Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (7)

7
Море в пламъци

Колкото и бързо да се бяхме движили през последните дни, сега барабаните ускориха ритъма си още повече, гребците напрегнаха мишци до краен предел и след два часа флотилията-беглец вече се виждаше от фордека. Струваше ми се дори, че различавам платната на отделните кораби. Малката палубата беше пренаселена — освен мен тук бяха Корайс, Полило, капитан Стрикер и Гамелан. А после за спешно съвещание пристигна и Чола Ий, макар никой да не го беше канил. Въздухът припукваше от напрежение и възбуда.

— Дали са ни забелязали вече?

Въпросът на Корайс беше отправен към Стрикер, но вместо него отговори Гамелан:

— Да. Ако не с очи, то с магия. Вече усетих пръстите на властелина да се протягат към нас.

Чола Ий се намръщи, когато видя един застанал наблизо моряк да потръпва, и то не заради хладния бриз. Гамелан кимна, че е разбрал, и всички се изтеглихме по ураганния мостик, така че да разговаряме на спокойствие.

— След колко време ще ги настигнем? — попита Полило.

Чола Ий вдигна поглед към издутото централно платно, а после пресметна времето според разстоянието, което сянката на високата мачта беше изминала по палубата, откакто се бяхме събрали на наблюдателния пост.

— Ако вятърът не се промени — каза той — и ако те запазят сегашния си курс… два, може би три дни.

— Ако аз управлявах оная флотилия — каза Стрикер — и знаех, че няма как да избягам от битката, щот’ корабите, дет’ ме преследват, са по-бързи, щях още сега да построя моите за битка и да дебна за сяко възможно преимущество.

— Същото бих направил и аз — каза Чола Ий. — Но почнеш ли веднъж да бягаш, трудно се спира. Страхът е лош съветник.

— А ти сигурен ли си, че тях ги е страх, адмирале? — попита Гамелан. — И че бягат, а не бързат към нещо или някъде?

Чола Ий понечи да отвърне троснато, после се замисли. Лека тревога засенчи лицето му и той прокара ръка по гребена бодли на главата си.

— Поддържат все един и същи курс, нали? — каза накрая. — От известно време.

— Точно това си мислех и аз — отвърна Гамелан. — Макар че не разбирам от корабоплаване.

— Долавяте ли нещо по-така, лорд Гамелан? — попита Стрикер.

— Засега не — каза магьосникът. — Но повечето ми енергия отива в опити да разбера какви заклинания е намислил да хвърли срещу нас властелинът и как да ги контрирам. Въпреки това ще се опитам да промуша незабелязано някоя проследяваща магийка.

След което се върна по ураганния мостик, слезе на главната палуба и тръгна към претъпканата си каюта.

Полило поклати глава.

— Не обичам да се сражавам срещу магьосници и не бих искала да съм на мястото на Гамелан. Само си представете враг, когото нито виждаш, нито чуваш, нито можеш да го прободеш с желязо.

Корайс преметна ръка през кръста й.

— Нямай грижа, сестро. Другият властелин също се имаше за безсмъртен, но после налетя на нашата Рейли и сега се пържи нейде из черните преизподни.

Настроението на Полило веднага се подобри и тя се ухили до уши.

А после думите ни се изчерпиха и всички вперихме поглед в малките точици на хоризонта.

 

 

Същата нощ навлязохме в странно море. Слънцето залязваше, а небето още беше светло. Когато и залезният светлик угасна, видяхме, че сиянието идва някъде отвъд флотилията на властелина. Беше червено, сякаш някъде зад хоризонта гореше пожар. Чувала бях за фосфоресциращи морета и попитах Стрикер дали и сега става въпрос за това.

— Не съм чувал за морски пожар, дет’ да освети цялото небе — каза той.

— Тогава какво мислиш, че е?

Стрикер се изплю през парапета.

— Отказах се да му мисля много-много още когат’ поехме на туй плаване, капитане. Иначе, кат’ го настигнем оня черен вещер, ръката ми на руля ще се тресе кат’ трепетлика.

Часовете минаваха и светлината на хоризонта ставаше по-силна, а след полунощ, когато най-после слязох в трюма да си легна, в небето се различаваха четири отделни сияния.

 

 

Събудих се преди зазоряване, стресната от ужасна воня и викове откъм палубата. Първо си помислих, че ни нападат с магия, и се изтърколих от хамака, като опипвах трескаво наоколо си за меч. Само че се оказа друго. Въздухът, морето, целият свят смърдеше като калните серни бани край Ориса, където баща ми ни водеше често навремето. Хукнах по стълбите към палубата и за пореден път едва не се скалпирах сама в ниския праг на отвора. Явно се бях събудила последна, защото палубата гъмжеше от мъже и жени, които се блъскаха за място до перилата.

Слънцето още не беше изгряло, но имаше някаква плътна жълтеникава светлина, достатъчно силна, за да виждаме. Кафява мараня покриваше морето и макар че през нощта бяхме изминали няколко левги, ликантийските кораби си оставаха едва различими точки на мъгливия хоризонт. Ала не това приковаваше вниманието на всички. На свой ред зяпнах при вида на сушата. Странна беше не само защото не очаквахме да я има тук, а и защото обясняваше вонята и зловещото сияние в нощта. Преброих ниските планински върхове, които се издигаха сякаш от самата водна шир — три… не, пет… действащи вулкана. От конусите им се издигаха димни колони, примесени на моменти с искри и мърляви пламъци. Корайс и Полило стояха мълчаливо до мен.

Видях Гамелан и Стрикер на квартердека и отидох при тях. И двамата изглеждаха напрегнати като струни.

— Изглежда, беше прав, че властелинът бърза нанякъде — казах на Гамелан.

Вместо него ми отговори Стрикер:

— Май тъй излиза, кап’тане. Дали пък не знаят за нек’во убежище от другата страна? Или имат приятели, дет’ да им помогнат? — Почеса се по главата. — Щот’ кожата ти тря’ва да е от желязо, за да живееш тука. Значи нещо друго са си наумили.

Гамелан се намеси разпалено:

— Да, но през цялото време плаваха право насам, към този район, целенасочено. Не са слепи и щяха да променят курса по-рано, ако смятаха, че влизат в капан.

Спомних си нещо, което ми беше казал Амалрик.

— От брат си знам, че кланът Саймън е плавал на запад, по никой не знае докъде са стигали.

Гамелан поглади брадата си.

— Толкова надалеч? Без морска карта? Според мен тези морета са толкова непознати за Нису Саймън, колкото и за нас. По-вероятно е властелинът да е използвал магията си, за да надникне напред.

— Добре щеше да е и вие да бехте надникнали — тихо каза Стрикер, — та да ни предупредите за тоз забравен от боговете океан.

Гамелан погледна наемника и жълтите му очи светнаха опасно. Затова пък тонът му беше от студен по-студен:

— Както вече споменах, използвах цялата си енергия, за да следя движението на властелина и корабите му. Макар всички вие да не сте ги усетили, много заклинания бяха хвърлени, за да ни отклонят от правилния курс, други целяха да ни внушат безнадеждност, толкова силна, че сами да се откажем от преследването. Колкото до тези вулкани… най-голямата опасност, пред която сме изправени, се твори в момента, на борда на флагманския кораб, с който плава властелинът. Точно както Саймън и войниците му точат оръжията си за битката, така властелинът подготвя заклинанията си. — Зъбите му светнаха през брадата и той добави: — Заемете се със своите задължения, капитане, а аз ще се заема с моите.

Стрикер се сви пред презрението на магьосника, но бързо се окопити.

— Простете, че си разтропах толкоз глупаво плювалника, лорд Гамелан — каза той, обърна се и тръгна към главната палуба.

Гамелан само го изгледа мълчаливо.

— Имате ли представа срещу какви заклинания ще се изправим? — попита Корайс в опит да разсее напрежението.

— Не мога да кажа с точност — отвърна Гамелан. — Но всеки може да се досети накъде върви работата само като хвърли поглед наоколо. Не само морето е странно, но и времето се влошава.

И наистина, толкова се бяхме заплеснали по фойерверките на родените от океанските дълбини вулкани, че чак сега забелязахме колко бързо се е променило времето. Слънцето трябваше вече да е изгряло, но небето тегнеше от облаци, плътна сива маса, която бързо почерняваше. Вятърът бръснеше на пориви гребените на шлемовете ни. Дълги вълни на големи интервали браздяха морската повърхност, като онези, които бях виждала при устието на орисианската река по време на зимни бури. По-високите заливаха носа на галерата ни и моряците на вахта се хвърляха по корем зад перилата.

— Трябва да сме готови за всякакъв вид заклинания — объркване, отчаяние, какво ли не — каза Гамелан. — Властелинът няма друг избор освен да ни унищожи или да ни отслаби дотолкова, че сами да се откажем от преследването. В противен случай днес ще е последният ден от живота му.

— Така и ще бъде, гарантирам — твърдо рече Полило.

Гамелан се усмихна одобрително.

— Дано всички споделят твоята решителност, легат. Не забравяйте, че имаме едно голямо предимство — властелинът разполага само с войниците, които са били на борда на корабите в момента на бягството му. Срещу тях ще се изправи Маранонската гвардия, наточена като брадвата, която носиш на кръста си.

Корайс и Полило приеха комплимента спокойно, най-вече защото не го смятаха за преувеличение, и тръгнаха по задачи. Двамата с Гамелан се спогледахме. Думите му за превъзходството на Маранонската гвардия бяха на място, но това далеч не беше единственият решаващ фактор за изхода на предстоящата битка. Имаше поне още два, които Гамелан беше пропуснал да спомене — първо, какво може да се крие в сандъците, които властелинът беше натоварил на корабите от морския замък, и второ, че властелинът се беше озовал в капан. А всеки войник знае, че няма по-опасен противник от онзи, чийто гръб е опрял в стената.

 

 

Два часа по-късно вахтените вдигнаха тревога — плавахме право към линия от рифове. Стрикер даде заповед да се промени курсът и да се вдигнат сигнални знаменца, които да предупредят другите кораби. А после изкрещя нови заповеди, които противоречаха на първите, и каза:

— Не са скали. Или поне не такива, които да ни потопят.

Не обясни нищо повече, затова пък всичко живо се струпа отново по перилата. Корабът ни се носеше право към разпенената вода. Наближихме „рифа“ и аз отстъпих стреснато, защото за миг ми се стори, че скалите се издигат и спадат заедно с вълните.

Стрикер прати един моряк да донесе мрежа, спусна я във водата и извади една от скалите. Голяма беше колкото човешки торс и Полило зяпна с уважение капитана, изненадана от силата му, която не беше проявявал преди. Преди да е казала нещо обаче Стрикер извади скалата от мрежата и я метна с една ръка към Полило.

Полило зяпна още повече и отскочи встрани. Скалата падна върху палубата, без да причини по-голямо сътресение от котка, която е скочила от скута на някоя дама. Полило я вдигна и ми я донесе. Тежеше не повече от възглавница.

— Пемза, тъй му викат — обясни Стрикер. — Идва от вулканите. И преди съм виждал таквиз „камъни“, даже съм плавал през цели полета от тях. — После свъси вежди. — Е, май е редно да спомена, че малко след кат’ минах през онуй поле, вулканът взе, че се пръсна кат’ цирей.

Погледнах напред. Бяхме скъсили разстоянието до вулканичните острови и вече различавахме повече от десетина. Зачудих се какво ли ще стане, ако някой от тях изригне, преди да сме настигнали вражеската флотилия. Реших, че това е в ръцете на богинята, и отправих кратка молитва към Маранония, като се надявах властта й да се простира и до тези пламнали морета.

 

 

По-късно същия ден видяхме и други отломки — първо носещи се по водата дървета, после и оплетени храсталаци, изтръгнати навярно от далечната суша, чиито върхове различавахме на хоризонта. Всеки връх сякаш принадлежеше на отделен остров или така поне ни се струваше от разстояние. После се появиха и признаци на живот — или на бивш живот по-скоро. Съзряхме малка лодка, носена от морско течение. Пратих взвод на носа, с доспехи и запънати лъкове. Когато се приближихме, видях, че лодката е рибарска, и реших на всяка цена да заловя хората в нея и да ги разпитам за странните тукашни води. Бяха четирима, всичките седнали. Стори ми се странно, че никой не се е изправил и не ни маха, нито се опитва да отклони лодката далеч от флотилията ни; не промениха курса си и към нас, така че ние променихме своя.

Бяхме на хвърлей копие от лодката, когато разбрах защо рибарите са така самоуверени — уви, вече нищо на земята или небето нямаше да наруши спокойствието им. Седяха полулегнали на дъното на лодката, с вдигнати към небето лица. Бяха мъртви, но по телата им не се виждаха рани. Нямаше и признаци на разложение; сякаш смъртта ги бе застигнала съвсем наскоро.

Лодката им беше на метри от носа на нашата галера, когато все пак забелязах нещо — очите им ги нямаше. Към задъненото от облаци небе се взираха празни дупки, покрити със спечена кръв.

— Чайки — чух да казва един моряк. — Първо на очите налитат тия гадини. А понякога нападат и докат’ си още жив, ако си толкоз отслабнал, че нямаш сили да ги прогониш.

Потръпнах.

 

 

Продължихме напред сред засилваща се смрад, поддържахме курса си към вулканите и корабите на властелина. По залез-слънце изчислих, че на следващия ден би трябвало да ги настигнем. Позволих си лукса на надеждата, че ще имам честта лично да убия Нису Саймън. Това щеше да сложи край на прокълнатия им род и моето семейство щеше да получи полагащата му се мъст за много злини, включително и за онова, което Саймън беше причинил на Амалрик — затвор и изтезания, а после и опит за убийство.

Морето беше все така бурно, вълните прииждаха на по-къси интервали, а вятърът се беше усилил почти до ураган, тика че Чола Ий даде заповед да пренаредят платната.

— Големите вълни са кофти работа за кораби кат’ тез’ на властелина — каза ми Стрикер. — Галери кат’ нашата могат да издържат и най-силната буря, ама стават много трудни на управление. Газим плитко и вятърът ни носи настрани. — После видя тревогата по лицето ми и побърза да ме успокои: — Не се кахъри, кап’тане. Буря или не, утре със сигурност ще си изпробваме силите срещу властелина.

Наредих гвардията да остане в състояние на готовност през нощта, а един взвод пратих при вахтените на носа. Не мислех, че властелинът ще обърне корабите си и ще ни пресрещне за нощно сражение, но би било глупаво да не взема никакви предпазни мерки.

 

 

Бях в трюма и преглеждах за петнайсети път бойните си планове — безсмислено упражнение, което всеки командир изпълнява преди битка, — когато един от невръстните юнги дойде да ми каже, че Гамелан ме чака на палубата. Докато се качвах по стълбите, чух двама моряци да си говорят тихо. Подадох глава и ги видях да стоят с гръб към мен при парапета. Заслушах се.

— Проклет да съм — казваше единият, — ама май тря’ваше да си остана в Джейпур да ме гепи стражата. Щяха да ми лепнат пет годинки в кариерите… голям праз, познавам мъже, дето са издържали! А вместо това… — Морякът се изплю ядно в морето. — Първо ни преметнаха за плячката в Ликантия, а после ни пратиха на тая просешка мисия с банда мърли, дето се задоволяват с дръжки на копия и една с друга. Гоним некъв магьосник, дето утре ще ни види сметката като стой та гледай… а дори ние да го надвием… дори да го надвием, казвам ти, пътят назад е дълъг и бас държа, че ония гадни орисианци пак ще се опитат да ни измамят с платата, дето с кръв сме си я заслужили.

— Да не мислиш, че адмиралът не го знае това, а? — каза другият. — Да убият веднъж ония кучки властелина и да сложим ние ръчички върху златото, дет’ го е натоварил на корабите си… плановете ще се променят, казвам ти. А и не забравяй, че онзи уж носел неква магия, дет’ със сигурност ще можем да я шитнем на някого… к’во, може даже ония магьосници от Далечното царство да проявят интерес, ако не за друго, то за да не я спипа некой друг. Не бързай да овесваш нос, приятел. До утре на обед сички ще пърдим в коприна, казвам ти.

Първият моряк изсумтя, но преди да е отговорил, аз издрънчах с ножницата на меча си в перилото на стълбите към палубата, сякаш тъкмо съм тръгнала нагоре. Двамата се обърнаха, видяха ме да излизам от трюма и побързаха да се отдалечат към кърмата. Не казах нищо, но си помислих, че току-виж утре ни се наложило да водим две битки вместо една и че трябва да подготвя гвардейките си за възможно предателство. Приказките на двамата моряци може да бяха само празни думи на недоволни негодни, но не се съмнявах, че Чола Ий има резервен план, в случай че изникне възможност за по-голяма печалба.

Лесно намерих Гамелан. Беше накарал моряците да му разпънат малка палатка близо до главната мачта. Дори през сернистата воня на въздуха долових уханието на тамян от четирите мангала в ъглите на палатката. Заварих го в мрачно настроение. Седеше с кръстосани крака на килим, застлан върху палубата. Пред него бяха подредени жезълът му, няколко малки колби и петте кокалчета с врязани червени символи, с които правеше предсказанията си. Четири уханни кандила висяха на копринени въжета, вързани за тавана на палатката. Ала онова, което веднага привлече погледа ми, беше отворената абаносова кутия и черният скъпоценен камък в нея — сърцето на властелина.

— Хвърлих костите — каза без встъпление Гамелан — с надеждата да разбера какво е намислил за утре властелинът. Усещам заклинание, което използва същите странни изкуства, които долових и преди последната атака в Ликантия. Но не мога да определя какво точно представлява.

— Явно е насочено срещу нас — казах меко.

— Странно, но не е, поне засега. Набира сила, точно като бурята. Ала му липсва фокус. Не знам с какво да го сравня, така че да ме разбереш, но… може би с циклон, който набира невидими сили във въздуха, преди да се стовари върху земята. Ще ми се да можех да надникна в сърцето на властелина така, както селските вещици уж виждат в сърцето на ухажорите.

— Вчера се чудеше дали властелинът не е подбрал съзнателно това място за голямата битка. Намери ли отговор на този въпрос?

— Да… и не. Долавям тъмна целенасоченост, но не знам дали е планирал това предварително, или просто е решил да се възползва от възможността. Във всеки случай не долавям заплаха от пространствата отвъд хоризонта, а все щях да усетя нещо, ако там ни чакаше засада от магическо естество. — Той поклати объркано глава. — За друго те повиках обаче. Повиках те, защото научих, че именно в теб властелинът вижда най-опасния си враг. Той се страхува от теб.

Не възразих, защото би било проява на фалшива скромност. Властелинът имаше адски сериозни основания да се страхува от мен!

— Подозирам, че ще се опита да те отстрани в самото начало на битката — каза Гамелан. — Теб и знаменоската, която е изтръгнала сърцето на брат му от гърдите. Исмет вече беше при мен и й подсигурих най-добрата защита, която ми е по силите. Едва ли ще я грози по-голяма опасност от всеки друг по време на битката — макар че и така опасността е голяма, разбира се. На теб ще ти е нужно нещо повече обаче. Ела. Седни срещу мен.

Свалих меча от кръста си и седнах с кръстосани крака срещу Гамелан. Той протегна кокалестата си ръка и подхвана тих напев:

— Ястребът за лов кръжи в небето,

плячката лежи-мижи в морето.

Порчето не мръдва и не шава,

дирята му в миг се изпарява.

После каза:

— Подозирам, че властелинът е разгадал онова заклинание с пора, което ти направих преди последната битка, затова реших, че е по-добре да го разваля.

Кимнах признателно, макар че сърцето ми се сви — Гамелан все още не разбираше слабостта на семейството ми към тези малки и решителни ловци и как духовете им ни бяха помагали неведнъж. Реших, че приключим ли с всичко това, ще го помоля да направи друго заклинание, нещо като кръвна връзка с породата им, да речем.

— Има и още нещо, което може да помогне — каза той. Извади малък златен сърп и го положи върху вкамененото и смалено сърце на властелина. — Вдигни ръце с дланите нагоре. — Допря сърпа до китките ми, точно там, където се напипва пулсът. — Вече приготвих билките и направих заклинанията върху този предмет — обясни той, след което запя:

— Няма песни за пеене,

няма думи за казване.

Кръв при кръв,

кръв при кръв.

И нека кръвта на убития

стане червена мъгла

и пред очите на живия

се спусне тъма.

Тъй очите ще гледат,

но няма да видят

и напред ще отминат.

А после каза с нормален тон:

— Това е всичко, приятелко моя. Боя се, че основната ти защита утре ще трябва да поемат сестрите ти и собственият ти меч.

— За повече от това никой боец не може да си мечтае, освен за благословията на Маранония и Те-Дейт — казах аз. Понечих да стана, но после ми хрумна нещо и седнах отново на килима. — Гамелан… аз, разбира се, не съм никакъв жрец. Но… преди малко ти каза, че властелинът едва ли е смятал да се озове точно тук, когато избяга с корабите на Саймън, но сега се надява да извлече някаква изгода от положението. Възможно ли е… тези вулкани, към които се приближаваме, да са в дъното на всичко?

Дори на треперливата светлина от мангалите видях как пребледня лицето му.

— Земна магия — прошепна той, повече на себе си, отколкото на мен. — Тук, където тя се протяга от сърцето на света? — Замисли се, после поклати глава и каза по-спокойно: — Не, Рейли. Дори със знанията, получени от Далечното царство и от Дженъс Грейклок, властелинът едва ли е способен да направи това. За да привлечеш от тази сила, не е достатъчно да си велик магьосник в разцвета на могъществото си, нужно е жертвоприношение, толкова голямо, че дори не мога да си го представя… За миг обаче се разтревожих. Благодаря ти, Рейли. Тази нощ ти ме научи на нещо. Не само ми напомни, че мозъкът ми остарява също като костите, а и че прекарвам твърде много време да ровя в собствените си мисли, вместо да почерпя мъдрост от мислите на другите. Моля те, Рейли, ако ти хрумнат и други такива идеи, сподели ги с мен, колкото и нелепи да ти се струват. Вярно е, че сме на път да притиснем властелина до стената, но да проследиш мечката до бърлогата й не е същото като да проснеш кожата й пред камината.

— На мен ли го казваш? — засмях се аз. Думите му ме подсетиха за първия ми сблъсък от подобен род. Изправила се бях с копието си срещу голяма кафява мечка, а накрая се озовах сред клоните на едно дърво, достатъчно дебели да издържат тежестта на младо момиче, но не толкова, че да понесат и тежестта на мечката, която изведнъж се беше превърнала от плячка в ловец. — Ще ида да поспя — казах и станах. — Дано да имаш късмет утре, Гамелан. Ти, аз и всички останали.

Излязох навън и вонята ме блъсна в носа. Знаех, че никой от нас няма да спи спокойно, докато властелинът е жив.

 

 

Някъде посред нощ променихме курса си. Право пред нас беше първият огромен вулкан, възправил снагата си от океанското дъно. Червеното сияние откъм пресечения му връх се лееше върху вълните, които се разбиваха високо в основата му. Явно нямаше прилежаща суша, защото морякът, когото пратиха да измери дълбочината, така и не стигна дъно с оразмерения си прът.

Нощното небе беше достатъчно светло и с лекота различавахме деветте кораба на властелина. Те също бяха променили курса си и плаваха близо до основата на вулканичната планина. Когато вулканът остана зад кърмата ни, вече се беше зазорило и виждахме съвсем ясно.

Пред нас, на приблизително равни интервали, се редяха още три вулкана, по-ниски и не така заплашителни като първия, който бяхме подминали. Не бяха и изолирани като него — свързваха ги ниски пясъчни наноси, които се точеха по протежение на хоризонта докъдето поглед стига. Вече нямаше съмнение, че властелинът е попаднал в капан.

 

 

Когато слънцето се издигна над хоризонта, властелинът и Саймън вече бяха строили корабите си в бойна формация, със свалени платна. И чакаха нещо — или сигнал за атака, или ние да ги нападнем първи. Слънцето наистина беше изгряло, но лъчите му с мъка пробиваха гъстия задимен въздух — беше толкова мрачно и задушно, сякаш сме се озовали в средата на горски пожар. Стори ми се, че чувам грохот откъм останалия зад гърба ни вулкан, но после реших, че идва от рифовете пред нас.

Морето беше сиво и бурно. Вятърът отново беше променил посоката си и духаше срещу нас. Бяхме свалили мачтите — стандартна процедура при галерите преди битка. Причините бяха две — както да се предпазят гребците, защото мачтите нерядко падаха отсечени в мелето, така и за да се възползват корабите максимално от задвижващата сила и повратливост на веслата. Всички гребци без изключение бяха по местата си, бойните барабани отмерваха ритъма на движенията им, тежкият им звук се носеше от кораб на кораб през воя на вятъра. Барабаните имаха и друго предназначение, освен да задават ритъма на гребците — смяташе се, че разиграват кръвта и вдъхват кураж пред лицето на противника. Може и да помагаха на моряците и войниците на Чола Ий, но моите жени едва ли се нуждаеха от насърчение. Дългото пътуване по море се беше оказало точно толкова отегчително, колкото и по суша. Днес обаче дългата борба за надмощие между Ориса и Ликантия щеше най-после да свърши, колкото и могъщ магьосник да беше последният жив властелин.

Трудно беше да се различат другите четиринайсет кораба от нашата ескадра — след като мачтите бяха свалени, от палубите им стърчаха само тънките прътове при кърмата за сигналните флагчета. Не че в момента се пращаха сигнали от кораб на кораб — тактиката ни беше разработена отдавна. Всяка галера щеше да си избере цел по свое усмотрение, да се приближи до избрания кораб и да го превземе на абордаж. Капитаните на Чола Ий, моите сержанти, както и отговорниците на гвардейските отделения на единайсетте кораба, които имаха честта да ги превозват, бяха инструктирани да си отварят очите за застрашени орисиански галери и при възможност да им се притекат на помощ. А ако се отвореше шанс да ударят пострадал ликантийски кораб, който опитва да се измъкне от битката, заповедта беше да го атакуват и потопят.

Ликантийските кораби бяха значително по-големи от нашите и много различни. Бяха типични платноходи, а не галери с платна, и всеки имаше по две или три допълнителни палуби над ватерлинията, по три мачти и бушприт с платна. Говореше се, че били гордостта на Саймъновата флотилия — бързи и въоръжени търговски кораби, които не се различават функционално от бойните, освен по луксозните каюти. Сега, когато вятърът духаше откъм гърба им, предимството беше на тяхна страна.

Видях голям флаг да се спуска два пъти над един от корабите, от върха на стърчащия под ъгъл над носа бушприт, и ликантийците вдигнаха до един платната си. Чух подигравателни крясъци откъм нашите галери.

— Тия копелета ще опитат таран — каза Стрикер. — Ама много им здраве. Щото нямаше да сме акулите на Чола Ий, ако се помотвахме, докат’ делфините се пънат да ни ударят.

Греблата се забиха дълбоко във водата и галерите ни се устремиха към битката. Видях, че корабите с моите отделения минават напред, нетърпеливи да се счепкат с врага, но не казах нищо. Не казах нищо, макар че видях другите кораби, онези с войниците на Чола Ий, да изостават и да оставят на друг да обере славата — и да пролее кръвта — на първото стълкновение.

— Капитан Стрикер — извиках. — Онзи кораб, който даде сигнала за атака. Там трябва да е властелинът. Насочете се към него!

Стрикер изрева някакви заповеди и галерата ни се стрелна към набелязаната цел. Явно не само ние бяхме видели сигнала със знамето, защото и други орисиански кораби се включиха в атаката. Най-отпред беше галерата на Чола Ий. Като знам каквото знам сега, и като знам какво стана с Чола Ий, съм склонна да обясня усърдието му с онова, което ми каза преди атаката срещу Ликантия — че един водач на наемници трябва да е винаги в първите редици, иначе рискува глутницата бързо да му намери заместник. Но макар да се надявам, че банда гладни демони разкъсват душичката му на малки парченца, охотно признавам, че кураж не му липсваше. Никога не бива да забравяме, че храбростта не е запазена марка на героите.

Два ликантийски кораба излязоха пред флагмана на властелина в опит да защитят водача си. Скоростта, с която се движеха, ми се стори неестествена. Макар вятърът да духаше бясно в платната им, единствено магия можеше да обясни подобна скорост.

Заля ме вълна от страх. Изведнъж осъзнах, че ще умра, при това не благородно, а като последната неудачница, с разпорен корем и разпилени черва, ще се гърча в агония и ще гледам безпомощно как властелинът се измъква от хватката ни. Чух жени и мъже да крещят от ужас, покосени от същото заклинание. Потърсих думи, с които да върна куража им — техния и своя, — но не открих и една, защото в същия миг ни застигна второто заклинание на властелина и мислите ми се пръснаха хаотично. Объркването ми беше толкова голямо, че нито знаех какви заповеди да дам, нито какво ще правя, когато стигнем до противника.

А после откъм носовете на галерите ни изригна огромен зелен облак, страхът и объркването се стопиха и аз видях Гамелан, който размахваше трескаво ръце, заплитайки контразаклинанието. Обикновено магиите не сработват добре по време на сражения, защото и двете страни влагат ужасно много време в създаването на най-разнообразни заклинания — от такива за персонална защита и непробиваеми доспехи до други от тактическо естество като тези, които властелинът току-що беше хвърлил срещу нас. Ала рядко се случва толкова могъщи заклинатели като Гамелан и властелина да присъстват лично на бойното поле. Нямаше съмнение, че сме свидетели на магически двубой, който щеше да остане в историята.

Поех жадно въздух и той ми се стори сладък, нищо че вонеше на развалени яйца. Хвърлих поглед към другите одрисиански кораби точно когато една от галерите се опита да избегне сблъсъка с налитащ ликантийски кораб. Но или магията за объркване още не се беше вдигнала докрай, или гребците не бяха достатъчно опитни, защото подсиленият нос на ликантиеца се заби странично в корпуса на галерата, натроши фалшборда и я наниза на тарана си както рибар нанизва риба на харпун. Разнесоха се викове, когато галерата се вдигна над водата и увисна за миг във въздуха; а после дървенията се сцепи, галерата се наклони настрани и цопна обратно във вълните. Носът на ликантийския кораб се стовари отгоре й, потопи я, прегази я и тя пое към морското дъно… моряци и гвардейки се мятаха трескаво във водата, търсеха нещо, за което да се хванат, но дрехите и доспехите ги дърпаха надолу, разпенените вълни ги заливаха.

Толкова видях — за повече нямах време. Хукнах към носа, като крещях заповеди на гвардейките си. Знаменоска Исмет тичаше на крачка след мен. В движение чух нов грохот и този път бях сигурна, че не идва нито от морето, нито от рифовете в далечината, а от вулкана зад нас. Изригвай, проклет да си, помислих си. Непосредственото ми бъдеще носеше сблъсък на мечове, а не потоци от лава.

Корайс и Полило ме чакаха начело на взводовете си. Корайс си беше лепнала застиналата усмивка, която неизменно кривеше лицето й по време на битка. Полило си тананикаше нещо, което пък беше нейната запазена марка. След една битка я попитах каква е тази песен, която толкова я вдъхновява, а тя ме изгледа с празен поглед и ме попита добре ли съм, защото изобщо не можела да пее и си го позволявала само в пияно състояние и при наличието на достатъчно голям хор от други пияндета, който да прикрие фалшивото й мучене.

Двата прикриващи ликантийски кораба бяха само на три изстрела с лък от нас. Зад тях се виждаше флагманът — ясно различавах знамето на Саймън, а над него и двуглавия лъв на властелина. Корабът на Чола Ий не се виждаше никъде.

Три галери се стрелнаха през бурното мрачно море към ескортиращите кораби. Добре насочени копия и стрели обсипаха квартердека на единия… и той свърна настрани, останал без кормчия. Две галери се плъзнаха покрай бордовете на втория кораб и видях гвардейките от прилежащите отделения да се изсипват към перилата с изтеглени за бой мечове.

Третата галера се канеше да направи същото с пострадалия кораб, когато властелинът удари. Сякаш от нищото лумна огън, в права линия по самата вода, все едно невидим лъкометец я беше изстрелял от неговия кораб. Носът на галерата избухна в пламъци като сухи подпалки. Гамелан зареди някакво заклинание на висок глас и огънят угасна толкова бързо, колкото беше пламнал… но орисианският кораб беше на практика отстранен от битката, поне докато щуращите се по палубата му гвардейки и екипаж не успееха да си върнат контрола върху управлението му. Справиха се по-бързо от очакваното и скоро галерата пое отново напред, а аз едва сдържах победоносния си вик, като гледах как орисианците хвърлят кораба си обратно в сърцето на ликантийската флотилия, вместо да подвият опашка след сблъсъка си с магията на властелина!

И ето че пред нас се отвори пространство за атака.

— Какво ще заповядаш? — викна Полило.

Замислих се. От ниските реи на мачтата към фалшбордовете на флагманския ликантийски кораб бяха опънати големи увиснали мрежи. Зад парапетите се бяха наредили копиеносци, които щяха да пронижат всяка заплела се в мрежите гвардейка. Зад тях чакаха стрелци със запънати в лъковете стрели, на фордека имаше два малки катапулта и още един при бизана. Стори ми се, че най-отзад, на квартердека, различавам Нису Саймън и самия властелин.

Един от другите ни кораби се беше приближил до ликантийски съд, нос към кърма, и го беше уловил с абордажни куки. Само че силните пориви на породения от магия вятър тласкаха галерата назад и тя се клатеше неуправляема. Един от катапултите на ликантийския кораб изстреля огромен камък, който проби корпуса й. Чуха се писъци и бълбукане на вода. Въжетата на абордажните куки бяха срязани моментално и ликантиецът пое напред, докато нашата галера потъваше в морето.

Корабът на властелина се виждаше все по-ясно. Бяха ни видели, осъзнали бяха заплахата в наше лице и вече запъваха катапултите си. Огромен камък цопна близо до нас и воден фонтан обля гвардейките при носа.

Хрумна ми нещо и извиках на Гамелан:

— Магьоснико! Спри вятъра, ако обичаш!

Гамелан ме чу и го видях как заприда ново заклинание. Свих шепи пред устата си и изкрещях на Стрикер, който наблюдаваше битката от квартердека:

— Приближи ни под носа им! — После грабнах лъка и колчана на една гвардейка и ги преметнах през рамо.

Стрикер може и да ме беше сметнал за луда, която незнайно защо иска от него да се забие в ликантийския кораб, но не се поколеба и за миг, а изкрещя съответните заповеди с пронизителен като воя на самия вятър глас. Кормчията дръпна силно румпела, Дубан — отговорникът на гребците — изкрещя нещо на хората си… а после вятърът утихна, усмирен от контразаклинанието на Гамелан… платната на ликантийския кораб увиснаха в безветрието и движението му рязко се забави.

Нашият кораб свърна близо до борда на ликантиеца, който надвисваше високо над нас, а после се озовахме при носа му и греблата от тази ни страна се вдигнаха. Видях глави да надзъртат над парапетите горе, копия и стрели литнаха към нас, а после се мушнахме под носа на кораба и аз скочих, макар да виждах само една от котвите му, увиснали от подкрановата греда. Улових ръждясалия метал, стиснах с всички сили, набрах се и се изтеглих върху един от зъбците. Котвата се залюля. Посегнах надолу, Исмет хвана ръката ми… и после и тя като мен се озова на ликантийския кораб. Зад свъсеното й лице зърнах нашата галера, която се отдалечаваше трескаво; Стрикер крещеше заповеди, които да я изведат успоредно на ликантиеца като преди.

Двучленният ни абордажен отряд предизвика викове и крясъци откъм палубата, един стрелец в гнездото на бушприта пусна по нас стрела, но тя мина далеч. Самата аз вече държах в ръце взетия назаем лък, прицелих се и стрелях — стрелецът високо горе размаха ръце и падна, пронизан в гърдите. В гнездото на мачтата имаше още двама стрелци, които се целеха към нас, без да съзнават, че времето им е изтекло — Исмет свали единия, а аз, преминала в боен режим, който разтегляше времето като в подводен сън, извадих без бързане стрела от колчана, изпънах тетивата, усетих мига, в който лъкът и стрелата ми прошепнаха „пускай“, направих го и послушната стрела се заби в гърлото на последния ликантиец горе. Гнездото се опразни и поне на първо време нищо не ни заплашваше — поне докато ликантийците на палубата не откриеха начин да се промушат през мрежата, която сега ни прикриваше.

Галерата на Стрикер беше заела позиция, а после видях и кораба на Чола Ий да се приближава с пълна скорост. Колкото повече подкрепления, толкова по-добре. Преметнах лъка през рамо, покатерих се по веригата, открих солидна дървена подпора, за която да се хвана, и се прехвърлих на бушприта.

Писарю, ще се отклоня за кратко, колкото да спомена за още един аспект на сраженията, който сагите пропускат. Солидната дървена „подпора“, за която споменах току-що, беше всъщност един от отворите, прорязани в носа, за да служат като отходно място. Мога да се хвана на бас — залагам наследствения си дял от богатството на рода Антеро срещу кое да е копче от твоята туника, — че нито една героична картина или описание на онзи момент не ме изобразява как вися там с ръце в лайната и с Исмет до мен.

Но това нямаше значение, нито тогава, нито по-късно, защото от бушприта към средата на предната мачта беше опънато дебело въже, така нареченият щаг. Разполагах с броени секунди, защото по мрежите вече пълзяха копиеносци.

Извиках надолу към нашата галера да ни осигурят прикритие със стрелба, но гласът ми се стопи в поривите на внезапния вятър, пробил си път през контразаклинанието на Гамелан. Ала и без изричната ми заповед откъм палубите на Стрикер и Чола Ий литнаха стотици стрели, ликантийските копиеносци закрещяха и отстъпиха.

И ето че с Исмет се закатерихме по дебелото въже към мачтата, увиснали надолу с главите като маймунки. Щагът свършваше при малка платформа, която, както разбрах по-късно, се наричала „марс“, точно над най-долната рея, и явно Маранония ни помагаше, защото на платформата нямаше вражески войници. Бяхме извадили мечовете си и се оглеждахме трескаво. Едновременно забелязахме въжетата, които държаха предпазната мрежа. Придвижихме се странично по реята, дебелата греда, която държеше платното, разсякохме с няколко удара въжетата и мрежата се срина върху палубата и захлупи шепата стрелци, които се целеха в нас. Сега нищо не пречеше на абордажните отряди да си свършат работата.

Галерата на Стрикер се беше лепнала за борда на ликантийския флагман и се подмяташе по вълните, а после абордажните куки литнаха и моите жени се изсипаха върху вражеската палуба. Отзад беше галерата на Чола Ий, стрелците му се трупаха на носа и засипваха кораба на властелина със стрели.

С Исмет спряхме за миг, колкото да си поемем дъх, и една стрела изжужа на косъм от главата ми — широкият й връх поряза ръката на Исмет и се заби в мачтата. Исмет понечи да скочи, но овладя инстинктивната си реакция, преди да съм посегнала, за да я спря.

— Не можем да останем повече тук — каза тя, докато бършеше кръвта от плитката рана, после свъси объркано вежди. — Макар че не виждам откъде дойде тази стрела. Хайде да се махаме. По-късно ще си уреждаме сметките с онзи тип, който и да е той.

Хубаво, помислих си. Къде да се махнем обаче? Фордекът под нас гъмжеше от сражаващи се мъже и жени, писъци и бойни викове. Мярнах Полило — острието на брадвата й хвърляше отблясъци. Огромната жена парира удар с копие, премина в атака и брадвата й се заби дълбоко в рамото на копиеносеца. Никоя от страните не отстъпваше, никой не предлагаше, нито молеше за пощада. Ликантийците може и да бяха зли, но боговете са ми свидетели, бяха и смели. С костите си усещах, че днешното сражение, дори да не засягаше така драматично съдбата на Ориса, щеше дълго да живее в легендите. Битката не носи слава, ако врагът е малодушен.

През звуците на битката долових отново громоленето на вулканите.

Можехме да се спуснем по такелажа към битката долу, но имахме по-спешна задача. В другия край на палубата, зад централната мачта, беше струпана стена от войници, които препречваха пътя на абордажните отряди към крайната им цел. Властелинът стоеше спокойно на квартердека, точно зад ликантийския кормчия. Докато той не паднеше, всички ние се моряхме да избиваме паленца, вместо да се хвърлим върху вълка.

Пред властелина стояха две отворени черни ракли. Той вземаше разни неща от тях и ги хвърляше по вятъра, като ни засипваше с безумен миш-маш от заклинания. Опитах ли да задържа погледа си върху него, очите ми се насълзяваха от болка, затова ги отместих и спрях погледа си върху Нису Саймън. Знаех го добре, макар да не се бяхме срещали лично, от стройната снага и русата коса, която падаше на вълни по раменете му, до тънкото острие в ръката му и белезите, с които магията на Дженъс Грейклок беше съсипала красивото му някога лице, превръщайки го в образ на чудовище в синхрон с истинската му същност.

Вече не бях само капитан Рейли Антеро от Маранонската гвардия. Острието ми трепна, въжето от нашата позиция до главната мачта се озова срязано в ръката ми, а мечът — обратно в ножницата си. И аз скочих, залюлях се на изопнатото въже, видях поддържащата централното платно рея да се приближава стремително под мен, посрещнах я с краката си с намерението да отскоча, но изпуснах въжето, загубих равновесие и като по чудо паднах върху дебелата греда, вместо да полетя надолу. Нямах време да размишлявам за глупостта на постъпката си, нито какво щеше да стане, ако се изпуснех и паднех на палубата или още по-лошо, между галерата на Стрикер и корпуса на ликантийския кораб. В първия случай щях да се изпотроша, във втория — да бъда смазана на кайма. Хвърлих поглед надолу. Никой не ни обръщаше внимание, включително Нису Саймън — вниманието на всички беше ангажирано с битката на фордека.

А после замръзнах като заек под погледа на ловуващ орел — видях как властелинът плъзга поглед по мачтите. Заклинанието на Гамелан прозвуча в главата ми: „Ястребът за лов кръжи в небето… порчето не мръдва и не шава“… но не посмях дори да прошепна безгласно думите. Леденият поглед на властелина ме перна веднъж, после още веднъж, и продължи нататък. Изглежда, още бях под защитата на Гамелан, но знаех, че не мога да разчитам само на магия.

Видях как Исмет сряза на свой ред едно въже, за да се придвижи от предната мачта към мен, но аз имах недовършена работа с Нису Саймън и властелина, която не можеше да чака повече. Огледах се трескаво, зърнах близо до себе си подпорна греда от главната мачта към бизана и пропълзях до нея.

Скоро се озовах над властелина и Саймън. Охраняваха ги само двама войници, плюс двама морски офицери и кормчиите.

Давам си сметка, че разказът ми за събитията от момента, в който напуснахме галерата, до момента, в който се озовах над най-смъртоносния ни враг, звучи като начинание продължително и хладнокръвно. И такова ми се струваше тогава, макар че едва ли бяха минали повече от четири минути.

Спускането ми надолу беше съвсем лесно — въжетата на един от катапултите висяха и аз се хлъзнах по тях все едно бях на тренировъчния полигон в родните казарми. Когато стигнах на десетина стъпки над мъжете, пуснах въжето и паднах на крачка зад Нису Саймън.

Той се обърна с провиснала челюст, но мускулите му реагираха мълниеносно и сабята му излетя от ножницата в защитна позиция. Един от войниците се хвърли напред с насочено за удар копие, аз отбих оръжието и го пронизах. Измъкнах меча си от корема му точно когато Нису нападна, явно с мисълта да се възползва от временното ми затруднение. Направих крачка встрани и замахнах тромаво с меча, но дори и така го принудих да отскочи. А после чух властелина да вика нещо зад Саймън и разбрах, че разполагам с броени секунди. Ала сега бяхме в царството на стоманата и секундите на магията се точеха бавно.

Саймън нападна отново и аз блокирах удара му с надеждата, че по-тежкият ми меч ще строши неговата сабя за дуели. Ала той умело извъртя меча ми встрани и разбрах, че имам насреща си достоен противник.

Успях да закача с меча си гърдите му, но върхът звънна в метал — Саймън носеше ризница под черната си туника. А после си разменихме серия от удар и блок… удар и блок… удар и блок, сетне аз сниших уж неволно върха на меча си; преди да се е възползвал Саймън от предимството обаче, ударих сабята му с плоското на моя меч, точно над ефеса; ударът не беше силен и целеше единствено да обърка защитата му… после посякох. Мечът ми издълба бразда в бедрото му и аз видях как устата му се сгърчва от болка. Ала Саймън бързо се съвзе и нападна на свой ред. Оръжията ни се сблъскаха при дръжките.

И двамата мълчахме — в истинските двубои, когато залогът е кръв, няма време за чесане на езици.

Следващата му атака беше насочена към лицето ми, явно с идеята, че тази част от тялото си бих пазила най-зорко, понеже съм жена. Но аз само мръднах главата си и острието му пропусна целта. Не му дадох време да възстанови равновесието си, а нападнах, целех се в ямката на гърлото. Моят удар също не намери целта си и за миг се озовахме гърди до гърди, толкова близо, че усетих сладникавия мирис на кардамон в дъха му. Опита се да ме удари с глава, но аз дръпнах навреме своята, изплюх се в лицето му и отскочих назад.

Помня, че кимнах несъзнателно, докато заемах защитна стойка — Нису Саймън умееше да се бие. Дълго ще помня мига на смъртта му, а че беше такъв, съмнение нямаше. Разбрахме го и двамата — очите му изведнъж се разшириха, а после се стиснаха инстинктивно в очакване на болката, докато аз се хвърлях напред и отдолу. Мечът ми се плъзна под ризницата и се заби дълбоко в корема му.

Саймън залитна назад. Вече не представляваше заплаха, затова се обърнах светкавично с вдигнат за блокада меч, а до ушите ми стигнаха победоносните викове на моите жени. Явно бяха пробили ликантийските редици на главната палуба, възползвайки се от смута сред войниците при смъртта на Саймън. Ала всичко това само мина покрай вниманието ми.

Пред мен беше последният властелин. Зад него стоеше последният войник на квартердека, но той беше без значение.

Властелинът изпълваше целия ми свят.

И в този миг илюзорното, „подводно“ разтягане на времето стана реалност, а не страничен продукт на претоварените по време на битка сетива. Беше все едно се движа в гъст петмез или газя в плаващи пясъци, ужасия, излязла от нечий кошмар.

— Порчето! — изръмжа насреща ми властелинът. А после хвърли към мен заклинанието си: — Женският пор, кучката! Убийцата на брат ми, навлякла чужда магия. Антеро! Този път нишката на живота ти ще прекъсне, ще се прекъснат и всичките ти дела! Умри заради нахалството и арогантността си, умри заради разрухата, която носиш със себе си! Сега ще стоиш и ще чакаш смъртта си, докато помета този кораб и това море от всички орисианци. Твоята смърт обаче ще е особена, Антеро, ще е най-ужасната, каквато са познали само онези, които умират като мои Избрани, ще умреш от собствената си ръка, но начина ще го избера аз. И не търси помощ, кучко. Помощ няма да дойде, нито от твоя магьосник, нито от мърлите, с които служиш.

Знаех, че казва истината, защото всички на кораба се бяха вкаменили също като мен.

— А сега ме погледни в очите и чуй какво ще ти заповядам — каза накрая той.

И бавно, много бавно, очите ми се вдигнаха нагоре, по костеливите му гърди, по рошавата брада и изпилените остри зъби; не можех да се спра и след миг погледът ми затъна дълбоко във водовъртежа на очите му.

— Да, очите — каза властелинът почти спокойно, сякаш двамата се намирахме в някаква тиха и безопасна стая. — Твоите очи. Те ще са първи. Хвърли меча и си извади очите, порче. Имаш остри нокти, които дълбаят навътре. Забий нокти в очите си, порче, и ще ти дам позволение да крещиш колкото си искаш.

Усетих как мечът се изплъзва от хватката ми и пръстите на другата ми ръка се свиват послушно като нотките на граблива птица. И тъкмо посягах неохотно към лицето си, когато усетих нещо и изведнъж възвърнах контрола над собствените си действия… само за миг се бях отърсила от лепкавото като плаващи пясъци заклинание. Стиснах здраво меча си като преди, а пръстите на другата ми ръка се отпуснаха. Браво, Гамелан!

— Съюзникът ти е по-добър, отколкото очаквах, но не толкова, че да ме спре — каза властелинът и се наведе, без да отделя очи от моите. Мушна ръка в отворена кесия, която висеше на гърдите му, и хвърли към мен шепа прах.

Прахта се втвърди и се превърна в миниатюрни остри стрелички. Опитах се да отскочи встрани, но краката ми пак бяха натежали. Една мисъл прекоси главата ми, докато се готвех да посрещна смъртта си, мисъл, която не разбирах:

„Обърни се.

Завърти се.

Едно с вятъра,

едно с бурята“.

Беше все едно съм направила заклинание, но трябва да го беше направил Гамелан, разбира се. Така или иначе, смъртоносният облак се раздели в два потока и ме заобиколи.

Властелинът примигна объркано, после дойде на себе си.

— Смъртта те чака, смъртта те вика — извика той с пронизителен глас, издигнал се почти до писък в края на фразата; ръката му се стрелна и измъкна меча от пръстите на замръзналия от ужас ликантийски войник до него. — Силата ми става на стомана, става на меч и се стрелва към сърцето ти, така както ти отне сърцето на брат ми. — Пристъпи напред, бързо и изящно, като млад воин, а не като старец.

Аз стоях като вол в кланица, който чака чука на касапина, но миг преди да е станало твърде късно, нещо застана между нас.

Не знам как да го опиша другояче освен като присъствие, което се промени пред разфокусирания ми поглед. Първо го взех за образа на Маранония, с доспехите и шлема, но после то се промени във формата на моята отдавна мъртва и дълго оплаквана Отара, а после се промени отново и ми се стори, че разпознавам Трис, но лицето беше на майка ми, а после прие формата на жена, която не познавах, жена със старомодна носия на орисианска селянка… а после крайниците ми се раздвижиха освободени и видението се разпадна в обикновена морска мъгла от бушуващата наоколо буря, и аз хвърлих меча, както се хвърля копие; властелинът почти ме беше достигнал във вихъра на атаката си.

Върхът на меча се заби под извивката на ребрата му вдясно и проби белия дроб.

Властелинът изкрещя, мускулите му се свиха конвулсивно и мечът му излетя високо, после цопна в морето. Той залитна назад и помислих, че ще падне, но по някакъв начин — със силата на волята си, без съмнение, — той остана на крака, а мечът ми падна на палубата.

Червена пяна обагряше устните му и той я изплю, веднъж и още веднъж, и брадата му поаленя.

Залитна отново и се подпря на капака на една от отворените магически ракли.

— Браво, браво. Боях се от това… и хвърлих костите. Има светове, още и още. Ти ме порази, женско порче, но нищо не ще спечелиш от този удар. Пак ще умреш, сега или след ден или месец. И дните, които ти остават, ще бъдат дни на болка и смут. Дни преброени, Антеро, и броят им е малък.

После вдигна очи към тъмното буреносно небе и гласът му набра сила, издигна се до писък, оглушителен както онзи път, когато ми се заканваше от облаците над морския си замък, и заговори на език, който не знаех, редеше тъмни заклинания, които не разбирах, но които вледеняваха душата ми. А после различих последните думи:

— За цената платена,

за дължимия дълг —

за разплата е време,

разплата със кръв.

И сякаш не го бях ранила смъртоносно, се изправи силен и жизнен и се източи на ръст високо над мен. Магьосниците умират трудно, помислих си, ръката ми откри дръжката на кинжала и го извади от канията.

Но преди да нападна, властелинът се наведе, взе една от раклите — ракла, която дори трима силни мъже биха повдигнали трудно, и с три дълги крачки стигна до парапета.

— Цената е платена и битка предстои — изкрещя той и скочи право в бурното море, стиснал в ръце магиите си.

Хукнах към парапета и се наведох през него, но не видях нищо освен разпенени вълни.

Осъзнах, че последният властелин наистина е мъртъв, но не ми остана време да се зарадвам.

Защото морето изведнъж полудя и разбрах за каква кървава цена ломотеше той, преди да скочи зад борда. Разбрах дори и казаното от Гамелан предната вечер в палатката: „за да привлечеш от тази сила… е нужно жертвоприношение… толкова голямо, че дори не мога да си го представя“.

Властелинът беше платил тази цена и земята вля нужната сила в неговото най-велико заклинание — изплю огън в небесата и прогони сивия полумрак и дъжда. Два вулкана изригнаха едновременно. Лава бликна от пастта на по-близкия, дим и огън изригнаха до небесата.

Стоях и зяпах, а после Корайс се появи до мен и ме задърпа трескаво.

— Рейли! Трябва да бягаме!

Спомените ми за последвалите минути или часове са неясни, но ясно помня как Корайс ме повлече насила по палубата, а после жените ме прехвърлиха тромаво на нашата галера. Нямам спомен, съпротивата на ликантийските войници и моряци да е продължила след смъртта на властелина. Може да бяха загинали всичките, или пък като мен са зяпали омагьосани огнената смърт. Помня, че чух Стрикер да крещи всички да хващат греблата, помня и как зърнах през сивата мараня кораба на Чола Ий, който бягаше с пълна скорост пред разширяващия се ад.

Помня също, че видях няколко ликантийски кораба да се поклащат безцелно, мятани от вълните, сякаш кормчиите им ги бяха зарязали в пристъп на паника.

Огромни скали, хвърлени от катапултите на самите богове, скали по-големи и от най-големия кораб, се забиваха в морето около нас, а от небето се сипеше нестихващ дъжд от нажежени частици пръст.

Помня, че видях и други орисиански кораби да тръгват след нас, веслата им загребваха дълбоко в отчаяно бягство от гнева на вулканите.

Но убежище нямаше, защото бяхме попаднали в същия капан като властелина и неговите кораби. Зад нас бяха вулканите. Пред нас се точеха рифовете, свирепи каменни пръсти, щръкнали от беснеещите вълни; дълги пясъчни наноси чакаха да прегърнат киловете ни, а малки скални острови ни обръщаха негостоприемно ръбатите си гърбове. Излаз към безопасността на откритото море нямаше.

Стоях на квартердека. Стрикер беше поел румпела, помагаха му двама от най-силните му и опитни моряци.

— Кажи на жените си да слязат долу — извика ми той.

Зачудих се защо. Ако някоя от онези канари удареше кораба, всички бяхме обречени, и ако трябваше да избирам, бих предпочела да умра тук, под открито небе, нищо че въздухът вонеше нетърпимо на сяра, отколкото в задушния трюм на галерата. А после един от войниците погледна назад към вулкана и изкрещя.

Обърнах се и видях нещо, което и днес спохожда кошмарите ми и ме буди с писъци на ужас. Чудовищна вълна, не, не вълна, а буквално стена от вода връхлиташе отгоре ни. Сива, прошарена с бяло, с ивица мръсна пяна по гребена. Приближаваше се по-бързо от тигър в бяг, по-бързо от хвърлено копие, по-бързо от стрела, по-бързо от самата орис.

Очите ми казваха, че надхвърля на ръст дори породилия я вулкан, макар да съзнавах, че не е възможно. Колко беше висока ли? Не знам, не бих се осмелила да предположа дори. Във всеки случай много по-висока от главната ни мачта. Може би два пъти или три пъти по-висока — над сто стъпки. Породила се беше близо до сушата, защото носеше изтръгнати с корените дървета, а ми се стори, че зърнах дори колиби и малки лодки да се премятат в сърцевината й.

Ревеше — по-силно от вятъра, по-силно от вулканите. Може и да съм крещяла. Знам, че чух други да крещят, и да крещиш в онзи миг не беше срамно, нито проява на слабост. Хвърлих се да търся някакво прикритие, докато Стрикер, мъж по-корав, отколкото се полага комуто и да било, крещеше последни заповеди към гребците да изтеглят веслата. Зърнах някаква решетка, метнах се отгоре й и впих пръсти в пречките.

А после морето ни сграбчи.

Сграбчи ни за кърмата и ни повдигна нагоре и още по-нагоре, като едновременно с това ни тласкаше напред, носът увисна и аз вече гледах надолу към фордека и впилите се в пейките си гребци, и отвъд тях — към разбеснелите се вълни долу.

Продължихме да се издигаме, още и още, яхнахме гребена на вълната и за миг почувствах прилив на надежда, но после гребенът поддаде и морето се сгромоляса върху палубата. Не знаех какво става, къде е горе и къде е долу, къде е небето; водата ме блъскаше с огромни юмруци, дробовете ми крещяха отчаяно за въздух, но въздух нямаше; не можеха да издържат и миг повече, но аз им забраних да се предават, забраних им слабостта да се откажат от борбата… а после въздухът се появи отново, защото галерата се плъзгаше свободно по другия склон на гигантската вълна.

Надигнах се, остана ми време да видя, че повечето ми гвардейки са успели да се задържат; Стрикер също беше жив и отново раздаваше заповеди с гръмовния си глас; същото правеше и Дубан; гребците пак хващаха греблата. А после някой извика, че напред имало пенести вълни.

Щяхме да се разбием в рифовете. Протягаха алчно извитите си пръсти сякаш на стъпки от носа на галерата. Нямаше начин да обърнем, нито да ги избегнем, защото ни застигаше нова вълна.

И отново полетяхме нагоре, а после се сринахме в дълбините и отново оцеляхме, завъртяхме се като пумпал във водовъртежа след тези адски вълни — и оцеляхме.

Спомних си за рифа, рифа, на който щяхме да се нанижем, и плъзнах поглед напред за тази нова опасност. Но там нямаше нищо… разбрах какво е станало и погледнах назад. Предположението ми се потвърди — вълната ни беше пренесла над острите зъбери.

Ала наоколо имаше други скали, затова Стрикер закрещя нови заповеди и гребците се опитаха да ги изпълнят, но време не остана, защото ни подхвана трета вълна.

Когато и тя отмина, видях още два кораба в хватката й — и двата орисиански.

Отново бяхме оцелели.

Още четири гигантски вълни ни връхлетяха през онзи страшен ден и всяка ни отнасяше на запад, все по-навътре в непознатото море, все по-далеч от линията на рифовете, които блокираха единствения известен ни път към дома.

Така или иначе, последната огромна вълна ни захвърли, отмина и отново се озовахме в лапите на „нормална“ буря. Време беше да преценим щетите. Огледах се и различих силуетите на други кораби в сумрака. Единият беше галерата на Чола Ий.

Не бяхме единствените оцелели.

Ликантийски кораби не се виждаха. Реших, че вълните са ги погълнали заради по-малката им повратливост в управлението. А някои може и да бяха издържали на водната стихия, но да се бяха разбили в рифовете. Може и да имаше оцелели от екипажа и войниците, но те щяха да изживеят остатъка от живота си на варварски брегове. Всичко това беше без значение. С Ликантия беше свършено.

Но цената беше жестока.

Бяхме изгубени в непознато море, картите ни бяха безполезни. Мъже и жени бяха мъртви, други скоро щяха да умрат от раните си. Единствената ни надежда за спасение беше в магията. Тя ни беше докарала тази беда, пак тя беше единствената ни надежда да се измъкнем.

Само че на палубата, точно там, където беше разпънал палатката си преди сражението, Гамелан лежеше окървавен. Не помръдваше, а на челото му имаше огромна синина.

Без съмнение беше мъртъв.