Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (3)

Глава втора
Остенде — Ница

Отначало мъжът ми и аз често имахме кошмари. Сънувахме приблизително едно и също нещо: корабът ни плава с пълен ход, нощем, сред всевъзможни препятствия, шлюзи, кейове, кораби. Мракът е дълбок, но ние знаем, че пред нас има стена. Тя е невидима и ние се хвърляме право в нея. Събуждахме се с вик: „Курс напред! Внимание! Нищо не виждам!“. Единият крак бе извън кушетката, възглавницата притисната под мишницата и катастрофата изписана по лицето.

Беше ужасно.

Трябва да кажа, че никак не е лесно да си новак в Ламанша, Гасконския залив и португалското крайбрежие. Нека яхтсмените от Европа си приказват: ако плават продължително по нашите западни брегове, те ще са подготвени за всичко. Ние имаме един първокласен подбор от течения, приливи, бурно море, лошо време, плитчини, студ и дъжд, потънали кораби и даже, по време на първите ни пътувания, мини.

При тръгване на борда бяхме ние двамата плюс Ерик и Талоу. Кучето не бе участвувало в пробното пътуване и още вярваше с малката си кратунка на шотландски териер, че корабът никога не изпуска из очи сушата. В началото му беше малко трудно: отказваше да върши естествените си нужди на палубата въпреки най-убедителните ни подканяния. Като оставим това настрана, то иначе се чувствуваше добре и лаеше след всяка чайка. Но това не можеше да продължи дълго, защото му бе забранено да стъпва с лапи на английска земя. Ограничено само на борда, то най-сетне се реши, като се смали съвсем, свило уши до главата си. Никога не съм виждала по-изненадано куче, когато получи нашите поздравления. Оттогава, като разбра, то редовно идваше на палубата за тази цел, но най-напред проверяваше не се ли вижда суша, не може ли да слезе или случайно не сме ли редом с някой друг кораб.

Фред, който си бе взел годишния отпуск, се присъедини към нас в Дувр и ни придружи до Кауз^[1]. Право да си кажем, бяхме тръгнали малко късничко: на 5 август. „Ому“ загуби време да влачи из пристанищата по южното крайбрежие на Англия. Почти не плавахме нощем, защото беше излишно да се рискува в място, където трафикът е постоянно оживен. Закотвяхме се много често.

От Фалмут взехме старт за първото наше „голямо пътуване“: Гасконския залив, от откритото море при Уесан до нос Финистер. По опасния залив този път имаше едно бавно, лениво вълнение. Морето беше без нито една гънка. Нямаше и подобие на вятър. Това не ми попречи през цялото време да страдам от морската болест за голямо огорчение на Луи, който почваше да си задава въпроса, от кораба ли ще трябва да се откаже или от жена си. С безразличие дъвчех сухи кайсии, които отказваха да останат повече от пет минути в разбунтувания ми стомах. Моторът работеше изправно, но бихме предпочели вятъра. С похвално усърдие се стараехме да учим испански. От това пътуване най-много съм запомнила нощните дежурства по едно атлазено море, часовете, прекарани с ръка на щурвала, в някакво отвратително вцепенение, с фантастични мисли в главата, тананикайки си и гледайки как звездите се местят по небето. Понякога си задавах въпроса, дали това наистина е призванието ми, дали не бих се чувствувала по-добре в някоя виличка на село, виличка, която не плава, нито пък се люлее. Отговорът е бил винаги „не“, даже когато нос Финистер ни разтърси здравата за добре дошли, без още да сме привикнали към нещо по-особено. Бяхме прекосили целия залив за четири дни при пълно затишие. Когато вече се виждаше испанското крайбрежие, времето се развали и пет дни имахме бури, прекъснати от два малки периода затишие, с море като кипнал казан.

Моторът, спрян при първия повей, се обиди и не пожела да тръгне отново. Поради някакъв дефект в тръбата за проветряване на бидоните солена вода се смеси със сладката и трябваше да се задоволяваме само с плодови сокове и възсолено кафе. Счупихме гафела, защото не прибрахме навреме платното. Наложи се да поправяме с репризи едно разкъсване на бизана. Опитът бързо се придобиваше. Никога не съм бивала така болна. За пръв път подготвихме платната за буря, обезпокоени дали „Ому“ ще издържи. Останахме предоволни: той дрейфуваше великолепно, както само под зарифован или незарифован грот; така и под стаксела и бизана. В предната част на корпуса имаше един грамаден грот, с който сметнахме за благоразумно да се запасим за много лошо време. Никога не си послужихме с него, защото нашите попътни платна се оказаха достатъчно здрави. На единадесетия ден от Фалмут стигнахме близо до испанското крайбрежие, към което ни тласкаше течението, със стихнали платна, и приехме да бъдем взети на буксир от една риболовна лодка. Обядвах за първи път след десет дни. Беше незабравимо. А в полунощ се оказахме в пристанището Ла Коруня, осветено от бенгалски огньове в чест на трансйорданския монарх, дошъл на посещение.

След един месец, прекаран в Англия, Испания ни поднесе съвсем топли жарещите си брегове като на някакъв панаир, потапяйки ни изведнъж с главата напред в една неповторима живописност. Тук открихме, че някогашната окупация на Фландрия от омразния испанец е оставила там някакви следи. Интересно ни беше да намираме сходства в езика, обичаите, кухнята. В чужбина беше удоволствие за нас да опознаем дадена страна. Навсякъде се чувствувахме у дома си. И защо ли употребявам още думата „чужбина“? Не сме ли ние истински граждани на света? Ничии деца, гордеейки се тайно в себе си, че сме рожби на целия свят. Стори ни се, че откриваме в Испания смътно предчувствувани теми и се отдавахме на техния мощен отзвук. Сеньоритите бяха така красиви, че просто да коленичиш пред тях. Разхождахме се като из някаква книга, изпълнена с петна от гъста сянка и рязка светлина. Странно е, но винаги виждам Испания в черно и бяло. Португалия ми се стори твърде различна, с по-нежен пейзаж, много по-космополитна в своите градове. Жените ни се виждаха не така красиви, народната музика — по-скучна, езика не тъй звучен. Но Лисабон и Порто са много хубави златисти градове и хората, които срещнахме там, бяха толкова мили…

Обиколихме крайбрежието при променливо щастие, но без да бързаме. Бяхме тръгнали много късно и едва сега си давахме сметка за това. Португалските пасати, тези северни ветрове, които духат цяло лято, ни липсваха, защото септември бе вече напреднал. Ерик ни напусна в Лисабон, като ни остави постоянно да съжаляваме за него. Трудно ми беше да се разделя с такова момче, което даже когато миехме съдовете, нито веднъж не пое от ръцете ми чиния за избърсване, без да благодари.

Продължихме двама пътешествието си през Гибралтарския проток и покрай южното испанско крайбрежие на малки етапи. При малки преходи „Ому“ лесно се управлява от двама, така че никога не стана нужда да работим пряко сили. Единствената неприятност бяха нощните дежурства: не можехме да се наспим. Две дежурства правят два пъти по четири часа сън, но само на теория. А на практика никога нямахме повече от четири часа. Другите отиваха в загуба на време, направляване на платната, закуска и пр. Беше горещо през деня и студено през нощта. Есента ни завари в Гибралтар, а зимата все още в Испания, край Коста Брава, където северният вятър връхлиташе от планините като партизански набег. Дните ставаха все по-къси и ние влизахме в пристанищата вече само нощем, прекрасна школа за онова, което оттогава наричаме „пифометъра“^[2] на капитана. Той притежава в много висока степен дарбата да преценява. Нарочно употребих думата дарба, защото тя е вродено качество, по-скоро инстинкт, отколкото някаква пресметливост. Към извода, който прави цяла съвкупност от факти, той прибавя един чисто интуитивен елемент, може би по-важен от всички натрупани знания.

Малага, Алмериа, Картагена, Валенция, Тарагона, Барцелона една след друга допринасяха да усъвършенствуваме нашите познания за Испания. Барцелона, шумна и оживена, ни развесели много. Нейната жизненост сякаш напираше от всичките й пори. Мизерията на работника, както и още незаличените нещастия от гражданската война, неграмотността и суеверието, тъмните интриги на монашеските ордени — всичко това приемаше някакъв героичен и театрален облик, сякаш в Испания, под напора на страстите, се биеха само за да изразходват някакъв излишък от енергия. Меланхоличната музика на фламенкото^[3] смекчаваше остротата на тези впечатления. Тези почти грегориански мелодии подсказваха, че Испания е нещо по-сложно, много по-дълбоко.

Гостоприемството е едно от големите богатства на тази бедна страна. Нашият начин на пътуване имаше това предимство, че ни помагаше лесно да завържем познанства. Като живеехме, така да се каже, на публично място, в пристанищата, разни минувачи ни заговаряха постоянно. Това бяха най-често хора, които се интересуваха от кораби, морета, пътешествия. Започвахме разговор и тъй като си бяхме у дома, можехме да ги поканим на борда. След това обикновено се сприятелявахме. Канеха ни да ни покажат града, околностите, гощаваха ни с произведенията на този край. Но най-скромните, както и най-богатите ни караха да опитаме това, което бе най-добрият им специалитет: прелестта и щедростта на тяхното гостоприемство. Нямаше недомлъвки, нито полумерки в Испания. Даже и последната стотинка бе на разположение на този, когото приемаха. И не само това трогваше, а и деликатността, с която ви карат да го почувствувате.

Изпитахме отпуснатостта на летните дни посред ноември и яростта на бурята край Коста Брава. Познахме пустоша на Лъвския залив под северния вятър. А на 24 декември, привечер, Марсилия беше пред нас като голяма елха, цялата украсена със светлинки.

Хората си представят, че Средиземно море е винаги синьо, винаги спокойно, че по него плават, като на картините, бели яхти с екипаж от красиви млади момичета. Понякога това е така, особено лете. Но зиме там бушува с пристъп свирещият вятър, мъртвото вълнение, вледеняващият мистрал, всичко това, разкъсано от хубави периоди, но без всякакъв полъх. В старото, не много добре защитено пристанище на Марсилия бяхме понякога здраво разтърсвани от вълнения, които караха малките яхти да се удрят едно о друга, а предпазливите моряци — да добавят за подсилване нови швартови въжета. През февруари напуснахме шумната и очарователна Марсилия, за да обиколим крайбрежието по посока на Ница.

Искахме да прекараме края на зимата в Ница по различни причини. Големият град ни предлагаше повече улеснения за подготовката ни. Освен това той има чудесно пристанище, в което си защитен и от най-силните пристъпи на вятъра. Обичаме пристанищния квартал, открил по кея малки, скромни барчета, които предлагат на вниманието на любопитните най-чудната колекция от всевъзможни типове. Градът на милионерите, кинозвездите и старите графини е също град и на дребните рентиери и според начина на живот, който там се води, може да бъде най-луксозният или най-евтиният по крайбрежието. Аз живеех там скромно, пазарувайки сутрин и скитайки, без да мога да устоя на чара на старата плесенясала Ница, където купувах маслини и аншоа от самите каци, покрити с патина от саламура. Дрехите си перях на уличната чешма и туристите ме фотографираха, наивно убедени, че са заснели истински местен колорит.

В тихото пристанище на Ница винаги става нещо. То ни даде нови приятели, някои от които криеха достойнствата си под малко необикновената си външност. Всевъзможни любопитни, забавни, оригинални същества посещаваха кейовете. Те идваха тук всеки ден с постоянство, взирайки се във всичко, лениви. Можехме да бъдем посветени в пазената тайна на контрабандата с цигари. Рибарските лодки не излизат често в морето. Рибарите на Ница са от тези философи, които смятат, че животът е красив, когато са спечелили достатъчно, за да се нахранят, и отиват отново за риба едва когато изчезне и последната им стотинка. Те никак не приличат на онези възхитителни мъченици от фламандските и бретонските пристанища, където риболовът е индустрия, сериозна работа; тук той е въпрос на вдъхновение. Климатът предразполага към това. Слънцето облича и храни. Светлочервеното вино на този край приканва към един сладостен покой. Хората не си създават нужди; работите се уреждат на кея, на весели и понякога разпуснати групи. Островърхите, малки местни лодки предпочитат да разтоварват тайно каси с „Лъки страйк“, отколкото да прекарват нощите си в скучен риболов. Това е твърде понятно: по-доходно е и изглежда много по-забавно.

А ние ловяхме с харпун кефали в пристанището, участвувахме в страстната игра на топки или при заснемане външните епизоди на някои филми. По приумица пиех чая си на любимата ми тераса на Рул, а един час по-късно се чуках в бара „Морска лястовица“ с митничари и контрабандисти, които се побратимяваха със светлочервено вино. Това бе един странен, но пълен с очарование живот. Когато живееш на борда, винаги е така. Нямаш определено място в обществото, завързваш най-различни приятелства. Важното е, че хората, с които обикновено се запознавахме, бедни или богати, никога не бяха посредствени. Снобизмът не намираше място при нас, отпадаше в корабната кабина.

Няколко години преди това бяхме открили подводния риболов, без да можем да го практикуваме в нашата страна, която има студени и мътни води. Пролетта настъпи в Ница и ние предприехме експедиция до Сен Жан-Кан Фера и до Больо, за да дадем воля на новата си страст.

Това е истинско откритие, което всеки трябва да направи за себе си. Един нов свят, съвсем невинен и свободен, чисто животински, в който плуваш на воля, бавно, тихо, със съвсем новото чувство, че навлизаш в някакъв странен живот, без да предизвикваш изненада и прикриване. Нашите братя, рибите, живеят пред очите ни своя обикновен живот. Но що казвам? Ние не сме вече пред аквариума, а вътре, гледаме с очите на рибите подводния свят, по-хармоничен, отколкото онзи на сушата, защото съществата и растенията придобиват изящност, когато изгубят тегловността си. Пленени от магията на този подвижен, течен и цветист кристал, ние не се насищахме да гледаме как рибите живеят своя жесток и праисторически живот, да се носим бавно над пейзажи, чиито детайли се увеличават през призмата на водата, и да забравим, съвсем да забравим, островърхата скала, от която сме се гмурнали.

От време на време отивахме до Кан. Не за някакви светски удоволствия, а просто да видим корабите. Това зле защитено пристанище е винаги препълнено с плавателни съдове от всякакъв вид, над които бдят паметникът на Виржиния Ерио и възпоменателната плоча за Ален Жербо. Там се срещат бързият монотип, моторната яхта, малката платноходка, луксозният лек пътнически кораб и ефектният тримачтов. Има прочути яхтсмени и английски едномачтови яхти, където хората са доста натясно, и даже яхти, тръгнали на пътешествие. Ние зяпахме, обикаляхме бавно залива, като разглеждахме корабите един по един. Понякога попадахме на някой събрат. Искам да кажа яхта-събрат, защото Луи има по-добра памет за физиономията на корабите, отколкото на хората.

Всичко това не беше достатъчно да запълни седмиците ни. И тъй като Фред бе заявил, че не ще може да се освободи преди Нова година, цялото лято оставаше свободно пред нас. Това малко истерично море започваше да ни дразни със своята прекалена синева и сънливата си монотонност. Желаехме ДА ЗАМИНЕМ. Но да излезем от Средиземноморието, за какво? Не бихме прекосили Атлантика без Фред, на когото това пътешествие отдавна бе обещано. Тогава Италия? Алжир? Малта? Що се отнася до мен, предпочитах Гръцкия архипелаг, истински музей на историята и изкуствата, които спокойно щяхме да разглеждаме. Нищо не ни караше да бързаме. Всички изгледи бяха за Гърция.

В този момент нашите приятели Арго, когото бяхме срещнали на кея, както и някои други познати пристигнаха в пристанището на Ница с „Цветето на океана“. Това малко глуповато име украсяваше един солиден двумачтов бретонски кораб, дълъг двадесет метра, построен за средни курсове и купен за излети. Но излети такива, каквито ги разбираше нейният собственик Пиер Сюзан. Щастлив притежател на една плантация в Тахаа и запазил в сърцето си неизбежната носталгия по Полинезия, той бе купил „Цветето“, за да осъществи едновременно две желания: да преплава океана с платна и да види отново Тахаа. Две желания с възхитителна логика и простота. Както Луи и Фред в Турне, така също и той бе говорил за мореплаване в Рош със своя приятел Робер Арго. Последният сега беше офицер в търговската флота. Колежите гъмжат от велики планове, както локвите — от попови лъжички. Понякога измежду жабите, оформящи се от тях, има такива, които си спомнят за това и поемат към чаровното царство на моретата и островите.

Робер Арго искаше да се настани да живее в Таити. Беше решено, че той ще бъде капитанът на „Цветето на океана“, че ще извърши пътешествието заедно със собственика и като пристигнат, ще продадат яхтата като шлеп за превозване на копра. Затова безполезно беше да се обзавеждат вътрешни помещения. Грижите бяха насочени към такелажа, палубата и корпуса. В трюма щяха да са достатъчни четири двойни кушетки от бяло дърво, четири сини завеси, пазители на интимния живот, баласт от тухли на дъното, покрит с голяма рогозка от кокосови влакна. Кухнята беше на палубата, зад мостика. Нали отиваха на другия край на света.

Началният им период беше труден: от Сен-Мало до Ница имаха само бурно време, което беше нужно, за да привикнат новаците, а непригодните да отпаднат. Те пристигнаха в Ница прочистени, изпълнени с възхищение към жените си, които чудесно бяха издържали изпитанието, и с бележници, изписани с необходимите поправки, които трябва да се извършат преди голямото заминаване. Моторът особено се нуждаеше от преглед. Арговци, които се изселваха, започнаха да товарят своите мебели, велосипеди, книги, четиристотинте си плочи с класическа музика. На борда царуваше оживление като в мравуняк, а при това не се забелязваше никакъв напредък. В разстояние на няколко седмици, въпреки любопитството ни, не смеехме вече да питаме за датата на заминаването. После един ден, не зная как, някаква мисъл се породи у Луи. Той се прибра на борда с неопределеното изражение, което вече добре познавам, с вида на човек, който вътрешно се усмихва, криейки в себе си някакъв план, и с удоволствие отлага момента да го сподели. Казах му: „Хайде, Луи, говори!“

— Хм… виж какво, вместо в Гърция, хайде да отидем в Таити?

— Какво? Само двамата?

— Не, на борда на „Цветето“. Искат да стигнат бързо, без да спират по пътя. Предвиждат четири-пет месеца. Един месец там, един за връщане и ще бъдем тук точно за идването на Фред, точно навреме, за да заминем отново. Ще опознаем пътя. Това е щастлив случай.

— Искат ли ни?

— Обещах, че ще се занимаваш с кухнята… Подозирах, че нещо се криеше в цялата тази работа. Нейсе, щом беше само кухнята, не бе чак толкова сложно, стига да не се окажеха твърде придирчиви. Но други, по-важни мисли нахлуваха в главата ми.

— Ами „Ому“, няма да го изоставиш, нали?

— Нашият приятел Пък ще дойде да живее в него. Това много му харесва и аз имам пълно доверие в него.

— Навсякъде се говори за нова война. Положението е напрегнато. Какво ще стане, ако се окажем блокирани там?

— Предпочитам да бъда блокиран там, отколкото тук.

— Как така, Луи, ами „Ому“?

— Предпочитам този риск, а и ще взема мерки в случай на такава възможност.

С една дума, разбрах, че всичко е било вече подготвено. Пречките изглеждаха още по-лесно преодолими, тъй като изгаряхме от желание да се възползваме от случая. И ние също започнахме да прехвърляме багажа си. И то какъв багаж! Той беше радостта на нашите приятели. Тъй като се страхувахме, че една война може да ни отреже от Европа, с разрешение на капитан Арго отнесохме всичко движимо. Коженото манто, негритянските статуетки и трите пушки предизвикаха саркастични забележки. Кушетката ни, единствено наше владение, се запълни до такава степен, че се страхувахме да не се наложи да спим на рогозката.

А междувременно заминаването все още се отлагаше, защото моторът правеше въртели. Пиер Сюзан се мусеше, а двете дами показваха на децата си кораба, който в продължение на пет месеца щеше да бъде техен дом. Тези четири хлапета (най-голямото беше на четири години, а най-малката — на тринадесет месеца) предизвикваха негодуващото състрадание на минувачите, когато узнаваха къде ги водим, и то по какъв начин. Имаше също и две кучета, едното вълча порода, и нашия Талоу, без да говорим за котката Туту, отвлечена от пазара в Танжер заедно с бълхите. Беше истински цирк. Всичко това пъплеше по прословутата кокосова рогозка или по просторната палуба с нейния удобен висок фалшборт.

Беше вече в началото на август, когато най-сетне тръгнахме, като викахме последните си препоръки на силно развълнувания Пък. А той се кълнеше, че „Ому“ ще му бъде по-скъп от живота. И до днес не съм успяла да разбера как така Луи можа да напусне кораба си.

Това пътуване, върху което няма да се разпростирам, освен за да кажа, че бе добра школа за нас, протече гладко и без някакви особени произшествия. Но затова пък колко дребни инциденти! Виждаш всичко, което може да се случи на борда на това двадесетметрово корабче, дяволски подвижно и съоръжено по-скоро за преплаване на океана, отколкото като яхта. На това отгоре бяхме дванадесет души: три двойки, четири деца, един млад, много добър моряк и един механик, твърде неподходящо нает, чийто опак нрав изпъстри пътуването с мъчителни сцени. В замяна на това, струва ми се, всички други успяха да се разберат без много търкания, подпомагани от една учтивост, която се засилваше, когато някой от нас изпадаше в лошо настроение. Бяхме малка общност, в която бе почти невъзможно да има тайни. Самотата сред морето очертаваше много релефно добрите, както и лошите моменти. Имаше сълзи и забавни мигове. Скоро се появиха традиции и един бордов жаргон. Имахме прекрасен капитан, много способен, забележително вежлив. Той ни води докрай без никакви колебания. „Цветето на океана“ беше устойчива, подвижна, но напук на поговорката, не много бързоходна яхта. Трябваше й доста силен бриз, за да може да се движи добре с платна. Моторът ни помогна много благодарение на нашия механик-грубиян, който беше забележително сръчен в занаята си. За четири месеца и половина изминахме пътя през Канарските острови, Тринидад, Кюрасо, Панама, Галапагоските и Маркизките острови, без да пострадаме особено много от изключително лошото време, но изпълнени с много спомени, набрали опитност и очаровани от екзотичните пейзажи. На Галапагоските острови срещнахме и отминахме „Курун“ с Льо Тумлен и Фарж. Децата пристигнаха, напращели от здраве, а майките — явно уморени.

За нас двамата Таити бе истинско откровение. Обиколихме острова с колела, бавно, къпейки се във всички реки, опиянени от красотата му. Ако не беше „Ому“, който от Ница ни задължаваше да се завърнем, никога не бихме си тръгнали. Завръщането — два месеца на един товарно-пътнически италиански кораб, най-бавния на света — бе отегчително до смърт. В Марсилия валеше дъжд, а на Великден в Париж имаше сняг. С премръзнали крака, с потиснат дух, ние мислехме само за Тихия океан. И това нямаше да закъснее много.

Заварихме „Ому“ поддържан и чист, в чудесно състояние. Фред, пристигнал през това време направо на борда, като че ли бе открил в Пък братска душа. Светлочервеното вино ги беше сприятелило за десет минути. Пък, който, шегувайки се, приемаше всичко сериозно, правеше омайващи каламбури. Пролетта в Ница беше свежа и приятна. Като хвалехме на Фред прелестите, чародейките и алеите на Таити, ние подготвяхме околосветското пътешествие, нещо като до Таити и обратно, защото не бе възможно да се противопоставяме на пасатите. Майсторството на моряка е да ги използва. Тъй като те духаха от изток на запад, щом стигнехме в другата страна на земното кълбо, достатъчно щеше да бъде да продължим, за да се завърнем у дома.

Околосветско пътешествие… Защо? Трудно бих могла да обясня. Никога не бяхме имали предвид нещо по-малко от това, защото то ни изглеждаше върха на щастието за мореплаватели с платна. Винаги бяхме желали да го извършим, за самия факт, че сме го извършили, за наше лично удовлетворение, за успокояване на оня малък вътрешен демон, който изискваше това от толкова дълго време, това, а не нещо друго. Предпочитам веднага да ви кажа, че като получи своето околосветско пътешествие, малкият демон съвсем не се усмири и даже настоява за ново заминаване.

Желанието ни за това пътешествие, подчертавам това, беше лишено от всякакви сметки. Не искахме да постигаме някакви рекорди, това бе извършено доста преди нас. Желаехме да плаваме колкото се може повече, а може да се плава много върху една относително малка повърхност. Не! В тази мисъл за околосветско пътешествие имаше само едно очарование, което съвременният живот още не е съвсем унищожил. То ни изглеждаше нещо завършено, цялостно, напълно задоволително. Тази мисъл удовлетворяваше желанието ни да пътуваме постоянно, да отиваме все по-далеч: не можеше да се отиде по-далеч от това.

Тази мисъл ни обещаваше дълго пребиваване в океана, много вода за утоляване жаждата ни за море („Предстои ви да изпиете морето“ — бе казал Пък). Всичко това бе украсено с едно примамливо разнообразие от острови и континенти. То задоволяваше стремежите на трима ни.

Трима души на борда; и в общата ни любов към избрания от нас начин на живот имаше три нюанса. Луи искаше да бъде само моряк, да упражнява способностите си, да даде воля на своя вкус към мореплаването, да използва по най-добрия начин своя кораб, да провери неговите достойнства. Искаше да докаже правотата на своите теории, превъзходството на своя кораб и собствената си стойност като моряк. Що се отнася до Фред, мисля, че на първо място стоеше новото и приключенията, напрежението и откритията. Той искаше да види нови страни, да гледа как живеят чужденците, да опознае други обичаи и да се наслаждава на нови пейзажи. Морето никога не го отегчи, той го обичаше колкото и ние, но обичаше също така отбиванията в пристанищата и желаеше да са по-чести.

За мен беше обратното. С облекчение напусках всеки пристан (освен островите от Френска Полинезия). Моят нюанс беше да обичам самото море, водата за самата вода, ако ми е позволено да повторя едно известно изказване. Плаването никога не ми се е струвало много продължително. Съглеждането на пристанище след тридесет или четиридесет дни море никога не ме е карало да бързам да сляза на сушата. Мисля, че зная защо: като жена, въпреки странните ми вкусове, инстинктивно съм привързана към дома, а моят истински дом е „Ому“. Той никога не е така личен, така напълно мой, както в открито море.

Накратко казано, и тримата искахме да обиколим света, за да изпробваме личните си схващания за живота.

Нашите три нюанса съжителствуваха хармонично на борда, защото не е съвсем необходимо да си приличаме във всичко, за да живеем в мир. Въпросът за съвместния живот е най-острият от всички, които поставя пътуване в такива условия. Това е проблем, който занимава, най-много невежите, върху който ни поставяха най-много въпроси. Като оставим настрана трудностите по море, той е най-често отговорен за многобройните провалени и неуспели хора, които гният из някои сякаш предопределени пристанища, като например Танжер, Лисабон, когато стигнат до тях.

Трудно е човек да бъде категоричен по този въпрос. Често сме срещали едната и другата част на един раздвоен екипаж. И двете страни имаха право, и двете грешаха. Представете си, че вие самите сте затворени в едно пространство, не по-голямо от обикновена стая, даже и с най-добрите си приятели, в продължение на дни, седмици и месеци. Това пространство се люлее бордово и клати килово. Понякога е неудобно, студено, топло, влажно. Никакви външни впечатления. Никакъв личен живот. Никаква възможност да се усамотиш, да се разходиш, за да успокоиш нервите си, да размениш няколко думи с други хора, да видиш друг пейзаж, да се развлечеш. Не говоря за трудностите и опасностите, които повече сближават, отколкото разделят. Като изключим това, всички други условия са събрани тук, за да изострят различията, да усилват нервното напрежение и да раздухват най-дребния инцидент, който би минал незабелязан в обикновения живот. Защото това е един ненормален живот.

Дали не е по-лесно да тръгнеш сам? Физически — не. Даже е много по-тежко. Може би е по-лесно в този смисъл, че за онзи, който има моралната сила за това, по-трудно от всичко друго е да споделя самотата си.

То е както в семейния живот: дребните неприятности, които изпълват седмиците, имат по-голямо значение, отколкото съществените недоразумения. Повече, отколкото при каквато и да е друга обстановка, трябва да умеем да охлаждаме нервите си… с морска вода.

Но ето че пак почвам да говоря общи приказки. Какво да правя, това е деликатна тема, твърде лична… Трябва ли да кажа, че неведнъж сме се дразнели, спорели, карали? Да! Фред и аз, Фред и Луи, Луи и аз. Никога много сериозно и за не повече от половин ден, за щастие. Тръгнали заедно, ние се върнахме заедно, все така добри приятели. Даже може би повече, отколкото при заминаването, опознали се, свикнали да живеем заедно, като създадени един за друг. След това изпитание (и то какво изпитание!) ние сме годни да предприемем каквото и да е тримата заедно. Може би това се дължи най-напред на случая, който повече или по-малко ни приспособи един към друг. После — на много причини, които в този опит бяха първостепенни условия.

Първо: На всеки кораб може да има само един капитан, по възможност собственикът, и то само един собственик. Най-напред трябва да се подчиним на капитана, после можем да мърморим. Капитанът е последната инстанция. Необходимо е да имаме доверие в правотата на решението му и в солидността на знанията му. Позволено е да се критикува характерът му, но никога основанията на решенията му.

Второ: Екипажът трябва да има една и съща цел, едно и също желание. Искахме и тримата да извършим околосветско пътешествие, искахме го дори с цената на всичко: време, пари, здраве, временни желания и дори честолюбие. Това е спойка, която циментира по-добре от каквото и да е.

Трето: Корабът трябва да е най-важната личност, да стои пред хората и да представлява тяхната първа и последна мисъл. Това означава, че трябва частично да се откажем от своята индивидуалност, за да я претопим в тази на кораба, и тримата да сме винаги съгласни, щом нещо се отнася до „Ому“.

Струва ми се, че няма да е хубаво, ако се разпростирам върху съответните ни слабости. Всеки си ги има. Щастие беше за нас, че нашите се уравновесяваха. Малко гъвкавост и някои обяснения бяха достатъчни, за да се установи разумна и здрава хармония. Никой от нас няма съвсем непоносими недостатъци. Трябва също да се каже, че никога никой от нас не застана като трето лице в спора между другите двама. Полагахме всичкото си старание.

Да полагаш всичкото си старание, нима това е главното и последно условие? Често това е недостатъчно. Но ние се познавахме от дълго и бяхме в общи линии с еднакво възпитание, с еднакви схващания. Бяхме на същата възраст. Фред и аз, и двамата спокойни, имахме една обща връзка: същата привързаност към капитана, който, напрегнат, волеви и понякога властен, ни увличаше към тази цел, единствената, за която можеше да мисли.

Фред бе прекарал детство на послушно момче, добре уравновесено, без спортни и интелектуални склонности. Неговият разум го бе довел до логичното и неопровержимо заключение: нашият живот не ни е даден, за да го затворим в някоя канцелария, в един град или в една страна; целта на съществуването не е да се печелят пари; младостта трябва да бъде изпълнена с истински ценности, за да не се окажем на старини с празни ръце. Естествено приятелството му с Луи се бе оказало като масло в огъня, въпреки че Луи грижливо се пазеше да не му влияе.

Колкото родителите на Луи бяха успели, толкова и тези на Фред можаха с най-доброто желание на света да разберат какво става с детето им. Ако Фред ги напуснеше, изоставеше кинкалерията на едро, едно осигурено „добро бъдеще“ и всички семейни традиции, това решение трябваше да изхожда единствено от самия него. Беше твърде сериозно. Той не трябваше да има никакво основание да каже на Луи „ти си виновен“, ако по-късно почнеше да съжалява. За щастие Фред знаеше какво върши и никога не е съжалявал. А при това нямаше по-голяма опитност от нас в тоя род живот, който щяхме да водим. Трябва да е бил твърде решителен и смел, от обща гледна точка.

От частна гледна точка, струва ми се, трябва много повече смелост, за да може човек да се примири с еднообразния живот на всички останали хора… Най-сетне Рубикон бе прекрачен, заровете хвърлени. Фред дойде на борда с малкия си багаж — фотоапарати и филми, няколко книги, „наръчник на илюзиониста“, малко бельо, един-два костюма: великолепен подбор пред толкова затруднения. Само необходимото за истинския пътник.

Успехът на едно околосветско пътешествие в две трети зависи от подготовката му. Ние направо наричахме Луи „песимист“, подразбирайки това като упрек, а той го приемаше за комплимент. Мисля, че действително беше така. Да предвиждаш най-лошото никога не вреди, за моряка това дори е задължение, защото той се защищава, съвсем непосредствено от природната стихия. Безполезно е например да предвидиш злополука с лека кола. Това става така бързо, че нямаш време да реагираш, но можеш да предвидиш бурята, да знаеш какво ще правиш в такъв случай, да имаш всичко необходимо на борда, и то в отлично състояние. Можеш да предвидиш циклона, за да отидеш другаде, когато той връхлети. Нищо не бива да се оставя на случая, защото животът ти може да зависи от това. Капитанът носи товар от души, като при това душата на неговия кораб не е най-леката. Той не трябва да бъде заслепен от съмнителната здравина на вантите, да се подведе от някоя новост, която още не е изпитана. Искам да ви кажа, че телом и духом бяхме отдадени на нашата работа. Имахме цял списък от работи, които подобно на Херкулес трябваше да извършим. В него всеки ден се прибавяха нови, а рядко зачертавахме някои.

Тъй като парите ни представляваха доста скромна сума и при това бяха грижливо пазени за пътешествието, ние извършвахме по възможност всичко сами, подпомагани понякога от някой услужлив посетител, на когото подавахме безразборно шпакла, кафе, коняк, четка и кутия с лак. Рене Ру, който е гений на техниката, се зае с нашия мотор и го излекува с една пила за нокти… Така поне разбрах.

Французите са заклети индивидуалисти. Колкото можем само да се хвалим с постоянната любезност на нашите познати от Ница, толкова с държавните институти имахме само огорчения. Администрацията е нещо грозно, но необходимо, без сърце и ум. Както воланът на колата, така и служебното гише кара човека да беснее. Властта замайва главата му. Ако я има…

Да знаете колко трудно е да се убеди някаква си тъпа митница, че колет, изпратен от чужбина до един малък белгийски кораб, минава през Франция само транзит! Всички знаят това. Само митническата служба не искаше да го разбере: някакъв митнически посредник в постоянния си стремеж към дребни печалби дебнеше уморения клиент, предлагайки му да го освободи от всякакви формалности срещу малък процент. Луи не отстъпваше. Той гореше от желание да докаже, че един обикновен човек, без свръхестествени и тайни сили, е способен сам да уреди работите си. Той доказа това, но доста трудно.

Настъпи време за боядисване на мачтите и рангоута. За тази цел свалихме платната, но тъй като големите чували, в които ги прибрахме, задръстваха много малкото пространство, върху което живеехме тримата, с кръчмаря Мишел се споразумяхме да ги оставим за няколко дни в заведението му. Грогът и бизанът, всеки в една торба, чакаха на кея като войници на пост. По чиста случайност се здрачаваше вече, когато Фред и Луи съвсем непринудено натовариха на рамо по една торба с платната и… попаднаха в ръцете на двама митничари, които от няколко часа ги дебнеха през процепите на една врата. Те бяха много разочаровани, когато в торбите намериха само платна и нито следа от „Лъки страйк“, кокаин, нито даже бяла жена, предназначена за Южна Америка. Но тъй като все пак си бяха втълпили, че това пренасяне е подозрително, че контрабандираме, те заявиха, че сме свалили платната си на брега, за да ги продадем, и не отстъпиха от думите си.

— Но как така, ние тръгваме за Таити (Нали знаете къде е?). Не можем да заминем без платна! Защо ще ги продаваме?

— Не ме интересува.

— Платна, скроени за един кораб, не подхождат за друг. Не стават за продаване.

— Все ми е едно.

Луи сгреши, че избухна. Нарече ги с доста груби епитети и тези господа се хванаха за правилника. Бяха необходими няколко дни, за да правим постъпки, трябваше да се обърнем към по-отговорни места, да плашим със самото министерство (за всеки случай, защото не познавахме никого там), да чукаме на много врати и по много маси, да обясняваме сто пъти, докато признаят добрите ни намерения, което не попречи да ни кажат, че „заради принципа ще струва десет хиляди франка, господине, и да не ви залавят втори път“.

Скъпо струва този принцип във Франция.

Плащайки съвсем неохотно, ние заявихме, че навсякъде, където отидем от сега нататък, ще предупреждаваме всички яхтсмени по отношение на Франция, ще ги насочваме към Испания, Антилите, където и да е другаде… Бяхме ядосани. Разбира се, това не направихме, защото твърде много я обичаме. Франция е една хубава градина, но администрацията й — това са паразитите, бурените. Не можем да имаме едното без другото. Трябва да се приспособяваме и по някой път ще се случи да се изгорим от копривата, за да се любуваме на цветята.

Струва ми се, че по този Лазурен бряг, така красив, така скъп на сърцето ни, пълзи някаква съмнителна атмосфера. Желанието да „обръснат“ наивника се шири без никакъв свян. Във въздуха има нещо подправено, което се просмуква във всяко удоволствие и радост. Необходимостта да хитруваме във всичко, което се отнася до текущия обикновен живот, ни изморяваше. Търговците бяха много бъбриви, много ловки, твърде безсрамни за нас. Макар да имах вече шестмесечен опит, все пак ме изиграваха при покупките. Най-напред ме наругаха в една-две търговски къщи, които, използвайки доверието ми, никак не се стесняваха да продават по средни цени на някаква си малка яхта. За да бъда сигурна, че вземам пресни консерви, които не са стояли дълго из складовете, отидох в един голям магазин с многобройна клиентела. Избрах си добре известни марки. Въпреки това само месец и половина по-късно изхвърлихме в морето една партида негодни за ядене. Това ни се случи само веднъж в четири години, при най-различни климати и в момента, в който пиша, довършваме остатъка от едни консерви, купени в зоната на Панамския канал и все още в отлично състояние. Боята, продавана навсякъде като несравним артикул на френското производство, марка, прочута в средите на яхтинга и при това най-скъпата, се оказа боклук, който се подуваше и не съхнеше. Два месеца по-късно, всеки път, когато се хванехме за вантите, боядисани в черно, трябваше да мием ръцете си с терпентин.

В наши дни техниката на далечното плаване с платна е много напреднала. Изглежда парадоксално, нали. Обикновено се приема, че нищо не е надминало степента на усъвършенствуване, достигната от клиперите през миналия век. Това е така по отношение на красота, изящност и бързина. Но за тях въпросът бе различен, те имаха голям екипаж, който работеше безспир. Начинът, по който се управляваха тези чудеса, снабдени с четири или пет хиляди квадратни метра платна и стотици въжета, е постижение на науката и сръчността. Сега, когато платната попаднаха само в ръцете на любителите, твърде малко на брой и понякога без особени средства, находчивостта създаде практични нововъведения, които, посрещнати отначало с пренебрежение, спечелиха правото на съществуване и даже на възхищение. Някогашните големи платноходни кораби с тяхното сложно стъкмяване се различават толкова от съвременната яхта, колкото и от ултрапрефинените монотипи, създадени за чупене на рекорди.

Двойните стаксели за пълен вятър заменят голямото платно, разкроено и пригодено за самотника и за този, който иска да прави удобни продължителни плавания. Използвани за първи път от Отуай Уалър, последван от Марен-Мари, те бяха възприети и прилагани по-късно от мнозина мореплаватели. Лично ние не разбираме как може да се предприеме без тях далечно платноходно плаване.

Колкото и странно да изглежда, но създаването на удобства е също сигурен фактор за успех в пътуване като нашето. И без това се уморявахме доста, а трябваше да бъдем бодри в критичните моменти. За това нещо има два много полезни помощника: редовното хранене и достатъчния сън. Съвсем иначе стои въпросът с плаване, което знаем, че не е продължително, и по време на което не е необходимо да щадим силите си, уверени, че още ги имаме в достатъчен запас, за да стигнем до края. Това важи и за един многочислен екипаж, който си поделя определени действия. За самотника това е проблем, много остър, жизнен. Той беше важен и за нас.

Двойните стаксели, които дават възможност да се използва автоматичното управление, означават осигурена почивка. Луи изучаваше от години всички описания и илюстрации, които разглеждаха въпроса за платната при пълен вятър. Четвъртито или триъгълно платно? Цяло или разделено? На подвижна или неподвижна рея? Или на щаги? Със или без гик? Навсякъде намирах малки скици. За такъв модел като „Ому“ системата на Марен-Мари, разбира се, беше най-добрата, най-удобната и най-резултатната. Марен-Мари (ще си позволя да кажа мимоходом) е човекът, от когото се възхищавам много като моряк и художник и чиято устремност много ценя. Той извърши подвиг, който ме смайва: прекоси Атлантика с мотор на своето корабче „Ариел“ и освен това написа една книга измежду най-хубавите от този род, книга, която бих искала да взема за образец, ако имах таланта му. Но да се върнем към нашите платна за пасатите. Като взе системата на Марен-Мари за изходна точка, Луи я промени в практично отношение. Марен-Мари имаше два стаксела, закрепени на двойни щаги за носа и обтегнати с два вистрела, чийто нок се задържаше чрез вертлюг към тези щаги. За да вдигне другите платна, трябваше да свали вистрелите на двата стаксела и да ги сложи на палубата. „Ому“ имаше два стаксела, чиито вистрели бяха закрепени за гротмачтата и също се демонтираха, но те останаха постоянно на мястото си. Предимството на нашата система беше, че нямаше нужда да ги сваляме, за да вдигнем другите платна. Така бяхме винаги готови за вдигане, без да пилеем труд и време.

Една система от браси поддържаше вистрелите разтворени. В пристанищата ги прибирахме към носа, както антените на някое насекомо. Разтворени, те придаваха на „Ому“ интересния и добродушен вид на риболовен кораб в разгара на улова. Но когато стакселите бяха вдигнати, той приличаше на птица, литнала над вълните.

Тези постоянни вистрели имаха и други предимства. От края им можеше да се простре гитово въже към гика на грота, за да му попречи да отклонява, когато морето бе по-силно от бриза. Служеха също и за завързване на гумената лодка, която сваляхме при закотвяне.

Стакселите бяха отначало със свободни краища, но след опит монтирахме близо до мачтата две щаги, на които ги прикрепвахме. Това им придаде по-голяма устойчивост, вятърът „играеше“ по-малко между двата края. Когато не се употребяваха, тези щаги се прибираха просто до вантите.

Тази не много сложна екипировка ни удовлетвори напълно. „Ому“ никога не показа тенденция да забива нос. В книгите се казва, че по-добре е стакселите да са разположени по към носовата част, за да се повдига носът. При нас такова нещо не бе нужно. Двата стаксела ни принесоха голяма полза. Те бяха много удобни и така необходими, че вече не можем да си представим никаква яхта без тях.

В действителност те дават възможност на кораба и затова са необходими да плава съвсем самостоятелно със завързан румпел. Но трябва и корабът да е добър, с добре очертан корпус, гъвкава линия. „Ому“ се показа отличен. Можете да прецените.

Във всички познати досега подобни стъкмявания има връзка между шкотовите ъгли и щурвала чрез системата от браси, които се отправят към задната част и оказват влияние върху кормилото посредством пружина, каучук или някакво друго тяло с известна еластичност. Ако например корабът се отклони малко наляво, бризът ще изпълни повече левия стаксел, който посредством браса ще въздействува на кормилото и то автоматично ще изправи курса на кораба. Това е много просто, когато имаш обикновен щурвал.

Ние имахме кормило с колело, едно твърде леко управляемо колело, което имаше недостатъка, че не даваше възможност да усетиш кораба под ръката си, и предимството, че беше леко, точно, че никак не уморяваше. Това качество бе от особено значение за мен, защото все пак не притежавам силата на мъжа. Понякога съжалявахме, че нямаме обикновен щурвал и при това сменяем, по-скоро от приумица, отколкото от необходимост. Както и да е, имахме колело, а от него да се направи автоматично кормило беше много по-сложно.

Луи измисли и начерта една скица за разрешаване на тази задача: на края на всеки вистрел брасът завършваше с кабел, който минаваше през една макара, поставена на фалшборта, от двете страни на кормилото, а после през малък барабан със сачмен лагер, завинтен за фалшборта. Кабелът минаваше след това върху един метален барабан, монтиран върху оста на щурвала. Всичко това бе поставено с доста труд и средства, но колко се гордеехме с него! Горяхме от нетърпение да го опитаме до момента, в който открихме сред Атлантика 15° отклонение върху един наскоро проверен компас. Виновно бе магнитното влияние на барабана… Без много колебание знаменитият барабан бе свален и тогава за наша голяма изненада забелязахме, че цялата тази сложна система беше излишна: просто бе достатъчно да завържем щурвала приблизително през средата. „Ому“ държеше спокойно курса си съвсем сам, без пряка връзка между кормилото и платната. Нещо повече: той се управляваше сам даже при три четвърти заден вятър.

Доколкото зная, за пръв път малък платноходен кораб извършваше далечно плаване с пълен вятър по този начин. Чест за „Ому“, на когото се пада тази заслуга.

Един друг, съвсем тривиален въпрос ни мъчеше от дълго време. Извинявам се, че го засягам, но е твърде уместен. Става дума за ватерклозета.

По време на построяването на „Ому“ аз особено настоявах да поставят истински ватерклозет в истинска малка тоалетна. Държах се като пиявица за това интимно кътче и моят мъж ми подари една разкошна вещ от бял порцелан с механизъм за промиване от най-добрата английска марка. Англичаните са се специализирали твърде много в този род предмети. Наместихме го в малко помещение, измазало с бяла боя, с една миниатюрна мивка, аптечка, шкафче за кърпите и изобщо всичко, за което нямаше място другаде. Така тази стаичка се превърна в килер. Всичко щеше да бъде наред, но вследствие на лошо поставяне или производствен дефект, или може би защото тези неща са създадени за излетни яхти, а не за всекидневна употреба, водата проникваше даже когато всички клапи бяха затворени. Тя се промъкваше и изпълваше легена, като лукаво преливаше. Нямахме вече минутка спокойствие. Една сутрин се събудихме от плисъка на водата, която покриваше пода: потъвахме! Трябваше да помпаме целия ден, за да изпразним кораба. Оттогава това нещо се превърна в кошмар. Мислехме само за този ватерклозет. Ставахме през нощта, за да проверяваме дали водата не е нахълтала отново. Не смеехме да отсъствуваме двамата едновременно от кораба. Беше ни постоянна грижа. Последната препоръка, която отправихме към Пък от палубата на „Цветето на океана“, беше едно движение, което означаваше: „Не забравяйте да помпате!“ Тази вулгарна грижа помрачаваше настроението ни. Така не можеше да продължава.

Капитанът винаги бе възхвалявал най-обикновената кофа: практична (поставя се където и да е), не пречи (не заема място) и е хигиенична (когато не се употребява, мястото й е на палубата, на чист въздух). Стана друго наводнение и капитанът заяви, че не ще предприеме околосветско пътешествие с тази адска машина на борда. Впрочем килерчето му беше необходимо, за да прибере в него резервните платна и въжета. Оставихме прибора на кея, с малката мивка като премия, а аз получих една кофа.

Проявявам много лош вкус, като се разпростирам върху тази обикновено избягвана тема, но според мен това трябва да се каже, за да послужи за поука на яхтсмените. Освободили се най-сетне от вещта, която проваляше нощите ни, ние бяхме готови да тръгнем.