Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (7)

Глава шеста
Карибско море

Бяхме изминали 2720 мили за 23 дни и 3,30 часа, или средно по 119 мили на ден, при средна скорост пет възела на час. „Ому“ бе първият кораб, прекосил океана с привързан румпел, без пряко въздействие на платната върху кормилото. „Тцу-Ханг“ бе употребил 24 дни, но управляван с кормило. „Онруст“ 25 дни, под двойни стаксели, без кормуване. „Грациас а Диос“ — 23 дни, с кормуване по осем часа последователно, под грота. А за „Фестина“ нищо не узнахме.

Още бяхме под въздействието на величествената правдивост и безмълвието на морето, когато се качихме в един малък, препълнен с негърчета автобус, за да отидем „в града“. Беше съботен ден. В Бриджтаун^[1] цареше панаирджийско оживление и оглушителна врява. Хората се блъскаха из улиците и в магазините, минаваха камионетки с ревящи високоговорители. Такава горещина! Котлет да изпечеш на паважа. Край дока, сред много прах, разтоварваха хубави корабчета от американски тип, които обслужваха островите. Тласкани, увлечени от суматохата на този, общо взето, забавен град, ние просто не знаехме какво по-напред да гледаме. Имаше голям контраст между новоготическата английска черква и кокетните къщички с дървени балкони, тънките руси англичанки и важните негри, чайните и сергиите на открито, където се продаваха папай и лимони. Светлите и сухи британци контрастираха рязко в тази пъстроцветна навалица. Но белият пешеходец беше рядкост и почти не се срещаше.

Душейки въздуха като Талоу, ние скитахме из улиците, изненадани, че се намираме тук. Отначало отидохме право в банката да обменим американските долари срещу барбадоски и останалата част от деня прекарахме да броим стотинките си както селяните, като се опитвахме да проумеем нещо от операцията. Барбадоският долар струва сто цента, но центът няма курс в Барбадос, където дребните пари са в шилинги и пенсове, нещо, което много усложнява сметките. Четири шилинга и два пенса правят един долар, а един шилинг струва двадесет и четири цента.

Купихме си грейпфрути по седем цента. След упорито съвещаване подадохме три пенса и половин пени. Един час по-късно главите ни бяха готови да се пръснат от тези изчисления.

Запасили се с местни пари и с вечното желание да напълним стомаха си, ние поглъщахме сладолед, бира, ром, сандвичи и накрая огладняхме. Отправихме се доверчиво към един китайски ресторант. Знаехме от опит, че това беше единствената ни възможност да похапнем нещо в английска колония. В заведението, украсено с грамадни китайски букви, в действителност не открихме нищо жълто, освен един сервитьор с най-тъмночер цвят.

— Какво ще ни предложите?

— Яйца.

— Ами после?

— Нищо.

— Няма ли меню?

— Няма.

Нямаше избор и си поръчахме яйца, като че ли именно това бяхме желали. Появи се друг сервитьор. Може би не бяхме се изразили добре?

— Какво друго имате, освен яйца?

— Нищо.

— Нямате ли шоп сой? Нямате ли шоу мейн?

— О, не, сър — каза той, разбрал внезапно и с доста засегнат вид. — Тук няма китайска кухня!

Това беше съвсем очевидно. Още една илюзия се провали.

Ето защо в Барбадос се задоволихме само с бордовата кухня. Все пак прибрахме се доста доволни от себе си, Луи прегърнал една бутилка ром, аз притиснала до сърцето си една грамадна торба с хляб, а Фред хванал с върха на пръстите си един килограм замразен бифтек, който бавно се размразяваше, като бележеше пътя ни с капки кръв. Месарницата представляваше за нас друго откритие: бяха докарали от Аржентина грамадни замразени говеда, съвсем прилични, но твърди като дърво. Разрязваха ги с електрически триони и не ставаше дума за избор между рибици и котлети. Килограм месо си беше килограм месо. Отрязваха с триона един квадрат, който приличаше на тухла по форма, цвят и твърдост. С такова печено бих могла да убия някой евентуален нападател.

Веднага забелязахме, че тук белите и черните се смесваха много малко. Никаква враждебност, но съвсем ясно разграничение. Не беше както в Мартиника. Негри, полунегри, четвъртнегри и кафе с много мляко бяха от другата страна на бариерата. И най-малката капка кафе беше достатъчна например, за да се превърне в пречка за приемането в твърде подбрания, елитен „Роял Барбадос Яхтклъб“. В качеството ни на чужденци ние можехме да си позволим по-голяма свобода в отношенията. В малкия автобус, където много рядко се виждаше бял човек, аз се интересувах от бебетата, с техните сякаш намазани с вакса личица, големите им мили очи, яките им черни крачета. Срещаха се много, както ги наричаме, негърки с табли: едри черни жени, които носеха на главата си, върху шапката, в съвършено равновесие табли, пълни с лимони и фъстъци. Фред мечтаеше да види как Луи катурва някоя от тях, за да заснеме сцената, която щеше да последва. Защо ли никога не се отдадохме на тези хрумвания? Сигурно от финансови съображения.

Онова, което правеше най-силно впечатление у тези черни, възприели така добре след освобождението си от робството обичаите на белите, беше тяхната походка на пума. Те вървяха из града с провлечена и клатушкаща се стъпка като по някаква африканска пътека. Бавността и безразличието им, това отпуснато държане, което сякаш им е вродено, подсилваха впечатлението на леност и нехайство. Те се обличаха по европейски, но с някои крайности. Колкото беше по-ярко и разноцветно, колкото повече блестеше, имаше дипли, възли и плохи, толкова за по-красиво се смяташе. За дамите върхът на елегантността се състоеше в поставянето върху главата на някакво чудо от плътен филц или боядисана слама, украсено с пера, тюл, цветя, череши или всичко това вкупом. Сякаш залежалите шапки от три континента си бяха дали среща върху къдравокосите глави на Бриджтаун.

Черните говореха английски с едно по-особено произношение, което наподобяваше американското. Видяха ни се доста странни. Говореха високо и обичаха шума.

В Барбадос валеше много. Проливните дъждове измиваха багрите, като оставяха Карлист Бей и градчето между Пеликан Айланд и Нийдам Пойнт свежо окъпани и блеснали на слънцето. Плисканото от вълните и осеяно с кокосови палми крайбрежие ограждаше пейзаж, наподобяващ английска градина. На хоризонта минаваха няколко чудни антилски платноходки, които сякаш имаха декоративно предназначение. Нашето закотвяне беше много сполучливо. Вечер гледахме как се завръщат риболовните ладии, наклонени под внезапните леки повеи. Това бяха забележителни плоскодънни лодки, които се движеха великолепно, със стрингера във водата и големия кливер, натопен наполовина във вълните. Двама-трима души направляваха с голяма сръчност тези допотопни плавателни съдове, а трябва да добавим и с не по-малка смелост, защото лодките изглеждаха готови да се разпаднат всеки момент, като презрял плод. Те ходеха на лов за летящи риби нощем, въоръжени с голям фенер и мрежа, подобна на грамадна пеперуда.

Редувахме три сеанса от плаване на ден с пуншове от ром и акции за почистване. Отново бе отказано на Талоу разрешение да слезе на суша. Изхождайки от принципа, че пясъкът не е земя, ние го водехме всеки ден на „плажа за черни“, където лудуваха негърчета с атлетическо телосложение. Веднъж едно от тях ни каза, че негов братовчед бил следвал курсове по физическо възпитание в университета на гр. Лувен. С Талоу тичахме по плажа и из водата, пържейки се на слънцето. Един човек идваше всеки ден да освежава коня си, който плуваше понякога до закотвянето на „Ому“, заобикаляше го и възбудено въртеше очи. Много се забавлявахме в Карлист Бей. Можехме да прекараме доста дълго време така. За нещастие с пристигането си имахме една неприятна изненада: от двете страни на корпуса, повече към предната част, боята се беше олющила на ширина приблизително по петнадесет сантиметра, над и под водолинията. А при това колко много се бяхме надявали на американската боя, положена в Аликанте! Отначало решихме да пребоядисаме само повредените части. Началникът на пристанището, много мил човек, даже ни беше посочил място във вътрешния басейн. Но скоро видяхме, че това не ще е възможно: тръгвайки от повредените места, ние белехме цели листове боя, сама по себе си много добра, истинска плътна и здрава филмова лента, но която не държеше здраво за корпуса. Това означаваше сух док, и то в най-скоро време. Поставихме на гласуване финансовата страна на въпроса и беше решено заради това да останем в Барбадос по-дълго време, отколкото бяхме предвидили, като пожертвуваме част от престоя си в Мартиника. „Тцу-Ханг“ също щяха да минат през сухия док и намираха, че ще е по-изгодно, като сме два кораба.

Една сутрин викът „Ому, ехей-й!“ накара капитана да изскочи по гащета на палубата. Беше „Тцу-Ханг“. Викаше ни, за да ни покаже една яхта, която лавираше при входа на залива. Не беше ли „Онруст“? Взехме далекогледа. Да, ето резедавият му корпус, широките му илюминатори и неговото оранжево-бяло-синьо флагче. Забелязахме, че се опитва да влезе в залива, но вълнението го изтласкваше. Най-сетне той се закотви. Докато отидем за провизии в града, той пуснал котва до нас. Дирк Тобер беше седнал до Фред в нашия кокпит, с чаша пунш в ръка. Както винаги той имаше съвсем свеж вид и изглеждаше твърде доволен от себе си. Това ни достави развлечение за няколко дни. И как не: Тобер, едър, млад, рус и самотен, разбиваше всички презряващи женски сърца от околността и винаги практичен, извличаше много безплатни пиршества. Всеки път, когато лодка докарваше у него някоя расова дама, на борда на „Тцу-Ханг“ и на „Ому“ се биеха за бинокъла, проявявайки пълна липса на такт и дискретност. Ние го закачахме свободно, но той си оставаше спокоен като олимпиец. Водеше завоеванията си на разходка с яхта и се караше с тях за такива важни въпроси, като например беленето на картофи.

Тобер, който поддържаше корпуса си с катран, откри още на пристигане, че металът е оголен точно на същите места както при нас. Сигурно това беше точката, в която вълната от форщевена и вълнението отзад се срещаха. За него разрешението на въпроса беше по-лесно. Достатъчно беше да постави яхтата на наклоняване и да намаже нов слой катран. Но за нас бе необходим омразният сух док, твърде грозен и беден на вид, обаче по-проветрив от този в Аликанте.

Сравнени с барбадоските чернокожи, испанските работници са стахановци: когато видяхме първия ден как нашите хитреци лениво държат стъргалото в ръка и си разправят любовни истории, бяхме поразени. Така щяха да карат цял месец. За щастие дойде почивният ден. Господари на дока, ние поехме работата и инструментите в ръка и се потрудихме добре. „Тцу-Ханг“, неотменно до нас, правеше същото. Докато ние се разхождахме изцапани с черно и керемиденочервено, каквито са цветовете на нашия корпус, Смийтънови се измъкнаха след работа зелени като грах. А каква горещина беше! За щастие един душ, доста проветрив поради цепнатините между дъските му, всяка вечер ни даряваше благотворните си струи. В понеделник обаче, когато с гордост показахме на нашите наемници, че сме свършили три четвърти от тяхната работа, те посрещнаха това с пълно равнодушие.

Кацнали нависоко върху скелето, ние обхващахме с поглед целия док и част от града. Часовникът на някаква близка камбанария удари. Платноходни корабчета разтоварваха дърва, които заминаваха на грамадни салове, направлявани с гребло. Минаваха и преминаваха плоскодънни лодки, натоварени с банани и кокосови орехи. Движеха се ладии, екипирани от съдържателката на някое гостоприемно ресторантче, които отиваха да покажат мостри от специалитетите си заедно с листа на закотвените кораби в залива.

А над всичко това се носеха викове, песни и едно дяволски ярко слънце, което усилваше всичко. В този кът на пристанището имаше в излишък местен колорит и африканска пищност, които се разливаха до късно през нощта.

След една седмица, като получихме сметката, малко по-соленичка, отколкото бе уговорено и както обикновено става, ние отново се намерихме сред приятната прохлада на светлосивия залив и най-сетне можахме да измием палубата си.

Понякога посещавахме със смущение „Роял Барбадос Яхт-клъб“ с неговия запазен плаж и цяла серия от „Забранено е да се…“ само заради топлите му бани. Или пък се ползвахме от терасата и трамплина на едно наколно заведение, наречено „Акватик-клъб“, което, изглежда, се радваше на благоволението на голям брой заможни южноамериканци. В един неделен ден стигнахме до някакъв „Парадиз Бийч-клъб“, заслужаващ името си в смисъл, че напомняше малко на Таити. Там събрахме мидени черупки, а Майлс Смийтън получи един хубав комплимент. В автобуса една пълна негърка, която се настаняваше зад него, се провикна: „О! Какъв красив мъж!“ Той бе ужасно смутен, а всички ние — много развеселени.

Всички англичани в Барбадос бяха във висша степен „англичани“. Те рязко се отделяха от наконтените и набрилянтинени черни, от негърките, потънали в коприна и сатен, пайети и тюл. Туземците са по-мили, когато не се труфят… Но веднъж срещнахме двама антилски моряци, облечени както по времето на Тусен-Лувертюр^[2]: с пристегнати широки панталони, фланела на черти и бяла сламена шапка с панделка. Атмосферата бе пресъздадена мигновено. Те бяха прелестни.

Но в замяна на лошото подражание в облеклото на нашия плаж за черни имаше „хонки-тонк“. Хонки-тонкът е музикален инструмент, направен от стара ламарина, като чрез очукване се получават разнообразни издутини, които издават различни звуци. Твърде сръчни в това трудно изкуство, музикантите извличат от него верни звуци и много ритмични мелодии. Ако разширим понятието, тази дума означава и танцов сеанс. Къпещите се прииждаха и увлечени от ритъма, започваха да скачат и да се премятат. Танцът беше в кръвта на тези хора. Чудно спонтанните им движения имаха съвършен ритъм, напълно съответен с този на музиката. Като раздвижени кукли, гъвкави и сякаш без стави, в неудържимото си увлечение те играеха все по-бързо, все по-устремно. Техният инстинкт отхвърляше и свян, и сдържаност, за да ги отдаде изцяло на чистия танец. Беше много красиво. Тази музика, измислена от тях, с примесени южноамерикански влияния, това „калипсо“ със спонтанния си ритъм и властен темп ни напомняше тайнственото минало на този пресаден, потискан и охулен народ, на когото това бе може би единственият останал наследствен спомен. Здрачът бе изпълнен с някаква африканска жизнерадост, която запалваше блясък в очите ни и караше да забравим като тях облеклото си, обувките, кока-колата и такситата.

Конните състезания много повече интересуваха по-голямата част от колонистите. Освен тях и киното в Бриджтаун няма „нищо“, ни казваха те доверително. А за нас имаше достатъчно много неща: хубави морски бани, пясък, красив залив за ветроходство, малко езда и винаги приятен климат. Чудехме се какво повече може да желаят тези хора. Майлс Смийтън временно си възвръщаше практиката в полото^[3] и се прибираше щастлив като хлапак, сияещ от възхищението на дъщеря си Клио и със смазан кръст.

А аз се отдадох на женски занимания. Правех декоративни възли по въжетата, шиех възглавнички от корабно платно за кокпита, гладех сивите панталони, чийто ръб се разваляше много бързо, и варях мармалад. Всичко това между две морски бани. Момчетата се занимаваха с пребоядисване на надстройките. Изглеждаше ни странно, като си помислехме, че в този момент в Белгия беше студено и брюкселските сергии за свети Никола привличаха тълпи с някои нови автоматически чудеса.

Наближаваше време да тръгна на лов за провизии. Никога не съм била привърженица на закупуването на всичко изцяло от един снабдител на кораби. Не получаваш каквото желаеш и винаги е по-скъпо. Съставях си списък и тръгвах, като се отбивах наляво и надясно при ония доставчици, които ми изглеждаха по-почтени, или на пазара. Мобилизирах моите хора да помагат в носенето и губех много време и пот, но нали все пак това беше работата ми. Бяха ме окичили със званието „бордов комисар“, разбирайки много добре, че човек се навива най-лесно с почтени отличия.

Що се отнася до корабите, Барбадос стои на последно място в снабдяването: рядко се намират пресни продукти. Липсват яйца, масло, зарзават или има, но много малко, и то на доста скъпа цена. Купища консерви и никаква маруля. А плодове — само портокали, лимони, банани (втръснали ни до невъзможност) и корозол, който прилича на грамадна зелена ягода с вкус на кисело мляко. Неговото бяло и ресничесто, но пълно със сок месо ни се стори много по-апетитно от сухите портокали и блудкавите банани. Взехме си голям запас от грейпфрути и зелени лимони за пунша. Нищо не може да се сравни с малкия зелен лимон, така ароматичен, вкусен и лютивичък.

Това ограничено снабдяване бе допълнено с внушително количество говеждо замразено, достатъчно, за да ощастливи хората ми. Но ние не скитахме напразно из улиците. Систематично, чрез сравнение и многобройни опити, успяхме да издирим рома, който според нас бе най-добрият на този, известен със захарната си тръстика остров. Въпросната марка струваше сравнително скъпо: 24 белгийски франка^[4] бутилката. Затова капитанът нерешително предложи на Фред съвместното закупуване на две каси, по една на глава. Аз не влизах в сметката. Теоретично въздържателка до деня на сватбата си, макар оттогава да бях научила доста неща, в Барбадос все още се радвах на останките от това име. Със завидна безпристрастност си служех от най-достъпния източник, като Фред и Луи понасяха щетите по равно. Фред бе работил в търговията на едро. Макар и отказал се от доходните занимания, той бе запазил вкуса си към числеността и количествата. Затова заяви сухо, че ще вземе за себе си две каси.

Това защитимо, макар и егоистично, становище поставяше важен социален проблем, от който може би щеше да зависи хармонията на борда. Да предположим, че Фред бе начело на две каси ром срещу само една за капитана. Не е трудно да си представим този приятел някъде посред Тихия океан, зает да дегустира важно своя ром, докато последната празна бутилка на нашия шеф след бога^[5] плава сто мили назад, с една бележка в утробата си, предназначена за „Хидрографската служба на САЩ“. Това би било достатъчно, за да провали пътешествието ни. Капитанът бе принуден да се примири, като вземе също две каси. Мисля, че това не бе много трудно за него.

Но Фред не бе малък хитрец. В определената за тръгване утрин той замина за Бриджтаун, снабден с пълномощия. Трябваше да потеглим в един часа следобед. В дванадесет и четвърт шум от весла ни привлече на палубата. Нашият приятел, седнал величествено на задната част на една китоловна лодка, карана от двама негри, по които се стичаха едри капки пот, носеше стоката: пет каси. В последната минута бе взел една в повече за себе си.

Едно от предимствата на капитана е, че може да забави тръгването. Когато напускахме Барбадос, щастлива съм да го кажа, запасите от ром бяха разпределени еднакво, точно в две равни части. А аз се оказах с цяла партида от каси, които трябваше да наместя по такъв начин, че едновременно да са настрани от пътя, на лесно място и в безопасност от люшканията на кораба.

На 2 декември, когато всичко бе вече готово, се случи нещо изключително: заваля ситен, упорит и непрекъснат дъжд, с твърде англо-белгийски характер. Никак не ни харесваше перспективата да стоим при такова време на кормилото и да мъркаме с мотора. Отложихме заминаването и прекарахме деня да скучаем в ограничения въздух на кабината, затворили всички отверстия.

Привечер започна да се образува вълнение, което през нощта се увеличи още повече, и на сутринта ни очакваше едно необикновено зрелище. Дъждът бе спрял и нямаше никакъв вятър, нито даже и полъх. При това пълно затишие едно изключително голямо вълнение идваше стремглаво и се хвърляше яростно върху брега, като се разбиваше с трясък и изпращаше снопове от пяна във въздуха. Полунаводненият „Акватик-клъб“ бе загубил вече част от терасите си. Големи прозрачнозелени вълни, увенчани с искряща пяна, с бяс връхлитаха по рифовете на носа Нийдам. Те имаха убийствено и потискащо въздействие върху оловносивия фон на небето. Беше съвсем невъзможно да се слезе на онова, което оставаше от брега. Дръзки лодки се преобръщаха като трески. „Ому“ и „Тцу-Ханг“, без вятър, който да ги държи на котвената верига, се въртяха към всички точки на компаса, люшкани от вълните.

Това грамадно вълнение продължи през целия ден на 3 декември и в следващата нощ. Много рибарски лодки бяха изхвърлени на брега и отломки от ладии плаваха из залива. Водата, обикновено съвсем бистра, сега носеше всякакви отпадъци. Върху това събитие много се разискваше. Едни говореха за атомна експлозия, други — за ненавременен ураган. Началникът на пристанището бе склонен да вярва, че е изригнал подводен вулкан, но това не обясняваше дъжда. Трети настояваха, че е вследствие на земетресения. Някои мнения бяха толкова произволни, колкото и странни. Чернокожи говореха съвсем искрено, че циклон бил разтърсил къщата им. А не бе имало и най-слаб бриз! Именно това беше и най-учудващото. По-приемливо беше обяснението, че може би силна буря към Бахамските острови бе повлияла със закъснение върху района на Барбадос. Най-сетне на 4 декември призори вълнението отслабна и времето започна да се оправя. Направихме последно сбогуване с рома и приятелите от „Тцу-Ханг“, които се надявахме да видим отново в зоната на Панамския канал.

Под изяснилото се небе и четирите долни платна ние плавахме при силен кос вятър покрай хубавото барбадоско крайбрежие. Седнала в кокпита и кръстосала крака като шивач, аз се вглъбих в чистенето на зрял боб, който някои насекоми бяха превърнали в свое жилище. Освен тях на борда имахме едно семейство хлебарки, което се множеше успешно в един недосегаем ъгъл, и житоядци в ориза, които моментално измряха след една закуска с ДДТ. Хлебарките не бяха неприятни. Те се движеха леко напред-назад, като внимателни нощни гости, пропадайки в дъното на чашите с ром. Твърдо понасяха противонасекомните пръскания, но загиваха от кока-колата. Бяха животни с изтънчен вкус. Като требех боба, мислех си колко героично нещо е далечното плаване. Въпреки всичко всекидневният дребен животец продължава. Хубав ли е денят или лош, трябва да се храним, да мием съдовете, да правим необходимите снаждания на въжетата, да навиваме хронометъра точно в 8 часа. Мислех за някой си Диберн, който в книгата си „Кест“ засягаше метафизиката, при това доста повърхностно, и даваше вид, че прави поетично плаване, изтъкано от мечти и романтика, отчаяно философствуваше, докато помощникът му се занимаваше с ежедневната работа.

На свечеряване светлинката на Норт Пейнт трепкаше отзад вдясно. Първото дежурство беше мое и за да остана в съвсем земно настроение, в продължение на четири часа занимавах ума си (за да се боря срещу съня) с тази съвсем нова, истински скъпоценна мисъл: какво бих направила, ако внезапно наследях една дузина милиони? Явно първите щяха да бъдат посветени на моя съпруг, за построяването на един платноходен кораб, но такъв, какъвто никой досега на света не е виждал. Следващите щях да разпределя между роднините и най-добрите си приятели. Но другите? В полунощ ми оставаше цяла партида милиони, с която никак не знаех какво да правя. Оставих ги накуп до кормилото за Фред, чийто ред беше да ме замести.

На сутринта заварих капитана дежурен, със Санта Лучия откъм левия борд и Мартиника вдясно напред. Бяхме вече стигнали! Чудесни са за разнообразие тези къси преходи. Времето беше като по поръчка, морето — спокойно, макар и вятърът да беше силен, слънцето — жарко. Преди обед вече виждахме Диамантената скала, която заслужава името си: сивобял блок, със странно изрязани стени, отдалече наистина подобен на голям диамант, шлифован по старому. Тези 175 метра сива скала, които се извисяват над морето, имат своя история. През 1803 г. английският адмирал Хууд закотвил там своя „Центурион“, издигнал топовете си на върха й с помощта на скрипци и държал това странно укрепление, докато имал муниции, само за да създава неприятности на французите. Тази прищявка, съвсем в стила на миналия век и тъй славно безполезна, станала причина скалата да бъде официално включена в списъка на Роял Нави под наименованието „Диамантена скала на Негово Величество краля“. Заобиколихме я отблизо. Беше пълна с птици, но за нас бе недостъпна.

През това време Луи се ровеше из наръчника „Мореплавателни инструкции“, от който извличаше разни местни имена, изпълнени със свежест, напр. наименованието „Диамантена скала“, Заливът на отровната мъка, Блатото на диаманта, Малкият залив Арле, Кай а ваш, Наносът Гамел. Имаше също Наносът на скелета, Наносът на говеждата бъчва и още десетки други имена, едно от друго по-забавни, свидетелствуващи за остроумие и духовитост. Те звучаха съвсем иначе от Джорджтаун, Кингстаун или Тайрел бай!

В един часа следобед заобиколихме нос Дю бу и влязохме в един великолепен залив с насрещен вятър. След като опитахме да лавираме, свалихме платната и се доближихме с мотор до мястото на закотвяне. Ето и Островчето на весларите… Форт Сен Луи… Форт дьо Франс. Закотвихме се срещу града, на едно място, наречено съответно Закотвянето на фламандците. Оттук виждахме Форт дьо Франс в цялата му грозота. Над него стърчеше ужасната черковна камбанария. Но зад тях беше красивата земя на Мартиника, чийто див, планински и горист пейзаж напомняше малко Маркизките острови. Сърцето, изплашено от вида на града, се постопляше малко край старите сиви камъни на Форт Сен Луи, целият смекчен от времето. Както е прието в много пристанища, строгата митница ни поиска двоен списък на всички продукти на борда, до последното зърно ориз, след което съвсем меко ни попита дали нямаме американски цигари за продан…

По тесните и разбити улици на Форт дьо Франс, прорязани от дълбоки вади, из които Талоу се спъваше, ние стигнахме до живописния и оживен пазар. Приветливи жени с блеснали лица под кокетно вързаните кърпи царуваха сред ярко обагрения лукс на плодовете, зеленчуците, живите пилета, на купищата от бяла скорбяла, пирамидите от червени чушки, печените на фурна морски таралежи, ванилиевите пръчки, всичко това размесено с твърде леки брошури, разпятия и безопасни игли за дойки, на стотици. Влачех Талоу със себе си, допуснат най-сетне на сушата, за да го накарам да поизтрие дългите си нокти. Той нападаше всички пилета. Вероятно въз Форт дьо Франс имаше временен недостиг на брашно и много трудно успях да намеря хляб. А как ни се щеше хубаво, дълго и хрускаво френско хлебче! Някаква приказлива жена ми отстъпи най-сетне един такъв хляб, сигурно заради хубавите ми очи! Купих и парче сирене камамбер, което ужасно миришеше. Забавлявах се много из този пазар, благоухаещ на индийско орехче и лютив лимон. Обожавах наивния и напевен мартиникански акцент, малко архаичния говор, който с изпускането на буквата „р“ звучеше малко детски. По тип чернокожото население ми се стори по-различно от това на Барбадос, по-слабо в снага и с по-удължено лице. Отделянето на белите не изглеждаше така строго спазвано. Креолите имаха мили и внимателни обноски. Сладострастното безгрижие беше като някаква неотменна съставка на самата атмосфера, разтърсвана от ритъма на бигина.

Тръгнахме покрай живописната река Мадам^[6]. Пресякохме отново града, за да съзерцаваме Жозефина дьо Боарне^[7], която от височината на своя пиедестал и с ръка на сърцето се взира в залива, в очакване на пътническия кораб.

Мисля обаче, че светлината е главната красота на Мартиника. Сред пасатните облаци изгревът и залезът на слънцето пръскаха невероятни краски, понякога ярки, а друг път с много нежни, възхитителни цветове: лилаво, лимонено, оранжево, ябълково зелено. Би трябвало да доведем тук онези, които намират, че залезът на слънцето е нещо банално. Тези залези биха доставили удоволствие на такъв майстор на краските като Грюневалд.

Напуснахме пристана на фламандците, за да се настаним по-удобно в новия кей на Трансатлантическия рейс. Беше топло и прашно. Бяхме близо до Яхтклуба, чиито членове ни запознаха с истинския мартиникански пунш от бял ром, истински нектар, който издига човека до най-висшите сфери на оптимизма. Мартиниканците се присмиваха над всякакво друго производство, вид или цвят и след голямото количество чашки ние също бяхме напълно съгласни с тях. Случката с барбадоския ром не беше още забравена, а на борда вече имаше четири пълни дамаджани с бял ром, произведени в една частна плантация, общо повече от двадесет литра. Фред предложи да изпразни сладката вода от бидоните и да ги напълни с бял ром.

В неделя напуснахме Форт дьо Франс в посока към Сен Пиер, при сиво небе със силни пристъпи на вятър, които ни принуждаваха да плаваме с малко платна. Преваляваше често, сушата беше обвита в сиво и Голата планина имаше застрашителен вид. Приближихме се към брега със сондиране, защото вулканичното изригване бе разбъркало дъното. Из тия места то бе дълбоко, неравно и скалисто. На тридесет метра можеше да има тридесет разтега дълбочина, а до нея рязко, без преход, едва три разтега. Котвата трябваше да се хвърли изведнъж, нито много далеч, нито много близо. Ако се закотвехме в точка, където дъното се снижава, достатъчно щеше да бъде да се плъзнем малко, за да попаднем в голяма дълбочина и така да се окажем в открито море.

Сен Пиер, някога първо пристанище на Мартиника, бе унищожен през 1902 г., заедно с всичките му жители, от вулканично изригване. Мрачното време допринасяше за припомнянето на тази трагедия. В този навъсен неделен ден Сен Пиер бе само едно задрямало и сякаш задушено село. В музея, посветен на спомените от катастрофата, се виждаха странни неща, чудовищни рядкости, запазени с някаква болезнена грижовност. След толкова години бе останала само гордостта, че е било понесено такова голямо бедствие. Но на нас тези ужасни спомени показваха още Сен Пиер в някакъв злокобен вид, потиснат сякаш от една постоянна, все така жива заплаха. Вятърът виеше из съвсем пустите улици и във вцепенението на неделната тишина не намирахме нищо от очарованието на Антилите.

Беше се образувало силно вълнение, което удари лодката ни в каменния вълнолом. Това бе последният ни спомен от този тъжен док. Но утрото докара едно по-приятно време. Огрян от слънцето, Сен Пиер като че ли възвръщаше бодростта си. И ние също. След закуската вдигнахме котва. Пред себе си имахме някаква си дреболия от близо 1100 мили със заден вятър, без съмнение. Оставаше ни да преминем последния етап от Атлантика. Напуснахме Антилите с твърдото намерение да се върнем, за да ги опознаем по-добре.

Най-напред се постарахме да се отдалечим от крайбрежието, покрай което теченията образуват силни вълнения. Вдигнахме двойните стаксели, привързахме румпела и рутината се възстанови на борда.

Имахме известно затруднение, докато намерим идеалното положение на платната, защото едното или другото изведнъж яростно започваше да плющи.

През нощта единият от галсовете, които бяха краища от верига, се заклещи под капака на люка на каютата. Повредата трябваше веднага да се поправи.

Отначало бризът беше нередовен и морето ни взимаше отстрани. Вдигахме и прибирахме няколко пъти грота. Тъй като бяхме недалеч от бреговете на Венецуела и срещахме доста кораби, установихме дежурства на предпазливост. Преваляванията ни обгръщаха и се отдалечаваха към открито море. Опитвайки се да попречим на стакселите да плющят, закрепихме галса от левия борд за скрипеца, т.е. малко повече към бака, но се принудихме да го върнем на място. Най-сетне вятърът се установи и вече можехме да разчитаме на нашите стаксели. Срещнахме един кораб-цистерна, който идваше откъм остров Кюрасо. Не беше ли пълен с този хубав ликьор, ухаещ, на портокали? Какво неочаквано щастие за хората, край чиито брегове би претърпял корабокрушение! Една костенурка спеше спокойно своя здрав сън на повърхността на водата. Искахме да я хванем, но двойните стаксели имаха един недостатък: не можеше свободно да се маневрира с тях. Две костенурки една върху друга също изглеждаха, че си почиват почти на повърхността. „Я виж — казах учудена — какъв странен начин за спане?“ Двамата мъже се засмяха, като ме погледнаха иронично… Минахме през един пасаж от твърде апетитната риба тон и спуснахме несдържано най-хубавата си примамка, една нова лъжица от неръждаема стомана, способна да привлече и най-предпазливата риба. Една от рибите побърза да изчезне заедно с нея, като за трети път потвърди проклетия ни неуспех в риболова. Даже и нашите летящи риби бяха съвсем малки.

Един благоприятен вятър ни позволи да изминем 152 мили за 24 часа, но грамадното вълнение ни принуждаваше да вървим в зигзаг по неговата гръд, като мравка по планината. Мечтаех с писалка в ръка. Стрелката на компаса ме привличаше. Вдигайки поглед от нея, една нощ съгледах най-обикновената от многобройните падащи звезди, които съм виждала в живота си. Беше като ракета, топка от ослепителен зелен огън, която сякаш падна точно пред вълнореза.

Вятърът се засили до такава степен, че в понеделник, на 17 декември, трябваше да свалим десния стаксел, което не ни попречи под останалите 22 кв. м платна да бием рекорда си от 14 декември и да установим нов — 156 мили. Бяхме преследвани от едно огромно развълнувано море, което се стремеше да се качи на борда ни. Палубата беше постоянно под водата, не откъм юта, а през планшира. Благославяхме височината на нашия удобен комингс, който пазеше кърмата ни съвсем суха, каквато е амбицията на всички моряци. Кормилото ни създаваше малко грижи, но пък какво вълнуващо зрелище представляваха тези грамадни зелени вълни с прозрачни гребени, украсени с пяна, които се разбиваха с обезпокояващ шум! Всяка вълна ни повдигаше мощно и сякаш се изтичаше под кила, носейки ни. Честна дума, понякога ни се струваше, че летим над вълните. Капитанът определяше силата на вятъра 8 бала и средната височина на вълните 7 метра, а той нямаше навик да преувеличава. Слънцето блестеше като златен потир в безоблачното небе и водата искреше чак до хоризонта.

Витлото на лага изчезна, глътнато от някаква риба, която не остави визитната си картичка. Дано се задави с него. Не се решихме да пуснем резервното витло. „Ому“ не бе закусвалня за акули.

На края на втория ден от това бясно плаване ние се възползвахме от сравнителното затишие, за да направим един риф на стаксела и да вдигнем другия, също така зарифован. При залез-слънце бяхме готови да приемем вятъра, който удвои силата си. Беше един хубав бриз, без лоши намерения, само малко буен. Ако същият вятър беше насрещен, естествено щяхме да поставим платната в дрейф. При това стремглаво движение люлеенето се чувствуваше особено силно. Положението вътре бе тъй бурно, както и навън. Пълзяхме на четири крака. Стените се хвърляха насреща ни с лукава стремителност. Имах твърде много работа в кухнята, където разни течности се изливаха от съдовете, на които бях разчитала. Фред намираше това много забавно. Мислех си, че е крайно време и аз да започна да ругая. Защо да ми се отказва това облекчение? Нали вече пиех и пушех… В отделението на мотора един празен бидон се търкаляше от единия борд към другия с трясъка на театрална гръмотевица.

Навсякъде плаваха големи количества растителни отпадъци, които идваха от река Магдалена, защото минавахме вече край Колумбия. Видимостта не беше особено добра. Миналата година от „Цветето на океана“, на разстояние 40 мили навътре в морето, бяхме видели заснежените върхове на Андите. Спомням си, че беше много красиво, нежно-феерично. Този път взиранията ни в хоризонта с надежда да видим следа от южноамериканското крайбрежие останаха напразни.

Най-сетне на приблизително 150 мили от Кристобал времето се успокои. Талоу можа да изсуши слепената си от солта козина. Здрачът настъпи на 17 декември, без да забележим сушата. През нощта една голяма мрачна птица се опита безуспешно да кацне върху Луи.

Познахме фара на Пунта Манзанила, минахме с десния борд покрай скалите Фаралон, чийто фар не гореше, поради което бяха крайно опасни. В 4 часа всички излязохме на палубата, за да видим как постепенно се появяват светлините по брега, а после и тези на града, осеяни от червени и зелени лампи, очертани от неоновите реклами на Буик и Джони Уокър^[8]. С известно затруднение отделихме огньовете, които ни интересуваха от този букет светлини, и набелязахме пътя си между вълноломите на Кристобал и шамандурите на протока. Право пред нас блестеше низ от лампи. Това беше входът на канала. Прибрахме платната. Зората изгряваше, когато се закотвихме в залива, за да дочакаме здравната служба. Мина яхтата „Льо Сажитер“ („Стрелец“), която излизаше от пристанището, за да влезе в първата шлюза. Тя отиваше в Таити.