Ани Ван де Виле
И Пенелопа пътешестваше (4)

Глава трета
Испания

Трябваше да напуснем Пък и жена му, Рьоне, Морис, съдържателя на бара Мишел, малкия корсиканец Антуан, Пиеро Лапата, тихия пияница Ненес, нашия приятел Франц Мазьорел, художника от Ганд, когото Южна Франция плени, и търговеца на четки, който прилича на Пънч^[1], нашите приятели, англичаните от кораба, украсен със здравец, стареца, който си придържа панталоните с парче медна тел, бившия корабен капитан, който ни носеше череши, брадатия Джони с госпожа Джони, ревнивата му съпруга, и нашия хубав малък Бернар патока, любимеца на всички.

Това бе една от особеностите на нашия живот: приятелствата, които завързвахме във всяко пристанище и които трябваше да развързваме, знаехме го много добре, след няколко дни или седмици. Именно защото го знаехме, затова тези приятелства ставаха преждевременно силни, сближаваха веднага. Те бяха мимолетни, като някое от внезапните увлечения, които изпитваме на пътническия кораб и на които не можем да се отдадем напълно, без страх да се обвържем за цял живот. Ние оставахме в сърцето и паметта си длъжници на тези приятелства. И не някоя случайна пощенска картичка доказваше това, а изпитваната радост, ако някой ден се срещнехме отново, или удоволствието, с което си спомняхме за тях при разговорите помежду си. Запознавахме се, напускахме се, с по-голяма или по-малка мъка. Може би всички тези хора, които наричахме наши приятели, не бяха в действителност такива, каквито ги смятахме. Както и да е, ние си ги спомняхме в определен и окончателен вид, защото никакъв нов фактор не ги променяше за нас. Досадниците, митницата и администрацията бързо ги забравяхме и ги изхвърляхме през борда. Но приятелите от Ница, тях си ги „запазвахме“.

В една кофа на палубата бяха натопени синчец, царски маргаритки и лаврови рози. Те имаха приблизително цветовете на френското знаме.

Истинското потегляне започна от помпата за газьол, до входа на пристанището. То по нищо не се различаваше от обикновените заминавания, включително и традиционните ми сълзи. Много е неприятно, но не мога да се сдържам. Този малък самохвалко от метър и петдесет, „жената, която не се страхува от нищо“, която вземаше паяци между палеца и показалеца и гледаше хладнокръвно как падат бомбите, тази жена плачеше при всяко заминаване и получаваше упреците на мъжете от борда, които не можеха да разберат тази слабост.

В един съботен ден, на 7 юли, отвързахме швартовите въжета. Всички ръце, които бяхме стиснали преди малко, се издигнаха за поздрав и на няколко прозореца от петите етажи се развяха бели кърпички. Слънцето блестеше и морето бе спокойно. Увеличихме скоростта и хвърлихме последен поглед към малката черквица в пристанището и Мон-Борон. Отдалечихме се от брега и ето че вече се показа носът при Антиб. Като допускахме, че кралят е във вилата си, вдигнахме белгийското знаме на флагщока, за всеки случай.

През това време отворих една съвсем нова тетрадка и написах с едри печатни букви БОРДОВ ДНЕВНИК № 1, а на първата страница: Разпределяне на дежурствата.

Първия ден държахме кормилото, както дойде. Но с настъпването на нощта се наложи по-голям ред. Започваше капитанът — от двадесет до полунощ; после, от полунощ до четири — Ани. От четири до осем — Фред; от осем до обед — Луи. От обед до четири — Ани. От четири до шест — Фред; от шест до осем — Луи. От осем до полунощ — Ани и тъй нататък. Включени бяха полудежурства, за да се избягнат същите часове, което щеше да е еднообразно и несправедливо. Накрая някой от нас щеше да сметне, че е онеправдан. И освен това не беше справедливо все един и същи да се наслаждава на зората или на залеза! Спазихме това разписание през цялото пътуване, когато трябваше да се управлява или да се бди, само с две изключения: разменихме си местата с Фред, защото той предпочиташе аз да разтърсвам мъжа си, когото и топовен гърмеж не би събудил. Също така в моменти на много бурно време, когато на щурвала бе особено трудно, както и в края на пътешествието, когато стана доста влажно и студено, направихме дежурствата по три часа, но това бе много неудобно.

Готвенето ставаше по възможност в определени часове, четири пъти на ден и никога през нощта. Оня, който искаше да яде или пие през нощта, трябваше сам да се справя. Естествено, щом сме добри приятели, в това разписание имаше известна гъвкавост. Един от мъжете поемаше кормилото половин час преди края на моето дежурство, ако то съвпадаше с часа за хранене. Също и на обед, когато трябваше да се изчислява местоположението. Обикновено капитанът измерваше височината на слънцето, Фред беше с ръка на секундарника, а аз — на щурвала. После, докато Фред правеше изчисленията, Луи поемаше кормилото или обратно, а аз слизах за последно наглеждане на обеда. През по-голямата част от времето тази комбинация вървеше много добре и ние се хранехме към дванадесет и половина.

Кафето се пиеше в осем и половина, с намазани филии или при случай с разни заместители. Обядвахме, както вече казах. В четири часа чай, неизменен ритуал, който разкъсваше следобеда и ефикасно разбуждаше дремещия. Вечеря към седем часа. Тя много често се състоеше от супа, топла и питателна, без много определен вид: слагах приблизително всичко, което ми попаднеше под ръка, включително и малко коняк. Храната много скоро придоби голямо значение в морето, където всичко е сведено до най-съществените ценности — часовете за ядене представляват ориентирните точки на деня.

Макар това да беше една от постоянните ми грижи, на 7 юни, в деня на заминаването ни, и дума не ставаше за ядене. Официално отивахме на Балеарските острови. За нашите приятели пътуването ни беше до Таити, но ние знаехме, че то ще продължи по-дълго, две години, може би три или четири? Можеше да избухне война, откъде да знаем? Тази мисъл за възможна и почти неизбежна война ми се струваше залегнала в съзнанието на всички хора от нашето поколение. Сякаш не можехме да си представим света без предстояща война, и виждах, че навсякъде около мен нито едно сериозно решение не се вземаше, без открито или тайно да се държи сметка за нея. Като заминавахме от Ница, ние предварително бяхме приели възможността, че тръгваме завинаги, ето защо, както на „Цветето на океана“, мъкнехме невероятно много предмети, откровено казано, безполезни, но на които държахме или които биха могли да ни бъдат полезни, в случай че бъдем принудени поради войната да престоим по-дълго време в чужбина. Ако ми предстоеше отново, вече не бих направила това, защото на малък кораб, при дълго пътешествие, всичко се разваля и обезцветява от солената и топла влага. Впрочем започвам да държа на все по-малко неща. Морето през първия ден бе спокойно и красиво и ние се движехме с мотор. В Средиземно море „Ому“, приятелят на прохладните и носещи бризи, се движеше често с мотор, казвам го веднъж завинаги. Това нямаше значение, защото този откъс от пътуването имаше чисто практичен характер, колкото да се измъкнем от зимните си леговища, за да навлезем в първия океан.

Тази тетрадка № 1, която започвах и която в продължение на почти една година щеше постепенно да се изпълва, да се влече по кушетката ми, в кокпита, в кухнята, върху масата за картите, да се покрива с петна, да се мокри, да се нагъва от слънчевата топлина и да охлузва краищата си по всички ъгли на кабината, тази тетрадка щеше да бъде съдът, в който да изливам добрите си или лоши забележки, моментните си впечатления, една смесица от имена, факти, бележки, поставяни върху хартията небрежно, но почти ежедневно. Това щеше да бъде бордовият дневник на подробностите. Истинският бордови дневник, този, който водеше капитанът, сбито и точно щеше да държи сметка за времето, часовете, местоположението и състоянието на морето. Той беше нещо официално, задължително и безлично, нещо неприкосновено, в което беше забранено да се пишат подробности.

Ето защо ми беше необходим мой личен отдушник.

Преди да се свечери, прибирахме лодката на борда. Наричахме я също динги, юю или ащераантже. Последното название е един прекрасен, непреводим фламандски термин. Даже и да напише онова, което той означава — „малкият, който идва отзад“, — пак не бих могла да предам красотата на израза.

Това е една много хубава малка лодка, устойчива и здрава, построена чрез сглобяване, изцяло от акажу. Когато се наложи да си служим с нея за спускане на котвата, тогава чак си даваме сметка, че неудобството на тежестта й (приблизително седемдесет кила) е широко обезщетено от нейната полезност. Впрочем тя не тежи толкова. Двама души спокойно я вдигаме и поемаме на борда. Обърната на рубката, тя се закрепва със система от въжета, същите, които служат за повдигането й на борда. Първата вечер капитанът заяви сред престорените покашлювания на екипажа, че не трябва много да се колебаем да го събудим при най-дребната нередност, че никога не ще ни се сърди за това. Той устоя на думата си. Отначало бяхме много скептично настроени по този въпрос.

Все пак, кълна ви се, че това, което се случи тази нощ, не съм го направила нарочно. Сигурно защото беше нашата първа нощ и не бях свикнала още, след шест месеца на пристан. Така в един часа сутринта, принудена да се размина с един кораб, който си плаваше съвсем нормално, не представляващ никакви затруднения, бях обзета от паника, от неоснователен страх, който обзема човека и го кара да си втълпява нелепата мисъл, че капитанът на този кораб може да се е объркал и да е поставил червения огън на десния борд, а зеления — на левия… Изтичах да събудя Луи, който, както всеки път, си удари главата в тавана и изскочи на палубата точно навреме, за да види как наблизо минава един добър и обикновен, съвсем безопасен кораб. Клепнах уши, но не чак толкова, че да не мога да чуя внимателно какво ще каже капитанът. И какво? Той удържа думата си, не каза нищо обидно.

Тази нощ, на 7 юли, с черния си атлаз, който никакъв повей не смущаваше (звездите се отразяваха в морето), изглежда, че повлия на нервните ни темпераменти: призори кормчията Фред, дълъг 1 м и 86 см и тежък деветдесет и четири килограма, бе смразен от посещението на един заблудил се прилеп, който се удряше в платната и който той виждаше като вампир, изсмукващ мозъка му през тила. Това поне ни каза на сутринта, като добави непредпазливо: „Страх ме беше да не се заплете в косите ми…“ Чу се избухлив смях сред женския елемент на борда, който има големия недостатък, че обича да се присмива. Намирах този страх преувеличен. Той сигурно нямаше повече от четиринадесет-петнадесет косъма… Талоу, този самохвалко, готов винаги да джавка, също не се беше проявил като храбрец. Нашите двама герои се гушеха пред чудовището, свили се в един ъгъл на кокпита. Трябваше да настъпи утрото с един хубав източен вятър, право в борда, за да очисти духовете ни от ужасите на нощта. Под четирите долни платна и без мотор, ние се радвахме на чудна тишина. На нищо не се наслаждавахме толкова, колкото на първите дни в море след дългия престой в пристанище. Очистени от земните желания, уморени от шума, от разговорите, от грижите, които предизвиква всяко предстоящо заминаване, изведнъж се оказахме вече необвързани, свободни, чисти и отдадени на непосредственото.

Краткотрайна радост за капитана и за мен. Към 17 часа един внезапен пристъп на вятъра ни накара да свалим грота. После в здрача бризи от всички посоки развълнуваха тъмното море и скоро с блуждаещ поглед, отвратени устни и разбъркан стомах гледахме как Фред се тъпче спокойно. Голямо удобство за всеки капитан е да има помощник, неподатлив на морската болест. Но то е и обект на голяма завист. Що се отнася до мен, чувствувам силна неприязън. Не е ли почти дързост да имаш така здраво закачен стомах?

За щастие бях открила драмамина, лекарство, изнамерено специално с посредничеството на господа, за заслужилата моряшка жена. Драмаминът сякаш ми нанасяше удар с млат по главата и чувствувах известно затруднение да събера мислите си. Морската болест приспива, а драмаминът — още повече. Все пак той позволява, с помощта на няколко чаши силно кафе, да се заемеш с някои полусомнамбулни занимания и особено с кухнята, нещо, което е много трудно, когато всичко ти се повдига в гърлото.

Така драмаминът ми помагаше да понасям началните дни след всяко отплаване.

Средиземно море, пълно с лукавства, ни нагости с всякакъв вид време и най-различни вълнения, измежду които нямаше нищо подходящо за нас. То е добро само за елегантните яхтсмени, които отиват на разходка. Горко на тези, които предприемат пътешествие за няколко дни. Разнообразието никога не липсва, като се започне от пълното затишие, оставящо едно вълнение, което се образува за десет минути, а изисква двадесет и четири часа, за да се успокои — до насрещния лек ветрец, който те принуждава да пуснеш мотора. Много ли се оплаквам от него? Какво да правя, по-силно е от мен. Обичам го само когато го гледам от брега.

Луи първи откри Минорка на хоризонта. Балеарските острови бяха пред нас и аз измъкнах една жълточервена книжка, озаглавена „Самоучител по испански“. Луи веднага се усъмни да не е някакъв наръчник за чуждестранната дама, желаеща да плени някой иберийски туземец от мъжки пол. А Фред узна с любопитство, че „мучача“ не значи горчица, както винаги бе мислил, и това впоследствие му беше много полезно. Но бризът се засилваше и изоставихме ученето. Под четирите долни платна и сред вълнуващо се море ние лавирахме към Минорка с много добър ход. Ах, колко беше хубаво! То искреше и съжалявам това, което казах за него. Нос Форментор разстилаше стръмните си голи скали с тоя величествен, но еднообразен вид, който имат испанските брегове. Луи, умеещ да върти буквата „р“ и очите си по един съвсем южняшки начин, с удоволствие коментираше географските имена: „Какво прекрасно име за един нос, Форментор! То звучи като хубава ругатня, пълна с благородство…“ „Ами я чуйте това: Вилано, Кабо де Гата, Исла Драгонера и даже Кабо Финистере. Хубав език е испанският, твърд, звучен, силен. Славно е да претърпиш корабокрушение из такива места. Когато кажат «Той се хвърли върху скалите на Драгонера», звучи добре, хубаво, както подобава“.

Фред бършеше устните си о края на фланелата и потвърждаваше. Беседвайки в кокпита вечер, след хранене, и гледайки как слънцето се плъзга в морето, готови бяхме да потвърдим каквото и да е. През нощта електричеството в компаса се повреди и трябваше да го наблюдаваме с помощта на белия огън.

Още на утрото след този хубав ден имахме два рифа на грота и пестяхме усилия в открито море край Минорка. Напразно сме славословили това прословуто островче Драгонера: то се оказа недостъпно, не даваше възможност да минем край него, а Палма се намираше отзад. Отначало имаше силен насрещен бриз, а после изобщо никакъв. След цели двадесет и четири часа лавиране и малко пускане на мотора най-сетне бяхме в добро положение, за да влезем в Палма. Но тогава вятърът отказа и започна да духа право от североизток… т.е. от Палма! От това направихме заключение, че убягващата Палма не е предназначена за нас. Не е ли много кратък животът, та да се залавяме за подробности? Такъв бриз ни беше необходим, за да отидем в Ибиза. И ето че с вятъра и слънцето в гръб, при грота и един стаксел ние плавахме весело към островите Питюз — име странно, с което са украсили Форментор и Ибиза. Това вече беше друго. Запяхме. Аз подех някакъв подобрен вариант на „Имаше едно корабче“. Той нямаше никакъв смисъл и затова от него ставаше истинска моряшка песен.

Бризът духаше от изток, после от югоизток и ние вдигнахме четирите долни платна. На борда цареше най-добро настроение поради хубавото време, радостта от плаването и гваделупския ром, от които на Луи бяха останали няколко чудесни бутилки. Фред се дегизира като младеж от 1900-та година, с прав път по средата на прическата и мустаци разнищени въжета.

Край скалистото островче Тагомаго се оказах без вятър, с голямо, съвсем необикновено задно вълнение дълго и високо. Моторът отказа да работи!

Ето че се залюшкахме с трепкащи платна из места, където изобилствуват опасни подводни скали, на шест-седем мили от Ибиза, в доста напреднало време. Спогледахме се, ентусиазмът бе спаднал съвсем. Фред и Луи обединиха способностите си и се редуваха в отделението при мотора, бършейки потни чела с изцапани от масло ръце. Най-сетне Луи с гениално хрумване и умело завиване с английския ключ успя да убеди един от цилиндрите. Със замряло сърце и затаен дъх продължихме криво-ляво пътя си, с постоянния страх да чуем стихването на звука, който ни обещаваше да стигнем в Ибиза до настъпването на нощта. Опитахме да се ориентираме с бинокъл по крайбрежието. Страхувахме се, че всеки момент морето може да се разкъса и да се окажем с кила върху някоя от тези непочтени скали, които се крият точно под повърхността на водата. Определихме местоположението си. Часът, който предшествува наближаването на някое пристанище, е винаги много запълнен с работа на борда. Внезапно забелязахме, че всичко е в безпорядък и че сме изцапани. Набързо приведохме тоалета си в ред. Мъжете се обръснаха. Подредихме долу. Изметохме трохите, постлахме рогозката, която придава толкова уютен вид на кабината. Прибрахме под кушетката разпилените вещи. Трябваше да очистим палубата, да приготвим знаменцата, да извадим котвената верига, да приготвим швартовите въжета, да са готови за закачане защитните балони. Последни прибрахме платната. Талоу се стараеше да бъде в краката на всички, възбуден от мириса на сушата и убеден в нейната твърде голяма полза. С една дума, при залез-слънце влязохме готови в Ибиза и швартовахме кораба съвсем правилно пред погледите на тълпа от любопитни.

Обичаме много Испания за нейната дива красота, за нейното близко минало, за езика й, за нейните сто години изостаналост, които сякаш има в сравнение с останалата част на Европа, за испанците й. С испанеца се разбираме, защото е прям, честен и учтив, гостоприемен до крайност, горд и издръжлив в затрудненията, умерен в храненето, плах и много често наивен. Народът е невеж и искрен, див, но щедър, без следа от каквото и да е раболепие, а също така и чужд на всякакво предизвикателно държане, което навсякъде крие собствената си неувереност и неспособност. Испанците дават добри моряци, добри селяни и работници, но лоши търговци. Те съзнават качествата си, ала не са суетни. Понякога малко парадират с личността си. Обичат да изразяват чувствата си и това след известно време почва да ни дразни, нас, хората на севера. Но другите им качества ни ги правят ценни.

Струва ми се, те не познават смисъла на думите: личен живот. Чуждият кораб е развлечение, намиращо се в пристанището за собственото им забавление. Едно от любимите занимания на испанеца е да гледа. Той е още като дете, щом може да се занимава изключително и в продължение на часове с гледане, без разглежданият обект да представлява и най-малък интерес. Испанецът изоставя всякакви занимания и грижи, за да гледа на воля.

Тук те бяха застанали в три редици, зяпаха ни наивно през илюминаторите, викаха ни, смееха се, дърпаха вантите и брасите на вистрелите без лоши намерения. Сто пъти чувахме „Омо-о-о-о“, с добре отворено „о“. Всичко, което ставаше на борда, им се струваше необикновено. Даже ако изпразнехме някоя кофа, двадесетина души се блъскаха, за да видят по-добре. Това доста дразнеше, но с време свикнахме. През нощта закрихме илюминаторите си с картон, защото нямаха перденца, а личният характер на моя домашен кът е свещен за мене.

В пристанището имаше и друга яхта, „Васко“ от Оран, която беше швартована насреща, при „Клуб Наутико“^[2]. Като видяхме, че там е по-спокойно, ние се преместихме до нея. Тя бе 13-метрово корабче с бермудско стъкмяване. Беше обзаведена главно с кушетки и една малка кухня. Хубаво корабче за краткотрайни плавания. На борда му имаше трима весели приятели, една дама и един стар моряк, специалист в приготвянето на калдеро. Калдеро е такава рибена чорба, че пръстите да си оближеш! Антонио я приготвяше с това, което му доставяше екипажът. Приятелите от „Васко“ бяха страстни подводни риболовци. Уловът в тоя край е обилен. Докато се трудехме над мотора и лъскахме медните части, те прекараха деня в Еспалмадор и за наша изненада донесоха толкова риба, колкото ние уловихме за цял сезон по Лазурния бряг, където всичко е опустошено. Те караха да потекат слюнките ни с техните риболовни истории, с акваланга на Кусто-Ганян, с техните меру, сарси и баркони^[3]… В замяна на това ние ги карахме да ни завиждат за Хаити, Маркизките острови… Защото наименованието „Васко“ бе взето от книгата на Марк Шадурн.

В техния кокпит опитвахме някакво „двойно бяло“, а в нашия — гваделупския ром. Не е чудно, че атмосферата бе особено приятелска. Имаше един много смешен дебеланко, изумително приличащ на тези меру, които самият той с такова усърдие преследваше. Що се отнася до доктора, той не преставаше да ни разпитва за разните части на „Ому“, от който се възхищаваше, и за Полинезия. Днес беше 10-то число, петък, и „Васко“ смяташе да потегли, но в петък не се тръгва, затова стояхме заедно до полунощ. Седнали на рубката, ние присъствувахме на едно доста оживено приготовление за заминаване, в края на което дебеланкото едва не падна във водата. Скоро нашият весел съсед представляваше само някаква сребриста бразда на лунната светлина. После браздата избледня съвсем и: най-сетне се чу само един вик в нощта: „Ехей, Ому-у!“

Главата ни бе още замаяна, стояхме на палубата и мълчаливо вдишвахме свежия нощен мирис в настъпилото внезапно спокойствие.

Ибиза, това е олицетворение на живописност в истинския смисъл на думата. Тя може да изкуши не един художник. Нищо изкуствено. Всред чистия въздух градчето е кацнало на етажи по планината, кичейки се с останките на някогашната мавританска Алмудена, обгоряла от слънцето, в един естествен безпорядък. Старият град, Ла Пеньа (Скалата), с тесни и криволичещи улици, е изпълнен с жени в дълги черни поли и триъгълни шалове, с коси, разделени на път през средата и сплетени в гъста плитка, доверчиви и изящни. Селянките, яхнали магарето си, носят широкополи сламени шапки и черен чадър. На чешмата, с пръстения съд, поставен на хълбока, жените изглеждаха също като теракотови фигури и за нас внезапно времето спря. Сякаш те ей сега щяха да заговорят на някой латински диалект. Миризмата на горещо дървено масло и солена вода придава на Ибиза нещо, което силно напомняше Мароко, но пейзажът, гледан от Алмудена, бе средиземноморски, със своите маслинови и кайсиеви градини, със старите си мелници, купищата малки розови и сиви скали, пръснати край синьото море. Безброй котки спят в сянката на безброй клетки с кокошки.

Присъствувахме на благославянето на морето от „девата на моряците“ (Ла Вирген де лос Маринерос). Сутринта имаше шествие. Улиците бяха украсени с книжни знаменца. Пред шествието пристъпяше музиката: един барабан, флейта и чифт грамадни кастанети, а след нея двама окичени в лампази мъже, сигурно генерал и адмирал. То излезе от черквата в шест и половина вечерта. Ла Вирген отиде лично, в ладия и много тържествено, малко по-далеч от вълнолома, да благослови всеки плава телен съд, който минеше наблизо. Това се правеше сред голям шум, силен камбанен звън, грамадна празнична тълпа и хоругви, които плющяха от вятъра. От светата ладия долитаха на пристъпи звуци от музиката, докато малките платноходи от „Клуб Наутико“ сновяха напред-назад като комари. На връщане статуята на девата бе посрещната от ревностното и сърдечно население с ръкопляскания до скъсване. Изглежда, тук благочестието се изразяваше доста шумно. Усмихната, сред викове, музика и ръкопляскания, Ла Вирген се клатушкаше върху рамената на четирима моряци. Смесени с тълпата, ние гледахме как минават първенците на Ибиза, детския хор в стихари, смирени и благочестиви. Те плъзгаха към зрителите тържествени коси погледи. Изведнъж едното от тях откри Луи, който имаше една съвсем невинна черна брадичка, като тази на Ван Дайк.

То удари по рамо съседа си, бутна друго с лакът и ни посочи с пръст: „Мира ла барба! Мира ла барба!“ („Гледайте брадата!“). Настъпи пълно безредие. Хубавият строй на шествието бе нарушен, благочестието — забравено, уважението — стъпкано. Децата от хора се превиваха от смях, блъскаха се, удряха се по бедрата в пристъп на ликуване. Тази брада! Трябваше да ги блъскат, за да тръгнат отново. Яростните погледи на господин кюрето не предвещаваха нищо добро. Луи с достойнство разглеждаше внимателно малките облачета, които се рееха по небето. А Ла Вирген, носена над тази раздвижена тълпа, се връщаше в своята черква сред страхотен трясък от фишеци и бомбички, гърмящи в нейна чест. Бързешката кюрето с прибрано расо, носачите, шествието и тълпата се разпръснаха, пазейки се, доколкото можеха, от горящите останки на хвърчащите на всички страни фишеци.

Но за бедния кон от варадерото (кораборемонтната работилница) никога не е празник. С очи, закрити от два сламени капака, той се въртеше в кръг, за да придвижва една примитивна макара, която издигаше корабите на сухо, истинска допотопна система.

Ниски гемии разтоварваха дърва. За „Ому“, чийто мотор бе поправен, взехме сто литра от един възчерен газьол, по-евтин и намиращ се по-лесно на черна борса, отколкото редовно. Докато товарехме нелегалния си запас, един полицай със странна шапка от черна кожа, сплесната отзад (вероятно за да може по-добре да спи), ни наблюдаваше с бащински поглед. Малко го интересуваше произходът на нашия газьол, този участък не беше негов. Гледаше просто от любопитство.

Натъпкахме се с кайсии по една пезета килограма. Животът бе смешно евтин и ние си дадохме дума да дойдем да довършим тук далечните си старини. Междувременно опитвахме се, включително и Талоу, да разредим гъстите редици на легионите от мухи. Времето бе много горещо.

На борда всичко беше наред: електричеството възстановено, благодарение грижите на мърморещия Луи, моторът поправен, запасите в складовете ни подновени. След като един и втори път разгледахме Ибиза, ние вече два дни киснехме в приятно бездействие, докато някакъв хубав вятър за Аликанте ни раздвижи. Това стана на 17 юли, вторник. В осем часа сутринта минахме колкото бе възможно по-близо до фара Ахоркадос, плавайки по пролива между Ибиза и Еспалмадор. Любопитно е, че като тръгнеш, винаги преминаваш край нещо, и то най-близко до него. Насочил се на югозапад, на север от нас се изправи острият профил на скалите на Ведра. Хубав югоизточен вятър и спокойно море. Това означава щастлив, без особени произшествия ден. Но какво казвам? Щом вдигнахме грота, скобата на фала се отпусна. Тя съобрази да падне на палубата, но гафелът удари Фред по главата. За утешение миг по-късно той можеше да съзерцава първата летяща риба. Летящите риби не са никакво изключение само за пасатите. Те се срещат и в Средиземно море и даже се продават по пазарите в Испания. Дванадесет часа след тръгването ни ние съгледахме как на фона на залязващото слънце се възправя Кап Нао. Нощният бриз бе непостоянен, но призори се надигна един силен северняк, който с все сила ни понесе към Аликанте, преследвани от доста развълнувано море. В Средиземно море се образува едно силно късо вълнение с бързина, напомняща ни Ламанш.

Аликанте бе окичен със знамена. В Испания не пропускат случай да отпразнуват нещо. Обожават знамената, оръдейните гърмежи, бенгалските огньове и, несъмнено, най-вече празничните дни. Днес бе годишнината от дебаркирането на Франко и неговите части в Кадикс през 1936 г. Затова пристанищните власти не искаха и да знаят за нас. Привързахме се към една шамандура на празния док, маневра, която ни костваше една кука, и зачакахме.

Познавахме Аликанте и имахме приятели там. Знаехме къде да отидем, за да намерим хубав леден сок. Искаше ни се да стъпим на сушата… Обикновено при всяко спиране в Испания от десет до петнадесет въоръжени служители в различна униформа бързаха да стъпят с ботушите си на палубата. Това бе по-скоро от любопитство, отколкото поради някакво подозрение, и формалностите бяха кратки. Документите, с които пътуваме, са крайно опростени. Докато един от главните начини за тровене на съвременния пътешественик са книжата, които на границите трябва да докажат неговата почтеност, корабче като нашето не ще и да знае за тях. Тъй като „Ому“ беше гаранцията ни, плавахме с обикновен паспорт, без визи и тем подобни. В нашата страна, правилникът за яхтите е същият, както и за леките коли, без нищо повече (всеки знае, че в Белгия и първият дошъл може да кара кола), бяхме поискали на заминаване да ни издадат едно чудесно морско писмо, удостоверяващо (казано накратко), че Луи е собственик на така наречения „Ому“. Кръстихме го „бордови книжа“. Никой в чужбина не можа да го разчете, но то имаше корона с хубав червен печат и с този си вид достави голяма радост на много чиновници.

Фактически един кораб винаги може да се приюти в някое пристанище и да остане на котва. В случай на спор могат да забранят на екипажа му най-много да слезе на суша. Но това рядко става. Обикновено за яхтата има много малко формалности. В повечето от пристанищата митницата, здравната служба и полицията ни посещаваха чисто формално. Никога не сме били принудени да показваме съдържанието на шкафовете си. Понякога трябваше да попълваме книжа, каквито никога не представяхме освен една здравна бележка от предишното пристанище, и то невинаги. Длъжни бяхме да предупредим властите за тръгването си, като посочим деня и часа, нещо, което е чиста случайност за платноходния кораб, ръководещ се по-скоро по барометъра, отколкото по календара. Накъсо казано, това е дреболия в сравнение с главоболието, което причинява и най-краткото пътуване по суша.

Щяхме да имаме доста работа, ако трябваше предварително да вземаме редовни визи за всяка посетена страна. И десет години не биха ни стигнали за правене на постъпки. В Аликанте съвсем случайно един полицай със смешни обувки, които от цял километър намирисваха на детектив, се опита да ни поиска визи. Луи вежливо се извини на испански, като му даде да разбере, че разчитаме на неговото великодушие. Това е винаги резултатно. Много повече, отколкото, ако му кажехме, че законно погледнато, не са ни необходими…

В Аликанте всичко беше затворено и задрямало. Празненство и блаженство. Засилващият се бриз свиреше във вантите и цялото пристанище бе изпълнено с шума на плискащите се вълни. Затова и целия ден прекарахме на борда.

В действителност ние бяхме дошли тук за почистване на корпуса. Имахме предвид един док, в стил „Малък Трианон“, намиращ се в края на пристанището. Бяхме минали през него в 1949 и останахме много доволни. Не знаехме друг, по-добър в околността. Възможностите за почистване в Южна Франция не са особено много. Чакаш на опашка пред доковете, които при това са доста скъпи. Напразно бяхме търсили някой док, обзаведен с машина за почистване корпуси с пясъчна струя. Едно грижливо почистване с пясък в началото на пътуването щеше да бъде гаранция за доброто задържане на боята. По липса на това избрахме Аликанте, където има добри работници и цените са съвсем умерени.

На 21 юли в „Ому“ нахлуха много работници, които го изтеглиха на сухо и го качиха на скеле след много изкусни действия, поддържан от дървени подпори.

Корпусът бе доста нечист и ние имахме в резерв няколко кутии американска пластична боя, която искахме да изпробваме. Според указанията тази боя бе просто вълшебна. Накарахме да почистят корпуса най-внимателно, доколкото беше възможно в тези условия, и положихме боята много грижливо.

Не зная по какви тайнствени причини, но нямахме щастие с нашите бои. Докато продължаваше пътешествието, бяхме четири пъти на сух док, или веднъж на всеки шест месеца. Никога не сме се скъпили за качеството на материалите, нито сме си пестили потта и труда. Опитахме четири начина и четири различни марки. И всеки път — все същия резултат. Боята не се задържаше. Още не сме разбрали причините за този неуспех, но знаем едно: кораб с метален корпус се поддържа по-трудно, отколкото дървеният, даже и да се държи сметка за пораженията, които му нанасят молюските.

Мечтаехме за източния вятър. В нашето кътче бяхме съвсем на завет и горещината беше ужасна. Ако искате да имате представа за ада, препоръчвам ви такъв задушен док. Никакъв бриз, при 36 градуса в каютата. Постоянният шум на шпаклите, чуковете и оксижена. Прах, никаква вода за освежаване на корпуса или за измиване на палубата. Никакъв свеж въздух и мивка без канал. Животът ставаше неудобен до невъзможност и нервите обтегнати до крайност.

Мразя сухия док.

Страдахме всички, и то не мълчешката. Моите мъже, голи до кръста и леко облечени надолу, се трудеха заедно с изненаданите работници, които никога не бяха виждали собственик на яхта да работи. Това създаваше дух на братство и доверие. Някои познаваха Луи от предишното ни идване. На обед, когато се хранеха в един ъгъл, донесохме дамаджана с вино „Тинто“ и езиците се развързаха. Така научихме много повече неща, отколкото във всички яхтклубове, ресторанти и пазари на Испания. Нашите хора не се престараваха в работата си, но бяха съзнателни и още как при такава горещина… Това не бяха квалифицирани работници, както е прието да се казва (квалифицирани в какво?)… Бяха обикновени стъргачи на корабни корпуси, но някои бяха живели при по-добри условия. Имаше един бивш учител, минал от червеното революционно настроение в най-черна мизерия. Той печелеше четиринадесет пезети и половина на ден. Тези хора нямаха оня еднообразен работнически вид, какъвто имат работниците у нас. Един имаше трудолюбивия вид на селянин, друг — по-скоро на мамино синче; срещаха се също дребният негодяй и интелигентът. Но не се знаеше какви мисли минаваха през главите им. Може би нищо особено.

Четиринадесет пезети и половина… Тази половин пезета е подигравка, като се помисли, че плащахме белия хляб на черна борса, която открито се шири, от дванадесет до петнадесет пезети килото. Нашият бивш учител издържаше жена и дете със стойността на един бял хляб. Добавям, за да бъда справедлива, че хлябът е сравнително най-скъпият хранителен продукт в Испания, където някои храни от първа необходимост са доста скъпи, а луксът — доста евтин. За същите петнадесет пезети можете да си платите един обед с риба и ориз, включително и виното. Все пак, опитайте се да издържате семейство с цената на обеда за един човек!

Използвах престоя в сухия док, за да направя чистка. Приготвих пакет от стари дрехи, износени обувки и други неща и помолих Луи да ги хвърли, в морето. Нашият учител скочи и извинявайки се, поиска да му ги дадем, като сто пъти благодари за разкошния подарък. Бяхме много смутени.

Тъй като испанската боя не е твърде издръжлива, а молюските са многобройни, рибарските лодки се пребоядисват в жълтозлатист цвят приблизително всеки три месеца. В дока имаше три такива, така че заедно с нас станаха четири малки семейства, живеещи нависоко. Вечер, когато ударите на чука престанеха, едно хлапе, излязло сякаш от някоя картина на Мурильо, започваше да пее серенади от рода на фламенкото. Те нямаха начало и край. Бяха безкрайни с техните мавритански модулации, които създаваха някаква тайнствена и завладяваща атмосфера. Тяхната монотонност никога не омръзваше, това бе фонът на испанската нощ.

Никога не ми е било така горещо както в този док. Сладоледът и плодовете, които употребявахме без мярка, за да се освежим, ми причиниха остър антерит. Просто се влачех. След една седмица, прекарана в болки, съвсем изтощена, трябваше да напусна моите хора, като ги оставя да се оправят сами. Те са сторили това успешно, ако се вярва на слуховете за ресторантите и литрите вино, които стигнаха до ушите ми. Мъжете са много по-практични, когато са сами, отколкото когато жена им е до тях. Отидох да се посъвзема у една моя приятелка, Изабела Файардо де Дюпюй, която има прекрасна вила. Ароматът на жасмините, свежестта на въздуха, песента на щурците, киселото мляко, грижите на домакинята и сърдечността на децата скоро успяха да ме вдигнат на крака. Мъжът на Изабела е французин, но отказваха да ми говорят или да ми позволят да говоря на друг език, освен на испански и аз постигнах смайващи успехи. Като ги гледах така весели, така мили, почувствувах се почти разколебана. Не бях ли и аз създадена, за да живея така на село, сред рояк деца? Но щом победеният антерит напусна бойното поле, аз се възстанових и бордът започна да ми липсва.

Всъщност не зная защо толкова обичаме Аликанте. Тоест зная, мисля, че е заради Изабела. Той е приятен, но обикновен морски град. Сравнен с Ибиза, липсва му физиономия. Естествено това е все лак Испания. Фламенкото се пее и там. А вечер хората се разхождат по „пасеото“ край морето. Почти всички жени са красиви и си въртят очите и ветрилото. И там се пие „орчата де чуфа“, една загадъчна лимонада, приготвена от някаква непозната у нас луковица. И там се яде „паела валенциана“, много вкусно ястие с ориз. Веднъж го опитахме у един селянин от Елча. Приготвя се така: в голям колкото колело пръстен съд^[4] се слага пиле, ориз, зарзават, чушки, разни подправки, после се изсипват отгоре тридесет добре разбити яйца и се покрива с една металическа плоча, върху която натрупват разпалени дървени въглища. Опеченото ястие с хубава позлатена заливка се слага на масата и се разрязва на толкова части, колкото сътрапезници има, като по средата се слага една банкнота от петдесет пезети. Банкнотата е на онзи, който пръв изяде своя дял.

Финиковите палми и бадемите пръскат своята сянка и плодовете си извън малките градинки на Аликанте, където пейките са от керамика. Виното е хубаво. Отдавна вече не се прави истинският и прочут нектар, известен под името „Аликантско вино“, но в някои частни изби са останали още по няколко бутилки. Извън това, кълна ви се, всичко, което ви предложат под същото име, е долнокачествено. Може и наистина да е от Аликанте. Сигурно не без причина казват на жителите от този край: „Аликантино, борачо фино“ („Аликантецо, стари пияницо“).

За „пезета“, и даже „пезетита“, може да се получи на пазара едно възсиво хлебче, кило домати или три чушки. Забележителността на града е едно палмово дърво с пет необикновено грозни глави. В подножието на планината Санта Барбара, жълта и прашна, с укрепения си замък на върха, плажът разстила своите беседки и павилиончета. Там през най-посещаваното време за къпане цари едно целомъдрие, което не може да бъде наречено очарователно, защото облича жените по твърде неприятен начин. Испанските красавици са в ризници от вълна или лен от врата до коленете, като върху този бански костюм се облича пола или широк шорт. Като се намокри, това облекло няма нито форма, нито вид и се залепва на гънки по ханшовете. Къде са бикините на Ница? Изрових най-скромния си бански костюм и все пак се чувствувах още твърде разголена и достойна за порицание.

Слязла от планината си, аз отново намерих своя ковчег. „Ому“ имаше гладък като делфин корем. Привързан към кея на Адуана, той чакаше само мен. „Васко“, току-що пристигнал, бе швартован малко по-назад от нас. Бяхме надминали предвидения срок за пристан и трябваше да тръгваме. Един съботен ден, на 4 август, „Ому“ се превърна в гълъбарник, в птичи кафез. Не можехме да се чуем вече. Бяхме на „разходка по море“ с Изабела, сестра й Паз и едно множество от дами, девойки и момчета. Това бе един вид експеримент. Предлагам всички яхтсмени да помислят върху него.

В пет часа следобед се оказахме заедно с „Васко“ пред помпата за газьол, извършвайки ритуалните действия. Тръгнахме с платна към малкия остров Табарка, с един съвсем лек бриз. Но с нашия чист и гладък корпус ние се плъзгахме леко и когато стигнахме Табарка, „Васко“ бе още далеч зад нас. Нямахме карта на морето около острова и вместо да дочакаме „Васко“, за да влезем заедно, решихме, че е по-добре да прекараме нощта, като се движим с мотор, за да спечелим време. Оттогава вече не сме виждали „Васко“.

Времето бе ясно, много тихо, с прекрасна видимост. На сутринта и след това още цяла една нощ, очаквахме бриза всред синьото и леко набраздено море. Бяхме съвсем спокойни, далеч от неприятностите на пристанището, далеч от хората, главни източници на грижите, с тяло и дух, сведени до най-непосредствения им израз.

В пристанищата се явяват безброй чужди на живота на кораба съображения, изпълващи дните с опасности и съмнения. Всред морето необходимото за извършване се налага с очевидност във всяко отношение, без възможност за колебание. Там животът протича в еднообразие, което скоро придобива красотата на навика. Всред морето почти всички занимания са „вечни“, за да се изразя с термина на Гастон Кол, моя мил професор-философ.

Като отминахме Кабо де Гата, бризът от запад се надигна и засили. Беше пълен насрещен, а ние отивахме към Гибралтар. Напредвахме криво-ляво, като се ядосвахме, припомняйки си, че през 1949 г. минавахме в обратна посока из същите места, но пак с насрещен вятър. Утринта ни свари да плаваме към Адра с бързината на парализирана костенурка. Едно скрито течение ни носеше на изток. „Безполезно е — каза капитанът — да хабим време, труд и газьол почти за нищо. Искам хубав източен вятър в платната, иначе не тръгвам.“ И ние завъртяхме бушприта по посока на Алмериа.

Тя е едно грамадно, винаги пусто пристанище. Четирима полицаи, трима митничари, двама индивида от Команданция де Марина^[5] и двама защитници от Санидад Маритима^[6] се струпаха на борда. В Испания те не са опасни, но са много. Обикновено от селски произход, като влязат в корабната кабина, те не могат да намерят място за тромавото си туловище, заплитат се в пушката и каишите си, блъскат се във всички ъгли и си удрят главата в лампата, закачена на тавана. На тръгване с добродушен смях забиват подкованите си обувки в палубата, като се обръщат кръгом по войнишки и оставят върху дъските белега си завинаги. Иначе не са много лоши. Още в ранна утрин бяхме вдигнати от кушетките си от някакъв адмирал, натруфен целия в бяло и злато. Той ни носеше една допълнителна хартия, съвсем ненужна, и завърши посещението си под сънливия поглед на Фред, който бе все още в завивките си, като поиска пакет цигари! Жалко, нямахме никак и щяхме да се запасим едва в Танжер. „Де нада, де нада“ („За нищо, за нищо“) — каза той разочарован, чисто по цивилно въпреки униформата си и завърши с поздрав тази типично иберийска интермедия.

На мястото, където бяхме швартовали, западнякът духаше с все по-голяма сила и ние се удряхме така жестоко, че всичко пращеше. Морето в пристанището сякаш кипеше. Капитанът бързаше да се махне оттук. Спуснахме лодката във водата. При този вятър и такова вълнение беше невъзможно да се отправим към някоя шамандура и да се закачим за нея, с малкия си слаб мотор и платна, които хващаха така добре вятъра. Луи скочи в лодката и след цял час изтощителни усилия успя да закачи един кабел на най-близката шамандура. Невъзможно ми е да опиша вида на това обширно пристанище в такова време. Всред плисъка на вълните лодката подскачаше като тапа и веслата изскачаха от твърде широките ключове при всеки по-здрав удар. Падаше здрава работа. На края на кабела закачихме друг, този, който стоеше под леглото на Фред, подсилен, с всички останали възможни въжета. Като свърши тази маневра и моторът заработи, ние се изтеглихме бавно от пристанището под погледите на една многобройна и досадна тълпа, която ни наблюдаваше като някаква необикновена атракция. След като най-сетне стигнахме до шамандурата, „Ому“ не ни създаваше вече такива грижи. Но палубата приличаше на бойно поле сред сражение. Фред на лодката, която играеше бясно хоро, успя да закачи за шамандурата допълнително швартово въже и котвената верига. После се пусна от тях и бе подет от вълнението, когато забеляза, но вече много късно, че е без весла. Той се понесе като сух лист сред яростния вятър, здрача и мъглите. Отначало бях обзета от неудържим неприличен смях, който се надига у мене винаги в най-неподходящия момент. Луи му хвърли веслата едно по едно, но и двата пъти не улучи. Така и те бяха понесени от вълнението. Не по-добър успех имаше и със спасителното въже. Оставаше ни философски да чакаме събитията. Към полунощ Фред се завърна цял измокрен в почти пълната с вода лодка, влачена от една стара моторница. Вятърът бе събрал отделните предмети в един край на пристанището и нищо не бе се изгубило от нашата екипировка. Беше малко трудно да се освободим от спасителите, заврели се в кокпита, защото ни оставаха общо само шест пезети. Вятърът виеше във вантите и опъваше швартите…

На сутринта още със ставането една обшита с галони фуражка учтиво ни съобщи, че се очаква пощата и че този почтен кораб има нужда, измежду сто, именно от нашата шамандура, че вследствие на това ни молят да напуснем в следващите десет минути. И особено не в западния кей. А той именно беше единственият удобен за нас. Вятърът продължаваше да духа в тази посока, като че ли запасите му бяха неизчерпаеми. Използвайки едно благоприятно затишие, ние отидохме спокойно да се завържем там. В Испания има толкова официални инстанции, че най-доброто, което ни оставаше, бе, усмихвайки се, да не се подчиняваме.

Системата на ветровете в Гибралтарския проток е твърде проста. Съществува редуване на източния вятър (леванте) и на западния (пониенте), като духат всеки на свой ред, понякога в продължение на осем и даже повече дни, обикновено доста силно. Оставаше ни само да чакаме да задуха другият вятър.

В четвъртък вечерта забелязахме, че силна влага се разстила по палубата, сигурен признак на леванта. А на сутринта, в петък, на 10 август, държейки във въздуха наслюнчен пръст, открихме слаб повей от юг-югоизток.

— Но днес е петък — казах аз с достойнство.

Момчетата ме изгледаха накриво. Беше им омръзнало да чакат. Така че на обед си прибрахме швартовите въжета тихомълком и си заминахме като катунари, с всичките си партушини.

Един хубав бриз ни понесе и след малко бяхме при нос Ентинас, на другия край на залива, с неговия равен пейзаж от необработени ляноси. При залез-слънце бризът спадна толкова, че пламъкът на запалена кибритена клечка гореше прав. Далеч пред нас забелязахме нос Сакратиф, чието име много ни харесваше. Пуснахме мотора. Още веднъж, още един излишен път изпълнихме природата с мирис на петрол. Една четвъртинка от луната като ябълкова резенка блестеше в небето. Рибарите излизаха един по един в морето, като влачеха своите лодки с „лапарас“, подобно на патици, последвани от рояк ослепителни ацетиленови патенца.

На борда се установи строга рутина още със заминаването. Нашият живот започна отново да се движи около няколко обикновени действия: маневриране с платната, управляване, определяне на пътя, ядене, спане. То бе така еднообразно, че най-малката подробност придобиваше особен релеф: стадо делфини, които си играеха с въжетата на бушприта, един рибар, край когото минахме, някой нюанс в цвета на водата и небето. Дните минаваха като безплътни. Какво да ви кажа за плаването ни? Почти за всички то би било нетърпимо еднообразно, но не и за нас. То запълваше живота ни докрай. Да си всред морето, това само по себе си е занимание. Ние го обичахме. Трябва действително да обичаш този живот, иначе той би бил едно невъзможно усилие, при това лишено от всякакъв смисъл.

В събота следобед, на 11 август, минахме край Малага. Бяхме все така без никакъв бриз. Тъй като гротът се блъскаше, сложихме задръжка на гика, т.е. въже, което идваше от единия вистрел на стакселите и бе завързано за края на гика, за да попречи на вълнението да му придаде люшкащо се движение. Тези движения на платната, когато не се пълнят от вятъра, се люшкат от морето, представляват кошмар за моряка, на който той зле устоява, и предизвикват най-силното им изхабяване. Бяха ни казвали, че с гафелното стъкмяване било още по-непоносимо, отколкото с бермудското. Нямахме такова впечатление, защото то направо си беше непоносимо.

„Мореплавателските упътвания“ предупреждават, че из тези места има силно насрещно течение, но ние никак не го забелязахме и в следобеда отминахме Пунта Калабурас. Скоро видяхме облака, който при леванта стои винаги като шапка на Гибралтарската скала, а после и прочутите й очертания. За четвърти път щяхме да минем край нея. През нощта ни направляваше фарът на Еуропа Пойнт. Поставихме позиционните огньове и прибрахме лага. В един часа сутринта бяхме край Еуропа Пойнт. Това пристанище е огромно. Въпреки неочакваната помощ на хубав лек бриз, трябваше ни повече от час, за да заобиколим носа и си изберем място за закотвяне в грамадния залив, близо до едно летище. Котвата направи „плуф“ във фосфоресциращата вода и ние започнахме да разчистваме палубата от всичко, което не бе здраво завързано. Това бе полезна предпазливост, защото малките лодки-скитници от Алжезирас и Ла Линеа се ползват с голяма слава.

Направихме голяма грешка, че пристигнахме в неделя, в протестантска неделя. Прекарахме я в безделие и в спазаряването на един-два килограма риба, за които рибарят смяташе да поиска едва ли не целия ни кораб. Той ни позна. Беше същият, който преди две години ни бе продал един грамаден морски рак. Трябваше да го сваря на два пъти — най-напред главата, а после опашката.

Нямахме пукната пезета, никакъв шилинг и пушехме последния си пакет цигари. Не успяхме да се споразумеем, след като безполезно спорихме около цената на кафето и захарта, на медта, желязото и въжетата, стойността на износените обувки и дрехи. Денят се провличаше безкрайно. Във въздуха цареше неделна скука. Решихме да опитаме щастието си в подводния риболов, но бяхме разочаровани от студената вода. Фред, обзет от пристъп на набожност или може би за да си отмъсти, зачете библията…

Английско укрепление, построено на средиземноморска земя, под испанско слънце. Това съчетание предизвиква странни впечатления. Англичаните са си навсякъде англичани: в Гибралтар това личи като бяла мечка сред пампасите. Банален градец, полукосмополитен, полуанглийски, с една главна улица, аптека, кинкалерия, снабдителна служба, която раздава купони за храна, много бакалници и големи военни съоръжения. Из улиците се виждат малки коли с перденца, с красиви и леки форми, специално за влюбените. Срещат се също офицери по кафяви шорти, с камшиче в ръка и дълги чорапи с пискюлчета, без да забравяме щръкналите като четка мустачки. Даже нарочно да бяха нагласени, пак нямаше да имат по английски вид.

Що се отнася до прочутите гибралтарски маймуни, те все по-рядко се срещат в горичките из планината. Правителството вече ги закриля. Не е далеч денят, когато всяка сутрин ще им поднасят чиния с обелени банани срещу снабдително купонче, с добавка за бременните и майките с кърмачета.

Но онова, което създава престижа на Гибралтар, е самият скален масив — могъщ и странен. В цялата си сила, така странно сам и добре откроен срещу Джебел Муса, като два стълба на една арка, закачайки облаците. В този си вид той отговаря на онова, което очакваме от неговото минало. Гибралтар е повече минало, отколкото настояще. Той събира върху себе си спомените на всички моряци по света и те именно съставят този постоянен облак, който образува нещо като капитанска фуражка.

Той е натъпкан с бункери и оръжейни складове, прекрасно защитен. Давайки си важност, нашият капитан ни попълни отпускни бележки, за да слезем на сушата, с нареждане да се приберем на борда преди 10 часа вечерта под страх от военен съд. Военен правилник — няма що. Талоу бе много недоволен. И той искаше да получи пропуск, но му бе забранено да слезе от кораба.

От ловкия Родригец, добре известен доставчик на флотата, си купихме консерви и други продукти, които да ни стигнат до Панама. Родригец-баща се усмихваше широко с беззъбата си уста, Родригец-син правеше същото, но усмивката му се губеше сред дебелите бузи. Те бяха малко скъпчии, но затова пък толкова услужливи. Освен това трябваше да наминем при тях, за да имаме уиски и цигари без мито. Целия следобед прекарахме в невероятни сметки, които идваха да ни напомнят периодично, че парите не създават щастието, а обратното. Тези изчисления, които правехме на борда, бяха по-трудни от атомното разпадане и диференциалното смятане. Трябваше да превърнем френския франк в пезети, белгийския франк в шилинги и долари, с всички междинни комбинации, като държим сметка за различните курсове на покупко-продажбата. При това някои разходи се деляха на три, други — на две. Личните разходи се разгъваха в две колони. Заявих сухо, че не мога, нито искам да разбера нещо от всичко това. За домакинството протягах ръка, безразлично надясно или наляво, надявайки се да получа субсидии. При нужда преувеличавах разходите, съвсем мъничко.

В Гибралтар никога не влизахме във вътрешните басейни, правото за кейуване е твърде скъпо. Освен това в залива бе много забавно: влизаха и излизаха маса кораби, върху пътническите параходи, особено американските, се нахвърляха малки лодки като мухи на филия с мед. Техните викове достигаха до нас. Кошнички, натъпкани с ужасни боклуци, слизаха и възлизаха живо навсякъде край корпусите. Всякакъв род продавачи на дребно душеха, дебнеха тази Америка, извор на богатства, претъпкана от желани вещи, преливаща от тези скъпоценни долари, приемани навсякъде.

Призори скалата беше напълно закрита от гъст и широк облак. Изгряващото слънце пръскаше златиста светлинна ивица между морето и края на облака. Гибралтар постепенно се освобождаваше от него, възвръщайки си величественото надмощие над пейзажа. Тръгнахме рано, във влажната и мъглива утрин. Пресякохме право към африканския бряг, през истински легиони от делфини, като търсехме благоприятно течение, което при лекия ветрец да ни помогне да стигнем Танжер. В средата на протока усетихме действието на течението, насочено към изток. Това бе постоянното повърхностно течение в посока към Средиземно море, което е затворено море. Слънцето предизвиква много силни изпарения, като изтегля в атмосферата повече вода, отколкото вливат реките, и нивото му спада под това на Атлантика. За да се поправи това неравенство в нивата, през Гибралтарския проток минава повърхностно течение, което понякога е много силно. Под това течение, достигащо средно три възела, друго, дълбоко, още по-мощно, се насочва в противното направление. Ние се отправихме значи към Пунта Лашонес, където приливът в западна посока трябваше да се чувствува. Плавахме покрай африканския бряг. Видимостта бе средна. Гибралтарският проток е един доста предателски проход, където не липсват водовъртежи и вълнения. Луи често се надвесваше над масата с картите. Виждахме много малко кораби и на моменти протокът изглеждаше пуст. Смътно различавахме насрещния бряг. По африканското крайбрежие, където планините са голи и сухи, а дърветата — съвсем редки, се виждаха пейзажи от стария завет, такива, каквито винаги съм си ги представяла.

През деня вятърът съвсем стихна и ние пълзяхме под слънцето, което разпръскваше утринните мъгли. Образува се вълнение и малко преди Пунта Алтарес се надигна източният вятър. По-добре късно, отколкото никак. Ние плавахме само с грота, в компания с едно рибарско корабче, едно от тези испански корабчета, където са наблъскани двадесет души екипаж по един човек на метър от кораба. Минахме край нос Малабата с голяма скорост, след като изписахме една хубава дъга, за да избегнем плитчините на Лос Португезес, и ето Танжер, прострял се смътно сред лека, бяла мъгла. В края на следобеда ние се закотвихме с нос срещу вятъра, който доста се засили. Веднъж закотвени, открихме близо до нас една голяма шамандура, плаваща съвсем невидимо из водата. Надявахме се най-благочестиво, че не сме се закотвили в нея. Съобщихме за нея на моторницата от здравната служба. Те знаеха това, шамандурата отдавна била така. Дали представлява опасност? Може би, но не е въпрос от тяхната област. Впрочем веднъж яхтата на Дон Жуан Испански се била швартовала за нея… Те като че ли искаха да кажат, че шамандурата е оставена като паметник.

Танжер е най-отвратителното пристанище. То е тясно и винаги задръстено, изложено на леванта, който духа силно насам. Дъното е лошо. Никак не се чувствувахме добре.