Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (11)

Глава десета
От Пора-Пора до Фиджи. Престой в Сува. От Сува до Порт Моресби

Трябваше да изминем хиляда и седемстотин мили оттук до Сува, столицата на Фиджи. А люлеенето започна още с тръгването. Пишех ежедневните си бележки в доста неудобно положение, притисната колкото се може по-добре между щурвала и комингса. Но времето бе сравнително хубаво, със средно силни пасати и море, по-бурно, отколкото би могло да се предположи по силата на вятъра. Зле поддържан от вятъра, гротът би представлявал само затруднение и ние разпънахме двойните стаксели от любов към спокойствието. Съгледахме Мопити и минахме на височината на Мопелия, без да видим острова.

На третия ден всички бяхме седнали в кокпита, когато един голям кашалот се приближи на върха на плавниците си и зад гърба на капитана направи „Пшъът!“, духайки му внезапно отзад. Луи направи двуметров скок. Този шегаджия-кашалот се числеше към една доста внушителна група от свои събратя, големи приблизително колкото „Ому“, така че капитанът се успокои едва когато те си заминаха, защото се страхуваше да не би някой от тях да вземе яхтата ни за кашалотка и да прояви чувствата си към нея.

Скоро се намерихме недалеч от Палмерстон, един труднодостъпен атол, населен единствено с потомци на един и същ прадядо, който даже не се е наричал Адам, а Марстерс. Там се говори изключително английския на Глочестерсшир.

Туземният стражар Марий ни бе запасил изобилно с банани, които зрееха добре, и стана ежедневен дълг всеки от нас да изяжда минимум половин дузина. Фред бе донесъл от дома си една пределно сбита формула — един банан струва една пържола — и ние се стараехме да му повярваме. Не биваше да пилеем хубавите витамини. Тихият океан не изобилствува с прясна храна и за бифтек не бе ставало въпрос от две седмици. Трябваше да напуснем Таити без нито едно яйце, защото точно по това време ставаше някаква сватба, а от Пора-Пора успях да взема само няколко салати, папай и зелен фасул за из пътя.

Въпреки упоритите и разнообразни грижи циреите на Луи се нижеха на верига, като последният се заместваше веднага от нов. Хранехме се по-добре от мнозина колонисти и, разбира се, и от туземците, не ни беше чак толкова топло и водехме здравословен живот. Въпреки това всички бяхме отслабнали и начиная от този преход, нашето общо състояние не бе цъфтящо, особено това на капитана, който бе станал нервен като котарак на лов и мислеше само за кораба. Ръцете му бяха покрити от някакво много неприятно импетиго и изобщо не можеше да се движи, без да го боли някъде. Това му пречеше при работата с платната и едва можеше да си служи със секстанта.

Лекият бриз се редуваше с хубав вятър, силно развълнуваното с относително спокойно море, понякога с малко дъжд. Вятърът беше изобщо много на юг, за да можем да използваме всички възможности на двойните стаксели, но по дяволите, те бяха тъй удобни! В началото на един голям преход не е много важно, ако се следва курсът с няколко градуса разлика, и на двадесет или тридесет дни един ден повече или по-малко е почти без значение. Главното е да не се измориш в началото и да се поддържаш в добра форма за в случай на по-нататъшно лошо време.

Според картата на ветровете из тези места съществуваше шест на сто риск за бури и три на сто — затишия. Но тези проценти никога не бяха точни по отношение на нас. Сякаш затишията ни бяха запазени специално от цялата година, особено когато пръстенът на буталото, сменен в Папеете, се спука още при втория оборот на мотора. Като отминахме рифа Антиоп и остров Ниуе, приблизително 600 мили на запад от Куковите острови и 300 мили на изток от Тонга, вятърът задуха бавно на югозапад и стихна. От плющенето гротът се скъса и трябваше да го поправим временно с реприз.

Горещината жареше и ние изгубихме чувство за времето. В море не трябва да се мисли за милите, които имаме пред себе си, и да бързаме да достигнем целта, защото няма нищо по-лошо за нервите на екипажа от затишията. Видяхме с неудоволствие да се приближават бавно островите Тонга. Това е един голям архипелаг, обкръжен от риф, който се прекъсва само между групите Ваво и Хаапе. Посред този проход се намира известният Метис Шоал, много опасно плитко дъно, в което морето се разбива по всяко време.

Междувременно Фред улови от полет своята тридесет и първа пролет, която минаваше. Отпразнувахме я с пунш, кокошка с ориз, ананаси и светлочервено вино — от неизчерпаемия „Шосолей“, който все още не се свършваше. Фред заяви сериозно, че се чувствува по-млад от когато и да било. Тъй като имаше малко северен ветрец, бяхме вдигнали стаксела, грота и бизана. Кормувахме и след пиршеството в кокпита прекарахме следобеда в разговори на най-различни теми.

Обичахме тези дълги преходи, когато нищо от онова, което е земно, няма вече значение. Всред океана парите не струват нищо, както и никой от начините на живот на сушата. Можехме дълго да пътуваме така, като се приспособяваме механически към движенията на кораба, без да желаем да пристигнем някъде, докато всичките ни запаси се свършат и всичката ни вода бъде изпита, така че земята да стане необходима. Желанието ни за вятър не означаваше, че искахме да стигнем по-скоро някаква цел. То беше поради това, че без вятър платноходният кораб има тъжен вид и защото нищо не може да се сравни с чувството, че летиш по вълните с голяма скорост и виждаш как корабът живее и се гмурка, като щастлив делфин.

Най-сетне се надигна един лек югозападен ветрец, но ние не бяхме спокойни: той идваше на резки пристъпи. Небето се покри с кълбести облаци и вятърът бързо се засили. Предвидливият капитан нареди да се зарифова гротът. Точно навреме: един необикновено силен пристъп връхлетя върху нас и ни повали. Под намалената площ на платната си „Ому“ се накланяше, накланяше… да помислиш, че вече не ще се вдигне. Въпреки всичко той се изправи. Вятърът задуха внезапно на юг и се установи със сила 8 бала. Бушпритът удряше в морето, което бързо се развълнува много силно, и ние прибрахме кливера целия мокър, като нас. Направихме един риф и на стаксела. За няколко часа животът на борда се промени основно. Запазихме посоката, със силен кос заден вятър, при много развълнувано море, което заливаше палубата и наводни на два-три пъти кокпита.

Прибрах кучето долу, защото с обикновеното си безразличие то се разхождаше спокойно по предната част на палубата, търсейки рибки. Знаеше много добре, че понякога морето изхвърля някоя на борда, и щом времето се развалеше, душейки, тръгваше да търси малки сепии или недостатъчно пъргави рибки.

Вятърът виеше като глутница вълци. Беше хубаво разтърсване, както се изразяваше нашият приятел, г-н Турнике.

Мокри като кучета, не можехме да продължим с тази скорост, която не бе добра за кораба. Вдигнахме бизана зарифован и легнахме на дрейф, установявайки дежурства.

Капитанът, който от кокпита наблюдаваше времето, ни извика не зная колко време по-късно: „Всички на палубата! Да се свалят бизанът и обикновеният стаксел! Да се вдигнат двойните стаксели с по един риф!“

Измерването, изчислено с помощта на права от луната, ни определи на пет мили от Дисней Шоал, към който ни тласкаше нашият дрейф. Трябваше значи да тръгнем на път въпреки състоянието на морето, много бурно и развълнувано. Пипнешком навлякох една добра, стара връхна дреха, която сигурно бе служила вече при Трафалгарското сражение^[1], и подадох разрошена от сън глава през люка. Появи се и Фред по шорти и дебели вълнени чорапи с крайче от гащите му, което се подаваше отзад. Различните „тоалети“ на море имат тази обща черта, че всички са най-произволни и ексцентрични, но отговарят на насъщните нужди на техния собственик.

Нощта бе съвсем тъмна, луната току-що се бе скрила зад черни облаци, пълни с вятър. Бизанът бе свален без особени затруднения, „Ому“ подскачаше по вълните и капитанът пое кормилото с клетите си разранени ръце. Фред и аз се отправихме към бака, залитайки, като ругаехме люлеенето. Трябваше най-напред да поставим леерите на двойните стаксели.

— Ако поне се виждаше нещо… Трябваше да вземем джобната лампа. Къде се дянаха малките клещи?

— В джоба ти са.

— Не, сега ги сложих някъде.

Търсехме пипнешком между фалите и шкотите.

— Нейсе… Аха, да, ето ги!

— Добре, но гледай отведнъж. Ох! Пази крака ми, дявол да го вземе!

Кракът на Фред продължаваше да е чувствителен. Извиних се:

— Това стана поради вълнението.

А ето и кучето, което остави нещо точно в краката ни.

Ах, това животно! Иди вземи хартия. Донеси и стегнатите муфи^[2].

Ще повярвате ли или не, но при подобен танц това представляваше цяла експедиция. Изчезнах в каютата, всред куп от платна. Човек би помислил, че имаме двадесет стаксела. Стъпих в кошницата с лимоните.

— Дръж!

Хартията. Муфите. Сега стакселите. Фред теглеше, като пъхтеше и правеше ужасни гримаси. Усилията му се четяха винаги по лицето му, даже при блещукането на джобна лампа. Избутах му през люка цели километри от стаксели.

— Един риф! — викна гласът на капитана някъде много далеч зад нас.

Екипажът измърмори:

— Добре, добре, разбрахме вече. Един риф! Цял час ще ни отнеме.

Все пак преувеличавахме. Завързването на рифови възли върви много по-бързо, отколкото се мисли, даже когато трябва да се държиш с една ръка поради люшкането на кораба. Я виж, един липсваше.

— Иди вземи едно парче.

Ето, беше готово. Но краят на платното се развяваше от вятъра: „Иди вземи едно парче“.

Трябваше да се закрепят вистрелите, но въжето бе малко късо. Бях вече на стълбата, когато Фред каза: „Все пак иди вземи едно парче“. За щастие имам запас, единствен на света. В долния край на стълбата се спънах в някаква черна маса и паднах върху мивката. Беше кучето. Искаше да излезе навън, за да види какво става, а при това беше му точно време за…

— Я скоро иди зад масата и стой мирен!

През това време капитанът стана нетърпелив. Кога щяхме да свършим с тези стаксели? Търпение, готово беше, ето! Вдигнахме ги, нищо не се закачи, опънаха се добре. С пресъхнала уста навихме няколко пръснати въжета. Струваше ми се, че мъничко морска болест ще ме хване. С мрачен поглед, ето ни събрани в кокпита. На запад луната залезе на хоризонта с театрални ефекти, които бяха доста обикновени. Около лампата на компаса се виждаха три червени огънчета, които бяха връхчетата на нашите цигари. Три часът сутринта. Малка интермедия в миньорен тон. Това е бордовата рутина. И ето какво именно означава, когато пиша просто: вдигнахме двойните стаксели зарифовани.

На сутринта вятърът стихна и задуха на югоизток. Видяхме островите Лат отдясно и Као отляво, от групата Тонга. Две измервания ни дадоха основание да сметнем, че сме на дванадесет мили източно от Метис Шоал. Свалихме двойните стаксели и вдигнахме обикновения стаксел и бизана. Фалът на флагщока откъм десния борд се бе скъсал през нощта и влачейки се във водата, се бе заплел във витлото, нещо, което не бе особено важно, тъй като моторът не работеше. Морето бе развълнувано и времето — мрачно. Вятърът спадна на пет бала и задуха на изток: вдигнахме двойните стаксели, след като бяхме отпуснали рифовете, но той отново ни изигра и задуха косо. Трябваше да свалим десния стаксел и да вдигнем грота. През този преход се занимавахме много с платната. За щастие времето се пооправи, защото всички тези действия бяха много мъчителни за ръцете на Луи.

В петък, на 4 юли, обедното измерване определи положението ни на десет мили приблизително от антимеридиана на Ганд. А в неделя, на 6, минахме 180-я градус, по съвпадение точно в същия ден и същия час една година след заминаването ни от Ница. Бяхме много доволни от себе си. Тази неделя 6 беше също така и понеделник 7, защото прескочихме един ден. Днес беше утре. Значи вчера трябваше да е днес. Така вчера беше утре. Ами къде беше днес, този ден, в който дишахме и който въпреки това формално не съществуваше? Целия ден се забавлявахме с тези дребни софизми.

Сега бяхме на двадесет и четири часа от Сува. Поне така мислехме. Времето беше хубаво, съвсем свежо. Този преход можеше да мине като романтичен. Бяхме имали хубави пасати, тревожно затишие между рифовете, лоша буря, облачно и студено небе, ясно и тропическо време; платното се беше скъсало. За да подсили всичко това, малката помпа в кухнята почна да бълва вода и ние помислихме, че бидоните се изпразват. Почнахме да ограничаваме много сериозно сладката вода. По-късно забелязахме, че няма нищо обезпокояващо, но тази загадка никога не се изясни. Не можехме да страдаме от жажда, защото, слава богу, имаше вино, лимони и ром, но живеехме в обща нечистотия, тъй като морската вода мие зле. Ако в този момент знаехме за опита на Бомбар^[3], щяхме по-скоро да се опитаме да я пием. В сравнение с другите досегашни преходи времето при този бе малко по-студено, а това правеше ограниченията на водата по-поносими.

Двадесет и четири часа от Сува? На други да разправят тези приказки: затишие, свръхзатишие. Един ден, два дни изминаха, но вятърът, както Малбрук^[4], не се връщаше. През нощта ни тласкаше един много лек полъх. Това бяха лъчезарни нощи, под една сияеща луна, всред идеално сребриста тишина. Плъзгахме се като въображаем кораб, с леко шумолене на водата, подобно на дълга пола, която се движи по стълби. Южният кръст лекичко трептеше. Той е скромно съзвездие, което отначало малко разочарова, но после постепенно придобива значение и ви става по-скъп и от най-бляскавите. Но това мечтателно плаване ни носеше бавно, заедно с течението, към остров Кандаву, към ужасния риф Астролабия, опасен капан за корабите, дълъг 60 мили и покрит от водата. Тревожно се взирахме в сушата, която се приближаваше постепенно, наостряхме слух за прибоя. Призрачният полъх, който ни тласкаше, нямаше сили да се бори срещу течението, носещо ни към острова и рифа. След нощта завихме бавно и опитахме да се плъзнем безшумно към юг. Сува беше на северозапад… Две опалови лакерди си играеха лениво в нашата бразда. Беше топло. Странно усещане представляваше тази нехайна, сякаш задрямала опасност, лошото море без буря, безшумната гибел, нещо подобно на това, което трябва да усеща оня, който пропада в тресавище, парализиран от страх, или онзи, който заспива в стая, пълна със светилен газ.

При залеза на втория ден, изпълнен с тревоги и затишие, сушата бе още по-близка, съвсем близка. Слънцето залезе зад Кандаву в огромен пояс от черни и рубинени облаци, които пълзяха по хоризонта. Това мрачно зарево сигурно предвещаваше някоя буря. Приготвихме всичко, за да предотвратим лошия удар. Все пак добре беше да се пораздвижим малко, да имаме някаква работа. Съвсем готови, и четиримата заехме място на рубката с лице, обърнато в очакване на запад. Нищо не дойде. Един час по-късно стояхме все на същото място. Изглеждахме като глупаци с нашите рифове на платната. Отидохме да си легнем сред пълна тишина. Но в полунощ нещо ни събуди: беше толкова очакваният ветрец, най-после пасатите. Настана голямо раздвижване за вдигане на платната. Фарът Соло на края на големия риф Астралабия внезапно замига дружески отляво и бавно се отдалечи. Отново ободрени, взехме курс към Вити Леву. Зората сред морето е винаги красива, но този ден беше истински рай. Всичко искреше от живия и плискащ се блясък и от радостта да се живее, която идваше с хубавия и дългоочакван бриз. Морски птици крещяха и кръжаха. Риби изскачаха из водата.

Пуснахме въдичарската връв и уловихме едни прекрасен тон. Тон по нормандски, студен тон с майонеза, да живее тонът!

А Вити Леву наближаваше, покрит с облаци. Небето потъмня, дъждът се готвеше. В продължение на повече от един час ние плавахме покрай един безкраен риф до самата повърхност на водата, по който тичаха хора, дошли на лов за молюски. Една гръбна перка на акула се движеше в нашата бразда. Чудно нещо, това беше първата ни акула в открито море, откакто тръгнахме от Ница! Досега акули бяхме виждали само при закотвяне в пристанищата, където ги привличаха остатъците.

Изтъркахме бинокъла да се взираме с него, за да търсим ориентирни точки, да откриваме шамандурите и да следим техния низ. Големи зелени вълни се разбиваха в рифа без прекъсване, догдето поглед стигне. Но внезапно проходът се отвори пред нас и колкото повече навлизахме в него, толкова повече морето се успокояваше. Моторницата на Здравната служба се приближи и ние почти спряхме. Митница и полиция се струпаха в кабината пред обичайната чашка. Лавирахме бавно срещу бриза. За да не губим часове в лавирания из късото вълнение, моторницата ни довлече до мястото за закотвяне, докато ние прибирахме внимателно изморените си от двадесет и два дни път криле.

— Закотви!

Котвата се спусна към едно твърде неудобно дъно. Идвайки от Таити, ние намирахме, че подстъпите към Сува със складовете отзад и малките разклатени мостчета са ужасни. Облачното време също допринасяше за това. Започна да духа силно и заваля като из ведро. Това беше убийствено, пречеше ни да работим. Но Сува Яхт-клуб вече бе влязъл в контакт с нас и се стараеше да облекчи живота ни. Моторницата на лоцмана, заета от капитана на пристанището, дойде да ни вземе и да ми довлече до едно място, наречено Валу бей, където успяхме да се швартоваме по-удобно в съседство с три други яхти: новозеландските „Леди Стерлинг“ и „Фитинч Бан“ и американската „Виатор“. „Фитинч Бан“ беше великолепна гоелета, тръгнала от Вилфранш преди две години с предназначение да стигне в Окланд. Собственикът й, стар капитан, пътуваше с племенницата си и двама италиански моряци в големия комфорт на двадесет и пет метровия платноходен кораб, снабден с всички удобства. „Виатор“ също беше гоелета, но само единадесетметрова, идваща от Сан Франциско през Хавай и Френска Полинезия с намерение да се върне в домашното си огнище. На борда й бяха Хари Клос и жена му, а също и един мил момък, наречен Дейвид, чийто характерен белег бе наивността: с простодушието, присъщо на расата му, той пазеше една трайна любов към някоя си Маринета, едно от най-известните и най-свободни момичета в Таити. Това бе добре, но той беше убеден, че бе имал предимството на нейното благоволение и че то бе запазено изключително за него, нещо, в което твърде много се мамеше, и сигурно Фред бе най-подходящият, за да знае това с положителност.

Един католически свещеник използваше „Леди Стерлинг“, за да обхожда пръснатото си из островите паство. Мисионерската работа не е някаква синекурна служба. Случваше се след някой преход по развълнуваното море кюрето да слезе на някой остров, където има само една жена-католичка. Казват му, че е отишла в другата страна на острова. Добре. Той вдига котва и го обхожда, като се старае да избегне рифовете, за да се закотви в другия залив. Морето е развълнувано, доближаването трудно. И когато стигне най-сетне, научава, че междувременно жената се е присъединила към сектата на мормоните! Тогава обратно, към друг остров с надеждата за по-добър успех.

Срещу течението, всред вятър и дъжд ние маневрирахме безуспешно, за да се вмъкнем между две от тези яхти; най-сетне ни залепиха до „Мануа Леву“, един правителствен кораб на Самоа, и там бяхме добре. Зад нас се намираше английската фрегата-хидрограф „Лаклан“, чийто любезен капитан ни подари „Мореплавателните упътвания“ за прохода Торес, които ни липсваха. Капитан Лоури беше специалист по този проход и едно от тези многобройни островчета носеше името му: Лоури Айланд. Той ни покани на един коктейл. Валеше като из ведро. Даже и в най-запазените си дрехи, пропити от дъжд, имахме доста див вид сред тези безупречни и стегнати офицери и елегантните дами с дълги цигарета. Бях вкарала коравите си и много разширени крака в едни мокасини. От дълго време не бяхме имали толкова цивилизован вид и въпреки това не бяхме в тон. Да си признаем веднага: още не бяхме в тон и никога не ще бъдем в тон.

Сува е важно пристанище и доста грозен град, където все пак може да се набави всичко. Разликата с Полинезия е поразителна. А при това той е също вулканичен остров от Тихия океан, с пищна растителност, заобиколен с чудесна лагуна. Но тук липсва онази лекота на атмосферата, която толкова ни хареса там. Не ще се впускам в сравнителни подробности относно френската и английската администрация, и двете сигурно имат своите добри и лоши страни. Всичко, което мога да кажа, е, че въпреки голямата любезност на белите, които срещнахме тук, Вити Леву е отегчителен остров, където полезността е унищожила очарованието. В сравнение с приятното безгрижие и пълната свобода на нравите в Полинезия островите Фиджи изглеждат твърде нравствени. Жените тук носят двойни рокли до глезените, с дълги ръкави. Как искате това да е красиво? Сува е толкова благонравна, че е имало нощни нападения над бели жени, факт, непознат в Таити, където инстинктът не е отблъскван и където порокът е мъртва буква. Но не е наша работа да съдим за това. Теоретично бели, индуси и фиджи (меланезийци) живеят на една нога и имат едни и същи права, но тук не намерихме и следа от това твърде приятно равенство, което цари в Таити. Вярно е, че няма нищо по-симпатично от полинезийската раса. Фиджите са едри, силни, мускулести, здрави като дъб. Жените имат същата конструкция до такава степен, че понякога откъм гърба е трудно да се различат от мъжете, които също носят чудесно подхождащи им поли. И двата пола са украсени с грамадни, дребно накъдрени коси във вид на ореол, с една мастилена чернота, която често пъти е изкуствена, защото те ги боядисват. Червеникавите коси са доминиращият естествен цвят. Те имат доста страшен и свиреп вид, липсва им само халката на носа. Човек си ги представя много добре въоръжени с копия и издаващи диви бойни викове. А впрочем тези бивши човекоядци, които са шофьори на автобуси и моторници, са добри, мили със своя непринуден, малко блеещ смях. Полицаите са внушителни, избрани за своя представителен вид: те носят униформен мундир върху пола от бял плат, назъбена отдолу. Намирах ги великолепни.

Тези прекрасни мъже вършат чудеса на ръгби и градът е окичен със снимките на своите шампиони.

Но във Фиджи фиджите са малцинство. Освен англичаните, австралийците, новозеландците и една шепа китайци има и много индуси. През 1949 г. се наброяваха 130 000 индуси срещу 124 000 туземци и 23 000 жители от разни националности. Индусите тук са приблизително в същото положение, както китайците във Френска Полинезия: докарани първоначално като работна ръка, те са се размножили бързо, поддържат се помежду си, имат почти изцяло монопола на дребната търговия и не са обичани от колонистите, защото наистина бързо наводняват навсякъде.

Изхождащи от бедните касти, те са донесли от своята Индия само обичаите си, един лош, крещящ вкус, който с нищо не напомня ефирната изящност на индийското изкуство, литература и философия. Но техният маслинен тен, правите им сплъстени коси, неколцината старци, прилични на дервиши, индуските филми и тяхната котешка музика, жените в розови, бели, жълти и сини сари, с красивите им бадемови очи и златните им украшения върху външната страна на ноздрите — всичко това е част от местния колорит на сегашна Сува, както „тинито“ е една същност в Полинезия. На пазара те със загадъчен и достоен вид продават своята леща, своите подправки, своите неизброими видове дребни благоухания. Насреща фиджийките са клекнали сред кошниците си, пълни с раци и раковини, сред връзките си от таро и гулии. На всички сергии са изложени тютюневи низи, навити във вид на кошери, които се продават на дребно на сантиметър.

Поройните дъждове ни караха да губим ценно време и да изричаме напразни заклинания. Използвахме времето, за да почистим малко помещенията на „Ому“ и да се запознаем с неколцина мили хора, както правехме на всяка спирка. Каквото и да се мисли, расата на добрите хора е твърде разпространена на земята. Веднъж видяхме как покрай кея се плъзгаше един тесен и странен кораб с новоготичен нос, а върху този нос един стар офицер с просълзени очи ръкомахаше към нашето флагче и изричаше с всички сили ентусиазирани думи. Дочухме откъслечно: „… роден в Лиеж… Белгиец по сърце… да живее Белгия!… хубаво кученце… много щастлив…“ Беше помощникът на „Санитарен капитан Льо Гал“, който се швартова близо до нас. Този бивш американски десантен кораб, превърнат във френски кораб-болница, беше на път за Индокитай^[5] и от осемте му мотора само един можеше да работи. Рядко съм виждала по-грозно нето да плава по водата. Още същата вечер бяхме на борда му. Случи се 14 юли и целият екипаж беше в парадно облекло. Една шепа добри хора, всички бретонци, освен капитана, лоринец с твърди очи, който имаше болен черен дроб и на когото това безсмислено пътуване бе омръзнало. Докато корабът му се бе спрял в Сува за поправки, той хладнокръвно напусна играта. Екипажът, на когото тя също бе дотегнала, получи нареждане да извърши ремонта и да продължи под заповедите на втория капитан, един добър старик от старата платноходна флота, много обичан от хората си. Доволни да имат до себе си корабче с развяващо се белгийско флагче, те се чудеха какво да измислят, за да ни доставят удоволствие. Затова в Сува всеки ден имахме френски хлебчета.

Отново бе започнало да се засушава, което бе по-подходящо за сезона, и ние се занимавахме с мотора, подпомагани от механици, повечето индуси, които трудно разбирахме. Слава богу, той заработи! През това време капитанът се осведоми за сухия док, но беше безнадеждно: всичко бе заето до януари. Разочарованието на борда беше голямо, защото ръждата пълзеше по корпуса, а не знаехме какви са изгледите да ни обслужат на бъдещите ни спирки. В противен случай щяхме да наклоним корабчето в някое подходящо място, за да поработим по корпуса в очакване на нещо по-добро. Половинчато разрешение.

Внасяните в Сува продукти идват от Австралия и Нова Зеландия. Тъй като консервите бяха добри, евтини, решихме да си направим тук запаси, които да стигнат до Кейптаун. Тези от Панама бяха сериозно намалели, с изключение на говеждото, което редовно се изместваше от по-млади специалитети. И така, избрах и докарах на борда известно количество различни хранителни продукти. Изкачиха с макара касите на бака на „Льо Гал“, който скоро заприлича на селски двор след прибирането на фуража. Сваляха ми кутиите по верига в кабината, където ги разпределях, като виках нарежданията си: „Сега супите! А сега боба!“ Работата се вършеше добре, но подозирам, че хората са се пошегували хубаво, защото захарта на пудра се оказа непоправимо смесена с ориза, а Талоу избяга.

Боцманът на „Льо Гал“, много добър в моряшкото изкуство, ми помогна доста при закърпването на малките платна. Гротът бе отнесен у един местен платнар, за да му направи нови ръбове. Както виждате, живеехме наполовина върху този симпатичен кораб-болница, където само лекарят бе болен. Там перях прането си и там вземахме душове.

Роял Сува Яхт-клъб веднага ни направил свои членове. Състезанията се провеждаха с тези забележителни корабчета, много на мода в Австралия, които представляват широки едномачтови яхти, с толкова много платна, че е необходим многоброен и специално трениран екипаж за уравновесяване. Те имаха отвор за изтичане отзад, който служеше за изпразване на кораба… по пътя. И действително при голямата скорост изсмукването е такова, че може просто да се изтегли само чепът, за да изтече проникналата вода. Уверяваха ни, че при дължина от осемнадесет стъпки^[6] достигали петнадесет възела, което е допустимо, според както ги видяхме в събота и неделя да се състезават в скорост по лагуната, дигнали всички платна. Младият секретар на клуба, Петер Ундерхил, направи наистина невъзможното, за да ни помогне, и успя едновременно да се спречка с управителя на сухия док и да ни осигури място за следната седмица. Барометърът на настроението на борда се покачи с една степен.

Онези, които ни завиждаха, бих искала да ги видя в сухия док на Сува. Тъй като е единствен, той може да си позволи да бъде най-нечистият, най-неудобният и най-зле оборудваният. В продължение на осем дни, издигнати върху неустойчивото скеле, което бяха принудени да изпросят, разчеквайки се в най-трудните положения, моите две момчета стържеха ръждата, четкаха, чистеха, боядисваха, измъчваха се под изгарящото слънце и в момента, когато имаха най-вече нужда от мен, направих им номера от Аликанте: разболях се.

Вследствие на една разходка по рифа убождането от оня „нохю“ се възпали отново и от една седмица влачех лапата си, като подскачах само на другата, и се лекувах, както дойде. Единственият резултат беше, че кракът ми стана грамаден и ме болеше, като силното зачервяване пълзеше тихомълком по него. Беше чудесен абсцес с бързо развитие. Посъветвах се с един лекар, който ми каза: „Продължавайте, продължавайте, след седмица ще мога да ви отрежа крака“. И тук както в Аликанте се намериха състрадателни приятели, семейство Уайт, за да ме изтръгнат от заплахата на меча и да ме поставят за една седмица върху своя диван, откъдето виждах мачтите на „Ому“. Беше ми много мъчно. Но имаше ли начин да остана да лежа на борда? Щеше да ми е невъзможно.

— Хайде върви — ми казаха неблагодарниците, — нямаме нужда от теб.

Майчинските грижи и драконовското лечение се справиха бързо с тази лоша драскотина и аз се върнах, съвсем освежена, в доста разбутаното бащино огнище. Още на следния ден „Ому“ се плъзна отново в морето.

Сува бе определена като спирка с полезна цел, така и стана. Сменихме пак въжетата и ръждясалите стоманени ванти. Заплатихме доста скъпо, за да: ни поправят часовника. Пребоядисахме перилата, водоулея, подпорите на гика. Свалихме гротстенгата и я закрепихме към палубата. Бяхме видели, че тя се употребява много малко в течение на големите преходи, и поддържането на нейния такелаж представляваше само една допълнителна грижа. Оттук до Кейптаун преходите можеха да се окажат тежки и здравите, къси мачти ни бяха достатъчни.

Така поради всичко това от групата Фиджи опознахме само остров Вити Леву и то как. Единствен Фред го обходи. Ние знаехме по-специално Сува, и то на пръсти: малко, доста сложно градче, съставено от живописност и благоприличен английски тон, с оживено международно пристанище, малко селище, едва съвзело се след един неотдавнашен циклон, чието оголено и невзрачно крайбрежие се променяше в очарователен пейзаж, щом вдигнехме поглед към бледолилавите и светлозелени планини, пищни и наситени с изпарения. Лагуната бе величествена. Уайтовци притежаваха моторна лодка и ни поканиха да прекараме цял ден върху лагуната, един лъчезарен ден, в който забравихме всичките си грижи, за да се търкаляме буквално в прозрачната вода. Завърнахме се с богата придобивка от раковини, все тъй обект на постоянния ни интерес. Но напразно търсехме да намерим някоя „голден каури“. Това е голяма раковина без петна, със златистожълт цвят, която се среща край Фиджи. Нейната изключителна рядкост й придава стойност, която, както казват, достигала хиляда долара… за някои любители.

Запознахме се за пръв път с морската змия. Уви, това не беше прочутото същество, представата за което извиква това име. Тя беше една тигрово нашарена змия, не по-голяма от смок, наречена енхидрина. Ухапването й е силно отровно и тя се среща много из тези топли морета, от островите Фиджи до Индийския океан.

Беше наложително да опитаме кавата. То е националното питие. Не го правят вече с дъвчене на корените на пиперовото дърво и плюенето на сока им в една паница. Изготвянето му в наши дни е по-хигиенизирано. Пият го навсякъде и по всяко време. Пиенето на кава (по фиджийски „янгона“) е един от най-старите обичаи на острова, свързан с повечето религиозни и служебни действия. Във всяка работилница, учреждение, строеж има голяма паница с кава. Предложиха ни от него у капитана на пристанището. Един туземец го донесе в половин черупка от кокосов орех и според обичая го поднесе, коленичейки, със сведена глава. Трябва да се плесне с ръце веднъж, да се поеме паницата, да се пие, да се хвърли остатъкът през рамото, да се върне паницата и отново да се плесне с ръце. Пий… ако можеш. То е някаква белезникава помия с парлив вкус. Кавата не оказва абсолютно никакво въздействие на духа, освен ако се пие в големи количества. Казват, че като мине първият удар, човек свиква и даже се привързва. Твърди се, че има големи укрепващи и освежаващи качества. Аз изпих всичко.

Но Сува се оказа също така и пристан на Съмнението. По средата на околосветското ни пътешествие преживяхме период на дълбоко обезсърчение. Изведнъж ни се стори, че всичко върви зле. Бяхме закъснели в надпреварата с лошото време. Бяхме изморени и в лошо настроение. Капитанът, нападнат от главоболие и циреи, с ръце, все така покрити с неговото гнойно заболяване, бе прегледан от лекар, който установи обща преумора на организма и предписа почивка, витамини и… промяна на обстановката. Шегаджия.

Онова, което разяждаше капитана, бе постоянното напрежение на духа, непрекъснатото стоене нащрек, прибавено към една естествена нервност. Той беше двигателят на експедицията и енергията, която я увличаше. В заключение от него трябваше да изхожда всяко решение и той носеше всякаква отговорност. Той пресмяташе разстоянията и времетраенето, предвиждаше, — какво казвам? — „знаеше“ какво ще бъде времето и вземаше необходимите мерки. Той трябваше да ни подканва, за да не се отдаваме на приятния живот, за да устояваме на желанието да кажем: „Какво пък, да не би да ни остава само един ден!“

Всички ни хвалеха очарованието на Нова Зеландия. След седмица колебания изведнъж решихме да отидем и прекараме там една година. Може би щеше да е възможно да си припечелваме хляба. Щяхме да се тъпчем с мляко, масло, зеленчуци и щяхме да тръгнем в най-подходящото за ветровете време, като обиколката щеше да стане за три години вместо за две. Внезапно припряното бързане отпадна и пред нас се откри цял океан от време. Луи престана да се тревожи. Фред бе очарован. Аз пролях една сълза (нали съм невъзможна!) и почнахме да кроим планове. Барометърът на настроението се покачи с още една степен.

В един неделен ден на обед „Виктор“ тръгна. Стояхме прави на бака и го гледахме как вдига платната си. Той изглеждаше съвсем мъничък, с целия просторен океан пред него. И внезапно не зная какво стана у нас, нещо се раздвижи, нещо ни подтикна… Когато „Виктор“ навлезе в прохода, ние слязохме в кабината и Луи посегна към един куп от карти и към „Мореплавателни упътвания“. Разбрах всичко.

С една дума, трябваше да сме малко пернати, диви, ударени в главата, що ли. В Сува в това вярваха всички, които бяха свидетели на колебанията ни и с които бяхме споделили решението си. Прекарахме един трескав ден в тичане от началника на пристанището до здравната служба, до пазара, в банката, на пощата, в пране и гладене на безгрижно натрупани дрехи. В сряда, на 13 август, след двудневно отсъствие Фред отново се появи на борда, за да чуе следните думи: „Побързай, тръгваме след един час!“ Той не беше доволен, но държането му беше идеално и говореше в негова полза. Само каза: „Така ли, добре“. И слезе да смени сивия си панталон с едни изцапани шорти. Това беше всичко. Именна такъв помощник ни трябваше.

Съвсем скришом, без почти да посмеем да се сбогуваме освен с много развълнуваните Уайт, ние вдигнахме котва. На Запад, както винаги. Кризата бе преминала.

Ние допълнихме впечатлението в Сува, че липсва нещо в главите ни, като, преди да тръгнем, направихме в залива цяла серия от кръговратни обиколки, привидно съвсем безсмислени; а ние отбелязвахме отклоненията на компаса в различните му точки. Компасът не бе урегулирван от Средиземно море насам. Различните климатични и магнетични условия естествено бяха му доста повлияли. Но като изключим значението му за крайбрежното плаване и при известни обстоятелства, стойността на компаса е относителна. Когато знаем величината на отклоненията му, лесно е те да се изправят. Ние сме се движили с отклонения от 15 до 20° на компаса, но какво значение има, ако той сочи юг-югозапад, а ние знаем, че се движим на юг?

Поехме в открито море и на сутринта минахме между прекрасното крайбрежие на Вити Леву с хубавия му профил и китния остров Мбенга, острова на „файруалкерите“. В някои празнични дни туземците ходят боси по горещи въглени. Това място бе осеяно с подводни скали, и то не само горещи. Като ги избягнахме, ние поехме истинския си курс и се нахвърлихме върху заека, който къкреше в тенджерата. Времето бе лъчезарно и никак не бяхме недоволни от светкавичното си решение, включително и Фред. Луи се чувствуваше малко по-добре, след като бе прекарал няколко дни във физическа и умствена почивка, мечтаейки за Нова Зеландия. Онова, което преди всичко желаехме, беше да завършим тая обиколка на света. То стоеше пред всяко друго съображение, не ме питайте защо. Защо един плувец може да бие някакъв рекорд? Защо Хилари^[7] толкова държеше да стигне своя връх? Да, зная, че пари, слава и даже славата на своята страна, всичко това не е нищо в сравнение с онази душевна сила, която ни подбужда да вършим безразсъдни и трудни неща. А по-абсурдни ли са те по своята същност от другите прояви на човешкия дух, от купищата архиви, които трупа бюрократът, до творбата на художника, който създава рожбите на своята душа, за да ги гледа разкъсвани от тълпа некадърници?

Жребият бе хвърлен. Все пак бяхме поели пътя на завръщането и никой не се оплакваше, че е отново по море, въпреки морската болест, която бе все така на поста си в първите дни. Вятърът бе кос, но много лек. Първата нощ бе тежка: след цял месец на суша отново бяхме привикнали към спокойните нощи и сега се борехме със съня. По общо мнение третият час бе най-трудният. Хипнотизирани от стрелката на компаса, очите, без да искат, се затварят. Приспивното люлеене на едно по-леко вълнение, блещукането на звездите, равномерният шум на водата бяха все неприятели, срещу които трябваше да се борим с всички средства. Фред скандираше военни маршове. Луи размишляваше. А аз разнообразявах удоволствията. Пеех репертоара си, далеч от всяка недоброжелателна критика. Заучавах стихове. Разказвах си приказки с диалози. Пишех писма, които никога не щяха да видят пощенска кутия. Когато имаше луна, наблюдавах я с бинокъл. Разпределях грижливо дежурството си на осем еднакви части и при всеки дял правех един малък обход, като часовой на градската кула, поне когато времето позволяваше да се напусне кормилото. Кафе, карамели, цигари, глътка ром — всичко помагаше да се държат очите отворени, за да не се отстъпи пред това коварно нещо, по-силно от глада и жаждата. Загадката, която представлява човекът на щурвала, винаги е занимавала духа ми. Какво са правили и двамата, за какво ли е мислел всеки един от тях, когато е бил сам господар на кораба и когато останалата част от екипажа му е била поверена?

Още първия ден уловихме една баракуда с добри размери, приблизително един метър дълга. Това е риба с особен свиреп вид, със зъби като на щука. Месото й не е особено крехко.

Доста трудно пробивахме пътя си към Новите Хебриди. Комбинирахме платната, като често ги вдигахме и сваляхме, стараейки се да използваме максимума от един немощен югозападен ветрец, който не щеше да се превърне в пасат. Вечерта морето бе светлолилаво, а небето — с цвета на розови бонбони. Понякога на югозапад то бе пълно с къртичевосиви облаци, наситени с многобройни дъждовни пристъпи, при които трябваше всеки път да сваляме грота. След шест дни и петстотин и петдесет мили от тази синкопирана разходка задуха истински вятър. Един чудесен бриз развълнува морето и ние летяхме под покритото небе. Обичахме да плаваме така. Но този вятър дойде, когато не го искахме: той щеше да ни докара при Ефрат (Новите Хебриди) посред нощ, без луна. Затова всеки от нас дежуреше по един час и в единадесет часа легнахме на дрейф под грота, за да отпуснем шкота на сутринта. Ефрат бе на хоризонта и обед ни завари да обхождаме крайбрежието, търсейки Порт Вила, който се криеше зад полите на един хълм. Островът бе приятно залесен. Той нямаше риф. Градчето разстилаше една шепа дървени бараки, покрити с накъдрена ламарина, крайбрежието не бе особено хубаво. Пристанът беше красиво място. То представляваше дълбок залив, чиято богата растителност покриваше разпадащата се вече част на пристанището. Той бе особено украсен от две китни островчета: Фила, обитаван от туземците, и Ирикири, британска резиденция.

Новите Хебриди са англо-френски кондоминиум; издигнахме флагчетата на тези две страни заедно, след като дълго се колебахме: кое да сложим отгоре? Джон Ирвинг в единствената статия, засягаща морската етикеция, която имахме на борда не засягаше този специален проблем. Накрая избрах едно от двете със затворени очи.

Котвата не бе още спусната, а рибата се пържеше още в тигана върху примуса, когато представителя на здравната служба, английски лекар, съпроводен от френски митничар, бе вече на борда. Те седнаха пред масата и митничарят ни накара да попълним, по френски обичай, куп формуляри. Нещастникът жестоко заекваше, но това не би било голяма беда, ако не държеше да ни обясни всичко сам и да дава насока на разговора. Раздвоени между уважаването на един недъг, за който клетият човек не бе виновен, и естественото желание да се разсмеем, ние не смеехме да се погледнем от страх да не избухнем. Най-сетне той тръгна, последван от своя другар, който не бе имал възможността да каже една дума, и от лодката, от разстояние, от което можехме да го чуем, продължи да ни дава обяснения, съвсем добронамерени, но много словоохотливи.

Нахълтахме в клуба на Новите Хебриди, който е също англо-френски кондоминиум. Може да се каже, че бяхме добре приети в Порт Вила. Г-н Гарсиа беше ангел, умело преоблечен като управител на клуба. Той мислеше за всичко: студена бира, зеленчук, душ, хляб, поща и покана за вечеря с няколко членове-французи. Между една лилуазка^[8] и един тарасконец аз се наслаждавах на френските вина. Фред и капитанът сияеха. Веднага забравихме, че възнамерявахме да прекараме в сън една дълга спокойна нощ, и се прибрахме на утрото доста посърнали. Това скъсено пребиваване ни беше дало от Ефрат само една картина, във вид на снимка, направена при закотвянето: „Изглед върху Порт Вила“. То беше само една спирка-почерпка, за да се раздели преходът и се прибере пощата. Но тези Нови Хебриди ни изглеждаха дяволски интересни, особено в етнографско отношение, и заслужаваха да се позабавим в тях. Мико, маврицианецът от Таити, току-що бе минал оттук. Ние подмятахме това бедно момче от едно решение на друго. От Сува му изпратихме телеграма: „Съжаляваме, заминаваме за Нова Зеландия“. Друга телеграма: „Променихме намерението, ще чакаме в Порт Вила“. Беше пристигнал преди нас, бе чакал, изгубил доверие, и току-що бе заминал за Нумеа (Нова Каледония). Нова телеграма: „Ако желаете, настигнете в Порт Моресби“. Научихме, че междувременно той вече се намирал в Сидней, където нашето послание го настигнало.

Луи нададе три изсвирвания с рога за мъгла като сбогуване и г-н Гарсия, заедно със своя клуб, зае място в галерията на спомените, където щеше да остане така непоклатимо, както влюбените от Антинеа.

А сега — към Нова Гвинея. Отначало бе така спокойно, че не си струваше да се кормува. На борда цареше сънлива атмосфера. Но през втория ден вятърът се надигна. Морето сякаш се събуди, засмя се, заискри от слънце и от малки, бели пенливи гребенчета. „Ому“ се впусна като мощна птица. Бяхме доволни, че напредваме, доволни от кораба: щом имаше вятър, той вървеше добре, много добре. Беше идеален кораб за пътешествие, с хубаво, гъвкаво движение, към което организмът привикваше, а лекотата, с която се управляваше, бе незаменима. Бяхме вдигнали двойните стаксели. През тези дни животът течеше леко, просто, без неприятности. Времето беше хубаво.

Набързо облечени, ние се занимавахме с различни дребни неща, четяхме до загубване на съзнание и през всичкото време гризяхме разни малки занимавки за устата, независимо от обедите. Клубът в Новите Хебриди ни бе дал приложенията на списанието „Малка илюстрация“ и сега четяхме театрални пиеси, влагайки изразителност. Времето за общия сбор беше четири часът: чай в кокпита с някой импровизиран сладкиш от бордовите резерви и малко разговори. Фред пускаше да се влекат в браздата, за изстудяване, няколко бутилки бира, завързани с връв.

Още от Пора-Пора имахме на борда едно гущерче, нежно животинче, не по-дълго от един пръст. Не зная с какво се хранеше, нито къде живееше, но от време на време го съглеждахме в гънките на някое платно, в дъното на кофата или под лодката. Изложено на всички опасности, които дебнат малките, промъкнали се гущерчета, то успяваше да оцелее и всеки път, когато кажехме: „Я виж, вече цял един ден, откак не сме виждали гущерчето, сигурно е умряло или е паднало във водата“ — забелязвахме опашката му да се подава от бизана или тъпичкото му набраздено гръбче да се стрелва зад люка. Къщите в Полинезия са пълни с тези мили малки влечуги, декоративни като китайски рисунки.

Срещахме много морски птици. Понякога кацаха на борда, но никога не успявахме да задържим някоя от тях за по-дълго време. Талоу ги пропъждаше. Той беше много ревнив към неприкосновеността на своя кораб и към собственото си присъствие.

Действително вятърът ни тласкаше много на север и се принудихме да вдигнем грота и обикновения стаксел, за да се отклоним малко на запад. Върху картата открихме Бикини, така бързо влязъл в съвременната история под формата на съвсем късичко банско костюмче. Морската карта е извор на радости. В нея винаги се намира храна за въображението. Забавна е с някои по-особени имена: един нос се нарича Кретен, а група острови — Трегрос (Много дебела!).

Вятърът продължаваше да бъде силен, морето се развълнува, воден прах и даже вода попадаха на палубата, а ние стремглаво се движехме. Едно странно, бледожълто слънце придаваше на хоризонта седефен цвят. Фред се възползва от това „навосъчено“ време, за да заснеме кратък момент върху 16-милиметровата си лента, без особено да се надява, че ще успее да зафиксира върху лентата истинския вид на вълните. Морето не може да се фотографира и даже Силет Офер е заявявала, че не иска да бъде снимана, че това носело нещастие на моряка и че изобщо проваляло прехода. Като че ли истинското лице на морето трябва да остане някаква тайна между моряците и него.

Водните пръски съхнеха почти веднага и всичко бе покрито със слой от сол, който блестеше на слънцето. Даже Талоу, смелият мореплавател, предпочиташе да бъде обливан, отколкото да стои долу. Ние постигнахме великолепни успехи: за двадесет и четири часа с този ход се приближихме със сто и петдесет мили по-близо до Порт Моресби и по на запад, така, както желаехме. Небето се заоблачи, вятърът се засили и морето се промени съответно. Сега падините бяха дълбоки четири-пет метра и често ни отклоняваха с двадесет-тридесет градуса наведнъж. Трябваше да кормуваме много внимателно. Направихме дежурства от по два часа, точно за да попречим на бдителността ни да отслабне, но тази система нищо не струва, защото никой не може да се наспи достатъчно.

Вятърът се засили още. Морето се изливаше върху ни с кофи. „Ому“ беше разклащай като маслина в гигантски коктейл и в леглата прокапа вода. Още не е построено платноходно корабче, което при такива обстоятелства би останало съвсем непропускаемо. Достатъчно е да кажа, че „Ому“ бе доста сух в сравнение с други и че през цялото пътуване никога не сме били действително мокри, а само влажни!

Това не попречи земята, която забелязахме в неделя призори, на 31 август, да ни се стори твърде привлекателна. Бяхме се движили през втората половина на нощта само под един стаксел и той ни докара сутринта близо до Папуа. Вдигнахме бързо бизана и грота. Порт Моресби бе скрит зад един хълм и бе невидим от открито море. Утрото бе със сивожълтеникав цвят, като мръсна овца. Вятърът се усили с една степен и ние никак не се чувствувахме добре: кушетките бяха влажни и бяхме спали малко, хванали се за рамките на леглото поради люлеенето. Изследвахме крайбрежието с бинокъл и се опитвахме да разпознаем достъпите. Картите за тези места не са напълно достойни за доверие и приливите тук са много силни. Проклятие! Ето Порт Моресби, най-малка на четири мили с насрещен вятър. Беше много неприятно: при това силно развълнувано море ставаше излишна промяната на галсове срещу вятъра. Но ние се приближавахме до крайбрежието и пред нас подводните скали образуваха непрекъсната линия. Капитанът се разкъсваше между картата, „Инструкциите“ и щурвала. Сигурно сте забелязали, че пристигайки в някое пристанище, той стои обикновено на кормилото, освен когато друга, по-наложителна работа го вика другаде. Моторът отказа да тръгне. Той бе проявил вече признаци на най-черно пораженство при пробването, като индуските механици от Сува си измиха нежните ръце от тази работа, така както и парижките механици от Папеете.

Невъзможно бе да стигнем до големия проход Базилиск, който води към залива на Порт Моресби. Но продължавахме да напредваме и земята се затваряше след нас като някакъв капан, тласкайки ни в известен смисъл към рифа, чийто шум започваше да бучи в главите ни. В този момент Фред, който беше дежурен наблюдател, извика, че вижда проход между два реда подводни скали. „Това е Лилиеблад“ — каза Луи. Грабнах „Мореплавателните упътвания“. Лилиеблад: „Този проход лъкатуши по дъна, задръстени с рифове, и поради плиткодънието между него и пристанището, липсата на каквито и да е определени ориентири и скоростта на приливите не би трябвало да се използва, освен ако предварително е добре маркиран с шамандури“. Няма що, твърде окуражително! Но нямахме избор. Много бавно, само с малките платна, ние навлязохме в него, наблюдавайки със загриженост на всички страни нюансите на водата, които отразяваха нейната дълбочина. Страхът от пагубните рифове е нещо, което подкосява ръцете и краката. Приготвихме веригата на палубата и котвата, готова за спускане. „Ляв борд, ляв борд! Добре, право напред! Десен борд! Ляв борд, вижда се дъно!“ Най-сетне навлязохме в лагуната, където не беше много по-добре. Приближихме се до остров Хайдана, който, ако не от вятъра, духащ със сила 6 бала, ни предпазваше теоретически от морето. Лагуната бе твърде обширна и вятърът предизвикваше едно късо и неравномерно вълнение, което смесваше цветовете на водата. Все пак забелязахме зелената вода на плиткото дъно и кафявата ивица, която се доближаваше между него и нас… Време беше. „Закотви!“ Спуснахме се да свалим стаксела, бизанът насочи носа ни към вятъра. Сондата посочи: шест разтега и пясъчно дъно. Щяхме да останем. Но колко несигурно изглеждаше това голо, усамотено място, с неспокойни води, обкръжено от коварни рифове. Сушата бе почти пуста, с изключение на едно туземно наколно селище, което се наричаше Боребада. Всичко бе сякаш изравнено от този дяволски вятър, който превиваше малките вълни и караше да барабанят по мачтите ни дерикфалите и гафелгарделите, със силни, равномерни и познати удари.

Една кутия консервирани миди укрепи силите ни. Мъжете се заеха с мотора, а аз — със съдовете. Като смениха инжекторите й, мелницата се съгласи да тръгне. С нейна помощ може би щяхме да успеем да стигнем до пристанището. В такъв момент най-добре си даваме сметка за отговорностите на капитана. Пред този проход Лилиенбад, известен като опасен, той трябваше да вземе бързо, светкавично решение: да навлезе в него или да се откаже от Порт Моресби. Сега бяхме навлезли и нямаше вече начин да отстъпим. Той трябваше да води кораба си до пристанището през засадите.

Беше три часът следобед, когато се завъртяхме около котвата и с нос във вятъра се опитахме да се придвижим по посока на пристанището. Но нашите 27 малки конски сили (на теория) се напъваха така бавно срещу плисъка, който удряше във форщевена, срещу вятъра, който нападна рангоута на кораба и срещу бързото течение. Флоп, флоп, от вълна на вълна, витлото напразно удряше във въздуха през по-голямата част от времето. И въпрос не ставаше да вдигнем платна и да лавираме: отпред, отзад, навсякъде имаше плитки дъна, върхове на рифове, пластове от корали, готови да ни разкъсат с острите зъби, които не бяха нанесени върху картата. Беше обезсърчително: правехме само половин възел. С този ход нощта щеше да ни настигне много преди Порт Моресби. Затова завихме обратно. За десет минути изминахме това, което ни бе отнело един час в обратна посока. Ето отново остров Хайдана, селцето. Забавихме ход, котвата бе готова… Луи бе на кормилото, Фред — на бака, а аз — на въжената стълба, между мачтата и вантите. Внезапно съгледахме дъно.

— Пълен ляв борд! — изрева Фред. Много късно. Ударихме. Един път… два… три… четири… пет пъти. Капитанът като луд въртеше щурвала и всеки път килът се освобождаваше. По една съвсем малка случайност рифът ни пропусна и ние се оказахме в по-дълбоки води. Скоро котвата на дъното! Закотвихме се как да е. Бяхме много по-далеч от крайбрежието, отколкото днес на обед, и много по-слабо запазени. Пред нас беше тази верига от плитки дъна, през която тази сутрин по чудо намерихме проход. Можехме да говорим за щастие. Сякаш бяхме закотвени в леген сред коралови образования, на пясъчно дъно, което котвата държеше добре: без тази подробност беше свършено с хубавото пътешествие.

Внезапно се оказахме без никаква работа. Осолени като пушени херинги и с колене, меки като пудинг, почувствувахме нужда от възстановяване. Така, като слушахме как морето се плиска о борда и вятърът реве във вантите и по цялата площ на това невъзможно място, ние си позволихме обичайната чашка ром. Четенето на картата отново ни разведри. Играехме си на кой ще открие най-хубавото име на дадена местност. Луи измисли залива Нуга-Нуга, а аз — остров Блуп-Блуп, който сигурно потъваше, като изпускаше мехури. Но Фред спечели със село Верикака (хиляди извинения, нищо не измислям!). „Упътванията“ внесоха малко духовитост: „Забележителната характерност на този риф — твърдяха те сериозно, като говореха за мястото, където бяхме — е, че там, където е потопен под водата, той не е, доколкото се знае, опасен за кораби със средна водоизместимост. Дълбочините из тези места рядко биват по-малки от пет разтега.“ До този пасаж на полето, с всичката дължима почит към такъв ценен помощен наръчник, поставихме две солидни удивителни!

През цялата нощ духаше на пристъпи. На развиделяване, при една намръщена зора, откачихме котвата не без затруднение. Изтеглихме я на палубата и видяхме, че цялата е изкривена, а една лапа е отчупена до основата. Извадихме резервната котва. И отново запълзяхме, клатушкайки се из слабото вълнение, но този път имахме пред себе си целия ден и твърдото решение да стигнем на всяка цена. Движехме се трудно, като не изпускахме из очи крайбрежието, за да видим дали действително напредваме. Едно малко местно корабче, покрито с негърчета, ни настигна и отмина. За да задоволим любопитството им, ние издигнахме белгийския флаг. С напредване на утрото и вятърът се засилваше. Капитанът напускаше щурвала, стиснал устни, с вкаменено лице. И дума не можеше да става за шега, а трябваше да наблюдаваме внимателно цвета на морето, защото не вярвахме вече на „петте разтега“. Най-сетне, след шест часа път, доближихме Порт Моресби, което ни даде нищожната средна от 0,66 възела.

Моторницата на Здравната служба спря до нас, като ни донесе пощата. Настъпи приятният час на пристигане в пристанището. Въжетата бяха навити, редът — възстановен, котвената верига — отпусната на добра дълбочина и контролирана на палубата от своя шпил: една навивка от кабел върху кнехта, обвита и насмолена, завършваща с кука, закачена за котвата. Можехме вече да забършем рубката. Масата бе постлана с покривка и бутилка вино стоеше права съвсем сама, без да пада. Тя бе покрита с писма, изрезки от вестници, разкъсани пликове. Чуваха се възклицания, споделяха се новини, прекъсвани от задълбочено мълчание. Нямаше нищо по-интимно от каютата на „Ому“ в този момент. Напълно бяхме заслужили Порт Моресби.