Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (12)

Глава единадесета
Порт Моресби — Торесов проход — Кокосовите острови

Никога преди това кораб с белгийски флаг не бе украсявал Порт Моресби с присъствието си, ни каза началникът на пристанището. Не се виждаха тук и яхти: само „Курун“ миналата година и Жербо преди него, през 1941 г., на път за Тимор, където бе умрял. Ние бяхме забележителността на деня и от седем часа сутринта до десет вечерта имахме гости. Щедри хора поставиха на палубата ни свежите плодове на своята градина, защото пресните провизии бяха твърде редки. „Пасифик Нюс“ ни интервюира и споделихме впечатленията си пред Радио Австралия. Нова Гвинея ни показваше своите папуаси и далеч по-многочислени от яхтите се виждаха „лакатоите“, двойни пироги с платна, които кръстосваха лагуната, така че любопитството бе напълно взаимно. И ние имаше какво да гледаме тук.

Отначало бяхме доста зле закотвени в залива, посред течението на бриза, който минаваше през хълма и се впускаше по дължината на крайбрежието. Много силните пристъпи ни караха да се въртим на котвата си. Отиването до сушата с лодка бе героизъм. Затова вдигнахме котвата още веднъж и още веднъж трябваше да я изтръгнем. Тя се бе закачила под коралите и се издигна без щока. Две котви за няколко часа! След като получихме място за швартоване на кея, редом с едно местно рейсово корабче, ние се заехме веднага да изготвим една нова котва от останките на двете повредени. Прибрахме внимателно платната. Разстлахме по палубата нашата стометрова верига, която бе пълна с миди. От съседния кораб цяла галерия от рошави глави ни съзерцаваше с изострен интерес. За тях ние бяхме също така странни, както те за нас — солидна основа за започване на по-пълно опознаване.

Всред посетителите ни беше началникът на пристанището в Рабол^[1] мистър Томсън, който ни разказа за лова на перли и за изкуството да се обръщат в бягство акулите. Според думите му, както и тези на всички специалисти, с които говорихме, бели или туземци, акулата е много по-малко опасна, отколкото се казва, и само един-два вида нападат човека.

Хълмът, по който бяха пръснати къщите на Порт Моресби, ни запазваше от бриза и ние намирахме, че пристанището е жарко. Това бе единственото място, където действително страдах от горещина. Обикновено ние я понасяхме изключително добре. Въпросът бе главно до въздуха. „Ому“, който се отваряше без прекъсване от кърмата до носа, се проветряваше много добре, нито железният корпус, нито черният цвят повишаваха вътрешната температура до вредна височина. Палубата бе дървена, а корпусът — винаги потопен в студена вода. Постоянното обновяване на въздуха бе явно благотворно, защото из пътя срещнахме немалко дървени яхти или по-големи кораби, чиято каюта бе истинска турска баня в сравнение с нашата поради липса на проветряване.

Талоу бе почти задушен в козината си и се задъхваше от горещина. Фред и аз, въоръжени с големи ножици, го примамихме накрай кея и се фехтувахме върху клетото изплашено куче. Освободен от всичко, което ни се струваше излишно, Талоу изскочи из ръцете ни с накастрена на стъпала козина по гърба и с кичур а ла Клара Боу. Фред заяви, че имал астраганен и твърде елегантен вид. Около нас се бе образувал кръг от папуаси с такива гъсти коси, сякаш всеки един от тях бе отправена срещу нас провокация. Фред защрака ножиците с многозначителен вид, а аз с жестове им предложих и те на свой ред да минат през бръснаря. Не, не, не! Те държаха много на това чудновато руно.

Тази страна и тези туземци бяха за нас нещо наистина ново и вълнуващо, измежду най-интересните, до които се бяхме докосвали. Това е една още нова страна за европейците. Открита през 1526 г. от португалците, тя от време на време е била посещавана от различни мореплаватели, между които Бугенвил, д’Урвил и Кук. Истинската колонизация обаче започва едва в 1884 г. от германците, а после — от Великобритания. Но Папуа, преди това Британска Нова Гвинея, бе отстъпена на Австралия през 1905 г. и оттогава е част от Британската общност под името Австралийска територия на папуасите. Всички тези красиви имена закриват една област, на която само крайбрежието е разработено и колонизирано. Порт Моресби, пристанище и столица, е едно съвсем мъничко, скромно градче, още в строеж, пръснато върху един хълм, който се вдава в морето. Зад него започва самата планина. Пътната мрежа се спира на четиридесет-петдесет километра от града, където започва дивата, жестока, стръмна и сурова природа, централната част на страната, още почти неизследвана, девствена, области, нанесени с бяло върху картата, където само няколко редки експедиции са проникнали и то не много далеч, защото местността е труднодостъпна. В този планински масив джунглата е гъста. Климатът е нездравословен, много топъл. Пълно е с насекоми-кръвопийци, със змии, с тропически отровни изпарения. Там можеше да хванем малария, жълта треска, антерит, екзема, циреи. Туземците минават за войнствени. Но вижте възможностите за един предприемчив етнолог, уважаващ туземните нрави и който не се бои от умората. За да се отиде и се работи там, ще са необходими една неумолимо строга организация, доста пари, желязно здраве и много практически познания по туризъм в разнообразни местности. Само така биха могли да се донесат оттам малко научни данни, които за човека имат по-голяма стойност от каквото и да е. Желанието да опознаеш или по-скоро да разбереш не е ли още по-силно от инстинкта за съхранение?

Там има туземни племена, които никога не са видели бял човек. Те живеят точно както са живели прадедите им: ходят на лов, обработват градините си, воюват помежду си и понякога изяждат по някой пленник. Те принадлежат към неизброимо много различни раси, говорят на различни езици и не се разбират даже помежду си. Това отчасти обяснява постоянните им схватки. Зад Порт Моресби има стотици хиляди туземци-човекоядци с неолитична култура. По крайбрежието и на островите цари една смесица от негроиди, където се кръстосват полинезийски, пигмейски и други влияния и където преобладава меланезиецът. По тоя начин тук се виждат различни типове лица и телосложения. Ако не се смята, че понякога идват да работят на белите и че от тяхната цивилизация са заели различни повърхностни подробности, тези туземци си остават много близко до онова, което са били преди сто години. От меланезийския живот, даже и по крайбрежието, се срещат достатъчно останки, за да ни очароват.

По-разумно, отколкото в Полинезия и Фиджи, властта поощрява носенето на туземното облекло, танците, старинните песни. Мъжете обаче са възприели тъмночервения или светлосиния памучен плат за своето рами (парче плат около бедрата). Те ходят боси, пристегнали мускулите на ръцете и на краката си с гривни от преплетено лико, с гердан от кучешки зъби около врата и широко продупчени уши, провиснали и украсени с различни, понякога неуместни предмети. Прибавете главата, грамадна от изправените, леко накъдрени коси, набодени с различни украшения, един естествено суров вид, индигови татуировки по цялото тяло и лицето и ще имате представа за тези, едновременно страшни и странно привлекателни хора, с които се разминавате из улиците на Порт Моресби.

Жените са облечени само с няколко напластени една върху друга поли от ликови влакна, татуирани и с голи гърди. Това е въпрос на навик. Тези поли са поставени върху хълбоците, малко по-ниско от талията и от ритъма на походката им се люлеят от дясно на ляво, с едно грациозно и приятно движение. Те следват своя мъж, като носят покупките в една мрежа, закачена на челото, и обикновено имат едно бебе, прикрепено на ханша, за уравновесяване. Съвсем млади, те са красиви и съблазнителни, изпъчили нежния си бюст с кафявоатлазен цвят над тази грамадна пола, с кръглото си личице, едва очертания нос, плахия си поглед и голямата глава с коси като перука на кукла. Като мине младостта, тази гола гръд не е вече хубава за гледане и тези жени са наистина грозни, докато стегнатият мускул, примитивната походка и войнственият вид на грозните даже мъже им придават едно истинско великолепие. Няма нищо по-странно от тези необикновени и мрачни двойки, скитащи из магазините и захласващи се пред парфюмерийните щандове, където се усмихва гримираното лице на Мерилин Монро^[2].

Отидохме да видим наколните жилища, където малките деца плуват и се гмуркат като жаби почти преди да са проходили. Тук жените се занимават с ръчния труд, режат дърва, носят товари, обработват късчетата земя. Мъжете ходят на риболов, приготвят или поправят красивите двойни пироги. Строенето на пирогата е важна работа, която представлява част от тяхната религия и се придружава от ритуал и табу. Всички дъвчат бетел, от който зъбите им стават керемиденочервени. По крайбрежието са останали малко представителни предмети от многоцветното пластично изкуство на Нова Гвинея, толкова интересно особено в околностите на река Сепик. Все пак намерих начин да се сдобия с едно твърде оригинално малко барабанче за танци. Получих го срещу един стар куфар, който даже не беше мой и страшно много се харесваше на моя папуаски музикант.

Тази страна ни се стори красива и интересна, с голямо бъдеще и потенциални богатства. Но онова, което най-много ни привличаше, беше мисълта за тази централна част, почти непокътната, голяма рядкост в наши дни. Това беше тази смътно пионерска атмосфера за възможни приключения. Опасностите, неудобствата и изследователската слава започваха едва ли не след първия завой.

Фред снимаше неуморно. Той нае един джип и се върна с него в Боребада. Нататък нямаше път и това правеше екскурзията трудна, но предпазваше Боребада от грозотите на цивилизацията. В Татана, едно ужасно село, което олицетворяваше в известна смисъл „зоната“ на Порт Моресби, децата съвсем голи се гмуркаха за пени, в най-добрия стил, описан от романите. В Коки, където се събираше флотата от лакатои, имаше едно кино, покрито с ламарина, а до киното — един хитрец-фотограф: Томас Хенри, който печелеше луди пари, като снимаше туземците в каубойски дрехи, с два колта в ръце!

Една австралийска двойка ни отведе на пикник сред каучуковите дървета. Навлязохме в стръмния и вулканичен масив, видяхме каскадата, която пръска високо сред зеленината водните си пари. Придошлата река влачеше кафяви води, пълни с крокодили. Но нас ни интересуваха по-скоро пеперудите. Нова Гвинея е страна с редки растения и странни животни. В нея има гигантски пеперуди, опосуми, бели папагали, които викат „коко“ из горите, и магани, малки кенгуру, не по-големи от заек, които туземците ядат. Тя е страната на райската птица, тази легендарна птица, красива до невероятност. Улавянето й е строго регламентирано от държавата. Туземците правят от перата й украшения за грандиозните си и великолепни церемонии.

През тропическата природа, пресечена понякога от тревисти равнини от рода на саваните, ние стигнахме на известна височина до една каучукова плантация, наречена Итикинуму, и обядвахме на хлад под хевеите, които изпускаха през нарезите белия си еластичен сок. Много интересно реагират туземците при минаването на лека кола: вместо да се отстранят, те побягват с всички сили пред нея.

Участвувахме в беритбата на лимони от ароматните лимонови дървета. Успяхме с такт да избегнем гробището, което, неизвестно защо, представляваше гордостта на колонията от бели и което всички на всяка цена искаха да ни накарат да посетим. Нашето влечение ни тласкаше по-скоро към туземното село. Всичко ни беше забавно и така ни интересуваше, че с удоволствие бихме останали цял месец. Бях намерила в пощата една добра душа, която ми даде възможност да се ползвам от пералната й машина. Ходехме на плажа да се къпем, да плуваме, да се мием под душовете. Но този проклет сезон на ураганите в Индийския океан (позната приказка) натежаваше във везните повече от личните ни желания. Дойде една телеграма от Мико: „Пристигам на 9“. Трябваше да го чакаме. Бяхме неизказано щастливи от това забавяне — три дни добавка. Щяхме да видим нещо повече и да направим още няколко дузини запознанства.

Междувременно отново се случи една хубава неприятност с генератора. След като му бе направена поправка за четиринадесет лири стерлинги, той реши да прави засечки. Тръгваше, но скоро спираше с едно последно, заплашително свирене. Разглобихме го два пъти. По някакво тайнствено въздействие той внезапно заработи прилично… Изгубихме цял ден, без да се смятат потта, трудът, слюнката и великолепният асортимент от проклятия.

На 9 септември Луи срещна Мико при слизането му от самолета. Той бе съобразил да донесе малко багаж и бе моментално интервюиран от нашия патентован журналист, който идваше всеки ден на борда на „Ому“ да изпомпа малко материали. Мико, когото по това време още тържествено наричахме Морис, бе хубаво и русо снажно момче, с Юпитеров вид, скромен, приятен, весел, много дискретен, добре възпитан и даже елегантен, когато се потрудеше за това. Бе участвувал в екипажа на мексиканската яхта „Барко де Оро“ в течение на половината от обиколката й около света. Така бе стигнал до Таити, където бе прекарал няколко години. Сега се прибираше у дома си, на остров Мавриций, с не особена охота.

Беше ужасно горещо и задушно на мястото, където се бяхме швартовали, затова се зарадвахме, когато го напуснахме и отново се озовахме сред въздух и прохлада. Но както в деня на пристигането ни вятърът духаше яростно и на пристъпи. Големият проход Базилиск беше изцяло под течението му. Явно, не ни беше благоприятен. Едно късо, добре познато вълнение, ни приветствува там. Е, нейсе, щом влязохме през малкия проход Лилиеблад, щяхме да излезем също така през него. Вдигнахме грота и заплавахме при силен кос вятър. Крайбрежието се нижеше бързо откъм десния борд, а от левия гърмеше дългият риф. Хванали се за вантите, ние изморявахме очите си да наблюдаваме дъното и да търсим прохода. Но рифът изглеждаше непрекъснат. И все пак ето ориентирните ни точки: трите кокосови палми, островчето… Въпреки това проход нямаше. Морето се пенеше по цялата му дължина и слънцето залязваше, като ни ослепяваше с блясъците си. Невъзможно беше да видим нещо. Сякаш колкото повече напредвахме, толкова повече рифове съглеждахме във всички посоки. Променихме галса, за да се отдалечим от тях, и скъсахме дерикфала на грота.

Внезапно цветът на водата се измени. Тъмните и светли петна сочеха естеството на дъното, но нямахме време за сондиране, нито даже да помислим и ето че закачихме… втори път, трети, четвърти… Същият номер, както предишния път. О, чудеса, отново заплавахме! Мъжете се втурнаха да свалят грота и аз пуснах котвата, за щастие приготвена вече на палубата. Наведохме се над борда, задъхани. Веригата се обтегна, бяхме се задържали. Под кила имаше петдесет сантиметра вода, а на десет метра зад нас — една кафява ивица вода с най-неприятен вид. Какво място! Сърцата ни се бяха смалили, като грахови зърна. Невъзможно е човек да разгледа и опише впечатленията си в подобен момент, защото всичко се развиваше много бързо, и Мико сигурно се запитваше дали с нас отново ще види своя остров.

С нос във вятъра и с бушприт, който се забождаше в силното вълнение, с плитко дъно, толкова близо до нас, ние не можехме да останем тук. Що се отнася до прохода, нямаше да успеем да го открием, защото се свечеряваше. Успяхме да убедим мотора и вдигнахме котва. Моята работа на борда бе както тази в Кралската флота: да прибирам постепенно с изкачването й веригата в трюма. Когато отново се появих на палубата, ние избикаляхме вече с хиляди предпазливости кораловите образования, с поглед, втренчен в дъното, сондирайки непрекъснато. Така, бавно, успяхме да стигнем до по-дълбоки води. „Ому“ беше като загубения в гората Палечко. Оставаше ни да се възползваме от края на деня, за да се закотвим още веднъж срещу Боребада, под вятъра на Хайдана, който вече започваше да ни дотяга. Сред куп от вероломни подводни скали ние си пробихме път и без повреди се закотвихме на седем разтега в пясъчното дъно в едно място, неизразимо самотно, помитано от вятъра.

Нищо не е по-подвижно, по-непочтено, по-несъобразяващо се с установените карти от живите корали. На два пъти се бяхме разминали с гибелта си.

На следната утрин вятърът се бе успокоил, а морето — стихнало. Изкачих се на мачтата и оттам „пеех“ окуражителни сведения: „Проходът е ясен! Лагуната е спокойна! Много добре се вижда къде подводните скали се прекъсват и къде отново започват. Нюансите са съвсем отчетливи. Напред!“ Сега слънцето беше в гърба ни и опасните места бяха ясно определени от цвета на водата, която се менеше от синьо в зелено, с искрящи варианти. Проходът се открояваше ясно и определено. Така след два часа, отначало като се измъкнахме от лагуната, а после като плавахме между две редици шумни подводни скали, от чийто грохот ушите ми още бучеха, изпуснахме една облекчителна въздишка: най-сетне се бяхме освободили от това гнездо на оси.

Предстоеше ни да минем през цяла колекция от такива гнезда: Торесовия проход. Разположен между Нова Гвинея и Австралия, той бе коридорът, по който щяхме да напуснем Тихия океан. Той бе също така истинска китайска кръстословица от рифове, един проход с неспокойни води, пресечен от колкото силни, толкова и неопределени течения, осеян с неизследвани зони, пълен с подводни скали от всякакъв род: високи дъна, скали до повърхността на водата, поддаващи се скали, коралови образования, пясъчни наноси. Всичко това бе украсено с един асортимент от островчета, обитавани от един много особен народ — „туземците на Торес“. Този Торесов проход бе истински капан за мореплавателите, цял кошмар, в който фигурираха мостри от всички всевъзможни опасности. Жербо бе срещнал там трудности. Льо Тумлен бе прекарал там приблизително сто и седем часа без почивка.

Тъй като прекосяването му изискваше продължително внимание, а не съществуваше нито едно годно за закотвяне място по цялата му дължина, той бе сурово изпитание за самотника, който освен с всичко това трябваше да се бори и със съня. Мисля наистина, че това е най-трудният проход в едно околосветско пътешествие.

Сто осемдесет и пет мили ни деляха от първото препятствие — Брамбл Кей. Времето беше хубаво, вятърът — добър и тъй като сега бяхме четирима, дежурехме всеки по три часа, което на нас тримата ни изглеждаше страшно късо. Мъчният трети час внезапно се оказа последен.

В четвъртък, на 11 септември, прекарахме сутринта в сложни изчисления. Трябваше да определим часа, в който щяхме да видим Брамбл Кей, едно много ниско песъчливо островче, снабдено с фар. Трябваше да открием тази светлина и да я заобиколим през нощта, но по такъв начин, че да минем през деня наниза от островчета, който следваше след туй. Следобед поставихме кораба на дрейф под грота, за да не стигнем много рано. Люлеенето бе доста силно и в качеството си на готвачка установих съвсем ясно определена липса на апетит на борда, с изключение, разбира се, на Фред. Претърпяхме серия от дребни произшествия, всичко се скъса почти едновременно: мрежата под бушприта, задръжката на вистрела, фалът на стаксела. Под съвместното си въздействие слънцето и тропическият дъжд буквално разяждаха такелажа. Платната също сериозно започнаха да се износват. Ние ги зарифовахме винаги грижливо и ги сушахме по възможност най-старателно, но всички освен кливера оставаха по мачтите. Имахме брезентни калъфи, но брезентът има своите положителни и отрицателни страни. Преди всичко той изисква голямо губене на време. Освен това, каквото и да се прави, влагата все пак прониква и в такъв случай калъфът само я задържа, нещо, което е съвсем противоположно на предназначението му. Преди да напуснем Порт Моресби, заместихме попътния кливер с кливер № 2, по-малък, по-плътен и съвсем нов.

В осем часа вечерта продължихме пътя си. Местното течение ни тласкаше на запад и ние се движехме знаменито, с един хубав ветрец. В полунощ забелязахме светлината на Брамбл Кей и след един час взехме курс към Стефенс Айланд и „входа на Блайг“.

На 12 септември, петък, видяхме светлината на Стефенс Айланд и цялата сутрин плавахме с доста голяма скорост сред група от малки островчета с очарователни, окичени с палми брегове: мечтата на корабокрушенеца. Минахме на изток от Далримпл, на запад от Ренел, после — от Арден Айланд. В единадесет часа заобиколихме Робертс Айланд. Морето тук имаше само десет-двадесет разтега дълбочина и беше с великолепен тюркоазен цвят. Движехме се под четирите долни платна и тъй като течението се чувствуваше по-силно, гледахме да плаваме колкото се може повече с нос във вятъра. Морето бе относително спокойно и плаването — приятно.

На обед бяхме пред прага на самия Торесов проход. През него криволичи един естествен канал, който е изучен, сондиран и препоръчан. Това е Големият североизточен канал, този, по който щяхме да се впуснем. Посоката му е от североизток към югозапад и това дава възможност на кораба, идващ от изток, да продължи пътя си, без да му пречат отблясъците на слънцето. За да имаме всички шансове на своя страна и за да не се окажем в него посред нощ, ние потърсихме несигурното убежище на Кокоанут Айланд, за да се закотвим там до сутринта. Сред лъчезарната обедна светлина Кокоанут Айланд приличаше на картина, изрязана и залепена върху син фон, който се съзираше през стъблата на палмите. Жербо се бе закотвил тук, също и Бернико. Те се бяха оплаквали много от него. Това е най-добрият от редките по тези места пристани, защото тук няма подходящи. Хвърлихме котвата на осем разтега дълбочина. Духаше силен кос вятър и ние здравата се люлеехме.

Прекарахме следобеда в различни поправки. Лугри от остров Търсде кръстосваха из околността. Тези едномачтови гемии се занимаваха главно с търсене на бисери, но ловяха също така трепанги и трошю. На здрачаване те идваха една по една да се закотвят тихо под вятъра на Кокоанут и ние видяхме лодките им да сноват до брега, но не проявиха любопитство и не се приближиха до нас. Когато плавахме на лов за раковини или за риба, по дъното често виждахме трепанги. Тези морски плужеци приличат на дебели, черни кървавици. Изсушени и стрити на прах, те представляват една много ценена от китайците подправка. Трошю пък е раковина, която образува по-долнокачествен седеф, използван за правене на копчета.

Не ни се искаше да спускаме лодката за такава дреболия и се задоволихме да разгледаме острова с бинокъл. Туземците бяха облечени почти по европейски. Бяха запалили огньове по брега. Децата си играеха във водата. Виждаше се една черква в строеж. Нямаше нищо истински живописно или привлекателно.

В събота, 13 септември, в седем часа направихме сбор на палубата. Всички условия изглеждаха най-добри: великолепно време, хубав вятър, слънце в гърба, течение, което носеше в нужната посока доколкото поне можехме да знаем, защото упътванията са забележително неясни по отношение теченията в Торесовия проход. След внимателното им преглеждане човек е принуден да си извади заключение, че единственото положително нещо е, че теченията са недостатъчно проучени и посоката им е променлива. Но все пак най-общоизвестното се движи към запад с възхитителна снизходителност.

Изтеглихме седемдесет и пет метра котвена верига звено по звено. Здраво се държахме за дъното, не можехме да се оплачем. Сякаш в същото време изкачвахме и част от острова. Най-сетне се показа котвата с малко изкривен щок. Коралът е твърдо вещество и създава големи затруднения при закотвянето. Вдигнахме кливера, стаксела и грота. Духаше жесток вятър и морето бе развълнувано. Всички бяхме заети и в този ден и дума не стана за дежурене. Всички очи бяха мобилизирани в услуга на бдителността. Капитанът почти непрекъснато държеше кормилото. През този ден Фред и той може да са слезли и изкачили по стълбата най-малко сто и петдесет пъти, от щурвала до масата с картите и обратно.

Заобиколихме Бет Рийф не без затруднения и на по-малко от петдесет метра. Отначало взехме фара за кораб поради странната му метална конструкция, но постепенно рифът се появи, масленозелен, с пенливия гребен на прибоя. Течението към запад бе така мощно, че трябваше да се движим с все по-остър бейдевинд, защото то ни тласкаше върху рифа със сила, която надминаваше всякакви очаквания. Най-сетне го избиколихме и отминахме, за да сме спокойни откъм високите дъна, като завихме на запад и взехме по-удобен курс. Кокоанут Айланд се губеше назад, но ние не можехме да си позволим да го гледаме как изчезва. Пред нас и откъм двата борда един след друг се появяваха острови с различна височина.

Взехме курс С 80 3, за да минем между рифовете, наречени Бет и Сю. После — на запад, за да минем на юг от Найнпин Рок, Пол Айланд, Бърк Айланд. Ернест Айланд, Садл Айланд — всеки остров беше ориентир, указател по нашия криволичещ, но строго определен път. „Когато видиш Пол — ми казваше Фред съвсем сериозно, — ще можем да се насочим право към Ернест.“ И аз търсех Пол много прилежно. Правехме безброй определяния на местоположението. Като избягвахме една скала оттук, високо дъно — оттам, като променяхме на всяка миля положението на платната, ние си пробивахме път с голяма скорост. Вятърът бе много силен и течението — бързо, така че ние се носехме със седем възела, а може би фактически и с десет. Тази увличаща бързина в подобен лабиринт бе нещо свръхчовешко. Всичките ни нерви бяха обтегнати, както при извършването на някоя трудна и рискована работа, подсилена от опиянението на скоростта. Само да бяхте видели Найнпин, малкото островърхо островче, високо шест метра, съвсем само в разпененото море, което профуча откъм десния ни борд. Добре е в такива моменти да имаш капитан, уверен в себе си и познаващ основно възможностите на своя кораб. „Ому“ правеше впечатление на полудив кон, тръпнещ, владян от ръка, която го разбира. И наистина преминаването на този проход изискваше голяма подготовка.

За да пресечем по-пряко, ние тръгнахме по друг, не по следвания от големите кораби път и напуснахме Големия североизточен канал. Между обед и тринадесет часа минахме на север от Дъбъл Айланд, после едно кратко, почти безопасно разстояние ни позволи да си отдъхнем и ни докара на един час от изхода. Откъм левия борд, много далеч, Австралия показа крайче земя, обвито в мъгла, и най-северните си острови: Принц Галски, Хорн, Хамънд, Уенсде, Търсде, Фрайде. Каква жалка липса на въображение^[3] са проявили пионерите, които са ги открили и назовали с тези имена! На десния борд — островите Банкс и Мюлграв. Между тези групи от острови имаше дълги рифове, образуващи няколко канала. Отначало ни се щеше да минем по един канал на север, наречен Симпсън Чанел, който бе широк една миля и нямаше препятствия. Но този път не бе препоръчан и рифовете се подаваха само с три метра при нисък прилив. Тъй като пристигнахме при висок прилив, избрахме канала на Галския принц, който е най-използваният. Той бе сложен, но добре маркиран и пълен с ориентирни точки.

Навлязохме в него стремглаво. Благоприятният и твърде постоянен вятър продължаваше да духа със сила 5 бала и морето бе извънредно развълнувано. Със същата стремителна бързина избягнахме пясъчните наноси при Бересфорд, забелязахме шамандурата над рифа Нортуест откъм десния борд, отминахме с пълна скорост рифа Хууд, близо до Уенсде Айланд. На зеления хълм горяха растителни остатъци, от които идваше полъх от приятен и носталгичен мирис. Изскочиха Хамънд Рок и Мека Рок, скалисти зъбери, готови да ни разкъсат.

Морето, носено от вълнението, подгонено от вятъра, нахлуваше в канала, като ни хвърляше пред себе си с неудържима сила, която ни отклоняваше рязко встрани. Имахме впечатлението, че напредваме върху хъркащ пумпал! Щурвалът се въртеше като рулетка в казино, за да изправя тези непредвидени и властни движения. Но това бяха последните препятствия: в 4 часа и 50 минути бяхме на юг от шамандурата на Харисън Рийф и излязохме от канала на Галския принц, за да навлезем в Арафурско море, в Индийския океан.

Капитанът, когото мисълта за Торесовия проход тормозеше от Панама насам, благоволи да отстъпи кормилото на Мико и изпусна въздишка със сила 10 бала.

Бяхме прекарали един съвършен ден. Разписанието ни бе напълно задоволително, приливът — в наша полза, времето — хубаво, вятърът — носещ и силен и напоследък слънцето бе достатъчно високо в небето, за да не пречи. Зад гърба ни бе останало едно от най-опасните места в света по отношение на корабоплаването. Внезапно отпуснали се, ние се почувствувахме изпечени от слънцето, осолени от водния прах и извънредно ентусиазирани. Изрових една бутилка „Сотерн“ (от нашите приятели Арго), за да отпразнуваме събитието. То напълно си струваше труда.

Торесовият проход, макар че е най-неприятното място, все пак крие една изненадваща красота. Не много дълбоката вода има богат зелен цвят, който контрастира със синевата на небето, и е осеяна от малки островчета с бели брегове. За зеленина служи декоративната палма. Понякога самотна гемия издува платната си. Много растителни отпадъци плават по морето. Виждат се гмуркащи се костенурки. Жълти змии, дълги метър и половина, лъкатушат до самата повърхност на водата. Малки птичета с преливащи цветове и тънки опашки оживяват въздуха, един лек и свеж въздух, тръпнещ от светлина.

Наслаждавахме се на този чудесен „Сотерн“, истинско творение на изкуството, и си възстановявахме някои спомени, като в чест на Мико се спирахме на неколцина по-забележителни личности от нашите спирки. Следобедът завършваше спокойно. Минахме на север от Буби Айлънд и взехме курс на югозапад в продължение на четиринадесет мили, за да минем по-далеч от някакъв пясъчен нанос, който бе посочен, но чието положение бе съмнително. После — на запад, в посока на кораба-фар Карпентерия. За цял месец имахме пред себе си хубав, свободен океан, чист от всякакви рифове. В три часа сутринта, когато забелязахме Карпентерия, вдигнахме двойните стаксели и завързахме румпела. Най-сетне можехме да си отдъхнем.

Всички добри автори — Бернико, дьо Бишоп, Робинзън и пр. — са единни в хвалебствията си за времето, което са имали в Арафурско море, като същевременно се оплакват малко от липсата на вятър. За нас морето също бе твърде благоприятно. Плавахме с привързан румпел, при чудесна температура, всичко бе съвършено спокойно под слънцето или през нощта, под последната фаза на луната. Мико се учудваше извънредно много на този начин на плаване — без кормуване. Той се стараеше да върши работата си на помощник. Беше добродушен, услужлив, непретенциозен и внесе на борда един нов елемент, който укрепваше другарството ни. Той бе човек, който още не бе слушал разказите ни, не бе виждал снимките ни, нито участвувал в игрите ни. Можехме да разменяме с него спомени, впечатления и сведения. Фред не беше вече сам в каютата, когато всеки лягаше на кушетката си, защото Мико спеше на дивана, а в дни на силно люлеене — до дивана, на пода. Освен това Мико играеше на карти, нещо, на което дотогава никога не бяхме се съгласявали нито Луи, нито аз, и всеки следобед двамата приятели плющяха картите, като вдигаха голям шум. Фред имаше ром, а Мико не притежаваше нищо, освен един остров, в който захарната тръстика е главното производство. И така Фред предложи на Мико да го научи да играе на рами, със залог чашка ром на игра. Много силен на карти, той се виждаше как вече пристига на остров Мавриций, влачейки задлъжнелия до шия Мико, чийто дълг ще надвишава няколко десетки литра местен ром. Но зле си беше направил сметката: на Мико, по липса на знания в тази област, така лудо му вървеше, имаше такъв постоянен и необикновен успех, че това предизвика възхищение. Той печелеше всичко, което пожелаеше. А Фред беснееше, като гледаше как това наивно момче щедро дели с него собствения му ром, който току-що бе спечелило.

През нощта на 15 срещу 16 септември дежурехме всеки по един час при заобикалянето на нос Весел, в Северна Австралия.

Срещахме много от тези малки морски змии, нашарени на жълти и черни ивици, които бяхме виждали край Фиджи и Нова Гвинея, а също и цели флотилии от една разновидност мекотели с форма на бели дискове, големи колкото петфранкова монета и обкръжени с ореол от ресни. Извадени от водата, тези ресни придобиваха хубав яркосин цвят.

Видяхме как морето постепенно се покрива с планктон. Той се движеше бавно по повърхността на грамадни, жълти провлачвания, като позлатени реки, ивици от златен прах, съставени от милиарди клетки. Въздухът бе напоен с неговата силна йодова и лютива миризма. Когато черпехме вода, кофата бе пълна с жълтия му прашец. Заехме се да го ловим, но нямахме необходимите снаряжения. Мико опита най-напред с калъф от възглавница, който веднага се скъса. После черпехме кофи вода и ги прецеждахме през кърпа. Събрахме планктона с малка лъжичка в дъното на кърпата. По този много бавен начин, след двеста-триста кофи вода, извлякохме малко в дъното на една чаша. Той представляваше сиво вещество със силен морски мирис, с приятен вкус, доста лютиво, по-скоро пиперливо, и много хранително. Съжалявахме, че нямаме с какво да го ловим по-бързо и в по-големи количества. Фред и Луи се мръщеха, но Мико и аз с удоволствие го ядяхме върху бисквити. Сандвичите с планктон ни се сториха по-вкусни, по-фини и по-пикантни от тези с хайвер! Всред тези реки от планктон плуваха малки медузи, като разтворени чадърчета под златен дъжд. Но вятърът с всеки ден ставаше по-тих и доближавайки се до Тиморското море, навлязохме в зона с подлудяващо затишие. Палубата изгаряше под краката ни и ние взаимно се обливахме с кофи вода. Дълбоко затишие ден подир ден. Как да обясня, как да ви накарам да почувствувате ужасната съдба на този стихнал кораб, загрижен да продължи пътя си? Капитанът, чието здраве не бе твърде блестящо и който гореше от желание по-скоро да се измъкне от Индийския океан, късаше нервите си и гризеше пръстите си. В продължение на дванадесет дни вместо вятър имаше серии от малки полъхвания, едва доловими, умиращи с появата си, точно толкова, колкото да ни накарат да се заловим с вдигането на платната и да образуват едно бавно вълнение, което ни люшкаше и караше гиковете да удрят с непоносим шум. Ох, колко излишен беше този слаб вятър!

През това време ние се занимавахме. Прекарвахме дълго време да наблюдаваме в бистрата вода обитателите на това твърде гъсто населено море. Ловяхме с тризъбец и с въдица дребни кадифени черни рибки, чиято глава бе украсена с извито рогче и които, изпържени, бяха много вкусни. Готвех с разполагаемите продукти малки странни ястия, които екипажът украсяваше с хубави имена и поглъщаше с благосклонност, породена от хубавия апетит. В лицето на Мико срещнах братска душа: той като мен обичаше ориза и можеше да изяжда всеки ден големи количества от него. Другите двама въздишаха по националните си картофи, които за съжаление липсваха в Тихия океан.

Всяка вечер слънцето се плъзгаше полека в морето като топка от холандско сирене, оставяйки без никакво облаче, съвсем гладко небе с кайсиев цвят. На два пъти видях да блясва един зелен лъч, точно в момента, когато слънцето изчезваше, когато никакъв облак не помрачаваше хоризонта и видимостта бе съвършена. Не зная дали това бе прочутият „зелен лъч“, но все пак той имаше неоспоримо изумруден цвят и бе изключително блестящ.

Бихме могли да се радваме на това положение и то да ни се харесва, защото времето бе чудесно. Нищо не ни липсваше и живеехме като щастливи деца на равна нога с природата, нищо не ни привличаше другаде. Но времето напредваше и всеки ден изостряше безпокойството ни, като утрото се съпътствуваше от девствено чисто небе и неумолимо жарко слънце. Моторът работи два дни, после газьолът се привърши и ние се оказахме отново сред класически тихото море, леко полюшвайки се.

Намерихме трупа на гущерчето, целият изсъхнал, в един ъгъл.

Затишие и пак затишие. Горещо и отново много горещо. Ние буквално се влачехме. Но все пак обедното измерване ни поставяше няколко мили по-напред, тъй като течението ни тласкаше в необходимото направление. Без него не зная как бихме се измъкнали от този адски кръг.

По принцип винаги имахме пусната въдица, която се влачеше след нас. Веднъж една акула я налапа, като откъсна примамката и телта. След това я видяхме да плува зад кораба. Скоро съоръжихме куката за акули, като за примамка сложихме съдържанието на една консерва от говеждо, завързано в парче червен плат на цветя. Но този път тя не се излъга, защото сигурно лъжицата, която бе глътнала, й пречеше в стомаха. Изпитвахме кратки моменти на радост при минаването на стада от делфини, тези игриви и весели животни, така приятелски настроени към моряците.

Водата фосфоресцираше особено силно в осеяната със звезди нощ, сякаш бе запазила частици от светлината, която така щедро падаше през целия ден. В нашата бавна бразда, цялата обсипана с малки светлинки, плуваха някакви продълговати конуси с много жива зелена светлина. Понякога те се събираха на групи и представляваха чудесна гледка, като бенгалски огън във водата. Инстинктивно от устата ми излизаше избликналото възклицание. Никога не успях да узная какво беше това.

Една вечер на запад видяхме платноходен кораб, който пресичаше пътя ни и се насочваше на североизток. Отбихме се от пътя, за да го разгледаме по-добре, и се разминахме приблизително на четвърт миля. Беше гемия, вероятно малайска. Ние я изгубихме постепенно от поглед в ярката бакърена светлина на залязващото слънце. Тя се отправяше вероятно към остров Роти, чието очертание се забелязваше много смътно откъм десния борд. Не бяхме далеч от Тимор. Като гледахме как се изнизва в затишието скъпоценното ни време, ние сериозно си задавахме въпроса, дали не е по-добре да се отправим към Коепанг с остатъка от газьола. Не ни липсваше желание да отидем да видим Зондските острови и целия този романтичен малайски архипелаг, едно изкушение повече в списъка на всички онези, на които трябваше да устоим, за да успеем. После можехме било да дочакаме следващия сезон, за да се спуснем към Мавриций, било да променим маршрута си и да се приберем през Червено море, което никак не ни се искаше. Червено море криеше известни опасности за малкия платноходен кораб. Във всеки случай предстоеше ни да вземем важно решение. Трябваше да прибавим и това, че нямахме виза и знаехме, че новата индонезийска власт е твърде придирчива. Капитанът бе много нерешителен. Но от време на време, сутрин или обед, идваше неизвестно откъде един малък ветрец, една „котешка лапичка“, както казват англичаните. Зарадвани, ние вдигахме бързо колкото се може повече платна, настъпваше оживление. Надеждата веднага се възстановяваше. Проявявахме търпение. Вятърът спадаше и отново започвахме да говорим за Коепанг.

Но все пак, не зная как, много бавно, подпомогнати от течението, ние се влачехме вяло към запад. Единадесет дни се протакаше това състояние. А Фред продължаваше да получава знаменит бой на рами, като изхождаше от принципа, че е по-добре да те пердашат на карти, отколкото никак да не играеш. За развлечение Фред и Мико говореха за Таити и за жените, двете вечни теми, и се мъчеха да се убедят един друг, че са истински Казанова. Бедният Луи, той пък се грижеше за развитието и подобряването расата на циреите, за които потенето, горещината и нервното напрежение бяха извънредно благоприятни. Не знаех какво да правя, за да му помогна.

На 29 септември (това бе паметен ден) към седем часа сутринта ме събуди някакъв необикновен шум. Мигновено си припомних различните свойствени на борда шумове. Не, този не ми бе познат. Станах и излязох да хвърля поглед към въжето за простиране на дрехи, което ни служеше понякога за пускане на въдица в браздата. Предпазната й връв се бе скъсала и въдицата се обтягаше до крайност. С намерение да изненадам мъжкия елемент на борда и да се покрия със слава преди закуската започнах да я изтеглям постепенно. Не бяха нужни и пет минути, за да си дам сметка, че това начинание надминава силите ми.

— Луи, Луи! Ела ми помогни, улових риба!

Капитанът дойде по пижама, като търкаше очи, я взе въдицата от ръцете ми, докато аз бързо изтеглих витлото на лага…

— Но, дявол да го вземе, това е акула!

Акула, акула! Този вик бе достатъчен, за да събуди Фред и Мико, които притичаха и ето че четиримата се заблъскахме върху юта, по-раздвижени от гнездо с мишки, а Талоу, останал долу, бе недоволен и възмутен, че го държим настрана. Фред взе въдицата от ръцете на капитана и започна да мори нашия улов, който впрочем показа примерна благосклонност. Акулата плуваше нехайно точно под повърхността на водата ту към левия, ту към десния борд, сякаш учудена от това, което й се бе случило. Тя бе ленива, уморена от живота. Никаква ярост. Щом усетеше съпротива, гмуркаше се най-сетне и правеше няколко случайни и неубедителни движения, за да се освободи. С една дума, нашата акула не се поддаваше на играта. Това не ни попречи да тропаме с крака и крещим като червенокожи. Като не желаеше да изтегли на борда жива акула, капитанът дойде, въоръжен с ловна пушка, калибър 12, и зачака животното да се появи достатъчно близо. Фред продължаваше да дърпа постепенно. Аха, ето я! Тя показа муцуната си на повърхността, на десет метра от нас и „дан!“ — право в главата. Капитанът, Фред и акулата четири пъти подновяваха това добре съгласувано действие и когато тя престана да се дърпа, притеглиха я до корпуса. Мико заби куката в нея и я изтегли, след което рибката-пилот се оттегли, тъй като обстоятелствата се промениха.

Място не си намирахме от радост. Откога желаехме да уловим акула. Винаги сме имали амбицията да заковем опашката на някоя на края на бушприта, обичай, възприет някога на големите платноходни кораби, за да има вятър в платната и пътуването да е благополучно. Акулата беше синя, дълга приблизително два метра. Разгледахме я основно, с онова удоволствие, което се поражда от възможността спокойно да се пипа обезоръжено опасно животно. Снимахме я. Възхищавахме се на плавника й и преброихме зъбите й. Отрязахме опашката й. Месото на синята акула не е много крехко, а добре известно е, че морякът има вродено отвращение към „Лези Джек“ („Ленивия Джек“). Катурнахме останките й в морето за назидание на малките й приятелки.

Тя ни остави тема за разговор за през целия ден и опашката си като талисман. Сигурно този талисман е бил доста могъщ, щом като още на следния ден вятърът се надигна и се задържа. Чувствувахме се като гмурци, които се издигат към повърхността. Капитанът свирукаше. Удоволствие беше да се кормува и едва смеехме да отворим уста, страхувайки се вятърът да не стихне. В такива моменти трябва да се действува така, като че ли го няма, и особено никак да не се говори за това.

Излязохме от Тиморското море и минахме на юг от Бали с мъка в сърцето, че сме толкова близо до него, без да можем да спрем там. Най-сетне се движехме.

Морето се развълнува и хубаво ни разтърси. Какво пък! Важното беше да напредваме. Струваше ни се, че отново пътуваме, след дванадесет дни принудително безделие, че отново живеем по-енергичен живот, разпределен на дежурства, че всеки ден нанасяме на картата една сериозна точка, здрава, доста отдалечена от предишните. Внезапно разбрах образния израз: да имаш вятър в платната. Цялата атмосфера на борда се промени, а също и обстановката: имаше бели пасатни облаци и едно силно вълнение, което идваше от югозапад. То се сблъска малко с вълнението от югоизток и накрая бе погълнато от него.

Макар и лек, южният вятър се установи. Напускахме решително зоната на затишията.

Внезапно обикновеният стаксел се свлече сам: кренгелсът се бе изтрил. Никога не бяхме правили кренгелси и едва след много разисквания и с помощта на няколко книги Луи го смени.

При великолепно време и хубав вятър ние минахме доста на юг от Ява. Започнахме да изминаваме нашите сто до сто и четиридесет мили на ден и Луи изчисли, че при този ход за десет-дванадесет дни ще стигнем Кокосовите острови, даже без голямо закъснение по разписанието ни. Тази мисъл сама по себе си бе опияняваща, въпреки че с това силно косо вълнение и наистина хубаво време, със съвършената синева от всички страни животът в морето бе великолепен и не бих сменила мястото си с това на Айфеловата кула, която намирам грозна, но забележително добре разположена.

Сякаш самото море се оживи отново. Виждахме много делфини. Говоря често за делфините. Те са мои приятели. Рядко от палубата на някой кораб може да се види нещо по-хубаво и по-забавно от стадо делфини. Човек би казал, че наистина си играят. Те единствени от морските животни нямат вида на ония жестоки хищници, които съществуват само чрез закона да изяждат или да бъдат изяждани. Те изпитват твърде симпатичната радост, че живеят. Срещахме и много морски птици. Големи и ярко блестящи, падащи звезди браздяха небето нощем. Преминахме 100-я градус ширина. Намирахме се приблизително на антимеридиана на Панама, нещо, което ни даваше представа за безбрежността на този Тихи океан, до който се бяхме доближили тук и който едва отскоро напускахме.

Във вторник, 7 октомври, вятърът се засили и ние вдигнахме двойните стаксели, все със същото, като по поръчка време. Люлеехме се великолепно (това се подразбира винаги), но люлеенето е едно от тези хубави, нормални и ритмични движения, които накрая стават така присъщи и близки, че ни карат да забравяме, че има хора, живеещи, без да се люлеят. То ни принуждава да мърморим, да ругаем понякога, уморява след време, но не предизвиква неприятното отвращение, лошото настроение, идващо от грубото килово клатушкане.

В четвъртък, 9 октомври, вятърът задуха на североизток, нещо, което бе свръхрядко за тези места, което ни причини безпокойство. Но барометърът скоро се вдигаше. Трябва да кажа, че, общо взето, при тропиците той не е много необходим, защото всеки ден се качва и слиза във вид на една редовна и подновявана крива. Само при наближаването на много лошо време той спада сериозно и тогава престава да изписва добре познатата ежедневна крива.

Наближавахме Кокосовите острови. Щяхме да проверим по блестящ начин какво струва навигационното изкуство на борда на „Ому“. Кокосовите острови (Килинг) са в действителност група от много ниски атоли, като най-издигнатата им точка е едва на три метра, плюс двадесетина метра височина от кокосовите палми. Те са загубени посред океанската самота, някаква съвсем мъничка точка върху картата, на шестстотин мили от най-близката суша, на три хиляди мили от Порт Моресби, видими при ясно време едва от пет-шест мили. След прекараните тридесет дни в океана трябваше да се прицелваме точно, за да не пропуснем тази нищожно дребна мишена. Но нашите момчета бяха на необходимата висота. Още същата вечер забелязахме отблясъците на огън, който не бе нанесен на картата, вероятно този на новопостроеното летище. Бяхме на двадесет мили от островите и за през нощта легнахме на дрейф. Вятърът стихна след един странно оранжев залез. Но на сутринта времето бе чудесно и лек ветрец издуваше платната. В осем часа видяхме първите кокосови дървета. Приготвихме на палубата голямата котва с обикновен щок, която е по-добра от тази на Денфорт^[4] за кораловите дъна. Преоблякохме се набързо и почистихме малко каютата.

Читателят може да си представи възхищението, което почувствувахме след един месец, прекаран по море, пред това изникнало из водата островче, с тези зелени палми, крайбрежието, лагуната, която искреше с пенливите си вълни на прибоя! Бяхме онемели от щастие, вцепенени от този преход с толкова уморителна бавност. При това, общо взето, нямахме голямо закъснение, тъй като през последните дни успяхме да покрием изоставането.

Различните атоли се отделяха един от друг. Виждаше се проходът. Събрани върху предната част на палубата, Фред, Мико и аз си представяхме какво ни очакваше. Едно от очарованията на пътуването е именно тази неизвестност на края на всеки преход. Има ли нещо по-красиво, по-вълнуващо от острова, който се появява в далечината? Това сигурно е най-завладяващият момент, този, който оставя въображението съвсем свободно и възкресява изведнъж всички представи от детството.

Транспортният кораб „Тиала“, който бе закотвен в залива, ни направи знаци, докато минавахме край него. Но ние не бяхме запознати с морза и не разбрахме нито една чертичка. Въпреки това поздравихме го бодро. Той беше пълен с войници от австралийската армия. По-късно узнахме, че били ни сигнализирали пътя, който трябва да следваме, за да влезем благополучно в лагуната. Тя беше грамадна — цял лабиринт от малки подводни рифове — и докато малко неуверено се опитвахме да се отправим безпрепятствено към един, посочен на картата пристан, ето че една моторница се отдели от брега. Идваха да ни посрещнат. Следвайки я, ние избягнахме няколко коралови образования и скоро се швартовахме удобно за една шамандура пред Дирекшън Айланд, където бе седалището на компанията Кебл Уайрелес (К.У.).

На Кокосовите острови нямаше административни усуквания: пристигаш, закотвяш се и Кебл Уайрелес те посреща радушно. Там прекарахме шест дни, шест запълнени дни, и би могло също да се каже шест нощи, защото едва ли може да се сметне, че сме спали… Просто се надпреварваха в поканите си. Кебл Уайрелес^[5], Адмиралтейството, австралийците, които бяха построили новото летище, всички се чувствуваха малко изолирани на своя атол и се показаха очаровани от внезапното ни появяване.

Кокосовите са една шепа от съвсем малки островчета, но за тях могат да се разкажат много неща. Освен Дирекшън Айланд, където бяхме закотвени, имаше също така Хом Айланд, където обитаваше Джон Клюни Рос, собственик на островите, Уест Айланд, където бе разположено летището, Призън Айланд, Пуло Гангса, който служеше за гробище, Саут Айланд и Хорсбърг Айланд. Всички те заедно образуваха Южните Килинг. Северният Килинг бе само един необитаем атол, върху чийто риф се намираха останките на германския кораб „Емден“, знаменития корсар от 1914–1918 г., който завърши дейността си там и който оттогава снабдява островите с тиково дърво и стомана.

Престоят ни в Кокосовите острови бе низ от „партии“, понякога въпреки волята ни, защото все пак имахме работа на борда. Но къде да намерим средство, за да устоим на устрема на всички тези млади хора от Кебл Уайрелес? Компанията имаше утвърдено име всред света на яхтите за далечно плаване поради безупречното си гостоприемство. Тази група от млади англичани прекарваше времето си на този райски остров във въздишки по своята Англия. Ние им казахме без заобикалки, че са луди. Нямало вода, нямало земя, зеленчуци, прясно месо… Какво от това? Имаше прекрасен климат, прозрачно лека светлина, равно крайбрежие около една от най-хубавите лагуни, която сме виждали. И особено, имаше безпределна свобода, пълна липса на каквото и да е съседство. Човек може да живее без риза, без обувки, без тридесетте хиляди спънки, които в градовете ви обхващат като някаква паяжина. Те не дооценяваха всичко това. Трябваха им кина, сняг, електрически светлини. Те тъгуваха за Лондон на тези острови, докато немалко лондончани биха платили скъпо, за да могат да прекарат тук отпуска си. Нямаше жени. Нито една. Това очевидно, по мнението на Фред, натежаваше във везните, но по мнението на много други можеше да бъде само едно допълнително положително качество. Още в първия час на пристигането си разисквахме въпроса, седнали на терасата на офицерския стол, при 30°, под сянката на кокосовите палми, върху една от които бе изрязано името „Курун“. Уталожихме едномесечната си жажда, като направихме широка дупка в запасите от бира на нашите домакини.

Последната ни баня със сладка вода датираше очевидно от Порт Моресби. Затова слязохме на брега, както всеки път с пешкири под мишница и с вид, че не смеем нищо да поискаме. Вкараха ни в колибата-баня, най-напред мен, а после тримата мъже. От това, което чух, разбрах, че и те като мен бяха извършили същата неуместна постъпка: това беше малайска баня. Фред, Мико и Луи, всеки в някаква си голяма глинена делва, пълна догоре, се сапунисваха грижливо и шумно, когато един от домакините ни дойде да попита дали не се нуждаят от нещо. Той щеше да припадне, като видя техните чистоплътни действия. Преценихме огромните размери на грешката си, когато научихме, че сладката вода на Кокосовите острови струва равностойното си тегло в уиски, защото се събира капка по капка, когато благоволи да завали, а ние сега бяхме замърсили едноседмичната им дажба. Бяхме направили баня на милионери. Вместо да седнем вътре, трябвало да черпим с един малък дървен черпак и пестеливо да поливаме главата си.

Излязохме от банята много по-бледи, било от срам, било от чистота. Дадоха ни опрощение предвид нашето непознаване на нравите и обичаите. Бяха добри момчета. Всичките имаха тази смесица от хлапащина и сериозност, която характеризира англичанина, особено когато е леко пийнал. Игрите, които предпочитаха, надминаваха всякакво описание поради пълната им безсмислица. Тук прекарахме наистина знаменити вечери, обикновено завършващи с разходки по крайбрежието и шумни прибирания с лодките.

Освен служителите от компанията на островите имаше и немалко австралийци, които довършваха въздушната база. Средният австралиец, общо взето, принадлежи към категорията на смелчаците, грубо поодялани с брадва. Големи любители на бирата, страстни картоиграчи и много весели, те бяха, въпреки доброто си сърце и щедростта си, доста грубички според разбиранията ни, с изключение може би на Роби, някакъв вид горила, твърде сериозен и с много черна брада, един от малцината, на които островът се харесваше. Хари готвачът беше по изключение едно приятно и учтиво същество, изпълнено с внимание. Изглежда, беше се привързал към мен и тъй като столът му се закриваше и се готвеше да напусне Кокосовите острови, той ми предложи куп продукти безвъзмездно. Едва не го задушихме в прегръдките си от признателност и колкото повече му благодаряхме, толкова повече и той ни благодареше, като ни уверяваше, че ние му вършим услуга. Един твърде внимателен Хари с простовата външност. Всичко, което искаше в замяна, беше да може да доведе няколко приятели на гости на борда ни. Те пристигнаха един следобед, петнадесетина души в лодка, претоварена с каси сухо грозде, ориз, брашно, макарони — необходимото, за да завършим пътешествието си, — като всичко това завършваше с добре опечена половинка от прасе. Изрядно примерни гости, те носеха бирата и уискито си за консумиране у нас. Всичко това се пръсна по палубата и се превърна в една изумителна „партия“, докато Фред и Луи се стараеха да изтласкат на заден план бутилките с уиски, което тези чудовища искаха да смесят с бирата. „Ому“ се наклоняваше към левия или към десния борд, според преместването на този непредвиден товар.

От друго поделение на Кралските австралийски въздушни сили пристигнаха като подарък газьол, петрол и скъпоценна сладка вода, а техни механици се трудиха цял един ден в отделението с мотора, като се погрижиха също и за генератора. И всичко това срещу една усмивка, малко разговори и привилегията да ни посрещнат в хангара, който им служеше за жилище. Отидох също и на Уест Айланд да разгледам летището на „Кантас“^[6], което служеше за спирка между Австралия и Южна Африка.

Кокосовите острови са били завладени преди приблизително сто и петдесет години от един член на шотландското семейство Клюни Рос, на когото впоследствие кралица Виктория ги дала в дължимата и подходяща форма. Настоящият собственик бе младият Джон Клюни Рос, обикновено наричан „царят на кокосите“. Тази оперетна титла се носеше от един млад, съвсем обикновен човек, съвсем бял, мълчалив, чийто незначителен вид криеше голяма енергия и способност да ръководи. Много грижливо възпитан в Оксфорд, той бе облечен като вас и мен, освен че на острова си никога не носеше обувки, заради което страхотно му завиждах. Той управляваше с голяма за възрастта си (25 години) зрелост едно от главните предприятия за добив на копра в света. Един неделен ден получихме покана да обядваме в Хом Айланд, в резиденцията му. Нашият приятел К. С. ни закара с моторница, която на няколко пъти се повреди. С радост установихме, че не само нашият мотор има дефекти.

Хом Айланд, както го сочи името му, бе запазен изключително за Джон Рос и неговия „народ“, приблизително двеста туземци от малайски произход, които живееха семейно в едно добре поддържано и подредено село. Там естествено имаше жени, но им бе забранено да напускат острова, а също така бе забранено и на който и да било да идва без разрешение или покана. Това бе твърде понятно, защото преди всичко Джон Рос бе у дома си и тази територия бе чисто лична; после, защото присъствието на няколкостотин австралийски авиатори и войници, а също и служителите на компанията, веднага би причинило голям безпорядък.

Бяхме приятно изненадани да открием след завоя на пътя една грамадна тухлена постройка, украсена с кулички и балкони в най-добрия едуардовски стил, съдържащ тридесет стаи, един грамаден хол, облицовани салони и една билярдна зала. Джон Рос, който наскоро се бе оженил за една нежна, руса англичанка, живееше там с младата си жена и една гувернантка. На трапезата ни поднесоха един „рижстафел“^[7], който бе незабравим поради изключителната си лютивост. Очите на всички ни сълзяха и тъй като само Мико имаше носна кърпа, то тя минаваше от ръка на ръка под масата.

Малайците от Кокосовите острови, по наше мнение (което е и мнение на Слокум и на Бернико), са измежду най-добрите строители на кораби в света. Ние посетихме флотата на Хом Айланд и останахме безкрайно възхитени от грижливата и съвършена изработка, а също и от качеството на използваните материали в строежа на „дугонгите“, малки, много бързи едномачтови корабчета, плитки и недаващи отклонение. Представете си по брега на лагуната един низ от хангари, образуващи истински музей от кораби, всички построени на място, повечето от тиково дърво, бронз и стомана, произхождащи от останките на „Емден“. От най-малкия дугонг, предназначен за младежта, до тримачтовата гоелета на собственика, като се мине през моторните лодки и гемиите, събиращи по островите копрата, всичките бяха безупречно поддържани, почистени, подслонени и подредени, закрепени за едно опънато въже. Истинско удоволствие. Джон Рос ни предложи да се върнем в Дирекшън Айланд с дугонг и при хубавия бриз, който духаше, плаването ни, разбира се, бе по-приятно, отколкото на отиване. Ние влачехме след себе си жалкия замлъкнал лаунч. Беше истинска радост да се движиш с тези малки корабчета, добре проучени за плаване по лагуната. Като стигнахме на борда, видяхме, че нашата шамандура бе потънала, но тъй като все още се държахме за нея, не се разтревожихме особено.

През нощта, четвъртата откакто бяхме край Кокосовите острови, от изток връхлетя буря. Бяхме се прибрали късно от Кебл Уайрелес и в седем часа сутринта още спяхме здравата всички, когато силни викове и удари по корпуса ни събудиха. Беше управителят на К. У., един достоен господин с очила, който приличаше на император Хиро-Хито, придружен от инженера и от един помощник, изпаднал в доста напреднало състояние на възбуда. Те бяха дошли да ни съобщят, че сме се отместили и че в този момент сигурно се намираме над трите им телеграфни кабела. Това бе истинска злополука: трите кабела представляваха основанието за съществуването на компанията тук и свързваха телеграфически една част на света с друга. За да ги поправят в случай на повреда, щеше да е необходимо да докарат от Англия кораб за поставяне на кабели, да платят на гмурци, да раздвижат цял един апарат… Щеше да струва няколко хиляди лири. Затова и компанията бе в тревога.

Валеше пороен дъжд и вятърът духаше със сила осем или девет бала. Явно бяхме отвлекли шамандурата и мъртвата котва. Намирахме се на двадесет разтега от брега, всред коралови образования, които се очертаваха много ясно по белия пясък, на дъното на бистрата вода. „Ому“ изглеждаше странно неподвижен в силното вълнение на лагуната и ние не закъсняхме да открием, че нашият кил опираше върху една широка коралова тераса. Тогава започнахме да споделяме безпокойството на компанията.

Управителят, все повече изпадащ в нервно състояние, изпрати двама малайски гмурци да разгледат положението. Стана ясно, че ние действително бяхме попаднали точно на трите кабела, които се съединяваха на това място. Нарочно да бяхме правили, не бихме успели така добре.

Той настояваше веднага да изхвърлим цялата котвена верига през борда и да се махнем незабавно от мястото на неговите възлюблени кабели. Луи категорично отказа. Управителят крещеше: „Кабелите ми! Кабелите ми!“ Луи викаше: „Корабът ми! Корабът ми!“ Под истинска завеса от дъжд и вятърът, който ни караше да крещим, сцената беше епична. Капитанът малко се тревожеше при мисълта за щетите, за които можеха да го държат отговорен, но в този момент пред него стоеше задачата да спаси своя кораб и тя изцяло го поглъщаше преди всичко друго. Той изпрати най-напред гмурците отново да отидат да проверят във водата положението на мъртвата котва. Тя бе захапала в края на кораловото образование и държеше здраво. Иначе щяхме да сме изхвърлени вече на брега. За момента не рискувахме нищо, но да се пуснем от мъртвата котва означаваше да напуснем корала и да се окажем върху крайбрежието. Трябваше да се действува бързо. Управителят тичаше от кърмата към носа, простенваше всеки път, когато помислеше за кабелите си, и ни умоляваше да се махаме по какъвто и да е начин. Луи ни изпрати, Фред и мен, да извадим „кабелчето за извънредните обстоятелства“, едно манилово въже от 20 разтега и 30 милиметра в диаметър, оставено в дъното на трюма, докато той самият се зае да пусне мотора. Той тръгна при третото натискане на стартера. Не мотор, а истински ангел! Мико приготви голямата котва, нави кабелчето на бака и капитанът изпрати един от малайците у нашите приятели австралийци, за да ги помоли да дойдат да ни помогнат със своята моторница. Не се знаеше какво може да се случи.

Когато тя пристигна, танцувайки върху вълнението, ние вързахме едно швартово въже за мъртвата котва, отпуснахме веригата и двама гмурци отидоха да отвинтят скобата на потъналата шамандура. Отвързахме швартовото въже, корабчето се поколеба, плъзна се по корала и освободено, започна да се носи странично към брега. Моторът бе пуснат с пълна скорост напред, заплувахме в зигзаг между кораловите образования и, щем-не щем, се насочихме в групата на плувците. Нямахме друга възможност и за щастие те се разпръснаха навреме. Като стигнахме в по-дълбоки води, ние се закотвихме с две подсилени котви. Беше станало обед, когато свършихме тази маневра. Пропуснахме закуската и дъждът бе проникнал до костите ни. Ето с какво можеха да се напълнят резервните бидони на Кокосовите острови. Но днес, благодаря, не ни трябваше друга баня. Раздадохме на малайците по чаша ром и… по една риза. По време на това пътешествие направихме наблюдение с голяма научна стойност: тъмните раси имат предпочитание към светлите ризи. Мъжките, разбира се.

Прекарахме една част от следобеда да се чудим дали могат на законно основание да ни държат отговорни за евентуални щети. По-късно узнахме, че не могат. По времето на чая управителят отново се появи, на посещение за сдобряване. Той ни покани на вечеря, която бе твърде добра, като се има предвид британският характер на мястото и доста скромните му източници.

Англичаните, даже ако са върху пустинен остров или в някое ескимоско иглу, за вечеря се обличат официално. Луи се появи в облекло, което ни се струваше много официално и което на тях им се стори съвсем жалко, защото с безкрайно чувство за мярка, но много настойчиво управителят го избута в стаята си, откъдето, очарована, го видях да се появява облечен в бяло от главата до петите, с връзка, обръснат, ондулиран, със сведен поглед, съзерцаващ на всяка стъпка копринените чорапи и чудесните обувки. Управителят изглеждаше горд от своето дело, а пък аз от шест години не бях виждала мъжа си толкова красив. Точно от деня на нашата сватба, на която не беше даже в бял костюм.

За голямо облекчение на двете страни при прегледа кабелите се оказаха непокътнати. И трите бяха действително под нашия кил, но всеки от тях лежеше в лек улей в корала. Това беше един шанс срещу хиляда. На сутринта времето бе все така лошо и ние напуснахме борда само заради прощалната вечер на Кебл Уайрелес, толкова шумна, колкото можем да си я представим. Това е номер, който препоръчваме на всички мореплаватели: разгласете нашироко вашето заминаване. Набавете си след това няколко дни с такова време, че даже свекърва си да не пуснеш навън, така, че да можете да отлагате заминаването си от ден на ден, като всяка вечер ви канят на малка прощална „партия“ с танци. Това е най-добрият начин да напуснете една спирка напълно уморени.

На 16 октомври, при заминаването, от тези прекалени забавления главата на Фред бе готова да се пръсне. Напускахме със съжаление красивата лагуна на Кокосовите острови, където оставяхме само приятели. Щяхме да поддържаме връзка с тях благодарение на станциите, които Кебл Уайрелес имаше в други страни. Навсякъде от сега нататък щяхме да пристигаме, предшествувани от едно съобщение, изхождащо от Кокосовите острови и отправено до местната Кебл Уайрелес: „Съобщаваме близкото посещение на двумачтовата яхта «Ому». Посрещнете ги добре. Окажете им възможното съдействие… и пр., но внимавайте за вашите кабели!“ В момента на заминаването те подариха на капитана един малайски ятаган, изработен на място от дървото и стоманата на „Емден“, в ножница от същото тиково дърво.