Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (16)

Глава петнадесета
Второ прекосяване на Атлантическия океан

Оставили зад себе си Индийския океан и нос Добра надежда, успокоени от престоя в Южна Африка, Луи бе писал съвсем искрено на родителите ми: „Атлантикът е отново пред нас, сега вече плаването е сладкиш“. Той мислеше за хубавия ни преход от Канарските острови до Барбадос. Но сладкишът, който ни очакваше, се оказа малко несмилаем.

Разбира се, този път не ставаше дума да вържем румпела и да си караме спокойно живота. Но имаше голяма вероятност за югоизточника до момента, в който щяхме да се възползваме от североизточните пасати. Предстоеше ни да преминем Зоната на теченията, а това обещаваше, както край Панама, няколко дни мръсно време. След което всичко щеше да бъде много лесно.

От 9 до 16 април плавахме под двойните стаксели при много топло време. На моменти вятърът стихваше и преваляванията бяха чести. Всеки дъжд ни караше да излизаме като охлюви от черупката си, за един душ със сладка вода. Дневните ни разстояния бяха средни: 50–60 мили, не повече. После вятърът задуха от североизток, понякога силен, понякога лек, но постоянен. Ние се движехме под три долни платна и се чудехме дали вече не е настъпило началото на пасатите. В такъв случай Зоната на теченията се бе оказала много къса и снизходителна. Тези няколко превалявания, различните повеи, които ни бяха карали постоянно да се занимаваме с платната, никак не можеха да се сравнят с четирите дни, в продължение на които „Ому“ бе танцувал в Тихия океан върху силно вълнение и под непрекъснат дъжд. И все пак беше именно така: бяхме вече в пасатите, по-рано, отколкото предвиждахме, и Зоната на теченията бе минала почти незабелязано. Пресякохме Екватора. Постепенно Полярната звезда се изкачи на хоризонта, като замести Южния кръст. Сигурно беше свършено вече с тези скъпи двойни стаксели. Проснахме ги върху рубката, изсушихме ги, сгънахме ги и ги прибрахме в сандъка за платната. Сигурни вече в нашия североизточник, ние вдигнахме също така и кливера.

Движейки се най-близко срещу посоката на вятъра, „Ому“ плаваше чудесно. Разберете ме добре: бяхме учудени въпреки всичко, защото всичко спомагаше да направи от него кораб, който да не върви добре срещу вятъра. Той е двумачтова яхта, с гафелно стъкмяване. Всичко в него е тежко и пресметнато да излезе здраво. Формите му подхождат за открито море и носещ вятър. И действително в по-малките морета — в Средиземно море, Ламанш, — той не блести особено когато трябва да се качва във вятъра. Но дайте му океана, простор, силен бриз и даже развълнувано море, той ще докаже великолепно качествата си. Още веднъж „Ому“ спечели уважението и доверието ни. Ежедневно изминавахме сто и тридесетте си мили, и то със завързан румпел. Носът бе постоянно закрит от воден прах, морето удряше бушприта с вибриращ шум и от целия му корпус се чувствуваше усилието на кораба, който се трудеше и бореше. Клатехме се килово. Даже при добра скорост клатенето винаги дава впечатление за тежък труд. То е неприятно, уморително движение. И тримата бяхме съгласни, че предпочитаме пред него бордовото люлеене, па макар и да е най-силното. Това люлеене от две години го имахме в краката си и в кръста, а сегашното килово клатене, към което още не бяхме свикнали, създаваше впечатлението, че се удряме в стена.

Този път наистина беше началото на края, тропиците действително бяха вече минало. Всичко се бе променило. „Ому“ се накланяше към левия борд и когато се движехме, трябваше да се задържаме с всички сили: всяко действие предизвикваше разход на голяма енергия. От своя страна намирах, че това положение е ужасно. Но от палубата бе хубаво да се гледа как „Ому“ си пробива път със забиващ се във вълните бушприт, сред снопове от воден прах с така добре нагодени платна, че пътувахме, без да държим кормилото, право на север, като по някаква линия. Бяхме неотстъпно придружавани от две морски ластовици, които се въртяха наоколо, на лов за храната си. Тъй като палубата бе постоянно под вода, трябваше да държим люковете затворени, въпреки хубавото време. Това беше увличащо, яростно, изключително плаване. И безкрайно завладяващо. Телата ни се клатеха с „Ому“ и никакво друго занимание не ни трябваше, освен да плаваме, да плаваме…

Видяхме луната обкръжена от съвършено сияние, явление, което, мисля, е твърде рядко и без съмнение странно. На 23 април: рожден ден на капитана. Миналата година бяхме със стихнали платна недалеч от Таити. Към обикновеното меню добавих последната кутия с гъби и приготвих в тенджерата под налягане един кейк „спонтекс“. Отворихме бутилка „Ксерес“-сек. Обедът бе дегустиран върху пода на кухнята. Не се хранехме вече навън и бяхме разбрали, че при това движение няма по-подходящо място от него, защото онова, което изтървахме, не можеше да падне по-долу. Нали тази сутрин омлетът бе напуснал тавата, за да се разходи по дъното на шкафа, а кафеникът се бе разсипал едновременно с бидона за петрол. Но „Ксереса“ бе много добър и ни създаде празнично настроение.

Даже Талоу бе разстроен отначало поради силното клатушкане. Не знаеше къде да застане. Не че имаше морска болест, не, някаква безпомощност се четеше в погледа му. Съгласна съм, че живеехме като свини, всяка работа обаче бе станала толкова трудноизпълнима, че свеждахме всичко до най-простия му израз. Все пак напредвахме и на 24 април бяхме по средата на пътя. Луи си пусна брада, а Фред — мустаци.

Две седмици след тръгването бризът изчезна. Най-напред вятърът поотслабна малко, а на 27-и съвсем спадна. Отначало помислихме, че е някаква прищявка; уви, беше действителност. Североизточните пасати ни напуснаха 600–700 мили по-ниско от нормалната граница, посочена върху картата на ветровете. При залез слънцето се бе обвило с белезникава пелена. На утрото: никакъв полъх под покритото млечнобяло небе.

Вълнението продължаваше да ни разтърсва. Постепенно то се успокои. Свалихме платната, които безветрието много изхабяваше. Без това гротът не беше вече много здрав. И внезапно, след шума на оглушителното море, на скрипците и макарите, настана такава тишина, че ушите да те заболят, бяло мълчание, недействително и рядко. Такава тишина няма на сушата, освен на полюсите може би. Едва една лека гънка при носа на кораба. Отражението ни образуваше в маслената вода кръгове, елипси и синусоиди. Молюска-аргонавт мина спокойно и рибка, нашарена с червени ивици, плуваше под форщевена. Морето беше като голямо парче синьо стъкло. По изключение бяхме завъртели копчето на радиото и една соната на Бетовен изпращаше към хоризонта ефирните си вълни. Беше чудно тихо. Да нямаш нищо около себе си освен хоризонта не е еднообразно, а вълнуващо.

Дълбокото затишие постоянствуваше. Справяйки се с Бернико, видяхме, че същото нещо му се беше случило приблизително на същото място. Пасатите, които трябваше да духат до 25-и паралел, не стигаха по-далеч от 19-ия. „Ому“ се движеше много бавно по атлазеното море, сред едно светлинно трептене, много тежко за очите. Постепенно морето стана толкова гладко, че си позволих да изпържа някои неща, което е извънредно рядко в море, защото обикновено е много опасно. Обелих последните картофи, приготвих бухти, панирах ананаси… Извадих шевната си машина, уших нов калъф за възглавницата и поредния памучен бански костюм. Всичко това, за да мине времето.

Това положение никак не ни плашеше. Имахме вода, продукти, никакви сезонни смущения не ни караха да бързаме и положително не се тревожехме, че не се движим по-бързо на север. Все пак няма нищо по-дразнещо от продължителната липса на вятър. Фред изглеждаше така отчаян от раздялата с Мико, че отстъпих и склоних на няколко игри на карти. Аз съм лоша картоиграчка, нищо не разбирах и когато губех, го ругаех… Един ден предложих да играем на кръстословици. Прие се веднага и в продължение на доста време беше най-интересното развлечение на борда. Изготвяхме си ги сами и си ги давахме взаимно за решаване. Търсехме най-загадъчни определения и речникът бе постоянно в движение. Правехме украса от въжетата, нещо, което бе още по-увличащо от кръстословиците. Влачехме се бавно и равнодушно пресякохме пътя си на отиване, като по този начин завързахме обиколката си около света, както се завързва възел на въже. Географски, това бе сторено в момента, когато пресякохме меридиана на Ница, но тук обиколката бе наистина завършена и можехме да опишем около земното кълбо един затворен кръг. Това беше също значителна дата. Уловихме хубава малка дорада точно навреме. Оставаше ми като изключителна резерва една кутия ягоди и една кутия крем… Яденето, естествено, беше най-цененото развлечение на борда. Около нас, до повърхността на водата, плаваха много апетитни доради. Хвърлехме ли им парченца сланина, те се спускаха върху тях. Но същите парченца сланина, които криеха вътре въдица, бяха пренебрегвани с дразнеща положителност в преценката. Най-сетне Луи харпунира една с тризъбеца. Другите, като разбраха това, мигновено изчезнаха. Рибата е нямо животно, но не е глупава. Тя съобразява много бързо.

Нежни флотилии от стотици молюски-аргонавти минаваха, като търсеха с мъничките си прозрачни платна изчезналия бриз. Фред улови една от тях в кофата. Имаше поне десет сантиметра дължина. Приличаше на малко синьо-седефено мехурче, издуто, без гънка, завършващо с букет от виолетови нишки, най-големите от които имаха няколко метра дължина. Възхищавахме се на чудната направа на мембраната, която им служеше за платно, подобна на малка диадема от прозрачна ципа, опъната върху нежни пръчици. Пуснахме я отново във водата. Тя се катурна, изправи се чрез свиване, с едно бавно, красиво движение, сякаш разтваряше ветрилото си. Група от малки рибки, нашарени на черти, се тълпеше около нея.

Затишието продължаваше, редуващо се с леки североизточни бризи. Опитвахме се с труд да се придвижим малко на север и грогът взимаше участие в това поради площта си, вдиган, свалян, отново вдиган, като плющеше от единия до другия борд. В бордовия си дневник капитанът хладнокръвно съобщаваше: „Слаб напредък.“ Стараехме се да посрещнем философски това, надеждата възкръсваше всеки път щом през нощта някой по-добър бриз ни накараше да преодолеем вълнението, което идваше насреща ни. През други дни то ни изтласкваше назад.

Появи се един роркал (вид кит, с набръчкан корем), който се гмуркаше под кораба, като в играта показваше широкия си бял или по-скоро синкав корем, оцветен от водата и блестящ леко като луна. Той ни прави компания толкова дълго време, че даже Талоу престана да се интересува от движенията му. Бях прочела някъде у Анатол Франс следния израз: „Една безформена и несръчна сила, като тази на китовете“. Това е погрешно. Тези тежки и гигантски животни са гъвкави, закръглени, хидродинамични и удивително ловки. През време на точните си плонжове те никога не докоснаха корпуса ни. Те изглеждат бавни, защото са грамадни, но са извънредно бързи и движенията, които правят, като изместват грамадни маси вода и пяна, никак не са несръчни и безформени, а съвършено отмерени.

2 май, 3 май… 7 май. Нередовни и различни бризи. До шест-седем пъти на ден (и толкова през нощта) ние се опитвахме чрез разнообразни положения на платната да уловим нищожният полъх, който духаше. С вятър или без вятър, все си имаше вълнение. И друг кит пътува заедно с нас. Една дорада се улови по най-странен начин, не като налапа стръвта, която влачехме, а като си закачи главата на куката ни. Впоследствие уловихме по същия начин още две такива риби. Мисля, че те си играят със стръвта и като я разглеждат от всички страни, се закачат от куката, която се върти във водата. И тъй като това се случваше все на същото място на горната страна на главата, възможно е да се дължеше на известно устройство на очите им.

Все пак се изкачвахме бавно на север, защото Луи започна да се оплаква, че му е студено на краката. Четях разказа за последната експедиция на Скот в Антарктика и никак не забелязах промяната на температурата. По бански костюм, живеех при 30° под нулата. Четяхме в каютата. От време на време капитанът подаваше глава през люка, за да подуши времето и не минаваше час да не ни извика на палубата, за да вдигнем или свалим едно или друго платно. Внезапно той подскочи: „Кораб на 200 метра, право пред нас!“ Фред и аз се спогледахме, леко подсмихвайки се.

— Какво, да не е първи април?

— Но все пак сигурно е шега.

— Иска да си запълни времето.

— Ами какво, ако е истина?

Пресичайки три океана, ние бяхме срещнали, далеч от бреговете, в открито море, само два кораба, и то от много далече. Морето е просторно нещо. На двадесет и шест дни от Възнесение, сами от толкова дълго време, накрая бяхме почнали да мислим, че на земното кълбо има вече само вода. Затова мисълта за някаква среща ни се етери съвсем неразумна, невероятна. За да уверим себе си, ние все пак се изкачихме по стълбата и заварихме капитана да разглежда прав едно товарно корабче. Това беше испанското параходче „Вилануева“ от Кадикс, То мина съвсем близо до нас, без да забави ход, като плаваше на запад. Парапетът на палубата му беше покрит с мургави моряци, облакътени и разглеждащи с любопитство това платноходно корабче, съвсем пусто, без никого на кормилото, люшкано от морето. Зяпнали, съвсем слисани, сякаш непривикнали да виждаме други същества освен себе си, ние ги изгледахме как минават. Помахахме слабо с ръка. Това беше всичко. Нито една дума. Щеше ли да завие и да се върне? Не. То продължи пътя си и ние нашия, отдалечи се, съвсем безразлично, и се загуби в далечината. Постояхме малко, като три кукли, мислейки, че е някаква обща илюзия, едновременно възбудени и разочаровани от този бегъл контакт. Фред, с камерата си в ръка, беше до такава степен поразен, че бе забравил да филмира. Такова вълнение за обикновено малко товарно корабче — това изглеждаше преувеличено. Но бяхме прекарали почти цял месец в море, и то месец, така близък до самата морска природа, че останалият свят не съществуваше вече за нас. Току-що бяхме видели единствените други живи същества на планетата, като в някакъв роман на Уелс.

Имахме забележителни постижения: 50 мили, 30 мили… Да се движиш с мотор, когато ти предстоят да изминеш още хиляда мили, това означава напразно губене на време и на газьол. Постепенно започнахме да чувствуваме последиците от режима: пъпки, антерит, болки в краката, дължащи се на липсата на упражнения. Но смятахме, че ни остава още немалко сладка вода. Имахме даже „пресни“ яйца. Яйцата на морските ластовици се оказаха неоценими. Всяко едно от тях бе увито поотделно в хартия, за да бъде изолирано от светлината. Така те се запазиха много добре и за доста дълго време.

На 8 май — друг кораб; имаше истинска навалица из тези места. Това беше товарният кораб „Катерина“, развяващ панамски флаг. Той се отби от пътя си, за да ни разгледа. Заговорихме му през рупора на различни езици, но той вероятно не ни разбра.

От лошо, на по-лошо: тази сутрин затишието беше изключително олимпийско. Краткотрайни превалявания изливаха малко дъжд. Празните ни консервени кутии плаваха около корабчето, като не се решаваха да ни напуснат. Целият ден мина така. Привечер един малък бриз се надигна от североизток и полъхът се разпростря по цялото море, като го нагърчи чак до хоризонта. След съвещание решихме да му окажем доверие: опънахме кливера и вдигнахме бизана.

Започнахме да се клатим килово върху едно дълго вълнение, като достигнахме ужасяващата скорост от приблизително два възела. В момент на невнимание една нова златоперка си закачи главата на въдицата ни. Тя е чудесна риба.

След като се движихме старателно към изток през цялата нощ, променихме галса и завихме не по-малко трудно към северозапад с надеждата да намерим там по-добър вятър. По липса на пасати, надявахме се на югозападен бриз — това бе обещано от картата на ветровете. Той дойде от северозапад, от север и от североизток, все насрещни ветрове. Движехме се, като променяхме галсовете сред доста силно вълнение, което много ни пречеше. Беше по-уморително, отколкото ако се бяхме движили направо. И отново затишие, и пак затишие. Бяхме смаяни пред толкова продължителна липса на вятър. „Сега — каза Луи, — когато чуем да съобщават по радиото за антициклон, намиращ се на юг от Азорските острови, поне ще знаем какво означава това.“

Предвидливо съкратихме чая през един ден и направих обща проверка на всичките запаси. Какаото, захарта, маслото и брашното бяха на привършване. Нямаше вече сирене, шоколад, яйца, нито картофи и лимони. Ограничихме много петрола.

Чувствувахме съвсем ясно, че тропиците се отдалечават. Въздухът в основата си беше студен. Продължаваха да минават цели флоти от аргонавти. Луи измисли, че приличали на панирани кръгли резени от ябълки и вероятно вбесен от тази мисъл, стреля по тях с карабината. Но това бе много лесна цел. Завързахме една бутилка на един от вистрелите на двойните стаксели. Корабът се люшкаше, като движеше и бутилката, и стрелеца. Това вече беше спорт. Като се прицелих, успях да сваля бутилката за моя голяма изненада. Но Луи поиска да прояви още по-голяма точност, като разби гърлото на парченца и разпердушини тапата. Бях бита! За да ме утеши, Фред изтегли въдицата, която се влачеше след нас, с най-едрата златоперка до този ден, закачена на нея, а раздразненият Талоу издаде в нейна чест изненадващи звуци, които никак не бяха кучешки. После заспа на мостика, до рибата, съвсем по братски.

Затишие. Преваляване. Затишие. Слаб полъх, все така от североизток, просто вбесяващо положение. Не можехме да се въздържим да не ходим всеки момент на палубата, за да видим дали вятърът не се надига, и трябваше да се сдържаме, за да не се нервираме. Четях Расин и си говорехме всички в александрийски стихове!

На 13 май преди обед: лек полъх от югозапад, но от север продължаваше все тъй да идва едно дълго вълнение. Недоверчиво, но за всеки случай, въпреки всичко вдигнахме платната и привечер бризът се оформи, установи се на северозапад и се превърна в истински вятър. Барометърът спадаше. Имаше новолуние. Добри признаци.

Но животът не беше весел: бяхме в северния Атлантически океан и времето започна бързо да се разваля. Разглезени от тропиците, гледахме навъсено сивите облаци, които ни закриваха слънцето, зеленикавия цвят на морето. Беше ни студено и се дразнехме, че сме принудени да обличаме толкова дрехи: пуловери, палта, ботуши. Въздишахме и постоянно си припомняхме островите в Тихия океан, както никога преди това. Какъв неприятен преход! Преписвам от дневника си: „Всичко беше добре, докато имахме пасатите, но те ни напуснаха 60 мили по-рано и прекарахме дванадесет дни в залъгвания без или срещу лек насрещен бриз, нещо, което не изключваше едно силно вълнение. При това и корпусът бързо се замърси. Насрещен вятър, насрещно море и течение, което носи на изток. А сега, когато имаме най-сетне заден кос вятър, времето е студено, влажно, облачно и бурно. Тази нощ една вихрушка ни накара да свалим грота сред пороен дъжд и пълна тъмнина. Кливерът се скъса много лошо. Мъжете не мигнаха цяла нощ. Станаха сами, без да ме викнат, за да вдигнат отново платното след вихрушката, защото сред такова вълнение, само под стаксела и бизана, все едно, че бяхме на дрейф. Развиделяването беше доста мрачно, но напредвахме.“

Капитанът беше угрижен: платната, след четиригодишно служене, започваха да изгниват. Тропичното слънце буквално ги бе изгризало. Трябваше да се пазят. А да се пазят платната значеше да се изморява екипажът.

Постоянно бяхме на палубата, за да вдигаме и сваляме, защото вихрушките следваха почти непрекъснато, а помежду тях — люлеехме се без бриз сред развълнуваното море. Северозападният вятър се засилваше. Вихрушките се движеха по морето, под формата на депресии, чиято причина бе съвсем ясна. Те започваха от един топъл сектор. Топлият въздух се издигаше постепенно пред настъпването на един „студен фронт“ и се сгъстяваше в облаци. Големият блок от облаци се разпростираше, издигайки се нагоре, а студеният въздух, като караше топлия да се изкачва бързо, предизвикваше резки пристъпи от вятър и струпване на черни, буреносни дъждовни облаци, от които падаха силни и кратки превалявания. После депресията обикновено намаляваше силата си, за да отстъпи място на друга. Така минаването на студения фронт обикновено беше отбелязвано с наближаването на широк пояс от облаци, пристъп на вятър, внезапно преваляване, атмосферното налягане се увеличаваше, температурата намаляваше, а видимостта внезапно ставаше по-добра освен по време на преваляването.

В петък, 15 май, вятърът толкова се бе засилил, че направихме два рифа на грота. Той беше така износен, че се късаше, когато го връзвахме с въженцата. Морето се развълнува много силно, северозападният вятър духаше нередовно, на пристъпи, често яростни, особено по време на преваляванията. Вълните заливаха палубата, движенията на корабчето бяха много резки, с внезапни спирания, към които тялото се приспособяваше много късно. Бяхме покрити с издутини и синини. Спяхме малко. Беше ни студено. Имаше вода навсякъде. Кормуването беше уморително и дежурехме по три часа. Неприятното беше, че не се движехме в необходимата посока: вятърът, морето, течението, отклонението, всичко ни носеше на изток. Не можехме и да помислим да плаваме срещу вятъра: с тези големи вълни щяхме да останем на дрейф, освен ако вдигнехме повече платна, нещо, което беше изключено поради пристъпите на вятъра. Постепенно северозападникът придоби силата на буря, като свиреше злокобно в мачтите. Всред всичкия този бяс, нежните аргонавти плаваха все тъй смело, издигайки и слизайки по вълните като целулоидни играчки, съборени от някой гребен, изправящи се решително, все така изпънали малкото си платно към юг, както ние се стремяхме към север.

През нощта пътувахме в мрак, черен като туш. Гротът се късаше дори от гледане и трябваше да го поправяме. Бяхме си разкървавили ръцете от вдигане и сваляне на платната с въжета, напоени със саламура. Бяхме изморени, нервни, ядосани, но не и изтощени, защото ни се случваше да се смеем. Подигравахме се взаимно на тоалетите си. Такова време не подтикваше към елегантност. Фред беше навлякъл дълги фланелени гащи. Носехме всичко най-топло, което имахме, независимо от вида му. Долу „Ому“ все повече заприличваше на авгиевите обори. Капнали, ние спяхме облечени, защото трябваше постоянно да ставаме. Вече не страдахме от липса на раздвижване и ежедневните четиридесет мили ни струваха скъпо. Талоу, най-щастлив от всички ни, с естественото си кожено облекло, на топло, на сухо, добре нахранен и без никакви грижи, не искаше и да знае за направлението на ветровете. Сгушен зад масата, той спеше здраво. И въпреки това винаги се намираше някой, който да го погали и да го нарече „бедно кученце“!

Лошото време продължаваше вече пет пъти по двадесет и четири часа. Азорските острови приближаваха бавно, но ако вятърът не се променеше, можехме да минем точно край тях. А ние ги желаехме от все сърце: пресните продукти отдавна липсваха, кибритът се привършваше, а също и спиртът за горене. Трябваше да ограничим употребата на примуса; що се отнася до осветлението, вътре не си служехме много с него. Онзи, който не беше на кормилото или при платната, бързаше да изкара някой час сън. Пестяхме петрола за белите огньове, защото рискувахме да срещнем кораби.

През нощта на 18 срещу 19 май бризът най-сетне се успокои. Настъпи кратък период на затишие, като че ли се колебаеше. После югозападният вятър се надигна. Той ни донесе един жалък, студен ситен дъжд, пресечен от проливни пристъпи, същинско наше време. Пълен заден, той правеше управляването много трудно, гротът рискуваше да се заплете при всеки пристъп. В 2 часа сутринта капитанът ни извика да вдигнем стакселите. Беше толкова тъмно, че ръката си не можехме да видим. Валеше. Беше студено. Свалихме също и кливер № 2, корав, сякаш бе от ламарина. В 5 часа сутринта духаше толкова силно, че застанахме на дрейф. Небето беше тъмно, покрито с ниски облаци, гонени от вятъра. Това беше дълбока циклонна депресия. Имаше съвсем слаба вероятност да успеем да направим обедните си измервания и Луи потъна в дълги, приблизителни изчисления. Тридесет и девет дни непрекъснато по море, дванадесет от които стихнали. През последните десет дни местоположението бе правено в най-необикновени обстоятелства, като се възползвахме от най-слабия слънчев лъч, проникнал между два облака. Веднъж хронометърът падна и не бяхме вече много сигурни в неговата точност. Батерията на радиото бе изтощена.

В 2 часа следобед свалихме грота и вдигнахме зарифован един от двойните стаксели. Двата ставаха много. Люлеехме се. Вятърът духаше със сила 8 бала, но внезапно небето се изчисти, слънцето заблестя и надеждата се роди отново. Очите ни почнаха да търсят по хоризонта най-високата точка на остров Пико. Веднага почнахме да кроим планове за пиршества, за почивка, за почистване и изпиране на дрехите. Бяхме капнали.

Но не трябваше да сме толкова доверчиви: още същата вечер небето отново се помрачи, започна да вали, вятърът се засили още повече и морето се развълнува. Сега бяхме на по-плитки дъна и вълнението бе по-късо. Утрото настъпи, съвсем облачно, след една неприятна нощ. Когато в 5 часа се изкачих на палубата за дежурството си, зрелището беше ужасяващо: непрестанен дъжд и яростни вихрушки над едно страшно море. Ние се носехме под единствения ни зарифован стаксел пред бесния вятър, вероятно със сила 10 бала. Пристъпите се редуваха, кормилото се управляваше невероятно трудно и видимостта беше слаба, на по-малко от четвърт миля. Вълни, високи седем-осем метра, се спускаха върху нас с всичка сила, извили застрашителен гребен, почти прозрачнозелен, грабваха ни и ни отнасяха като сухо дърво сред водовъртеж от пяна. Само под един стаксел ние летяхме, вибрирайки сякаш със скоростта на експрес; вятърът свиреше в ушите ни след неописуем шум. Положението ни беше обезпокояващо: според пресмятанията ни, доколкото можеха да бъдат точни при такива обстоятелства, бяхме на по-малко от двадесет мили от Азорските острови, много близо до суша, за да посмеем да останем на дрейф, защото не знаехме колко щеше да продължи бурята, а и брегът се намираше срещу вятъра. От друга страна, за да останем на дрейф, трябваше да лавираме, а за да лавираме, трябваше да бъдем известно време срещу вълната. Това би било безумие. Рискувахме да се обърнем. Вълнението беше мъртво и много лошо. Не вярвам да сме виждали някога по-обезпокояващо море. Не ни оставаше друго, освен да продължим препускането си. Видимостта беше нула. Нищо не се виждаше и сушата бе почти под носа ни. Щяхме ли да намерим Азорските острови, и по-специално канала между Фаял и Пико, една чертичка върху картата? Имаше само две пристанища, едно на Фаял и второ на Сан Мигел. Всичко останало бяха стръмни брегове, почти без заливчета, само скала, в която морето се разбиваше с удвоена ярост, в която „Ому“ също би се разбил, ако пропуснехме канала. Носейки се с осем възела към една непроницаема и сива завеса, ние мислехме, че може би летим в този безнадежден ураган към гибелта си. Капитанът приготви на пода в кухнята спасителните пояси и бордовите книжа в найлоновия им калъф. Навъсена, аз се силех да държа курса сред грамадните вълни, които ни носеха от един борд на друг. Из тези плитчини морето беше опасно и се разбиваше, като наводняваше палубата и кокпита. Фред и Луи, застанали на носа, мокри като паленца и шибани от пристъпите, се опитваха да пробият с поглед сивата мъгла. Молехме се усърдно да ги отминем съвсем тези Азорски острови. Не бяхме сигурни в местоположението си и най-хубавото, което можеше да ни се случи, беше да минем съвсем близо до архипелага и да продължим как да е към Англия, като пестим водата, петрола, продуктите и силите си. И тримата имахме посърналия вид на недоспали хора, на които е студено и които са загрижени. Внезапно черна като сажди вихрушка връхлетя върху ни, като удвои силата на вятъра. Стори ми се, че стакселът литна. Тя имаше невиждана скорост, обгърна ни, понесе ни като във водовъртеж и се впусна пред нас; веднага след това облаците се разкъсаха и отляво видях земя.

Азорските острови

Не по-малко от миля — дървета, бели къщи, почти стърчащи над нас, един фар, към който се носехме направо. Беше Фаял, сигурно беше Фаял! Капитанът хвана кормилото: „Пригответе котвата и веригата! Ани, подай ми упътванията!“ Летяхме, валеше като из ведро, небето се закри и отново не виждахме нищо друго, освен планини от вода. Но на хоризонта едно мъничко синьо петънце се увеличаваше и приближаваше. А през това време ние плавахме слепешката към тази така ужасно близка земя и скоро я видяхме отново… Уви, започналото да се прочиства небе пропусна малко светлина и едва тогава забелязахме, че не беше Фаял, а Пико. Откъм левия борд, на две мили съгледахме друг остров и едно бяло петно: Хорта, нашето пристанище, което беше недостъпно, защото се намираше срещу вятъра, а ние не можехме, не смеехме да влезем във вятъра и да лавираме в подобно море.

Погледите ни се втренчиха. На Пико нямаше друго пристанище освен няколко рибарски пристана, изложени на вятъра. А при това имахме неописуемо желание да се закотвим; бяхме изморени, нечисти, привършвахме всички запаси. Трите седмици път към Англия никак не ни съблазняваха, никак. Опитахме се наслуки да минем край Пико, успоредно на брега. Облаците се разпръснаха, слънцето се появи свенливо и ние открихме на половин миля стръмното крайбрежие, сивозелено, блъскано от морето, което си оставаше бурно. Слънцето ни поободри, пихме кафе и си представихме пресния хляб в Хорта. Мокрите ни дрехи димяха вече върху рубката, добре завързани поради вятъра, който не стихваше. Пико имаше тридесет мили дължина и на всяка миля капитанът се удряше по челото и изразяваше горчивите си съжаления: „Трябваше да имам доверие в себе си. Тази сутрин ви карах да държите курс с десет градуса по на изток. Ако не беше това, отивахме право към Хорта. Положението ни беше точно като алгебрично действие. Какво животно съм! Мислех го за по-добре, сигурно има течения насам.“

Пико можеше да разгръща сега по хълмовете си малки къщички сред засадени ниви и вятърни мелници, но без Дон Кихот това не би направило този остров по-привлекателен за нас. „О Пико“, върхът от 2300 м, бе скрит от гладки и движещи се облаци. Заобиколихме на разстояние 500–600 метра източния край на острова, „Понта Илха“, където от фара половин дузина хора ни разглеждаха. Вдигнахме белгийското знаме и на семафора португалският флаг ни поздрави. „Ому“ се бореше с едно странно море, което сякаш идваше от всички страни, сред облак от птици. Беше морето от югозапад, което влизаше в конфликт с морето, образувало се в канала между Пико и Сан Жорж. Искахме да се закотвим в Порто де Бахия, на три мили от източния край, който бяхме заобиколили. Но морските течения правеха особени гимнастически упражнения из тези места и в канала. Между островите Сан Жорж и Пико отново духаше насрещен вятър. Той нахлуваше като в тунел и имаше такива падини, че всичките ни усилия да ги преодолеем останаха напразни.

Задачата си оставаше неразрешена. За Хорта и въпрос не ставаше. Англия? Лисабон? Кадикс? Имахме само едно желание: да опрем глава и да заспим. Легнахме на дрейф. Като се отклонявахме бавно на изток, поставихме комина на кухнята и запалихме огън с влажни дърва, които щяха да ни опушат като жамбон. Изгълтахме ориза, който не беше нещо особено, и спахме до шест часа вечерта. Сънят освежава. Капитанът се качи на палубата, погледна компаса. Морето се беше поуспокоило и бризът задухал на северозапад, без да стихва.

— Ето — каза Луи, — на борда всичко върви добре. Остава ни следното: ако този благоприятен северозападен се задържи, вълнението от югозапад ще се поуспокои малко. Този вятър носи към остров Сан Мигел, а Понта Делгада е второто пристанище на Азорските острови. Клод Ворт е доволен от него, Мореплавателните упътвания — също. Никак не е далеч: сто и десет мили.

Като се молехме да не се обърне вятърът, ние се заловихме за работа. Въжетата бяха корави и мокри, платната прилепваха. Отрифовахме двойните стаксели. Бяхме помислили, че ги прибираме окончателно, а ето че отново ни вършеха работа. Вдигнахме ги. Румпелът стоя завързан до сутринта. Будилникът звънеше през час и поред се изкачвахме да направим обход по палубата. Люлеехме се като бъчва. Вълнението ни подхващаше отзад и отстрани. Призори бризът се обърна в югозападен, защото се бяхме освободили от влиянието на островите, и стана умерен. Вдигнахме грота, а после и бизана. Времето се оправяше.

Видяхме Терсейра встрани от левия борд. Опарили се вече веднъж, не преставахме да поглеждаме боязливо небето, да наблюдаваме времето. Бяхме жертва на едно странно чувство на фатализъм, примесен със скептицизъм, някакво суеверие, което ни забраняваше да мислим много рано за Понта Делгада. И действително, небето постепенно се покри с перести облаци, слоести и групи от кълбести, а през това време бризът стихваше все повече. Щеше ли да ни отнеме Понта Делгада под носа? Свалихме десния стаксел, вдигнахме единичния стаксел и кливера, съвсем мъничкия № 2, тъй като обикновеният кливер беше на парцали. Имахме вятъра почти срещу себе си. Приятелски настроени делфини си играеха под бушприта: Един самолет прелетя четири-пет пъти над нас. За да се движим по-добре, отпуснахме рифовете на грота, за пръв път от една седмица насам. Бедният грот, покрит сега с прекъсвания, кръпки и прививания! Като се натиснеше малко по-силно, пръстът можеше да мине през плата. За щастие шевовете, направени на ръка, бяха добра работа и държаха здраво.

Най-сетне, на здрачаване, съгледахме светлините на Понта Делгада и помислихме, че сме стигнали в пристанището, което всеки от нас силно желаеше. Този именно момент избра времето, за да се стъмни; плисна силен дъжд и всичко изчезна в една гъста мъгла. Вятърът не престана да шиба, да свири, да реве, като подгонваше снопове дъжд, но без да успее да разпръсне мъглата. Отново плавахме слепешката и носовете ни толкова се удължиха от взиране, че се виждаха в тъмнината. Моторът отказа да работи. Преживях момент на обезкуражаване и седнах намусена до капитана, извивайки гръб като бездомна котка. „Полудяла ли си — ми каза Луи, — за какво служи компасът? Зная много добре къде сме, скоро ще бъдем под фара, все пак ще го видим.“ И ето че видяхме една слаба светлинка, а после, много близо до брега, забелязахме по-ясно светлинния лъч на фара и огньовете на пристанището… Валеше проливен дъжд, но какво значение имаше това. Нищо вече не можеше да ни отнеме нашето пристанище. С голяма радост хвърлихме последен поглед върху картата, установихме яркия червеи огън, който бележеше края на вълнолома, и приготвихме котвата. Фред успя да пусне мотора. Почти ентусиазирани, заобиколихме червения огън и проникнахме в тихата вода. След четиридесет и един ден по море (и то какви дни!) закотвихме се за дъно, дълбоко шест разтега, точно когато биеше полунощ. Още чувам дванадесетте удара да замират над пустото и потънало в дъжд пристанище.

Закачихме един фенер за щага на гротмачтата. Подредихме палубата. Капнали, но доволни, слязохме в спокойната каюта и отпушихме една бутилка бренди. Долу всичко беше мръсно, влажно, в безпорядък. Имахме вид на трима мокри, ужасни бездомници. Но поне бяхме „на седмото небе“; невъздържаният бренди ме удари в главата. С господарски вид капитанът поиска чиста пижама, но Фред, от предвидливост, си легна съвсем облечен, като затвори очи даже преди да се е изтегнал съвсем, пророкувайки в последните си прошепнати думи: „Басирам се, че в седем часа сутринта «те» ще са вече тук“.

Грешка: „те“ пристигнаха тук в пет часа, като се заплитаха в своя училищен френски език. Имах впечатление, че съм залепнала за кушетката си, и всичките ми мускули протестираха. Както винаги, очакваха някакъв кораб точно на мястото, където се бяхме закотвили. А продължаваше да вали. Любезният лоцман ни помогна да се швартоваме край кея и се върна не след дълго, като носеше пресен хляб и портокали. Животът придоби розови краски. Нечуван лукс: не ще забравим скоро удоволствието на този пръв обед, укрепващия портокалов сок, който сякаш течеше право в артериите ни.

Кеят бързо се покри с доста хубава мостра от местни хора, но този португалски език, който изглеждаше така лесен при четене, се оказа съвсем неразбираем за слуха. Същински индонезийски. Фред и Луи, обръснати, в градско облекло, неузнаваеми, отидоха на пощата и за продукти. Талоу, свален на суша, движеше треперещите си лапи, решил да има морска болест със закъснение. Никак не бързах да напусна борда: останала сама в дома си, похабявах с удоволствие литри сладка вода с почти виновно разточителство. Каютата придоби човешки образ. Дрехите, покрити със сол, съхнеха под възхитените погледи на събралата се тълпа. Липсваше само едно: тръгнахме тримата заедно за обществената баня и доброто самочувствие бе възстановено.

Морето не само ни откъсва от земните дребнавости, но и ни учи да ценим обикновените материални неща.

Времето се оправи. Отново ни накараха да променим няколко пъти мястото си, но все пак ни оставиха на мира. Можехме спокойно да се разхождаме, да отиваме на пазар, да влизаме в мрачните дюкянчета, които миришеха на зехтин и вино. Можехме всеки ден да почистим нещо, да сушим платната, да правим разни постъпки. Хората от Понта Делгада бяха любезни по съвсем специален, учтив и въздържан начин, който вълнуваше дълбоко с някаква щедра любезност. Бедните същества, които люлееха краката си край кея, винаги бяха готови да помогнат, но не протягаха ръка. Това беше вродена и безкористна услужливост. Бедни или богати, ние обикнахме азорците. В контраст с последните седмици от този преход, който се оказа доста неблагосклонен, всичко ни изглеждаше приятно и скъпо. И ние спокойно изживявахме това, решени да не развалим последната си слънчева спирка с всичкото онова бързане и с неразбориите, присъщи на атмосферата в пристанищата.

Сан Мигел беше вече твърде европейски за нас, въпреки остарялото му и нежно очарование. Това е един остров, обработен докрай със съвършено земеделско изкуство, по-хубаво от което никъде не съм виждала. Богати ниви, очертани с канап, го разпределят на равномерни парцели, които радват окото със своя ред и контрастират с дивата красота на брега, побелял от морската вода. Леките хълмове са покрити с растения, дървета и цветя, с езерца и извори: хладки, студени или горещи извори, серни или газирани — за всички вкусове. Сан Мигел — това са овладени и опитомени, подчинени и разкрасени вулкани. Това е страната на сините хортензии, които обграждат всички пътища. Понта Делгада, пристанище и столица, е малко, не особено живописно градче, чиито тротоари са павирани с декоративни мозайки. Черквите и старите къщи са в този португалски барок, който има твърде съмнителен вкус, когато не е прелестен. Там живеят с малко закъснение, както на остров Мавриций. И днес още в Понта Делгада една дама от доброто общество не влиза сама в чайна. И магаретарите вечер ухажват прислужничките, с китара в ръка, през зарешетения прозорец.

Пристанището не е много добре защитено и откъм югоизток морето нахлува в него. Вятърът отново задуха силно и ние почнахме да се удряме в кея с такава сила, че можеше да се пръсне и корпусът, и сърцето. Скъсаха се швартовите ни въжета, продъниха се някои защитни възглавници. Пристанищната служба, твърде услужлива, ни помогна да се отстраним от кея; швартовахме се за шамандури и хвърлихме котвата откъм левия борд, за да се задържим по-далеч от кея. Беше чисто и приятно, но съвсем неудобно за слизане на пристанището и за завръщане на кораба, особено когато бяхме облечени като сухоземни хора или натоварени с пакети.

Новото ни място за швартоване беше великолепно за поправяне на боята върху корпуса. Смело се заехме с работа, защото си имахме своя малка гордост: искахме да се приберем по-чисти. Изстъргахме мидите и раковините. „Ому“ беше изчеткан, излъскан и боядисан, както макиират, коафират и маникюрират стара кокетка, която в някой институт за разхубавяване минава от един специалист на друг.

Гротът беше доста пострадал и имаше право на пенсиониране. А не можехме да се впуснем в северния Атлантически океан и в Ламанш без него, нито с него, без да имаме онова пълно доверие, което морякът трябва да има в своя материал. Бяхме запазили много лош спомен за онези случаи, в които бяхме принудени да му пожертвуваме съня си. Затова тръгнахме да търсим плат и платнар. Човекът се настани на кея, измери, обтегна въжетата си и отряза по мярката на старото платно. Много трудно ни беше да разберем каквото и да е на португалски. Както казваше един от приятелите ни: те преглъщат трите четвърти и останалото го изплюват. А що се отнася пък ние да го говорим… Все пак Луи успя да се разбере със своя платнар и му обясни какво иска от него. Не зная с цената на какви усилия и на каква гимнастика, но и аз постигнах същото в магазините. Отивах за покупки, въоръжена с молив и къс хартия, за да правя малките си рисунки върху нея. Влизах в задната част на месарниците, след като предварително бях бляла, мучала или грухтяла, според желания вид месо, и върху самите животни, закачени на куките си, показвах парчето, което ми трябваше. Пред мореплавателя често изникват най-непредвидени въпроси. Въпреки всичко на Азорските острови сред заможната класа има немалко хора, които говорят френски. От друга страна, една колония от фламандци се е настанила тук отдавна, особена на Фаял и Флорес. Немалко азорци са следвали, а други следват и сега във Фландрия, особено в Ганд, преди фламандизацията на университета и в Лувен или в специални училища. Всички, които срещнахме, без изключение, лудееха по Белгия, нещо, което ни се стори изненадващо, защото нейният климат, сравнен с този на Азорските острови, е доста лош. Думата „Гент“ („Ганд“) върху задната част на корабчето ни беше почти като някаква благородническа грамота. Стараеха се да ни угодят. Населението тук е гостоприемно, но за белгийците просто се престараваха, с една латинска учтивост, от която малко бяхме отвикнали. Г. да Камара де Мело Кабрал (португалските имена са телескопични), даваме го само като пример, бе посещавал университета в Ганд. Той ни посрещна у дома си, във Вила Франка де Кампо, която положително е една от най-хубавите къщи в света: един много стар, прохладен и кънтящ манастир, с параклис, чешма, с грамадни и сводести коридори, където цари полумрак. Фасадата представляваше архитектурен бисер на стила рококо. В обширните изби, някогашни кухни на монасите, бъчвите бяха пълни с вино от лозята му. Наоколо — градините му, лозята, овощни дървета, ананасови парници. И морето на две крачки, с изглед към странното островче Вила Франка, потънал вулкан, чийто кратер се бе превърнал в пристанище. Г. да Камара имаше всичко, за да бъде щастлив, включително един очарователен характер и една прелестна жена.

Ръководен от младия Армандо Роша, поет и любител на кораби, местният Клуб Наутико направи също невъзможното, за да се почувствуваме като добре дошли. Имах честта да опитам в залива новия монотип „Вога“ и клубът даде вечеря за нас, председателствувана от капитана на пристанището. Разведоха ни, за да ни покажат онова, което е най-интересно в Сан Мигел; горещите извори Фурназ, езерата Сете Цидадес, селото Бретаньа, където се срещат светлата кожа и стоманените очи на бретонците. Типичните вятърни мелници ни махаха и каруци с масивни колела задръстваха пътищата. Всичко расте на този удивително плодороден остров. Тук се отглеждат жито, тютюн, домати, ананаси в парници, всички видове зеленчуци и повечето от плодовете; папирусът, бананите, портокалите, а също така дъбът и кестенът.

Най-много ни интересуваше ловът на китове. В Сан Мигел и Пико няколко села се занимават с това. Те живеят сред дъха на китовата мас. Върху един висок нос се намира семафор с наблюдател. Щом се забележи някой кит, всички риболовци се вдигат на крак, във водата се спускат китобойните лодки, великолепни съдове по линия и бързина, прекрасно приспособени за предназначението си, стилизирани от традицията и сръчността на конструктора. Само техният вид събуждаше представата за славата, напрежението и опасностите на този великолепен лов, който Херман Мелвил най-добре е описал в „Моби Дик“. Много ни се искаше да участвуваме в някоя от тези трудни експедиции, да видим харпунирано животното от носа на китобойната лодка и да бъдем отвлечени с нея в лудия, изтощителен бяг. Но моментът не беше подходящ, китовете бяха редки и трябваше да изгубим много време: необходимо беше да живеем в селото, за да бъдем готови да се качим в лодките при дадения сигнал.

Ловът на тон е също много развит в Понта Делгада и представляваше интересно зрелище да се види как свалят едрите животни на дузини, по наклонената плоскост, където ги разтоварваха.

На Азорските острови имаше две американски въздушни бази: Терцейра и Санта Мария. Нали знаете какви са американците: не могат да живеят без сладоледа си, фъстъците си, баниците си с тиква, подсладената си майонеза и студената си бира в кутии, все такива неща, които трудно се намират на Азорските острови, с изключение на фъстъците. Впрочем „по хигиенни съображения“ беше им забранено да си набавят каквото и да е от сушата. Така че изпращаха, с големи разноски, цяла върволица от малки товарни корабчета, които пренасяха ежедневните необходимости, кондензирани и свръхзамразени. Лично за себе си нямам някакво прекалено доверие в хигиената. Естествено по наследство сме свикнали на известна чистота, но все по-малко се проявявахме като маниаци на тази тема, тъй като сме видели доста неща. Пихме всякаква вода и купувахме продукти от всякакви сергии; при случай сме яли с безразличие по някое червейче в бисквитите и по две-три буболечки в ориза. Здравият организъм превръща това в мускули. Индуските бебета в Мавриций и Дюрбан се търкалят из праха, майките им ги мият всеки шест месеца, пощят ги от време на време и, разбира се, при тях и въпрос не става за стерилизирани пелени, пастьоризирано мляко или талк по задничето; те вероятно повечето ядат чубрица, но се радват на добро здраве. Положително би било по-добре да са чисти. Отбелязвам само, че мръсотията като че ли не влияе на здравето им.

След като „Ому“ беше лъснат и гротът завършен доста удовлетворително, ние бяхме готови за тръгване. Щом се разнесе слухът за нашето заминаване, малките прощални подаръци почнаха така да прииждат, че бяхме много изненадани и съвсем смутени. Фабриката за цигари ни изпрати един грамаден пакет. Цигарите в Сан Мигел са добри и извънредно евтини. Г. де Васконцелос, от захарната фабрика, ни изпрати един колет със захар, увита като бонбони. Донесоха ни плодове, цветя, местна керамика, бонбони. Дори нашият приятел, лоцманът, който знае добре какво се харесва на моряка, ни подари четиридесет литра петрол. Беше невероятно. Поздравявани от всичките ни приятели, съпровождани от лоцманската моторница, ние заобиколихме вълнолома в понеделник, на 15 юни, в десет часа сутринта, при хубаво тихо време, срещайки един голям американски кораб, който идваше. Мъчно ни беше. В Сан Мигел бяхме преживели един очарователен престой. Така че това пристанище и тези пейзажи, не по-красиви от някои, които ги бяха предшествували, блестяха в нашето въображение с особен ореол. Дали пък не беше онази „содад“, която излъчва Португалия и от която, както казват, човек не може да се опази. Тъга на душата, носталгия, „Зензухт“, нещо ориенталско и мъчително като монотонните „фадоси“^[1].