Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (6)

Глава пета
Атлантикът

18 октомври, моят …-ти рожден ден, прекарах далеч от сушата, сред синьото море, под пасатно небе, със закрепен румпел, по бански костюм и с хора, които много обичам, върху красивия „Ому“, тръгнал да обикаля света. Не виждах нищо по-хубаво от това.

Получих голяма кутия с английски цигари и една малка кама от Толедо. Не е много женствено, нали? Но какво е женствеността? Тя е нежност, смях, помощ и желание да се харесваш. Тя няма нищо общо със спомагателните принадлежности.

През първия ден, отрупана с обещания, отидох много далеч в надеждите си и много ниско в разочарованията си. За да се отдалечим от сушата и да навлезем добре в пасатите, ние плавахме с три четвърти заден бриз, вдигнали грота и само единия стаксел. Смятах, че ще е достатъчно да ги вдигнем, за да бъдем понесени, а ето че трябваше да се държи кормилото. Бях много огорчена.

Още стои открит въпросът за изобретяване на кораб, който не се люлее при пълен вятър. Така че ние здравата се клатушкахме. Морето беше доста развълнувано и люшкането ни изморяваше: още нямахме, както казват англичаните, „морски крака“. Талоу имаше смутения вид на куче, което не знае вече къде да намери удобно място. Капитанът, все тъй хремав, се приспособяваше трудно. Аз от време на време минавах през изпитания, хванала се за стенвантата, разтърсвана от сдържани хълцания, на които впрочем никой вече не обръщаше внимание. Морската болест след няколкомесечно съвместно плаване не предизвиква вече нито смях, нито учудване, а най-много едно кратко съчувствие, проявено небрежно. Само Фред, все тъй невъзмутим, страдаше от глад. Струва ми се, че бе гладен през всичкото време. Единствен той се чувствуваше добре.

Но това положение не продължи дълго. От 19 октомври нататък никой вече не държеше кормилото, заболелите се възстановяваха върху кушетките си и животът се нормализираше. Привиквахме към истинския живот в открито море. Животът, при който онова, което е зад теб, изглежда така далечно, както и онова, което е пред теб, и при който всички дни си приличат.

Близо двадесет и четири часа след потеглянето обедните ни измервания дадоха точка с отклонение 35 мили на северозапад от предполагаемото местоположение. Още през първия ден бяха възникнали спорове. Повторените изчисления се потвърдиха. Нищо не разбирахме. Течението държеше нашата посока и тук то не надминаваше четири-пет мили на ден. Измерването в края на следобеда потвърди най-сетне едно отклонение на компаса с повече от 15 градуса. Нямаше нужда да търсим много далеч. Просто бяхме забравили, че барабанът, този знаменит барабан, предмет на толкова грижи, беше железен и се намираше на петдесет сантиметра от компаса, който при това не бе урегулиран. Не отлагахме. За четвърт час цялата ни система за автоматично управление бе свалена и прибрана в каютата. Доколкото зная, тя е все още там.

Бяхме щастливо изненадани да видим, че „Ому“ държи отлично курса си, с кормило, привързано с две тънки кабелчета, с леко отклонение, вариращо между пет градуса към левия и пет градуса към десния борд, и то не само при пълен вятър, но и при три четвърти заден, след регулирането на кормилото и на двата стаксела. Това бе невъзможно, когато платната придвижваха колелото на кормилото чрез барабана. С автоматичното кормило, каквото и да правехме, корабът се връщаше винаги в линията на вятъра.

Сега не искахме да знаем за умората от люшкането. То бе единственото ни упражнение, освен може би за мен, защото аз и в кухнята правех някои акробатични номера, само че без публика. Завиждах на авалокитеквара за десетте му ръце. Добрата кръв винаги се проявява: еквилибризмът върху тел беше любимо развлечение на баща ми.

Останалото време прекарвахме съвсем спокойно върху кушетките си. Нямахме абсолютно никаква работа, освен да поправяме текущото износване на платната и да определяме местоположението. През нощта въздухът се изпълваше единствено от равномерното ни дишане и от шума на „Ому“, който правеше „брум-брум“ с носа си във вълните. На борда на кораба винаги има хиляди шумове: въжетата, които се удрят в мачтите, водата, която тече край корпуса, съдове, които дрънчат, някой предмет, разместил се в дъното на неизвестно кой шкаф, с едно дразнещо редовно „так-так“, което никакво търсене не може да открие и прекъсне. Безмълвието на морето е винаги запълнено с шумове. Те не го смущават, а го укрепват и когато някой от тях спре, наостряме слух, защото знаем, че нещо не е в ред.

Опасността от нощно сблъскване с други кораби беше нищожна: всъщност не срещнахме нито един плавателен съд, докато пресичахме Атлантика. Ние следвахме пътя на платноходните кораби, така пуст и изоставен както някогашният път към златото, който пресичаше на времето Панамския провлак. Един бял огън отпред и друг отзад заместваха обичайните позиционни огньове, които иначе двата стаксела биха закрили отпред.

Трябва да кажем, че отначало капитанът беше отчаян. Сякаш всичко заговорничеше, за да сломи духа му: хремата, морската болест, люшкането и отклонението на компаса. Това беше, преди да сме открили изневярата на барабана. На 100 мили от Ла Палма той говореше за връщане и отказване от морето… Само това ни липсваше. Човек преживява такива колебания. Прикриваща страха си, аз го лекувах със съчувствие, подигравки, аспирин, възражения и драмамин. При липса на аргументи — с шоколадов крем и испанско бренди. Постепенно за голяма моя радост възвърна самочувствието си: след десет години приготовления такова разочарование би било върхът на мъката. За щастие това беше само последната проява на буржоазното му съзнание. Луи я хвана и й изви врата.

Това не пречеше на пасатите да духат силно, като обикновено стихваха при залез, за да се засилят през нощта. Всичко ставаше с една чудна равномерност. Картите на ветровете сочеха слаби възможности от насрещен вятър, но добрият заден вятър не ни липсваше нито за миг. Напредвайки така, нашето дневно разстояние се колебаеше между 115 до 130 мили през първата седмица. За 44 кв. м платна това беше много по-добре, отколкото се бяхме надявали. Вълнението бе доста късо и пускахме иронични забележки по адрес на дългото вълнение на Атлантика, тъй скъпо на писателите. Това беше третото ни прекосяване на океана върху малък кораб, а още не бяхме видели нещо особено, което да оправдае наименованието му, с изключение веднъж, на Гасконския залив. Кръстът ни беше подложен на постоянното движение за изправяне, което е чудесно за поддържане на гъвкавостта. Луи, обичащ да се задълбочава, изчисляваше, че при едно извиване всеки две секунди щяхме да направим около един милион движения по време на пътуването. Това хубаво число обогатяваше живота ни с нови краски. Клатушкането придобиваше някакъв героичен характер. Талоу, твърде послушен, се отегчаваше. Той се влачеше по палубата не по-бързо от рак или седнал, полюляваше се в ритъма на клатушкането. Това му придаваше толкова нещастен вид, че бихме го съжалили, ако не изглеждаше така комичен.

Слънцето грееше по-топло, приятно разхлаждано от пасатите. Предпочитахме вече кокпита пред кушетките. Бризът си оставаше силен и ние достигахме шест-седем възела, като зайчетата по гребените на вълните се разбиваха на морскосиния фон. Водната стихия бе величествена. Когато морската болест бе преодоляна и драмаминът — оставен настрани, хрумна ми да се заема с риболов. Пет разтега въдичарски канап, пет найлонов, два стоманени и една изкусно прикрита въдица срещнаха пренебрежението на една великолепна синьозлатиста дорада, която се движеше в нашата бразда от няколко дни. Напразни останаха усилията ни да я хванем. Както винаги нямахме щастие в риболова. Уловът ни при прекосяването на океана се ограничи всичко на всичко в две риби, една от които досущ приличаше на онази, която Тор Хейердал в „Кон-Тики“ нарича скумрия-змиорка и претендира за изключителната й рядкост. Пред носа вдигахме ята от летящи риби. Сутрин с кошница на ръка обхождах палубата и, както се казва в песента, „едно оттук, едно оттам, китката ми расте, расте…“ Само че великденчетата ми миришеха на морска вода и често бяха в плачевно състояние: през нощта Талоу ги тормозеше, дъвчеше им главата, опашката и крилете. Често това бяха малки палавници, твърде малки, за да знаят кое е опасно, и които считахме за доста дребни, за да нахранят трима души. С една дума, нямаше нищо по-сигурно от тона в консервните кутии. В един ден вдъхновение открих нов начин на приготвяне: човек би се заклел, че е пиле с майонеза. Кръстихме го ястие „пиле с хубав тон“, което удовлетворяваше едновременно гастрономичните ни желания и вкуса ни към играта на думи.

Постепенно въпросът за храненето придобиваше едно непознато на сушата първостепенно значение. Животът по море ви хвърля от най-високите върхове на съзерцанието до най-ниските ежедневни съображения и това е твърде добре. Фред бе щастливият притежател на една бутилка „Чинцано“ и ние се заехме да търсим случай за чествуване. Намерихме го естествено: преминавахме Тропика на рака, а Фред бе роден под този знак. Значи трябваше да я отворим. Така и стана. Никога не пропускахме случая да отпразнуваме нещо.

От време на време малко вода плисваше на борда. Тя идваше отстрани, но никога отзад и точно толкова, колкото да изплакне краката на онзи, който се случеше там. Отдадени изцяло на това спокойно плаване, ние изпаднахме в прекалено бездействие. Не се миехме под предлог, че пестим нашия тон вода. А имаше с какво да измием цяло стадо слонове. Трупах съдовете в една кофа и ги миех на пет-шест дни. От този лош навик, който никак не препоръчвам, се освободих напълно от момента, в който една вълна, по-силна от другите, помете през борда и погълна пред очите ми най-хубавата ни кофа. Тя бе дървена, с медни обръчи и пълна догоре с чинии и прибори, а на върха стоеше като корона най-удобната ми тенджера. Хранехме се в порцеланов сервиз с малки сини цветчета, наричан обикновено саксонски. Тъй като щяхме да живеем на борда няколко години, нямаше да ни е приятно през цялото време да ядем в съдове от пластмаса или алуминий. Впрочем ние счупихме съвсем малко съдове при пътуването.

Започнахме да срещаме краткотрайни превалявания, понякога до половин дузина наведнъж, рядко придружавани от вятър. Тичахме бързо на палубата, за да ни изплакне дъждът и да изсъхнем веднага на слънцето. Тези дъждовни пристъпи поеха грижата да мият палубата и рубката. Природата явно прекаляваше с желанието си да ни спести и най-лекия труд.

Често си спомняхме за нашите приятели от „Тцу-Ханг“ с осем дни пред нас, за Дирк Тобер и братята Коендерс, които ни следваха. Беше истински керван. Всеки път, когато хвърляхме с механично движение някоя празна кутия или отпадъци във водата, казвахме, че е „за холандците“. Обмисляхме да сложим бележка в празна бутилка и даже в този дух съчиних едно неправдоподобно разказче, което ни занимава цял един ден. Един от тези дни, които минават така бързо и неусетно.

В края на първата седмица хлябът започна да мухлясва. Препекох го, а когато позеленя, правех го на пудинг. След това се опитахме да го заместим с разни зърнени варива, от които нито едно не струваше. Оттогава се заклех да не предприемам вече никакво околосветско пътешествие без малка фурна, която да се слага на примуса. Кухненската печка имаше фурна, но времето беше твърде топло, за да помислим да я палим. Тя ни служеше за шкаф-хладилник, а ние ядяхме сухари, палачинки, бисквити, качамак или някой от седемдесетте специалитети, които американците са изобретили, за да убиват апетита на малките деца. Опитах се да правя малки хлебчета в тенджерата с налягане, на пара, но Фред ги нарече „оловени топчета“ и аз не продължих повече. Милият Талоу лудееше за тях. Хлябът беше сигурно единственото нещо, което ни липсваше по море. Но така ние се научихме истински да ценим това висше откритие, за което хората твърде малко се замислят и недостатъчно му се радват. Така много хубави дребни неща от ежедневния живот се смятат като дадени от само себе си и не им обръщат нужното внимание.

В четвъртък, на 25 октомври, имахме доста многобройни превалявания, разкъсвани от затишия и слаби ветрове. Затова и измерихме най-слабото си дневно разстояние: 66 мили. От Ла Палма насам това даваше средно 5 възела, което никак не бе лошо, като се има предвид, че не ни струваше и най-малкия труд. Брадите на Фред и Луи растяха старателно, макар и според различните им темпераменти. Те приличаха на два кактуса, единият валчест, а другият издължен. Ноктите на Талоу добиваха застрашителни размери и това му придаваше интелектуалния вид на китайски мандарин. Така стигнахме светата Хилядна миля. Чествувахме я с всичкия блясък и своенравие, позволени от средствата на борда: гарнирано зеле, полято с бяло вино, шоколадов крем и завършвайки ерата на испанското бренди, разговаряхме надълго за близката ера на антилския ром. Няколко перести облаци ни караха да се надяваме на добър бриз. В целия морски пейзаж имаше нещо сияещо и искрящо. Нощта падна бързо — в седем часа беше вече тъмно и много приятно. Браздата след нас фосфоресцираше. Звездите блестяха с непозната за нашия климат яркост и нощ след нощ, следяхме техния ход по небето. Понякога водехме полугласно дълги разговори, които рискуваха да засегнат метафизиката, ако Фред и Луи не бяха с такава отвратителна земност. Винаги насочваха разговора към печени и пържени неща и споменаваха всички рецепти за пунш с ром. Тази тема ги омайваше. Преглъщахме слюнките си в кокпита, а после отивахме да си легнем, примирени, но твърдо решени да направим истинско пиршество в Мартиника.

Перестите облаци обаче ни излъгаха. Бризът се оказа несериозен. Наистина морето беше по-тихо, но напредването — затруднено. Използвахме случая да опитаме мотора. Щом не го употребявахме, нямаше защо да го пренебрегваме. Той работеше добре.

Бризът се върна съвсем внезапно. Неописуемо ободряващо беше удоволствието да чуем отново шепота на вятъра в платната и водата, която се плиска покрай корпуса. Палубата беше съвсем чиста, защото дъждът от преваляванията беше бистър, без онзи прах, който поглъща над градовете. Двата стаксела се обтягаха, съвсем бели, тихи и неуморни, но протриването започваше да личи при фалите и шкотите. Една нощ, когато часът за прибиране бе ударил и главите бяха вече върху възглавниците, трае!… И фалът на стаксела откъм десния борд се скъса. От един-два дни бризът беше нередовен и морето силно развълнувано. Беше трудно да се намери точната точка, в която да се закрепи кормилото, за да се поддържат едновременно двете платна пълни и кораба в курса си. Понякога едно от платната започваше да плющи ожесточено, нещо, което беше убийствено за екипировката. Решихме да останем на кормилото до края на нощта, само с един стаксел. Но това забавяше скоростта ни и управляването с кормилото се затрудняваше. Капитанът нареди да се вдигне пострадалият стаксел с помощта на фала от кливера, като отложи поправката му за сутринта. Пет минути по-късно галсът се скъса. Стакселът трябваше да се свали, да се поправи, да се вдигне отново. По дяволите! Бяхме отвикнали от толкова уморителен живот.

Най-често, когато някое преваляване или леко засилване на вятъра охлабеше единия стаксел и той почваше да плющи, ние се събуждахме и беше достатъчно да хванем малко кормилото, за да тръгне всичко по реда си. Не следвахме строго определена посока по компаса, а се ръководехме по-скоро от вятъра. Според това, дали обедното измерване ни сочеше отклонение твърде на север или на юг от общото направление, завивахме малко кормилото към десния или към левия борд. Този метод се оказа прекрасен, защото нашият път по картата, сравнен с този на „Тцу-Ханг“ и на „Онруст“, които бяха следвали курса си по компас, беше далеч по-прав.

От време на време виждахме да прелитат морски лястовици, малки живи душички в простора. Нищо друго, освен тях. А как желаехме да видим необикновени неща! Прелиствайки разказите за по-ранните прекосявания на океана, намирахме в тях събития, които задоволяваха всички вкусове; едни бяха видели цели флотилии китове, други — белия гръб на Моби Дик, трети — гейзери, грамадни акули, дружелюбни птици, които кацали по реите. Платната им се бяха късали, мачтите — чупели, запасите — стопявали. На борда на „Ому“ не се случваше нищо подобно. Отчаяни, ние копнеехме за някакво морско събитие. И най-нищожното би ни задоволило. Досега не ни се бе мярнал даже и най-дребният от гигантските калкани. Алкар запалвал примуса и приготвял тавата за пържене, преди да изтегли въдицата си, а при нас рибата отказваше да кълве. Поради това ние извършвахме най-оригиналното пътешествие около света, „онова, в което никога нищо не се случваше“.

На 29 октомври, в полунощ, бяхме изминали все пак половината от пътя си и този ден преплавахме 141 мили, при вятър със сила 6 бала. Морето бе силно развълнувано и платната издути до сцепване, но благодарение на малката им повърхност не мислехме даже да ги подгънем с рифове. Фред би искал карнавални книжни шапчици, серпентини и конфети, за да чествуваме „средата на пътя“, но тези артикули липсваха в бордовия инвентар. Вместо празнуване той бе принуден да стане шест пъти през нощта, за да наблюдава компаса и платната, защото морето ни носеше със страшна сила. Клатушкането беше солта на живота ни. Ругатните се чуваха съвсем свободно. Аз успях да измия пода на кухнята с петрол, кафе и най-сетне с кондензирано мляко. Малко разнообразие от вечната сапунлива вода, нали?

Сутринта бе посветена на киното. Фред намираше, че времето е нагласено по мярка. Беше първично и прекрасно. Въпреки това люлеенето усложняваше операциите. Фред искаше да филмира обеда на хищника. Обикновено храненето на Талоу беше за нас цяло забавление: клатушкането подхвърляше чинийката му и той я гонеше, плъзгайки се на четири лапи, като се опитваше да улови от полет малко храна. С голямото си туловище, късите си крака и затруднения си вид той предизвикваше смях до припадък. За беда на поколенията чинията отказа да подскача пред окото на камерата, освен когато филмовата лента се свърши. Това само като пример, а останалото — за в бъдеще.

Хронометърът закъсняваше редовно по десетина секунди на ден и доста често го сверявах по точното време на радиото. На 1 ноември на борда настъпи голяма паника: той бе закъснял с цял час за един ден! Този път се редувахме пред приемника и успяхме да доловим сигналите на британското радио (Би-Би-Си). Нищо не бе загубено, освен честта и досетливостта, защото това необяснимо явление никога не бе изяснено. Силно подозирахме капитана, че при утринното навиване е мръднал стрелките. Това бе единственото човешко обяснение, тъй като този факт никога вече не се повтори. Успявахме да чуем точното време почти всеки ден, но невинаги много лесно. Службата на Би-Би-Си за точно време се долавяше много далеч. Понякога, мислейки, че сме на нейната дължина на вълната, чувахме след търпеливо чакане следните разочароващи думи, произнесени с най-чисто английско произношение: „Тук е радио Москва…“ И никакъв сигнал за точно време, разбира се. Това не бе ли достатъчно, за да се откажем завинаги от комунизма?

Един ден видяхме да плава по морето хубава яркочервена топка, която скоро се изгуби от погледа. Фред заяви, че познал топката на Клио Смийтън, и целия ден всеки тайничко наблюдаваше вълните с надеждата да забележи нещо, което да плава. От нищо израстваше цял въпрос.

В неделя, 4 ноември, отпразнувахме светата Две-хилядна миля, с тайната надежда, че ще се появи някоя официална личност с цилиндър на глава и препасани с широка червена лента гърди, за да поднесе златен часовник. Точно минавахме през рейсовия курс Ню Йорк — Южна Америка и тя би могла да го използва. Но нямаше нищо, нищо не се явяваше и на хоризонта. Трябваше да извършим голямо пресичане на такъв малък платноходен кораб, за да разберем действително безбрежността и самотата на океана. Все пак за случая приведохме в ред тоалета си. Мъжете се обръснаха. Луи си остави мустачки. Той приличаше на Макс Линдер^[1] и имаше вид на млад човек от хубавото старо време. Но беше принуден да ги махне само след три дни, защото губеше авторитета си пред екипажа. Когато ни говореше с тези мустаци най-сериозни неща, ние се превивахме от смях. Това беше просто нетърпимо.

Животът, който водехме, не ни изглеждаше нито отегчителен, нито труден. Имахме много време за размисъл. Всеки за себе си преценяваше надеждите си спрямо действителността, сравняваше миналия си живот с настоящия. Съвсем определените неудобства, промените, грижите, които нашият сегашен начин на живот имаше, изчезваха пред големите предимства, всички носещи имена с главни букви: СВОБОДА, ЗДРАВЕ, ПРОСТОТА. Бяхме се измъкнали от стадото. Това не предполагаше една безпочвена гордост. Врагове на известни аспекти на цивилизацията, ние оценявахме полезното, което тя ни предлагаше.

Четяхме много. Библиотеката на „Ому“ бе добре попълнена: близо 350 книги не бяха малко за такова ограничено пространство. В нея имаше два отдела: полезен и занимателен. Полезният отдел естествено беше най-значителният: той обхващаше преди всичко творбите за необходими справки, инструкции, мореплавателни сборници, учебници по навигация, управляване, по корабостроителство и морска история — класически и съвременни. Смятахме като творби за справки разказите за пътешествия, главно тези, засягащи моретата, по които щяхме да плаваме. От тези книги учехме маса практически подробности, проверени от опита. Използвахме наблюденията на всички големи мореплаватели. Добре подредени върху етажерката, те бяха най-сигурните ни приятели. Останалото място бе отделено на занимателната част, подчинена на един-единствен критерий: книгите трябваше да са от онези, които човек обича да препрочита. За лекото четене се запасявахме със списания, които ни даваха из пристанищата. След прочитане те служеха за различни цели или ги подарявахме на някоя друга яхта. Отказахме да се обременяваме с криминални романи, нашумели книги или онези „твърде забавни“ книжлета, които веднъж прочетени, никога вече не се поглеждат. Нашите полици можеха да се похвалят с един висок класицизъм, с тази особеност, че ние четяхме нашите класици. Плаването ни даваше не само възможност на спокойствие да изпитаме удоволствието от тях, но ни създаваше и необходимото душевно състояние. С цял океан от време пред нас, освободени от условностите, ние се осмелявахме най-сетне да започнем четенето на по-големи творби и да се задълбочим в тях. Еднакво наричахме класици Гвидо Жезел^[2], Рабиндранат Тагор, Киплинг, приказките на Андерсен, Сент-Егзюпери, „Трима мъже в една лодка“, „Моби Дик“ и много други, често неизвестни, но които бяхме успели да оценим. Тук бяха също и детските книжки „Тентен и Милу“, които в дни на неуспех повдигаха духа ни за миг.

Самият факт на плаването от само себе си завладяваше. Нямаше ни най-малкото свободно пространство, в което да се промъкне скуката. Отсъствието на хиляди неща, които на сушата ни отвличат вниманието, ни даваше възможността да мечтаем, да се отдаваме на размисъл, да се вглъбяваме в себе си. Може би това, което казвам тук, изглежда претенциозно, но щом съм обещала да пиша само истината… Невинаги дишахме разредения въздух на върховете, имаше много да се желае. Все пак вярно е, че морето създава или унищожава човека. Както политурата на „Ому“, то изтрива социалния гланц. Сведени до най-съществените прояви, ние можехме да се видим такива, каквито бяхме в самите нас, освободени от изкуствеността и вечната припряност на сушата. Нашият зрителен ъгъл се променяше. Никога вече той не щеше да се върне към предишния си вид.

Настъпи денят, когато уловихме първата си истинска риба, привечер, когато се готвехме да ядем. Беше широка и плоска като калкан, сребриста риба. Малко мъничка, но се задоволихме с нея, като въздишахме. И как не: от двадесет и четири часа една прекрасна синьофосфоресцираща дорада кръстосваше пред вълнореза ни, понякога доста близо, понякога невидима, но винаги наоколо, като хищно преследваше летящите риби, но пренебрегваше нашата стръв. Тя стоеше внимателно извън обсега ни. Дали подозираше вълнението, което всяко нейно появяване предизвикваше на борда? Луи се втурваше към въдичарския си прът, Фред моментално зареждаше подводната си пушка, а аз приготвях харпуна, Талоу квичеше, лаеше, скимтеше, плачеше, мъркаше, загубваше си ума, оплиташе се във въдиците, поплесваха го, рискуваше десет пъти да се хвърли през борда и се смяташе много необходим. Като откри с пристигането на казаната плоска риба, че на края на въдицата има животинче, което мърда, той мигновено стана запален риболовец. Настаняваше се на кърмата и с часове, неподвижен, наблюдаваше въдицата ни или — по липса на друго — лага, чието витло на тридесет метра зад нас се въртеше до самата повърхност, по гребените на вълните.

Тръгнали по начало за Мартиника, ние решихме да спрем в Барбадос, където отиваше „Тцу-Ханг“, за да сравним бележките си с техните. Разделяха ни още петстотин мили, дребна работа. С приближаването на Антилите преваляванията ставаха почести, по-яростни, придружавани с пристъпи на вятър. Някои продължаваха час-два. Подгонени, постигахме главозамайващи скорости с нашите 44 кв. м платна. Не смея да говоря за летене по повърхността, защото би било абсурдно за кораб, който има 18 тона водоизместване. Но на моменти „Ому“ като че ли наистина бе носен от гребена на вълните, като през това време, което, изглежда, продължаваше няколко минути, мачтите бяха съвсем вертикални и нямаше никакво люшкане. В такива моменти, макар пълният заден да се плъзгаше покорно по двата стаксела, вдигнати като ножици, ние стояхме в кокпита, смаяни, с нерви, обтегнати като брасите на вистрелите. Беше прекрасно. Имахме най-доброто си дневно постижение: 152 мили. Плановете вече бяха в пълен ход: „Какво предпочиташ да ядеш, като пристигнем?“

— Хляб! (Това казвах аз.)

— Аз ще пия студена бира.

— Аз искам бифтек с пържени картофи. (Това казваше Фред, разбира се.)

Решихме, че награда от два сладоледа или четири чаши бира, по избор, ще бъде дадена на първия, който съгледа сушата. Готвех се съвсем сериозно да се изкатеря на върха на мачтата и да се залостя там, докато спечеля наградата. Имам слабост към сладоледа. Мислех си за Шарл Трене^[3] и тананиках думите: „Земя! Земя! Съглеждам те!“ — но каканижех не тъй хубаво като него.

На 8 ноември обедното измерване установи, че се намираме на 120 мили североизточно от Барбадос. Със съжаление трябваше да свалим единия стаксел, да вдигнем грота и ръката ни да поеме кормилото, което беше забравено от двадесет и един ден. Дежурствата бяха намалени на два часа; четири часа ни се виждаха прекалено много. Бяхме съвсем разглезени. Опитахме се да пуснем мотора, но батерията бе изтощена. В момента, когато щеше да ни бъде необходим за закотвянето, той се оттегли от играта. Фред влезе в отделението, но се рови в него без успех. Нейсе…

На сутринта, в седем часа и десет минути, се показа Барбадос. За щастие точно бях дежурна. Наградата бе моя! Победата ми предизвика скърцания със зъби и протести, които отхвърлих. Бях дежурна, разбира се, но какво би попречило на другите да станат призори и да се вглеждат в хоризонта заедно с мен? Сушата беше ниска и трудно се различаваше, но наистина беше тя. Имахме чудесен изгрев с бакърени облаци. После едно яростно преваляване, последвано от най-хубавата двойна дъга, която никога не съм виждала. Тя се извиваше над първия кораб, който срещнахме след „Асанти Палм“, един петролоносач. Морски птици със сиви петна и свиреп вид, грациозни фаетони оживяваха въздуха. Бяхме сигурни в нашата навигация, или по-точно бях сигурна в тази на хората ми, защото това късче земя, към което се насочваше нашият кораб, можеше така лесно да бъде пропуснато. Доказателството бе неопровержимо. Поздравихме се един друг с чаша уиски в ръка.

Постепенно бризът съвсем стихна. Скоро заобиколихме източния бряг на острова, далеч от кораловите рифове. Барбадос бе потънал в зеленина и имаше изненадващия за този климат вид на добре поддържана английска градина. Човек би помислил, че се намира в околностите на Торкей. Морето, отначало светлосиньо, придоби без преход прекрасен млечнозелен цвят, с по-тъмни пояси. Фред се възхищаваше на първите палми, които виждаше. Бяхме в чудесно настроение.

Платноходки, карани от черни, се връщаха от лов на екзосети и се плъзгаха в лагуната по един проход в рифа. Без да откъсваме очи от свежата зеленина на сушата, ние се подготвихме за пристигането, като сложихме малко ред на палубата, приготвихме котвата за спускане, прибрахме лага, украсен с дребни молюски. Талоу заскимтя, като го видя, че идва: помисли, че е риба. За две години не успяхме да го накараме да прави разлика между въжето на лага и това на въдицата. А се намираха хора, които го смятаха за умен! Той не прояви никакъв интерес при вида на земята, но щом долови мириса й, затанцува върху останките от нощната си летяща риба и муцуната му не се успокои вече.

Открихме с бинокъл носа Неедам, съвсем малкия форт Сен-Шарл и залива Бриджтаун. Към пет часа следобед заобиколихме южния нос и влязохме в Карлист бей, където синьото, зеленото, бялото и червеното си съперничеха по блясък. „Тцу-Ханг“ беше на котва срещу Роял Барбадос Яхтклъб. Смийтън ни видяха и тръгнаха насреща ни със своята лодка, надавайки диви викове. Поради твърде слабия бриз ние се движехме с лавирания, при всички платна, докато се закотвим. Едва избягнахме една голяма моторна яхта. Беше много трудно. Внезапно преваляване ни обви в пелена от дъжд, един от тези тропически дъждове, които не смущават никого. След няколко лъкатушения най-сетне се закотвихме зад „Тцу-Ханг“, на четири разтега, в необикновено прозрачната вода. Котвата се виждаше на дъното. „Ому“ бе почти неподвижен, но краката и кръстът ни продължаваха да се клатушкат по навик. В очакване да дойде здравната служба и да вдигне карантината Смийтън плаваха около нас и ни разказваха за своето плаване, което бе минало отлично. Най-сетне пристанищният лекар дойде. С очи, изпълнени от зеленина и багри, ние минахме на борда на „Тцу-Ханг“, където, освен оживения разговор, ни очакваше и чудесен чай.

Вечерта аз се отпуснах, леко полюшвана в нашия кокпит. Какъв покой! Беше топло, небето — синьо и чисто, въздухът — приятен, а водата — прозрачна като стъкло. Чувствувах се зашеметена, ефирна, сякаш тези двадесет и три дни плаване през океана бяха предизвикали леко опиянение, което още не преминаваше. Погледнах в бордовия дневник на капитана. Той завършваше с бележката: „Беше много лесно!“