Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (21)

21
Кукловодът в кръглата кула

По здрачаване конианците изглеждаха склонни да сложат край на бягството си. Това не беше първата изпаднала в паника армия, която виждах, нямаше да е и последната. Но и най-уплашените войници не могат да бягат до безкрай. Спират тогава, когато вече не виждат врага, когато изтощението ги надвие, когато виждат други около себе си да намаляват темпото или когато се изправени пред неизвестност — а неизвестността често е по-ужасна от онова, което ги е прогонило от бойното поле.

Така стана и с конианските кораби. Озовали се бяха далеч от родните си острови и пътят към безопасността минаваше през открито море. А и някои от тях сигурно бяха видели корабите на Сарзана да обръщат назад към залива и след известно време си бяха дали сметка, че никой не ги преследва. Така или иначе, корабите постепенно се събраха на малки групи около оцелелите командни галери.

Сарзанът беше допуснал сериозна грешка. Трябваше да продължи преследването поне докато се спусне мракът, така че плячката да остане с твърдото убеждение, че демоните още са по петите й.

Реших, че има две възможни причини за постъпката му. Сарзанът се стремеше към символична победа, без да подлага корабите си на риска от допълнителни действия, които да доведат до окончателното ни унищожение. Това е често срещана грешка на самовлюбените тирани — всичките им действия трябва да носят печата на храброст и енергичност и да траят толкова, че да не отегчат поданиците им. Дребните досадни подробности не са за тях. Точно по тази причина, ако войната се води между гениален генерал и опърпани разбойници, всяка умна жена би заложила на разбойниците.

Другото възможно заключение беше, че властелинът ще нанесе финалния си удар с помощта на унищожителна буря с магически произход. Тя щеше да пръсне корабите ни като песъчинки, така че само шепа от тях да се върнат в Кония с вестта за поражението. Усетила бях струпването на магическа енергия още при залива, докато бягахме след конианците и напразно пращахме сигнал след сигнал. А когато капитаните най-сетне дадоха заповед за прибиране на платната — осъзнали навярно, че се държат като глупави кокошки, — първите признаци за зараждаща се буря вече бяха налице. Студен вятър духаше откъм Тичино, вълните къдреха бели капели, а барометърното стъкло падаше главоломно.

Знаех, че до няколко часа бурята ще ни застигне, но имаше други, по-неотложни проблеми, с които трябваше да се справя преди това.

Приближихме се до галерата на Базана, която за момента се явяваше флагман на останките от конианската флота, и му пратихме сигнали незабавно да свика на съвещание всички корабни капитани. Смятах, че на флагманския кораб ще има достатъчно място да се съберат, защото по груба преценка бяхме загубили повече от половината си кораби. Зачаках, без да съм напълно сигурна какво ще правя, ако исканията ми останат без ответ, но после с облекчение видях съответните флагове да се катерят по флагманската мачта и сигнални фенери да предават съобщението в сбиращия се мрак. Сигналите на Базана бяха приети и препратени от другите кораби, които скоро се събраха около флагманската галера и малки лодки поеха към нея с високопоставения си товар.

Пратих съобщение до галерата на Нор, че присъствието му на обявеното съвещание няма да е необходимо и че ще го очаквам на моята галера при подаден сигнал. Исках да дам на Прекършения време да размисли за прекършената си клетва. Казах на Корайс, Зиа и Гамелан, че искам да дойдат с мен. На Зиа заръчах да остане с бойните си доспехи. Тя се изненада, но аз я уверих, че скоро ще разбере причината.

Оставих Полило начело на гвардията не само за да имам солиден човек, който да ми пази гърба, а и защото не би се вписала добре в непосредствените ми планове. Някои от по-нелицеприятните аспекти на войниклъка не бяха по силите на моята легатка, което само я издигаше в очите ми, а себе си презирах тайничко, или поне онази своя част, която беше в състояние да изпълни неприятни задължения като задачата, която най-вероятно щеше да излезе на дневен ред в близкия половин час.

Тръгнахме към флагманския кораб на адмирал Базана с две лодки. В първата се натовариха знаменоска Исмет с десет тежковъоръжени гвардейки, корабният ни дърводелец, двама моряци и нещата, които сметнах за необходими. Във втората се качих аз с Корайс, Зиа и Гамелан. Казах на моряците да гребат към галерата на Чола Ий и когато стигнахме там, обясних на пиратския адмирал какво съм планирала за съвещанието и какво задължително трябва да се направи, ако искаме да оцелеем, а с повечко късмет и да се измъкнем от тази ужасна ситуация.

Имала бях достатъчно време да съставя план, докато галерата ни се носеше с издути платна след другите бегълци. За моя изненада Чола Ий ме изслуша внимателно и неохотно призна, че идеята ми най-вероятно има известни достойнства. Сметнах, че единствените му несподелени възражения се въртят около факта, че не той е измислил плана и не той ще ръководи изпълнението му. Така или иначе, вече разполагах с един съюзник, на първо време поне. Не хранех излишни илюзии за дългосрочната благонадеждност на пирата.

Наближихме кораба на адмирал Базана и гневът ми поохладня, когато видях в какво състояние е галерата му. Явно Базана не беше побягнал при първия заплашителен крясък на Сарзана. Корабът му беше понесъл сериозни щети от бойните машини на противника. Покривът на голямата каюта на най-горната палуба беше отнесен, същото беше сполетяло парапета и част от самия корпус при десния борд. Главната палуба беше почерняла и обгорена от запалителните харпуни, а половината гребла бяха скършени. Два гротщага също бяха счупени, а мачтата се беше килнала като дърто пиянде. Мъже търчаха по палубите в опит да поправят най-належащото, като гледаха да извръщат поглед от дългата редица покрити тела при кърмата, които чакаха морското си погребение.

Качихме се на борда и капитанът на галерата побърза да отдаде чест. Изгледах го студено и казах високо, така че да ме чуят всички моряци наоколо:

— Военен поздрав приемам само войници, а не от хора, които са обърнали гръб на честта.

Капитанът почервеня, но не събра смелост да ме погледне в очите. Това беше първият признак, че планът ми може и да сработи — ако беше избухнал гневно и бе посегнал към оръжието си, щях да знам, че конианците наистина са загубили куража си.

Казах на Чола Ий и другите да изчакат на палубата, а на дърводелеца и помощниците му да се хващат на работа. После наредих на капитана да ме заведе при Базана. Той беше долу — в каюта, която не отстъпваше много-много по великолепие на онази, в която ни беше събрал преди време адмирал Трахерн. Стоеше с гръб към мен и се взираше през един от кръглите люкове към кърмата и редицата трупове.

Каза, без да се обръща:

— Аз съм глупак.

— Така е — съгласих се. — И нещо по-лошо. Избягахте.

Сега вече Базана се обърна.

— Първо се подлъгах детински, а когато ни атакуваха, не успях да прегрупирам корабите си. — Не казах нищо, само го гледах студено. — Но не съм избягал, кълна се — продължи той. — Кълна се, че от кораба на Трахерн вдигнаха флагове със заповед за отстъпление.

Продължих да мълча и раменете му се изгърбиха.

— Не очаквам да ми повярвате — каза той. — Надявам се само на позволение да платя за грешката си.

— И как предлагате да стане това?

— Като отида при боговете си. — Ръката му се плъзна към късия меч на колана му. — Вече се опитах да го направя, но ме спряха. Капитан Ойрот каза, че… Всъщност няма значение какво каза.

— Веднъж вече избягахте — казах аз, като се постарах презрението да прокапе от гласа ми като кръв по острието на меч, — и сега искате да го направите отново? Желанието ви да угодите на гузната си съвест е отхвърлено. — Базана почервеня. — Когато всичко това свърши, можете да си прережете гърлото, да си дадете медали или да си набиете мачта в задника, за мен е без значение. Сега обаче ще се поставите под мое командване и ще правите онова, което аз ви кажа. Ясно ли е?

Пречупи ли се веднъж честта на един войник, той е като маджун в ленено масло. Номерът е да не го засрамваш допълнително, иначе ще се разкашка в пръстите ти и няма да става за нищо. А точно това държах да избегна на всяка цена.

Така че казах:

— Добре. Ето какво ще направим. — И продължих по същество, давах му подробни указания.

След час корабните капитани се събраха. Бяха сто седемдесет и четирима, така че изпълниха не само фордека, а и пасажите покрай палубната каюта. Сред тях беше и адмирал Борну, чиято особа очевидно беше понесла точно толкова щети, колкото и корабът му, когато ни подмина с издути в бягство платна — иначе казано, никакви. За разлика от Базана, той беше решил да заложи на арогантното поведение като начин да замаже провала си. Казах му да чака на фордека с другите, без да обърна внимание на претенциите му. Капитаните бяха в по-голямата си част мълчаливи, едно заради понесения срам, второ заради устройството, което дърводелецът беше сглобил на най-горната палуба по мое нареждане.

Стоях на върха на стълбата към каютата на най-горната палуба. Зад и до мен се бяха подредили Чола Ий, Корайс, Зиа, Гамелан и адмирал Базана. Зад тях стояха гвардейките.

Излезли бяхме мълчаливо от руините на каютата, без да направим някакви изявления, просто стояхме и чакахме. Постепенно капитаните ни забелязаха и тихите разговори утихнаха. Оставих тишината да се натрупва, докато премине границите на поносимостта. Чуваше се само воят на усилващия се вятър и плисъкът на вълните в корпуса на галерата.

— Днес Сарзанът ни победи — казах накрая. — И ние побягнахме като рибки пред акули. Ще се върнем ли в Кония с този товар в душите си? Ще се приберем ли у дома, за да кажем на любимите си хора, че сме се проявили като последните страхливци и че трябва да се подготвят за отмъщението на Сарзана?

— Какво друго ни остава? — извика някой откъм задните редици. Въпросът предизвика одобрително мърморене. И този път оставих думите да утихнат от само себе си.

— Какво друго ли? Тръгваме назад към Тичино, ето какво! — казах съвсем спокойно. — Битката още не е свършила.

— Кога? — попита един офицер от предната редица, не го познавах. — Колко време ще мине, докато пристигнат подкрепления от Кония? Месец? Два?

— Потегляме утре. Утре през нощта — казах аз.

— Това е невъзможно! — извика адмирал Борну.

— Няма нищо невъзможно — казах аз.

— Що не вървиш по дяволите! — извика той, изкачи се решително до средата на стълбата и се обърна към капитаните. — Днес понесохме тежко поражение, надвиха ни с магия и със силата на оръжието! Няма начин да обърнем нещата, не и сега, не и при численото превъзходство на противника! Цялата кампания беше обречена предварително! Изобщо не трябваше да се бием! Трябваше да изчакаме Сарзанът да се приближи до Изолда и там да го победим на свой терен, в собствените си води!

Думите му бяха посрещнати с нарастващо одобрение.

— Или пък — вметнах аз — да се бяхме предали без борба, а? Това ли е подтекстът на думите ви, адмирале?

Отново се възцари тишина, мъртвешка тишина.

— Какво пък, навярно бихме могли да се споразумеем някак — каза Борну, без помен от предишната си надменност. — Ако бяхме отишли при Сарзана да му предложим…

— Да му предложите какво? — прекъснах го. — Дъщерите си? Съпругите си? Златото си? Не бихте могли да му предложите честта си, защото от думите ви излиза, че изобщо нямате чест!

Ръката на Борну литна към дръжката на сабята му. Чух шумолене зад себе си и разбрах, че Локрис или някоя друга посяга към колчана си. Слязох едно стъпало надолу.

— Сега вече посягате към оръжието си, така ли, адмирале? — попитах. — След като го оставихте цял ден да ръждясва в ножницата?

— Това е лудост някаква — каза той, но свали ръка от сабята.

— Така ли? Чуйте, мъже. Чуйте вятъра. Не е ли по-силен, отколкото беше преди час, преди два часа? Наистина ли вярвате, че Сарзанът и неговият съюзник властелинът са приключили с нас? Точно сега, когато ни принудиха да излезем в открито море, когато прекършиха духа ни, отслабиха ума ни и смачкаха куража ни, дали пък точно сега не е моментът да хвърлят буря срещу нас? Наистина ли вярвате, че ще ни оставят да се приберем у дома, та да прегрупираме силите си и отново да излезем насреща им? Ето това лекомислие аз наричам лудост! Не че има значение какво вярвате. Вие сте войници и моряци. Заклели сте се да браните Кония с цената на живота си. Единствените от вас, които са спазили клетвата си и са съумели да опазят честта си, сега лежат на кърмата, зашити в чаршафи, с монета в устата и чугунен блок, вързан за глезените, който да ги повлече към океанското дъно. А вие, останалите? Какво мислите вие за самите себе си? Колцина от вас побягнаха от бойното поле, без да изстрелят и една стрела, без да хвърлят и едно копие? Предлагам ви да приемете моето командване, да ми се подчините. Ще щурмуваме Сарзана още веднъж. И този път ще го унищожим!

— Да се подчиняваме на теб? — изсмя се презрително Борну. — На една чужденка? На жена?

Обърнах се към Зиа и тя пристъпи напред и каза високо и ясно:

— Аз съм принцеса Зиа Канара. Баща ми е в Съвета на чистите. Говоря от негово име. Има ли някой сред вас, който да оспори това мое право?

— Вие сте още дете — каза Борну. — Не съм се клел да се подчинявам на вас.

— Но ще ми се подчините. И аз ви заповядвам да изпълнявате нарежданията на капитан Рейли Антеро, която беше посочена изрично от Съвета като човека, който най-добре знае как да унищожим Сарзана. И срам за всички нас, че тази експедиция не беше поставена под нейно командване от самото начало.

Бях впечатлена — подсказала бях на Зиа какво в общи линии може да каже, но не и това последното.

Борну понечи да възрази, но адмирал Базана го изпревари и застана до Зиа.

— Адмирале — каза той. — Жените са прави, и двете. Днешният ден е ден на позор и ние трябва да поправим стореното. Знам, че не съм ваш висшестоящ според военноморската йерархия, но мисля, че трябва да се подчините на принцеса Зиа и капитан Антеро.

— Аз съм адмирал Непен Борну, барон — отвърна другият мъж, — и семейството ми служи на Кония от поколения. Аз също имам свой дълг и той е да върна корабите си у дома, за да защитят Кония в последната битка. Искате от мен да приемам заповеди от вас, при положение че съм старши по ранг; от тази чуждестранна магьосница, която като нищо може да е в таен заговор със Сарзана и която стовари тази злина на главите ни; и от това невръстно девойче, което си е загубило ума по чужденката… Не. Отказвам.

— Ще повторя още веднъж заповедта си, адмирале — каза Зиа и гласът й не беше на „невръстно девойче“.

— Имам своя дълг и той е на първо място.

— Принцесо — казах аз. — Заклех се пред вашия съвет да направя всичко по силите си за унищожението на Сарзана. Длъжна съм да отбележа, че думите на този човек са думи на изменник.

Откъм офицерите се чуха възклицания и немалко обърнаха глави към устройството, което бях наредила да сглобят.

— И не каква да е измяна, а държавна измяна — продължих аз, — защото думите му са в противоречие със заповедите на Съвета.

— Наричате го измяна и то наистина е такова — каза Зиа.

Борну се огледа трескаво. Преди да е помръднал или друг да се е притекъл на помощ, казах:

— Сержант Исмет!

Жените ми се спуснаха по стълбата като нападащи лъвици, с извадени мечове, вдигнати за удар копия и опънати лъкове. Исмет и Дацис сграбчиха Борну за ръцете още преди да е посегнал към сабята си. Събраните на палубата офицери вече викаха гневно и тук-там зърнах проблясък на оръжия.

— Сержант! Обесете го!

Борну крещеше и се дърпаше, но без успех. Само за секунди го завлякоха до върха на стълбата и оттам към устройството, сглобено по мое нареждане. То всъщност представляваше обикновена бесилка, която дърводелецът беше изработил на нашата галера, пренесли я бяхме на части до флагманския кораб на Базана и я бяхме сглобили. Нахлузиха примката на врата му, прехвърлиха провисналото въже през хоризонталната греда и сложният възел се озова точно зад лявото ухо на адмирала.

Обърнах се към принцеса Зиа. Устните й бяха свити в тънка решителна черта.

— Екзекутирайте предателя — каза тя.

Сержант Исмет завъртя бесилото около оста му, Борну залитна повлечен и падна от издигнатата палуба. Въжето се изпъна и през воя на вятъра чух как вратът му се скърши с остро изпукване. Тялото се залюля, после увисна безжизнено. Тишината беше толкова плътна, че с нож да я режеш.

— Осъдих адмирал Борну като предател — казах аз. — И ще осъдя по същия начин всеки, който оспори или пренебрегне моите заповеди сега и за в бъдеще. Ще бъде осъден за измяна и ще понесе същото наказание. Ще ми се подчините — продължих аз и този път позволих на гнева да нахлуе в гласа ми — или, боговете са ми свидетели, ще убия всеки десети от екипажите ви, а после ще вляза в битка с обесени на всяка рея трупове, ако се наложи!

Не им дадох време да дойдат на себе си.

— Така. Всички дивизионни и отдельонни капитани да се явят незабавно в каютата на адмирал Базана. Там ще получат заповеди, които да предадат на останалите.

Не казах нищо повече, обърнах се и хлътнах в сенките; чух, че другите ме следват. Може да бях изглеждала като безчувствена тиранка, но стомахът ми се обръщаше и присвиваше болезнено. И преди си бях имала работа със страх и паника, но не в такива размери. И макар да бях налагала закона многократно, включително и най-тежкото наказание, а веднъж дори пратих провинила се в убийство и посрамила жестоко бойната си част гвардейка да бъде принесена в жертва при церемониалната целувка на камъните, досега не бях пращала човек на смърт без съд и присъда, без защита, без право на обжалване.

Но тогава не виждах друг начин, не виждам и сега. Когато предстои съдбоносна битка, няма място за дебати и колебание и всяка слабост трябва да бъде изрязвана незабавно като отровна стрела, иначе всички са обречени.

Виждам, че моят писар скрибуца упорито с перото си и не вдига глава да срещне погледа ми. Да, това е още един аспект на войната, за който никой не говори, особено онези, които предпочитат да забравят, че убиването е в центъра на цялата история — смъртта, а не бойните песни, байраците, парадите или лъщящите под лятното слънце доспехи. Помни какво казах, писарю, и го разкажи на синовете и дъщерите си, преди да са хукнали лекомислено към наборните комисии.

Също толкова суров беше подходът ми и към капитаните в каютата на Базана. Там те получиха по-нататъшните си заповеди, както и известно обяснение — споменах, че съм се консултирала с капитан Ойрот и той е потвърдил, че в тези води и по това време на годината никога не е имало силни бури.

Сега, когато трупът на Борну не се поклащаше пред очите им, офицерите имаха време да обмислят положението. Макар и неохотно се съгласиха с мен, че би било крайно невероятно Сарзанът да не хвърли срещу нас магията си и че шансът да избягаме от нея е точно толкова нищожен, колкото ако флотата му ни гони по петите.

— Разбира се — каза един от тях, — винаги бихме могли да се пръснем и да поемем към дома поединично. Макар че така само бихме дали на това копеле шанс да ни потопи един по един.

Възползвах се от умислената тишина и представих плана си. На следващия ден щях да пратя на всеки кораб хора с изрични инструкции. Късно следобед щяхме да потеглим назад към Тичино и да навлезем в залива след падането на нощта, което означаваше, че ще наближим вражеската флота, хвърлила котва близо до града, около полунощ.

— Нощен щурм — каза един от офицерите и свъси чело. — Моите хора не са свикнали да се бият на тъмно.

— А тези са Сарзана са свикнали, така ли?

Офицерът се поусмихна и поклати глава.

— Предимството винаги е на страната на атакуващия — казах аз. — Нали така? Нима съдбата не обича смелите?

— Ами магията? — попита друг. — Моите хора се държаха, докато не се пръкнаха онези прокълнати покрити кораби и другите зад тях, с екипажи от трупове.

Казах, че нито костенурките, нито магиите на Сарзана ще бъдат и наполовина толкова ефикасни сега, когато знаем какво да очакваме. И че преди да започне атаката, ще бъде направена орисианска магия, която ще пръсне техните заклинания на парчета като тънък лед върху езеро.

Дадох им и други заповеди — да обяснят подробно цялостния план на останалите офицери, да стегнат колкото е възможно корабите си и най-важното — да нахранят добре хората си и да им осигурят почивка на смени. Призори дивизионните офицери трябваше да прегрупират оцелелите си кораби и да чакат заповеди.

Всичко това беше важно само по себе си, разбира се, но имаше и допълнителната задача да създаде достатъчно работа на конианците, толкова, че малодушието да не намери отново пролука към сърцата им. Обясних им също, че орисианските галери са получили допълнителни заповеди — да кръжат около флотата, в случай че някой се опита да избяга.

— Хвана ли такъв кораб — казах, — дори няма да си правя труда да издигам бесилки. Ще хвърля екипажа му в морето без погребален ритуал, така че духовете им никога да не намерят покой.

След което ги пратих да си вървят.

Конианските капитани се прехвърлиха в лодките си, които чакаха до кораба на Базана, и изчезнаха в нощта. Не един и двама хвърляха скришно погледи към полюляващия се труп на адмирал Борну.

Изчаках докато си тръгне и последният, после тръгнах към външната бордова стълба и лодката, която ме чакаше долу. Адмирал Базана ме настигна и помоли за няколко думи насаме.

— Ще се подчинят — твърдо каза той. — Същото важи и за самия мен.

Изгледах го продължително. После се спуснах в лодката си, без да кажа и дума.

 

 

Прехвърлих се на нашата галера. Знаех, че никой от нас няма да почива тази нощ, аз най-малко от всички. Това щеше да е втората ми безсънна нощ, така че на следващия ден трябваше задължително да полегна за час-два, иначе щях да съм безполезна като дървен нож в битка.

Първите ми задачи не бяха на боен командир, а на жрец. Най-напред трябваше да отклоня бурята, която иначе щеше да ни застигне по някое време през нощта. Но именно там започнаха изненадите.

— Не можем да направим заклинанието толкова директно — каза Гамелан.

— Защо? Знам, че силите му са големи, по-големи от нашите, но мисля, че…

— Ти май наистина не разбираш — прекъсна ме Гамелан с явна изненада.

— Какво да разбирам?

— Мислех, че си наясно и че именно това ти е дало идеята за повторната атака. Властелинът те мисли за мъртва.

— Какво? Как? Защо? — Сигурно съм изглеждала точно толкова тъпо, както преди години, когато отдельонната командирка ме привика да ме уведоми, че една от постовите, за които отговарях, е вкарала двама винопродавци в казармите, след като приела цял галон вино като подкуп и впоследствие го изпила до капка.

— Личи си, че още се учиш — въздъхна той. — Помниш ли когато бяхме на кораба на Трахерн и те накарах да размажеш капка от кръвта си върху отразяваща повърхност, щит или каквото беше там? Изрекох няколко думи, с надеждата, че силите ми се завръщат, защото това заклинание може да го направи и начинаещ жрец, особено ако е предназначено да заблуди наблюдател на голямо разстояние.

— О! Значи онзи бронзов щит е бил един вид огледало, което да отразява… мен?

— Именно. В разгара на битката, сред хаоса от дим, заклинания и магия, властелинът те е „видял“ на кораба на Трахерн. Нали не мислиш, че би си мръднал и малкия пръст за дъртото копеле? Защо му е било да праща онова заклинание, което пръсна флагмана като пъпеш, хвърлен от върха на кула? Целел се е в теб и сега си мисли, че е успял. Силно подозирам, че именно затова изтеглиха флотата си, вместо да ни преследват, и пак затова се мотаят толкова с бурята. Унищожението на конианската флота може и да е от първостепенно значение за Сарзана, но едва ли е в приоритетите на властелина. Той знае, че може да срази Кония когато и както си поиска, след като те е отстранил от пътя си. Струва ми се, че разбудих и друга една загадка. Помниш ли как се чудехме защо Сарзанът е позволил да се разчуе за нашето участие в бягството му, вместо да си припише заслугата изцяло? И това е било идея на властелина, а не негова. Изглежда, е пратил някакво шептящо заклинание из цяла Кония, така че всички да научат за орисианците, измъкнали Сарзана от заточението му, макар че ако си направиш труда да разпиташ, ще се окаже, че никой не може да каже откъде е тръгнал този слух. Явно е решил да те премахне на всяка цена, но за разлика от плиткоумни злодеи като Нису Саймън или арогантни магьосници като Равелайн от Далечното царство, властелинът няма нищо против друг да му свърши мръсната работа.

— Не знам… Държи се, сякаш съм велик жрец, сякаш съм някой като теб, с мощта на цялата жреческа гилдия на Ориса зад гърба. Той не е страхливец. Възможно ли е да е толкова глупав обаче?

— В момента ти говориш глупости, Рейли. Погледни от неговата камбанария. Представи си, че ти и брат ти сте велики магьосници и сте били в съюз с още по-велики магьосници от Изтока, а после плановете ви осуетява някакъв тип на име Антеро, след което брат ти умира от ръката на друг, вероятно още по-могъщ Антеро… какво би направила тогава? Очевидно е, че наистина притежаваш завидни сили, макар още да не си ги развила в пълния им капацитет.

Мълчах и мислех. После тръснах глава.

— Както и да е — казах. — Сега обаче трябва да се заемем със заклинанието, господин жрецо. Можем ли да го нагласим така, че да не разрушим заблудата за преждевременната ми смърт? Идеята да остана встрани от вниманието на онова копеле адски много ми допада.

Така и направихме — с цената на един час допълнителна работа. Заклинанието беше силно, но семпло, по-скоро магия за забавяне, а не за отрицание. Бурята щеше все така да набира мощ, но щяха да минат поне два дни, докато стигне връхната си точка. Смятахме, че властелинът няма да усети съпротивата ни, особено щом разпръснатата ни флота не представляваше особен интерес за него. Стига Гамелан да беше прав в разсъжденията си, разбира се.

Второто заклинание беше по-рисковано и би могло да разкрие факта, че още съм сред живите. Но аз смятах, че рискът си заслужава. Източих няколко капки живак от компасната кутия на кораба, взех малко от „летящия“ мехлем и се усамотих в каютата на Гамелан. Запалих една свещ, пуснах в пламъчето й малко билки, напръсках я с ароматно масло от запасите на Гамелан и вдишах дълбоко. След това нагласих до свещта стоманено огледало и насочих цялото си внимание, цялото си същество в отражението на свещта. Разстоянието и отместването щяха да ме предпазят от разкритие, или така поне се надявах. Но бързо забравих и за властелина, и за Сарзана, когато се слях с пламъка, превърнах се в пламъка, нищо повече и нищо по-малко.

Пламък, пламък,

огън стихиен.

Друг няма,

ти си единствен.

Друг ти не трябва,

сам живееш.

Ти си мигът,

в пламъка грееш.

И онази, що беше Рейли Антеро, изчезна, престана да съществува, остана само малко пламъче, пропито от стремеж да прогони мрака. Капка от мазилото върху парченце дърво подхрани огъня и той лумна, превърна се в нещо друго, откри изненадите и радостта на това да летиш, да летиш над вода, над земя, над двамата си най-върли противници. Пламъкът видя „отражението“ си в капчицата живак и незнайно как почувства онова, което един човек би облякъл в думите:

Друг има вече,

вече брат имаш.

Пламъка търсиш

и пламък намираш.

За част от секундата се превърнах в капчицата живак и „потърсих“ брат си. Открих го веднага и лед вкорави душата ми, усетих мрак, който се сбираше и къкреше зад мен, и в същия миг… „аз съм огън, аз съм сама“… и вече бях свещ, бях в безопасност на собствената си галера… и знаех, защото моята капчица живак беше „намерила“ купата с течен метал върху масата на Сарзана, там, където можех да го намеря и да го убия.

Този път нямаше да влезем в битка слепешката. Ала сражението щеше да е на живот и смърт — Сарзанът се беше укрепил в най-непревзимаемото място в Тичино. Много кръв щеше да се пролее, преди да го измъкнем оттам.

Почти се беше зазорило. През последния час на нощта бях чертала точна карта на Тичино и нашите цели там. После я нарязах на почти двеста парчета, изрекох простичко размножително заклинание и масата ми изскърца под тежестта на двеста непокътнати карти. Не се сещах какво друго мога да направя, затова предадох временно управлението на Корайс и потънах в сън без сънища.

 

 

Когато се събудих, наредих да опънат параван на палубата и се изкъпах със солена вода, като изливах кофа след кофа върху главата си — една от гвардейките ги пълнеше през борда и ми носеше. Соленият душ беше постен заместител на онова, за което жадувах — мечтаех си да кисна с часове във вана с ароматни масла като онези във вилата на семейството ми. Голяма вана с вода гореща като от гейзер и мека като целувка, парфюмирана с най-скъпите масла и соли. Унесох се за кратко в мечти. М-да, вана, последвана от дълъг масаж. В ролята на масажистката си представях Зиа, макар че с част от съзнанието си се питах как се е озовала Зиа в Ориса, не че това имаше значение, защото и двете бяхме голи, Зиа втриваше бавно масло в кожата ми, зърната й се плъзгаха по гърба ми, втвърдяваха се, а после…

… а после Корайс се извини, че ме прекъсва, и каза, че се получил сигнал от галерата на Нор. Така че отложих продължението на фантазията си — грижливо подбраните ястия, преплетените ни тела върху копринени чаршафи и часовете спокоен сън след това, сън, от който те събужда ухание на любов, а не мисълта за война, за магьосници и за заповедите, които всички чакат от теб.

Казах на Корайс, че изобщо не ме интересува какви са сигналите му и да му пратят съобщение да се яви незабавно. Избърсах се — кожата започваше да ме сърби от изсъхващата сол — и навлякох доспехите си.

Изгоних от квартердека всички, освен дежурния офицер и кормчията и наредих две въоръжени до зъби гвардейки да ми доведат Нор. Не бях сигурна какво да му кажа — той беше корав мъж, по-корав от Базана и неговите капитани. Знаеше, че офицерите му са престъпили клетвата си, като бяха хвърлили поверените им кораби в самоубийствена атака, и не виждах смисъл да му напомням това. Вместо това го уведомих, че нито неговата, нито другите две останали му галери ще участват в предстоящата битка и че точно за това не са били повикани на съвещанието вчера. Той потръпна, после процеди, че нямало начин да го спра.

Уверих го в противното и добавих, че нищо не ме спира да пратя по три от корабите на Базана срещу всеки от неговите. Прекършените вдъхваха страх и омраза у конианските моряци, защото им напомняха каква е могла да бъде и собствената им участ. Освен това конианците горяха от нетърпение да докажат, че още са бойци, и с радост биха изпълнили заповедта ми.

Той не каза нищо. Нямаше и нищо за казване — знаеше, че съм права. Въздъхна.

— Има ли шанс да промените заповедите си? Няма да се извинявам за онова, което направиха Яно и Насби, но те наистина нарушиха клетвата, дадена от всички нас. Не очаквам да повярвате на обещание от мен, но истината е, че това няма да се повтори. Всичките ми хора видяха смъртта на братята си, смърт безсмислена, защото с нищо не навреди на Сарзана.

С което Нор падна в капана ми. Казах му, че има само една възможност, и му обясних каква е. Това беше единственият начин да участва в битката и евентуално да компенсира за нарушената клетва. Той понечи да възрази, после млъкна. Осъзнал беше, че говоря сериозно, въпреки че заповедите ми означаваха той и хората му да се откажат от всичките си планове и представи за сблъсъка си със Сарзана. Но… или това, или нищо.

Така че се съгласи неохотно. Казах му, че има два часа да подготви хората си за прехвърлянето, а ние ще изпратим необходимите лодки.

Така и стана. Галерите им бяха закачени на буксир от по-големите кониански кораби. Тежки лодки обикаляха около съдовете, които бяха пострадали твърде много, за да се върнат в битката, товареха каменния баласт от трюмовете им и го пренасяха на други кораби, за да захрани катапултите във вид на допълнителни муниции. След това опразнените кораби бяха изоставени и потопени.

Флотата пое към Тичино. Движехме се бавно заради повредените кораби, които бихме потопили по подобие на събратята им, ако в плановете ни влизаше нормална бойна тактика, но сега, в комплект с Прекършените на Нор, те щяха да послужат като дебютен клин на моята атака.

И така, плавахме към Тичино. Лодки кръстосваха между корабите, прекарваха някои неща до повредените, пренасяха моряци от кораб на кораб и изпълняваха други, по-дребни задачи.

Аз също не стоях със скръстени ръце. Уведомила бях Базана, че ще ми трябват пет кораба за специална задача, с най-смелите моряци за екипаж. Почти без да се замисля, Базана посочи пет галери от отделението на капитан Йезо. Екипажите им се състояли от мъже, избягали от острови, които Сарзанът беше подложил на огън и меч, а цялото семейство на Йезо било изклано от Сарзана преди години, когато той още бил на трона.

Аз обаче се бях наслушала на празни хвалби от конианците, затова казах на Базана, че искам да преценя лично. Посетих всеки от посочените кораби и разговарях с екипажите. Неохотно макар, защото на онзи етап не хранех никакви топли чувства към проклетите конианци, признах, че мъжете може и да свършат работата, за която ми трябваха, макар да съзнавах, че и сега, както винаги, истината излиза наяве единствено в боя. Но трябваше да поема риска. Добре би било да имах рота гвардейки или поне толкова, че да пратя по един взвод на всеки от петте кораба — но нямах.

Постарах се всеки от подбраните моряци да разбере какво точно се изисква от него и колко малък е шансът да види изгряващото слънце идния ден. Никой не би отбой. Ако повредените кораби с екипажи от хората на Нор бяха в ролята на клин, то тези пет щяха да са лостът, с който да отворя вратата докрай.

 

 

Поисках да ми доведат най-сръчния в дялкането човек от нашия екипаж и му дадох нареждания. За моя изненада това се оказа не друг, а кръвожадният Сант, приятелчето на Фин. Понечих да му обясня защо ми е необходимо онова, което му поръчвам да направи, но той и сам се беше досетил.

— Оня син на пъпчасала курва ни шибна здраво с магийките си — каза ми. — Добре ще е, ко мож’ ги обърна срещу него. — Подхвърли преценяващо парчето мека дървесина в ръката си, после започна да си тананика нещо под нос и задялка.

 

 

По-късно, в каютата на Гамелан, старият магьосник получи шанс да изпробва на практика своя бавно завръщащ се талант. Помня колко приятно ми беше, когато задържа ръце над мен и изрече със смръщено от съсредоточаване чело:

— Обърни се.

Извърни се.

В очите ти мъгла се сбира

и нищо погледът ти не съзира.

Завърши заклинанието, докосна с вейка от лиственица главата и раменете ми, после сви своите и каза:

— Е, ако силите ми са се върнали поне малко и ако си спомням правилно това бебешко стихче, значи съм ти дал известна защита от властелина… поне малко.

Усмихна се стеснително на глупавата си шега, а аз се засмях с глас, не толкова заради казаното, а защото сърцето ми се изпълваше, като го гледах как си връща отново духа, такъв, какъвто беше преди Кония. Горещо се надявах способностите му да укрепват все така бързо, защото усещах, че в противен случай ще пропадне в предишното си униние.

Усмивката му се стопи и той ме погледна угрижено.

— Усещаш ли някаква промяна, Рейли?

Заклинанието му може и да беше просто като изпълнение, но идеята зад него ми се струваше доста хитроумна. Беше вариант на магията, с която властелинът беше скрил корабите-костенурки под пелена от мъгла, макар че изискваше много по-малко енергия и материали. А и беше насочено само към магическото „зрение“, което допълнително опростяваше нещата. Ако магьосник насочеше „погледа“ си в моята посока, щеше да усети леко щипане в „очите“ си, все едно някой е пръснал капчици вода в лицето му — точно каквото направи Памфилия по искане на Гамелан, докато се готвехме за заклинанието, — и щеше да отклони поглед в друга посока, защото това би било най-лесната и естествена реакция, макар че този импулс щеше да протече на инстинктивно ниво, без да бъде регистриран от съзнанието му.

— Как бих могла да кажа? „Виждането“ все още не ми се удава. Може да привикаме някой властелин и да го попитаме, какво ще кажеш? — подкачих го, заразена от бодрото му настроение.

— Е, рано или късно ще разберем дали се е получило — каза Гамелан. — Ако не е, мога ли да получа магическите ти записки?

Засмяхме се и пристъпихме към следващото заклинание. Преди да започнем, подхвърлих какво ли би било да живееш в свят, където магията никога не е съществувала.

— Невъзможно — изсумтя Гамелан. — Все едно да се питаш има ли свят без вода за пиене и въздух за дишане.

Следващата ми мисъл беше също толкова тъпа:

— Понеже така или иначе военната магия не сработва добре и дори изобщо сред хаоса от заклинания и контразаклинания, какво би станало, ако влезеш в битка, без да си направил нито едно?

— Слагала ли си празна амфора на огъня и след това да я запушиш плътно с тапа, преди да е изстинала?

— Само веднъж, като малка. Пръсна се на парчета из цялата кухня и баща ми ме наказа. Амалрик обаче извадил повече късмет: хвалеше се, че неговата тапа била всмукана в амфората със силен пукот.

— Същото би се случило, ако влезеш в битка без жреци и техните заклинания, дори да са неефективни или детински. Огънят е изгонил нещо от онази амфора и е създал празнота, която е повлякла тапата навътре. Без защитни заклинания магията на противника би била привлечена към твоята армия като рибен пасаж към мрежа със стръв и би ви помела до крак.

— Значи не ни остава друго, освен да правим заклинания, контразаклинания, контразаклинания на контразаклинанията и…

— Рейли, чака ни работа.

Така си беше. Но преди да се захванем с колбите и билките, отново се замислих за онзи хипотетичен свят без магия. Ако не друго, войната би била значително по-просто занятие, в което да разчиташ единствено на ума, мускулите и меча си. В такъв един свят сигурно изобщо не би имало армии, защото не би имало нужда от поддържането им, а мъжете и жените биха уреждали противоречията си, както са го правели нашите примитивни предци — в двубои.

Когато подготвихме необходимото за магията, пратих сигнал всички оцелели кониански жреци да се съберат на нашата галера. Бяха само четирима — останалите бяха загинали, когато властелинът взриви галерата на адмирал Трахерн. Така се сдобихме с четирима чираци, защото конианците наистина изоставаха донякъде в сравнение с нашите орисиански жреци. Събрали бяхме малкото неотворени торби с вятър от другите кораби и с тях за основа направихме заклинание за вятър в платната на корабите ни, който да ни отвее право към Тичино, при това такъв, който да контролираме като сила и дори като посока. Или така поне се надявахме.

Предложила бях да си подсигурим насочването на вятъра, като сложим в гърлото на кожената торба малък компас, и докато четиримата конианци изричаха заклинанието, пернах с пръст стрелката му и тя се завъртя лудо. Когато приключихме, един от конианците каза, че моята намеса най-вероятно ще ни докара ветрове от всички посоки едновременно или дори циклон. Не му обърнах внимание.

С напредването ни към Тичино бурята на властелина изчезна и приех това за окуражителен знак — ако ни следеше с магически средства, властелинът несъмнено щеше да я измести към нас.

Късно следобед зърнахме първите външни острови. Бях се превърнала в любимото си ято чайки и разузнавах водите пред нас. Нямаше опасност да ме разкрият, дори с тази позната вече маскировка, стига да стоях настрани от главния остров. Повечето от наблюдателните постове по периферията бяха изоставени — хората явно бяха отзовани в Тичино, след като корабите ни бяха побягнали в открито море, а малкото останали наблюдатели съвсем не бяха в най-бдителната си форма. Въпреки това, когато наближихме периферните острови, прибягнахме до още едно заклинание. Излишно беше да поемаме ненужни рискове. За щастие денят беше облачен, макар че аз бях измислила алтернативен напев, в случай че небето е ясно. Подредихме на палубата пет мангала на високи триножници във върховете на мислена пентаграма. Във всеки сложихме тамян, който би трябвало да умилостиви конианските богове на въздуха, както и билки, които да осигурят магическа сила на заклинанието, без значение дали боговете харесват миризмата им, или не — дафинови листа, планинска звездица, корени от калум и самакитка.

Гамелан беше начертал с тебешир символи в средата на пентаграмата и аз коленичих там пред слаб огън от въглища. В огъня хвърлихме различни билки, включително корен от жълтурче, сложихме отгоре му котле. Когато водата завря и се вдигна пара, засричах имената, които бях написала на един лист. Не знаех на какъв език са, Гамелан също не знаеше.

— Това е едно от заклинанията, които са се предавали от жрец на жрец от незапомнени времена. Когато аз ги учех наизуст, никой не знаеше значението на думите, освен че с тях се викали облаци и че ги използвали най-вече селските вещици за предпазване на младите посеви от силно пролетно слънце.

Бяхме попроменили малко заклинанието според нашите нужди и докато изричах със запъване непознатите думи, погледнах нагоре и видях как много бавно и много царствено облаците се спускат към нас. Прекратихме церемонията, преди мъглата да е станала толкова гъста, че да не виждаме корабите до нас. Би било много глупаво защитната магия да ни ослепи дотам, че да се потопим сами в мъглата и да свършим работата на противника.

След това магията и магьосниците се прехвърлиха на флагманския кораб. На галерата на Стрикер нямаше достатъчно място, нямаше и да е безопасно, когато започнеше сражението. Възложихме на един от конианските магьосници да поддържа заклинанието и да повтори думите, ако мъглата започне да се вдига; другите трима имаха задачата да поддържат вятъра. Гамелан не беше убеден в благонадеждността на конианците и се чудеше дали да не остане с тях на кораба на Базана.

— Там поне — каза горчиво — старец като мен няма да се пречка на никого.

Отворих уста да възразя, но Памфилия ме изпревари:

— Не, не, господин жрецо — каза тя, — и дума да не става. Трябва да сте с нас, когато слезем на брега. Така де, в авангарда трябва да има поне един с необходимия за изнасилване инструмент!

Гамелан изсумтя, но унинието му се стопи.

 

 

Заварих Зиа в каютата ни. Време беше да се вмъкна в бойните си доспехи. Зиа вече беше облякла униформата на Маранонската гвардия, седеше на раклата и гледаше меча, с който така усилено беше тренирала, сякаш го вижда за пръв път.

— Принцесо — казах; залагах на официалността, защото онова, което имах да й кажа, беше заповед, а не молба между влюбени; или поне се надявах, че решението ми е продиктувано от логика, а не от любов. — Когато влезем в битка…

Зиа ме прекъсна:

— Когато влезем в битка, ще съм до теб, капитане.

Млъкнах. Очаквала бях да възрази на настояването ми да се прехвърли на флагманския кораб или в най-лошия случай да остане на нашата галера, когато слезем в Тичино, и бях подготвила грижливо аргументите си. Но ето че тя издърпа килимчето изпод краката ми, като използва военния ми чин, точно както аз се бях опитала да придам официалност на разговора.

— Никой Канара не е водил битка от безопасността на шатрата си. Няма да съм аз първата, която да поругае тази традиция — каза тя.

— Добре — отвърнах. — Това е достойно за уважение, принцесо. Но ти си последната Канара. Какво ще стане, ако…

— Баща ми ще трябва да узакони някое от копелетата си или дори да се ожени за някоя от наложниците си — каза тя. — И малоумните синове на похотта му ще съсипят семейното богатство за има-няма десет години. Какво от това обаче? — продължи тя. — Случилото се преди да се родя не ме интересува, освен ако няма пряко отношение към настоящето, още по-малко ме интересува онова, което може да се случи след смъртта ми. Ако ще и светът да угасне като свещ на вятъра. Кой знае, може пък всичко това да е било създадено за мое собствено развлечение.

Понечих да кажа нещо за невижданата арогантност на последните думи, но навреме видях, че Зиа крие напираща усмивка и в погледа й блещука хитро пламъче.

— В моето семейство има и друга традиция — каза тя с дрезгав глас и пристъпи към мен. А аз носех само ботушите, широка туника до средата на бедрото и колана с оръжията. И капанът падна с трясък на пода, после ръцете на Зиа се озоваха на раменете ми и смъкнаха туниката на кръста ми, сетне и туниката се озова на пода, а Зиа ме прегърна и ме повлече надолу.

Самата тя не се съблече, а ме взе така, както войник взема дадена му като военна награда девойка. Устните и пръстите й бяха навсякъде, галеха, милваха, насилваха, а аз се мятах, дъските на пода деряха гърба ми, и с мъка потиснах вика си, когато тя ме издигна до висини, където не ме беше издигала дори магията.

Накрая, ден, седмица, а може би и година по-късно, дойдох на себе си и видях, че Зиа лежи на пода до мен и плъзга лениво пръст по кожата ми.

— Хубава традиция — измърморих. — Няма да е лошо и ние от рода Антеро да я възприемем.

Мобилизирах силите си и посегнах към нея, но тя поклати глава.

— След битката, мила Рейли. След като им видим сметката. Тогава ще има достатъчно време за любов.

 

 

Корабите ни се промъкнаха в мрака между порталните градове. Всички светлинки по галерите ни бяха угасени, не се чу и един вик от палубите. Де да беше така и при първата ни атака. Ако беше, сега с нас щяха да са няколко хиляди мъже повече с мечтите си за дома и славата, вместо да гният, подмятани от теченията по океанското дъно.

Бяхме уточнили в подробности плана си за сражението още преди да навлезем в залива. Силно повредените кораби с екипажи от хората на Нор и конианските доброволци се движеха в авангарда; зад тях бяха нашите седем галери и петте кониански кораба на капитан Йезо. Следваха ни флагманският кораб на адмирал Базана и останалата част от флотата. Единствените ми заповеди към тях бяха да нападнат и унищожат всеки появил се в близост вражески кораб. Надявах се, че капитаните им са достатъчно компетентни сами да подредят корабите си в подходяща формация. Казах им, че едва ли ще се изправят пред същия проблем като преди, когато противникът избягваше всячески близкия бой, защото сега елементът на изненадата ще бъде на наша страна. Накрая обясних изрично, че никой кораб няма да напуска битката, освен по мое лично нареждане и че е направено могъщо заклинание, което ще прати морски демони срещу всеки кораб или моряк, който пренебрегне тази заповед.

Понеже не исках да завърша инструктажа си с лъжа като тази, се замислих за миг, после казах:

— Всеки, който поеме курс към тазнощната битка, поема към благородна кауза. Боговете стоят зад Кония!

А после ми остана само да чакам и да се моля.

Корайс стоеше до мен на фордека. Напредвахме към Тичино и светлините на порталните градове избледняваха бавно зад нас. Обърнах се да се върна на квартердека, но Корайс вдигна ръка да ме спре.

— Когато се върнеш в Ориса — каза тя, — би ли организирала турнир по стрелба с лък на мое име, рано през пролетта? И нека е отворен за всички желаещи, особено за момичета, които биха проявили интерес към гвардията.

Отворих уста, но смених в движение онова, което възнамерявах да кажа:

— Обещавам. А ти ще си главният съдия и лично ще извършиш жертвоприношението в чест на Маранония.

— Нека жертвоприношението е от пролетни цветя. Рози, глицинии, люляк и така нататък — каза тя. — Не искам да се пролива кръв в мое име.

— Добре — казах аз. — Но при едно условие. Ще трябва да си държиш ръчичките далеч от кандидатките, поне докато майките им гледат.

Корайс се усмихна и посегна към ивицата от робата на Сарзана, вързана над лакътя й.

— Благодаря ти — беше единственото, което каза.

 

 

Тичино блещукаше през мъгливия мрак. Скоро щеше да се разбере дали стратегията ми ще проработи. Основните ми притеснения не бяха свързани с потенциала й, а с вероятността щурмът ни да е бил разкрит с магически средства и да налетим на капан; плюс по-голямата ми тревога, разбира се — дали конианците ще се бият, или отново ще подвият опашки.

Наредила бях незабавна повторна атака по базата на Сарзана не защото ме водеше гняв, нито за да докажа старата поговорка, че за да язди отново без страх, хвърленият от коня ездач трябва да го яхне възможно най-скоро, а защото познавах войниците. След победа, особено категорична като тази, която бяха извоювали войниците на Сарзана, идваше ред на пир в нейна чест. Войниците просто нямат търпение да се напият, да се наядат и да оправят някоя и друга женска, с други думи, да отпразнуват факта, че още са в света на живите.

Най-добре би било, ако можехме да атакуваме в нощта след първата битка, но това нямаше как да стане. Макар че при по-внимателен анализ и след като си спомних колко бяха продължили някои от собствените ми запои след битка и съпровождащият ги махмурлук, атаката срещу Сарзана на втората нощ можеше да свари войската му дори още по-неспособна. Така или иначе, скоро щяхме да разберем. Вече чувах виковете на празнуващите, ритъма на бойни маршове и пиянски песни, виждах блещукането на факли в гондолите, които се придвижваха бавно по каналите на Тичино. За разлика от ярко осветения град, пристанището тънеше в мрак, нямаше ги дори обичайните светлини по мачтите на хвърлили котва кораби.

Дадох заповед и сержант Исмет вдигна и спусна няколко пъти вратичката на ветроупорния фенер в уречения сигнал. Жреците на флагманския кораб трябваше да следят за сигнала и да реагират съобразно. Усетих как вятърът откъм кърмата се усилва. Гамелан, който стоеше до мен, каза с известно облекчение:

— Поне могат да изпълняват заповеди, ако не друго. Засега де.

— И добре правят — изръмжа Полило. — Иначе ще взема да изуча магията и ще им направя заклинание, от което малките им пишки ще се спаружат съвсем и ще окапят.

Погледна към Корайс, очакваше подобаваща реакция на пиперливата си шега, но тя само се усмихна вяло и продължи да мълчи. Полило свъси разтревожено вежди, но после сви рамене и тръгна към катапултите, за които отговаряше.

Платната се издуха и Дубан даде заповед да приберат бушприта — вятърът беше предназначен да подпомогне другите, по-бавни съдове. Така и стана — големите главни платна на авангарда се издуха и пострадалите от предишната битка корпуси заскърцаха от допълнителната скорост. Белокапи вълнички накъдриха повърхността зад кърмите им. Корабите на капитан Йезо ни подминаха, като пореха с максимална скорост водата — тяхната задача предхождаше нашата.

Дотук стратегията ми сработваше идеално и започнах да се тревожа, спомнила си старото поверие, че ако всичко върви според предварителния ти план, значи те чака засада. Светлинен сигнал просветна откъм вражеска лодка и някой извика да се идентифицираме. Само след секунди първият от корабите на Йезо се вряза в малкия съд и го прати на трески към дъното. Писъците на мъжете замлъкнаха в прегръдката на морето. По палубите на корабите в челото пламнаха факли, точно според указанията, които бях дала. Тези осакатени кораби бяха жертвени агнета, подвижни факли, натоварени със запалителни материали — привързани към мачтите бурета с масло, качета със стари напоени с восък платна в трюмовете и намазан с катран такелаж. Конианските магьосници подсилиха вятъра и Прекършените на Нор и другите доброволци веднага разбиха капаците на буретата и подпалиха съдържанието им.

Огън ревна в нощта и мракът се изпълни с викове. Ярките червено-оранжеви пламъци очертаваха силуетите на търчащи по палубите на горящите кораби хора, които хвърляха запалени факли в трюмовете и хукваха да се спасяват в лодките, привързани зад кърмата. На един от корабите мъжете се забавиха, огънят се протегна и ги сграбчи в прегръдката си. Жертвените кораби пламтяха като хартиени фенери и се носеха към хвърлилите котва вражески съдове.

Пристанището бе обхванато от хаос — моряците на Сарзана се спъваха по палубите, сънени, пияни или и двете едновременно. Представях си паническото им объркване, докато се чудят коя от многото трескави заповеди да изпълнят по-напред. Тук-там явно беше останал по някой трезвен, достатъчно съобразителен да пререже с брадва придържащите въжета, но вятърът подкара освободените кораби право към другите. Една от галерите на Сарзана не успя да се изтегли навреме пред връхлитащия я горящ кораб и той се вряза в корпуса й. Пламъците се прехвърлиха мълниеносно върху палубата на закъснялата галера и удвоената клада лумна с вой към небето. После още една и още една от галерите на Сарзана станаха жертва на корабите-факли.

Чух трясъци зад себе си — бойните машини на конианските кораби започнаха да изстрелват снарядите си. Все още бяха твърде далеч и попаденията вдигаха само фонтани в тъмната вода. Но после навлязоха в обхват и все повече камъни намираха целта си по палубите на вражеските кораби. Огнени стрели литнаха през нощното небе и нови пожари се разгоряха сред флотата на Сарзана.

Водещият кониански кораб се вряза в противников съд, литнаха абордажни куки и атакуващите отряди наскачаха по палубата с кръвожадни викове. Втори кораб се приближи във фланг на атакуваната галера, трети я притисна отзад. Явно дори тромавите кониански кораби можеха да приложат нашата тактика и да сгащят плячката си като ловджийски кучета.

Новите катапулти-мачтоубийци на нашата и на другите орисиански галери също не бездействаха. Мачтите на вражеските кораби бяха лесна мишена, очертани в черно на огнения фон. Но нямаше значение дали стрелите ни попадат в мишената, или се отплесват към града — те, както и всичко друго, бяха предназначени най-вече да създадат хаос и да хвърлят врага в паника. Но ако се съдеше по доволните крясъци и подвиквания откъм фордека, Полило се кефеше максимално след дългия ден на бездействие и поражение.

Най-страшното оръжие — изненадата — беше на наша страна и възнамерявах да се възползвам от него докрай. Всичко дотук трябваше да отклони вниманието от собствената ми атака срещу властелина. Но имах да свърша още нещо, преди да се заема с него. Близо до брега чакаха костенурките. Екипажите им явно бяха подбрани сред най-опитните или трезви моряци, защото почти половината от тях бяха успели да извадят греблата си, срязали бяха въжета и котви и вече се придвижваха за отпор.

Извадих малкия макет на кораб-костенурка, който Сант така грижливо беше издялкал. Направила му бях заклинание, после го бях докоснала с главата на вражеска стрела, така че да „познае“ по-големите си братя и да ги издири. Сложих макета в пълна с вода тенджера, не толкова за да подсиля заклинанието, колкото за да предпазя от пожар собствения си кораб. Отворих едно шишенце и капнах върху дървеното корабче малко от маслото, което използвахме за фенерите. После занареждах:

— Маслото оживява —

масло, расти.

Маслото литва —

масло, пламни!

И подпалих напоения с масло макет.

— Огън си сега и сила имаш,

на нощта ти край сложи.

Никой не ще ти устои и

всички трябва да погинат.

Протегни ръка и ги вземи,

всички до един

със своя огън нахрани.

Корабите-костенурки избухнаха. С мрачно задоволство си помислих, че оръжието на властелина, което бяхме видели за пръв път в морето с вулканите, сега беше дало плод и се беше обърнало срещу него. Всички костенурки бяха уловени от заклинанието и пламтяха като клади. Бронираната обшивка, която преди ги защитаваше от стрелите, сега се беше превърнала в смъртоносен капан. Видях само неколцина моряци да се измъкват през люковете, преди корабите да догорят до ватерлинията, да се килнат и да потънат, погълнати от магически огън, който гореше по-бързо от всеки пожар с естествен произход.

Пристанището грееше като посред бял ден. Градските светлини се умножаваха — Тичино се събуждаше бавно от пиянския си ступор, но аз нямах време да мисля за това, защото ме чакаше ново заклинание. Лично аз не го смятах за необходимо, но конианците вече се бяха пречупили пред една илюзия и не исках да загубя и тази битка заради същото нещо.

Гамелан беше подготвил един мангал и аз поръсих в пламъците му сушени билки, сред тях хмел и седефче срещу чужда магия и розмарин като пазител срещу смъртта.

— Очи, съзрете!

Очи, прогледнете!

Вижте онова, що е,

истината провидете.

Прогледнете през воала,

прогледнете през мъглата,

през заблудите прозрете.

Малкото облаче дим растеше и растеше, разстла се зад нас, плъзна се през конианските кораби и изчезна. Предупредила бях адмирал Базана, че ще направя заклинание, което да противодейства на илюзията с живите мъртъвци, и че той трябва да уведоми хората си, за да не се стреснат, но въпреки това до слуха ми достигнаха уплашени викове, а два от корабите се отклониха от курса си. Изпсувах, но и за това нямах време, защото петте кораба на капитан Йезо наближаваха целите си, а именно петте морски порти, които свързваха океана с градските канали и които обикновено бяха затворени, за да намалят ефекта на прилива. Видях войници да се стичат в боен ред към брега и да засипват корабите на Йезо със стрели и копия. Но беше твърде късно.

Стана време да сваля жреческия си плащ, доколкото го имах, и да се върна към онова, което умеех най-добре. С меч в ръка, скочих от квартердека и хукнах напред по ураганния мостик към чакащия ме атакуващ отряд. На лицето на Зиа светна студена усмивка, за която тя едва ли си даваше сметка на съзнателно ниво, после принцесата отправи поглед към растящите пред нас докове на Тичино.

Петте кораба на Йезо и петте морски порти… наредила му бях да ги атакува директно от морето, където водата щеше да е най-дълбока. Единият от щурмуващите кораби се отклони от курса, може би случайно, или пък кормчията му беше улучен от стрела, заора в дъното и се удари силно в дигата. Ала вражеските войници явно не бяха осъзнали истинската цел на атаката, защото част от тях прекратиха стрелбата по другите четири кораба и насочиха усилията си към пострадалата галера, която не беше успяла да изпълни мисията си. Секунди деляха корабите на Йезо от сблъсъка и аз видях, че хората му наистина са толкова дисциплинирани, колкото твърдеше. Без да обръщат внимание на стрелите, моряците вече режеха въжетата, които прикрепваха котвите към импровизирани кранове, издадени над кърмите, както го бяха упражнявали по време на плаването ни дотук, и котвите паднаха с плисък в тъмните води на пристанището.

Четирите кораба на Йезо удариха. Чух раздиращите трясъци през рева на битката — и четирите бяха ударили право в центъра на преградните шлюзове. От силата на сблъсъка моряците изпопадаха по палубите, но бързо скочиха на крака, докато осакатените кораби полягаха на една страна, и хукнаха към импровизираните лебедки, които бяхме сковали върху квартердеците, за да изтеглят корабите настрани с помощта на спомагателните котви.

Чух как Стрикер крещи да опънат всички платна и как Дубан крещи на гребците да напрегнат мишци докрай, но вниманието ми беше съсредоточено върху корабите на Йезо. Бавно и с цената на много усилия един, два, а после и три кораба тръгнаха назад и освободиха подхода към каналите. Мълниеносно движение привлече погледа ми към четвъртия — веригите и на двете котви се бяха скъсали. Но три от портите бяха отворени и ни осигуряваха достъп до сърцето на града. Чола Ий крещеше от флагманския си кораб, аз крещях от нашия, греблата щръкнаха във въздуха и се обърнаха за загребване и галерите ни литнаха под подновения напор на магическия вятър. Чух дърво да се цепи с писък, когато един от корабите заора в каменните брегове на канала, но нямаше значение колко тесни са ръкавите, стига да се движехме напред.

После каналът се разшири, вече можехме да гребем нормално и корабите ни възстановиха част от изгубената скорост. Архитектите на Тичино бяха разположили каналите по права линия от прибоя до централния градски площад. И тъкмо това иначе ефективно и логично архитектурно решение сега подписа смъртната присъда на града. Право пред нас се виждаше празният площад и исполинската кръгла кула на Сарзана. Хвърлих поглед назад, чула трясък на ожесточаваща се битка, и разбрах какво става. Хората на Йезо слизаха от корабите си, както им беше заповядано — плуваха, скачаха или се прехвърляха по дългите дъски, които бяхме качили на палубите като един вид импровизирани мостици. Следващата им задача беше проста — да създадат паника в града с огън и меч. Казано им беше да не закачат населението и да се въздържат от плячкосване, макар че не си правех излишни илюзии за изпълнението на последната заповед. Скоро, ако битката в пристанището вървеше по план, и другите кониански кораби щяха да свалят войници на брега със същата задача.

Хаосът ми беше необходим, за да отвлече вниманието на истинските ни врагове от моите гвардейки и наемниците на Чола Ий, които се придвижваха все по-навътре в града, за да ги стиснат за гърлата.

Чух Дубан да крещи гневно, когато „неговият кораб“, т.е. нашата галера, се натресе в каменния кей в края на площада, но какво от това? Ако оцелеехме, конианците щяха да ни построят хиляда пъти по толкова кораби, преди да отплаваме към дома. Мостиците изтрещяха и ние се юрнахме към брега, хукнахме по каменните плочи на централния градски площад. И от другите галери скачаха хора. Ала нямах време да спирам, нито да се огледам дори, защото тичах презглава към стълбището, което се извиваше нагоре към подстъпите на кулата. Имаше пет, не, шест постови, но те вече бяха мъртви или залитаха по стълбите със стрели в гърдите.

Подстъпите бяха отворени, виждах вътрешността на кулата и се затичах още по-бързо, затичаха се и другите с мен, преди портите да се затворят отново. По протежение на кръглата стена горе имаше стрелци и една стрела се удари в тухла до мен и отскочи. После запяха нашите лъкове, стрели литнаха нагоре и бойниците се опразниха.

Чух бойните викове на моите жени. Корайс дюдюкаше като побесняла лисица. За миг ме обзе дива радост. Точно за това бях изградила гвардията, за това ги бях повела. Сега те бяха моето грейнало бойно острие, с което да нанеса смъртоносния удар. Бяхме едно в онзи миг, в онзи пропит с кръв бяг по подстъпите край разкривените тела на мъртви войници. Ето такъв трябваше да е животът ми, а не безкрайни досадни дежурства, нито ломотене на заклинания над огъня като някоя дърта селска вещица… но дори в онзи нажежен миг и през пелената на кървав екстаз си дадох сметка, че не съм съвсем права.

Бяхме на няколко метра от късия тунел в стената на кулата, когато чух стържене на ръждясващ, клеясал от дълго бездействие метал и видях железните шипове на решетка да се спускат от жлеб в тавана. А после Локрис и Полило я подпряха, преди да се е спуснала докрай. Четири други жени — помня само едната, легат Нюстрия, другите съм ги забравила — се стрелнаха покрай мен и едната запречи копие в жлеба, по който трябваше да се спусне втората, вътрешна решетка. Стоях в центъра на тунела и гледах как Полило удържа самичка желязната решетка, а после Локрис се върна, повлякла тежко дърво… изправи го и го натика под решетката. Пътят беше отворен.

По подхода вече тичаха гвардейките от другите галери, следвани от Чола Ий и неговите мъже. На площада долу зърнах трима души: единият беше Гамелан, несломим дори в слепотата си, другите бяха придружителките му. По подхода лежаха трупове, трупове на мои гвардейки, толкова много, че погледът ми се дръпна като опарен и аз го насочих обратно към вътрешността на крепостта в края на тунела. Някъде над мен, през отвор в тавана на тунела, звънна тетива и дълга стрела се заби дълбоко под ребрата на Локрис. Тя извика, стисна инстинктивно стрелата, направи две крачки и умря. Една гвардейка пусна стрела в отвора на тавана, но там вече нямаше никой, или поне не чухме звук от попадение.

Хукнахме отново и навлязохме в по-мекия мрак на вътрешната крепост под надвисналите кръгли стени. Чудовищните порти бяха залостени, а пред тях чакаше взвод стрелци.

Изкрещях на жените да залегнат и всички се проснахме по корем, точно както го бяхме упражнявали стотици пъти. Зиа тупна от едната ми страна, а миг по-късно тетивите на дългите лъкове изплющяха гръмовно като скъсани корабни въжета и стрелите разцепиха въздуха над нас и повалиха неколцина от мъжете на Чола Ий, които така и не се бяха научили да залягат.

На пет метра от мен Дика скочи на крака и викна:

— Напред! — И хукна с вдигнат меч. Никой не я последва и преди да успея да извикам предупредително, първата редица стрелци клекна и втората пусна стрелите си. Дика се разтресе и падна, мечът й литна към небето.

Нощта изведнъж почервеня, не със заревото на пожари, а с аленото на кръвта — гвардията скочи и нападна с крясъци на безгранична ярост, заля вътрешния двор като живак, като светкавица. Исмет беше до мен, тичаше и ръмжеше като дива котка за любимата си, вълната гвардейки заля с меч и бойни брадви стрелците, преди да са извадили нова стрела от колчаните, и ги помете до крак. И гвардейки паднаха в мелето — в онзи кървав миг Нюстрия и Джасена също срещнаха смъртта си.

Отделих секунда да оплача Дика. Тя, разбира се, беше сгрешила, като се бе втурнала напред преди втория залп на защитниците, но пък беше загинала храбро и начело на атаката.

Огромните порти към вътрешната крепост бяха залостени, но внезапният ни щурм не беше оставил време на войниците да затворят малката врата за излаз от обсада и преди някой от другата страна да е реагирал, нахлухме през нея.

Незнайно как Полило ме беше изпреварила и сега трима войници връхлитаха отгоре й. В техните очи сигурно приличаше на фурия, на машина за смърт, но за мен движенията й бяха много точни, много бавни и икономични — тя изтласка с тъпото на брадвата си първия мъж към втория и докато те залитаха, изгубили равновесие, промени захвата си, нападна с брадвата като с алебарда и заби извития й ръб в гърлото на третия. Без да променя стойката си, освободи върха на брадвата миг преди първите двама да й налетят. Изтласка меча на първия все едно беше суха пръчка и при обратния замах сряза гърлото на втория. Първият изпищя и се опита да побегне, но Полило, със същите прецизни и изчистени движения, все едно демонстрираше изкуството на боя с брадва пред зяпнали в страхопочитание новобранки, хвърли оръжието си, то се заби в гърба на побягналия войник и той се пльосна като пронизана с харпун риба.

Някакъв мъж се втурна със закривена брадва в ръка и Зиа отсече с меча си дървената дръжка на оръжието, а с него и ръката на нападателя. Кръв бликна от раната, мъжът изкрещя и падна.

В този миг усетих как направеното от Гамелан заклинание се стопява и разбрах, че стоя гола пред погледа на властелина. „Чух“ вик на изненадана ярост и всички усетихме как каменната настилка под краката ни стърже и се размества, сякаш сме попаднали в епицентъра на земетресение, но аз знаех, че това е просто друг знак за шока на властелина, осъзнал със закъснение, че е бил измамен и че още съм жива.

Изкрещях нова команда и се втурнахме по дълъг лъкатушен коридор. Врати се отваряха и войници изскачаха на групи, стрели ни подминаваха или намираха целта си, копия звънтяха в каменни стени, докато защитниците на Сарзана се опитваха да ни спрат, да се прегрупират — неуспешно, и накрая да спасят кожите си с бягство. А после коридорът свърши, таванът се издигна и се озовахме в тронната зала на Сарзана. Куполът се издигаше на трийсетина метра височина, залата беше с диаметър деветдесет метра и повече. Стените тежаха от огромни гоблени и бойни знамена между стойките със запалени факли, а по едната се лееше огнена завеса.

В помещението бяхме само ние… и Сарзанът на подиум в центъра. Или това поне видяха моите гвардейки, Чола Ий и шепата мъже, които ни бяха последвали по коридора.

Аз видях и друго.

Надвиснал над Сарзана, като кукловод над марионетката си, се издигаше властелинът! Издигаше се огромен, десет метра висок, а погледът ми различаваше каменните блокове на отсрещната стена през не съвсем материалното му тяло. Ръцете му се вдигаха за удар.

Корайс вдигна лъка си, изпъна го докрай, широкото острие целуна дървото, пръстите й стискаха уверено стрелата, издърпана чак до ухото й. Беше спокойна и уверена, все едно демонстрира умението си на казарменото стрелбище. Стреля и стрелата полетя право към Сарзана. Ръката му се протегна и мога да се закълна, че се движеше бавно като муха в мед, но въпреки това улови стрелата във въздуха и я скърши между пръстите си. В същия миг чух силен пукот и лъкът на Корайс, същият, който беше изработила с толкова любов и търпение преди години, се счупи като вейка, или като стрелата, която Сарзанът захвърли презрително.

Стрелнахме се отчаяно към подиума, а Сарзанът вече вдигаше ръка, пръстите му събрани и извити като змийска глава, сетне зелен огън като онзи, който се събира по корабните мачти по време на буря, припламна, вплътни се в топка и полетя към нас. Корайс падна. Помислих, че е загинала, но тя скочи отново на крака с окървавено като след побой лице. Нова топка зелен огън се появи в ръката на Сарзана, а Корайс извади кинжала си, отри го в ивицата от робата му над лакътя си и го метна. Не беше магьосница, нито си бе приписвала някога способностите на жрец, но талисманът, който носеше вече толкова време, изглежда, беше попил част от омразата й към Сарзана, задето едва не я беше посрамил.

Хвърлянето й беше повече от точно и кинжалът се заби в гърдите на Сарзана, точно под гръдната кост. Той изкрещя, агонизиращ вой като на ранено животно, а после писъкът му се превърна във вик на радост, в дрезгав крясък:

— Свободен съм!

В същия миг усетих, че властелинът си отива.

Сарзанът издърпа кинжала от гърдите си и го метна обратно към Корайс. Острието се стрелна към нас като нападаща змия и се заби в гърдите й. Не знам дали в онзи момент Сарзанът вече беше мъртъв, или могъщата му магия го беше предпазила някак от смъртоносното попадение на Корайс, нямаше и значение. Защото аз вече стоях на подиума и замахвах с меча, сбрал в себе си цялата ми болка и ярост. Посякох го в рамото, точно до врата, толкова силно, че мечът спря чак в гръдната кост. Бликна кръв и Сарзанът се свлече безжизнено, докато измъквах меча от тялото му.

Ала аз не исках да поемам излишни рискове и продължих да сека, също като Исмет преди, а после метнах кървящото му сърце в угасващите пламъци на камината. Може би трябваше да го запазя като сувенир, но не намерих сили, толкова яростен беше гневът ми заради Корайс. Пламъците поеха сърцето на магьосника и лумнаха бясно, сякаш подхранени с цяла кофа масло. Залата потрепна като в лятна мараня и земята отново се разтресе под краката ни, после чух далечния вой на демоните, които отнасяха душата на Сарзана, доколкото беше останало нещо от нея. Така или иначе, пребиваването на тиранина в нашия свят беше приключило окончателно.

Но не за това мислех тогава. Хукнах към Корайс, чиято глава почиваше върху коленете на Полило.

Още беше жива, макар да личеше, че злокобният вестител ще я приласкае всеки момент. Обърна поглед към мен, направи опит да се усмихне, но не можа.

— И без това… от мен би излязла… кофти възрастна дама — каза тя; после от устата й шурна кръв и тя си отиде.

Полило вдигна очи към мен.

— Уби я магия — прошепна толкова тихо, че само аз я чух. — Точно както ще убие и мен.

Изправих се. Зиа се приближи, но на мен не ми беше до утешения.

Знам, че рано или късно всички ще умрем и че като бе избрала войнишкия живот, Корайс беше избрала и войнишката смърт. А преди да умре, беше сразила Сарзана. Ала в онзи момент бях готова да разменя и него, и всички други трижди проклети конианци срещу живота на моята Корайс.