. Всичко това, разбира се, е много приятно, но усложнява живота, а очарованието на кораба се резюмира в едно изречение: животът там е скромен. На този грозен канал, срещу една електрическа юзина, закотвени край някаква хилава ливада, ние бяхме като у дома си. Така бихме се чувствували в Ница, в Панамския канал, в Нова Гвинея или сред Атлантика. Тук разбрах какво означаваше новият ми живот: една постоянна мисъл за заминаване. Корабът е направен, за да се движи, и нашите очи бяха постоянно насочени към едно „подвижно“ бъдеще като към някакъв пътеписен филм.

Напролет напуснахме канала завинаги. Едно ново бронзово витло с три перки пристигна в момента на тръгването, когато всички започвахме да се тревожим. Минахме Тернойзен и Сухия док, а после Остенде. Сами двамата обиколихме английското крайбрежие в едномесечно пробно пътуване. Отново цяла серия от „за пръв път“. За пръв път изгубихме земята от очи. Имаше лека мъгла. По наша преценка ние се насочвахме към кораба-фар при Саут Годуйн. Никога не ще забравя впечатлението, което той произведе върху мен, когато в предвидения момент се появи право пред нас. Капитанът бе признат за непогрешим, за най-забележителния човек на суша и по море, на който трябваше безпрекословно да се подчиняваме, а „Ому“ — провъзгласен за най-добрия кораб. Малко прибързани заключения и хвалебствено дърдорене, но какво да се прави, такива са жените.

Тази малка обиколка, общо взето, ни научи на много неща. Но едно беше неоспоримо: платноходното корабоплаване ни допадаше чудесно. Разбира се! По-рано не бяхме го изпитали. Ние разбирахме също така, че който знае теорията, практиката му се удава бързо и лесно. Но за обратното това не важи. Главното е да се знае какво и как трябва да се направи, а подробностите се поправят според обстоятелствата. Лудост е да се впуснеш в открито море, без да си научил нещо, с мисълта, че практиката ще направи своето. Вярно е, че опитът идва от грешките, но в море не можем да си позволим да грешим.

Разбрах, че съм чувствителна към морската болест. Но тогава, когато на кораба са само двама души, това представлява истински проблем. Ставаш жалък. Все пак реших, че е по-добре да страдам от морска болест, отколкото да остана на суша. Казват, че е въпрос на сила на духа, че е достатъчно да мислиш за друго и да си зает с нещо. На други да го разправят: имах достатъчно работа естествено и никой така упорито не се е борил с гаденето. Въпреки всичко, то идваше. Но ако е неприятно, поне не е истинска болест. Не ти се яде, повръщаш. Ако не трае вечно, то по-скоро е благоприятно за здравето, става пълно пречистване, докрай. Все пак аз привикнах и по време на дългите преходи, с изключение на първите дни, вече бях на крак. Постоянната морска болест е нещо много рядко. Луи я прекара и сигурно пак ще я има. Що се отнася до Фред, стомахът му е от армиран бетон, истински паметник. И Талоу е същият.

Като се прибрахме в Остенде, след като загубихме само една котва, няколко илюзии и два килограма от теглото си, ние подготвихме един по-голям етап: щяхме да прекараме зимата в Средиземноморието. Изникна въпросът за запасите. Откога съставях списъци и пресмятах количествата! Най-сетне щях да успея да докажа точността на изчисленията си. Обиколих доставчиците, за да бъда по-добре обслужена при най-ниски цени. В един изключително горещ ден на борда почнаха да се трупат каси, качета, кутии, чували и пакети. За първи път изпитах съмнителното удоволствие да прибера всичко това постепенно и почти тайнствено в различните скривалища. Капацитетът на „Ому“ е забележителен. Изпотена, изпрашена, с разпилени коси, аз комбинирах, подреждах, пресипвах, пренасях, като редовно отмятах всяко нещо върху един двоен списък. Вместо атомна бомба на първо място би трябвало да се изобрети една еластична, гъвкава и свиваема консервена кутия.

Бяхме потърсили друг член за нашия екип, тъй като Фред още не беше свободен. Яви се един младеж от Брюксел на име Ерик. Мнозина притежатели на яхти се изтормозват с въпроса за екипажа. Помощници се намират рядко, а добри — още по-рядко. Имахме щастие. Като изключим Фред, трябваше да поговорим само половин час с първия, който се яви, за да го приемем, и аз не се боя да го назова публично „идеален помощник“. Няма да изброявам качествата му, защото те включват и скромността. Достатъчно е да кажа, че когато той ни напусна в Лисабон след два месеца, по време на които всичко бе не много лесно, а за него може би и разочароващо, ние го обичахме като син и оттогава винаги малко ни е липсвал. Той притежаваше тази добродетел, която в очите на Луи превъзхожда всички останали: за него, както и за нас, корабът стоеше над всичко друго.

Така, съвсем готови, ние се оказахме още веднъж в малката шлюза при Остенде. Този път тръгвахме за дълго. С оглед на слуховете за война, може би завинаги. Плачех, както си спомняте. Но за това никога не съм съжалявала.