Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (1)

1
Демон при портите

Аз съм капитан Рейли Емили Антеро, напоследък от Маранонската гвардия. Войник съм и смятам да си остана войник, докато Злокобният вестител не се промъкне покрай поста ми. Като повечето войници, и аз ценя твърдата земя под ботушите си, добре изработените и добре поддържани оръжия, а също гореща вана и топло ядене след усилен поход. Накратко, аз съм практичен човек и предпочитам здравия разум пред бръщолевенето на жреците.

Ала стана така, че цели две години крачих по дървената палуба на боен кораб. Бих се с ръждясали остриета и бях благодарна и за тях. Къпах се в студени морета и ядях каквото сваря и когато сваря. Бях изгубена в незнаен океан на запад и не вярвах, че някога пак ще зърна дома си. Колкото до здравия разум, той едва не ме погуби; спасиха ме магията и един жрец.

Подвизите ми — и тези на моите гвардейки — са възхвалявани от мнозина. Създателите на легенди вече изковаха златни истории за нашата епична гонитба, за хилядите мили преследване на най-великото зло, което историята познава. Залогът, казват те, била самата съдба и цялата цивилизация висяла на косъм. Всички тези митове загърбиха пренебрежително истината, а с нея и уроците, научени с цената на толкова много кръв. А без тези уроци, ако някой ден мракът се надигне отново, току-виж сме се оказали безпомощни. Освен това, поне според мен, в този случай истината е по-вълнуваща от разкрасената си сестра.

Но преди да сте си дали парите на онзи обирджия в книжарничката, за да прочетете за нашите приключения, нека още веднъж ви напомня факта, че съм жена. Ако този факт не ви се нрави, по-добре си спестете парите или ги похарчете другаде. Отсъствието ви не ще ми липсва. Всички други са добре дошли при огнището ми — иначе казано, при този мой дневник. Ако ви е студено, разръчкайте огъня и си стоплете кокалите. Ако ожаднеете, до огнището има стомна греяно вино. Ако огладнеете, викнете слугинята и тя ще ви донесе от студените закуски, които й казах да задели настрана. Компанията ви е удоволствие за мен.

Писарят ми напомня, че тук му е мястото да отправя смирена молитва към боговете и богините на пътеписите. Ала аз имам да се грижа за доволството на свои собствени божества, а те са доста ревниви. И преди съм казвала на този стар глупак, че мечът е по-силен от перото, така че нежните богове на мастилото няма да ги огрее в мое лице. Моите молитви са запазени за онези, които помагат кръвта ми да си стои в кожата, а кожата ми — цяла и ненакърнена връз костите.

От самото начало дадох и друго нареждане на писаря. Думите, които пише, трябва да са само и единствено моите. И празен мех за вино не давам, че стилът ми на изразяване не му допадал. Ще разкажа истината, дори ако тя е гола като кубето му или безинтересна като бледото му лице без брадичка. Истината не се нуждае от писарски гирлянди да й подслаждат пътя. Само че този тип е упорит като магаре и малко нещо кавгаджия, също като тримата, които изгоних преди него. Казах му, че ако продължава така, ще му отрежа главата и ще я набуча на прът пред вратата си като предупреждение към следващия писар, когото наема. А той ми отвърна, че се боял повече за репутацията си, отколкото за главата си. И все бръщолеви за Наука и Изкуство. Това било История, а не казармени вулгаризми.

Аз пък твърдя обратното и не виждам причина да се срамувам. Защото тази история започна с оръжие и с оръжие свърши. А помежду началото и свършека останаха много мъртви войници, които да жалеем, и много подвизи, които да почитаме.

Да убиеш писар носи лош късмет. Освен това този работи за брат ми, а аз обещах на Амалрик да му го върна в добро здраве. Така че няма да го убивам, само мир да има. И нека още веднъж заявя, че поемам вината за всичко, което ще последва, следователно читателят може да се смята за предупреден.

Та ето я значи моята история.

 

 

Някои твърдят, че имало куп лоши поличби в онази сутрин, когато започна моята история — кърмачки, на които внезапно им секнало млякото; свинята на някакъв ханджия опрасила двуглаво прасенце; наскоро наточени мечове изведнъж загубили остротата си в оръжейната; а на някаква вещица чашката й за хвърляне на кости се строшила без никаква видима причина. Разправят дори за един жрец, който полудял и превърнал жена си и тъща си в говеда.

За тия работи не знам. Лично аз въпросната сутрин се събудих с ужасен махмурлук. Последва дълъг и болезнен опит да се ориентирам в ситуацията. В други, по-добри времена, щях да си лежа в голямото меко легло в хубавата квартира, която ми се полага като на командир на Маранонската гвардия. А до мен щеше да лежи красивата Трис. Денят ми щеше да започне с малко гъделичкане и гушкане, после щях да закуся обилно преди едночасовата тренировка с железните жени от гвардията. Вместо това се намерих в една от тесните единични стаи в казармата, свита на желязна кушетка… и съвсем сама. Бях избягала от квартирата си преди три седмици след последния гневен скандал. А предната вечер бях видяла бившата си любовница в компанията на друга жена от гвардията, жена с позорна слава. Някои я намираха за красива по тъмен начин, но по мое мнение просто беше мазна, некъпана и с напъпващ мустак над горната устна. Със сигурност щеше да съсипе моята невинна Трис.

Заех се да излекувам наранените си чувства първо с една стомна греяно вино е подправки, после с още една, докато вечерта не превали билото си и не се размаза в гръмогласни песни и залитане по тъмни улички; имаше и някакво сбиване сякаш, а накрая очевидно беше свършила върху това твърдо легло.

Обичам да си пийвам, но рядко прекалявам чак до такава степен. Богинята ме е благословила с бързо и силно тяло, очи, които могат да преброят бълхите в перата на врабче, и ясен повратлив ум. Това не е хвалба, а просто списък на част от талантите, които притежавам по рождение. С нищо не съм заслужила тези дарове, така че се чувствам длъжна да ги поддържам в добра бойна форма, също като оръжията, които нося. Пиячката е враг на тялото и ума, така както прахта и ръждата са враг на добрия меч.

Изреждах си наум всички тези неща, докато ставах от леглото, ръчкана от мадам Срам. Леденият каменен под ухапа босите ми стъпала. Хиляда войници набиваха крак из главата ми, други хиляда бяха клекнали да се облекчат върху езика ми, в стомаха ми избухна въстание и аз скочих да си изповръщам червата в нощното гърне. И докато клечах над него в пиянско покаяние, изведнъж се сетих, че днес е поменът за майка ми. Всяка година в деня на смъртта й семейството се събираше във вилата на Амалрик, за да почетем паметта й. Избълвах нова порция повръщано, докато госпожа Вина — тая стара шафрантия — подскачаше от радост и ръфаше стомаха ми.

Да се напиеш точно днес, цъкаше тя и клатеше глава. Не съм пияна, проклета да си! Просто си плащам за вчерашното пиянство. Трис беше виновна, курветината му с курветина. Давай, струпай всичко върху бедното момиче, виеше госпожа Вина. А междувременно духът на майка ти ще избяга подплашен от смрадливия ти дъх и кой знае на какви непознати ще се натресе. Ще броди по земята и ще окайва падението на милата си щерка.

— Разкарай се, проклетнице! — изкрещях. А после изпъшках, защото от крясъка гневната тълпа в стомаха ми се юрна на нов щурм. И както си клечах изгърбена над нощното гърне, вратата зад мен се отвори.

— А, виждам, че казваме молитва пред порцелановата богиня — отбеляза нечий саркастичен глас. — Ти си вдъхновение за всички ни, капитане.

Обърсах си брадичката, станах, събрах останките от достойнството си и се обърнах да посрещна новото предизвикателство. Саркастичният глас бе на Корайс, една от главните ми легатки. Корайс беше стройна, жилеста и ми приличаше на котка — най-вече заради навика да се подхилква и да си играе с плячката, преди да я изяде. В този конкретен момент в ролята на мишката бях аз, а тя дълбоко се наслаждаваше на нещастието ми.

— Майната ти, легат — изръмжах аз. — Не съм в настроение за сарказма ти.

Ухилената усмивка на Корайс стана още по-ухилена, остри бели зъбки святкаха зад чувствените й устни, тъмните й очи блестяха развеселено.

— Никога не би ми хрумнало, капитане — каза тя. — Ти толкова добре криеш проблемите си. Едва ли има и една жена в гвардията, която да подозира, че Трис те е изхвърлила от леглото си… и е приютила в него друга.

Сринах се обезсърчена на кушетката.

— Не ми казвай — простенах. — Ревала съм на всеослушание, нали?

— Е, чак да си ревала, не си — каза Корайс. — Но и не шепнеше. Колкото до всеослушанието, наложи се Полило да те смъкне насила от водната кула на полигона.

Борех се с вестта за това поредно унижение, когато нов глас стигна до слуха ми. Бумтеше по коридора като далечна гръмотевица:

— Кой споменава името ми? — Гласът бе последван от тежки стъпки и на прага застана огромно женище. — Богинята ми е свидетелка, че ако хвана някоя да ми говори зад гърба, ще й отрежа лявата цица и ще я дам на някой кожар да ми направи кесия.

Беше Полило, другият ми главен легат. Наведе глава, за да не се фрасне в горния праг на вратата, и влезе. Беше доста над два метра, с удивително дълги и добре оформени крака, съвършена в пропорционално отношение фигура и пълнеж точно колкото да скрие релефните й мускули, които се превръщаха в стоманени възли, размахаше ли бойната си брадва. Кожата й беше светла почти колкото моята, но косата й не беше златиста, а по-скоро светлокестенява. Ако беше куртизанка, а не войник, отдавна да бе станала наистина много богата.

Когато обаче видя, че съм аз, а не някоя друга, си глътна езика.

— О, извинявай, капитане. Мислех, че…

Махнах й да млъкне.

— Аз трябва да се извиня, не ти — казах. — Но ако толкова искаш, опашката започва от гърнето.

Полило се разсмя гръмогласно и ме фрасна добросърдечно по гърба, с което едва не ми изкълчи рамото.

— Една хубава битка ти трябва на тебе, капитане, нищо друго. И освен ако на ония подли ликантийци не им се дръпне лайното, скоро ще я имаш.

Споменаването на Ликантия ме подсети за задълженията ми. Станах с пъшкане, съблякох нощницата си и отидох при мивката. Явно някой слугиня се беше промъкнала, докато бях спала, защото до мивката имаше кофа с гореща вода, парфюмирана със свеж аромат.

Извиках през рамо на Корайс:

— Какви са новините?

Видях я в огледалото как свива рамене.

— За новини — няма. Само слухове — някои добри, други лоши. Единственото сигурно е, че война ще има.

Преди три седмици властелините на Ликантия бяха хвърлили ръкавицата — бяха изпратили бойна флотилия да прекъсне връзките със съюзниците ни и да тормози търговските ни кораби. Беше се случило в същия ден, когато пътищата ни с Трис така бурно се бяха разделили. И сега, когато разказвам за това пред писаря, разбирам, че не е било съвпадение. В основата на караниците ни винаги е била моята професия, а понеже войната ми е професия, новините от Ликантия бяха паднали като меч помежду ни.

— Войната може и да е сигурна — мрачно казах аз, — но не е толкова сигурно, че премъдрите ни управници ще позволят на Маранонската гвардия да се включи.

Полило се запени:

— Но ние сме най-добрите войници на Ориса! Бас ловя, че всяка от нас може да размаже десетима мъже от коя да е казарма в града. Защо, в името на Маранония, да не ни включат в битките?

Е, Полило може и да преувеличаваше малко способностите ни, но колкото до отговора на въпроса й, него го виждах в огледалото. Отвътре бях войник. Но в един управляван от мъже свят външността ми казваше друго. Гледах извивките на дългата си шия и знаех, че изглеждат изящни — нищо, че жилите изпъкваха като въжета, когато размахвах меча. С кожата си винаги се бях гордяла — приятна е на гледане и на пипане, в същото време е издръжлива на горещина, студ и физическо натоварване. А макар да съм минала трийсетте, гърдите ми са стегнати и високи, с нежнорозови зърна; талията ми е тънка; ханшът ми, макар и тесен, е приятно заоблен като камбанка. И там някъде — златният триъгълник между бедрата, обозначаващ пола ми.

Така че магистратите едва ли щяха да ни включат в битките — по три много основателни според тях причини. Първо, защото сме жени; второ — понеже сме жени; и трето — поради това, че сме жени.

Всички в Ориса знаят за Маранонската гвардия, ала малцина знаят за нея друго, освен очевидния факт, че е съставена изцяло и само от жени. Ние сме елитна част, основана толкова отдавна, че вече никой не помни кога и защо. Обикновено наброяваме петстотин, но по време на война попълненията удвояват тази бройка. Всички ние се заклеваме в служба и славим името на Маранония, богинята на войната. Когато постъпваме в гвардията, се отказваме от мъжете — е, вярно, че за повечето от нас това не е особена жертва. Моят вкус към женска компания и женска любов далеч не е изключение сред редиците ни. Освен това в тази наша така наречена цивилизована епоха Маранонската гвардия е единственото място, където една жена може да избяга, ако не иска да бъде съпруга, майка или курва. За онези, които все още копнеят за мъжко легло, размяната определено не си струва цената на едно обяздване.

Мълчанието ми не спря Полило. Докато се миех и обличах, тя продължи да ръфа упорито въпроса като канален гущер — свински кокал.

— Няма начин да не ни пратят с мъжете — настояваше на своето. — Нали така, Корайс?

Корайс само сви рамене по своя си изящно-елегантен начин. Така отговаряше на въпроси, върху чиито отговори още не е размишлявала. Корайс беше дребна и стройна, с красиви мургави черти. Макар да не беше слаба в ръцете, истинската й стихия бяха бързината и хитростта. Само аз в цялата гвардия бях по-добра от нея с меча, а това означава много, защото за всичките си години като войник още не съм срещала човек, който да ме надвие в двубой. И това не е празна хвалба.

— Ако ни пратят в битка, ще се бием — казах аз. — А ако не, ще изпълним каквато там мисия ни възложат. Така или иначе трябва да сме готови, независимо какви заповеди получим.

Показното ми безразличие беше лъжа. Вътрешно горях и то не само заради страничните ефекти на вчерашното вино. Рядко пращаха Маранонската гвардия на бойното поле. Макар да се бяхме доказали многократно в дългата си и почетна история и да бяхме удържали врага пред градските порти, магистратите и жреците упорито отхвърляха молбите ни да участваме в битки на чужда земя. Били сме последната бариера пред нашествениците, така казваха. Свещената ни мисия била да защитаваме Ориса. Ала сред нас нямаше и една жена, която да не знае истинската причина, и тя беше полът ни, който ни превръщаше в по-долно качество същества — хубавки домашни любимци, които следва да бъдат предпазвани от беди.

Полило тупна ядно с крак и заяви:

— Аз ще се бия! И в този град няма и един мъж, който да ме спре!

— Ще правиш онова, което ти е заповядано — сопнах й се. — И ако искаш да останеш легат, гледай да не споделяш възгледите си. Няма да допусна жените да се разбунят като пчелен кошер заради нечии невъздържани приказки.

— Да, капитане — каза Полило. Но главата й увисна, а пълните й устни потрепериха. — Ама не е честно.

Корайс я потупа успокоително по рамото.

— Хайде да се поупражняваме малко с брадвата ти, искаш ли? Ще напишем имената на магистратите от градския съвет върху чучелата и ти ще им резнеш главите.

Полило изтри една сълза от бузата си и се поусмихна. Бързо се ядосваше — понякога опасно бързо — и винаги говореше онова, което й е на ума. За щастие, доброто й настроение никога не униваше задълго.

— Ти си добра приятелка, Корайс — каза тя. — Винаги знаеш как да ми оправиш настроението.

Но преди да тръгнат към тренировъчния плац, Полило каза:

— Защо не говориш с брат си, капитане? Може пък той да каже някоя добра дума за нас където трябва.

— Не обичам да използвам семейните си връзки — отговорих й. — Гвардията ще трябва да се оправя сама.

Полило се намръщи, но Корайс я дръпна през вратата. Довърших тоалета си в усамотение. Ако не се помайвах излишно, щях да стигна навреме до вилата на Амалрик за ритуалите в памет на майка. Облякла бях церемониалната си униформа — лъснати до блясък ботуши, къса бяла туника, полиран портупей за меча и кинжала, златист плащ до кръста и половин дузина тънки златни гривни на всяка китка. И като черешка върху тортата — широка златна диадема на челото. Пръснах си малко парфюм с аромат на портокалови цветчета и избрах любимите си обици. Те също бяха златни — на лявото си ухо сложих миниатюрно копие с инкрустирани скъпоценни камъчета, на дясното — златна факла, и тя с камъчета; бяха до последната подробност като копието и факлата, които държеше нашата богиня.

Застанах за последен критичен поглед пред огледалото. Гледах се и открих, че пръстите ми току се вдигат към висулката на дясното ми ухо — факлата, която символизираше стремежа на Маранония към мъдрост. Може пък Полило да беше права. Може би позволявах на гордостта си да подложи крак на честта, която моята гвардия заслужаваше по право.

Добре тогава, реших — ще говоря с Амалрик. Ако някой можеше да срита дебелите задници на магистратите, то това беше най-малкият ми брат.

 

 

Яздех през града — град, обхванат от бойна треска. Макар войната да не беше обявена официално, нажежените емоции бяха изпреварили церемониите и това си личеше от пръв поглед. На хълма над жреческия дворец се виеше черен пушек от комините на съвещателните зали — магистратите и жреците се бяха събрали да обсъдят положението. По улиците хората пазаруваха като за последно, пълнеха торби и каруци с всичко, което според тях щеше да изчезне от пазара с избухването на войната. Надъхани младежи обикаляха улиците пеша или на коне, крещяха бойни призиви и се хвалеха какво щели да направят, когато се срещнели с врага на бойното поле. Млади хубавелки зяпаха възторжено младежите от прозорци и входове и несъмнено щяха да се измъкнат за тайна среща още преди да се е мръкнало. Таверните се пукаха по шевовете, както и вещерските павилиончета по пазара: в тях притежателките им хвърляха кости или се взираха в кървави животински органи с надеждата да разчетат бъдещето. В ковачниците трещяха безброй чукове, а дълбоко в недрата на жреческия палат заклинателите несъмнено се трудеха над последната мода магически оръжия. Така че защо управниците ни все още говореха, вместо да действат, за мен си оставаше загадка.

Като повечето войници и аз съм фаталист — каквото има да става, ще стане. Не харесвам политиците, защото те са склонни да хвърлят димна завеса върху намеренията на съдбата. Говорят ли, говорят, сякаш имат някакъв избор, вместо да приемат фактите и да се подготвят за неизбежното. Покажете ми планински проход, в чийто край има нещо ценно, и ви гарантирам, че рано или късно алчни хора ще пратят войски в него. Посочете ми добро място за засада — без значение колко пусто е наоколо — и се хващам на бас на каквото кажете, че там вече е проливана кръв, или ако не е, скоро ще се пролее. Само въпрос на време е.

Както аз виждах нещата, ликантийците бяха нашите естествени врагове и като такива следваше да бъдат пратени по най-бързия начин в небитието, а всичко друго бяха подробности от пейзажа. С ликантийците бяхме различни като деня и нощта. Ориса е търговски град, пълен с живот, смях и любов към изкуствата. Ние сме речен народ и като всички речни народи сме мечтатели. Готови сме да напрегнем мишци срещу силното течение, за да постигнем нещо, защото знаем, че след това ще легнем по гръб, ще се печем на слънцето и същото това течение ще ни върне бързо у дома.

Ликантия, от друга страна, е изчадие, родено на негостоприемен бряг до бурно море. Гражданите й не вярват на никого и ламтят за всичко. Охотно приемат игото на двама властелини, чиято дума е неоспорим закон, колкото глупав или зъл да е той. Ликантийците също са мечтатели, но техните мечти са за завоевания. Мечтаят за огромно царство, обхващащо нашите земи и земите отвъд, в което ние да им работим като щастливи и доволни роби.

През годините сме се били много пъти с Ликантия и талантът ни на войници с мъка е надвивал уменията им в морския бой и лекотата, с която понасят ужасяващи загуби в жива сила при масовите си фронтални атаки. Последния път за малко да ги пратим в забвение, но се въздържахме, преди да нанесем решителния унищожителен удар. Може би ще сметнете, че това е било мъдро решение и ще се съгласите с политиците, които твърдяха, че една отслабена Ликантия е по-добре от никаква Ликантия, защото присъствието й задържало други врагове далеч от границите ни. Едва ли ще се изненадате, ако ви кажа, че не съм на същото мнение. По следните причини: (1) техните властелини започнаха да заговорничат срещу нас от първия ден на поражението си; (2) Амалрик и покойният — и неоплакан от мен — Дженъс Грейклок пострадаха неведнъж от ликантийците по време на експедициите си в търсене на Далечното царство; (3) когато откриха земята, позната ни сега под името Ираяс, Амалрик и Дженъс разкриха и конспирация на властелините и принц Равелайн срещу Ориса и Домас, царя на Ираяс и брат на същия онзи Равелайн.

Толкова стига ли ви? Безкръвното същество, което ми служи за писар, казва, че независимо от резултатите първоначалното решение е било хуманно и следователно правилно. Но нека изброя и останалите си аргументи: (4) брат ми се завърна от Далечното царство не само с изключително изгодни търговски споразумения, но и с огромно магическо познание, което цар Домас се беше съгласил да сподели с нас; (5) властелините на Ликантия моментално бяха обзети от непримирима завист и още повече от страх, че това ново познание в ръцете на Ориса скоро ще направи неосъществими мечтите им да се надигнат от пепелта и да ни унищожат; (6) незабавно се хванаха на работа и вложиха всичките си ресурси, за да ускорят максимално тайното си превъоръжаване. Факти (7) и (8) още по-малко подлежат на дискусия и се случиха съвсем наскоро и почти едновременно.

Тайни шпиони, пратени в изблик на необичайна прозорливост от страна на нашите управници, се върнаха с шокираща новина — великата стена на Ликантия била издигната отново. Първоначално стената била построена в далечното минало, още преди имперските щения на ликантийците, и била подсилвана през столетията не само с робски труд, а и с всички защитни заклинания, които властелините могли да измислят. А после, при последната война — баща ми, Пафос Антеро, също участва в нея — всички жреци на Ориса събрали силите си и създали заклинание, което сринало стената за една нощ. Но ето че сега стената се беше възправила отново като самонадеяно доказателство, че властелините не са се задоволили само да съзаклятничат с принц Равелайн, а са почерпили и от черните му магически тайни.

Само по себе си това би било достатъчно, за да предизвика война, но властелините — и това е последният ми аргумент — нарушиха всички мирни споразумения между двата града, като изпратиха флотата си да тормози търговските ни кораби, нашите и на съюзниците ни. Това си е чиста проба обявяване на война, макар че, ако питате мен, набезите им са обикновено пиратство, а самите ликантийци са банда разбойници.

Писарят кима неохотно при последното. А щом този дребен гризач се признава за победен, значи спокойно мога да приема, че и вие сте съгласни с аргументите ми. Когато победихме ликантийците последния път, трябваше да заличим града им, да ги пръснем по четирите краища на света, така че след едно поколение никой да не помни, че е съществувал град на име Ликантия, а прокълнатата им земя да посипем със сол.

Докъде бях стигнала? А, да — политиците политиканстваха, жреците магьосничеха, хлапаците се хвалеха, момичките флиртуваха, а Ориса се стягаше за война. А аз отивах към дома на брат си, за да отдам почит на мъртвата си майка.

Когато пристигнах, цялото семейство без Амалрик се беше събрало пред параклиса й в градината. Свещеният час на мълчанието беше започнал, така че получих щедра доза сърдити погледи от другите си трима братя и презрително сумтене от съпругите им. Но те и без това рядко се разделят с мрачното си настроение, така че не им обърнах внимание. Понякога си мисля, че няма начин да носят в жилите си кръвта на семейство Антеро и че баща ми сигурно ги е направил в леглото на някоя смрадлива курва. Така че когато Оумъри ми махна, аз охотно се мушнах между редиците братя, братовчеди и друго студенокръвно роднинство, и седнах до нея.

Оумъри се наведе и ми прошепна:

— Амалрик е в двореца. Скоро трябва да се върне.

Кимнах — за мен не беше изненада, че най-малкото ми братче е в центъра на събитията. В главата ми се блъскаше тълпа от доводи, които щях да му изложа по-късно; скоро обаче мълчанието на другите и спокойствието на градината ме освободиха от тези трескави мисли.

Майка ми, Емили, бе скромна жена и смяташе, че натруфените олтари и светилища са проява на лош вкус. Когато почина, аз тъкмо навлизах в девическата възраст, а баща ми бе така покосен от скръб, че не намери сили да се погрижи както трябва за задгробния й живот. По онова време Амалрик беше съвсем малък и макар че другите ми братя и особено Порцемус, най-големият — искаха да издигнат цял храм в нейна памет, аз се борих свирепо и накрая победих. Така вместо храм поръчахме семпло каменно светилище, което се гушеше под един трендафил. Вместо нейно рисувано изображение — като онова, което красеше светилището на мъртвия ми брат Халаб, — аз настоях камъкът да остане недокоснат. Ала майка ми обичаше звука на ромоляща вода, затова наех един жрец да направи заклинание и в резултат малко ручейче се лееше денем и нощем по лицето на светилището и водата му се събираше в езерце, покрито сега с опадали трендафилови листенца.

Гледах семплия параклис и сърцето ми се изпълваше с гордост заради направеното преди повече от двайсет години. Онова тогава беше първата ми истинска победа. Бях палаво дете, което обичаше да се катери по дървета, да хвърля камъни по птиците и да бие момчетата, проявили неблагоразумието да ме нарекат момиче. Всички се оплакваха от мен и от пакостите ми — всички освен майка ми и баща ми. Баща ми все казваше, че ще израста пакостливия си период и скоро ще започна да кокетнича като всяка друга хубава девойка. Майка ми не казваше нищо, а когато направех някоя щуротия в нейно присъствие, само се усмихваше и се правеше, че нищо не е станало. Насърчаваше ме да уча и накара татко да ми наеме частен учител, както правеха за момчетата от заможни семейства. И когато в една съдбовна и гореща нощ й признах — бяхме сами в стаята й и въздухът тегнеше от споделени тайни между майка и дъщеря, — че от всичко друго на света най-много искам да стана войник, тя не ахна в потрес, нито се разплака от разочарование. Вместо това ми каза, че самата тя навремето имала много мечти, които не могла да осъществи заради пола си.

— Защо — проплаках със страстното негодувание на младостта, — защо сме се родили жени, мамо? Защо не се бяхме родили мъже?

Сега вече успях да я шокирам.

— Не това имах предвид — каза тя. — Никога не съм искала да ми пораснат мъжки части. От опит знам, че пенисът само отслабва ума. Не, мила моя, не си губи времето в мечти да бъдеш мъж. Вместо това мечтай да имаш същата свобода като мъжете и ако я получиш, бъди доволна. Ще ти кажа една тайна. Мисля, че някой ден и нашето време ще дойде и когато това стане, ще докажем, че жените са много по-способни да се грижат за света от всеки мъж, когото познавам.

— Не мога да чакам толкова дълго — извиках. — Дотогава ще съм остаряла, а старите не ги вземат за войници.

Майка ми ме гледа дълго, после кимна и каза:

— Ако това искаш, значи това ще станеш.

След седмица баща ми нае един пенсионирал се сержант да ме научи да се бия. Направи го без никакъв коментар, помня само как се усмихна, когато му се оплаках от синините, след като цял ден ме бяха налагали с дървен меч. Година по-късно усмивката му вече стигаше от едното ухо до другото, защото бях надминала сержанта във всяко от уменията му и се наложи да ми намерят друг, по-опитен учител. Когато майка ми почина, вече бях по-добра от всички младежи в града — или поне от онези, които приемаха да пробват силите си срещу едно момиче. Бях на шестнайсет, когато постъпих в Маранонската гвардия. И никога не погледнах назад.

Сладки звуци на лира ме откъснаха от спомените. Свиреше Оумъри — беше се преместила, без да я усетя, на ниско столче до светилището. Погледът й се спря на мен, докато пръстите й играеха по великолепния инструмент, и тя запя нежна песен, която — знаех — беше предназначена специално за мен. Загледах се в меката тежест на червената й коса — ярка като косата на Амалрик — и си помислих, че брат ми е извадил страхотен късмет с тази жена. Навремето имах една любовница, която ме вълнуваше така, както Оумъри навярно вълнуваше брат ми. Не Трис, а Отара — Отара с гърления смях, нежните ръце и пръстите, които умееха да прогонват демоните от главата ми. Бяхме любовници много години, преди тя да умре, и често си мислех, че Отара в много отношения беше заместила майка ми.

Прости ми хленча, писарю. Но не ми се подхилвай, все едно казваш, че такива са, видите ли, жените. Ако посмееш да го направиш — или си го помислиш дори, — ще забравя обещанието си и това ще ти е последното пренебрежително подхилване в живота, гарантирам, ти. За Отара винаги ще има място в сърцето ми и когато се заклех да говоря само истината, много добре знаех, че ще се наложи да разкрия неща, които при други обстоятелства не бих споделила с никого. Така че сигурно пак ще има да цивря, преди книгата да стигне края си; а вие внимавайте, за да не станат някои от сълзите ми и ваши. Така, нека сега изтрия очи и се съсредоточа…

Докато Оумъри пееше, аз скърбях за Отара — точно както го беше намислила снаха ми. После песента се промени и се почувствах пречистена. Лирата подхвана игрива мелодия. Напомни ми за смеха на мама и несъзнателно погледнах към светилището. Гледах как водата се стича по обраслия с мъх камък и си представих, че мъхът, водата и сенките на трендафила оформят лицето на мама. То сякаш оживя и аз видях очите й да се отварят и устните й да помръдват. Лъхна ме и тежкият аромат на сандалово дърво — любимия й парфюм. Усетих топла ръка да докосва тила ми и ми се стори, че чувам гласа й да шепне. Шепотът беше толкова тих, че не различих думите, но знаех, че ако се вслушам внимателно, ще ги чуя. После май се уплаших… Всъщност наистина се уплаших, защото изведнъж си помислих, че това са глупости. Махмурлукът си прави шеги със сетивата ми, нищо повече. Майка ми беше обикновена смъртна, също като мен. Определено не си падаше по игри на призраци. Тръснах глава и шепотът секна. Ароматът се стопи, а когато погледнах към светилището, лицето също беше изчезнало. Оумъри беше спряла да свири. Видях я как смръщва вежди и клати глава. Обзе ме усещането, че пропускам нещо много важно, и от тази загуба ме заболя.

А после всички мисли за загуби, любовници и духове се изпариха, прогонени от тропота на копита пред стените на вилата.

Амалрик се връщаше от двореца на жреците.

 

 

Върна се и донесе вестта, че е обявена война. Това сложи край на панихидата и предизвика истинска какофония, от която лъхаше на страх и вълнение. Вечерта всички граждани на Ориса трябвало да се съберат в градския амфитеатър, за да чуят официалното решение и придружаващите го речи за повдигане на бойния дух.

Брат ми се постара да успокои всички присъстващи и да сдържи раздразнението си въпреки пороя глупави въпроси — колко щяла да продължи според него войната; какви финансови загуби щяло да претърпи семейството; кои стоки щели да станат дефицитни, така че да се запасели навреме както за лична употреба, така и за бъдещи печалби от черния пазар. Макар да е най-малкото от децата на баща ни, Амалрик безспорно е главата на семейството: баща ни го обяви за наследник на търговската си империя, като мъдро прескочи по-големите си синове, чийто мързел се конкурираше единствено с глупостта им. Това естествено породи завист и негодувание, но силната личност на Амалрик и славата му на човека, открил Далечното царство, бяха достатъчни да държат тия нещастници в подчинение. По някое време сред данданията Амалрик улови погледа ми и ми даде знак, че иска да поговорим в кабинета му. После изкъшка роднините да си вървят, като им напомни да не забравят за градското събрание вечерта.

След няколко минути седнах до писалището му и по стиснатата му уста и необичайно зачервената кожа разбрах, че има и нещо друго освен обявяването на войната.

— Какво криеш, братле? — попитах го. — Давай. И започни с най-лошото.

Той се засмя, но някак горчиво и насила.

— Никога нищо не мога да скрия от тебе, нали, како?

— Въпрос на практика, миличък — отвърнах. — Преди да станеш голям мъж и такъв, как да се изразя, отговорен човек, стотици пъти съм те хващала с гущери в джобовете, а малко по-късно и с курветини в леглото.

Брат ми беше толкова малък, когато мама почина, че на практика го отгледах аз. Винаги сме били много близки, дотолкова, че си споделяхме тайни, които не бихме казали на никой друг.

— Хайде, изплюй камъчето, Амалрик — подканих го отново. — Кажи на кака за какво толкова са се паникьосали онези глупци в двореца.

Амалрик се усмихна криво.

— Макар отдавна да се вижда накъде отиват нещата — каза той, — излиза, че войската ни не е готова за война.

— Това се подразбира — отвърнах аз. — Макар че моите жени са готови. Удвоихме тренировките и сме в състояние на пълна бойна готовност още откакто ликантийците задрънчаха с мечовете си. А без да чакам изрични заповеди, разпратих допълнителни набирачи в девическите лицеи и по пазарите, като финансирах операцията със средства от един от резервните фондове — инициатива, за която може и да ме разжалват.

Говорех открито, без да крия горчивината си, и той ме изгледа изпод вежди.

— Е, сега и другите ни войски ще се заемат със същото. Особено след като градската управа наруга здравата некомпетентните ни командири.

— Скоро ще наберат достатъчно хора — казах; признавах, макар и неохотно, че братята войници не са съвсем за подценяване. — Което значи, че този проблем ще се разреши бързо и всички го знаят. Така че трябва да има друг, наистина голям проблем, щом управата и жреците дрискат в гащите.

Амалрик въздъхна.

— Има. И той е от магическо естество.

— Трябваше да се досетя и сама — отвърнах. — Големи страхливци са обаче. Толкова ли нямат вяра в собствените си заклинания? Или са лежали на кълка, вместо да усвоят тайните, които ти донесе от Ираяс?

— Не, разбира се. Но и властелините не са бездействали през това време — каза Амалрик. — И по всичко личи, че са получили от принц Равелайн повече тъмно познание, отколкото смятахме. Жреците ни се боят, че силите са изравнени. Виж само онази проклета стена напреко на полуострова. Един от жреците ми каза, че никой в двореца, дори Гамелан, не може да направи заклинание, което да я възстанови толкова бързо.

— На кого му пука? — изсумтях аз. — Така или иначе, накрая всичко се решава със стомана. Да не би властелините да са измислили заклинания, които да ги предпазят от оръжията ни? Дори да е така, нашите магьосници ще измислят контразаклинание и така нататък и така нататък, докато накрая пак ще остане на нас, обикновените войници, да спечелим войната по старомодния начин — с мечове, брадви, копия и лъкове. Не се тревожи. Досега винаги сме ги побеждавали. Магията няма да промени нищо.

— Обикновено бих се съгласил с теб — каза Амалрик. — Защото покрай Дженъс Грейклок и неговите магии стигнах до същия извод. Той беше велик магьосник, но преди всичко беше войник с практична мисъл.

Наля си вино. Предложи и на мен, но аз отказах и вместо това си налях студена вода.

— Този път обаче — продължи той — са плъзнали слухове, че властелините разработват някакво ужасно оръжие. Знам, че когато предстои война, слуховете се множат като зайци напролет. Само че Гамелан докладва за странни смущения в магическия етер, които го навеждат на мисълта, че слуховете може да не са съвсем безпочвени.

Не казах нищо. Гамелан беше не само главният ни жрец и един от най-силните ни магьосници, — а и стар човек, видял много през живота си. Славеше се с хладнокръвната си преценка. Щом Гамелан беше разтревожен, значи имаше защо.

— Какво друго? — попитах.

— Властелините правят опити да спечелят цар Домас на своя страна — каза брат ми. — Той е умен и опитен монарх, така че едва ли ще постигнат нещо съществено. Освен ако не го убедят, че нашата кауза е обречена. Тогава той ще постъпи като всеки друг разумен владетел — ще подкрепи сигурния победител.

Ако се стигнеше дотам, наистина бяхме обречени. Далечното царство превъзхождаше всички ни в магическите практики. Благодарение на Амалрик цар Домас беше наш съюзник. Но докога?

— Е, ако се стигне дотам, ще трябва да посрещнем гордо съдбата си — казах, като отново преминах към познатия ми уютен фатализъм. — Ако се стигне изобщо.

— Така или иначе, моята основна и всъщност единствена задача е да предотвратя това — каза брат ми. — Градската управа ми нареди да замина за Ираяс. И да коткам цар Домас, докато не свърши войната.

И без мрачната му физиономия знаех, че това го разстройва дълбоко. Не само щеше да пропусне битките, но и щеше да живее сред чужденци неизвестно колко, навярно години.

— Кога тръгваш? — попитах.

— След няколко дни. Веднага щом си събера багажа и корабът бъде готов да отплава.

И двамата се замислихме за бъдещето. Собствените ми мисли се въртяха най-вече около извода, че Амалрик едва ли ще има време да ми помогне за моята задача.

— Преди да тръгнеш — казах, — ми се иска да поговориш с градската управа. Всеки трябва да даде своята дан в предстоящата война. Маранонската гвардия не трябва да стои в казармите си!

Амалрик поклати глава.

— Вече повдигнах този въпрос. И въпреки всичките ми доводи, предложението беше отхвърлено.

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че съм загубила толкова бързо.

— Но защо? — извиках, макар че — както вече казах — знаех отговора.

— По обичайните причини. Ушите ми хванаха мазоли да ги слушам.

— Нека аз ги изброя тогава — казах аз, насмалко да изскоча от кожата си. — Боговете са създали жените нежни и войниклъкът е противоестествен за тях; не сме достатъчно силни и издръжливи, за да ни пуснат на бойното поле; настроението ни е подвластно на месечния ни цикъл; не разсъждаваме логично, а се поддаваме на моментни хрумвания и капризи; мъжете няма да искат да се бием рамо до рамо с тях или защото ни нямат доверие, или защото ще губят време и сили да ни защитават, вместо да преследват поставената им задача; ние, техните дъщери, ще се превърнем в курви, защото, както е добре известно, жените не са в състояние да контролират нагона си и се чукат с всеки срещнат мъж; а ако бъдем пленени, враговете ще ни изнасилят и така ще се надсмеят над мъжеството на Ориса.

— Май не пропусна нито един от аргументите им — сухо отбеляза брат ми. — Последният предизвика най-разгорещени коментари.

— О, гущерско ако миризливо! — изсъсках.

— Бих могъл да кажа същото — съгласи се Амалрик. — Макар реакцията ми в двореца да не беше чак толкова колоритна или по същество. Има и още нещо. Войската ще се командва от генерал Джинах. Именно той се противопостави най-многословно на предложението ми гвардията да бъде включена в експедицията.

Гневът ми достигна нови висини. Джинах главнокомандващ! Тази новина ме изненада, а не трябваше. Джинах беше от онези войници, които всяка мирна страна бълва така, както купчина тор бълва личинки. Войници от подходящите семейства, получили образованието си в подходящите лицеи; издигнати на подходящия пост в най-подходящото време, за да растат бързо в йерархията; умеят да разговарят по подходящия начин с началниците си; с политиците са спокойни, но и твърди; почти винаги изглеждат добре и имат мрачни физиономии, точно така, както трябва да изглежда един лидер; и името им никога не е било замесвано в скандал. По време на война обаче всички тези достойнства се превръщат във фатални недостатъци — семействата и учителите са имали грижата нито една оригинална идея или човек да не прекрачат прага в продължение на няколко поколения; раболепниченето пред висшестоящите се оказва обикновено подигравка, защото прикрива презрение, породено от свръхнапомпано самочувствие; изправят ли се пред трудно решение, тези хора си изкарват яда и объркването върху своите подчинени, като се отнасят с тях арогантно и с презрение. И накрая, избягвали са скандалите, като не са правели нищо извън крайно необходимото, а дори и него са правели само при наличие на подходящ подчинен, когото да обвинят при евентуален провал. Колкото до изисканата им външност — не съм виждала, нито чувала красиво лице да е спряло върха на насочено копие.

Накратко, според мен генерал Джинах беше въплъщение на всичко, което куцаше на орисианската армия, проспала дългите години на мир.

Не бях влизала в конфликт с генерала, освен веднъж, по време на учебни маневри, когато на нас се падна да играем „врага“ и пратих гвардията си в „битка“ срещу неговите „сили“, като използвах необичайна тактика, която не само унищожи авангарда му, а направи на пух и прах крайно прецизните му и крайно абсурдни стратегически преценки. Но не беше нужно да сме влизали в пряк конфликт, та Джинах да се противопостави на мен и гвардията ми: той беше широко известен като фанатичен враг на всичко ново и оригинално — с което не се различаваше особено от градските ни първенци.

Гневът ми се сдуха и ми остана само отчаянието. Сълзи замъглиха очите ми, но нито една не потече по страните ми. Чух Амалрик да става и само след миг усетих ръката му да ме прегръща утешително през раменете.

— Не казвай, че съжаляваш — сопнах му се. — Или ще изгубя и малкото останало ми достойнство.

Нямаше нужда да го предупреждавам. Амалрик ме познаваше достатъчно добре и не каза нищо. Но аз така или иначе не се отърсих от ръката му — в момент като този обичта и подкрепата на Амалрик значеха много за мен.

Сетих се за онзи миг в градината, когато бях съзряла лицето на мама в камъка на светилището, усетила бях уханието на сандалово дърво и бях чула неразбираемия шепот. Защо я бях отхвърлила? Защо й бях обърнала гръб? Защото, смъмрих се, всичко онова беше продукт на въображението ти. Проява на слабост заради махмурлука. Фантазия. Ала част от мен не се бунтуваше — фантазия или не, в онзи миг ти наистина повярва. Може да е било само въображението ми, или пък наистина бях зърнала призрака й — но така или иначе я отблъснах. Защо? Не знаех. И да имаше отговор, той лежеше на дъното на дълбока черна пропаст.

Сякаш прочел мислите ми, Амалрик каза:

— Мама би се гордяла с теб, сестричке.

— Ти пък откъде знаеш? — казах с ненужно груб тон. — Беше толкова малък, че изобщо не я помниш.

Амалрик седна на дебелия килим и се облегна на коляното ми. Обичахме да седим така, когато той беше малко момченце, а аз — неговата мъдра и юначна сестра.

— Разказвала си ми много за нея, затова знам.

Изсумтях, но от думите му ми стана по-добре.

— Каква беше тя, ама наистина? — попита той с тих глас, който ме върна към спомените за момченцето.

— Разказвала съм ти сто пъти.

— Нищо, разкажи ми пак — примоли се той. — Красива ли беше?

— Много красива — казах и пред мен изникнаха светлата кожа, големите дълбоки очи и стройната фигура на майка ни.

— Беше ли нежна и мъдра?

— Най-нежната и най-мъдрата от всички майки — отговорих по навик.

— Разкажи ми защо те е кръстила Рейли.

— И тази история си я чувал — казах аз. Но той стисна лекичко ръката ми и аз подхванах отново историята, защото никога нищо не можех да откажа на малкото си братче.

— В родното й село до кладенеца имало стара статуя, идол. Статуя на млада девойка, героиня от древни времена. Намерили я в гората — някои казвали, че била отгледана от дивите животни. Когато се появила в селото, не знаела кое е добро и кое — зло и се държала така, както й диктувала собствената й природа. Не отстъпвала по сила на селските момчета, надвивала ги във всички състезания. Но освен силна била и красива и красотата й ги изпълвала с копнеж и лъст. Скоро селяните възнегодували срещу нея и старейшините я прогонили в изгнание. Малко след като девойката си тръгнала, селото било нападнато от врагове. Били толкова много и толкова свирепи, че защитниците се отчаяли. Ала в най-тъмните часове на нощта момичето се появило, яхнало огромна черна пантера. И не били само момичето и пантерата, а и всички животни с остри зъби и нокти, които се стекли от гората и нападнали вражеските войници. Скоро селото било спасено и животните — заедно с момичето — изчезнали в гората. Легендата разказва, че появи ли се опасност — истинска, голяма опасност — това момиче ще се върне, за да спаси селяните. Затова те издигнали статуя, която да им напомня, че не всеки, който е странен, е непременно и лош.

— И тогава те й дали име — каза Амалрик.

— Да. Нарекли я Рейли.

— Защо?

— Защото… — И си спомних как мама ми разказа за пръв път тази история. Бях седнала в скута й и тя ме люлееше в прегръдките си. Тогава й зададох същия въпрос и тя ми отговори така: — Мама казваше, че думата е стара, от нейното село. Рейли означава надежда. И когато ме сложили на гърдите й, след като ме родила, това било първото име, което й дошло наум.

Дълго седяхме в мълчание. Накрая Амалрик ме потупа по коляното и се надигна.

— Благодаря за приказката.

Ухилих се.

— Аз трябва да ти благодаря, братле. Положението си е все така говняно, но малкият ти номер успя да ми пооправи настроението.

Амалрик не си направи труда да отрича. Вместо това хвана ръката ми и каза:

— Пак ще говоря с магистратите.

Кимнах мълчаливо. Признавам обаче, че в гърдите ми се размърда… надежда.

 

 

Същата вечер целият град се събра в амфитеатъра. Богати и бедни рамо до рамо; рибар до дебел търговец; вещици от пазара до тънконоси дами. На висока платформа в центъра на огромната арена стояха градските първенци — магистратите, Гамелан и водещите жреци, военните командири, богатите търговци; а малко встрани, но на почетно място — моят брат, лорд Антеро. Заклинания уголемяваха образите им, за да ги виждат всички, и усилваха гласовете им, за да ги чуват всички.

Знаех, че Амалрик е говорил с магистратите за Маранонската гвардия, както ми беше обещал. Не му беше останало време да ми съобщи какво са решили, но аз и сама се досетих, когато час преди началото на общоградското събрание в казармите ни дотича пратеник. Съветът на магистратите имал специална молба към нас за тази вечер. Петдесет гвардейки да изиграели ролята на почетна стража. Като символ на службата ни в защита на Ориса, трябвало да донесем нашия идол на Маранония, за да бъде направено щедро жертвоприношение на богинята в добавка към специалните молитви.

С други думи, бяха отхвърлили молбата ни и сега ни хвърляха кокалче, за да ни умилостивят.

Не казах и дума за това на моите гвардейки и докато се строявахме при големите порти на амфитеатъра в кръг около идола, лицата на жените грееха от гордост. Само усмивката на Полило стигаше да освети нощта, а Корайс беше толкова развълнувана, че дори не забеляза петното върху златистия плащ на една от жените. Самата аз се гордеех със своите гвардейки, с техния дух и професионализъм, с тяхната увереност — макар да бях сигурна, че само след час или там някъде високият им дух ще се смени с разочарование. Загледах се в лицето на Маранония и прошепнах личната си благодарствена молитва, задето съм благословена с командването на толкова елитна бойна част. Богинята не ми отвърна, но ми се ще да мисля, че зърнах особен проблясък в очите й. Стоеше сякаш по-изправена отвсякога с факла в едната ръка и високо вдигнато копие в другата.

Сведох очи, когато Гамелан пристъпи в средата на подиума, за да измоли благословия от боговете. Главният жрец беше висок и кльощав като градинско плашило, с дълга бяла коса и брада. Вдигна високо костеливите си ръце и ръкавите на черното му жреческо наметало се смъкнаха.

— Слава на Те-Дейт — извика той.

— Слава на Те-Дейт — изрева тълпата в пристъп на горещ ентусиазъм.

— О, велики Те-Дейт — продължи напевно Гамелан, — твоят смирен народ се е събрал да се помоли за подкрепата ти в този час на превелика нужда. Зли магьосници плетат козните си срещу нас. Ламтят за земята ни — за твоята земя, а нас искат да заробят, нас, твоите верни слуги. Ориса е в голяма опасност, о, боже Те-Дейт. Ориса е…

Ужасяващ яростен вой разцепи нощта. Ясното обсипано със звезди небе почерня от огромен облак, раздиран от ярки светкавици. Воят се раздели на два гласа, които припяваха в унисон:

— Демоне, ела,

демоне, яж.

Капанът щракна,

мишки в гнездото.

Демоне, ела,

демоне, яж!

Никой от хилядите присъстващи не попита чии са гласовете. Нито малките деца, нито девойките, нито воините или първенците, никой не попита, защото знаеха. Гласовете бяха на ликантийските властелини, а облакът беше първият щурм на войната. Можеше да се окаже и последният, защото целият град се беше стекъл в капана на амфитеатъра, право под ударите на ликантийската магия.

Гръм изтрещя зад мен, аз се обърнах и видях как тежките порти на арената отхвръкват от пантите си, изкъртени от незнайна сила. Преди още да се сринат в прахта, през прага нахлу гигантски демон. Приземи се на четири крака и обърна глава наляво и надясно, преценяваше размера на обещания му от властелините пир. Съществото беше наполовина куче, наполовина маймуна. Седеше на масивната си задница, а дългата му опашка потрепваше нетърпеливо. Ръцете му бяха жилести, покрити със сплъстена черна козина, и завършваха с остри извити нокти. Муцуната му беше като на ловджийско куче с огромни остри зъби, ушите му бяха малки и прилепнали към черепа. Три кървясали очи, наредени в редица напреко на челото, се въртяха насам-натам.

Вцепеняването от първия миг прерасна в паника, арената се изпълни с писъци, хората хукнаха накъдето им видят очите, но само се блъскаха един в друг. Нямаше време Гамелан или другите ни жреци да противодействат, дори да съществуваше контразаклинание срещу мощна магия като тази. Другите първенци на подиума изглеждаха също толкова парализирани.

Паникьосана млада жена изтича пред звяра и той изрева доволно, загреба я с лапа и набута пищящата плячка в черната си паст. Гърчещото се тяло провисна за миг от двете страни на устата му… чу се последен писък… после жената изчезна.

След този ордьовър демонът се хвърли напред да задоволи апетита си.

Без да мисля, изтеглих меча си и изкрещях предизвикателството си — свирепия дюдюкащ боен вик на маранонска гвардейка. Сестрите ми подеха крясъка и той разтресе свирепо нощта. Бяхме един глас, едно тяло и един ум.

Демонът се завъртя и скочи към нас. Ние нападнахме, готови да направим онова, което прави Маранонската гвардия, когато Ориса е в опасност: да се бием, докато и последната от нас не падне мъртва — или докато не покосим врага.

Безогледна ярост владееше телата ни и заличаваше всяко усещане за болка. Сечахме, мушкахме и раздирахме, звярът ни отмяташе назад, но ние скачахме отново на крака и налитахме пак. После демонът се съвзе от изненадата на самоубийствената ни атака и само след миг десетина от нас лежаха изкормени и мъртви, а още толкова стенеха в прахта на арената и кръвта им изтичаше. С Полило и Корайс се втурнахме в нова атака. Демонът ни прескочи, огромното му тяло се превъртя във въздуха с едно гладко движение, изящно като на морска змия. Ала не беше преценил добре скока си — приземи се върху идола на Маранония. Демон и идол се сринаха на земята, статуята се строши от силата на сблъсъка. И когато демонът се надигна, задните му крака нагазиха в отломките на нашата богиня.

Дадох знак и Корайс хукна наляво да заобиколи демона — целта й беше да среже колянното му сухожилие. Полило се стрелна надясно, бойната й брадва отразяваше светлинките на нощта. Аз атакувах фронтално.

Миг преди да стигна до демона зърнах копието на Маранония — лежеше си цяло и непокътнато в прахта. Направено беше от камък като статуята, а златният му цвят се дължеше на обикновена боя. Ала нещо ме накара да го грабна. Вместо да е тежко и неповратливо в ръката ми, копието на богинята беше съвсем леко, а когато го хванах за удар, открих, че балансът му е първокласен.

Демонът посегна и аз го оставих да ме сграбчи и да ме вдигне — нагоре и нагоре. А после съществото изрева от болка, защото Корайс го посече с меча си. Е, значи копелето все пак беше смъртно. Или поне изпитваше болка. Ала болката го накара да ме стисне още по-силно и пастта му се раззина пред мен. Зловонният му дъх ме шибна в лицето като смрад от отходна дупка, трите му червени очи се фокусираха върху мен — издължени зеници, пълни с омраза. А после демонът нададе нов писък и се опита да свали нещо от дясното си рамо. Аз висях в хватката му и се мъчех да хвърля копието. Видях, че нещото на дясното му рамо е Полило. Тя избегна удара на демона, метна се напред и силните й дълги крака стиснаха врата му изотзад. Брадвата й беше изчезнала някъде, но Полило така или иначе не би я използвала — решена беше да пребори демона с голи ръце.

Стисна ушите му и дръпна с все сили назад. Демонът изрева и се опита да я смъкне от врата си, но тя продължи да дърпа… и да дърпа… докато муцуната на звяра не се вдигна нагоре. Той се опита да ме хвърли, за да освободи и другата си лапа, но аз не се пуснах и когато лапата му замахна инстинктивно назад за нов удар, полетях заедно с нея.

Чух Полило да крещи молитва към Маранония за още сила, чух как жилите й пукат от усилието и в същия миг гърлото на демона се откри. Метнах се напред и ударих с копието. То потъна в меката плът, все по-навътре и по-навътре. Тялото на демона се разтресе от болка, зловонен въздух и кръв бликнаха от раната.

Демонът раззина паст за последен рев, а после цялото му тяло се нагъна; аз вече скачах настрани… свих се на топка, за да посрещна удара в земята. Паднах и се претърколих трескаво миг преди демонът да се срине на педя от мен върху арената.

Грабнах нечий захвърлен меч и хукнах да го довърша. Ала нямаше нужда — той не помръдваше. Лежеше мъртъв, а копието на нашата богиня стърчеше от гърлото му.

Обърнах се замаяна, а после се засмях, когато първо Полило, а после и Корайс ме сграбчиха в прегръдките си. Чух другите си сестри да крещят от радост, а после всички се скупчиха около нас, прегръщаха се, викаха и, да, плачеха.

Онази вечер ние бяхме герои. И следващата. И по-следващата. Още една легенда беше вписана в славната история на Маранонската гвардия.

Но докато градът празнуваше първата победа над властелините, ние погребахме мъртвите си сестри, грижехме се за ранените и почистихме инструментите на професията си. Хубаво е да те ценят и да ти се възхищават. Но всеки войник, който си въобразява, че обичта на благодарната публика ще трае по-дълго от подранил сняг, е обречен на горчиво разочарование.

На четвъртия ден Амалрик ми прати бележка с молба да се срещнем на пристанището. Хукнах натам, защото знаех, че той заминава за Ираяс при цар Домас.

Корабът беше почти натоварен, а Амалрик крачеше напред-назад по кея. Видя ме, извика като малко момче и хукна да ме прегърне. Дълго стояхме прегърнати, после всеки отстъпи крачка назад и се взря в очите на другия. Беше време да се сбогуваме. Ала вместо очакваната тъжна физиономия, лицето му грееше с широка усмивка.

— Имам добра новина за теб, како.

Зачаках. Рейли означава надежда, помислих си. Рейли означава надежда.

И Амалрик каза:

— Магистратите са си променили мнението. И понеже си ми особено скъпа на сърцето, исках да ти го кажа, преди да са го съобщили официално. Ти спечели. Маранонската гвардия ще тръгне на бой заедно с другите.

Засмях се. Той ме прегърна отново и каза:

— Оная нощ направо им събра очите.

Свих рамене.

— Не го направих сама. А и си беше най-обикновено свиване.

— Тогава няма смисъл да те успокоявам с лъжи, че оттук нататък ще става по-лесно — каза той.

— По-лесно ли ставаше, докато търсехте с Дженъс Далечното царство?

— Не — каза Амалрик. — Винаги имаше още един, по-висок хребет, който да изкатерим, още една по-голяма орда да избегнем, и по-голяма пустиня да прекосим. Разбрах, че никога не става по-лесно. Истината е, че става все по-трудно, но човек просто продължава напред… докато пътуването не свърши.

— Надявам се и други да съзнават това — казах аз.

— Някои може би. Представи си само — част от жреците мислеха, че демонът е бил тайното оръжие на властелините, за което говори мълвата, и ликуваха, че си го унищожила. Но Гамелан ги вкара в правия път. Магията наистина била могъща, каза той. Но…

— Но си беше просто един демон — вметнах аз.

— Да — каза Амалрик. — Беше си просто демон.

Корабната камбана прозвънтя призивно. Прегърнахме се за последно. Амалрик се качи на борда, моряците се пръснаха по мачтите. Останах на кея, докато корабът не изчезна зад завоя на реката. Последното, което видях, беше червената коса на Амалрик, подпалена от лъчите на слънцето.

Щяха да минат години, преди отново да видя братчето си.