Алън Кол, Крис Бънч
Битката за Ориса (10)

10
Скитници в незнайно море

Унинието се стовари отгоре ни като чука на морска буря. Обезкърви всяко чувство, парализира всяка мисъл. Не мисля, че има много живи хора, които разбират докрай значението на думата „изгубени“ и са познали отчаянието, което поражда тя. За повечето хора да си изгубен означава да се озовеш в малък кръг от Незнайно, обкръжен от огромното Знайно. Трябват ти само малко късмет и търпение и ще намериш верния път към дома. Брат ми веднъж попитал Дженъс Грейклок — който се беше сблъсквал с кажи-речи всичко, което може да сполети един пътешественик — дали му се е случвало да се изгуби. След кратък размисъл Грейклок отговорил: „Не. Изпадал съм само във временни затруднения с месец-два продължителност“.

Нашето затруднение не изглеждаше временно. Объркването ни беше толкова дълбоко, че подкопаваше основите на здравия ни разум. Кръгът на нашето Незнайно нямаше край. Вярно, морските създания ни бяха познати. Водата си беше все така солена. Ветровете духаха не по-различно отпреди. Слънцето изгряваше и залязваше по същото разписание и в познатите посоки. Дори звездите ни бяха познати, макар и разположени толкова странно, че и най-добрият лоцман не би намерил по тях пътя към дома. Ала всички тези неща не премахваха топката в стомаха ни, не тешаха прескоците на сърцата ни, не ни вдъхваха и най-рехавата надежда.

Ден след ден вехнехме в този кошмар — макар че и тази дума е твърде слаба. Дори кошмарите, с техните голи пейзажи, носят утехата на познатото. А ние… ние нямахме нито очи, нито сърце за другарите си, само се взирахме в празното море, с мисълта, че нито една от вълните, полюшващи кораба под нозете ни, не ще се разбие в познати брегове.

Парализиращ страх покосяваше като чума флотилията ни. Отначало моряците, а скоро дори моите гвардейки се поддадоха на болното униние, поемаха умърлушено постовете си и изпълняваха мудно заповедите на също толкова обезверените си началници. Броят на злополуките и нараняванията поради невнимание се увеличи, ежедневно избухваха скандали по най-дребни поводи, отдавнашни приятелства бяха подложени на изпитание, любовници се разделяха, но никой не търсеше заместник, който да запълни празнината.

Не друг, а Гамелан, нашият беден сляп магьосник, пръв се отърси от унинието.

Един ден по здрачаване с Полило и Корайс стояхме сгърбени при парапета и гледахме невиждащо великолепния залез. Терзаеха ме бавни мисли за Трис и дома, а разговорът на двете легатки с нищо не подобряваше настроението ми.

— Какво ще стане, когато умрем? — простена Полило. — Костите ни няма да познават земята, в която са погребани. Ами духовете ни? И те ли ще се скитат изгубени като нас?

Корайс поклати глава. Огнените й иначе очи сега бяха угаснали, придобили бяха цвета на опушена стомана.

— Не знам — каза тя. — Но съм чувала, че душата никога не намира покой, ако се отдели от тялото на такова място.

Гамелан викна зад гърбовете ни:

— Кой ти го каза това? — Обърнахме се стреснати, защото не бяхме усетили приближаването му. Той размаха бастуна си към Корайс. — Кой глупак ти е давал уроци за предпочитанията на душите и духовете?

Корайс заекна:

— Аз такова… ами… аз не…

— Говори, жено — прекъсна я гневно Гамелан. — Назови ми самозванеца.

— Добре де, щом толкова искаш да знаеш, каза ми го майстор Клисара — сопна се на свой ред Корайс и познати искри блеснаха за миг в очите й. — Леля му била перачка на някаква вещица. Била му като майка — лелята де, не вещицата. Така че той знае това-онова по въпроса.

Гамелан изпръхтя отвратено.

— Перачка на вещица, казваш? Дрън-дрън. — Той удари с бастуна си по палубата. — Не спира да ме удивява фактът, че иначе съвсем здравомислещи хора са склонни да вярват на всякакви врели-некипели, стане ли дума за света на духовете. А щом информацията идва от създание с брадавици по носа и чудато поведение, какво пък, значи трябва да е истина! — Брадата му се раздвижи от вълча усмивка. — Ами ако ти кажа, че баща ми доставяше риба за домакинството на оръжейник? Това прави ли ме специалист по качеството на щитове и мечове? Би ли заложила живота си на знанията ми по този въпрос?

Корайс почервеня като косата на брат ми. Рядко губеше самообладание и сърцето ми се сви, като я гледах така смутена.

— Остави я на мира, приятелю — намесих се аз. — Просто си говореха, нищо повече.

Гамелан не се трогна от думите ми, а изсумтя:

— Ами то май само това правят всички тук напоследък — говорят. Плещят врели-некипели и оплакват съдбата си. По-добре онзи дивак да ни беше видял сметката. Поне нямаше да слушам скимтенето ви.

Насоченият към Корайс огън порази и Полило. Раменете й се сгърбиха толкова много, че сякаш изгуби цяла глава от ръста си.

Притекох им се на помощ.

— Вие двете нямате ли си работа — брони за лъскане или оръжия за точене?

Те захапаха стръвно предложението ми като кухненски мишки презряло сирене, измърмориха по едно извинение и хукнаха да се спасяват. А аз се обърнах към магьосника, готова да поема гнева му върху плещите си.

Но вместо да ме засипе с укори, както очаквах, той каза спокойно:

— Какво да правим, Рейли?

Въздъхнах.

— Какво можем да направим? Не съм лоцман, нито моряк — слава на добрата ни Маранония, която е проявила достатъчно здрав разум да остави моретата на богове, които обичат да са мокри от сутрин до вечер и предпочитат смрадлива престояла риба пред метнат на скарата телешки бут.

Опитът ми да разсея напрежението с шега не успя — Гамелан ме прекъсна с нервно почукване на бастуна по палубата.

— Ти си водачът на тази експедиция, жено. Говори като водач.

Думите му ме засегнаха и повиших глас:

— Как мога да водя, когато не знам къде отиваме? Адмиралът и офицерите му не знаят къде сме, та аз ли? Какво мога да направя?

Гамелан се изсмя.

— Ами излъжи, какво друго! Всички добри водачи имат пълна торба с неистини. Време е да се поразровиш в своята. Вярно, проблемите ни са много, но всички те могат да почакат, докато се справим с двата най-неотложни. А в момента най-маловажният от всичките ни проблеми е пътят към дома.

— Да бе — троснах се аз. — Ако знаехме накъде да поемем, изобщо нямаше да се стигне до този разговор.

— Така е. Но ако всички изгубят надежда, че ще намерим пътя, сами ще подпишем присъдата си, защото ще сме спрели да търсим. И тогава ще трябва да се примирим с неприятната орис да прекараме живота си сред непознати, които до този момент показват силно изразено недружелюбие. С други думи, или ще ни избият, или ще ни заробят, или — поне що се отнася до твоите гвардейки — по принуда ще приемат съдбата на куртизанки или съпруги.

— С това не мога да споря — казах аз. — Но каква лъжа да измисля, която да им върне надеждата? И ще ми повярват ли изобщо? Аз съм войник, а не фокусник.

Гамелан не каза нищо. Само потропа по палубата с тъпия си бастун.

Изпъшках.

— А не. Не си го и помисляй, магьоснико. Не можеш да ме превърнеш в нещо, което не съм. И не ми казвай, че вече съм доказала заложбите си. И хич не си хаби дядовския чар върху мен, с надеждата, че ще почна да повръщам черните си тайни по пода като препил войник на гуляй. Писна ми вече, разбра ли?

Летяща риба се стрелна над повърхността и цопна доста далеч от мястото, където се беше появила и където зърнах за миг тъмната сянка на преследвача й. Магьосникът ме попита какво става и аз му описах подвига на тази забележителна риба.

— М-да, ето едно същество, което се е възползвало добре от страха си — каза той. — Отгледало си е криле.

После се обърна и пое назад по палубата, като почукваше пред себе си с бастуна.

— Добре де — подвикнах след него. — Разбрах. И за да спреш да ме тормозиш, ще направя каквото искаш. Е, какъв номер трябва да извъртя този път?

Гамелан се обърна.

— Едно-две номерца няма да свършат работа, скъпа ми Рейли. Не можем да нахраним флотилията с една въдица. Този път ще трябва да опънеш цялата мрежа.

Именно в онзи ден започна истинското ми чиракуване в магията. Защото тогава за пръв път се научих да я приемам такава, каквато е в действителност — зрелищно развлечение и нищо повече. Едно ще ти кажа, писарю, и то е, че няма голяма разлика между най-великия жрец и най-долния измамник. Всичко е въпрос на дим и огледала, писарю. И не прави тази неодобрителна физиономия, ако обичаш. Самият Гамелан го призна охотно, както сам ще се увериш.

Старият магьосник беше намислил да спретнем зрелищна церемония, с толкова великолепие и вълнение, колкото аз, с ограничените си познания, можех да сътворя. Церемонията трябваше да се състои в точен момент — така, че да представим някой дребен късметец като истинско чудо.

Започнахме с ежедневни и вбесяващо досадни уроци по магия. Това беше и първото, което научих за магията — че иска яко бачкане. Второто беше, че макар да съм имала — според Гамелан — значителна вродена дарба, ми липсваше какъвто и да било вроден ентусиазъм. Боя се, че мърморенето ми нямаше мярка, дотолкова, че Полило и другите взеха да странят от мен с повод и без повод всеки път, когато се появях на палубата след поредния урок.

— Опитвам се да те науча на възможно най-много неща и възможно най-бързо — каза ми Гамелан един ден. — Налага се обаче да прескочим всички правила и наизустяване на заклинания, които са задължителни за нашите чираци. Може и да е за добро, защото след откритията на Дженъс Грейклок всички тези неща скоро ще бъдат признати за безнадеждно остарели в най-добрия случай, и за ненужни и дори вредни в най-лошия.

Седяхме в претъпканата му каюта и се занимавахме с дребните подробности покрай подготовката за планираната церемония. По настояване на Гамелан бях призовала кухненския му демон и му бях възложила да смесва прахчета, да шие магическо платно и да стрива малки огледалца според указанията: Гамелан ме накара да ги открия в една дебела стара книга с напукана черна корица, която беше топла на пипане, почти все едно е живо същество. Това, разбира се, не беше обикновена книга. Като я отвориш, по страниците й се плисваха шеметни цветове, букви и фрази, които не стояха на едно място както му е редът, а скачаха насам-натам и хукваха към следващата страница, когато обърнеш листа. Спираха се само ако назовеш онова, което ти трябва. Ако кажеш например „демон“, страниците започваха да се разлистват лудешката първо в едната посока, после в другата и от тях изскачаха малки зелени създанийца — държаха в ръчичките си нещо като миниатюрни огнени мъниста — и започваха да пищят, докато не им обърнеш внимание. „Виж тук как да влееш страст в любовника си, уважаема госпожо“ — пищи едното. Или: „Как да прокълнете враговете си, туй е нашата специалност, господарке“. И дори: „Гарантирано проникване с взлом, моля заповядайте“. Когато си избереш категория, съществото, на чиято стока си се спрял, започваше да се зъби тържествуващо на другите, после пропълзяваше на страницата, която ти е нужна, вдигаше нагоре огнените мъниста и пред очите ти по страницата хукваха букви като подлудени от светкавица мравки. А когато зеленото мъниче започваше да крещи заповеди, буквите-мравки се строяваха и разкриваха значението си. А кажеш ли им „говори“, сами се прочитаха на глас.

Когато Гамелан заговори за Дженъс Грейклок, аз за десети път се опитвах да изпълня указанията на книгата за това как се вадят панделки от въздуха. Ето как се прави, писарю. Наблюдавай внимателно. Първо си свиваш пръстите ето така. Следва движение, все едно връзвам възел. После събирам пръсти ето така и… Виждаш ли? Панделка. Яркочервена панделка. Ето ти и още няколко. Хвани единия край и дърпай. Дърпай де. Извинявай, знам, че не можеш да пишеш и да дърпаш едновременно. Но нали видя колко лесно става. И там, откъдето идват тези панделки, има още много, сигурно са дълги повече от миля, ако ги вържеш, така че има бая да дърпаш, докато свършат. Но дори и простичък номер като този не е много лесен за начинаещ. Така че аз само си кълчех глупаво пръстите и вадех разни шнурчета с възли по тях, при това от най-евтините. И понеже определено не се справях със задачата, реших да прибягна до стария номер на мързеливия ученик, който сработва безотказно — номерът е да заговориш учителя си на някаква негова любима тема и така да се откачиш за известно време от неприятната задача.

— Както знаеш — подхванах аз, — не съм от онези, които се възхищават на Дженъс Грейклок. Накрая той предаде брат ми и едва не го уби. Амалрик обаче твърди, че магическите тайни, които ни завеща Дженъс, компенсират, че и отгоре, предателството му и че цяла Ориса е длъжна да го почита коленопреклонно в деня на смъртта му.

— Колегите ми жреци са на същото мнение — отговори магьосникът с горчивина в гласа.

Това ме заинтригува и съвсем забравих, че целта ми бе да спечеля време с глупави разговори.

— Ти обаче не споделяш този възглед, така ли?

— О, напротив — отвърна Гамелан. — Дарът на Грейклок е с мащаби, непознати в историята. Може да се сравнява само с подвига на онзи първи човек, който запалил огън и го споделил с другарите си. От Дженъс знаем, че магията се подчинява на закони. А като знаем това, знаем и че няма непостижими вълшебства, че всичко е възможно, ако вложиш достатъчно време и проведеш достатъчно експерименти.

— Думите ти са хвалебствени, приятелю — казах аз. — Но не долавям искреност в тях.

— Грешиш — възрази Гамелан. — Аз наистина вярвам в онова, което казвам.

След което мълча дълго. Накрая въздъхна.

— Добре де. Признавам, че в моменти на слабост — особено откакто загубих силите си — мразя Дженъс Грейклок заради знанието, което ни даде. Но това е само завист от моя страна. Когато бях млад и се отказах от живота, за който бях роден, и от жената, която обичах, замених всичко това за амбицията си да стана най-великият жрец на Ориса.

— И го постигна — казах аз.

— Да. С изключение на Грейклок. Разликата между неговите постижения и моите е огромна като морската пустош наоколо ни. В сравнение с Дженъс аз съм едно мяукащо новородено.

— Хайде стига — казах аз. — Всички познават твоята сила. Без теб никога нямаше да победим властелините.

— Дори да беше така — каза той, — това не би ме утешило. Виждаш ли, преди Грейклок ние практикувахме магията така, както са я практикували предците ни по времето, когато дори огънят е бил нещо ново. Успешните заклинания се наизустявали и предавали на следващите поколения жреци. Когато се появила писмеността, започнали да ги записват в книги — като тази, която четеш в момента. Никога никой не се запитал защо действа това или онова заклинание. Вярвахме, че резултатите са дело на боговете, и този отговор ни беше достатъчен. Ала знанието не може да порасне в нива, лишена от въпроси. Сега си давам сметка за това. Но не и преди. По онова време постиженията ни се заключаваха в някое и друго подобрение на старите номера. Подобрение, усъвършенстване, нищо повече. Силата на един магьосник се ограничаваше до вродената му способност. Каквато аз имах в изобилие, или поне повече отколкото имаха другите жреци.

— А магьосниците на Ираяс? — попитах. — Магията на Далечното царство, както всички знаем, е много по-могъща от нашата. Постигнали са изключителен напредък и без законите на Дженъс Грейклок.

Гамелан изпръхтя.

— Само защото са намерили стари свитъци и книги от Древните. Постиженията им не се дължат на мъдрост, а на фокуси, знанието за които не е стигнало до нас, изгубено във времето.

— Не бих нарекла фокус превръщането на обикновен метал в злато — възразих аз. — А в Далечното царство могат да го правят.

Магьосникът дръпна силно брадата си.

— Според Грейклок — или поне според онова, което ни разказа за теориите му брат ти Амалрик, — онова със златото също е фокус, не по-различен от панделката, с която ти се мъчиш в момента. Ако познаваш закона, на чийто принцип се постига едното, можеш да постигнеш и другото със същата лекота. Дженъс твърдеше, че съществува една-единствена природна сила — а не богове, — която контролира магията, както и всичко друго в ежедневието ни, в естествения свят — топлината, излъчвана от огъня, движението на водата, онова нещо, от което е направено златото — частици, според терминологията на Грейклок, които се подчиняват на същия закон, който ни позволява да премахнем със заклинание брадавица от нечий нос или да заповядаме на дъжда да завали или да спре.

— Не разбирам — казах аз.

— Ще разбереш — отвърна Гамелан. — Колкото повече научаваш, толкова по-очевидно ще ти се струва.

— Тогава защо му завиждаш? — попитах. — По думите ти излиза, че Грейклок всъщност е освободил всички от игото на традицията и че благодарение на тази свобода могат да се постигнат неща по-велики дори от онези, за които той е мечтал.

— Съвсем вярно — каза Гамелан. — Но замисли се за следното. Представи си начинаещ магьосник в бунтовните години на младостта си, който е зърнал за миг онова, което Грейклок по-късно е видял съвсем ясно. Но после е решил, че трябва да е пълен глупак, нали така. Как би могъл да знае повече от учителите си, от древните жреци, предали мъдростта си на идните поколения?

— Да не казваш, че си могъл да разбудиш същите мистерии като Грейклок? — попитах.

— Не. Дори аз не съм толкова самомнителен. Гений като Грейклок се ражда веднъж на стотици години, ако въобще се роди. И въпреки това мисълта какво е могло да бъде не ми дава мира.

— Тепърва ще се правят открития — казах аз. — Дори най-запалените почитатели на Грейклок казват, че той е положил само основите.

— Да — съгласи се Гамелан. — Което допълнително ме изпълва със завист. Всички бъдещи открития ще бъдат направени от млади мъже и жени, които не носят товара на цял живот сбъркано мислене. Твърде стар съм, Рейли. А сега и сляп на всичкото отгоре. И което е още по-лошо за старец като мен, е, че като ни даде дара си — пък било то и неволно, — Дженъс ми отне боговете. Защото това е в сърцевината на неговото учение. Боговете — дори да съществуват — се подчиняват на същите закони, на които се подчинява и най-долният просяк пред вратата на най-бедната кръчма в целия свят.

Прошепнах смаяно:

— Как така дори да съществуват? Нима се съмняваш?

Магьосникът сви рамене.

— Появявали са се твърде често в нашата история, за да се съмнявам сериозно в съществуването им. И не само пред очите на глупци и лъжци, а пред мъже и жени, чиято честност и здрав разум не подлежат на съмнение. Но ако теорията на Дженъс Грейклок е вярна, те не са богове, поне не в смисъла, който ние влагаме в тази дума — дума, която предполага почитание и преклонение.

Огледах се трескаво къде да се скрия, преди да е ударила светкавицата… точно като теб сега, писарю. Но нищо не последва и аз се успокоих.

— Ако не са богове — казах, — то какво и в чие име трябва да призова аз сега? Чия воля и чий план следваме?

Ето какво ми отговори магьосникът:

— Според Грейклок такова нещо като върховна или вселенска цел не съществува. Нашата воля си е само наша. И няма друг план освен онзи, който ние определим за живота си.

— А доброто и злото? — избълвах.

— Няма разлика между тях — отвърна Гамелан.

— Тогава какъв е смисълът? Защо просто не се откажем?

— Искаш ли? — попита Гамелан. — Според Грейклок това също няма значение.

Но за моите гвардейки имаше значение, помислих си. Имаше значение дори за хлъзгавия Чола Ий и неговите пирати. И най-важно, имаше значение за мен.

Поклатих глава. После си спомних, че Гамелан не може да ме види, и казах, повишила излишно глас:

— Не. А Дженъс Грейклок може да върви по дяволите.

Гамелан се засмя дрезгаво.

— Може вече да е при тях… ако е грешал в теориите си.

Вдигна бастуна и удари по пода.

— А сега да се върнем на задачата, ако обичаш. И вземи да се съсредоточиш малко, жено. Ако в тренировките си с меча беше толкова мързелива, колкото с тази проста панделка, главата ти отдавна да е украсила някое вражеско копие!

 

 

Докато се подготвим, минаха няколко седмици. Добре би било да имахме малко повече време, но настроението сред хората оставаше така затънало в миазми, че ако се забавехме още, и най-силната искра на надежда, която планът ни можеше да запали, щеше да угасне безславно, задушена от дълбокото униние. Гамелан ме караше да се упражнявам в хвърляне на кости всяка сутрин. Хвърлях ги, описвах му как са се подредили и той ми обясняваше дали вещаят добро или зло. В повечето случаи се подреждаха в модел, който според Гамелан не предвещавал нито едното, нито другото, а ни подтиквал да чакаме. Цялата тази история с хвърлянето на костите ми се струваше някак унизителна.

— Ти си си добре — казах на Гамелан. — Нали си жрец. Дори изглеждаш като жрец. Изпълнен с достойнство, белобрад, въплъщение на строгата мъдрост. Никой не би решил, че изглеждаш глупаво само защото хвърляш шепа миризливи стари кокаляци на палубата, а после клякаш до тях, зяпаш ги, мърмориш под нос и си сучеш брадата. Аз обаче изглеждам като… ами като мене си, мамка му! Не особено мъдра, без грам достойнство в излъчването, по тялото ми няма никакви косми, освен на едно място, а и там брадата е възкъса!

— Ако смяташ, че жените по принцип не притежават необходимото за един жрец излъчване и поведение — каза Гамелан, — то май ще е най-добре да се откажем от цялата тази история, докато е време.

— Не съм казала такова нещо!

— Аз пък точно това чух. И като се замисля, целият ни план май наистина е абсурден. Може пък женомразците да са прави. Може би на вашия пол наистина му липсва нужната сила на мисълта, а и да си призная… без брада ти наистина…

— Дай ми проклетите кости — изръмжах, грабнах ги от ръката му и ги хвърлих. — Само че е глупаво, да знаеш. Според онова, което ми разказа за Грейклок и неговите закони на магията, хвърлянето на кости е пълна глупост. Как може да се предскаже бъдещето, ако няма божествен план, към който да надникнем? Ако питаш мен, цялата тая дандания ми прилича на една голяма…

— Какво има, Рейли? — попита Гамелан.

— Костите — казах аз.

— Какво костите?

— Ами не знам… изглеждат добре. Не мога да обясня защо. Просто така ми се струва!

Описах му подредбата им и Гамелан се засмя.

— Права си! Чакат ни светли утра, приятелко. Светли утра, без съмнение.

Ето как станах гадателка по кости. От пълен невежа изведнъж станах мъдрец.

Час по-късно чух вахтения да вика, че е забелязал остров на хоризонта. Хората полудяха от вълнение. Островът беше доста скромен на вид, със скалисти брегове, тясна, покрита с камъчета плажна ивица и няколко уморени върха. Но в онзи момент всяка суша беше в състояние да породи надежда и мисли за дома. Бързо изпратихме разузнавателен отряд, който докладва, че островът не е населен, но предлага храна и вода. Слязохме на брега, като оставихме минимален екипаж на корабите.

Ентусиазмът ни, уви, беше краткотраен. Едва бяхме стъпили на брега, когато отгоре ни се спусна студена лепкава мъгла. Малкото дървета раждаха оскъдно количество горчиви ядки. Жилести птици ни подвикваха откъм билата с кресливи гласове като на рибен пазар. Водата ставаше за пиене, но вкусът й беше гаден. Извираше от няколко димящи вирчета около малък гейзер в подножието на едно от трътлестите възвишения. Гейзерът извираше на пресекулки и едва-едва — на височина стигаше най-много човешки ръст.

Стоях близо до гейзера в компанията на слепия си приятел и таях тъмни мисли за магията и хвърлянето на кости. Ако това беше предсказаният благоприятен обрат в късмета ни, значи за нищо не ставаше. Чух псувни откъм голяма група моряци, които бяха наобиколили едно от вирчетата и пълнеха съдове с вонливата вода. Не ги винях за псувните — просто изразяваха на глас собствените ми мисли, — но се напрегнах, когато видях Чола Ий и неколцина от офицерите му да стоят наблизо. Адмиралът внушаваше страх у подчинените си и обикновено никой не смееше да се оплаква в негово присъствие.

Един от моряците — едър тип с разплут нос — отпи вода от шепата си и веднага я изплю погнусено.

— Курвенска пикня — каза толкова високо, че само глухите не го чуха. — Вече ни карат да пием курвенска пикня, приятели. И не стига т’ва, ами искат да напълним и трюмовете си с нея, та да я пием и оттук нататък.

Друг от групичката, висок кльощав злодей с остра като кинжал брадичка, каза със също толкова силен глас:

— И се тъй ше е, докат’ оназ кучка раздава заповедите.

Обърна се и погледна право към мен, другите направиха същото. Чола Ий и офицерите му се отдалечиха спокойно, сякаш не беше станало нищо. Чух адмирала да се смее на нещо, казано от Фокас, а после се скриха зад една издадена скала. Сега всички моряци ме зяпаха враждебно и адски смело. Без да разменят и дума повече, посегнаха като един към ножовете на коланите си.

Усетил опасността, Гамелан ме дръпна за ръкава и прошепна:

— По-добре да се махаме.

Знаех, че няма да направим и десет крачки, преди ножовете да се забият в гърбовете ни. Готова бях да изтегля меча си и да се бия, дори стигнах дотам да заема бойна стойка, когато ботушът ми закачи нещо твърдо. Погледнах надолу с намерението да изритам камъка, за да не ми се пречка в краката, но видях празна раковина, голяма колкото детска глава. Обзе ме чувство на дълбоко спокойствие. Кръвта ми кипеше — не в пристъп на бойната ярост, която отдавна бях подчинила на волята си, а по-скоро от напън на сила, като пълноводна река, която нахлува в тесен канал.

Вместо да извадя меча си, се наведох и взех раковината.

Обърнах се към Гамелан, но се постарах гласът ми да е достатъчно силен, за да ме чуят всички.

— Ето още една раковина, приятелю. Залагам дебела кесия със злато срещу една медна монета, че месцето вътре е също толкова сладко, колкото и на предишната.

Гамелан свъси чело.

— Какви ги… — И млъкна рязко. — О! — Сложих раковината в ръката му и той бързо я опипа. После също повиши глас: — Да, вярно. Сигурно е също толкова вкусна като онази, която намерихме преди няма и час. — Облиза устни и млясна лакомо. — Истински деликатес. И да знаеш, че вкусът й ми напомня за едни редки омари, които готвачите ни приготвяха за градските празненства в Ориса.

Погледнах към моряците и разширих драматично очи, сякаш току-що съм ги видяла. А после изопнах физиономията си и им извиках с най-убедителния си командирски глас:

— Вие там! Прекратете каквото правите и елате веднага тук.

Толкова се стреснаха, че ръцете им паднаха от дръжките на ножовете. Махнах им нетърпеливо.

— По-бързо, ако обичате. Куп гладни гърла чакат да ги нахраним.

Тръгнаха сковано напред като механични играчки на богатско дете. Но преди да стигнат до мен, Разплутия нос започна да се отърсва от изненадата и двамата с кльощавия му приятел минаха напред.

Посочих раковината и наредих:

— Започвайте да събирате раковини като тази. На първо време ги слагайте в някоя празна кофа. — Мъжете ме зяпнаха. — Не се мотайте. Чухте какво казах. Ще уведомя офицерите ви, че съм ви дала друга задача, така че за това не се притеснявайте.

Разплутия нос се изхили.

— И на кой са му притря’али нек’ви стари черупки? — каза той и се обърна към приятелите си. — Утре сигур’ ше ни накара да варим яхния от камъни. — Мъжете се засмяха, но тонът им не предвещаваше нищо добро.

— Не говори глупости — отвърнах аз. — Страшно са вкусни.

Измъкнах ножа от колана му толкова бързо, че той успя единствено да примигне. Мушнах ножа в черупката и му заповядах да намери вътре живот. Представих си изпълнен от прилива крайбрежен вир, пълен с какви ли не плуващи и пълзящи гадинки. Усетих нещо да шава под върха на ножа. Бръкнах по-навътре, завъртях острието и измъкнах тлъсто животинче, което се гърчеше на върха на ножа.

— Изчакайте малко и сами ще се убедите — казах аз.

Клекнах до ръба на гейзера и потопих хапката сурово месо във врящата вода. Съсредоточих мислите си върху апетитната рибна яхния, която приготвяше майка ми. Във въображението ми сярната вода на гейзера се превърна в същия онзи богат бульон. И когато след няколко секунди извадих къса сварено месо, изправих се и го оставих на един плосък камък, в ума ми нямаше и капка съмнение. Бързо нарязах месото на малки парченца. Апетитно ухание изпълни въздуха.

Отделих едно парченце с върха на ножа и отхапах.

— Ммм — въздъхнах с искрена наслада. — Точно като гозбите на мама. — Последното не беше лъжа. Вкусът наистина беше великолепен. Отделих друга хапка, набучих я на върха на ножа и я подадох на Разплутия нос. — Опитай.

Вече не се хилеше подигравателно, когато взе ножа. Другите се скупчиха около него.

— Хайде, Сант — подкани го кльощавият му приятел. — Отхапи бе, човек.

Разплутия нос — или Сант, както явно му беше името — лапна мръвката и задъвка. Огромният му нос се разшири още повече в гримаса на удоволствие.

— Брей, не е лошо — възкликна той.

— Май ще има по хапка за всички ви — казах и посочих нарязаните мръвки.

Хвърлиха се напред и всеки грабна каквото успя да докопа, накрая само дето не облизаха камъка.

— И викате, че имало още таквиз по брега, капитане? — попита Разплутия нос. Този път в гласа му се прокрадва неохотно уважение.

— Това е втората, която намираме — излъгах аз. — Но със сигурност има още. Тъкмо обсъждах с лорд Гамелан къде да ги търсим.

И още щом го изрекох, увереността ми рязко отслабна. Как бих могла да изпълня даденото току-що обещание?

Доловил тревогата ми, Гамелан поглади брадата си с адски мъдра физиономия и каза:

— Дайте ми черупката, капитане.

Пъхнах я в ръката му и той започна да я обръща насам-натам под почтителните погледи на смълчалите се мъже. После ми я върна и каза:

— Сложете я на ухото си, капитан Антеро… и се вслушайте.

Прикрих объркването си и с мисълта, че точно в този момент една брада би ми била от полза, та поне да изглежда, че знам какво правя, сложих раковината до ухото си. Чух само познатите ми морски шумове, които всички сме чували още като деца.

— Не знаех, че черупките говорят — чух да казва с нещо като страхопочитание кльощавият приятел на Разплутия нос.

Адски ми се прииска да отвърна: „Същото важи и за мен, брато, и аз не знаех“.

А после си спомних един от първите уроци по заклинания на Гамелан.

— Не мога да те науча на всички заклинания за толкова кратко време — беше ми казал той. — Най-добрите изпълват много томове на много лавици. Вместо това ще те науча какво съветват младите магьосници — последователите на покойния Дженъс Грейклок. Те твърдят, че думите, с които се изрича заклинанието, не са важни. Че единственото им предназначение е да фокусират енергията ни. И трябва да призная, че твърденията им не са лишени от основание. На тази си преклонна възраст самият аз не бих могъл да се закълна, че думите, които изричам, до една са запаметени заклинания, а не стихчета, които са ми хрумнали от нуждата на мига. Истината е, че потрябват ли ми, те просто изникват в ума ми.

— Това не ми помага особено — отвърнах тогава. — На теб думите са ти професия, магьоснико. А на мен — не.

— Ако се вслушаш внимателно, Рейли — каза той, — нужните думи ще се появят сами.

— Да се вслушам? — попитах аз. — В кого?

— В себе си, приятелко. В себе си.

Така че сега държах раковината до ухото си и се вслушвах. Отпърво чувах само звуците на прибоя и бавния пулс на сърцето си. А после по гръбнака ми полазиха ледени тръпки, защото долових глас. Глас, който идваше отвътре. Думи се надигнаха като гореща пепел, аз отворих уста и ги оставих да се изсипят:

— Пяна и пясък,

вода и камък;

нося щита,

както нося дома:

на прилива в шепата,

на слънцето в люлката.

Вдигнах глава да видя докъде е стигнало слънцето и посочих.

— Там — казах. — Зад онези скали ще намерите малък плаж, а току отвъд него ще намерите дома на тези вкусни гадинки.

Мъжете се разкрещяха победоносно без грам съмнение в думите ми, грабнаха празните ведра и хукнаха в указаната посока. Двамата с Гамелан тръгнахме след тях. И наистина, отвъд скалите имаше малък плаж и приливен вир, гъмжащ от ракообразни. Накарах моряците да викнат и другите и скоро плажът почерня от гладни мъже и жени, които изгребваха морските дарове от водата, откъртваха ги от дъното, хвърляха мрежи, докато целият бряг не се покри с храна.

Някой се сети да събере изхвърлени от морето клони, да напали голям огън и да струпа отгоре му водорасли. Миди, раковини и дори няколко шепи раци се озоваха върху водораслите и апетитният дим, който скоро се издигна във въздуха, разведри тегобите на всички ни.

Гамелан се появи с бастуна си. Мислех, че ще ме поздрави за успешното заклинание. Вместо това той ме подръпна за ръкава и каза:

— Тази вечер, Рейли. Трябва да им говориш тази вечер. По-подходящ момент едва ли ще има.

И така същата онази вечер аз направих своя жречески дебют.

Заповядах екипажът и гвардейките да се съберат на мястото, където бях намерила раковината. Спряхме се на това място по идея на Гамелан, който смяташе, че създаваната от димящите вирчета и къркорещия гейзер атмосфера ще направи публиката ми по-податлива.

Сбралите се пред мен хора се въртяха умърлушено. Доброто настроение, породено от заклинанието с раковината, не бе траяло дълго. Намерената храна беше вкусна, но оскъдна — вече бяхме остъргали до дъно вира при малкия плаж. Нямаше с какво да попълним запасите си, освен със смрадливата вода. Чола Ий се беше противопоставил на идеята за церемонията с думите, че няма какво толкова да се празнува и че това само щяло да разгневи хората му. Но Гамелан бързо-бързо му дръпна юздите, като строго го попита наистина ли отказва да въздаде почит на боговете.

Покачих се на един голям камък до гейзера, така че всички да ме виждат. Гамелан стоеше до мен, за да ми дава кураж и напътствия при нужда. Набързо хвърлих заклинанието за усилване на гласа, което бях научила от магьосника, и започнах. Започнах с кратък и драматичен разказ за досегашните ни приключения, с ударение върху постигнатото. Говорих за победата ни над Ликантия и за свещената ни мисия да догоним избягалия властелин. Похвалих ги за героизма, проявен в морската битка, завършила с окончателното поражение на злокобния ни враг. Накрая се спрях и на великия дар, даден ни от боговете и позволил ни да оцелеем въпреки жестоката буря и гигантските вълни. Част от мъжете се ядосаха и се разкрещяха, че не било никаква благословия, а лош късмет. Лош късмет, за който съм била виновна аз, защото съм им навлякла проклятието на властелина.

— Как смеете да обиждате боговете с безумните си приказки! — викнах аз. Гласът ми отекна гръмовно сред скалите, толкова силно, че и самата аз се стреснах. — Живи сте, нали? Не е ли това достатъчна благословия? Били сме изгубени, казвате. Да, но това е временно. На всички нас бе даден шанс, какъвто малцина получават, шанс, даден ни от могъщия закрилник на търсещите — Те-Дейт! Смеете ли да поставите под съмнение делата на нашия Бог?

Страх от богохулство затвори устите им.

— Никой в цялата ни история не е плавал в тези води — продължих аз. — Предците ни и ние самите винаги сме се питали какви ли тайнства и богатства се крият отвъд западните граници на познатия ни свят. Всички вие знаете, че моят брат, Амалрик Антеро, и могъщият и мъдър Дженъс Грейклок разкриха мистериите на Изтока, като откриха митичното Далечно царство. Оттогава мнозина ронят сълзи, че вече нямало какво да се открива. Е, ето че вие имате шанс. Шанс и възможност, каквито се случват веднъж на сто поколения. Онова, което научим тук, ще отнесем у дома. Имената ни ще бъдат издялани върху Камъка на великите, за да ги видят всички и да се дивят на подвига ни. Е, ще има и такива, които ще плачат, приятели мои. Ще ронят горчиви сълзи от завист, че не са били тук да споделят великото ни приключение!

Видях усмивки и чух развълнувано мърморене за пръв път откакто ни беше налегнало унинието. И сега, когато ги бях хванала на въдицата, както би се изразил Гамелан, беше време да ги вкарам в кепа.

Призовах на помощ Те-Дейт и Маранония и подхванах представлението, което бяхме планирали с магьосника. Хвърлих на земята малка кесийка и така предизвиках силна експлозия. Публиката ми ахна в почуда, когато цветни валма дим изпълниха въздуха. Хвърлих малки огледалца в дима и те изригнаха нагоре, пръснаха се на повече парченца, отколкото звезди има в нощното небе. Нова експлозия — и парченцата се пръснаха на още по-малки частици и заваляха бавно надолу, святкаха с цветовете на дъгата, а докоснеха ли се до нещо, се превръщаха в капчици, излъчващи нежно ухание. После изпълних номера с панделките и този път всичко мина добре, без тромаво кълчене на пръсти и евтини шнурчета. Червени, зелени и златни панделки се изстреляха от ръцете ми, разтеглиха се в прозирни воали, които уловиха бриза и литнаха около нас като вълшебни хвърчила.

С Гамелан бяхме решили следващият номер да е експлозия по-силна и от първата, която да вдигне към небето огромна колона червен дим. А после щях да призова боговете да благословят пътешествието ни и да бдят над съдбата ни до самия успешен и плодоносен край. Извадих кесийката със съставки, които бях смесила според указанията на Гамелан. Беше по-голяма от първата, за да осигури по-зрелищно представление. Ала нещо ме спря миг преди да я ударя в земята. Усетих на рамото си призрачна ръка, която ме подканяше да се обърна. Погледът ми попадна на бълбукащия гейзер и аз чух глас да шепне в ухото ми, да ме напътства. Без да мисля повече, хвърлих кесийката в димящия вир.

Вместо да последва експлозия, прозвуча рог, по-мощен и от най-силния тромпет. Гейзерът се изстреля нагоре, удвои височината си и започна да се върти като пустинен дервиш. Истинска вихрушка от ярки цветове. Рогът се сдоби с компания — барабани, струнни инструменти и гайди сляха гласовете си в прекрасна мелодия. Вирчетата около гейзера също изригнаха и се завъртяха в лудешки танц в ритъма на призрачната музика.

А после изведнъж утихнаха и се загладиха в сини езерца. Погледнах гейзера и видях, че той е придобил същия кристален нюанс и отразява образите ни като голямо дворцово огледало. Музиката спря. Дори гейзерът замлъкна сякаш от страх да не наруши съвършената тишина.

Глас набра сила в мен. И се кълна в духа на собствената си майка, че този глас нямаше нищо общо с мен, нито с никакви магически номера. Думите гърмяха от устата ми, а аз ги слушах, все едно ги изричаше някой друг:

— О, велики Те-Дейт. Закрилнико на пътешествениците. Господарю на непрекосените хоризонти и неразбулените мистерии. Дай ни благословията си. Накъде да отплаваме, Господарю? В коя посока лежи съдбата ни?

Завихреният гейзер се втвърди и на огледалната му повърхност се яви видение. Корабите ни, плаващи по гладко море. Начело плаваше моят кораб и знамето на Маранония се вееше. И плавахме на запад, по петите на залязващото слънце.

Видението изчезна и гейзерът се срина в съскащ вир.

Обърнах се отново към публиката си, преливах от радост. Заговорих, но този път думите си бяха мои:

— Ето го нашия отговор, приятели. Те-Дейт посочи пътя ни към дома. Потегляме на запад! И слава на Те-Дейт, вече не сме изгубени!

Радостни викове отекнаха по скалистия бряг. Някои се смееха и се тупаха по гърбовете. Други бяха толкова развълнувани, че плачеха. А моите жени, усетили правдивостта на мига, викаха по-силно от всички.

Колкото до мен, коленете ми изведнъж се подгънаха под тежестта на огромна умора. Сринах се върху камъка и всичко потъна в мрак.

Когато се събудих, бях на борда на кораба, който се носеше с пълна скорост под напора на силен вятър. Лежах в малката каюта на Гамелан, а той прокарваше по челото ми кърпа, наръсена с уханна целителна пудра.

Усмихна се, когато усети, че очите ми се отварят.

— А, ето че се върна сред нас, приятелко моя — каза той. — Как се чувстваш?

Понечих да се изправя, но крайниците ми бяха толкова слаби, че бързо се отказах.

— Като пребито псе — отвърнах. — Но това можеше да се очаква, нали? Понеже съм новак в заклинанията и така нататък. Още няколко часа почивка и пак ще съм на крака.

— Дано — изкиска се магьосникът. — Вече спа близо седмица.

Шашната, аз седнах с пъшкане в леглото.

— Седмица? Защо си ме оставил да спя толкова време? Имам работа бе, човек! Трябва да планирам… Обучението на новобран…

Само че Гамелан продължаваше да се киска и това бързо пресече бръщолевенето ми.

— Днешните жреци просто не са като едно време — каза той. — Че то, когато аз бях млад, чираците трябваше да измолват по една благословия преди закуска и да изцелят петдесет болни, преди камбаната да удари за молитвата в десет.

— Що не си го завреш отзад заедно с маншон от прилепска кожа, магьоснико — изръмжах аз.

Гамелан стана сериозен.

— Трябва да призная, че доста ме уплаши с твоето импровизирано гадателство, Рейли. Призоваването на оракули може да бъде опасно, особено за невежи начинаещи като теб.

Свих рамене.

— Ама се получи, нали? Боговете бяха така добри да ни посочат пътя към къщи. За да намерим Ориса, трябва да плаваме на запад.

Гамелан поклати глава и каза:

— Не непременно.

— Виж какво! — викнах разпалено. — Видението съвсем ясно показа, че плаваме на запад.

— Е, аз по очевидни причини не можах да видя призованото от теб видение — отвърна Гамелан. — Но макар да съм сляп, слухът ми си е съвсем в ред. И съвсем ясно те чух да питаш в коя посока лежи съдбата ни. Не спомена и дума за Ориса и как да я намерим. В интерес на истината, дори аз не знам за заклинание, което да ни покаже пътя назад. Ако имаше такова, отдавна да съм те научил как да измагьосаш някоя и друга карта.

Попитах с отпаднал гласец:

— Значи пътят към дома не е на запад?

— Кой знае? Възможно е съдбата и желанията ни да съвпадат. Може би като плаваме на запад — което, най-общо казано, е в противоположната посока на Ориса, — ще срещнем някой, който знае пътя. Или пък ще попаднем на бързо течение, което да ни отнесе към дома.

— Значи нищо не съм постигнала — казах аз, обзета от дълбоко отчаяние и чувство за провал.

— О, това изобщо не е вярно — горещо възрази Гамелан. — Другите допуснаха същата грешка като теб. Или най-малкото повярваха на начина, по който ти интерпретира видението. Всички са убедени, че това е верният път. Едва те бяхме пренесли в каютата ми, когато твоите легатки се събраха с Чола Ий и офицерите му и решиха веднага да потеглим на запад.

Скочих като ужилена от леглото. Явно ме бяха съблекли, защото в момента носех само намръщеното си изражение.

— Къде са ми дрехите? — викнах. — Трябва веднага да спра флотилията! Явно плаваме в грешната посока!

Гамелан ме стисна за ръката, дръпна ме да седна и изсъска:

— Не ставай глупачка! Ти постигна много повече, отколкото бяхме планирали. Хората са изпълнени с увереност, която доскоро беше крайно дефицитна стока. Ти вля сила в телата и надежда в сърцата им, Рейли.

— Но всичко е лъжа! — викнах.

— Да, но го знаем само ти и аз — отговори магьосникът. — А накрая може дори да се окаже, че не е лъжа. Само боговете знаят къде ще ни отведе този път. Като нищо може да завърши благополучно. Едно знам със сигурност — ако им кажеш истината, ще те намразят. Ще стане по-лошо и отпреди. А ако се стигне дотам, ще изгубим и последния си шанс да открием пътя към дома.

Отпуснах се безсилно на леглото и придърпах одеялото около себе си, защото изведнъж ми стана много студено.

— И какво да правя сега? — простенах.

— Нищо — отвърна Гамелан. — Просто гледай да се усмихваш и ако някой те попита, излъжи отново. Продължавай да лъжеш. И ако съдбата ни се усмихне, лъжата ти току-виж се превърнала в истина.

 

 

На следващия ден се чувствах достатъчно добре, за да стана от леглото. Всички ме посрещнаха с такъв небивал ентусиазъм — умилкваха ми се, предлагаха ми най-хубавото от храната и хукваха да изпълнят на секундата и най-дребната ми молба, — че скоро се почувствах последната мерзавка на света. Въпреки това следвах съвета на Гамелан, усмихвах се и приемах с демонстративна скромност подновения си статут на героиня и всеобща любимка. А когато възникнеше необходимост, наливах масло в лъжата, която бях създала на мрачното островче с гейзера.

С времето стана по-лесно, защото късметът ни, изглежда, наистина се беше обърнал към добро. Дните бяха слънчеви, ветровете — като по поръчка. Малката ни флотилия се носеше по вълните, подгонила слънцето, а то ни даряваше с най-великолепните залези, които бяхме виждали. Рибата в морето беше повече, отколкото можехме да изядем. А в деня, когато станах от леглото, наближихме остров, обитаван от огромни птици — на височина колкото половин Полило, — които не само бяха безкрили, а и толкова глупави, че безропотно се оставяха да ги приближиш и да ги млатнеш с тояга. Бутчетата им бяха огромни, а бялото месо от гърдите им — по-вкусно и от най-крехкото пилешко, което бях опитвала. Благодарение на тях попълнихме запасите си от месо — и пушено, и консервирано в саламура. На същия остров намерихме и прясна вода с чудесен вкус и без никакви примеси. Изляхме сернистата течност, която бяхме натоварили от острова с гейзера, измихме щателно бъчвите и ги напълнихме догоре.

Късметът ни спохождаше така неотклонно през онези дни, че скоро се превърна в норма — в нещо, което приемахме за дадено, за дължимо. Май детинското поведение е в сърцевината на човешката природа. Поканете ни на най-изискания банкет и ние ще се дивим от все сърце, ще черпим почти сексуална наслада от стотиците вкусове. Ала ако повторите същото на следващия ден и на по-следващия, скоро около масата ще се чуе недоволно мрънкане: „Какво е това? Език от колибри в мед… пак ли?“ Същото стана и с моите спътници. За такъв вятър можеше да си мечтае всеки моряк, но капитан Стрикер се оплакваше, че не можел да закърпи платната, защото вятърът не стихвал и за миг. Дубан мрънкаше, че подопечните му гребци започвали да се размекват от бездействие. Квартирмайсторите изпаднаха в паника, защото популацията на мишките се увеличавала покрай големите количества прясна храна в трюмовете; Исмет се притесняваше, че невижданият ентусиазъм, с който тренирали гвардейките, можел да ги пресили; а офицерите ми не можеха да прогонят мисълта, че нещо не е наред, защото не било възможно да цари чак толкова висок боен дух.

Аз обаче не станах жертва на тази слабост — не защото превъзхождах с нещо сестрите и братята си, а защото знаех, че всичко това почива на фалшива основа.

А после ветровете си отидоха… а с тях и късметът ни.