Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (26)

26
Викът на Чайката

Не помня много от случилото се след това. Пътят към Ориса беше дълъг и труден. Мисля, че гладувах. Сигурно са ме мъчили студ и жега. Не знам. Успяла съм някак да скалъпя импровизирано платно и да продължа на изток, към дома. Успяла съм някак да привържа руля. Ветровете явно са се смилили над мен и не са откъснали платото от мачтата. Морето явно е сдържало гнева си. Боговете навярно са решили, че играта е стигнала естествения си завършек и в мен не е останало нищо забавно.

Накрая видях кораб на хоризонта, орисиански кораб — един от търговската флота на Амалрик. Този път не беше номер и капитанът изпадна в страхопочитание, когато му казах коя съм и какво съм направила.

Когато най-сетне се прибрах у дома, Ориса ме посрещна като герой, както добре знаеш. Посрещането беше искрено и топло и ми донесе радост, от която сърцето ми се препълни. Гражданите на Ориса ме понесоха на раменете си по улиците и така чак до амфитеатъра, където речите и почестите нямаха край; а след това по домовете и в кръчмите се ляха тонове вино в добрата стара орисианска традиция.

Амалрик ме посрещна с прегръдка, от която ребрата ми изпукаха. Оумъри не спираше да ме целува, докато и двете не ревнахме от щастие. Порцемус и другите ми братя бяха удовлетворително хладни и мълчаливи. Константата на тяхната неприязън ме зарадва почти колкото обичта на Амалрик.

С огромно задоволство научих, че Джинах не се е докопал до почестите и постовете, които му беше приписал властелинът в своята фалшива Ориса. Когато се върнал от Ликантия, магистратите и жреците му потърсили сметка за злоупотребите по време на обсадата и задето ме е пратил след флотилията на властелина в съмнителната компания на банда пирати. Разжалвали го — собственото му семейство се отказало от него — и го прогонили от града и от цялата територия на Ориса. Последно се чуло, че го отвлекли роботърговци и го продали като гребец на продънена баржа, която кръстосвала пиратските води при Джейпур.

През двете години на отсъствието ни били организирани редовни бдения, казани били хиляди молитви и били направени стотици жертвоприношения, за да извоюваме победа и да се върнем живи и здрави. Малко преди да се върна у дома, силно земетресение разтърсило Ориса, като епицентърът му, изглежда, бил хълмът, където се издига жреческият дворец. За щастие, жертви и щети почти нямало. Жреците направиха нужните изчисления и се оказа, че земетресението съвпада по време с последната битка между мен и властелина — когато бях пантера и се сражавахме в етерите.

Колкото до самата пантера, повече не я видях — освен в редки мъчителни сънища.

Любовният ми живот можеше да е богат и разнообразен, ако бях поискала. Много жени се домогваха до дните и нощите ми. Както беше предрекла принцеса Зиа, Трис дотича при мен веднага щом се върнах. Не се беше омъжила, разбира се, и се кълнеше, че чувствата й към мен още са живи. Каза, че разривът помежду ни бил глупаво недоразумение, и понякога си мисля, че може и да повярвам на думите й. Друг път обаче… е, да речем, че просто реших за известно време да остана сама и целомъдрена.

Питаш какво ще правя оттук насетне ли, писарю? Има ли значение? Книгата е готова, историята е разказана и с това би трябвало да стигнем до края.

О, добре де. Ще се опитам да обясня.

Преди седмица Амалрик ме покани във вилата си. Прекарахме си страхотно, пихме вино и клюкарствахме, а Оумъри ни свиреше на лирата си. В градината цареше познатият прекрасен хаос от обрасли пътечки сред благоуханни цветя и овошки. С брат ми взехме виното и излязохме да се поразходим, стигнахме до простичкия каменен параклис на майка ни и приседнахме на скамейката до фонтана.

Амалрик ми зададе същия въпрос като теб, писарю — какво ще правя сега?

Засмях се.

— Мислех, че поне за теб компанията ми е достатъчна, братле — казах. — А ето че и ти надигаш глас заедно с глутницата, която ме обсажда. Защо не могат да оставят на мира войника, когато се прибере у дома? Не, трябва веднага да се хване на работа, да мисли за бъдещето. Боже опази, ако реши да помързелува малко. — Вдигнах чашата си. — За момента ми стига да се наслаждавам на виното. По възможност на припек и някой да ми пее. Какво лошо има в това?

Амалрик разбра намека ми и напълни отново чашата. После каза:

— Искат да възродят Маранонската гвардия.

Въздъхнах.

— Значи това било! Виж… магистратите вече ме помолиха да поема командването на новата гвардия. И аз им отказах възможно най-любезно.

Амалрик ме стрелна с момчешката си усмивка, която толкова обичам.

— А мен помолиха да ти окажа натиск, за да променяш решението си.

Поклатих глава.

— Кажи им, че си ме молил, докато не ти е изтръпнал езикът, но аз така и не съм се вразумила — предложих му. — Отговорът ми е не.

— Какво се е променило, Рейли? — попита той. — Преди Маранонската гвардия беше целият ти живот. От малка искаше да станеш войник и гвардията беше сбъднатата ти мечта.

Отпих от виното. После казах:

— Омръзна ми да водя млади жени на смърт. И така си имам предостатъчно призраци, които да ми правят компания. Повече не ми трябват.

— Значи окончателно си приключила с войниклъка?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърнах. — Но докато нищо не заплашва Ориса, едва ли ще хвана отново меча.

— Тогава какво искаш да правиш? — продължи да ме притиска той.

Незнайно защо очите ми се наляха със сълзи.

— Искам просто да ме оставят на мира — казах, като се мъчех да удържа сълзите.

Амалрик ме прегърна и прошепна:

— Това няма да стане, сестричке. Имаш нещастието да си най-големият жив герой на Ориса.

Прогоних самосъжалението и изтрих ядно очите си.

— Имам също нещастието да не разбирам от нищо, освен от войниклък — казах.

— Не е вярно — възрази брат ми. — Ти си много повече от ръка, която върти меча. Знам го още откакто бях досадно хлапе, което обожаваше храбрата си сестра и постоянно й се вреше в краката.

Погледнах обраслия с мъх камък — маминия параклис. Сигурно съм търсила напътствие. Но не го получих. Не се появи образ от нищото. Не усетих ухание на сандалово дърво, не чух призрачен глас да ми шепне в ухото.

Нежен вятър довя мириса на реката. И с него дойде споменът за твърда корабна палуба, плющящи платна и игриво море, за миризмата на сол, усещането за студените пръски по кожата… и за хоризонта — закачлив като млада танцьорка в прозирни воали, която бяга навеки пред теб и те мами.

— Планирал съм експедиция за след месец — каза Амалрик.

А аз си помислих: Да!

— Говори се за богати пазари далеч на юг, където никой не е стигал досега — продължи той.

А аз си помислих: Да… да!

— Няма да те лъжа, че ще е безопасно — каза брат ми. — Ще е студено, храната няма да стига, а шансовете за успех са минимални. Но ще има приключения, Рейли. Нови земи. Нови народи. Нови надежди. Това поне мога да ти обещая.

А аз си помислих: Да, моля те, да.

— Експедицията ще има нужда от жрец — каза той.

Гемиите ми потънаха.

— Няма да го позволят — казах. — В цялата история на Ориса не е имало жена жрец на експедиция.

— Значи е крайно време това да се промени — каза Амалрик. — В крайна сметка ти си Рейли Емили Антеро. И можеш да бъдеш каквато поискаш. Какво ще кажеш, сестричке? Ще опънеш ли платната?

И аз казах:

— Да!

Е, това е, писарю. Историята на една жена воин, която мнозина имат глупостта да мислят за герой. Вече си подготвил голяма част от свитъците и скоро книгата ще излезе на пазара.

Чудя се какво ли ще си помислят хората, като я прочетат? Понякога си представям как някое малко момиче прелиства страниците, свито в леглото си нощем; чете на светлината на огнени мъниста под завивките, за да не я спипа гувернантката. Чудя се какво ли ще си помисли това малко момиче? Дали ще поиска да въстане срещу традициите и да смени куклите си с меч? И това ли искам всъщност? Ако трябва да съм честна, не знам. Струва ми се, че за онази девойчица би било най-добре, ако остане вярна на себе си и се бори за правата си независимо от попрището, което избере.

И тогава, писарю, когато малкото момиче чуе вик на чайка, може би ще се сети за мен.