Последен преход… В тези места, щом си подадеш носа навън, времето се разваля. Посрещна ни суров североизточен вятър, който помиташе морето. Едва изминахме двадесет мили и всичко овлажня, повечето от морските ни дрехи се намокриха и в каютата настъпи обичайният безпорядък. Чувствувахме се особено нещастни след тази спокойна и отмаряща спирка. Но това впечатление мина заедно с познатото в първите дни вълнение на стомаха. В хубаво или в лошо време, по море ние се чувствувахме у дома си.

Още през втората нощ обикновеният кливер, търпеливо зашит в Понта Делгада, се разкъса и ние го прибрахме окончателно в сандъка за платна. После вятърът поутихна и тъй като се движехме най-близо срещу посоката му под четирите долни платна, завързахме румпела. Времето беше сиво, влажно и студено: месец юни в северния Атлантически океан. Но ние се наслаждавахме на приятното усещане, че сме под завивките, навлечени като лапландци, и слушахме как вълните удрят в носа, североизточникът беснее в щагите и мачтите пращят под тягата на издутите платна. Ситен, студен дъжд замъгляваше хоризонта. Тъй като бяхме в места, през които минаваха оживени морски пътища, всяка вечер поставяхме червения и зеления огньове, с които досега си бяхме служили много малко. Но понеже никак нямахме желание да прекарваме всяка нощ часове в дежурене, шибани от вятъра и премръзнали от студения дъжд, измислихме да бдим долу: дежурният, напоен с кафе, за да стои буден, прекарваше четирите си часа, четейки на кушетката си, като всеки десет минути се изкачваше на палубата, за да огледа внимателно хоризонта. Нашето смело корабче съвсем само си пробиваше път в едно доста развълнувано море. От време на време срещахме, от близо или от далеч, кораб с осветени илюминатори, който вероятно даже и не виждаше нашите скромни петролни пламъчета. Така беше по-добре, защото е по-безопасно да виждаш, отколкото да са те видели. На 17 юни съгледахме о-в Грациоза, много далеч, разположен косо на левия борд. След това, като се поколеба малко, вятърът задуха от северозапад, морето се развълнува. Това беше кос вятър и, щем-не щем, трябваше да хванем кормилото, намръщени, защото липсата на слънце действително ни караше да страдаме. Колкото времето придобиваше по-северен характер, толкова по-скъпи ни ставаха любимите ни теми: плажа в Атуона, колибката в Малките Антили, о-в Мавриций, Света Елена… Ах, малката къщичка в Таити, в околността, с лагуната тук, Моореа там, пирогата и пр… Ние с удоволствие въртяхме ножа в раната.

Най-сетне след една седмица, небето благоволи да се проясни. Отново видяхме синевата и светилото на живота, Ра, бога на пътешествениците. Морето се успокои, бризът обърна от югозапад и с мъничко добра воля можехме да помислим, че сме под пасатите. Но липсваше лекотата на въздуха, облаците бяха плоски, вместо да са пенливи и ние чувствувахме много добре, че слънцето не грееше вече право над главите ни. Утрините и вечерите ни се струваха необичайно дълги, още в три часа зората побеляваше, платната се открояваха тъмно върху небето и вечер беше светло до осем часа, с един нескончаем здрач.

Преходът се извършваше добре, но липсваше известен ентусиазъм. Извършвахме го, защото беше необходим, ако искахме да стигнем до Англия и да се приберем у дома. Държахме ли на Англия? Наистина, никак. Но оттам бе пътят за Белгия, бяхме тръгнали от Белгия и трябваше да се завърнем там, преди да изпълним действително нашето обещание.

На 23 юни бризът задуха от юг-югозапад, после от юг-югоизток. Свалихме двойните стаксели и вдигнахме грота. Вятърът продължаваше да е неудобен. Вдигнахме обикновения стаксел, кливера и бизана. Морето не преставаше да се вълнува все така от югозапад, после постепенно се образува едно нарастващо вълнение от североизток, от която посока се установи и бризът. Клатехме се силно килово, като вълните заливаха носа. Тъй като вятърът и вълнението се увеличаваха, трябваше да поставим на дрейф и да се оставим да бъдем отнасяни бавно в посока към Уесан^[1], на който нямахме карта. Чакахме с нетърпение връщането на югозападния вятър с благоприятна посока, който би ни насочил право във входа на Ламанш. Защото най-сетне според всички традиции западният или югозападният трябваше да преобладават насам. Но бяхме наградени с един съвсем необичаен и нескончаем антициклон. Метеорологичните предвиждания на „Би-Би-Си“ нямаха по-верен слушател от мен. От три години не бях чувала този свойски познат глас: „Плимут, Сол, Финистер, Бискай — умерен до силен североизточен вятър, видимост — умерена…“ и пр. Това ми напомняше нашия начален период.

27 юни. Фред навърши 32-годишна възраст, но това мина без церемонии. Отворихме само една бутилка Мадейра. Не ни беше до тържества. 27 юни! Съвсем сред хубавия сезон, а ние мръзнехме с този северен вятър. Небето бе почти постоянно сиво, често проникваща мъгла капеше от въжетата. Не беше време, което да те накара да мечтаеш. От безделие вдигахме и сваляхме платната, като се опитвахме чрез умели комбинации да се придвижим, но по-скоро повече се клатехме килово във вълнението по най-мизерен начин, като напредвахме съвсем малко. На няколко пъти заставахме на дрейф, смятайки, че е безполезно да губим времето си, като пълзим в ненужната посока. При най-малката промяна на вятъра вдигахме платната и се стараехме да спечелим малко път, като само се отклонявахме силно. Най-сетне на 1 юли капитанът, който се бе изкачил на палубата с най-мрачния си вид, онзи, който наричахме „оценена глава“, извика: „Ура-а-а!“ Вятърът бе задухал няколко градуса по на север. Това ни позволи с всички вдигнати платна да вземем курс С. 60 И., посока, която най-сетне ни водеше нанякъде. Държейки се най-близо до леглото на вятъра, като се клатушкаше, люлееше и бе заливан откъм левия борд, „Ому“ започна твърде добре да си пробива път. Движението беше трудно, но бризът духаше доста силно и ще-не ще ни влечеше през вълните. Винаги съм се възхищавала на голямата способност на този кораб да плава с привързан румпел при всякакво положение на платната. От време на време се виждаше даже слънцето, бяла топка без лъчи зад екран от облаци. Беше дяволски студено и системата за дежурене долу ни харесваше особено много.

Но бризът си оставаше насрещен и все насрещен, северен или североизточен, т.е. не бяхме винаги много сигурни, че ще се справим достатъчно с курса, за да не изпуснем Ламанш и бъдем изхвърлени на бретонския бряг. Насам дълбините ставаха по-плитки и морето, все тъй развълнувано, имаше едно лошо мъртво вълнение, което удряше в носа. Миришеше вече на Ламанш: водата придоби очаквания цвят на плесен и една много особена миризма на прилив, която добре разпознавахме. За щастие бризът см остана силен, плавахме много добре и скоро видяхме, че ще имаме голяма възможност да се спрем ако не във Фалмут, то поне в Стар Пойнт. Бяхме три дни с този вятър и на четиридесет мили от Лизард Хед (Гущерова глава), когато времето се проясни, грейна и ни поободри. Още същата вечер, на 3 юли, забелязвахме, през всеки три секунди, проблясването на фара на Лизард Хед: Европа ни намигваше.

Удвоихме вниманието си през нощните часове, защото бяхме в „Уестерн Апроуч“ („Западните подстъпи“) и имаше много кораби. Чайки кръжаха около нас. Не фаетони, корморани, албатроси или фрегати; а истински нашенски чайки, с жълтия си клюн и сивите си крила, добре охранени и аеродинамични. Бяхме вече в Европа, толкова скоро… „Дните ни са преброени“ каза Фред. Гледахме се като хора, които ще се напуснат, и всяко действие извършвахме добросъвестно и внимателно, сякаш внезапно бяхме обзети от по-настойчива обич към тези въжета, кабели, мачти, платна, целите натоварени за нас с „мана“^[2], тази магическа власт на неодушевените предмети. Възбуждащо е, вълнуващо е да се прибереш у дома си като пътешественик, който много е видял, да намериш отново родителите си, приятелите си и вещите, с които ти е било толкова мъчно да се разделиш. Но нашият истински дом сега беше „Ому“, навиците ни бяха тук, на тази палуба, в тази каюта, нашите спомени бяха общи, бяхме като ново семейство и на завръщане, както на тръгване, бяхме разкъсвани от двойствено чувство. Прибирахме се, а жаждата ни да тръгнем отново не бе утолена.

Бризът бе понамалил силата си и сега плавахме във все по-спокойни води. Променихме галса, за да вземем курс към Фалмут все пак, тъй като вятърът се беше обърнал на север. Небето съвсем се покри.

И изведнъж на 4 юли, на обед: „Земя!“ Слънцето проби внезапно, морето се успокои и вятърът стихна, стана почти топло. Извършихме един бърз „стриптийз“ и се появихме по летни дрехи, много огорчени, че бяхме толкова избелели. От тъмно акажу бяхме станали като светли буки. Сякаш отново оживявахме. Греехме старите си кости на слънцето. В противовес на това каютата беше като зимник. Отворихме всичко и направихме течение. Дрехите съхнеха по палубата. Талоу размаха въпросително опашката си: какво бе всичкото това раздвижване? После чу шума на котвената верига, която разстилахме върху предната част на палубата, и разбра: Суша! Опрял лапи на бордовата обшивка, той протегна врат към хоризонта и трептящото му черно каучуково носле започна да души, за да долови миризмата. Беше истинско време за излет, събота, и около нас имаше много корабчета. Морето беше ослепително. Плавахме бързо към брега, с неговите отвесни скали и морави. Към 5 часа влязохме в залива. За нас важеше, както за големите платноходни кораби от миналия век, правилото: „Фалмут фор ордърс.“^[3]

Моторницата на митницата ни доближи. Свалихме платната и моторът заработи. Отправяйки се към устието на река Фал, попълнихме няколко тестета формуляри. Швартовахме се за една шамандура срещу яхтклуба. Тишина и спокойствие. Като вдигнахме платната, за да изсъхнат, преди да ги приберем, потънахме в кореспонденцията и вестниците.

Тук беше Европа. След като в продължение на две години бяхме една екзотична рядкост, тук вече представлявахме едно корабче сред многото други. Идвахме от Белгия и какво от това? Не бяхме първата белгийска яхта, дошла във Фалмут; Белгия беше на две крачки. Радвахме се на някакъв вид анонимно спокойствие. „Роял Корнуел Яхт-клъб“ се намираше в една красива стара къщичка, където веднага вежливо ни поканиха. Но проявиха дискретност и ни оставиха на спокойствие, по английски. По дяволите, не бяхме в Южна Африка! Тук липсваше може би малко топлота.

Едно писмо ни предупреди, че нашият клуб ни очаква на 12-ти в Зеебрюг. Осем дни за изминаване на Ламанш, с бриз, закован на североизток, беше твърде точно. Капитанът телефонира в Ганд. Това кратко изречение сякаш не казва нищо особено, но я си го представете: да телефонира в Ганд. Щяхме ли да свикнем отново да се свързваме с нашите приятели в срок, по-малък от три месеца? Капитанът даже чу гласа на майка ми, на която беше мъчно, че не бе чула моя. Беше уговорена среща за 2 август в 11 часа. „И колко минути?“ — добави екипажът саркастично.

— Единадесет часа точно — каза капитанът, да се запомни.

Това означаваше три свободни седмици и никак не ни беше неприятно: корабът и екипажът бяха изгубили по време на този доста тежък преход свежия гланц, придобит в Понта Делгада. Имахме време да си поотдъхнем. Решихме да пътуваме спокойно от пристанище на пристанище и да не плаваме нощем, предвид на истинското шествие от кораби, което се ниже покрай английското крайбрежие. В очакване да се обърне вятърът отидохме да предадем поздравите на приятеля КС от Кокосовите острови до роднините му. Положението в Англия изглеждаше доста подобрено от последното ни посещение преди четири години. Необходими ми бяха снабдителни купони само за мазнините.

Напуснахме Фалмут при тихо време, като бризът бе задухал от северозапад. Обхождайки крайбрежието, стори ни се странно, че плаваме цял ден, без сушата да се отдалечи, без да виждаме само море около себе си. И щеше да ми се стори еднообразно все тези брегове, — ако нямаше толкова интересни кораби. Срещнахме между другите „Куин Елизабет“, понастоящем най-големия пътнически параход на света. Времето беше толкова хубаво, че решихме да плаваме все пак и тази нощ. Бризът намаля. Утрото ни свари при Старт Пойнт, където се борехме с течението на прилива. Отново попаднахме на равномерното люлеене на вълните и отлива. Бризът задуха от югозапад; той беше носещ, но вследствие на него времето се развали. На обед духаше много силно и морето скоро се развълнува. Бяхме под грота, стаксела и кливера, заети със заобикалянето на Портланд Бил, като избягвахме отдалеч твърде опасния прилив на Портланд, край който Ан Дейвисън загуби мъжа си и първия си кораб. Видимостта стана лоша, започна да вали силен дъжд, вятърът задуха още по-силно. Имахме намерение да влезем в Пул за през нощта, но тъй като той е много сложно пристанище, което не познавахме, избрахме Уеймут, в очакване да се подобри времето. Променяхме галсовете. Насрещното течение имаше поне три възела, но платната се изпънаха с всички сили. Заобиколихме кораба-фар при Шамбл сред една вихрушка. Видимостта беше много слаба, вълнението — мъртво и лошо. Срещнахме една моторна яхта, излизаща от Уеймут, която се люлееше като бъчва по наистина страшен начин. Проклинахме климата в тридесет и шеста степен и намирахме, че яхтсмените от нашия край действително имат заслуги. Прибрахме перката на лага на борда, свалихме мокрите платна, които плющяха от вятъра, и влязохме в Уеймут, водолечебен курорт, където хора в мушами прекарваха меланхоличния си отпуск. Там чакахме четири дни да се оправи времето. Бяхме до борда на един катер и моряците се учудваха на грамадните черупки на костенурките от Възнесение, привързани към рубката. На 14 юли, с прилива и все тъй със здрав югозападен вятър в кърмата, летяхме с осем възела към Пул. Край Сент Албанс Хед попаднахме посред силния прилив, за щастие при умерено море. Въпреки всичко трябва човек да е видял такъв прилив, да е плавал сред него, за да си даде сметка за силата му и опасността, която представлява. Не се учудвам, че е гибелен при лошо време. Морето беше съвсем бурно, без мярка и без посока, или по-скоро идваше едновременно от всички страни. Това беше рязко море, с мъртво вълнение, остро, изненадващо, сред което човек губеше всякаква власт над кормилото. То напомняше водовъртежите, предизвикани при отваряне на някоя от шлюзите в Панамския канал, с падините в повече. Грозно и зло, морето изпращаше на борда внезапни гребени, изневиделица. Припомнете си морето от гравюрите през осемнадесетия век. Когато художникът искал да представи буря, той я изразявал така: разпенено море, разбиващо се с остри вълни, втурващи се едновременно от всички страни, пресичано от странно резки течения. Измъкнахме се с облекчение оттам и взехме курс към Анвил Пойнт, където променихме галса. На обед бяхме край вълнолома на Пул.

Входът на Пул е много заплетен. Един канал лъкатуши шест-седем мили, откривайки при всяка извивка, като някаква река, малки кътчета зеленина. Стотици яхти се люлееха на шамандурите си. Това беше единственото интересно нещо на това градче без особена оригиналност. Швартовахме се на вътрешното пристанище. До борда ни застана „Мед ъф Арун“, кораб-училище с мотор и платна за дами и госпожици, един съвсем сериозен петдесеттонен плавателен съд, който се връщаше от Булон с екипаж от девет млади девойки и един мил капитан с вдъхваща доверие възраст. Можете да си представите възбудата на моите хора и шегите, които устройваха. Бях много ядосана, защото намирам, че създаването на кораб за подготовка на жени-мореплаватели е великолепна идея. Фред и капитанът прекарваха времето си да наблюдават през илюминаторите нашите съседки и да критикуват техните действия. Възбудата им премина едва двадесет и четири часа по-късно, когато напълно се убедиха, че сексапилът не бе доминиращото качество на този екипаж, достоен за похвала. Един фотожурналист прескочи „Ому“, за да направи репортаж за „Мед ъф Арун“ и да заснеме девойките, които извършваха всякакъв род фотогенични работи. Между другото той откри, че се връщаме от обиколка на света, и на следния ден, в осем часа, пристигна на борда. Точно тръгвахме за Кау. Предложихме му, ако държи непременно на снимките си, да ни придружи и той тръгна с нас. Времето беше великолепно, изключващо всякаква морска болест и му даваше пълна възможност за работа. Той ни накара да заемем всякакви странни пози, смятани за мореплавателски. Бризът ме караше да треперя, облечена само по едно таитянско пареу. Беше му много смешно.

При Кау, за да видим едни скъпи стари приятели, които живееха на борда на едномачтово корабче-пилот от Бристол, тръгнахме нагоре по река Медина до Медхам и там прекарахме няколко дни, щастливи, почти до ливадите, нацъфтели с маргаритки. Предпочитахме да дочакаме последната минута, за да сложим боята на „Ому“, която щеше да го разкраси за пристигането.

Времето съвсем се беше оправило, но според нас продължаваше да е студено. На 27 юли, в четири часа и половина сутринта, за да се възползваме от прилива, опънахме платна в посока към Нюхейвън. Познавахме добре този път с маркировката му и известните ориентирни точки. Нюхейвън е пристанище, което не обичам: нечисто, тясно, неудобно, но полезно като етап между Кау и Дувър. Там похарчихме последната си стотинка. Не последното ни пени, а последната стотинка от бюджета ни.

Какво ни беше струвало това пътешествие в цифри, това не засяга никого. Но необходимо е известно уточняване, защото около този въпрос се носят най-неверни слухове. Думите яхтинг и пристанище за по-голямата част от публиката се свързват с представи за лукс, охолство, безгрижие и капитализъм. Това е вярно, ако на яхтинга се гледа като на скъпо лятно удоволствие. То е погрешно, когато се отнася за хора като нас и още неколцина други, които смятат платноходката за призвание и начин на живот. Ще кажа даже, че има нещо, което е присъщо на повечето от яхтите от нашия вид: липсата на средства. Ние не сме богати, а мнозина други са направили подобни пътешествия с още по-малко пари. Имахме щастието да разполагаме с ограничени, но достатъчни средства. Ако посоча точната цифра на това, което сме изразходвали на година и на глава, никой не ще ми повярва. Тя е смешно нищожна. Всички онези, които искат, т.е. които имат призванието, могат да сторят същото; финансовите възможности не прибавят нищо друго във везните, освен повече леснина. Те с нищо не влияят върху първоначалното решение. Независимо от покупката на кораба този начин на живот струва крайно евтино. И не е учудващо, като се знае, че този кораб не е за нас нещо излишно, а единственото ни жилище. Той е нашата къща и ние сами си го поддържаме. Пазарувахме на спирките, хранехме се на борда и живеехме колкото се може по-икономично. Снабдявахме се от най-добрите и най-евтините магазини, като се ползвахме колкото се може повече от продукти, произведени на самото място. Почти не сме обличали дрехи; не ни занимаваха нито модата, нито съседите. Не сме изгорили за една стотинка въглища. Голяма част от времето си прекарахме по море, където витрините липсват и не ни мамят куп красиви и ненужни предмети. Впрочем ние живеехме в ограничено и подвижно пространство, където няма място за мебели, нито за разни дреболии. Нямахме и лека кола, естествено. Нямахме електричество, нито светилен газ и разполагахме със сравнително малко вода. Малкото корабче не плаща никакви или малки пристанищни такси. Имахме разрешение да купуваме без мито цигари и алкохолни напитки. И пр. и пр. Така че има начин да се живее толкова евтино на борда на един „луксозен плавателен съд“, както е определена яхтата в речника, че би било невъзможно да се преживее на сушата със същата сума, даже съвсем бедно.

Капитанът опита на тръгване да пресметне какво ще ни струва пътешествието и си беше определил една граница. Той така добре се грижеше за финансите, не без спречквания понякога, че в Нюхейвън, съвсем близо до пристигането ни, платихме маслото за гресиране на мотора с последната ни банкнота. Остана ни точно колкото да купим един четвъртит меден чайник, който много ми харесваше, нещо като подарък за връщането ни.

В Дувър не слязохме от борда си. Дойдохме тук само за да прекараме нощта. Това пристанище, кънтящо от крясъците на чайките, беше за нас пристанището на пътническия воден рейс Остенде — Дувър, една точка, нищо повече. Искаше ни се да го срещнем на излизане, защото той беше част от нашия детски фолклор. Бяхме разочаровани. Сбогувахме се с Англия, предпоследната чужда страна в нашето околосветско пътешествие. Последната беше Франция, но тя не беше чужда. Плавахме от шамандура на шамандура към Дюнкерк. Наистина това плаване на етапи ни действуваше на нервите. Намирахме, че това е много по-уморително, отколкото дългите преходи, защото нямаше нито рутина, нито ред даже в храненето. Всички бяхме дежурни през цялото време. В 11 часа и тридесет бяхме на четири мили южно от Саут Годуйн, кораба-фар от първия ни преход, този, чието появяване в предвидения момент създаде изведнъж доверие в моя капитан, което оттогава само е нараствало. Един дъждовен пристъп закри хоризонта, но час по-късно видяхме Кале откъм десния борд. Край Гравлин, където бяхме загубили първата си котва, а щяхме да загубим и „Ому“, навлязохме в дюнкеркския пролив и в края на следобеда проникнахме в канала. Подстъпите на Дюнкерк още бяха осеяни с останки от кораби, но пристанището и градът бяха отчасти възстановени. Много неща се бяха променили, с изключение на дъжда, който побърза да не наруши традицията. Времето се развали. Закачени за струещите стълбове, посрещна ни един силен югозападен вятър, който ни удряше право във фланг. Някаква германска яхта се швартова до нас и ни нанесе такива страшни удари, че Фред и Луи я прогониха безмилостно другаде. Освободихме се по същия начин и от една голяма моторна яхта. Беше жалко, по вълнението хвърляше тези съседи с цялата им тежест върху нас, всичко пращеше и откъм стълбовете защитните ни балони не бяха достатъчни вече, за да се справят със задачата. Дюнкерк, голямо пристанище за големи кораби, няма добро място за швартоване на яхти.

Между две превалявания посрещнахме една дама, с която се бяхме запознали в… Таити! Със стоплени сърца, ние слушахме последните новини от любимата ни спирка. После открихме швартована пред нас първата ни белгийска яхта, едномачтово корабче от клуба в Ньопор, със собственик г. Винк от Ганд, на когото дойде затрогващата мисъл да ми подари първия букет цветя от нашия край.

Тази последна спирка беше ознаменувана от посещението на родителите ни, на Фред и моите. Бяхме ги предупредили с телеграми: искахме те да са първите. Не ни се щеше срещата с тях да стане пред очите на много други хора, желаехме цял един ден само за тях и за нас, за тях, чиято задача беше най-трудната: всеки ден да чакат раздавача. Имахме толкова неща да си кажем — колко месеци не бяхме се виждали!

Миночистачът „Де Моор“, от Белгийските морски сили, щеше да ни чака в пет часа сутринта на шамандурата при „Трапежеер“, за да ни ескортира, голяма почит, от която бяхме смаяни. Трябваше да се покажем достойни. На практика това означаваше: на крак за тръгване в два часа сутринта. Приливът се връщаше към три часа. Г. Винк, когото нищо не може да обезкуражи, сметна за съвсем естествено да ни придружи до Ньопор. С очи, още подпухнали от сън, и потръпващи в пуловерите си, ние тръгнахме с мотор. Всичко беше покрито с капчици влага. Като излязохме от канала, вдигнахме грота, но нямаше никакъв вятър. Всичко предвещаваше хубав ден. Опитвахме се да разпознаем в тъмнината познати светлини, наши стари ориентирни точки. В четири часа навлязохме в пролива на Зюйдкот. Постепенно се появи една млечнобяла зора и в тази зараждаща се светлина, която се опитваше да пробие утринната мъгла, забелязахме нещо като призрака на „Де Моор“, запалил всичките си огньове, закотвен в пролива. Точно в пет часа бяхме успоредно с него и можехме да видим на мостика капитан Поскен. Чувствувахме се съвсем малки. Това бе, мисля, най-вълнуващият момент от този ден, в който вълненията не бяха малко.

Единият предшествуващ другия, ние изминахме заедно останалата част от пътя. Все тъй нямаше никакъв полъх. Колкото и да се напъвахме, с нашата мелничка за кафе напредвахме трудно и „Де Моор“ се мъчеше да не ни отмине. Сигурно намираше отегчителен такъв дребен ескорт. Със сериозните си форми и динамичните си линии той приличаше на някакъв нетърпелив Меркурий.

Слънцето се издигна и застана в небето. През цялото лято времето беше лошо, но за завръщането си улучихме първия хубав ден, един слънчев и символично тропически ден, като че ли бяхме докарали слънцето, закачено на върха на флагщока. Заобиколихме шамандурата при Строомбанк. Довършвахме почистването на борда; последно лъскаме с кърпа на медните части, палубата бе измита с изобилно лискане на големи кофи вода, всички въжета бяха внимателно навити спираловидно. Закусвайки, разпознахме по брега добре познати силуети: кулите на черквата в Остенде, скалата Бланкенберге. „Внимавай, капитане, ако видиш чайките да ходят!…“ Ето я хубавата стара шега, почти неизхабена. Започна да минава познатият пейзаж от пясък и дюни, така равен, почти без възвишения, и все пак толкова красив. И най-сетне вълноломът на Зебрюг. Пред вълнолома беше пълно с разминаващи се платноходки, а в платноходките — приятели. Разпознавахме лица, кучета лаеха към Талоу, може би с предизвикателство, може би за поздрав. Ето Поуарт, верният кореспондент през четиригодишното ни отсъствие. Ето Ерик, примерният помощник, придружен сега от съпруга! Въртяхме се в кръг и „Де Моор“ се бе закотвил в очакване на часа, в който бяхме обещали да влезем. Все пак трябваше да проявим внимание към нашия клуб и да бъдем тук точно в определеното време. Най-сетне заобиколихме края на вълнолома. А зад него беше пълно с хора.

Бяхме тръгнали тъй лекичко, като лодка с безшумни весла. Тълпата при заминаването ни без колебание можехме да определим на трима души, от които двама любопитни и един служител при шлюзата. Знаехме, разбира се, че няма да е така при връщането, че нашият клуб държеше да ни устрои посрещане, че щеше да има неколцина приятели, че щяха да дойдат роднини. Бяхме си въобразили на шега, че влизаме в канала под двойните стаксели, със завързан румпел, изтегнати и тримата в небрежни пози, с таитянско пареу и цвете на ухото. Но никога не бяхме си представили това завръщане сред такова множество. Под Кръста на риболовците се бяха струпали хора, много хора, които викаха имена и така размахваха кърпички, че главата да ти се завърти. Бях помамена от желанието да се обърна, за да видя дали всичко това е за нас. Сигурно имаше нещо друго… Уви, не. „Де Моор“ ни бе напуснал, за да се швартова на мястото си, и бяхме следвани на разстояние само от хубавата флотилия малки корабчета. Ушите ми ли пищяха, или действително чувах от всички посоки да викат: „Ани! Ани! Ани!“ Фред помръдна вежди към нас, сякаш искаше да каже: „Разбирате ли нещо от всичко това?“ Погледнах капитана щастлива, усмихната до уши: той плачеше. Тогава аз го целунах пред всички и кормилото му направи рязко отклонение. После той го изпусна и подскочи един метър, като извика: „Пък! Пък!“ Приятелят Пък беше присъствувал на тръгването от Ница; и той беше тук при завръщането.

Само приказките имат последна страница. Животът, докато е живот, няма край. Няма край и този разказ за пътешествието на „Ому“, защото нашата яхта сега, на сухо в един хангар, чака само пролетта, за да насочи бушприта си към царството на летящите риби и да натегне шкотите си в посоката на пасатите.