Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (8)

Глава седма
Панамски канал. Преход Балбоа-Хива-Оа

Ако Магелан, за когото се твърди, че е от фламандски произход (името Магелейн се среща още в Ганд), се върнеше и видеше, щеше да бъде силно разочарован: всичките му усилия, мечти, труд, мъки и смъртта му накрая се оказаха напразни. Този толкова търсен проток, който носи неговото име, сега е едно от най-усамотените места на земята. Проектираният от Фердинан дьо Лесепс, гения на прокопаванията, и открит за корабоплаване през 1914 г. от американците Панамски канал разделя с една блестяща черта двата американски континента и свързва двата океана с един много по-удобен път. Откупвайки правото да осъществят този гигантски френски проект, янките знаеха много добре, че правят изгодна сделка както в политическо и военно, така и в стопанско отношение. Те не смятаха както абат Жером Куаняр^[1], че индустрията, търговията, земеделието, войната и мореплаването са „разни долнопробни и низши изкуства“. Търговската изгода от канала е очевидна: той е мост от световно значение. Грамадните средства за поддържането му, даже ако приемем, че струват на САЩ повече, отколкото получените приходи, се покриват и оправдават от маса други изгоди.

Денонощно големи и малки кораби се прехвърлят от един океан в друг подобно на златни рибки, премествани от един буркан в друг. Поразително голям тонаж от стоки минава транзит през него. Един по един, като с капкомер, корабите се прехвърлят от шлюза в шлюза. Всеки кораб е поеман от един лоцман и гледан грижливо до превеждането му на другата страна. Започва се с измерване на тонажа. Ние също минахме по реда си. Отначало чакахме цяла сутрин здравната служба с развяван от засилващия се вятър флаг, като толкова повече отпускахме котвената верига, колкото по-яростни ставаха пристъпите. Беше сухият сезон, т.е. валеше по-малко, отколкото през останалата част на годината и пасатите духаха много силно.

Беше твърде забавно да гледаме как пеликаните ловят риба и я поглъщат тържествено, как бързо минават, ниско над водата, като готов за кацане водосамолет. Талоу джавкаше по тях със страст.

Най-сетне здравният служител дойде. Без други процедури той ваксинира Фред в кокпита и забрани на бедния Талоу достъпа до сушата. Придружаваше го един здравеняк, който се зае да измерва „Ому“ на дължина, ширина, дълбочина и по всички шевове. С размерите на мивката, склада за картофи, височината на мачтата и възрастта на капитана той установи по някаква сложна формула един специален тонаж за преминаване на канала и дължимата сума. Един долар на тон, включително лоцмана.

Капитанът, след като мина през митницата и яхтклуба, където всички го познаха, се върна с нареждане да вдигнем котва. Имахме поне две съединения^[2] и половина вериги във водата и заедно с тях извлякохме тонове хубава тежка и лепкава глина. Вятърът продължаваше да духа и слънцето здраво печеше. Това затрудняваше работата. Веригата подскачаше в макарата на скрипеца. Справихме се с тази задача след час и половина непрекъсната работа, целите изцапани в кал. Настанихме се близо до „Панама Канал Яхт-клъб“, зад чието звучно име се криеше една непретенциозна организация с много сърдечни членове. Ползвахме се от следните удобства: приятели, коли, душове, ледена бира. Освен местните яхти имаше и две английски — „Артър Роджърс“ и „Викинг“.

Както винаги бяхме петимни за хляб, но се разочаровахме от американския, който прилича на вата в картонена опаковка. Той беше така хигиенизиран, че трябваше да му впръскват витамини, преди да го пуснат на пазара.

Спрели в спокойни води, ние изпитвахме сега съвсем прости радости. Кой се радва на факта, когато сяда на маса, че тя не се клати, че чиниите остават по местата си със супата в тях? С нас беше точно така.

Почистване, пране, боядисване, преглеждане на такелажа, покупки, писане на писма — още веднъж имахме предостатъчно занимания. Приятното безделие беше по-скоро сред морето. А искахме да поразгледаме и страната.

Република Панама, която зоната на канала разсича на две, се е отделила от Колумбия през 1903 г. Както всички малки държави, тя пази ужасно ревниво правата и достойнството си. Това най-добре могат да засвидетелствуват североамериканските резиденти, настанени на панамска територия, където често им се случват всевъзможни дребни неприятности. Така резидентският квартал Кристобал, построен първоначално върху площ на републиката, трябваше да бъде преместен и установен в Санта Маргарита, територия на САЩ. Той представлява хубава група от вили, доста подобни една на друга, сред извънредно грижливо поддържани зелени площи. Общият му вид е здравословен, хигиеничен и лишен от индивидуалност. Последната черта е застъпена от гъстата джунгла, която покрива местността, щом се излезе от благоустроената зона, една зеленосинкава и много влажна южноамериканска джунгла, източник на орхидеи, змии и други скрити ужаси. Орляци от синьо-червени папагали пресичат понякога пътя. После внезапно лиановидният храсталак отстъпва място на зелени ливади, из които пасат хубави говеда, предназначени за кланицата. Ето китайски градини след завоя на пътя. Това естествено са зеленчукови градини, защото този трудолюбив народ — китайците — обича да бъде възнаграден за старанията си. Цели хектари добре подредени зеленчукови и овощни градини, великолепно обработени, поливани, гледани с обич, раждат европейски и екзотични плодове и зеленчуци, които един достоен син на Небето продава на разумни цени под навес от накъдрена ламарина. Къщите в град Колон, украсени с дървени аркади и балкони, предпазват едновременно от силното слънце и внезапните проливни дъждове населението, което представлява всички нюанси от жълто до шоколадово. Тук има една интересна смесица от испанци, индианци, индуси, негри, всякакъв вид метиси, без да пропуснем китайците. Къдравите коси и гладките прически съжителствуват братски. Чуват се еднакво съскащият английски на негрите, гърленият испански на китайците, както и напевният френски на отскоро пристигналите антилци. Безброй магазинчета предлагат долнокачествени дреболии, предназначени за туристи, чанти от крокодилска кожа и известните панамени шапки, произведени в Гватемала. До кокетния, чист и безличен Кристобал Колон представлява едновременно оживено и апатично градче, не особено интересно и много грозно, ако не беше прекрасната му растителност. Високите палми и хибискусите изкупват сред ослепителна светлина неприятния вид на лошо поддържаните му улици. Нощта е оживена и топла. Увеселителните заведения са прочути сред моряците от цял свят. Тук царуват припряното мамбо и изгарящите моряшки напитки. Играе се бясно на лотария. Колон е класическото място, където се правят татуировки, и в този момент щях да имам едно хубаво драконче между плещите, ако капитанът решително не беше се противопоставил. Какъв ефект щеше да произведе то на бала на Министерството на морския флот! Фред, който сам си е господар, се гордееше с една чудна, неизтриваема котвичка върху рамото. Красиво е и не по-варварско от стегнатата талия, обиците и колосаните яки.

Някакъв наконтен негър с тесен панталон се разхождаше из улиците, съчинявайки си малка синкопирана мелодия. Една жена, скръстила ръце, поде ритъма от прага на вратата си, а уличният поливач затананика темата в контрапункт. От един отворен прозорец прозвуча глас, който везеше, импровизираше и скандираше. Две тъмнолики хлапета подеха в хор, като се хилеха и друсаха. И цялата лява страна на улицата, от врата на врата, започна спонтанно да изразява чувството си към ритъма, сякаш отново откриваше джаза — три-четири ноти, които хвръкваха като птиче, кацаха, пърхаха и изчезваха зад ъгъла. Яхтите, които спират на минаване из пристанищата, са обикновено много добре посрещани в местните яхтклубове. Тук всичко бе превъзходно. Свикнахме да опознаваме янките и да ги обичаме с техните качества и недостатъци. Никъде дотогава не бяхме изпитвали такова непосредствено и щедро гостоприемство. Американецът е крайно симпатично същество, тласкано от инстинкта си към завързване на приятелства, към установяване на непосредствени и чистосърдечни отношения. Със силни потупвания по гърба той ви казва името си, а заедно с това ви предоставя своевременно сърце, къща и всичката подкрепа, която е по силите му. Не искайте от него обща култура, но ценете смеха му, добродушието, наивността и практичния му дух. Той е деен и ограничен, но добър, сантиментален и експанзивен. Естествено у американеца се срещат всички качества, както в останалите хора по света. Но аз имам предвид средния тип и онова, което неоспоримо ни порази у него. Не смятам да описвам цялостния му образ, за което би трябвало отделна книга, нито да изяснявам този характер в неговата сложност. Предлагам ви, както при другите ни спирки, едно мнение без ретуш, даже нещо много по-малко: просто едно впечатление. Бяхме очаровани от прямотата, с която всички тези хора ни посрещнаха, като че ли идваха децата на любимата им сестра. Това ни трогна и малко смути. Нито един не ни предложи услугите си с някаква задна мисъл или лекомислие. Те не проявяваха онази учтива любезност, която остава без всякакво последствие. Думата им беше здрава като стълб. Това е много ценно, когато си на чужда земя и не знаеш към кого да се обърнеш за най-необходимото. Те схващаха от пръв поглед кое ще ни направи удоволствие. Още от първия ден имахме на разположение коли, електрически перални, топли бани, усъвършенствувани ютии, поливни маркучи, техници, какво ли не? Те не мислеха да ни предложат да чуем някакъв класически концерт, но що се отнася до материалните удобства — бяха безупречни. Даже прекалено много, като минаваха рамките на дискретността, която им липсваше. Трудно беше да я изискваме от тях.

Промених твърдо повърхностното си мнение за американската жена. Тя не е някаква мързелива преуспяла еснафка, която не кърпи чорапите на мъжа си. Американките са измежду най-дейните жени, които съм срещала. Освен службата си те успяват да поддържат домакинството си образцово и децата си винаги блестящи от чистота. Те са добри домакини и готвачки, съобразно доста странната им гастрономия. Подходящи също и за корабен живот, издръжливи и спортни натури, пълни с енергия и разсъдливост. Но, от друга страна, почти всички изглеждаха твърде много нервни.

Мисля си за нашата приятелка Джин Литън, винаги усмихната, жива и услужлива, която намираше начин да поддържа домакинството си и едно момиченце, свежо като ябълка. Тя се отнасяше с него като с приятелка и помагаше на мъжа си в подготовката на яхтата им „Калипсо“, която наскоро щеше да ги отнесе към Таити и Оаху. Беше шампионка по плуване и имаше свидетелство, че е летец-пилот, но никак не приличаше на „типичната“ американка, както искат да ни я представят луксозните списания. Тя не позволяваше на момиченцето си да пие „кока-кола“ (изливаше я) и го възпитаваше със справедлива строгост. Двете взаимно се обожаваха. Джин не искаше да знае за витамините и калориите и сама месеше хляба си, хубав пшеничен хляб, който ни носеше съвсем топъл на борда. Обичаше музиката и имаше свое мнение по всички въпроси.

И тя не беше някакво изключение. Коледната си вечер прекарахме у Литън, една странна коледа.^[3] Цяла седмица пихме само егньок. Това е питие, специално за Рождество: един жълтък, разбит в студено мляко, с ром и индийско орехче. Мамбото и самбите се редуваха с „Уайт Кристмъс“ и „Джингъл Белс“. Резидентските квартали си съперничеха по броя на лампионите, дядоколедовците, камбанния звън и вносните елхи, побелели от изкуствен сняг. Пламъците на фалшивия огън в камините подхранваха тъгата по липсващата зима. Малкият Христос се губеше сред всичко това. Благочестивото чувство на нашите коледи бе заместено тук от една неопределена носталгия, от спомена за детския кът и строгото съблюдаване на някои обичаи. Традиционната вечеря в Америка става на самия коледен ден, на обед. За да имаме наша „бъдна вечер“, аз устроих една от ония грижливо подготвени малки вечери за нас тримата на борда, след които на другия ден се закусва само с препечена филия хляб, без масло. Липсваше среднощна литургия. Бяхме принудени да си припомним миналогодишната, която бе събрала в катедралата на Папеете екипажа на „Цветето на океана“.

На борда ставаха тайнствени неща. Прикривани влизания и излизания. Всеки се сдържаше да задава въпроси. В кораба се внасяха пакети с абсолютна забрана да се поглежда в тях. Луи пазеше своите много строго. Изчерпвах запасите си от амбалажна хартия и връв, за да правя красиви пакетчета, и ума си, за да съчинявам четиристишия. Пренесохме всичко това, като се наблюдавахме изкосо, под коледното дърво на Джин, около което се движеше едно хубаво влакче. Имаше 30 градуса на сянка и изглеждахме твърде смешни под нашата елха, всички облечени в памучна материя в тютюнев цвят. Една кокосова палма повече би подхождала! Но традицията задължаваше. Голяма пълнена пуйка заемаше центъра на трапезата. Всичко беше много хубаво, ала твърде по американски. Сервираха едновременно зарзавата, желето от боровинки, керевиз, салата, сос, царевици, два вида майонеза, и двете подсладени… Не знаехме с какво да започнем, но това не попречи на Луи да погълне всичко като прахосмукачка. Бяхме донесли едно хубаво вино от Мароко. Уви! Тези невежи, нашите приятели, го изпиха безцеремонно, като вода. В тихата атмосфера, след храненето, оплячкосахме вградените шкафове на Джон Литън, претъпкани с цяло богатство от неизползвани морски карти.

Бедният Талоу сигурно също имаше нужда от своя малка коледа! Скришом, вързан в една покривка, ние го качихме в колата и той прекара незабравим ден в една ливада, в компания с остатъците от пуйката. Това насмалко щеше да ни струва скъпо. Още на следния ден капитанът бе извикан в карантинната служба, където изживя неприятни моменти. Бяха ни видели. Това влачеше значителна глоба в долари и конфискация на животното-нарушител. Несъмнено Луи е бил позеленял до такава степен, че се отърва с едно здраво сапунисване и с решението да не изпада вече в подобно положение. Какво ли не чух после по мой адрес, защото естествено вината беше моя. Оскърбена, аз си казвах, че все пак гневът трябва да се излее, и шепнех в ухото на кученцето си: „Това е за последен път, приятелю мой, но все пак: не могат да ти отнемат разходката в полето.“ Нямахме щастие. На „Артър Роджърс“ имаше един хубав малък фокс, наречен Анафу. Анафу плуваше като риба и отиваше на брега всеки ден съвсем сам, без да го заловят нито веднъж. Но ние нямахме дарбата за незаконни действия. Все пак, за да поупражня Талоу, вързах го за една връв и го накарах да плува в кръг.

Мъжете усилено се занимаваха с бояджийство. Рубката придоби хубав вид, изпъстрена със светлосив цвят. Луи отиде да търси въжета и кабел. Фред се потеше в затворената кабина да изкопира няколко снимки. Той познаваше баровете в Колон наизуст. Седмиците минаваха в бърз темп. Настъпи Нова година, без празнуване, смущавана само от бомбичките, които китайците пукаха на всяка крачка из улиците през последните двадесет и четири часа от годината, за да прогонят злите духове, промъкващи се между двете години. Нещастни духове! И при по-малка пукотевица биха побягнали. Фред ни покани на вечеря у един китаец. Горките, не можахме дума да проговорим, оглушени от пукането. В полунощ между 1951 и 1952 година се намирахме в една лодка, на края на пристанището, а през това време корабните сирени в залива сливаха гласовете си в трепкащия мрак.

Новата година ни обещаваше един хубав, изпълнен с острови преход в океана, който не щеше да е розов, нито черен, а карирай в двата цвята. Но човек: невинаги може да избегне неприятностите: едно данъчно известие бе следвало несигурния си път от пристанище на пристанище, от раздавач на раздавач, за да попадне безпогрешно в ръцете ни в Кристобал. Беше пътувало цяла година.

Ние се радвахме на добро здраве. Ако трябва да се вярва на вестниците и посетителите ни, водехме опасен живот. Но писмата на роднини и приятели бяха изпълнени с множество съобщения за контузии, счупени ръце, възпалителни процеси, бронхит и автомобилни произшествия. Бяхме ужасени, че някой ден и ние ще се върнем към такова застрашено съществувание. Скъпи и ефикасни въздушни действия в зоната на канала унищожаваха периодично насекомите и микробите. Само хлебарките се държаха здраво за живота. В „комисарствата“ с многобройните лавици, всичко бе замразено, три пъти дезинфекцирано, увито в целофан и почти напълно безвкусно. Все пак взех едно сирене, което ми бяха препоръчали заради силната му миризма: беше някакъв вид „лимбур“. Фред и аз се нахвърлихме върху него, а Луи стана с достойнство и отнесе чашата си с кафе в кокпита, за да подиша чист въздух. Нарекохме го беотиец^[4].

Тези „комисарства“ бяха запазени изключително за служителите от зоната на канала и в тях цените бяха по-ниски, отколкото в САЩ. Със специално разрешение ние можахме да направим покупките си от тях, нещо, което беше твърде удобно, защото там се продаваше всичко. В Кристобал нямаше други магазини, а в Колон липсваше избор. Поръчах в централния магазин консерви за шест месеца, колкото трябваше да продължи пътуването ни из Тихия океан. Всичко това бе наместено надлъжно на кораба и „Ому“ потъна с десет сантиметра повече. Под кушетката ми имаше карфиол и херинга, а при Луи — круши и гъби. Талоу спеше върху каса с мляко, яйцата на прах бяха във фурната, а какаото — в сандъка за дърва. Джин също се грижеше за запасяването на „Калипсо“ с оглед на заминаването им, като прекарваше дните си да проверява всяка кутия и да я намазва цялата с ленено масло. Отдавна бях преживяла този умилителен стадий. Рядко имахме вода в трюма и тя бе така размесена с мазут, че вместо да ръждясват, кутиите се запазваха по-добре. С маслен молив драсвах на тях някакъв масонски знак, който само аз разбирах: наденици, конфитюр или зарзават. Но после изоставих и това. След две-тригодишна практика познавах съдържанието на всяка кутия даже и без етикет, по формата й. Защото всяка консервена кутия има своя физиономия.

Четиридесет незначителни мили ни отделяха от Тихия океан. Но това бяха мили, които ни плашеха. Бяхме чели немалко разкази, в които ставаше дума за откъснати рулове, за смлени на каша металически летви, за яхти без бушприт, излизащи от другата страна на канала без този рангоут. Не беше никак насърчително и това, което ни казваха лоцманите и другите специалисти, чиито съвети усърдно търсехме.

Накратко процесът на преминаването се състои в изкачване на трите последователни шлюзи на Гатун, които издигат кораба до нивото на едноименното езеро, прекосяването му и преминаването през шлюзите на Педро Мигел и Мирафлорес. Веднъж чух някой да казва: „Глупаво е! Защо не са направили канала си просто под наклон?“

Всичко това не представлява никакво затруднение за голям кораб. Но малката яхта трябва доста да се поизмъчи, за да излезе невредима от това гигантско пресилване. Най-опасната част е изкачването към езерото. Водата се вкарва в шлюзите с такава изумителна скорост и се образува толкова силно вълнение, че човек трябва да види, за да повярва. В такъв водовъртеж корабче като нашето би било увлечено и смачкано в стените на шлюзата, ако някое от швартовите му въжета се скъсаше.

Посъветваха ни да извършим изкачването заедно с един от многобройните „Банани боотс“, които редовно минават транзит оттук, или ако няма такъв, да настоим да минем по средата, поддържани в центъра на шлюзата чрез четири здрави швартови въжета.

Администрацията на канала, към която Луи се обърна за формалностите по преминаването, му натякна най-малко пет-шест пъти, че малки съдове като нашия й причиняват само загуби. Това ни струваше общо тринадесет долара, или седемдесет и пет цента на тон, тъй като яхтите бяха таксувани като кораби „на баласт“. Бяхме задължени да храним лоцмана. Корабите, които пренасят товар, плащат по един долар на тон нето тонаж по таблиците на канала.

Запасихме се със сладка вода и мазут, прибавихме към резервите си запасни материали и „Ому“ потъна с още няколко сантиметра, плюс един палец от тежината на разни списания. Грамадни купища периодика затрупваха борда. Ние ги приемахме с престорена радост. Нищо не пречи повече от списания, разхвърлени навсякъде. Списанията за яхтинг, „Тайм“, „Пост“ и разните „Колиерси“ ставаха понякога необходими в морето, защото през дългите седмици невинаги бяхме в настроение да четем Брантом или Шопенхауер; вземам само тези два примера, противоположни като полюсите. Но имаше и една доста голяма част от малки, евтини книжки, които бързахме да изхвърлим през борда при първия завой, разбира се, след като ги попрелистехме. Това бяха сензационни измислици с твърде красноречиви заглавия: „Тайният грях на красивата брюнетка“, „Няма трупове, миличка!“ „Третирайте ги жестоко“, „Клане в спалнята“, „Гръмни го в корема“…

Попълването на колекцията ни от морски карти за останалата част от пътешествието представляваше по-сериозна работа. До този момент се бяхме ползвали от опита на нашите предшественици. Началникът на секцията на Американската хидрографна служба прояви интерес към пътуването ни и курса, който смятахме да държим. Той ни записа за доброволни сътрудници и ни натовари да хвърляме в морето по време на плаването „пепър ботълс“, които не са никакви „хартиени бутилки“, а истински бутилки, запечатани и съдържащи бележка с означение на положението ни и някои океанографски наблюдения.

За да минем през канала и бъдем допуснати в средата на шлюзите, трябваше да бъдем петима, по един на всяко швартово въже и един на кормилото. Затова се обърнахме към двама приятели, Дот и Джим, които се съгласиха да ни помогнат.

На 17 януари още в шест часа сутринта (нощта още не бе свършила) лоцманът пристигна и нареди да тръгнем. Моторът отказа да работи. Хубаво начало! Фред се вмъкна в отделението, за да отстрани повредата, и сигурно слабо бе завинтил бушоните, защото при пускането единият от тях изхвръкна в лицето му със силата на куршум. Моторът заработи, но Фред дойде в кабината при мен целия окървавен. Щях да хвана жълтеница. За щастие той не бе ударен на лошо място. Беше засегнат по врата, а не в лицето. Превързах го, като покрих раната, дълбока половин сантиметър, с пласт от пеницилинова паста, надявайки се, че всичко ще мине добре. После го произведох кавалер на Големия орден на Пластира, а самата аз взех един аспирин. Ударът можеше да бъде смъртоносен. Само като си помислех, краката ми се подкосяваха, но Фред бе тъй спокоен, сякаш това му се случваше всеки ден. Лоцманът поглеждаше часовника си. Зашлюзяването почваше в 7 часа. Трябваше да побързаме към Гатун за първата шлюза.

Вълнуващо зрелище бе това шествие от кораби, което се движеше непрекъснато: от всички националности и размери, пътнически и товарни, чисти и лошо поддържани. Смаяни, ние се опитвахме образно да си представим тези два океана, браздени от кораби, които идваха от разни посоки, но се събираха всички при този канал, като частите на някакво ветрило. Понякога пристигаше малък платноходен кораб, пазител на пламъка, който бе горял така високо по време на големите красиви тримачтови клипери, принудени да обхождат нос Хорн с цената на хиляди затруднения, в епоха, едновременно по-сурова и по-лека от нашата.

Минахме край първите брегове. Бяха обрасли с храсти, пълни с невидими птици, които цвърчаха оглушително. Надявахме се да зърнем в малките заливчета крокодилите, които липсваха на декора. Лоцманът, с бяла фуражка на глава, пое веднага работата в ръце: пристигахме вече в първата шлюза. Имахме щастие да влезем едновременно с един от местните бананови шлепове, до който се наредихме успоредно. Той щеше да ни помогне в трите стъпаловидни шлюзи. Покрит целият със защитни балони, шлепът се швартова покрай стената. Вратите се затвориха зад нас и започнахме да се издигаме стремително нагоре. Сивозелената вода кипеше в силни водовъртежи. Швартовите въжета се обтягаха, корабите даваха отпор на водата. Нивото се повишаваше стихийно, някакви отпадъци се въртяха бясно и дъхът ни спираше пред тази стремителност. Но компетентното равнодушие на чиновниците от канала, розовата сграда с остъклени стени, където се виждаха хора, седнали пред бюрата си — всичко това бе успокояващо. Спрели леки коли очакваха шлюзата да се затвори, за да минат на другата страна. Ставаше ни ясно, че това странно нещо е обикновено ежедневие, че всичко е точно уредено, като линирана хартия. „Банана-боотса“, целият лепкав от нечистотии, той именно се удряше в стените на шлюзата, а ние ядяхме банани.

Вратата се отвори с шум на вериги. Пред нас имаше един голям пътнически параход, теглен от всяка страна от едно сиво локомотивче, което тръгна с мъркането на щастливо и добре нахранено животно.

Третата шлюза ни изсипа в езерото Гатун и пред нас се откри очарователен пейзаж. Това беше една водна площ, поддържана изкуствено чрез наводняване. Поехме по прекия път за малките кораби и минахме, почти докосвайки лианите, сред стотици островчета, потънали в растителност. Тук-там, встрани от пътя ни, се подаваха стъблата на залети дървета, които отразяваха във водата анемичните си клони. Но самите островчета се подаваха из водата като красиви букети. Понякога в тези букети се мяркаше къщичка или някоя яхта, кацнала накрая като пеперуда. Посред пътя минахме недалеч от Гамбоа, на чийто кей чакаха мощни влекачи. Капитанът на един от тях беше нашият приятел Рикард, женен за бретонка. Спряхме се да ги поздравим и те ни запознаха с пристанището на Гамбоа. Един грамаден подемен кран се издигаше върху понтонен флотатор. Той бе докаран от Германия през 1914 г., влачен през целия Атлантически океан. Много ни се искаше да узнаем някои подробности за това пътуване, но уви…

Слънцето прежуряше и сигурно накрая щеше да последва някой проливен дъжд. За пръв път след заминаването ни от Тернойзен преди три години бяхме в сладки води. Край нас прелитаха ята от пеликани, като докосваха водата. По-нататък имаше един интересен остров: когато наводнили низината, която образува езерото Гатун, всички животни потърсили убежище в най-издигнатата част от местността, създавайки по този начин от това ново островче един естествен зоологически резерват. Там имаше насекоми, бръмбари, птици и млекопитаещи, някои от които бяха от доста редки видове. Ликуващи естественици, истински професори с мрежа за пеперуди и ловци на гепарди, се сблъскваха, обхождайки някое евкалиптово дърво или грамадна индийска смоковница.

Красивото езеро се стесняваше и превръщаше в доста тесен канал, наречен съвсем странно Ла кулебра (Смок) въпреки пълното отсъствие на каквото и да е лъкатушене. Ла кулебра е планинският хребет, който минава през провлака, оттам и името на прокопания проход. Наричат го също така и ди кют (Разрезът). Тук всичко се променя. Бреговете са високи, скалисти и доста доближени, покрити с храсти, бамбук, мангови дървета. Тук-там има малки водопади, разливащи приятна свежест. Чувствува се човешката ръка, която бе прокопала този процеп с цената на кой знае какви усилия и мъки. Представихме си това, когато открихме, врязана в скалата, една съвсем обикновена бронзова плоча. Тя напомняше за срутването, което по време на работите бе затрупало и убило 2000 работника. И днес, все така, както вчера и утре, каналът изисква грижи, труд, пот. Необходимо е внимателно поддържане, непрекъснато почистване с драга. Драгите, които се виждаха привързани покрай бреговете на Ла кулебра, бяха грамадни, удобни машини. „Капитанът“ им си бе устроил върху тях свой дом, с жена си, децата си, кучето и котката. Целият този свят ни се усмихваше приветливо, когато минавахме. Изглежда, това още не им бе омръзнало. Прането съхнеше, а най-малкото, наведено на края на сала, пускаше книжни лодчици.

В Ла кулебра беше топло, липсваше въздух. Панама живее в неблагоприятен, горещ и дъждовен климат, наситен с вредни изпарения. Слънцето пече жарко, дъждът се излива като из ведро. Няма умерени неща, освен ако може да се нарече така, небето покрито с една ослепителна белезнина, която понякога тегне с всичкото си бреме върху потиснатата природа. Бавни ястреби прелитаха над тропичната джунгла.

Зашлюзихме се безпрепятствено при Педро Мигел. Тук нямаше вече бананов шлеп. Швартовите въжета се изкачваха бавно към кея, теглени от работници, повечето негри. Те носеха алуминиеви каски, които им придаваха вида на някаква териториална охрана през време на въздушна бомбардировка. Сега бяхме съвсем, сами в шлюзата, поддържани в средата й чрез четири швартови въжета. Пътническият параход бе далеч пред нас и това скъпо устройство действуваше само за незначителния „Ому“. Спуснахме се съвсем сами в една свежа и лепкава низина. Точно се поздравлявахме за така лекото преминаване, когато радостта ни излезе прибързана. Злополуката ни дебнеше при двойните шлюзи на Мирафлорес, въпреки пищното им име. В шлюзата имаше един кораб и лоцманът нареди да спрем до една плоскодънна ладия, за да чакаме реда си. Духаше севернякът. В този сух сезон той минаваше през провлака й стигаше до Панамския залив. Движехме се с кос вятър към ладията, за да тръгнем след туй срещу него в момента на спирането. Сигурно капитанът бе зле преценил силата на вятъра, който бе пълен заден от Кристобал, защото се понесохме странично към единия край на ладията. Същевременно ни поде и силно течение. Нищо не можеше да се направи с преден ход, тъй като ладията бе много близо пред нас. За да спаси бушприта, капитанът даде рязко пълен заден. В резултат моторът спря внезапно и ние се ударихме в ладията. Всичко стана мигновено. Втурнахме се към носа. Вантите на грота, а после и тези на бизана се закачиха в някакви издадени железа. Чу се пращене, ужасен шум на счупено дърво и триене. Всеки един от нас си помисли светкавично: „Свърши се, край на пътешествието!“ — без обаче да преустанови усилията си за отдалечаване от ладията и за закачане на швартовите въжета за нея. Най-сетне успяхме да спрем и да изправим корабчето. Беше просто невероятно, когато установихме повредите: всичко на всичко три изкривени леерни стойки и стрингерът откъм десния борд, пропукан на три места. Нищо на рангоута, нито на боята. Беше действително изключителен случай. В Балбоа един услужлив ковач изправи свещниците ни (Джим се погрижи за това), а няколко винта в стрингера изличиха и най-малката следа от злополуката. Ето какво значеше да имаш здрав корпус и рангоут. По-слаби ванти щяха да се скъсат, а куха мачта би се прекършила. Два часа по-късно лоцманът още не се беше успокоил. Той стажуваше и нямаше официално назначение. Администрацията на канала отговаряше в случай на причинени повреди при превеждането. Но с нас бе съвсем иначе. Луи държеше кормилото и моторът ни изневери в опасния момент.

В шлюзите на Мирафлорес имаше едно течение от пет възела и ни беше ужасно трудно да спрем „Ому“, който искаше да се хвърли върху затворените врати. Солената вода от Тихия океан, която се смесва със сладката на езерото, при отварянето на първата шлюзна камера предизвиква силно повърхностно течение, срещу което нашето моторче беше безсилно. Едва успяхме да се задържим на десет метра от вратите и задното швартово въже насмалко не изкърти кнехтовете.

Пейзажът стана доста жалък: бурета с мазут, телеграфни стълбове, разни грозни военни постройки. Но ето вече и добре маркираният път, който водеше към Балбоа.

Последната шлюза буквално отвори пред нас вратите на Тихия океан.

Час по-късно ние се швартовахме за една шамандура в мястото за закотвяне на яхтклуба в Балбоа. Далеч сред морето се очертаваха бледолилавите силуети на островите Табога и Табогила. Отвлякоха ме по американски, за да ми предложат една луксозна топла баня. Джим отведе Фред на лекар във връзка с раната от сутринта, а Луи остана сам на борда, за да сложи малко ред, както заяви. Аз мисля обаче, че той поиска да остане насаме с този велик Тихи, който щеше да държи първо място в живота ни в предстоящата година и (сега знаем това) в следващите години. Защото в този Тихи океан имаше нещо властно, което завладяваше.

Балбоа е зона от вили, построени всички по един модел, обкръжени с морави от зелен плюш. Тя е за гр. Панама това, което е Кристобал за Колон, с тази разлика, че Панама представлява по-голям интерес. Панама е град с необикновено минало, пълно със злато, пирати, пожари и блясък. Има черкви, много черкви в агресивен йезуитски стил, с олтари и фасади, украсени без мярка и пищно позлатени. Старата Панама е пропита със същото трудно възприемаемо очарование. Развалините си тя дължи на пирата Морган. Хубав край за един град.

Там има също един прочут бедняшки квартал, среда, в която се развиват най-ужасните пороци, с такава стихийност, яркост и живописност, че нищо не бихме искали да се промени, ако не беше жестоката мизерия, която ги съпътствува. Впрочем Панама не е вече онова, което е била. Не сме вече във времето на треската за злато, когато тя е била пълна с щедри в плащането моряци. Няма работа за всички. Минувачът потапя поглед в мръсните стаи, където са струпани седем-осем обитатели. Хлапетата се влекат из тях на четири крака, дигнали задничето си нагоре. Дебели негърки продават евтини дреболии на прага на жилищата си, като изпросват по някоя цигара. Фактически всички живеят на улицата и всички врати са отворени, показвайки един отблъскващ личен живот. В Панама има голям процент сифилитици и още по-голям брой туберкулозни, ми заявиха от сигурен източник. Всичко това пее, танцува, дъвче дъвка, трупа се пред многобройните кина, в една атмосфера, едновременно изкуствена и завладяваща, мъчителна и вълнуваща. Панама има една странна прилика с Полинезия, която ни очакваше от другата страна на океана, със свободната си непосредственост под слънцето.

Яхтклубът на Балбоа се намираше в един мрачен сутерен, докато горният етаж на зданието бе зает от Американския легион. Посрещнаха ни много учтиво и членовете на яхтклуба правеха всичко, за да ни услужат. Мястото за закотвяне бе просторно, пълно с всевъзможни кораби, главно моторни яхти, които с добрия си риболов, разтоварван ежедневно на дигата, ни караха да се пукаме от завист.

Имахме изглед към хълмовете на Панама и към синьовиолетовите Табога и Табогила на хоризонта. Беше много по-красиво, отколкото в Кристобал, но не толкова удобно. Минаваше едно непрекъснато шествие от кораби. Големият апарат зад нас продължаваше денонощно своето прехвърляне. Кораби минаваха в двете срещуположни посоки, като по машинна лента. Беше интересно, но тяхната бразда причиняваше вълнение. Имаше също и един прилив от дванадесет до шестнадесет стъпки и извънредно бързо течение, което превръщаше плаването с лодка от „Ому“ до дигата и обратно в прекрасна гимнастика. През този сезон вятърът духаше много силно, от сутринта до 6 часа вечерта приблизително. Ползвахме се често от моторната лодка на клуба, а също и от леките коли на членовете му. Започнахме да опознаваме зоната на канала, смесица от луксозни американски коли по настлани с чакъл пътища и още девствена джунгла, голям прецизен апарат, който рязко контрастираше със стихийността в съседната република Панама. Имахме щастието да присъствуваме на една миниатюрна революция, в чисто южноамерикански стил, с много шум и гърмежи. Улиците бяха пълни с полицаи.

Нашите приятели от „Тцу-Ханг“ ни известиха по телефона, че са пристигнали в Кристобал и се нуждаят от помощ за преминаването на канала. Фред и аз взехме влакчето, което пресича провлака, и отидохме при тях. Преминавах за четвърти път през шлюзите и започвах да се чувствувам специалистка. Всичко мина благополучно, валеше силно, прекосихме езерото Гатун с платна и скоро последната шлюзна камера остана зад нас. Още веднъж „Ому“ и „Тцу-Ханг“ се оказаха един до друг. Смийтън бяха очаровани от Ямайка и Антигуа, като с това засилиха желанието ни някой ден отново да видим Антилите. Освен кучето Пупа домакинството им се бе обогатило със сиамската котка Коли. И двете си бяха счупили по един крак из пътя. Пупа бе паднал от стълбата, а Майлс бе седнал върху котката по невнимание.

Нашите приятели Рикард от Гамбоа ни отведоха с една блестящозелена „Олдсмобил“, последен модел, да посетим зоната между Кристобал и Балбоа, а също и ботаническата градина. Вървяхме с благоговение по пътеката, прокарана от първите испански колонисти. „Лас Круцес трел“ („Пътят на кръстовете“) пресича провлака през една напълно непроходима джунгла и е послужил като път за нашествието на пирата Морган, а по-късно — за надпреварата към златото на Калифорния: корабите пристигали от едната страна, разтоварвали търсачите на богатство, които пресичали провлака, и оттатък се качвали отново на други кораби, за да продължат пътуването си към Калифорния. Завръщането било още по-тежко: златото пресичало провлака заедно с тях и било винаги съпътствувано от трагедии. Мислехме за южноамериканския климат, за пиратите, за златната треска по този път, който бе видял доста неща и възбуждаше въображението ни. Името „Лас Круцес“ извикваше представа за кръстовете, които бележеха пътя, за гробовете на жертвите на треската за злато. То напомняше за кръстовете, размахвани от испанците, тези колонизатори, които така добре умееха да се прикриват зад образа на бога, за да ограбват и избиват.

Фотоапаратът на Фред започваше да става легендарен. Много се говореше, но нищо не бе сигурно. Знаехме само, че се намира във въздуха, някъде между Италия и Балбоа, и че не можехме да заминем, преди да е пристигнал. За да запълним това чакане, имахме намерение да наклоним яхтата на отсрещния бряг и да почистим корпуса между два прилива, но мястото не беше подходящо за корабче като „Ому“ и изоставихме тази мисъл. Плавахме малко, защото по думите на нашите приятели имаше в изобилие акули и баракуди, даже в мястото за закотвяне. Много се говореше за тези „манти“, гигантски скатове, които върлуваха насам. Те скачаха и тяхното туловище, което понякога достига до шест метра ширина, изхвърлено във въздуха на доста голяма височина, падаше със страшен шум, подобен на топовен гърмеж. Това бяха твърде опасни животни. От друга страна, течението на прилива и отлива беше много силно, за да се плава свободно. Понякога валеше. След това слънцето вдигаше силни и ухаещи изпарения. Нощем беше малко студено, съвсем мъничко. Талоу естествено си стоеше на борда, защото нямахме намерение да подновим шегата от Кристобал.

Поправиха ни динамото на мотора. Ремонтът струваше скъпо, даже извършен от човек, специално изпратен от мистър Рикард, защото надниците в Америка са високи. Това беше полезна предвидливост, тъй като между Панама и Галапагоските острови трябваше да минем през Зоната на теченията. Той щеше да ни е необходим може би за да противодействуваме на едно от онези слабо проучени течения, които минават край Галапагос. Разбира се, не носехме достатъчно газьол, за да имаме широк обсег на действие, но моторът можеше да ни окаже известна помощ, за да стигнем в краен случай до зона с благоприятен вятър. Той беше в добро състояние, но електрическата му част, динамото и стартера, както и генераторът ни създаваха грижи. Толкова говорехме за мотора, че накрая и аз самата започнах да разбирам някои неща.

Голяма част от времето си прекарвах в подреждане на борда. Нямате представа, колко трябва да се нарежда ден след ден в малък кораб. Пространството е тъй ограничено, че е достатъчно да се разместят няколко вещи, за да се създаде безредие. Подреждането съдържа три условия: всичко трябва да е на мястото си, нищо не бива да мърда, всичко трябва да е леснодостъпно. А всеки ден пристигаха разни неща: бои, продукти, запасни части, въжета, скрипци, кабели, книги, списания, дрехи и прочее, сякаш тръгвахме да живеем на някой пуст остров. Луи знаеше, че в Тихия океан няма почти никакво снабдяване, а винаги е обичал да е подготвен срещу случайностите. Тъй като имахме много гости, аз лъснах медните части, които придаваха хубав вид на яхтата. С поглъщаните всяка сутрин портокалови сокове и със свежите продукти ние бяхме в цветущо здраве и Фред от време на време се прибираше на следния ден сутринта. Не казвам, че имаше някаква връзка между тези два факта, но изглежда, че Панама е място, където нощният живот е забавен.

Пощенската служба в зоната работеше нормално и бях в сравнително редовна връзка с родителите си. Не можеше да се каже същото за останалите спирки. Получавах вестници и писма. Така научихме за фантастичната история на един млад белгиец и един германец, изоставени на Галапагоските острови от капитана на една холандска яхта. Известно е какво правят вестниците от този род приключения: винаги ги преувеличават. Холандецът беше бездушно чудовище, а двамата изоставени — ангелчета, които той бе захвърлил без храна и вода на някакъв пуст остров. Ние си имахме наше мнение, като знаехме добре, че Флореана не е нито пуста, нито лишена от вода и че там може да се живее доста добре. Но тази история ни заинтригува и си дадохме дума да отидем там и видим нашия белгиец.

Но за това трябваше виза. За да спрем на Галапагоските острови, загубени на хиляда мили от крайбрежието, всред самия Тихи океан, бе необходимо да се снабдим с единствената виза при пътуването ни. Галапагосите принадлежат на република Еквадор и тези визи се издават от нейния консул в Панама. Приемното му време бе от девет до обед, след което вземаше двойна такса за „овъртайм“ („извънредно време“). Мисля, че това бе единствената английска дума, която той знаеше. Канцеларията му се намираше накрай света. Там не посрещаха много любезно. Често се случваше да го няма сутрин. Така той пристигна в дванадесет и четвърт, по-свеж от роза, като завари Фред да се разхожда от два часа пред вратата му, и то за четвърти път през тази седмица. Поиска да му вземе двойна такса, а именно 46 долара. Това ни се стори прекалено за корабче от 18 тона. Луи лично пожертвува една сутрин, за да изясни въпроса, с единствения резултат, че из пътя загуби белгийския си паспорт, който вече не видяхме. Не можехме да си позволим да дадем такава сума за една хартийка. Зарязахме скъпия сеньор, като го оставихме с островите си. Решихме да направим прехода от Маркизките острови без спиране, т.е. 4000 мили спокойствие. Не му казахме, че съжаляваме за тези очарователни Галапагоси, които бяха оставили у нас траен спомен на минаване с „Цветето на океана“. Те бяха като някакъв декор за музикалната картина на Мусоргски „Нощ на голия връх“, острови, пълни с птици, растения, необикновени животни и няколко още по-необичайни човешки същества. Там можеше да се изпита несравнимото чувства да бъдеш сам на абсолютно пуст остров, всред чудноват пейзаж, осеян с фантастични скали и побелели скелети на диви животни. Това несъмнено е едно от най-интересните, необикновените и вълнуващи места на света. По липса на средства трябваше да се лишим от удоволствието да ги посетим. Да си признаем, постъпихме тъй отчасти и от упоритост. Ядосахме се от методите и високомерието на консула. Нашето отказване приличаше много на сръдня и впоследствие съжалявахме за това. Но капитанът, който бе винаги предвидлив, обмисляше и държеше сметка за бъдещето, реши именно така. Все пак имам впечатление, че можехме да намерим тези 46 долара. У нас обаче решенията на капитана не се оспорваха.

Фотоапаратът на Фред пристигна, слава богу! Той изтича да го освободи от митницата. Започваше да проявява голяма сръчност в този род упражнения.

Зареждането на батериите с електричество бе обикновено последното нещо, което правехме преди заминаване. Нашата малка електроженна група с бензинов двигател сама по себе си не бе лоша, на електрическата й част страдаше от климата, влагата и условията на борда. Нека ми бъде позволено да излея тук личното си негодувание срещу тази малка адска машина. Имахме електричество в кухнята, на масата с картите, в отделението с мотора и при компаса. В другите помещения си служехме с петролни лампи. За тези четири осветителни точки, когато бяхме на пристан, трябваше да измъкнем генератора на палубата (Луи намираше, че е опасно да го пускаме долу) и да го поставим в действие. Пускането му бе винаги трудно. Понякога изискваше цял ден и докарваше хората ми в кучешко настроение. Щом тръгнеше, а аз бях стигнала дотам, че пожелавах това, неговото дразнещо мъркане завладяваше пространството и изпълваше главата ми, изключвайки всякаква друга мисъл. Нямаше спасение. Той разрушаваше хармонията в каютата и разбиваше спокойствието на закотвянето. Колкото и да си казвах, че това е необходимо, мразех го и не можех да разбера тези яхти, в които всичко се върши с електричество. Там генераторът работеше три-четири пъти на седмица, а върху някои от тях не съм стъпвала, без да чуя постоянния му шум. Как можеха да живеят така? При нас той действуваше само веднъж, на закотвяне, и пак беше непоносимо. В момента на тръгване от Балбоа се случи нова трагедия с него и тъй като упорито отказваше да тръгне, макар че нищо не му липсваше, ние изпуснахме едно колективно „по дяволите!“. Петролът ни се виждаше все по-удобен. Заредихме батериите с генератора на „Тцу-Ханг“ — заради радиото, от което не можехме да се лишим. В корабче като нашето, постоянно на път и винаги в море, електрическата инсталация не можеше дълго да издържи и изискваше постоянни грижи, каквито ние все по-малко полагахме за нея. Затова решихме да пазим „тока“ само за радиото. Можехме лесно да наблюдаваме компаса с помощта на един от белите огньове, поставен в подходящо положение. Бяхме разбрали отдавна, че ако оставим лампата на компаса да гори дванадесет часа всяка нощ, би било необходимо да зареждаме батериите на два дена. Такова нещо бе немислимо. Приятната и интимна светлина на петролната лампа в каютата ни харесваше много. Беше хубава лампа, която никога не пушеше, консумираше малко и дежуреше вярно с намален фитил. Така постепенно се отърсвахме от онова, което безполезно усложняваше живота ни. Би било наистина погрешно да кажем, че прогресът опростява нещата. Петролът е най-хубавото разрешение за осветлението и кухнята при далечни плавания. Това е течност, нелетлива, не леснозапалима и никак не скъпа. Тя се намира навсякъде, даже и в най-затънтените кътчета на света. Когато са налице хубави лампи и добър шведски примус, няма миризми и пушеци. Бутановият газ е практичен за кухнята, но дамаджаните са обемисти, задръстват и е невъзможно да се заредят отново, щом се отдалечите от местодобива. Той е и опасен: в годината на тръгването ни от Остенде две английски яхти се пръснаха на парчета вследствие натрупване на газ в трюма. Проводниците на бутана зле устояват на условията, създадени в море. Не съм привърженица също и на спиртника, след практиката ми на „Цветето на океана“. При това спиртът е скъп и не се намира лесна в океана. Накъсо, правя искрена възхвала на петрола.

Предстоеше един от най-дългите ни преходи. Минахме да купим портокали и лимони у един китаец и да се сбогуваме в яхтклуба. Управителят ни подари бутилка калифорнийско вино „Шери“, което никак не бе лошо. Нямаше да се видим повече с „Тцу-Ханг“. Те заминаваха няколко дни след нас за Галапагос. Още не бяха имали работа с консула! После им предстоеше един дълъг път, за да се приберат у дома си, близо до Ванкувър, трудно пътуване, в което нямаше да липсват затишия и насрещни ветрове. То щеше да продължи дълги седмици, но все пак те се завърнаха у дома си без произшествия и поеха отново ръководството на стопанството си, откъдето ни изпращат интересни писма, пълни с разни проекти.

И така напуснахме Балбоа в един неделен следобед, на 10 февруари. Предстоеше ни да дегустираме едно ястие от четири хиляди мили. През първия ден изминахме скромно двадесет и една от тези четири хиляди мили. Всички яхти от клуба бяха на празничен излет до Табога и ние ги срещнахме, като се връщаха. Беше чудесен начин на сбогуване, с рога за мъгла и с широки ръкомахания. На залез стигнахме при островчето Оток, точно навреме, за да се закотвим, да излапаме една чиния пържени картофи, да изпразним бутилката „Шери“ и прекараме една хубава, спокойна нощ. Леки повеи минаваха като елфи по водата и чувахме как морските вълни се разбиват в скалите.

Разбуди ни необичайният лай на Талоу: бяхме заобиколени от индианци, които, изправени в своите „каюки“, протягаха врат, за да видят какво става в яхтата ни. Това беше единственият ни контакт с тях. Само двадесет мили отдалечаване бяха достатъчни, за да се окажем сред самата примитивна Америка. Защото тези хора, на тяхната „исла Оток“, почти нямаха връзки с континента. Те живееха от лов, риболов и малко градинарство. Изразът на техните безстрастни лица беше поразителен, защото съвсем неочаквано напомняше първия образ на Америка преди нашествието на европейците. Гледах блестящите им очи, лишени от онази доброта, която се разкрива в погледа на негрите, и нежните очертания на главите им. Но те почнаха да ни дотягат. Жадуващи за самота, ние вдигнахме котва и се впуснахме в Тихия океан под грота и десния стаксел.

Луи си беше купил в Панама въдичарски прът с макара. Читателят е забелязал вече, че бяхме много добре екипирани за риболов. Липсваше само малко добра воля от страна на рибите. Жербо ги ловеше с пръстите на краката си и имаше много по-добър улов, отколкото ние. Мисля, че е тъй, защото е бил по-търпелив от нас.

И така Луи измъкна своята нова играчка с всички признаци на най-висша гордост. Беше си изготвил някакви презрамки с куки, като истински риболовец на едри парчета; той ме накара да извадя с голям труд от кокпита едно сгъваемо столче, спомен от времето, когато имахме градина, и се настани на бака. Моментът бе сериозен. След по-малко от половин час той изтегли сред неописуемия ентусиазъм една трепкаща риба, която без колебание причислихме към семейството на скумриите. Върху последвалата снимка бе изписана усмивката на тази скромна победа.

Морето бе спокойно. Духаше лек ветрец. Издигнахме флеша. Това рядко се случваше. В големите преходи, даже при тихо време, не си давахме труд да го използваме. Няколкото допълнителни часа, които печелехме за тридесет дни с това платно, бяха действително незначителни. Но ние се намирахме в началото на прехода, с напълно свежи чувства и още неотегчени. Бризът обаче духаше все по на север. В пет часа следобед той стихна и трябваше да свалим платната. Земята откъм десния борд беше обвита в мъгла и през целия ден чувствувахме силна горещина. Барометърът спадаше. Като се основавахме на предишния си опит, очаквахме плаването ни между Балбоа и областта на Галапагоските острови да е доста затруднено, времето — студено и влажно, с насрещен или несъществуващ вятър, морето развълнувано. Бяхме изненадани от топлото време и спокойното море въпреки песимизма, предизвикан от барометъра. През втория ден се издигна слаб северняк и ние се движехме доста добре под грота и стаксела. На третия ден съгледахме скалата Малпело. Тази самотна и недостъпна остра скала служи за опорна точка на онези, които извършват подобен преход. Тя е ориентировъчен знак за местоположението на Зоната на теченията. Името й се среща в много разкази, винаги обкръжено с ореола на една суровост, която е изразена и в самото й название: „Лош нрав“. Появяването й откъм левия борд бе доста неочаквано; обедното измерване ни поставяше на разстояние тридесет мили от нея. Фред и Луи изчислиха отново, но резултатът бе същият. Какво означаваше това? Или въздухът бе извънредно прозрачен и видимостта съвършена, или имаше грешка върху старата ни карта, изработена „по заповед на императора“. Бях склонна именно към тази възможност. Винаги е приятно да откриваш грешки в някое официално издание. В края на краищата фактът бе налице: самотната и горда Малпело, която ставаше все по-видима. Извадихме една по-нова американска карта и действително установихме, че върху френската карта съществува грешка от десетина мили относно положението на Малпело.

Навлязохме отново в бордовата рутина без никакво затруднение. Приличахме на добре смазан сачмен лагер. След седеммесечно плаване и след прекосяването на Атлантика всеки от нас имаше сега малките си задължения. Разбирахме се с недомлъвки, а даже и съвсем без думи. Случваше ми се да проявявай силна чувствителност, сигурно по липса на развлечения. Онова, което най-добре ме обезоръжаваше тогава, бяха учудените погледи на мъжете, съвсем смутени, с вида на малко кученце, пуснало случайно в движение зайче с пружина. Твърде чудно е, че в море черешовите дръжки се превръщат в цели дървета.

Една нощ сполучих да преобърна грота. Фалът бе завързан за гика. Описвайки пълен кръг около себе си, за да върна платното в първоначалното му положение, заплетох въжето на лага във витлото. Само да бяхте видели капитана! Бих могла да се провра през решетест люк. На сутринта поставихме яхтата на дрейф и в прозрачната вода под руля, който вълнението караше да играе и да ни удря по главата, работейки поред, успяхме да го разплетем. То даже не се беше скъсало и витлото стоеше все така на мястото си. Това бе единствената баня, която сме правили в открито море. Капитанът беше против. Акулите пристигат така бързо! А при това и впечатлението, създадено от пълното усамотение, мисълта за дълбочината, за количеството вода под нас ни безпокояха и караха да предпочитаме обливанията с кофа на палубата. Това бе съвсем инстинктивно, защото удавянето е еднакво както при пет, така и при пет хиляди метра дълбочина.

Беше тихо, така тихо, че небето приличаше на грамаден, нежносин купол, без никаква гънка. Опънах една бяла покривка, за да предпазя главата на кормчията. Наближавахме екватора и на обед слънцето удряше безмилостно. Все пак не можехме да кажем, че пострадахме от него. Понасяхме горещината и силната светлина често без шапка, съвсем невъзмутимо. Фред, който бе зле предпазен от своите коси, се бе пристрастил към шапките и колониалните каски, но те падаха през борда с отчайваща последователност.

Делфини лудуваха на стада. Понякога някой кашалот изхвърляше водата си на тридесетима метра от нас. От време на време попадахме в някакъв кръстопът от течения, където водата кипеше и хиляди вълнички се плискаха с много странен шум. Имахме малък период с лек югоизточен, почти насрещен вятър, при който напредвахме доста трудно под четирите долни платна. По едно време помислихме, че почват да духат пасатите, но се излъгахме. Вятърът стихна. Видяхме два кораба, които се отправяха към североизток. Сравнявахме това жарко затишие с времето, което имахме през октомври 1950 година: студено, дъждовно, ужасно. Спомняхме си, че бяхме прекосили линията на екватора с пуловери, зъзнейки, като показвахме на децата през далекогледа „Зоната на теченията“, която те, милите, никак не успяха да видят!

Трябваше да пуснем малкия „кермат“, за да се насочим на юг в търсене на пасатите. Така в неделя, на 17 февруари, преминахме линията.

Измежду четиримата ни, включително и Талоу, Фред беше единственият, който не бе „кръстен“. Грижливо избягвахме да говорим на тази тема, за да запазим на Фред радостта от изненадата. Трябваше да пресечем екватора в шест часа следобед. Дежурех аз. Фред беше долу и невинно мечтаеше върху кушетката си. Един час по-рано капитанът се бе настанил в люка, въоръжен с две кофи вода, а аз, с възможния най-безразличен вид, застанах близо до кормилото, на място, откъдето можех да му направя знак, когато потрябва. Ах! Ето че Фред стана. Видях го, че се готви да се изкачи. Облече се грижливо, сложи на главата си барета от бял лен, хвърли пътем поглед върху картата… и се заизкачва. Намигнах с око на капитана, като сподавих смеха си. Бялата барета се появи на открито и… пляс! Широка струя вода се изля върху жертвата, която почна да ругае, да се изтърсва и да хока капитана си по всички правила на традицията. Превивахме се от смях, обзети от детинска радост. Взехме скоро уиски и чаши. Отпразнувахме случая тържествено, докато нощта бавно настъпваше край нас.

Отправяхме се все по на юг, без да попаднем на пасатите. На 18 февруари видяхме суша право пред нас, но се оказа облак. На следния ден нищо вече не се мяркаше на мъгливия хоризонт. Вълнението се увеличи. Две последователни измервания определиха положението ни на югоизток от Хууд, един от Галапагосите. Това много ни учуди, защото разчитахме на едно течение към запад, което да ни отнесе нататък. Системата на теченията край тези острови е толкова непостоянна и зле проучена, че дълго време те се славеха с названието „Омагьосани острови“. Носеше се мълва, че се появявали и изчезвали върху вълните, докато беше обратното: корабите грешаха относно положението им.

На 19 февруари вълнението продължи да се засилва. Един югоизточен ветрец ни накара да спрем мотора. Впрочем и нашият газьол намаляваше, а маслото трябваше да се смени. Заваля малко дъжд. Вятърът стихна, а дъждът продължи. Не можахме да видим Галапагосите, където сигурно знаеха, че сме без виза. Отказахме се окончателно от тях, като предпочетохме да слезем колкото се може по на юг, с помощта на твърде нередовни бризи. Отказахме се също така да видим и белгиеца Фали на остров Флореана. На борда не се случваше нищо особено. Дежурствата следваха редовно, подобно на слънчеви изгаряния, последвани от белене на кожата. Изглеждаше, че в морето има изключително много риба. Виждахме ги как изкачат извън вълните, блестейки на слънцето, но не се оставяха да бъдат уловени, поне от нас. Виждахме също така птици-риболовци, с жълти човки и черни краища на крилата, с великолепно издължена линия. Въпреки всичко, с постоянство бяхме изминали хиляда мили от Балбоа. Затишията не ни щадяха. Зарифовахме платната, когато вятърът бе много слаб, за да ги закрепим, защото гиковете създаваха ужасен шум. Тогава вълнението ни вземаше отстрани и ние се люлеехме като нещастници. Средната ни скорост беше знаменита: един възел! После почна да вали един настойчив дъжд и ние навлязохме в Зоната на теченията. Беше неделя. Тъй като в продължение на няколко седмици времето бе много топло и палубата изключително суха, сега водата проникваше на няколко места, по-специално над кушетките ни, и капеше върху възглавниците. Сутринта излязохме поред на палубата, за да се измием със сладка вода, рядко и желано удоволствие, чието очарование премина скоро. Дъждът омръзва много по-бързо, отколкото слънцето. Неделята мина бавно-бавно. После понеделникът… вторникът… Сякаш някакъв кошмар, без начало и край, една течна вечност, без никакви разграничения в нея. Дните придобиваха вида на някаква илюзия, бяхме загубени в неопределеността, в някаква ограничена зона, която имаше свой характер. Хоризонтът беше напълно закрит и пред нас се спускаше една дъждовна завеса без никакъв процеп. Вода отгоре, отдолу, отстрани, сиво небе, сиво море, сив въздух, със синкавочерни петна, на чийто фон някои по-леки облаци се очертаваха с изцапания си белезникав цвят. Никакъв вятър, даже и най-слабият. Едно голямо вълнение, цялото накъдрено от опасни малки, плискащи се вълнички. Неподдържани от платната, ние се люлеехме напред-назад и встрани по неописуем начин. Като не бях способна да измисля сама образни сравнения, припомнях си тези на другите: „пиян кораб“ и „морско гробище“. Чувствувахме се като загубени в този странен морски кръг, раздвижен и клокочещ като котела на вещиците на Макбет. Контрастът между неподвижния въздух, наситен с ромоленето на дъжда, и това раздвижено море беше изключителен.

Задушавахме се унило в топлата влага на кабината, цялата плътно затворена, със закрити илюминатори. Люлеехме се и се клатехме килово като кораба-призрак. За щастие периодът на морската болест бе вече преминал. Кушетките ни бяха художествено украсени с кърпи и пешкири, за да попиват прокапванията. Нищо не съхнеше и скоро почна да мирише на плесен и застояло. Люшкани, всеки на кушетката си, ние четяхме до загубване на съзнание. Часовете се нижеха в тишината, подчертавана от тракането на удрящите се съдове, от вратите, които хлопаха, от клокоченето на водата в бидоните. Пушехме, пиехме чай, бульон, ром, каквото ни попаднеше. Часовете минаваха. За пръв път, нещо, което ни се случваше много рядко, времето ни се стори безкрайно и обичайните люшкания на кораба — необикновено уморителни. Никаква точка на хоризонта не даваше някаква надежда. Струваше ни се, че сме потънали в друг свят.

А при това тук, приблизително на двеста мили южно от Галапагосите, трябваше да има най-хубави пасати. Тази година те бяха южняшки. Но духът ни бе бодър и се смеехме много, препрочитайки някои художествени произведения, в които суровият живот на моряците бе превъзнасян до небесата в хвалебствени песни: ние спяхме по дванайсет часа и прекарвахме дните си в положението на залегнал пехотинец, което беше най-удобното, разбира се. Но на нас не ни бяха нужни сравнения, а вятър. И тъй като човек е изтъкан от противоречия, вече въздишахме по нощните дежурства.

Тези четири дни и четири нощи ни се сториха безкрайни. След туй постепенно, като някое дете, което се успокоява от голямата си мъка, небето се проясни. Един слънчев лъч изкара всички ни на палубата. Приветствувахме завръщането му. Протягахме се, както мечките след зимния си сън. Слаб югоизточен бриз направи малко разузнаване и отмина. Дигнахме веднага грота. Гиковете почнаха да минават от един борд на друг, с шума на топовни гърмежи.

Прекарахме деня в извършване на дребни поправки, вдигайки постоянно нос във въздуха, за да доловим вятъра. Трябваше окончателно да се отърсим от вцепенението си. Прегледах картофите и направих конфитюр от портокали. Възпял ли е някой досега висшата разтуха на домакинските задължения?

Успяхме даже да направим обедните си измервания и изчисленията показаха, че се намираме на триста мили южно от Галапагосите. Бяхме се отклонили със сто мили. Но на тази ширина трябваше отдавна да попаднем на пасатите. Те се намираха необикновено ниско на юг.

Най-сетне на 25 февруари, към три часа следобед, съвсем неочаквано вятърът се надигна от югоизток, небето се изясни напълно. Вдигнахме четирите долни платна…

Два часа по-късно самочувствието ни се възвърна. Това бе същото кобалтово море, ясно синьо небе с големите си облаци, сякаш направени от бял крем, пърхащите летящи риби, мощното и равномерно вълнение. Най-сетне бяхме попаднали на тези пасати! Талоу, с доволен вид, изпъваше лапите си, за да устоява на равномерното люлеене, с разрошена от вятъра козина. Внезапно един от нас протегна ръка: „Вижте, вижте! Какво е това?“ Това бяха един… два… три… четири кашалота, всички около кораба и толкова близо, че можехме да ги наблюдаваме в подробности: голямата четвъртита глава, съвсем малките очи, скрити в тлъсти гънки, ноздрата, която се разширяваше, за да диша. Те бяха малки, за да бъдат кашалоти, но въпреки това ни развълнуваха много. Шест-седем метровото животно, което лудуваше около руля, представляваше все пак обезпокояващо зрелище. Измъкнахме бързо от библиотеката „Морски гиганти“ от Норман и Фразер, но не успяхме да съгласуваме мненията си, тъй като един смяташе, че това са орки^[5], а друг беше склонен да види в тях кашалоти. Трудно е за новака да разпознае рода на едно толкова подвижно и на три четвърти скрито във водата животно. След няколко гмуркания и като ни дадоха възможност да се полюбуваме на белезникавия им корем, ние им омръзнахме и те насочиха плавниците си в друга посока, оставяйки ни една прекрасна тема за разговор през вечерта. Духаше хубав вятър и ние се чувствувахме възродени.

Едва тогава съобщих, че сутринта, възползвайки се от моментна самотност, бях добросъвестно подраскала мачтата, шепнейки подходящи заклинания. Бях убедена, че това бе докарало вятъра. Фред ме подигра, а Луи ми каза, че е много лошо да си суеверен, защото това носи нещастие. После те ми казаха едновременно: „Защо по-рано не подраска мачтата?“

Пасатите обаче не духаха много силно и средната ни скорост в следващите дни не надмина сто мили, с една трета по-малко, отколкото при прекосяването на Атлантика. А при това повърхността на платната бе често по-голяма, защото югоизточният вятър не позволи употребата на двойните стаксели, освен приблизително за една трета от пътя. Голямо количество молюски проявяваше силна привързаност към нас и още в началото, по време на затишията, хубав зелен мъх превърна корпуса в зеленчукова градина. Това ни забавяше значително.

Навлязохме отново щастливи в рутината на дежурствата. Беше наистина много хубаво, морето беше спокойно. Достатъчно бе малко ветрец, за да изминаваме понякога седем възела, но това не продължаваше дълго и изобщо той бе доста лек. Зенитът на слънцето мина почти незабележимо от север на юг. На 4 март бяхме по средата на пътя. Вече! Как бързо минаваше времето! През последните дни плавахме под двойните стаксели и животът протичаше без усложнения. Искам да подчертая как тези скъпоценни свободни дни имат по-голяма стойност, когато хвърлим поглед назад в нашия живот, отколкото седмиците на разпиляна дейност за разни безполезни неща, които изпълват живота на сушата. Времето ни бе изпълнено с бавни занимания, които превръщаха всеки ден в завършен, съвършен цикъл. То остана в паметта ни като образец на добре използвано съществуване.

Опитвах се да си представя, че съм свети Петър. Седнала върху облак и полюлявайки ключовете си, гледах отгоре малкия „Ому“, съвсем сам в тоя край на Тихия океан, който доблестно пореше морето, както би казал Омир, един съвсем малък, самозадоволяващ се свят върху не много по-големия останал свят. Бележехме браздата си с празни бутилки, които съдържаха данни за Американския хидрографичен институт, нашия скромен принос в изучаването на повърхностните течения. Запечатването на тези бутилки представляваше всеки път истинско събитие. Червеният восък капеше навсякъде, дори върху опашката на кучето, и на няколко пъти едва не запалихме кораба. Люлеенето беше неделима част от живота ни. Четях прекрасната книга на Рейчъл Карсън „Морето около нас“, едно смислено резюме за настоящото състояние на океанографските проучвания.

Бяхме възприели щастливия навик да пием чай в четири часа, точно времето, когато бяхме изморени от деня, тъпчехме на място и желаехме нещо, което да ни събуди, ободри и даде импулс на настроението ни!

Изминахме тези две хиляди мили, включително и Зоната на теченията, за двадесет и два дни. По този начин загубихме надежда да направим „хубав“ преход. Но какво от това? Пасатите бяха понякога така леки, че правеха кормуването трудно. От Балбоа насам немалко бяхме слушали шума на тиковете. Вятърът не бе достатъчно силен и вълните ни повдигаха спокойно. От време на време преваляваше. Една капка си бе пробила път през дъските на палубата и падна върху лицето ми. Лизнах я, не беше солена. Я виж, валеше. В този момент Луи ми извика: „Вали! Затвори илюминаторите! Дръж кучето!“ И той ми подхвърли Талоу, целия мокър като мишка и изпускащ силна животинска миризма. После, сякаш за да потвърди необикновената смесица от езици, които говорехме на борда, добави: „Подай ми ойлскина и зуйдвестера!“^[6]

Подвижни и набраздени рибки плуваха пред вълнореза от няколко дни насам. Тяхната преданост бе окуражаваща. Заехме се с риболов. Фред, ободрен от това зрелище, застана на бака, въоръжен с подводната си пушка. Със страшен израз на лицето той започна да пуска стрела след стрела отстрани, над и под трепкащите рибки, които си играеха като луди. Наведена над борда, в червен бански костюм, аз му сочех най-апетитните. Талоу заплиташе вървите с лапите си. След този неуспех Фред прибра пушката и я замени с обикновен канап и стоманена кука с парче хвърчаща риба. Рибите се нахвърлиха върху тази стръв. В продължение на няколко дни трябваше само да му давам поръчките си за обед. „Колко искаш за днес?“ — „Шест-седем ще стигнат.“ Половин час по-късно, клекнала на мостика, аз вече ги чистех. Луи от своя страна харпунира две малки златоперки, точно зад хрилете. Това ни даваше възможност да приготвяме ястия от прясно месо, което бе твърде навременно. Плувахме сред радост и изобилие.

Морето бе съвсем синьо, чудно бистро и нощем фосфоресцираше. Ние почти пълзяхме, за щастие подпомогнати от едно благоприятно течение със скорост, малко повече от възел. Всичко предразполагаше към риболов. На борда настана период на голяма активност и ентусиазъм. Фред устрои една система на кърмата, съставена от макара, ластик, здрава връв, на чийто край имаше една прекрасна лъжица от неръждаема стомана. С една дума, всичко. Същински летящ трапец. С това най-напред уловихме една златоперка. После, по време на чая, когато бяхме насядали пред чашите, поставени в навити въжета, се чу един твърде злокобен шум. Луи се спусна. Макарата се развиваше с трясък, закрепващите я въжета се скъсаха… трас! И всичко отиде във водата.

Представих си затрудненията, които изпитваше в този момент някаква голяма риба. Това беше твърде слаба утеха за загубата на всичкия ни материал. Но непреклонният Луи измъкна кутията с риболовните принадлежности и веднага комбинира един нов апарат за примамване, в който вложихме много надежди.

Сполуката сякаш се бе променила по отношение на риболова ни. Подготвяше се голямото събитие на годината: щяхме да уловим „голямата“ риба! Един ден дребосъкът изчезна, заместен от грамадна синкава риба, която повдигаше пред себе си рояци от бягащи екзосети. Макар и на лов, тя се стараеше да стои извън обсега ни. Вечерта, по време на вечерята (тези неща ставаха все по време на хранене), новата ни и свръхздрава сложна въдица започна бясно да се развива. Настъпи суматоха в кокпита. Капитанът белеше вече кожата от ръцете си, като се опитваше да задържи въдицата, на чийто кран съгледахме една голяма риба, която яростно се дърпаше. В тъмнината тя изглеждаше просто фантастична и правеше в браздата ни фосфоресциращи скокове, напрягайки сили в бесни и отчаяни усилия. Капитанът я изтощаваше, като методично отпускаше и дърпаше връвта. Фред и аз се блъскахме в стремежа си по-скоро да грабнем куките. Луи настояваше със силни викове за чифт ръкавици. Това беше най-малко акула, кит, морска змия… Най-сетне изтощеното животно бе докарано до кърмата и извлечено в кокпита, където умря, потръпвайки, като го изпълни целия с грамадното си набито туловище. Талоу, станал внезапно смел, се опита да захапе опашката, която още пляскаше, но получи няколко здрави удара.

Разпознахме рибата, която ни придружаваше от сутринта. Според Норман и Фразер това беше вахоо или пето (Акантоцибиум соландри). Те я причисляваха към рода на испанските скумрии. Това малко ни оскърби: обикновена скумрия! Но тази беше дълга метър и половина и сигурно тежеше петдесетина килограма. Тя беше сребриста, здрава, гладка, с доста свиреп вид поради дългата си хищна муцуна, въоръжена с много остри зъби. Гледахме я тръпнещи. Вечерта стояхме дълго, за да разискваме събитието, а на следния ден я снехме за поука на поколенията и особено за нашия приятел Пък, страстен риболовец, който щеше да се разболее, като я види. Месото на тази пето бе крехко, но все пак се видяхме принудени да изхвърлим доста голяма част от него. Три дни по-късно, когато поднасях петото ястие от нея, този път студено, с майонеза, бях посрещната с думите: „Пак ли вахоо! Ох, до гуша ни е дошло!“ Главата на рибата използвахме за примамка, но тя нищо не привлече. А при това морето бе необикновено гъсто населено. Понякога минавахме през пасажи от златоперки, вероятно преследвани от невидим неприятел, защото изскачаха от водата на групи по три, четири, десет, тридесет… Те изписваха една изящна дъга, блясвайки за момент като сребро, после — „плув“, гмуркаха се отново, като в някакъв стипъл-чез^[7], а ние си тананикахме арията от „Леката кавалерия“. С техния втренчен поглед те имаха вид, че бързат към определена цел, към която бе насочена всичката им енергия. Тези спонтанни скокове бяха като външните потръпвания на един тайнствен, гъмжащ и непознат свят.

На три четвърти от пътя ни времето стана задушно, нажежено до бяло, трудно за гледане с отворени очи. Облаците се превръщаха в дъжд. Средната ни дневна скорост спадаше. Свалихме двойните стаксели и вдигнахме грота, за да се движим по-добре. За през нощта ги сложихме отново. Това се повтаряше всеки ден. Кормувахме много повече, отколкото в Атлантика.

Вятърът достигаше връхната, а също и най-ниската си точка. Никнеше трева дори във водоулеите. Флагчето на върха на грота се бе превърнало вече в едно славно, изръфано парцалче. Посети ни един грамаден кит, следван от малкото си така близко, че бихме могли да скочим на гърба му. Беше все пак доста обезпокояващо, защото не можехме да отхвърлим мисълта, че само едно по-рязко движение на такова животно би било достатъчно да издъни корпуса или разруши руля. Но китовете проявяваха винаги една възхитителна сръчност, гмуркайки се мощно под кила, за да се появят на другия борд, като ни докосваха съвсем леко, без никога да ни засегнат. Все така със силно люлеене, ние пълзяхме към Хива-Оа, към Маркизките острови. Още три дни, още два…

В неделя, на 23 март призори, бордовата камбана събуди спящите. Всички на палубата! Фалът на грота се бе скъсал и трябваше да свалим платното. Вдигнахме втория стаксел и още сутринта извършихме поправката. Прекарах четвърт час върху гафела, където люлеенето бе десет пъти по-силно. Много обичам да се качвам на мачтите. Оттам впечатлението за безбрежността и красотата на морето е много по-силно, отколкото от палубата. Пространството ме заобикаляше отвсякъде, над мен, наоколо и под мен. Цветът на морето бе по-хубав, хоризонтът се разширяваше. Палубата на „Ому“ приличаше на някакъв умален модел, където виждах две обърнати нагоре лица, които ми викаха: „Фала! Гафел-гардела! Дерикфала!“ — и с фала на флагчето ми изпратиха френския ключ, който бях забравила.

Забелязахме, че винтчетата на шлактова на гротстенгата са изхабени и като се страхувахме да не се счупи, не вдигнахме това платно, а продължихме да пълзим под двата стаксела. Броят на морските птици нарастваше: сигурен признак за суша. На 24 март, в пет часа и половина сутринта, Фред първи я забеляза. Съзерцавахме, развълнувани, Фату-Хива на юг, при розовото сияние на изгрева, Мотана откъм левия борд напред, подобна на кит и закриваща наполовина Та-Хуата, която се губеше в далечината, и Хива-Оа откъм десния борд.

На палубата настъпи трескава дейност. Разпънахме кливера, вдигнахме четирите долни платна, подсилихме временно шлактова на гротстенгата с канап. Взехме курс към Хива-Оа, съвсем изненадани, че кормуваме, без да гледаме компаса, че погледът ни се приковава към нещо по-близко от линията на хоризонта. Една красива фрегата кацна на клотика и почна да кълве флагщока.

На обед отвесни скалисти брегове, оживени със зеленина и осеяни с кокосови палми, започнаха да се нижат откъм десния борд. Фред смени инжекторите на мотора, който въпреки това отказа да тръгне. Но ето че се появи скалата Ханаке, подобна на голямо легнало куче, пазещо входа на Залива на предателите, тесният и дълбок залив Таахуку, фарът — обикновена петролна лампа, поставена във вдлъбнатина на скалата и която се забелязваше само когато си пред нея. Вятърът ни изостави. Доплавахме вяло до мястото за закотвяне благодарение на малки повеи с различни посоки. Гледахме с широко разтворени очи отново намерената зеленина, покритото с черен пясък и обградено с валчести камъни крайбрежие, пищните растения. Вдишвахме топлия мирис на тази очарователна земя. Стояхме, занемели от възторг, пред онова, което ни обещаваше Полинезия. Трудно могат да се опишат първите моменти на тази нова среща. Гледахме сушата, както годеник гледа годеницата си, със сърце, превърнато в зрение. „Ому“ виждаше земята, която бе дала името му.